Националният дух е вътрешно живеене.

Всемирният Дух, водачите, които градират човека, наричани Отци или Бащи на човечеството, са давали своята енергия за изграждането както на расовите духовни общества – родовите, племенните, така и на националните, държавните. Ето как се e стигало до великото его, което само за себе си e минало през различни религиозни общности, слизайки из висините до онзи момент, когато човекът познава що е добро и що е зло, за да влезе в йерархията на боговете. А е обвинен в грехопадение!

Безспорно всеки има свои вътрешни проблеми. Не става въпрос за интимен свят, а за проблеми, които неговата душевност, неговата духовна пътека му поставят и той трябва да ги решава, без да се страхува, че понякога ще греши. Най-неприемливото в концепциите на религиите е внесеният страх, че сме грешници и трябва винаги да бъдем на колене. Не! След петдесет милиона години хоризонтален гръбнак на човека му се дава вертикален. Но онези, които остават в родовата памет на хоризонталния гръбнак, винаги ще казват: „Бъдете покорни, страхувайте се от Бога.“ Добре е човек да има пиетет, да има респект от Бога, но няма по-страшно от това да се бои от Оногова, Който го е създал. Родителят може да бъде недоволен от детето си, той обаче винаги ще се радва и ще го хвали, когато то направи подвиг – израз на величие в пътя на собственото му живеене, защото вече му е предоставена собствена воля. Проблемът е да върви! А как ще се развива, със страх ли?! Блаватска често казва: „Не е страшно да паднеш, страшното е, когато не искаш след това да станеш. Няма по-страшно нещо от страха – страхувайте се само от страха!“

Един от големите средновековни окултисти – Джордано Бруно, който пръв на социалната трапеза дава идеята за космичността, за вселената със сферите и техните песни, за космичното съзнание и за всемирността, изрича странната мисъл: Всеки, който е тръгнал да търси Бога, е станал бог. А за да се тръгне, се иска будност, преценка, смелост и приложение. Да търсиш Господа – значи преценил си, че Той е твоят пристан, че това е твоята пътека, която трябва да се извърви с достойнство и да приложиш молитвен дар на благодарност. Не е страшно безбожието, защото едни богове са слизали и други са се качвали, страшно е, когато на някого сложат огърлието на безверието. Няма човек без вяра! Ужасът е в това да бъде насилен да декларира безверие. Ако още не си безгрешен, можеш поне да бъдеш знаещ. Човекът е едно приложно битие!

Плотин казва дързостната мисъл: Старанието не е да бъдеш без грях, трябва да станеш Бог. А онова, което хармонизира историческия път, е дадено в мисълта на Питагор: Народите са такива, каквито ги правят техните богове, а боговете се явяват само пред ония, които знаят как да ги призоват. Това е взаимността, великата кръстословица, целостта Бог е в човека и човекът – в Бога! Колко много е трябвало да премине едно его, един Аз, който е бог у нас, за да се върне в обратния процес в Бога. Така че има богове, има и народи, но взаимността идва, когато знаете как да ги призовете, когато носите собствена йерархия на възможностите да приемете дадено религиозно битие. Светът има харизми, от които не може да избяга, но каква стойност ще им придаде отделният исторически момент, е съвършено друго нещо. Защото в определени исторически моменти може да се отмине незабелязано и най-ценното. Но все пак когато нещо трябва да стане, то не може да бъде отминато! Разбира се, не се дава повече от това, което може да се вмести. Защо една мохамеданска религия, която е 622 години[2] след Христос и би трябвало да е по-съвършена, е много по-назад от християнската? Защото тези, които я изповядват, нямат вибрации за Учението на Любовта и си остават в границите на юдаизма, в границите на „око за око, зъб за зъб“. Трагедия, но и път!

Много грешна е представата, че щом имаме Бог, непременно трябва да ни е много добре и само слънце да грее – без катаклизми, без съмнения... А нали Адам и Ева са пред Бога, когато правят и бури, и ветрове?! Защо не се продължи логиката? Трябвало е на хората да се внуши идеята, че са богове в развитие, а не да живеят с ужасяващия страх, че боговете само отмъщават и че са жестоки. Когато човек се изгради нравствено, нищо не може да го покори. Буда колкото и да е безбожник, колкото и да ни лишава от лична душа, има една много странна мисъл: Когато сте надмогнали желанията си, дори и боговете не могат да ви върнат. Това, разбира се, не значи, че всеки може да се опълчи срещу боговете, но в себе си имаме достатъчно богове. В инволюционността на Духа като същност на цялата планета някъде дълбоко в подсъзнанието лежат стотици божества. Но трябва да се воюва срещу онези, които си отиват като история. Едно будистко учение, което в същината си е без идея за Бог и душа, едва когато идва цар Ашока, го легализира; християнството цели три века броди из катакомбите, християните са хвърляни на лъвовете по арените – но те воюват, воюват с езичниците, които трябва да махнат своите каменни божества и да приемат Христос като възкресение. Това е битка, и то с много жертви. Можеше ли да се мине без нея? Сигурно е могло, но не е имало готови съзнания. Защото някой с много повече огорчения и болка ще свали едно божество от себе си, отколкото да махне Юпитер от Капитолията... (За съжаление в душите на хората още има изумително много каменни божества.) Тайната е да сте свободни в себе си и да живеете с онова божество, което ви е потребно във вашия стадий на еволюция за духовното ви осъществяване. А когато и то трябва да си отиде, ще си отиде!

Еволюцията е една възможност. Трябва да я съхраним, като предоставим на личния си бог място за домашно служение, социален олтар, народностен път и национална пътека. Човекът е един реален символ на Бога. А кога най-плътно ще се осъществим като богове, това е проблем на еволюция и лично откровение.

• Човекът в общата еволюция е символ на Целостта, но той е и индивидуалност, която изразява Божеството в себе си.

И не можем да отречем, нито да опорочим дори тотемното начало. Защото първичният човек е търсил в дървото, в животното, в слънцето, в звездите своя Бог. Разбира се, в ХХ век този човек не се нуждае от материален образ за символ, а изповядва Христос като духовна вълна, през която трябва да мине човешката религия. Така че йерархията е неизбежна.

Психологията на един народ се определя от неговите божества. В хилядолетната история човечеството се освобождава от стотици стихийни божества, за да дойде до идеята на монотеизма. И все пак религията е определяла народите, затова говорим за превъплъщения на Духа. Единствената истина, която може човек в своята еволюционност да стигне, става чрез Духа. Духът манифестира потребата за безсмъртие и изгражда доктрина като път за съвършенство. И именно тази част от битието на човека се нарича религиозно служение или религиозен път. Когато е извикан един нов Бог, какъвто е Христос, безспорно боговете преди Него трябва да си отидат. И те си отиват.

