(хронология)

Идеята за изграждане на Дом-светилище и утвърждаване 28 август – денят на кончината на цар Борис III Обединител, за Ден на безсмъртните поименни българи е прокламирана за първи път от г-н Ваклуш Толев на 28 август 1993 г. в гр. Варна по повод 50 години от кончината на Царя.

На 27 и 28 август 1997 г. в градовете Добрич и Варна идеята за първи път е конкретизирана – посочени са 13-те личности, които да бъдат чествани на този ден. В гр. Варна идеята е подкрепена от направление „Култура“ – Община Варна; Общество „Път на Мъдростта“; БДФ; ВМРО Македонски дружества „Гоце Делчев“; Монархическо дружество „Просветление“; Съюз на възпитаниците на Негово Величество училища, школата за запасни офицери и родолюбивото запасно войнство – клуб Варна. Изпратено е официално писмо до ръководството на БНТ с предложение г-н Ваклуш Толев да изложи инициативата си в националния ефир.

На 13 декември 1997 г. в гр. Пловдив е учреден Инициативен комитет от Обществото „Път на Мъдростта“ за осъществяване идеята на Ваклуш Толев да се утвърди Ден и да се изгради Дом-светилище на безсмъртните българи. Инициативният комитет се обръща с Възвание към българската общественост и съвместно с културни и образователни институции, нестопански организации и интелектуални среди анонсира идеята в десетки градове на страната с участието на автора `и.

На 28.08.1998 г. в гр. София Сдружение „Общество Път на Мъдростта“ съвместно със Столична община – район „Триадица“; Съюз на възпитаниците на Негово Величество училища, школата за запасни офицери и родолюбивото запасно войнство – клуб София тържествено отбелязва 28 август като Ден на безсмъртните българи. Същият ден се отслужва панихида в Катедрален храм-паметник „Св. Неделя“.

На 27 август 1999 г. в гр. София по повод Деня на безсмъртните българи Сдружение „Общество Път на Мъдростта“ провежда съвместно с Агенция „София прес“ пресконференция с г-н Ваклуш Толев, а в Дома на техниката – паметна вечер в чест на 13-те безсмъртни поименни българи със съдействието на Столична община – район „Триадица“, ФНТС-НТС на енергетиците в България и Катедрален храм-паметник „Св. Неделя“. Събитието е отразено в новинарските емисии на БТА, БНТ - Канал 1, телевизия „Седем дни“, „Нова телевизия“, ТВ канал „Демо“, ТВ канал „NTV“, „RTR“ кабел, сателит „България“ и др.

Жертвата не е лична, личен е актът на жертването!

Единственият народ на планетата, който не може да живее нито миг без Небе, е българският. Слязлото Небе, слезлият Танг Ра, е неговият земен олтар и неговата тържествуваща и тъжна песен. Свещен е човекът, а не институцията! Затова не пагодата, каханът носи орендата. Ето защо древните българи не оставят многолики паметници, а личности и пътуващи богове – оставят Мадара...

България като благословена земя има своите белязани синове, но няма Ден, няма Дом на историческо себесъзнание в дан на признателност – израз на почит и отговорност пред Небе и Родина. Поклонението пред олтара на Родината ни не е само защото тя е имала велики личности, а и защото като цялост е предназначена за мирово битие, което трябва да остави на човечеството.

Благословените земи винаги са чакали своите белязани синове. И в поредицата си от пратеници историята ни има основание да утвърди един „Ден на безсмъртните българи“ и да създаде един „Дом на безсмъртните българи“ – на тези, които не могат да бъдат затрити в забвение. Колкото и да се далечее идеята на признанието, люшкана от убеждения, доктрини и идеологии, не може да бъде затрито от паметта ни това, което са оставили в историята великите личности.

Българите нямат сградени гробници, нямат светилища, но имат историческо съзнание и незатрита памет да пазят великите си личности да не умират. Те бранят своите синове в душите си. И затова пеят песни за Симеона Велики или за Калояна...

История се прави от големи личности, а не от хиперболизации! Не е страшна митично-мистичната тайна, а хиперболата. Имахме „бащи на човечеството“, но те се оказаха точно това, което и историята, и собствените им поклоници отсъдиха. А няма по-властно нещо от това, когато Духът намери своя олтар, да изведем поведение на моление от историческото време, от националната даденост и със законите на съвестта.

