Еволюцията няма за задача да създава благоденствие, а да прави богове!
Благодатни са ония, които, както казва Христос, като ги поканят да ходят една миля, ходят две – защото нито нозете се уморяват, нито душите се насищат на благодатта на Божието слово! Когато Любовта е обилна, един народ като съзнание може да каже: „Господ беше на земята.“ А когато една богата трапеза е на Мъдростта, тя създава жизненото битие да бъдеш, не да имаш.
Мъдростта ражда формулата за свобода в борбата с езичеството в душите ни. Тезата, че злото е нееволюирало добро, заменя двубоя между Дух и Материя, между така наречените добро и зло, като оставя еволюционната възможност злото да се бори само в себе си в идеята на надделяването, а доброто да върши своето дело за другите. Това осъзнато в различна измеримост е било и е служение на Децата на Мъдростта, на Децата на Деня. Тези, които толкова дързостно и смело в свечерени дни дават капка радост, в едно зазоряване – път, в едно пладне – хляба на Мъдростта. А той вече е трапезен хляб – и то не само за една страна, а и за света. Защото никоя мисъл не може да бъде оверижена и никое сърце не може да бъде спряно.
Пътя на новата йерархия, на Децата на Деня, никой не може да ограничи. Служението им никой не може да спре. Никой не може и да ги отнеме от страниците на Книгата на Живота. Защото онова, което Мъдростта изгражда, е дом на ново битие, с нови тенденции, с изобилие от нови идеи. Това е светлината на знанието и вярата в бъдещето; това е причастие с Духа и свобода от себе си.
Разорана е вече една неизмерима нива на плодоносието – на знание, на морал, на святост. Нещо повече: посочено е онова, което дава път и живот – динамиката на Мъдростта. Тя събужда у човека борбата да не търси спомена, да не се обвързва с веригата на миналото, да няма страх от съдбата (така както един велик император изрече пред Рубикон: „Ali aiacta est!“ – „Жребият е хвърлен!“). Ето защо тези, които градят храма на Мъдростта, не трябва да търсят спомен за човека, а да живеят с динамиката, че той е бог в развитие. Това дава основание да се каже, че еволюцията няма за задача да създава благоденствие, а да прави богове. Защото човекът е бъдещ Бог и бъдеща Вселена!
Митологичната мисъл дава само на стихийните богове привилегията да бъдат безсмъртни, но подсказва, че човеците са богове, макар и смъртни. Тази велика тайна ще влезе с цялото си присъствие в душата на бъдното човечество. Този поток на човешкото битие отгръща нова страница не само в душевността, но и в историята на социалните тайни.
Христос преди две хиляди години извървя пътя на двубоя между добро и зло, между грешника и прощението, между всекидневието и търсения оракул. Сега се отварят двери като предвестие подобно на онова на ангелския хор със своята песен. Отварят се не за петдесет, не за петстотин, а както потребността изгражда човека бъдещ бог – за хиляди години. Всякога, когато се отваря врата за битие на Духа, има и звезда. Идеята за звезда винаги присъства – дали е Витлеемска, дали е на Кришна... От значение е, че е била. Винаги съществува и един дар – приносът на човека пред Мъдростта на бъдещето.
Човек е заедно с Бога и те взаимно се търсят. Това е двубоят между очевидността (която много често спира до прага на всекидневието) и Духа – за да не се повтаря историята да се търси оракула, вместо да се внесе в живот храмовият надпис: Познай себе си и ще познаеш боговете. Необходимо е ново виждане – да се разсекрети тайната на Духа, вписана в човека. Така ще стигнем до тържеството на човека – бъдещ Бог и бъдеща Вселена! Възможно ли е? Естествено, щом прозрението го дава, щом не е разкъсан пътят на Духа (тръгващ от Безпричинната причина) и е събудена отговорността.
Човечеството живее чрез Бога и Бог се познава чрез човека! Това, което не може да се отнеме на човека, е Онзи, Който се търси у него, и мисълта, която Го търси – никой никога не може да отнеме Бог у нас! Тази взаимна потреба е изразена в слова на свещените книги. Свидетелство за ескалирана необходимост е демонстрираната молитва: Адаме, где си? Вложеното Дихание на Отца в Адам пита: „Къде си?“ Това е първият зов, с който Бог в човека се потърси и Адам Му даде знака си. А къде беше Адам? Осъзнал се бе в материята. Така той позна закона на развитието – онова, което прави хората богове. Казано е в Библията: „И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло“ (Бит. 3:22). И Адам бива изпъден. Но откъде? От висотата на полето на ума. И слиза, но къде? Слиза в плът, за да работи. Първия олтар заради потребността на вътрешния си бог човек прави, когато изрича: „Гол съм!“ Гол! Това е голямата теза на диференцираната половост. Адам няма биография и никой не е казал кога е роден. Защото Той е сътворен. Сътворен, но с привилегията да ражда! Затова казвам, че той няма биография, има нещо повече – има характеристика. Какво прави Адам, за да има характеристика? Заспива, за да се роди Ева, чието име в превод значи „живот“. Не е важна биографията, важно е да сте направили характеристика, която е живот.