Хермес казва, че устните на мъдростта са затворени, освен за уши, които могат да слушат. Това са белезите, по които се характеризира битието на отделния човек или на цели народи. И все пак има народи, които са изработили поведение на по-голямо послушание към боговете и те, чули техните гласове, слизат при тях. Това не е въпрос на благодат, а на будност, на йерархия, на вътрешна потреба – както за отделния човек в неуморността на своето денонощие да потърси мъничко светлинка за знание поради неудобството да бъде невеж, така и за родовото, семейното, племенното, националното битие. В цялост много трудно може да се забележи недоволство от невежеството, но спрем ли се върху някои моменти от вътрешната култура на дадени народи: на религията или народната приказ, на поетичното излияние на поета или ръката на големия майстор, тогава се вижда, че отделният човек има потреба от богове и че боговете са го чули.

Когато ние, българите, в съзнание на собствената си национална гордост говорим за Кольо Фичето, живеем с едно вътрешно самочувствие, че сме народ, който знае да вика боговете и има личности, над които те изливат своята благодат. Благодат, която е заслужена! Нищо даром не се дава. Когато сте готови, когато сте работили стотици, хиляди години, тогава получавате дар. Никой даром не ни е дал нищо! И точно тук е величието на нашето самочувствие – клонката на духовно плодоносие на тоз народ, прекарал стотици години в робство и скитничество, никога не е вехнала. Българският народ има една поговорка: „Детето е у дома си само когато е при майка си.“ Човекът е при Бога, когато е във вътрешния си храм!

Тогава, когато е доминирала расовата божественост, човек не е имал съзнание за личност. И това се вижда в цялата религия на юдейството. Според космогонията на розенкройцерите и онези тайни, които теософията разкрива, Йехова не е всемирно божество, той е водач на ангелския свят. Ангелите са човечеството от Лунния период. Знае се, че архангелите са човечеството на Слънчевия период – расовите духове, които след това ведно с лунните работят върху телата ни, за да се дойде до нашата планета и да започне еволюционният стадий. Съгласно дълбочините на окултното знание архангел Михаил е расовият дух на евреите, а Йехова – баща на всички расови религии (но не е Онзи, Когото наричаме Бог Отец). Във всички периоди Духът е работил, за да формира егото – личността. И в мохамеданството са призовани ангелски, архангелски и други сили да сътрудничат в изграждането на човека, но някои се противопоставят на идеята на Божеството: Иблис не иска да се поклони на сътвореното от Аллах – на човека!

Расовите религии са естественият ход на развитието – инволюционност и след това еволюционност. (Така могат да се обяснят вложените в „Битие“ тайни за сътворението и грехопадението.) Но религии, като индуизма, юдаизма, след това будизма и мохамеданството, лишават човек от лична душевност. За да се дойде до голямата тайна на Христос – едно изчистено Аз и Отец едно сме! Можете ли да си представите каква воля за свобода от расовата форма в племето, в държавата, в семейството е била необходима! Но най-напред е трябвало дихание на живот за егоцентризъм. Великата тайна на егоцентризма е да измъкне от стадото, от пещерата на стадния дух. Духът, минавайки през слизащите йерархии на инволюционността: расовите духове, расовите общности (племена, семейства, които след това се дефинират в съответните народи), се изчиства до т. нар. индивидуален дух, до онова, което е най-същественото – егото. Защото егото е най-творческата сила, действала, когато от расовото начало, от племенния тотем е трябвало да се изяви индивидуализиращата егоцентричност. В полето на осезаемостта човек се съзира освободен от колективната душевност, защото егото е живот на личността. Обикновено с ненавист говорим за егоизма, за егоцентрика, без да сме оценили стойността на двубоя между историческата форма, започнала да се демонстрира от дух във видимост, и вътрешното изживяване, характеризиращо личността, хранена безспорно от освободеното от стадната душевност его.

Когато дава очи на човека, природата го освобождава от колективна душевност. Ето какво му е трябвало, за да се дефинира в съзнание от вътрешното, от инволюционното начало, от онзи кристал, в който е сложена първата трепка на Духа, за да се формира във великата тайна на егоцентрика, свободен от расовата памет, имаща за начало кръвната последователност! Когато човекът не е имал още очи за външното, а е бил съсредоточен вътре в себе си, той е нямал представа за плътта си, затова че умира и се ражда. Благодарение на великите духовни сили той постепенно отработва материя, която започва да вижда. Велика тайна е да имате очи! Не едното на циклопа, а вече две, като е вложено и трето, но то е моментът на бъдещото его – съзнание в целостта, събирана в това око! Затова когато говорим за очи, трябва да имаме предвид и вътрешните, с които се дефинира същността. Външното, единственото око на циклопа, който е от третата коренна раса, е избодено с главня от Одисей. Но за да не бъде уловен, Одисей къде отива да се скрие? В стадото – там, където е колективният дух. Той не може да излезе от него, няма смелостта на егоцентрика, за да каже: „Аз съм, който унищожава.“

Религията на древните унищожава окото – това, което прави от човека личност. Така Одисеевци могат да минат – скрити в стадото! Но хитрината ще отмине. Няма да има нужда Одисей да се връзва под овена или него да връзват, за да не се съблазни от сирените. На циклопа е извадено окото, но на бъдещия човек не може да бъде унищожено, защото окото е само външният белег, а Мъдростта е вътрешно осенение. Одисей е стаден принцип още, който започва да играе умствени плетеници. И трябва да угасне едно виждане, което връща картините на кръвната ни памет. Тя възвръща, но не върви напред! И никак не е странно, че някой в паметта си има картинни виждания. Един от най-опасните възли в психологията на човека е да си върне традиция от миналото, облечена в дрехата на съвремието, понеже в своето отиване и връщане е много близо до една минала душевност. Всичко това наистина води до деградиране. Много са желаещите да правят тържества на Танг Ра с всичките някогашни игри. Това безспорно дава известна реална и жива плътност на божеството, но логиката за свободата не може да оправдае ретроградността към обреда и към игрите. Тези, чиято кръвна памет стои и на астралната им лента е отбелязана една традиция или един исторически акт, много по-лесно остават в миналото. Онзи, който не може да се прецени в миналото и иска да върне в настоящето това, което е изживяно като историческо битие в душата му, не е тръгнал в път, а само прави поклонение на минало величие независимо дали го е имал, или не. Нашият бит като националност е демонстриран с достатъчно величие, но това в никакъв случай не ни дава основание да върнем и един Мадарски конник като храм. Той може да бъде преценяван като концентрация на националния ни дух, но не бива да става паметник на поклонение, защото ще върне родова памет, която е частица от расовите битнини на миналото.

