Няма по-лек път от този, когато в душата на човека е самият Път!

За да изгрее едно слънце, безспорно то е минало една нощ. Задоволството от предишния ден му дава покойност в нощта, но предназначението му е да излезе отново. Така че Децата на Деня са минали много нощи и много дни в своето срещане не само сега, а откакто Школата съществува из вековните свои пътища и коловози. Надявам се, че сънищата, които ще ви дават огньове, ще бъдат жива памет в живото ви деяние, което има да осъществите.

Има една форма на прилична отговорност – да дадете знак на признание на изпълнен дълг: на организаторите на този Събор, на лекторите, водещите обучението в семинара, на поведението на взривна и наистина показана обич. Не мога да не поблагодаря – като се започне от решението да се проведе; от пътищата, които трябваше да се изходят, за да се организира; от кореспонденциите, чрез които се съвместихте всички, за да дойдете тук. Ако можехте, когато една вълна на моята мисъл стигне до вас и образът да видите, и да чуете задълженията – да, но нямате още такъв телевизор и затова ще си служите с калем, ще си служите с телефон.

Необходимостта от организираност при съответните духовни вълни е неизбежна необходимост, а благородството, с което се върши, е вече проблем на духовен ръст. Защото и грубото обръщение също е било поведение, когато това е бил рефлексът на предишния човек, който е трябвало да излезе от пещерата.

Така че дълбоко съм благодарен! Разбира се, това е най-бледата дума. Казал съм, че с нея, ако не я произнесеш, може би повече си благодарен!

За този Събор и семинарът много е трудно да се каже, че са проблем на изключение. Защото изключението е, когато никой не го е чакал и никой не е имал възможността да поеме. А това бе поредната възможност на Децата на Деня. Не като противовес на онова, което бяха Мъжете на посвещението или Воините на Любовта. Имаше в коловозите на историческото битие на човека известни повици. Бих спомнил примерно повика към едно диво племе в робство, озлобено, губещо отвреме-навреме съзнание – насилието го лишаваше от право да има мъжка челяд, за да не води бран. Някой му каза: „Елате да ви изведа от Египет!“ Така Моисей рече на онези, които бяха богобелязани, а след това получиха името богоизбрани: Елате да ви изведа през Червеното море, за да ви освободя от страстите и стихиите-богове, от злосторствата, които човечеството бе научило в своята еволюция; да ви дам олтар – олтара на един Бог, Когото трябва да наречете Сътворител. Ето част от коловоза на душите. Този повик – да напуснат Египет, да ги изведе! Не можа, разбира се, да стане универсален, но все пак беше част от големия път на душите към Бога.

След това ще чуете един назорей – Един Син, Когото после ще нарекат Син Човечески и Син Божий, Който ще каже: Оставете мрежите и елате да ви науча да ловите човеци! Цялата същност на историята се смени! Не да се освободите от Червеното море, а да ловите човеци! Пак част от големия коловоз в битието на човечеството. И как се лови човекът? С любов – иначе не можеш го улови. Не с известна хитрина, която иска да прикрие недостатък, защото самата хитрина е недостатък.

Голямата тайна да уловиш човека е Любовта! Тя от своя страна изгради това, което нарекох Войнство на Любовта. Хвърлете мрежата! А мрежата къде се хвърляше, какво улавяха с нея? Животното още! Хвърлете страстта, обичайте врага си! Простете на грешника! И оставеният завет: Не знаят какво вършат! Това е подсказаното, което бъдещето трябваше да даде – идеята да знаят, за да не грешат. И тя беше повик от нещо съвършено друго. Даден бе един белег – излезте на планината, за да се преобразите. Изведете човека, преобразете го и изведете Бог от себе си! Тогава вече ние можем да кажем – настъпи страницата на знанието чрез Мъдрост да освободим Бог у нас, Който изведе човека от мрежите на риболова.

Така йерархията ще върви – в същия този коловоз, където вложеното божество ще трябва най-после да се изяви в пълната си съучастност в битието на Сътворителя. Вие сте взимали участие и ще взимате и в бъдеще. Затова всяка Школа, която ви е събирала във вековете, за да сте напуснали Египет, да сте изоставили мрежите си, да сте отишли на планината да се преобразите и да станете еволюиращ бог, зрим теогон, в една бъдещност пак ще ви вика. Така че сега, с това обучение, което можа да бъде трапезен хляб на Мъдростта, се изграждат всички възможности бъдното прозрение на вложения в изначалото Бог да създаде идея за свобода, защото само Бог е свободен и само в Него се живее.

Осъщественият бог на Мъдростта – зримият теогон, като йерархия на развитието е дългът ви днес. Той е белязаната ви карма, която освобождава от всички предишни. Всички предишни сега може да бъдат заключени, защото дълг имате – дълг на голямата битка за Бога у човека. А тогава, когато Го изведете Той има достатъчна възможност да изгори остатъците, ако човек в живота си не е имал най-съвършеното. Тогава болката няма да бъде толкова силна, че скръбта да надделее и да стане страдание, неосъзнато като развитие, каквото човечеството прекара в своята дълга история. Прозрението освобождава трагичността на човешкия род да живее под заслонена скръб! Трябва да се разруши стената на плача! Затова е нужна тази планина и затова ние сме в нея.