Така започват да се раждат богове. Адам и Ева бяха изгонени от Рая. Но този процес няма нищо общо с наложената представа за грехопадението, която олтарните преливания дават. Голямата тайна се крие в инволюционността – Бог слиза до това, което създава. След това е обратният ход: еволюциоността – създаденото да се върне при своя Отец.
- Човекът е символ на Бога!
Ето защо тезата, че е бъдещ Бог и бъдеща Вселена присъства в свещените книги. И ако някой се страхува да не смути религиозното си битие, трябва да знае, че вековете дават: Вие сте богове, Христос рече: Аз и Отец едно сме. (След това идва прозрението на Светите Отци, които раждат нова категория, необхваната дори от метафизичното съзнание – Единосъщието.)
Кога човек може да се осъзнае като бъдещ Бог? Всякога, когато се качва на връх; всякога, когато намира измерения къде е Бог в него – извикал ли Го е, направил ли Му е олтар.
Никой не може да скрие благоволението, с което Небето го е дарило. И това е не само, за да се изяви волята на Твореца, а и да се предостави на човека преимуществото да съзнае дара – не който е получил, а който сам е извоювал. Но за да имате глед от върха на живота си, преди всичко трябва да сте извървели път до него. Нищо не идва даром! Много е извинителен изразът: Всичко даром получихте, даром давайте. Това е утеха за ленивите умове и за институции, които заблуждават хората. Нищо не се предоставя. Затова и Христос казва: Не хвърляйте бисерите в нозете на свинете. Има ли по-добър израз от този като свидетелство, че нищо не се дава без заслуга! Благоволението идва тогава, когато може да се понесе наградата, а тя винаги се издейства. Преценката и гледът от върха са лично поведение и заслужена награда, която никой не може да ви изтръгне.
В Откровението се казва, че двадесет и четири старци са наредени около Светия престол, но не могат да счупят печатите на Книгата на Живота. Счупва ги един Пътник, Когото човечеството назовава Син Човечески и Син Божий. Това е йерархията! Христос счупва печатите!
- Културата на човека в пътя бъдещ Бог и бъдеща Вселена започва, когато Един се съизмери с Боговете.
Пилат решава да съди Богочовека, но извършва нещо, което малцина са правили – казва: Ecce Homo – Ето Човека. И Диоген в Древна Гърция търси човека, но го търси с фенер. И не го намира – вън от себе си човека не можеш да намериш! Затова и казва: Има много хора, но няма човеци. Еладската култура не е оскъдна в плодността на знание, но тя няма прозрение, няма вътрешното откровение, което изгражда човека бъдещ Бог. У човечеството още чрез формулата на зараждане (Бог сътвори човека по Свой образ и подобие) е вложена идеята Вие сте Богове, но в историческия развой му е наложена и веригата на възпитанието, или по-точно тежкият път да се качва на върха заради глед божествен. Гръцката култура не можеше да даде идеята за човека Бог, тя не `и бе вътрешно присъща. Отделни мислители стигат до нея, но неслучайно е станал емблематичен изразът за Диоген с фенера. Гърците по принцип оставят много противоречаща сборнина. От една страна, оракулът, който дава утешителния път на човека, от друга – Познай себе си и ще познаеш боговете. Това е ужасен конфликт. Вместо човек да влезе в пещерата, да получи посвещение и наистина да се познае, да ходи при оракула (който за нещастие често е обявяван и за светец), чието знание е половинчато, дори смешно!
Другият двубой в социален аспект е в пространството между Това е Човекът!, изречено от социалното насилие (защото Пилат няма куража да приложи властта, за да спре насилието), и от друга страна – Гласът от Висините: Това е Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение (с което Иисус става Христос). Две големи тези на реалността на тази планета! Неизбежна потреба на душата е да бъдете човек (когото могат да преследват), но да бъдете и Божествен Син (Когото могат да разпнат). Това е пътят на човека в изграждането му – в двубоя между Духа и плътта. Ето защо казвам, че Христос извършва първия взрив в човешката история. Извървява целия преход – от тотемното божество до Бога, и освобождава човека от земното притегляне, извежда го от Адеса и го издига в небесните селения, изричайки най-смелата фраза в земната обител: Аз и Отец сме едно. Това е прелом, първият голям знак, че човек е бъдещ Бог. Така Адам, чиято плът е взета от планетата, в услуга на еволюцията си трябва да понася различни божества, но в края на краищата си прави олтар – от Ecce Homo до Това е Моят възлюблен Син. Така в тази избродена вече от човечеството пътека стоят олтар след олтар, стоят храмове, в които са поднасяни служения и са давани таблици за морал; вършени са покушения и възземания, давани са причастия и святости, за да се стигне до човека – бъдещ Бог.