Когато започнем да служим на гадания от твърде далечни времена, даваме храна на неизпълнимото в утрешния ден, защото то е отживяно. Трябва да се научим да се прощаваме с отживяното без болка, така както са правили великите – да напуснеш дом и да заскиташ свободен сам. А не на кораба на аргонавтите да събереш всички герои и след това да доведеш една Медея, която в знак на ревност да убива децата си, за да усмири Язон. Това е родова памет, това е расова ненавист, религия на старото, липса на идея за свобода. Да доведете някого, който ви слага три вериги повече, отколкото сте имали преди това?! Не! Трябва да се потърси повикът, да се направи призивът към ония богове, които дават новите тенденции и новия живот. И тук е големият, великият двубой между християнството и езическите религии – голямата, тежката борба за свобода от Зевс, от Юпитер, за свобода от племенния бог в незрялото още състояние за приемане на идеите на Христос.

Колко близък за духовната цялост на човека е бил Христос! Единствен Той като духовна вълна го извежда от стадното съзнание. Личности посветени винаги е имало, и то единствено заради човека, но това, което Той дава, е идея за свобода от колективна душевност. Христос не е колективен бог, а Личност, Която освобождава човечеството! Така започва одухотворяването – човек трябва да бъде свободен в себе си, за да може да променя; да каже „аз“ и тогава да започне да осъществява една религия на личността, но не на егоцентризма. Защото тайната на Христос не е само в подчертаване на егото, а да заобичаш другия, да нямаш враг, да нямаш подбудата на расова ненавист в идея за расова чистота на богоизбраност. Той единствен можа да смени формулата „Авраамово семе“ – една защита на расовия принцип на изхождащото, сътвореното човечество, което сега безспорно започва индивидуализацията си, но не е постигнало и свобода. (Човекът още плаща своята кръвна дан.) Авраам е „баща на много народи“[3], той съхранява кръвната поточност. Авраам е родово начало и в него се раждат и умират. (Там живеят по неколкостотин години.) Всички, които са кърмени от тази расова духовност и от тази расова гаванка са яли, не смеят да нарушат. Разбирате ли тогава какво значи да се въстане срещу „Авраамовото семе“, срещу това всички да сме потомци на Авраам? Кой го опровергава? Христос казва на питащите Го: „Преди Авраам да е бил, Аз съм“ (Иоан 8:58). Това е тайната – Аврамовото начало и Христос!

Една от най-тежките вериги на расовото в дирята на националното е родовата памет. И затова човек повтаря – дядо ми, баба ми, прадядо ми... Ето как се явяват първите религии – от прага на предците, от поклонението пред хероичните личности. В расовите религии никой не може да се разлъчи от племето; не може да нарушава ендогамията[4]. И много сурово е било наказанието за родоотстъпничество. А когато някой иска от едно племе да отиде в друго, за да носи отговорност, той прави т. нар. кръвно родство – смесване на кръвните групи. Тогава идва клетвената вярност към това, на което искате да принадлежите. Една религия, каквато е юдаизмът, не може да не сложи расовия принцип. Въпросът не е за семитите като раса, а за големия духовен пълнеж, който е трябвало да тласка развитието с идеята за съхранението.

Чистотата на расовия дух е била необходима, защото егото, за което не е било изработено още тяло в този смисъл, в който ние сега разбираме, е трябвало да бъде съхранено чрез кръвта. Една част от юдеите се разслояват на няколко семитски формирани ядра, други се откъсват от тази племенна общност и съхраняват някаква по-особена духовна ценност: не нарушават расовия принцип за кръвното смешение – нещо, което в религията на расите е основно. Расовият дух съхранява и брани, не допуска да бъде докоснато племето. Разкъсването идва, когато „синовете Божии“ започват да се женят за „дъщерите човешки“ и става кръвосмешение. Не са празни фразите, които срещаме в свещените книги – трябва само да бъде освободена вътрешната им енергия, за да се познаят тайните, сложени там. Кои са дъщерите човешки и синовете Божии? Белязаният народ на евреите са синовете Божии, а поселниците на Земята – дъщери човешки. Ендогамията е нарушена; ражда се една смес. Някои окултни системи считат това за деградиране. Да, но все пак е била нужна тази кръвосмес – в „деградирането“ на едните идва изграждането на другите! Посоченият акт в Старозаветието послужва на Саваот да накаже своите синове. Но когато поставим кръвосмешението в йерархията на развитието на по-нисшето към по-висшето, ще признаем, че някой трябва да слезе, да облече по-грубата дреха, да изживее по-грубите вибрации, за да помогне на своите съпътници като част от диханието на Отца. Така идва ударът върху кръвната чистота. Тук не става въпрос за греховното кръвосмешение в родовата линия. Трябвало е да се внесе благородна кръв. (Някои френски историци търсят социологични и биологични оправдания на революцията – тя внесла нова кръв в изхабената аристокрация...) Това разместване, което е свобода от изнежване, в биологията е много важно. Така че макар и да донася „наказание“ – потоп, то извършва и своята голяма еволюционна задача.

Разбира се и след потопа, в който Ной дава своите синове, човечеството си е същото, защото в еволюцията скокове няма. Станаха ли хората по-добри? Същите са. Зевс е недоволен от човешкия род, но и след борбата с Кронос и титаните, когато самият той владее света, нещата пак са същите. Но трябва да има разместване на пластовете! Така че приливът на нови енергетични сили, които имат възможността да създадат якост, е приоритетна историческа и биологическа тайна.

Кръвното родство се явява защита на семейния олтар, на родовото ядро, на племенния състав и на държавния исторически път. Кръвта пулсира във всичко това в отговорност пред един идеал, наречен история. Тя като фактор формира мозък и ларинкс, тя създава родова и племенна цялост. Расовият дух се храни от кръвта. Тя е традицията, тя е плътта. Тя е, която задържа и не дава право на свобода. Затова казвам, че традицията е убийца – за да видите колко много незнание и колко робство съществува под расовата теза на старите религии.