За личността винаги ще има броени дни, за държавника – белязани, а за обществото – дни на отговорност. И ние сме длъжни да благодарим на онзи, който е имал дързостта да разкъса снопа на баща си, да се възправи срещу вековната традиция – „Не разкъсвайте снопа на съединението!“, да вземе своята пръчка и да дойде тук, за да се ширне една България от Охрида до Черно море и от Карпатите до Егея... Да благодарим и на този, който се себежертва за Обединението!

Народът трябваше да изпълни провиденцията, а държавата – историчността. И историчността отбрани България! На какво се дължи всичко това? На реалната мистичност на белязаните българи. Такъв е цар Борис III Обединител – един реален цар с мистичната всеотдайност пред олтара на България; един от пратениците на Всемирно посветените. Неговата историческа деятелност за българската националност е съкровищница на смирение и самоотвержено служение на народ, дух и Божие дело. Той е съставка от химна на националното ни битие и всеки е длъжен, когато чуе един напев на този химн, да се поклони пред онези, които малко или много са дали дан за бъдещето на България. Ето защо нека в мълчание не само да помолим: „Бог да прости“, но и – Бог да ни поучи да признаем великите. Затова си позволих в тази молитва, която ще чете панихидното служение, да определя тринадесет личности поименно от историята на България, като безспорно този Дом на безсмъртните ще бъде Дом на Цар Борис III. Защото той е не само Царят Обединител, но и Царят съвест. (Отделен е въпросът, че е и най-интелигентният монарх на времето си.) Имал е само едно в съвестта си – да даде на България живот!

28 август! Денят на кончината на цар Борис III. Нека на тази дата да бъдат споменати царе и патриарси, мислители и воини – да утвърдим Ден на безсмъртните българи! И нека всичко, което разделя и бунтува душите ни, да отминава този велик ден.

• Трябва да утвърдим Ден на безсмъртните българи и Дом, в който да бъде вършено литургийно служение!

За жалост не само историята се опита да отмине царя Обединител, не само политически мъже искаха да унизят бъднината ни и идеята на трона. Защото не само гордостта на непризнанието беше повод, а и липсата на оценка за величие. Когато липсва такава оценка, се виждат в низините морални недостатъци, за да се опорочи светостта. Така се пристъпи към светци, към политици, към духовни водачи; така се пристъпи към свети символи на националния ни дух. Ние имахме зари на наградените с достойнство, но на класовия бит – не на националния ни дух; ние имахме музей, оплют след това от собствените си зидари. Наистина гори огънят на падналите в жертва за България незнайни войни, където всички със смирение правим коленопреклонение, но нямаме Храм на безсмъртните българи. Трябва да го изградим – най-напред в душите и сърцата си, които след това винаги намират воля да дадат на ръцете право да зидат. Така че в този Дом, не Пантеон, нека първо да сложим Цар Борис III – Обединител.

Той е роден на 18 януари 1894 година. По силата на изменение в чл. 38 на Търновската конституция (в големия двубой между православие и католицизъм) Борис е кръстен в католически обред. Фердинанд прокламира пред българската общественост княз Борис Търновски, но кръщелното му име е Климент Роберт Мария Пие Луи Станислас Ксавие. Източното православие в лицето на Руската империя и на Цариградската патриаршия не могат да приемат това, а и по Българската конституция престолонаследникът трябва да бъде кръстен в Източно православие. Можете ли да си представите желанието на Фердинанд да създаде българска династия! И този велик мъж прави една от най-големите жертви – приема анатемата на Папата. Неговата майка – великата баба Клементина, заклетата католичка, в идеята на една династия също достойно приема внукът `и да; бъде източноправославен, а синът `и – анатемосан. Така Борис е прекръстен с кръстник руския император Николай II.

Ето с какво започва битието си това дете – със съдбовност! И неговата безспорна религиозност, и то източноправославна, не може дори йота да измести от великото му служение. Един баща жертва своята религия заради династия; един син жертва своето битие за Обединена България!

Не е странен изразът за Харибда и Сцила, но е нищо в сравнение с изживяното от бъдещия престолонаследник Борис, който на 3 октомври 1918 година поема престол и става Цар на българите, не само на България! „Царю, позволи на своя баща да бъде твой първи поданик“ – изрича Царят-баща. (Ето как се възпитава за царе!) Ние можем да кажем: „Царю, ние сме твои поданици, ти си нашият духовен и физически баща.“ Защото Борис III върви една нерадостна, но много достойна и пълна с величие пътека.