Никоя от досегашните духовни вълни, осмисляли олтарното и концепциално служение на човека в Божествеността, не можеше да даде явно тази идея. Не може Учението за Правдата, което внася възмездието като възпитание на ума, да роди идеята, че човекът е бог, въпреки че в старозаветната книжнина е казано: Вие сте богове; нито пък Учението на прощението, което носи идеята, че човек и да сгреши, трябва да бъде простен (защото еволюира). В най-мъчителния момент – на Разпятието, Христос казва: Прости им, те не знаят какво вършат. Очевидно не достигаше на човечеството нещо, за да получи глед небесен. Те не знаеха какво вършат, въпреки че Учителят им бе дал наистина взривяващата тайна: Аз и Отец едно сме. Това е да освободиш човека, като знаеш, че в него е вложено Диханието, което ще го направи безспорно божествен. Ето как започва великата еволюция, макар че чак чрез Откровението ще познаем, че Синът Човечески и Божий може да счупи седемте печата на вечната жива книга, която носим в себе си и в която ние сме писали. Там можем да прочетем цялата своя жизнена пътека – от тотемното божество до великото причастие и след това до хляба на Мъдростта. Мъдрост, която извежда в битие знанието, че човекът е един бог в развитие. Но трябва да се отбележи, че още преди християнството, далече в хилядолетията, в египетската „Книга на мъртвите“ ще намерим демонстративно изреченото: При вас пристига един бог! Напусналият земното поле човек ще каже:
- О, богове, вие, които идвате да ме посрещнете!
- Ръцете си към мене протегнете,
- защото станах бог, вам равен!
- В мига, когато окото божие,
- по време на борбата между Сет и Хор,
- готово беше да угасне,
- аз към живот го върнах.
Тази концепциална ядка намираме във всички религии. Кое око у нас е божественото? Третото, което по-късно християнството слага в своя триъгълник. Кога то може да загасне? В битката между Сет и Хор, между доброто и злото. И кой към живот го връща? Духът, Онзи, Който пита: Адаме где си? Това е поселникът: Бог в човека, в човека – вървящият бог. Голяма е смелостта на обикновения смъртен в Египет да каже: Прострете си ръцете, защото станах бог, вам равен. Разбира се, това, изречено в средните векове, би извикало клада или анатема. Дързост ли е, богохулство ли е?! Смелост да се чуе една тайна ли е или страх от изобилието на злите сили, чийто предводител е Сет (или както в нашата религия го наричаме „сатана“)? Но точно в този двубой между добро и зло, който е част от еволюцията на човешката душа в познанието `и като Бог и като Вселена, се извършва смелият акт да се надмогва страхът от боговете! Защото има мигове, в които божественото око е застрашено. Даже някакъв паритет се получава, когато човек, загубил смелостта си да се съзнае като бог, удобно остава в безбожието си и тогава обслужва т. нар. бог на злото.
Ето как присъщността на двете начала застрашава божествеността. Но дори когато в човешката история на показ излиза дуалистичната теза на религията на Зороастър: борбата между Ахурамазда и Ариман, годините на живот на Ариман са преброени, на Ахурамазда – не. Ето как в класическата форма на дуализма е сложена ясно идеята за единобожие. Защото двубоят между Дух и Материя, между добро и зло е проблем на еволюция и дързост на воля за победа!
В Библията изрично е казано, че когато Адам и Ева ядат плода на знанието – на доброто и злото, стават като боговете. (Аз се учудвам защо богословите отминават този израз!) Значи знанието на доброто и злото е йерархия в божествената скàла. Това е голямата тайна! Ако я знаем, няма да изживяваме страх, че човекът е еволюиращ бог. Ето защо дори да е имало моменти в историята на човечеството, когато в двубоя между Хор и Сет (божествата на светлината и мрака) надмогва злото и е застрашено окото божествено, то сега всеки поотделно трябва в своята вътрешна храмовост, в социалната си приложност, в световното си служение да не позволи окото на божествеността да изгасне.
Това е великото посвещение на белязаните деца, синове човечески и синове божи – да връщат към живот окото на божествеността. И тук е голямата отговорност. Христос открива тайната – Обичайте врага си! Защото другият, това сте вие в нееволюирала божественост. А Мъдростта разгръща тази теза: в другия да видите себе си.
Така че битката между добро и зло безспорно води до великата тайна, която Христос разкрива, а Учението на Мъдростта осъществява. Този двубой шества, докато се изминат категориите на духовните вълни от Сътворението до Мъдростта, която казва: Няма зло, има нееволюирало добро. А щом искате в себе си да правите добродетелта закон и живот, предоставете право на злото да еволюира. То трябва да води битката за себе си. Мъдрост, интуиция, прозрение, вътрешно зрение – ето с какво ще го нахраним, за да я доведе докрай. А в това време доброто ще върши своята работа! Не е достатъчно само да правите добро – бъдете добри, бъдете посветени, мъдри. Едва тогава ще разберете, че човекът, макар и смъртен бог, е безсмъртен в идеята за съвършенство, в идеята чрез религии, школи и мистични учения, чрез двубоя между разум и мистика да надмогне всекидневието, чиято жертва обикновено е – да го надмогне чрез легализация на това, което се нарича езотеризъм, а всъщност е път към самото Божество.