Деградации и спиране на родовото начало могат да се получат там, където има неравностойно кръвосмешение. И неслучайно в религиите много отговорно се гледа на кръвосмешенията при бракосъчетания. В християнската религия дори с кръстника до трета степен е забранено бракосъчетание. Кръстникът няма кръвна диря в роднинството, но има диря на духовна отговорност. Следователно кръвта е не само представител на някаква материална субстанция, тя е и духовна еманация.

Науката доказва, че когато се прелее кръв на едно нисше същество от по-висше, то умира. Не може по-висша кръвна група да се влее в по-нисша. И обратно – когато по-нисша се сложи в по-висша, висшият дух я изхвърля (така както един свят човек не могат да го докоснат низините в своето хлевоустие). Но всяка кръвна група сама по себе си е значима, защото е част от това, което наричам йерархия на възможностите; всяка е йерархическа потреба! Налице е взаимност между отричането и пазенето в принципа на кръвта. Когато има кръвосмешение при животните, се ражда хибрид, лишен от най-висшето – от продължението на рода. Нито едно от хибридните същества (мулето, катърът) не може да продължи рода, защото е загубена кръвната същност на индивидуалността – те нямат оформена групова душа. Ето как природата се брани в своето себеосъществяване за величие!

Кръвта е и биологичният, и социалният, и психологическият азов елемент, който манифестира индивидуалност. В пулсацията на кръвта е индивидуализираната духовност, това което психологията нарича „аз“. Ето защо в Свещения граал е събрана кръвта на Христос от петата рана, от четвъртия център – така нареченото универсално съзнание, където пристан има човешката интуиция за себеразличаване. Духът като универсалност се легализира в азов елемент чрез кръвта. В другия трябва да видиш себе си, да знаеш, че и той има кръв – индивидуалност, която е програмирана духовност.

От най-древно време кръвната връзка създава правната доктрина „кръвно отмъщение“. Христос дава за първи път в световната история идея за свобода от кръв, за да може при поведението на право, а не на отмъщение, да се тушира все повече и повече кръвната възмездност. Правото има един приоритет – отмъщение, но Христос го сменя с доктрината на прощението, без да елиминира наказанието. Иска смяна в човешката душа: И Аз не те осъждам, казва на грешницата, но не греши!

Духовните вълни идват като вътрешна необходимост да се избистри, да се изчисти Азът, за да създаде лична потреба за свобода. Религията на Христос разкъсва веригата на расовоплеменния и семейния ход: Баща, майка, братя, сестри Ми са тези, които слушат и живеят със словото на Отца Ми – не онези, които пазят племенния закон на родовокръвното смешение. Това е най-големият удар в световната, планетната еволюция. Духът, не кръвта, става низата, огърлието в човешкото битие! Можете ли да си представите каква е пропастта между тези две доктрини?! И досега още е неосъзната идеята за свобода от расово-племенния клан, но вече е влязла в пулсацията като духовна вълна, в пулсацията за живот. Чертана е, благословена е една пътека! Към нея е устремът на човешкия дух. Трябва в погледа си да узреем за големите, колосалните идеи, които религиите слагат. Христос отменя цялата система на евреите. Разрушава нейния основен принцип, но за съжаление и след две хиляди години те пак го прилагат. А Той с една смиреност казва: Не жертви искам, а милост.

Свобода от кръвното родство, от расовите божества! Апостол Павел гони християните, но прозрял идеята за космичната свобода, въстава срещу обрязването. Защо трябва да бъдат обрязвани и тогава християнизирани?! Това е свобода от расовия Йехова, от расовия дух, от расовата душевност. В първия събор – апостолския, ще намерим прокламация за Учението на Христос: свобода от юдаизъм!

В развитието на расите кръвта е единственото място на егото. В нейната топлина се разгръща образът човешки. И колкото и да се лутаме в стойностите на моралните повеления, колкото и да има деградиране на осезаемостта като мисловна преценка и духовна вибрация, човечеството няма да загуби Пътя.

• Пътят не се губи, защото същината се ходи от Духа.

Материята в нейните по-леки или по-тежки вибрации обгръща Духа, но никога няма да го лиши от път.

При обяснението на расовата ненавист безспорно социолозите имат основание, но тук тайната е в разминаването на духовните вълни. Разбира се, за социологията обяснението ще дойде от външните явления, защото проницанието навътре е много трудно. Лесно е да се каже, че това е провиденция. Но не е достатъчно провиденцията да бъде само категорично изявена, тя трябва да бъде видяна. В какво се състои една беда, една война; каква е връзката между егото и колективния расов дух, защитаващ своята цялост (от която големите души бягат); защо, както се казва, „най-добрите най-много страдат“ (страдат не защото са добри, а затова, че имат дързост да нарушат общия принцип).

Не може да съществува историческа формация без наличността на духовност, която като провиденция чрез ум, манифестиращ осъществимост, дава идея за род, племе, държава, национална общност. И тук се води голямата борба за свобода от колективния дух, за да се изгради индивидуалността, която може да твори история. Пред олтара на националния дух са същностите, душите и на предшественици, и на идващи. Ето защо тотемът е наричан покровител. Покровител е отгоре националният дух, който носи концентрацията на един народ. Как иначе може да се обясни безпрецедентният героизъм – жертва в името на отечеството!

Апостол Павел говори за „Княза на въздушната власт“. Какво значи това? Националният дух се изразява фигуративно като облак. Той обладава същината на народа, стои над него и се поглъща с дишането. Аурата на човека, на един дом, на племе, на народ – това са елементи от расовия, от националния дух, който е в контакт с историческата цялост. Той е облак, овладял една територия и въздействащ чрез въздуха. Там са вибрациите на расовото (родовото), на националното – и като духовност, и като мислене, и като желания, и като памет; там е духът на нацията. Националният дух се манифестира на една историческа и географска даденост чрез въздуха, така както индивидуалният дух се проявява чрез кръвта. Във въздуха се намират расовото и националното сборище на енергията, която се сипе върху душевността на народите – златният дъжд на Зевс, който опложда душите на вярващите. Разбира се, онова, което оформя едно племе или един народ, се съчетава с няколко елемента: земя, вода, въздух, изобщо с природата. И в съответните различни географски точки се изгражда народ със своя психология и физиономия; народ, който има своето национално или расово духовно ядро.

Националният дух е олтар, той е жизненост, а не само социална манифестация. Тези лутаници уж, тези войни, тези исторически потреби за граници... Смешно е да се мисли, че жизнено пространство било нужно на немската нация и за това тя вдига такава война!