Може ли човек да си направи планина, когато е в равнината? Да – планината е въображение, което можете да си изградите, там да си направите своя храм и без скръб да го напуснете, когато е вече овехтял! Цялата дейност на Пътя на Мъдростта като духовна вълна е да се простиш с миналото си, да разрушиш всичко, без да скърбиш. Това е, което иска бъдещето – смелостта да разрушим сътворения си храм. На човечеството бе нужен храм, за да види един Бог, след като от всеки камък си правеше бог. Освободиха го, за да си направи Един! След това му дадоха олтара на Любовта – във всеки друг да види Бог! Сега трябва да изведе Бог, за да няма непризнание на другия и да не бъде наричан враг.

Когато бог в Бога се види, тогава започва процесът на целостта, която не позволява на никого да разруши личната малка божественост, защото тя е градежен камък във вечния храм на Божието служение. Вашият дълг е да се слеете с Него! Това ще ви даде Мъдростта, защото тя е свобода от Червеното море, тя е урокът на прощението и тя е зримостта на Бога. Мъдростта! Затова като Деца на Деня (а в седем дни се изгражда светът и не е казано в кой ден Децата ще станат богове – бе създаден човек, в когото беше вложен Бог!) вие сте, които трябва да кажете: това е моят ден, в който изграждам моя бог, който е бог от Бога! Този ден е ваш и тогава принадлежността към известна духовна вълна ви дава основанието да си намерите, както се казва в Менделеевата таблица, както относителното тегло къде да се наредите, така и валенциите, с които можете да правите съединения. Беше валенцията на Правдата, беше валенцията на Любовта, имате валенцията на Мъдростта, ще дойде валенцията на Истината и тогава ще станете неоткритият, но вложеният в същината на Сътворителя Богоелемент – Живот. Живот – човекът в Бога и зримият теогон!

Благодарен съм, че тук се поднесоха с известна вещина трактовки върху Доктрината на Мъдростта като Богопътие. Възхитен съм от това, което чух – не съм изумен, че бяха уловени големите, същностните неща, защото това е самата истина, която трябва да носите. Не може да се оспори, че го имате, за да ви дам похвала, че сте го получили. Това е вашата гордост като вътрешно мое признание. Вие сте го имали. Всеки има своя бог. И ако аз нещо съм направил, то е само да му дам огън на свещицата, с която ще влезе в собствения си храм. Би било наистина погрешно да кажа, че този храм не е бил у вас; би било престъпление, ако някой е имал запалена свещица и аз се опитвам да я гася. Но ако тази светлина не може да го доведе до трапезата на Мъдростта, тогава той сам трябва да си я загаси, за да не чувства, че някой го е насилил да стане по-божествен, отколкото неговото съзнание в даден исторически момент на вероизповед му е оставило като остатък. Това е воденичният камък – религиите много бавно стареят и много дълго стоят стари! Тази мисъл я повтарям много често с предумисъл. Защото човекът трябва да има прозрението да се научи да понася упрека на отсрещния, който може да му каже: „Ти си еретик!“, вместо навика да се служи на овехтялото да се счита за доблест. А навикът е най-опасното нещо и повтарям това, за да имате упование, че наистина е имало нужда, но трябва да се знае, че се старее. Лошото е, че много дълго си стоят стари.

Вие си имате свещ, на която пламъкът и огънят се взимат от едно ново Учение. Това, което трябва да се извърши, казах и навремето, не е цел, а служение. Но осъзнаването с предречената определена жертва говори за събудена отговорност. И аз приемам вашата отговорност в пътя на жертвата, приемам необходимостта когато ми трябва вярност, да кажа „ела!“ И всеки го е направил като декларация вътре в себе си, защото:

• Децата на Деня имат една трапеза – трапезата на Мъдростта, едно причастие – преобразът на провиденциалността.

Има една реалност, по-реална от реалността – реалността на Духа! А когато от него взимаме трапезния си хляб, ние не можем да извършим друго освен служение. На ума ще оставим да се подчини, на страстите – да повехнат. Това не значи, че човек не може да бъде живителен; това не значи, че човек не може да бъде мисловен. Но когато ги одухотворявате с Духа си страстите са нещо друго, защото те дават пулса на жертвата, а умът се храни с прозрението, за да направи формулата, която изгражда образа на цивилизацията. Няма култура без цивилизация, колкото и културата и религията да са били дух! Дух и пламък е бил моят път... – и Дух, и пламък! Ето този пламък е, от който се запалва свещта на Мъдростта!