Безспорно начините на усвояване и на приложение са различни, защото разумът дава една преценка, мистиката – съвършено друга. Но това е ескалацията в еволюцията, това е пътят, по който религиите, окултните школи, мистичните учения поднасят на човека светилища, с които се усвоява поведение, като се тръгва от обикновеното към идеалното.
Някога в дълбочините на своето историческо битие древните българи изповядват една особена мъдрост: Всякога бъдете облечени в доспехите на мъдростта, о, вие, хора на страната на Тингри. Ето откога носим Мъдростта – от хилядолетия! Трябваше да се извърви дългият път в играта за познание, за победа над материята – за осъзнаване на това, което нашите прародители са знаели. Безспорна истина е, че религията на древния българин е била несмутена в признанието на Небе. Тя не е „набогатена“ с други висши сили – било то ангели или архангели (което някои считат за богатство), нито е изобилна със сатани. Това е битие! Българинът има много изчистено поведение в почитанието и признанието на Божеството! Небе! (А колко поделения има то, е отделен въпрос.) То знае, То вижда! Танг Ра – това е Небе, Танг Ра – това е земя, Танг Ра – това е всичко!
Какво е човекът? Както е казано в псалма, Бог го създава малко спроти ангелите. Ангелите обаче нямат човешката еволюция и съответно нашето посвещение. Човекът се появява в онзи миг, в който Адам се вижда в плът и казва: „Гол съм!“ Това е процесът, когато умът (т. нар. ментално тяло) намира обиталище във физическо тяло. Затова е казано в Библията, че Бог Отец направи на Адам кожени дрехи.
В Кабалата освен за Адам се говори и за Адам Кадмон, който е великата посветена първоначалност, небесният човек (за отлика от земния). Доктрината на Древна Индия също поднася идеята за земния, обикновения човек, и Космичното същество. Докато египтяните говорят, че човекът, който се преселва в отвъдността, се счита за божество, то индийската наука, философия и религия дават идеята и за телесния изначален Ману – предтечата на хората, символизиран с материя, и за нетелесния – Пуруша. Пуруша в превод също означава човек, но първичния, вечния, висшето същество. Така се изгражда познанието за реалната присъственост на човека и ирационалната прилежност на олтарно богослужение пред Неповторимия, Неизречения, Безпричинния, Онзи, Който всяка наша мисъл би ограничила. Всички атрибути, които приписваме на Бога, са потребност на нашата взаимност. Защото Той не може да бъде нито любов, нито мъдрост, нито да бъде характеризиран като добър или лош! Това е йерархия на добродетелите, за да имаме поведение в пътя на съвършенството, в пътя на поклонението.
Но каква тайна се крие зад образите на индийския Пуруша и кабалистичния Адам Кадмон? Защо човекът е бъдеща Вселена? Защото Пуруша е цялата космичност; с нея човек сътрудничи на великото развитие на Космоса, защото той и Космосът са едно. Думата микрокосмос е не само утешителна, тя е и вярна. Човекът е микрокосмос, но и макрокосмос. Защото Пуруша е макрокосмос, Адам Кадмон е макрокосмос. Ето тайната да бъдете космична цялост – познайте я като естествен ход на човешката история! Тази е възможността. Може би затова не е имало свещени страници (където Вечният е писал), в които да не е казано на човека, когато ще слиза от Пуруша в Ману, от Адам Кадмон в Адам, че те са реалност.
Реален е Космичният човек, реален е Пуруша, реален е Адам Кадмон! Отделен е въпросът дали сред милиардите може да се намери и един, който да вкуси от тази тайна, но е истина. Бъдещият човек ще се види! Това не може да бъде оценявано със словесността, която сега ползваме: че сме радостни, че сме блажени... понятия, удовлетворяващи ума. Духът ви не може да бъде удовлетворен с щастието ви, че можете да отворите книгата на Творението и да кажете: „Така съм създаден – Бог ми даде Дихание.“ Това са преходности, на които обаче трябва да се радваме, защото носят будност, създават култура, градят мироглед за свобода на човека от себе си – за да бъде това, което се нарича Адам Кадмон, Пуруша. И когато Мъдростта даде осенение, а не умът интерпретиране и анализ, вътрешното откровение ще ни разкрие, че те са онова бъдещо същество, чиято космичност е зрима тогава, когато духът ни може да се съзре без страх (така дълго внушаван в човешката душа). Тогава човекът ще може да понесе това, което свещените книги разкриват, но много ревностно е бранено като идея на усвоено познание – Вие сте богове!