Духовете, които още в Сатурновия, в Слънчевия, в Лунния и сега в Земния период градят расовите ядра, се възправят срещу всеки, който противоречи в съответния расов път към национално въплъщаване и затова има конфликти. Това са реалности, които чертаят и плътно хранят историчността. В Старозаветието един архангел казва: „Сега ще се върна, за да се боря с персийския княз; а кога изляза, ето, ще дойде гръцкият княз“ (Данаил 10:20). Това са формирани ядра, които са налице, за да се върви в една еволюция. Води се голяма битка между Персия и Юдея – там е и първото пленничество на евреите; води се битка и между Персия и Гърция.

Много дълбоки неща са вложени във всичките тези с насмешка отминавани тайни на вътрешни същности – от расовото раздробяване, до народностното осъществяване. Защо от една и съща расова линия има толкова много разнообразие и такова разминаване? Коя е потребата, която събира и конфликтира? Еволюцията! Този, който иска да разгледа историята само като фактология, далеч от идеята за еволюцията, никога няма да достигне до истината, защото само едната страна от живота в никакъв случай не може да определи битие. За да се разгърне, за да се развива човек, започва конфликтът като потреба в еволюцията – различните подраси в свои поделения започват да воюват помежду си. Безцеремонно се нарушава повелята „Не убивай!“ Историята е пълна с конфликти, от които се възмущаваме, но никой не може да ги надмогне: бедствия, войни, лични, семейни и племенни битки, продиктувани от необходимост за промяна на граници, на исторически формации и най-същественото – за промяна на човека. Това е съдбата и едно усвояване на човечеството в космичната даденост. Естествено е, когато човек е стигнал до прозрение вече, умът му да ползва провиденцията на Духа. Трябва дълбоко да се проникне, за да се разберат тези конфликти във взаимността.

Еволюцията е най-силният двигател в процеса на изграждането на човечеството! Знанието и зрението правят нотната стълбица. Има долно „до“, но има и горно! Това създава онзи необходим конфликт, за да се осъществява нашето съвършенство. И затова казвам: Няма страдание, има развитие! Личността не може да не се раздвои в борбата между Дух и материя – с това Христос ни поставя пред неизбежността за промяна. Тайната на нашето изповедание – кръстът, е вътре у нас и когато човек разпери ръце, се вижда така – между Дух и материя. Който може да разбере, че страданието е развитие, никога няма да се оплаква, защото ще приеме и двата големи закона – на прераждането и кармата. Тяхната историческа даденост ни дава това, което наричаме форма на живеене, но само Духът живее – формата се развива. Стремежът да бъде издигната Вавилонската кула към Бога е спрян от различните лъчи на изговора. Националното духовно ядро слага в душевността на народите изговор, но идва и разкъсването. Расовият принцип е трябвало да бъде употребен дотук. И така, когато расовото цяло започва конфликта на духовност само в себе си (защото то трябва да се стимулира в развитието), идва онова, което формира племена, народи. Безспорно в социалната гама те ще воюват, ще създават добродетели и исторически правила за битие; ще разрушават формата си и ще създават от духовността идеи за живот! Така и формата ще правят по-съвършена. А как е демонстрирана съвършената форма? С Възкресението на Христос! Възкресението е предназначението на всеки – предопределеността се надделява!

Докато според обикновената биология в един ембрион е вложено всичко, което е предопределено, теорията на Каспар Волф[5] създава новата теза за епигенезиса. Не всичко е предопределено и всеки може да създава свои форми. Това е и вложената идея за свобода – динамична свобода за раждане и промени; една воля, която може да променя, една динамика, която може да дава ново. Тогава ще разберем защо има и отклонения. Всичко е градирано, без да е предопределено. Така е, защото не е разгърнат изцяло Духът, който сътворява, претворява и одухотворява тялото; защото духовната същност разработва материята. Тази теория е едно велико потвърждение за освободения дух, който може да ви изгради и да ви създаде всичко. Тогава каква е харизмата на властта, която се предоставя на личности или на институции? И как се изграждаме в съответното географско място, с разгърнатата свобода на Духа по пътя на една епигенеза; как в националния дух се влива и нашата енергия? Индивидуализираната и творческа личност създава не само благоприятна материя, характерна със своята гъвкавост, но и субстанция, която много по-лесно приема духовната еманация на националния дух.

Човек се осъществява, създавайки индивидуалност на народ, минавайки от егото към семейното, от семейното към племенното, от племенното към държавата и оттам – към националния дух. Събудената егоцентричност, деянията на националността, въобще историческото битие, което е цялост, има своите демонстранти в социалната действителност. Ражда се семейство, род, нация, държава и институции; раждат се култура и просвета, които в приложност трябва да служат за самосъхранение. Племето например като една социална страница на изведена духовност от расовата същност, докато се изведе егоцентричността, е трябвало да се защити, да изкове меч, да събуди ум, който да роди култура и писменост.

Докато човек стане великото его (което е всичко) и универсалността стане негов живот, той прилага това, което расовият дух, т.е. племенното начало или националната потреба са извикали, за да направи защитната стена. Демонстрираното в социалното платно е нашето изразено въображение, то ни сваля образите от расовата, от националната лента. И така ние се себевръщаме, изживявайки се като расов дух – виждаме картини от лентата на своето съзнание в една обща памет. Ето защо идва това постоянно повтаряне на едни и същи вериги: едни и същи расови елементи, една и съща национална духовност, едно и също племенно, родово и семейно въображение и религия. Не защото не харесвам имена съм протестирал срещу повтарянето им, а защото се стои в една и съща духовна утроба.

Идеята на племето, на формацията държава и на националния дух има повече притегателни сили към колективната същност, отколкото към егото. Когато те се изживеят, тогава Словото на Христос ще бъде осъществена тайна – Словото, което ни прави едно. Целта на Божествеността е да ни освободи от всичко, за да ни направи единни – да унищожим себе си заради еволюцията! И неслучайно един философ – Томас Пен, ще каже: „Светът е моето отечество.“ Но тези, които се опитват да направят космополитно общество, са толкова космополити, колкото други – интернационалисти, като работят само за себе си! Ние бяхме свидетели на интернационални доктрини, по-национални и по-жестоки, отколкото тези, които не пледират кауза, че искат да бъдат и с другите добри. Това е примка, но все пак в нея има и идеи.