Измеренията, с които се извърши работата, не могат да бъдат нито суперлативи, нито пък да кажем: „Направихме един исторически конгрес!“ Не, ние просто извършихме своето предназначение – изведохме напред духовния хляб. Защото да напуснеш дом, да заскиташ тъй свободен, волен, се иска дързост, иска се да се скараме – и със себе си, и с близките. Нашата кавга е благородна. За нея оценка може да даде само Онзи, Който, както казва Христос, има очи да види; очи, които не се затварят. Прозрението на Хермес беше в това да пести мъдростта – че само когато има уши да чуят, тогава устни на мъдростта се отварят. Вижте каква грижа има за ценностите! След това Христос ще допълни: Не хвърляйте бисерите... Ние не можем вече да говорим за невежество, за да се страхуваме къде да дадем бисерите; ние не можем да чакаме ушите да се отворят за Мъдрост. Историята, религиите, душевностите в дългия си път направиха слушащи уши и оценяващи ценности очи. Това трябва да правим! Нека жертваме сега себе си, за да знаем дали уши са готови за Мъдрост и дали очи са готови да оценят хвърления бисер. Правете предизвикателство – това е вашият път! Не чакайте някой да каже: „Моите уши са готови за Мъдрост!“ Не! Христос остави един изумителен израз: Царството Божие се взема насила! Не с насилие. Насилие не прилагайте! Ако сте го изпитали на себе си, тогава знаете пътищата на насилието. Но силата е потребна: Царството Божие се взема насила!

И когато се казва Мъдрост и на уши, които още не са готови, им се сипва целебният лек, а не отровата, която Хамлетовият баща получава. Целебният лек – да чуе! Ние не можем да чакаме глухотата да оздравее. Защото религията ги е оставила дълги години стари. Затова вместо сила, след това т. нар. легализирани религии употребиха насилие... И тук беше моята тревога, когато говорих за българския народ – насилиха го в неговата мистична даденост, за да го съвместят с историческата култура на римо-византийщината: Рим с насилието си, Византия с лицемерието си. Сега времето е друго – давайте! И когато видите, че нивата е узряла за жътва, не може вече да казвате, че няма жътвари. В Посланието се каза: Дай ми воля да жъна! Следователно ти си, който трябва да си извикаш, а не да чакаш жътварите – воля да жъна. Жънете! Това правете! Защото сяхте, пак сеете; жънахте и пак ще жънете. Христос остана непрозрян, когато казва: Не сте вие, които сте сяли, но сега трябва да жънете. Всеки в дадена Школа, когато трябва да събере духовната същност на едно Учение, е от предишните, които са сели. Защото не могат да се съберат за ново, ако не са зрели и работили за онова, което са дали преди. Дълг, който чака изпълнение! Изведете Бог от човека – вижте човека като зрим теогон – с чувство на безстрашие, че няма никой да ви сложи в геената огнена, че сте богоотстъпници. Напротив, няма да има по-добър защитник на Бога от този, който Го е извел от себе си, понеже знае как да Го брани. Защото когато Бог го научи, той знае и какво оръжие да употреби, за да Го защити.

Бъдете благословени! Лек да бъде пътят ви към местата, от които дойдохте. Там ви чака и жътва, и сеитба. Там ви чака знакът на смирението, че във всекиго трябва да видите себе си. Там ви чака отговорността да предварите това, което още не е еволюирало. Всеки е ваш събожник! Кажете им, че светът ги вика на трапеза. Всякога могат да си купят волове и ниви, които ще трябва да отидат да видят, но не всякога могат да имат трапеза, на която са поканени. Защото след тържеството и да отидат, ще съберат само гирляндите и трохите.

Всеки час е добър, когато сте взели като пътеводител това, което сложих като надпис на книгата със Съборите: Това е дар от Небето, труд на човека и път за обожествяване! Небето предоставя своята щедрост на всекиго – на астронома, за да намери мястото на звездите; на астролога – да направи аспекта на човешката душевност; на летеца – право да се ориентира; на богопочитателя на Слънцето – да си има олтар; на Земята – да има топлина. Това е голямото! Човекът е навикнал да благодари на Земята, но и Земята трябва да благодари на човека, че `и дава дух и мисъл, обработване. Така започваме да искаме отговорност от онова, което считахме неодушевено. Земята е длъжна на човека също с чувство на благодарност – че я обработва, че извежда онова, което е съхранявала, както всеки психолог, който се научи да наднича в душата на човека изважда ценностите. Тя е длъжна, но ние трябва както себе си браним, така и нейната същност да браним. Екологията е наука на външното облекло. Вижте душата на природата, за да можете да я браните и да `и бъдете благодарни. А тя да е длъжна да ви се отблагодари. Както виждате, и рудници ви дава, и хляб ви дава. А когато няма да живеем с хляб, тя пък ще има друга роля.

На добър час! Няма по-лек път от този, когато в душата на човека е самият Път!

Човечеството е един събран Бог!