Хилядолетия човечеството изповядва натрапената идея, че е грешно, понася внушения страх от Божествеността. Защо човекът да няма право да стане Бог?! Защото пречи на институцията, а не защото не е сътворен бог! Наричат Христос богохулник и Го разпъват, понеже казва: Аз и Отец сме едно, когато за юдеите е табу да изрекат името на Бога. (Но опровергават ли Го? Не!) Трагедия е да не смееш да изречеш името на Божеството. А Христос е наречен Син Божий. С Него може дори да се говори, защото е и Син Човечески. Това е свобода и пред Бога. Друг е въпросът, че теокрацията на Моисей се нуждае от забрани, налагани чрез една религия, по-властна от гражданското законодателство. Това не е смутително, когато човечеството трябва да еволюира, но факт е, че и сега нито политици, нито философи, нито религиозни учители водят борба срещу наследения от юдаизма страх от Бога. Идеята вече е да се работи човекът да бъде освободен. Някои още мислят, че очовечването е формулата – не; не очовечаването, обожествяването е формулата! Народът със своята усетност казва: „Господ ходеше по земята.“ Значи може в дадена йерархия очите ти да бъдат удовлетворени от това, което един човек с добродетели върши, и да му кажеш, че е Господ на земята. Защо тогава да не си позволим тази голяма и вечна истина – човекът бъдещ Бог и бъдеща Вселена.
Апостол Павел в Първото послание към коринтяни (15:40) казва нещо, което догматиците не смеят и да мислят – че имаме и други тела: „Има тела небесни и тела земни, ала друг е блясъкът на небесните и друг на земните“. Тела небесни! Има ли реална небесност, живееща в нас и демонстрираща се в нас? Има я. Така ние намираме Бог не като логика, а Бог като мистика.
Бог ще е логика, докато духовната възраст не Го направи мистична реалност. Когато Го направим осезаемост на собственото си същество, тогава ще говорим за мистика. Няма по-голяма реалност от реалността на Духа! Когато се осъществим в тази тайна, тогава ще разберем, че няма нищо по-велико от нея. А за да я изживеем в реализирана последователност, минаваме през това, което Творителят е направил – планетна плът и Дихание.
В книга на Еклисиаста се казва: „Всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта“ (Екл. 3:20). При ненамерената още идея и неосъщественото съвършенство на безсмъртието може да се каже, че пръстта ще се върне в земята, а Духът – при Отца, но това е много опростено схващане за битието ни. Има нещо, което не достига в зрението на това тълкувание. Човекът наистина е сътворен от планетната плът, но тя не е бездушна. В нея има милиони същества в размера на това, за което Сътворителят казва: живи души. (Науката доказа, че ембрионът преминава през различни форми на биологичната еволюция.) Нашата плът след петдесет или сто години живот пръст ли връща или кошер от клетъчни живи души? Много е странен този въпрос и почти не е разглеждан. В човека има милиарди клетки, които са живи! От милиарди се състои мозъкът ни. (Друг е въпросът, че някои ползват петстотин хиляди само. Но дори и да не работят с повече, бъдещето ще им го даде.) Имаме ли възможност да долавяме и фини вибрации? Направено е научно откритие, че при стрес човешкият мозък излъчва вълни с такава специфична сила, че те могат да бъдат уловени и измерени във всяка точка на планетата ни. Това откритие потвърждава как се е работило за този орган – милиони години най-висшата енергия на планетата е имала задачата да изгражда мозъчното вещество. Но мозъкът не мисли, той приема мислите. И колкото по-съвършен става приемът, в по-голяма степен е докосът до божественото, защото се улавя не само вибрацията на ментала, но и посланията на Духа. Клетките, чрез които се възприема цялата духовност, божествеността, пръст ли са? Какво е мозъкът тогава? Мъртва или високо организирана материя, каквото определение материалистическата философия поднася?! Или изява на идеята живи души да бъдат сътворени!
Наистина не мога да приема тезата, че сме пръст и връщаме пръст. Защото това, от което тлението ни лишава, в никакъв случай не свидетелства, че ни липсва безсмъртие. Та нали тялото ни се е изявявало чрез мисълта, чрез чувството, чрез волята, чрез душевността, чрез нашия дух! Каква плът, каква пръст тогава връщаме – безжизнена, неодухотворена?! Това не достига на много доктрини – идеята за одушевеността. А Христос я демонстрира с Възкресението Си – демонстрира одухотворена материя, която можеше да пръска и събира. Тук е величието в идеята на сътворението – в потенциалната възможност на плътта стои бъдещата неизбежност на безсмъртието, а и неоспоримостта на Христовата фактология: плътта може да бъде одухотворена и възкресена!