Тогава когато личностите започнат да въплътяват ценностите на националните духове, ще стане това, което Христос учи: Няма евреи, няма гърци, няма римляни, има деца на Отца Ми. За първи път в световната история в петата подкоренна раса на Петата коренна раса се явява една нова духовна вълна, която говори за братя, за единство, свободно изживяно от расови принципи, от национални потреби, от историческа цялост. Не може да се гледа на Христос като на национална принадлежност в юдейството – това би било наистина снемане на същината Му за космично мирово деяние. Затова Той казва на апостолите Си: Идете и кръщавайте вси по света... Преди две хиляди години този Син Човечески и Син Божий стига до идеята, че човешкият дух носи свободната воля и ражда отговорност пред Отца. (Свободната воля е в дързостта да се освободим от страха, че можем да сътворяваме.) Така Той внася нова пулсация в историята на човечеството, която съчетана с идеята за всемирната империя, ражда и всемирна религия.

Всеки народ прави своя социална история, в която вплита личен дух и създава различия. Затова народите, макар и от едно божие коляно, се различават – това е йерархия на възможностите в изграждането на бъдното единство. Без тази йерархия не може и тя безспорно ще търси свобода от кръвосмешението, но не в идеята за чистотата на племето, а в идеята за Духа, който трябва да ни събере в Божеството, Чиито деца сме. И така докато се изведе до един национален дух, който вече трябва да има свои особености, а оттам нататък до егоцентричното битие на личността, която връща божеството си от материята в Бог, създал тази материя. Идеята за универсалност е в това, че след като сте изживели и осъществили себе си, егото се загубва в алтерегото – ако в другия видите себе си, вие сте вече его, което е всемирно. Това е човекът да се види сам, като цялост.

• Когато сте достатъчни на себе си, нищо не може да ви победи!

А достатъчни на себе си е идея за свобода. Това е голямата тайна – да сте свободни, когато сте единство и в същото време всичко да е у вас; универсални и в същото време единни. Така започвате да се улавяте като различие между биологично родовото, националния дух и личната цялост.

Христос разрушава родовия принцип. Племето и егото правят своята голяма битка. Разбира се, още не е свършила великата битка между Дух и Материя, между его и род, битката на расовите водачи. В тази необятна пространственост ние ще срещаме прояви на Духа, на колективния ум, на личното себеизграждане – всяко само за себе си потребно в скалата на свободата. Не бива да се изпреварва, когато човек още не е готов, но не трябва и да се закъснява, ако е тръгнал на път. Ето защо с такава ревност фараони и различни институции, като жреческата, йерокрацията (свещеновластието), бранят ценностите и дават посвещения. А духовната вълна идва да даде посока на тези, които са тръгнали, и с главнята на своето огнено действие парва онези, които все още спят.

Всяка земя в съответствие с това, което създава характеристиката на един народ, се храни от расовата цялост (от нея трябва вече да се освобождаваме), от великия облак (националното ни сборище) и от великите посветени (които в историята са единици). Благодарение на малко на брой личности на Земята светът продължава към своето съвършенство независимо от хленча на човечеството над собствената си участ. Те са, които разкриват тайната на олтара и извършват свещеновластието. А т. нар. Всемирно правителство е един наднационален, надисторически, надпланетен дух, който ръководи еволюцията на планетата. Още в Сатурновия, в Слънчевия, в Лунния период, а след това и на Земята йерархии посветени изграждат битието ни; Духът се манифестира в материята като битие, а социалните общества го характеризират в зависимост от това колко прозрение им е дал.

Предпоставка за превъплъщенията на националния дух е свободата от расовото начало (което и в европейската култура влезе от концепцията, религията и философията на юдаизма). Трябва да бъдем благодарни, че националният дух успява да си завоюва терен от расовата цялост и слага особен белег върху известни народи. Благодат е българската земя да бъде наречена Ракхива, благодатен дар е онзи Танг Ра, който не е позволил да се разточителства духовна сила в многобожие. Това е тайната на българския народ – в многобожие не е разпилял енергия! Тогава, когато другаде се занимават с поредица от каменни божества, българите имат само един бог. А Тракия – Ракхива, е „свещена земя“, „етерно пространство“, „небесна твърд“! Ето как в името се крият и енергията, и характеристиката на тази земя. Тя е такъв акумулатор, че наистина върши велики дела, разбира се, в един свят пак неиндивидуален. В същото време е нарушителка – когато траките изпращат мъртвите си, пеят. Това е доктрина – не го губят, а го чакат! Оставям настрана фактите – имам предвид посланието на духа на тази земя и на българския народ, който е трябвало да обиколи цяла Азия и да създаде свои духовни огнища. Той единствен в света носи най-избистреното, най-чистото монотеистично начало и никога душата му не се смущава от чужди божества. Имал е един Танг Ра, който не е искал нищо друго, освен българинът да знае, че има Небе!

Когато минава огнената сила на всевечността – Fiat Lux, светлина и творчество, йерархирайки в инволюцията, създава великите духове: расовите, племенните, националните. Това е всемирността! В тази всемирност, в тази вечна книга има страница за българина.

При българите няма двойнственост, няма нужда от свобода за расов бог. При тях историята е низпосланието на духовната енергия, тя е овладяна мисъл и приложена воля, защото никой не може да пресметне дързостта, с която един Аспарух идва тук. Многоликата Византийска империя трябва да освободи терен за един национален дух, въплътил се в белязана с божественост личност, която, както казва историята ни, води шепица българи. Шепица спартанци спасяват Атина, а шепицата българи правят в милионна Византия държава! Какво им дава основание за битие, което те са си изтръгнали? Това е борбата първом срещу миналата култура, срещу предшестващата съдба. Да можете да водите война срещу миналото, срещу онова, което е наречено „снопа на Кубрат“ – „Не късайте снопа!“. Аспарух го разкъсва, взема пръчката си и идва тук. Тази воля на приложност трябва да разберем. Защо този народ оцелява; каква е тази енергия, с която той прави държава и търси култура? Борбата срещу себе си от минала съдба е йерархия на еволюцията и прогреса.

Преди това Христос бе казал: Този, който иска да бъде Мой, трябва да намрази баща си, майка си, братята, сестрите си, да вземе кръста и да тръгне. Разбира се, не става въпрос за изваждане на мечове, а точно за тази свобода от традиция. Не отричам нуждата от устойчивост, но трябва да се знае преходният момент, в който е нужно да се простите с миналото. Точно това прави Аспарух – прощава се със себе си от вчерашния ден, защото провиденцията на духа го води. А умът и волята създават терен и битие.

С идеята за държава земята се усвоява като изходно начало на това, което храни ума. Тя е воля на Твореца в повелението „земя и небе“ и ако някой погледне с пренебрежение на нея, се лъже. Това създава предпоставки човек да живее не заради смъртта, с която уж е изгонен, а за възкресение – демонстрация на Духа над материята. Ето какво е знаел Аспарух, когато идва тук, за да изгражда, да завоюва; да си открадне, в добрия смисъл на думата, граници. Нашите прояви не са израз на недоволство, а ръка на съдба, на въплътен дух, който се осъществява съдбоносно.

Това е богатство на душевността и въплъщение на Духа. В другите народи историчността се определя от ум, от борбеност, но не и от духовно проницание, както при прабългарите, идващи тук. Духът ги води и личната им кръвна група е една от най-висшите в света. Българите опазват името си въпреки превеса на славянското племе, защото кръвният им „аз“ превишава енергетичните възможности на славянина! (Затова станахме България!) Те са малко, но кръвната им енергия, тяхната духовност е по-мощна от на всички други присъстващи на тази земя. Това е епигенезата, с която е дошъл тук този народ. Българите идват със себе си и на тях не им е казано, че трябва да спазват ендогамията.

Поглеждайки небосвода, трябва да видим, че освен звезди и съзвездия, там има и слънце. За да се манифестира един национален дух, за да се превъплъти, има една същина, която го ражда, една утроба, която го носи. И всяка народност, обособена в историческото си живеене, може да говори за свои въплъщения на духа си. Но народът, в който живеем и чиито деца сме, има първенствуваща роля в демонстрацията на национално себебитие.

• Величава история се прави от духовна енергия, овладяна мисъл и приложна воля.

Българският народ единствен в света има название на своята духовна сила – оренда. Тази духовна сила той носи в генетичното си начало и прилага в своята историчност. Тук българинът заварва славянски племена и неорганизиран християнски живот. (Векове славяните не могат да направят държава.) Колкото и за някои да звучи смешно, че в конската опашка и в главата на хана е орендата, голямото прозрение за битието е давало път. Защото каква е тази мисловност, която може да овладява и формира!

Аспарух идва с идея за земя и идея за държава! Този въздух, който е концентрация на расовата духовна енергия, физиономираща образа на човека, той е неговата мисъл. И той сменя динамиката на коня с волята на приложност, изгражда държава там, където никой не може и да допусне. Византийската мощна империя не само като физическа и културна сила, но и като предвиждаща политика не е могла да спре бъдното на българския народ.

В основната си концепция ние имаме един велик принцип, който в такава пълнота никой друг народ не е приложил – идеята за свобода! Тук няма роби! Предшествениците на Аспарух в лицето на Атил или на онзи духовен образ, който остава иконен в историята на прабългарите – Авитохол, никога не са включвали в своите нормативи робството. Българският народ в хилядолетията институция робство никога не е имал. Затова, когато създава първата си конституция, въплътената в него прабългарска духовност написва: Всеки роб, който влезе в тази земя, е свободен. Това е проницание, това е да се въплъщава Духът в своята вътрешна цялост и чистота.

Защо е трябвало два века българинът да не приема християнството? За устойчивост, поради липсата на култура в сравнение с византийската. Да не се раздвоява по отношение догмите, нормативите и ересите на византийската култура. Това не е само въпрос на прозрение на държавниците, а и съхранение на историческо битие така, както въплътената тайна в Крум е да изкове закони, за да брани своята национална битийност.

Княз Борис обаче трябва да се отлъчи, да се индивидуализира, да се егоцентрира, за да извърши покръщение с Христос. Само това е достатъчно, за да се види какво означава националният дух да се въплъти в цялост – да бъдете вече личност, духовен образ. Борис има прозрение и сигурност, но те са застрашени от собствения му син. Каква разлика между въплътената духовност на изчистения хански двор и смутеното отклонение, изявено чрез сина му, който не успява да победи себе си като минало, като съдба на Танг Ра! Това отклонение нанася голяма рана в духовната история на българския народ не като писана страница, а като вътрешно изживяно, психично, травматично състояние. Мечът на Кръстителя идва не за отмъщение като събудено негодувание, а като потреба и прозрение (както се прави операция, за да се махне тумор). Това е историческо битие, което Владимир (Расате) не можа да види. Затова в една пиеса казвам: „Ослепете слепеца.“ Така Борис извършва великата причастност на българския народ с един нов Бог, Който му дава още една истина: да обича врага си – най-великото, оставено от Христос на Земята. Защото да обичате врага си, а не само да простите, означава, че го променяте. Но Христос не е отрицание на Танг Ра, Той е един друг Танг Ра!

Княз Борис Покръстителят сменя целостта на танграпочитанието, взема орендата и я слага в ново вероизповедание! Покръстването наистина е един съдбовен исторически момент – най-тежкият конфликт в душевността на българите. Безспорно са им сътрудничили националните духове, изграждали устойчивостта им тук, на Балканите, за да ги подкрепят в историческото им битие в бъднината.

Ето как българският национален дух се въплъщава в историческа битнина, в духовна будност, в лична жертва – изгражда един народ, една общност, изгражда личности. И тогава потичат благодатните води на знанието: „Елате, Кириле и Методие, оттам, отгдето ви гонят; елате тук, деца на знанието!“ Борис дава на своя народ тази богата трапеза, без да счита, че с Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Есть върши грях. Не може да бъде упрекната душевността му, че въвежда в грехопадение българския народ. Провиденцията му дава дух, който се въплъщава в национално достойнство и величие, в знание срещу културната инвазия на Византия.

Неговият син Симеон и другите творци му се отблагодаряват, като създават единствения в световната история Златен век на книжнина. Тези гениални пратеници сътворяват нещо неповторимо. Те не просто превеждат Евангелията – понякога от един ред се вижда, че са творци. Достатъчно е, че сменят финикийските очертания на глаголицата на братята Кирил и Методий с кирилицата на Климент Охридски. Климент създава азбуката, която става култура на българския народ. Ето защо наричам азбуката наша национална воля и националната ни воля – азбука. Това е провиденция и въплъщение на българския национален дух, който изкласява и набогатява една трапеза с плодове на знанието. Така Борис изработва стратегия за култура, а Симеон прилага стратегия на култура – частици от великото причастие да се даде на другите светлина. Тази култура е националната ни кръв. И радостното е, че в нея няма идея за отмъщение. Съпоставете достойнството на Самуил и престъпността на безсъвестния Василий Българоубиец; търсете в историята точно тези събития, които са национално превъплъщение на Духа ни. Търсете в характеристиката на този народ величието, защото той наистина е велик. Националният дух ни е опазил в чистота за съвест. Ние никъде в историята не сме наречени хитреци; нямаме одисеевата мисъл на дребномислието и престъпника, който чрез религията извършва измама. Такова нещо българинът не може да направи.