На Пилат в неговата земна радост, че може да нанесе наказание, Христос казва: Нямаше да имаш власт, ако не ти беше дадено. Отказа на учениците Си да Го бранят. Защо? Защото Разпятието не е казън. То е двубой между Дух и Материя, а одухотворената материя в него създава възможността и правото на Възкресение. Христовото Възкресение е най-великият акт в човешката история – идея за спасение! (Макар че християните го свеждат само до трапеза.) Отделни личности са възкръсвали, но не като носители на учения. Възкръсва Озирис, след като неговата сестра и съпруга Изида прилага магическите си умения (някои още свързват религиите с магиите – не, има енергии!); възкръсва Дионис. Но това е възкресение на личности, а не акт, който ражда култура или ляга в основата на Учение. Христос е първият, Който не само дава социалната и универсалната идея за Възкресението, но и пристан за всеки, решил да одухотвори материята си и да влезе в тази тайна. Защото голямата мистерия е да се разкрият предпоставките и стъпалата на Възкресението. И тогава става излишен спорът в душевността ни дали всеки човек ще може да възкръсва! Какво казва Христос на учениците Си: Вие ще вършите и от Мен по-големи дела? Защо – за да им даде кураж да извършат делото Му ли? Не. Проницанието на бъдещето е реалност, изречена от Иисус!
Толкова освобождаваща е идеята, че не носим мъртвило в себе си, а нещо, което трябва да одухотворим. Ето къде е смелостта на мисълта, че материята не бива да се отрича, а трябва да се одухотворява! Безспорно лествицата няма само едно стъпало; тя не е само Дух и материя, не е само душа и тяло. Лествицата е и големият процес човек – Бог, човек – Вселена! Една култура (която в по-голямата си част беше плагиатска) ни нарече микрокосмос. Но в тази истина е закодирана по-голяма тайна: щом сме микрокосмос, значи сме и макрокосмос! Ние носим умалена цялата природа. Нещо повече – човекът може да я има в нейната цялост, без да му тежи. Митологията ни сочи устойчивостта – цялата планета е на плещите на Атлас, но той понесе тази плът. Планетата смачква ли го – не! После идва една нова култура, която я сваля от раменете на човека.
- Духът може да обезтегли материята!
Какво е потребно на човека? Да счупва печатите на книгата на живота си, за да учи урок след урок. Онзи, Който счупи и седемте печата, беше Господар – и на материята, и на душата Си, и на Духа Си! Ето как материята може да сътрудничи, а не да бъде отричана и свеждана само до загробване. Две врати служат на единствено непобедимото – на Живота: утробата на майката и гробът в земята. Много е трудно да се реши кое е символ: животът или смъртта; или пък са еднакво необходими. Наистина само Животът е непобедим – другото е игра на развитието. Но в Живота преходът идва както от утробата на майката, така и от гроба в земята – заради развитието!
Така се осъществява великата трансформация на световете, осъществява се вселенската разлъка на Небе и Земя. И точно в тази голяма разлика Духовната вълна на Любовта извежда мъченика човек от Адеса, поставен там от древността (защото такъв бе размерът на знанието `и), и му дава идея за Царството Небесно. Представете си каква свобода има в цялата не само мистична, но и реална тайна: Небе – Земя. И тя е набогатена с изобилието на една топлота, на една вътрешна радост, изречена от Христос: Царство Небесно ви давам. А царствеността има едно наименование – господство. Господство над Вселената! Индийската култура дава този образ. Онова, Което не може да бъде наименовано и Което не може да бъде преходно – Брахман, си служи с посредник, с който конкретизира битието – с Ишвара; той е активното проявление на Абсолюта. Ишвара означава господар на вселената, онзи, който владее, онзи, който създава феномена. Носим ли го в себе си? Да. Кой е този господар? Богосинът, защото Той рече: Преди Авраама да бъде, Аз бях в Сътворението.
Феноменът човек в своята динамика става Ишвара, Божеството, Христос. Този Богосин е в единосъщие с Отца Си. Ако това единосъщие наистина е, как тогава човек да не е бъдещ Бог и бъдеща Вселена? И тогава ще разберем защо Пуруша, излъчвайки всичката си динамика, е родителят и на малкия човек; тогава ще разберем защо човечеството е божественост и божествеността е сбор на човечности! Дързостна ли е тогава мисълта, че човекът е богоосезаема необходимост?! Няма друг, който може да Го разтълми в поведение и почитание! Тогава защо да не бъде сътворен човекът, защо да не бъде извикан в живот!? Богоосезаема необходимост! И именно Ишвара, именно Адам Кадмон е, който ни праща голямата си тайна.