Петстотингодишното робство идва като историческа необходимост, като континентална отговорност да погълне инвазията на Изтока, която стига чак до Виена, за да се даде възможност на Европа, съхранена и опазена, да приеме прилива на ментална енергия, да разгърне мисловната си даденост и да изгражда етажите на цивилизацията.

Всичко това е в една мирова градация в плана за битие всемирноземно. В съответни исторически моменти се ползват отделни национални формации, които поглъщат отрицание. А ние имаме най-устойчивата духовност, защото само четиридесет години преди покоряването на България от турците, през 1351 година, приемаме в пълна хармония с православието едно ново религиозно кредо като официална религия. Исихазмът е религия на вътрешното съсредоточаване, на мистичната устойчивост, която не ни позволява да изпаднем в колапс по отношение ценностите си за религия.

Робството е насилие, което успяхме да понесем. Един народ 700 години да бъде в робство и само за един век през Възраждането да роди гениалности, е нещо изключително! Само ние в световната история имаме т. нар. църковен въпрос – борба за независима Църква. Тази устойчивост на религията ни се дължи на причастието, наречено исихазъм (безмълвие), и на това, че имахме Танг Ра.

Въплътяването на националния дух в земята и в душите ни е частица от еманацията на Всемирността, но в същото време е будност за егото, чрез което трябва да се осъществи великият принцип на Христос „Аз и Отец едно сме“. Затова националният дух глептира върху тази земя и пише в душата на всекиго за индивидуалност. Така се явява историческият образ, образът на духа на националната цялост. И дадени личности, водейки чрез собствения си дух историческата пътека на своите народи, правят историята – дават пътища, институции, потребности. Отделен е въпросът за българския народ: колко дълбоко е влязъл в проницание националният ни дух, имаме ли някаква изявена манифестация на осезаема реална духовна даденост.

Българският народ има един син, когото отминават с поругание след 9.IХ.1944 г. – наричат го индивидуалист, ницшеанец, а е достатъчно да бъде само българин, за да каже: Бог и България – единство в двойна плът! Постижение на националния дух е да правиш неща, които другите не могат. Пенчо Славейков единствен в световното мислене направи плътта на собствената си родина единство с Бога. Можете ли да си представите колко е далечна пътеката, колко нишки е вдявала душевността му, за да изтъче тази багра! Това е национално въплъщение, въпрос на плът и на кръвна памет. А ни обвиняват в шовинизъм, представят ни непрецизирани фрази за историята на България! Няма да могат да познаят Левски защо е дошъл и ще сложат един предател там, до него... Левски никога не е бил предаван и е нямало защо да го предават! Той има достатъчно национална доблест и духовно проницание, за да не смени величието си с кръчмата на Странджата, нито със скитничеството по плевните! Левски е с прозрението, че е син на Христос и че трябва да извърви своята Голгота – така както този, който иска да възкръсне, трябва да има достоен гроб! Разпятие, бесилки – без значение.

Историческият дух е една цялост, но националният дух е едно вътрешно живеене. Това трябва да намерим и да се освободим от историческата цялост, която често (като съображение) ни кара да правим отстъпки, и да позволим да се изяви едно изживяване, осветено от личната ни душевност.

• Само този, който се освободи от историчност и се надживее като националност, той може да гради нови храмове.

Ако Иисус не се бе изживял като националност, като еврейщина, щеше да си остане в племето – а Той казва: Идете по света и кръщавайте вси. Когато сме в себе си, тогава можем да правим култура. Без култура, която в почти всички случаи води изворното си начало от религиите и по този начин градира духовните възможности на личността, а тя от себе си – на народа, на нацията, ние не можем да извършим нищо велико. Именно религиите създават култури, те са социално битие. Търсете вътрешната си будност; търсете религията си! Тя определя социалния и всемирния свят, защото е мироглед, от който се формираме.

И досега има религиозни съзнания като расова потреба за спасение на етноси без наличието на историческата формация държава. Тази кръстословица се дължи на расовия дух и безспорно в наше време това трябва да отпадне и да се легализира в национални ядра, определящи душевната физиономия чрез обитаваната земя.

Въплъщението на националния дух може да бъде разгледано и в други аспекти: някои се нуждаят от жизнено пространство и дават идеята за кръв и раса; други говорят за класова борба. Но с класовата борба се оправда престъпността. Люлнаха ни социални събития, които могат да ни унижат, но не и да ни унищожат като будност!

Може ли сега националният ни дух да се въплъщава във величави дела или ще бъдем свидетели само на престъпления... Цялата ни национална история свидетелства за т. нар. отклонения – махалото е отивало от брожението на богомилите до адамитската голота. Това са исторически истини, но нищо няма да омърси Родината ни, защото този народ има смиреното вътрешно съсредоточаване с проницанието на екстазата. Действително сега е разсеяна будността, но за да се роди великата идея – Пътят на Мъдростта. Брожението е като ферментацията при виното – будността ще дойде! Нейният път не може да не бъде стръмен и скалист, но е достоен. Ние не можем да живеем с унижението на упрека, че сме някакво тъмно балканско племе...

Историята ни има нужда от ферментация, има нужда от гърч, защото майката Родина е бременна с нови духовни ценности и нейният още невъплътен за ново битие национален дух чака това, което с достойнство трябва да приемем и с отговорност да извършим. Една разгневена националност (в добрия смисъл на думата) може да се освободи от традицията, от фамилността. Идеята за всемирността постепенно ще влиза с идването на все нови и нови духовни вълни.

Новата духовна вълна удря своето клепало, утре може би – своите камбани, вдругиден – една симфония на Всемира. Ако можем да чуем камбаната на въплътения национален дух за утрешно битие, биологично-родовото ще отстъпи пред националната и социалната ни цялост.

Духът е великото причастие. Той изгражда всемирния принцип да формира човечество в раса и да го защити; да създава многообразието, за да бъде историята в конфликт и да се осъществява развитие. Тази тайна трябва да усвоим и с това да признаем необходимостта на миналото, да се простим безтревожно с него и да преценим, че националният дух се въплътява в личности, които създават ценността на нациите. В цялост душевността на нацията е градирана от дарованията, от харизмата на личностите, на егото, на онези, които водят. Защото те създават великата тревога!

Хероизмът не е в това да се умре, а да се даде плод!