Цялата природа, цялата Вселена се изживява в усета на Божествения, на Космичния Човек, и се събира в онова, за което понякога с лека ирония казвам: за да бъде приютено едно човече, метър и петдесет или и седемдесет, се издигна пирамида сто четиридесет и седем метра висока – това е човекът! Да, той е малък – душата е голяма! А ние се страхуваме, че земното кълбо е на плещите на Атлас и че то ще го смачка. Но Атлас издържа! Можеше ли да бъде човекът убит? Не! Кентавърът побеждава ли го? Не – той побеждава кентавъра. Духът се връща към Бога – това е тайната! Преди да има феномени, освен Дух има ли друго? Не. Тогава защо трябва да се страхуваме да кажем, че човекът е един еволюиращ бог, че той може да стане един Ишвара или един Син Божий, Който макар и Ипостас, е единосъщ със Своя Отец?! Така човекът получава власт! А какво е казано за Христос, когато Неговото Слово е жизнена потреба и битие за промени: Той поучава с власт! Каква е тази власт? Християнската иконография разкрива изумителната истина – Пантократор! Христос, Който държи цялата планета в ръката си; Христос – Всевластникът, Вседържателят! И ако Ишвара е господарят на вселената, този, който свързва Брахмана с феномена, Христос свързва Отец с феномена човек. През Мен се минава, Аз съм вратата за Отца; всеки, който яде от Моето тяло, всеки, който яде този хляб, няма да познае смърт. Всеки е един син човечески, но може ли всеки да каже: Аз съм хлябът на Живота? Ако му го поискат, какво ще даде, щом не е Христос, щом не е Бог?! Йерархии!
Ето колко реалности духовни и зрими съществуват в неоспоримостта да имаме Христос като жива истина! Но за да осъзнае човекът, че е бъдещ Бог, му трябват нови сетива. Той много е работил, за да си създаде сетивата, които ще го доведат до събуждането, които ще му покажат, че винаги е бил един бог – само че развиващ се. Човечеството беше завито в пелените на Сътворението – внушен му бе страх; бе сложено в люлката на митологията – скъсаха `и се вървите; даде му се стоялката на правда или безправие – счупиха се основите `и. И му се даде волността на сърцето!
Излезе сеяч и ся – илюстрацията е великолепна! – едни семена паднаха на твърда почва, други в храсти, трети – на плитчина, но макар и малко – паднаха и в благодатната бразда на плодоносието. Неслучайно Христос казва: Жътвата отдавна узря, жътварите са малко. Винаги жътварите ще закъсняват, защото Учителите, които сеят, ги изпреварват! Сее и Мъдростта, ще сее и бъдещият човек – човекът бъдещ Бог и бъдеща Вселена. Не бива да се пренебрегва тайната, че микроскопичното зрънце носи макрокосмични тайни и сили, както се оказа за скритото знание за атома, който може да взриви цялата планета. Това е нашата душевност; това е нашият Дух, който си има и Небе, и Земя.
Учението на Мъдростта носи великата тайна на свободата както за човека, така и за онези светове, които той ще изгражда.
- Нищо в света не се прави вън от потребата на човека; единствен човекът може да свидетелства за наличието на Бог.
Друг не! Констатацията, че се пеят песни около трона на Саваот и двадесет и четири старци Го славят, но не могат да счупят печатите на Книгата на Живота, показва безсилие за повече знание. А кой я пише; кой има седем печата, кой има седем чакри, седем тела; кой носи седем тайни? Човекът. И тук проличава една странна истина за древните българи. От всички народи (независимо колко благодатно са хранени от своите богове) само те имат седемлъчна розета! Шестолъчата звезда имат евреите; петолъчната звезда е известна от хилядолетия (взеха я комунистите, но преди тях я избра за своя емблема теософското общество). Затова твърдя, че българският народ е предречен и с право на предвещание и пророчество за нова култура и ново битие. Разумът ни служи, за да се храним, откровението – за да творим. Откровението е единственият извор, който ражда духовни пулсации, който сочи неуморния път за съвършенство. То не е съображението за чакана награда.
Голямата битка, която сега предстои на човека, е свободата за себе си. Милиони са жертвите, които са дадени в името на човека, но досега не е водена битката, която без жертви трябва да се извърши – това е битката за свободата на Бога у нас. С нея започва един век с нова духовност. Някога хората говореха за легендите с насмешливост, но днес никой не говори, че вълшебните килимчета са въображение, защото с космически кораб човек отиде на Луната. Защо хората не приемат битката за Бог в себе си? Защото никой не им я поднесе! Безспорно религиите водят човечеството, но постепенно губят приоритетността си да дават нови идеи и да правят наука. Религиите най-бавно стареят и най-дълго стоят стари. Трагична, но неизбежна участ! Християнството имаше удоволствието да види хиляди каменни божества в музеите, но нямаше куража да извърши вътрешната си промяна, да даде живот на Христос, да осъществи Христос в живот: Аз съм Пътят, Истината и Животът!
Човечеството обаче не е лишено от образец. Кой го дава? Адам, който заспива, за да роди живот; Адам Кадмон – световният, вечният. И в своята пътека вървяхме от Ето Човека до Това е Моят възлюблен Син, от трон до олтар. Това е историята на човечеството! То има трон – поселникът на неговото божество, и олтар – неговата молитва за съвършенство. И тогава Мировият, Космичният, ще ви свидетелства Своята божественост, а вие ще Му предадете в послушание – не, а в път на съвършенство своя земен човек. И при срещата на това поприще, земно и небесно, ставате космични братя, ставате Бог и Вселена. В това сътрудничество Вселенното божество, което е човекът Бог, е съработник на своя Отец.
Духовната вълна на Мъдростта извежда човека в служението в другия да види Бога. И тогава няма защо да защитава себе си – щом в другия вижда Бог, той никога не може да му направи зло, а ще приложи ръката на възземането за съвършенство. В пътя на Мъдростта няма догми; няма страдание – има развитие. Но боли... Колко много духовни енергии са употребени, дори изхабени, докато материята стане съпроводна на душевността! Затова дълбоко същностен е проблемът: пестете енергията, а не времето и пространството. Митологията ни представя разказа за Рахне, която дръзва да предизвика в съревнование богинята на Мъдростта. Но докато Рахне оплете паяжинната мрежа на себичността си, Атина Палада я изпреварва. Мъдростта побеждава себичното желание и търсено величие! За развиващия се те са потребни, а в съвършения величието е добър повод за подражание от този, на когото е нужна опорност.
Мъдростта е битие за другия. В това е голямата драма на Европа, която няма навика за свобода от минало. Тя се страхува да се освободи. Защо? Защото не ражда. Когато няма родена идея за друго битие, идва подражателството. Европа се хвали, че взема ценности от будизма, както преди това си взела нещо от богомилството. Но нито богомилството `и даде път, защото е дуалистично, нито будизмът ще `и даде, защото тя не познава Буда. Когато питат Буда защо проси, той, принцът, отговаря: Прося, за да ги науча да дават. А Европа никога не е давала, без двойно да взема. В културата на Духа единственото взаимоотношение е безпределната щедрост на този, който има. Винаги ще има запетаи в историята на човечеството, запетаи, които могат да преобърнат, но никога няма да спрат предназначените духовни вълни. Вълната на Любовта трябваше да смени Вълната на Правдата, която е прокламирана от три големи религии и една държавна система я приложи. Религията на Моисей, както и религиите на Зороастър и Буда, са религии на Правдата. Държавният и гражданският закон, след това поселен в много държави, е този на Рим, който казва: Законът е тежък, но е закон. Затова християнството поставя своето Учение за Любовта. Любовта дебушира енергиите на божествата в камъка и направи сътрудничество независимо от протеста. Много тежко е да лишите душевността на милиони хора от необходимостта да направят поклон и да прелеят с вино един Аполон или една Афродита. Как са се чувствали тези хора, когато Христос им отнема каменните божества! Но еволюцията не може да остави кораба на човешката възможност да се обожествява на един и същи пристан. Духовните вълни създават деятелната безсмъртност на човешкото търсене!
Диханието не може да бъде споходено от смърт – тя е само феномен в битието на човечеството. Ето защо не можем да откъснем човека и да го имаме само като образ тук, който като тление се губи – дори и тогава, когато твърдим, че душата продължава да съществува. Защото душата е повече от съществувание – тя е битие на силата, която дадена духовна вълна внася като трапеза на обезсмъртяването и създаването на култури, на цивилизации, потребни в улесняване схващането на необяснимото.
Няма чудеса, има излияние на боговете пред очите на човека! Въпросът е чудото да не е начин на възпитание, защото с чудо хората не растат и не упражняват воля да надмогнат необяснимото с ново знание. (Неприемливо е поведението на формации с религиозни обреди и почитания, които, внасяйки смъртта като плашило, са готови уж избягвайки я, да я повикат по-рано.) Непобедим е само Животът! Услугата, която му правят феномените, това е, бих казал, поезията на религиозните съзнания и вълни. А поезията не може без образи, тя не може без свои ритми. Но тя е дял, не и същност. Само Божествеността, само Бог е същност! Човекът в своето служение ще трябва да даде духа на причастието за битие и тогава безспорен ще остане вечният спомен на човека – дете на Бога.
В книга Битие Бог рече: Да сътворим... Оттук е големият спор, който се води с хилядолетия. Не е казано „да сътворя“, а „да сътворим“. Щом има потреба от сътворители, нека тогава човекът, който е един бог в развитие, да стане и сътворител и да изгражда бъдещата вселена, вселена на богове. И няма нищо оскърбително, когато в своята йерархия не отричаме човека, но не се отричаме и от Бога. Това е пътят на човека! И той ще каже: Да бъде името ми върнато в храма страшен на отвъдното, да пази спомена за мойто име между стените лумнали огньове. В един храм, в който според Откровението, дадено на Иоан, ще си светим сами. Тогава няма да има нито луна, нито слънце. Там божеството ще свети!
Две откровения има в световната култура – това на Хермес и това на Иоан, дадено чрез Иисус. И в двете големите истини и бъдните потвърждения са нашето упование да се осъществяваме без страх като богове в пътя за божествеността на земята. Защото човекът – бъдещ Бог и бъдеща Вселена, е не само една духовна реалност, но и демонстрирана историческа възможност!
Часът на раздялата настъпи;
ще има натъжени, но тъжни – не!