Той взема участие в три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, като воин, на когото се възхищават; той взема участие и в една четвърта война – но вече като молитвеник. Затова Кръстю Пастухов – водачът на социалдемократите до 1945 г., изрича: „Българският народ няма основание да свежда глава. Има достатъчно величие в поведението на своя Цар, който не прати нито един войник на Източния фронт.“ (Докато Унгария и Испания, които минават за неутрални – изпращат.)

Цар Борис не само не праща нито един воин на Източния фронт или във война срещу съседите ни, а с мирен поход взема това, което ни е принадлежало...; той отстоява и слага черна забрадка на собствения си дом, но не и върху българската история и народ. Затова в деня на неговата кончина – 28 август 1943 година в 4 часа и 22 минути, един народ изрича думите на Христос на Голгота: „Свърши се...“ Това е не само загриженост, но и вътрешно прозрение! Народът улавя провиденцията, защото неговата общност като душевна цялост е сеизмограф на бъднините ни. Той изплаква „Свърши се...“ в едно развълнувано море от сълзи. И онези български синове, облечени в своите национални дрехи, дошли от четирите краища на България – добруджанецът, охридчанинът, беломорецът и тракиецът, носят по една шепа пръст, за да я сложат на гроба на своя Цар. Всичко събрано в една гробна тайна! Това са дни на историческа скръб и свято признание.

Никой не може в душата си да роди бунт и негодувание срещу ръката, която води кораба на тази държава в онези двадесет и пет години. Монархическите институции съхраняват ценности и извеждат личности, които знаят що е отговорност и жертва. Затова Царят Обединител ще изрече: „Моите министри са англофили, моите генерали са германофили, моят народ е русофилски, само аз останах българофил.“ Така че когато някой иска да търси кръвната картина на своя блюстител на националните пътища, трябва да го намери в поведение на жертва, каквато прави той – с величие и достойнство...

Царят ни оставя най-великото смирение, което дори и светците ни не са имали. Защото той дава всичко – и душата си дори – и в Рилския манастир полага своите кости в изпълнен дълг. Цар Борис III оставя нещо, което копнежът на българския народ е осъществявал в своята историческа бъднина – оставя Обединена България. Това ни стига не като блян – това е олтарна молитва!

Вторият, когото поставям в листа за панихидно вспомняне, е хан Аспарух – Основател. Един дух на неспирната динамика в лицето на Аспарух, една смелост нарушава традицията, отрича завета на Кубрат, разкъсва снопа на единството и си взема пръчка – заради предназначението на бъдеща България! Аспарух не се спира пред вързания сноп, пред земното притегляне на своето племенно живеене. Защото ръката на съдбата го отвежда с идея за земя и идея за държава там, където оставя тринадесетвековна вече история. Сега велика и милионна Византия я няма, България е тук!

Дързостта, когато е белязана – тя твори! Така в тази свещена земя през 681 г. хан Аспарух обюздва динамиката на коня, издига олтар и в сърцевината на Византия прави държава – България! Това безбройните славянски княжества и племена не можаха да направят. Но Аспарух, с благослова на Танг Ра, с посветената велика енергия, наречена оренда, идва тук и от тази славянска неорганизираност създава държава, която след това се ширва в безбрежностите на земи, води и планини!

Така че хан Аспарух е в зидания камък, в ъгловия храм на българската национална даденост, зад чиято тайна безспорно стои волята на цезаря и молитвата на жреца! Той няма смут, защото не приема скръбта и не търси стена на плача, а войнство, което с меч и Танг Ра чертае двувековна история на България. Ето защо имаме основание да го изведем в редиците на безсмъртието. Прозрението го определя, съдбата го води, осъществената идея го оставя жив!

Третият безсмъртен българин е княз Борис I – Покръстител. Той е с гениалното прозрение за необходимостта от репрезентативност в Европа и валенция за единство на етничността. Княз Борис има проницанието и дарованието, че език и религия могат да направят обединение етническо. И от две етничности прави един народ чрез кладата на една вяра и огнището на един олтар. След това от религия и азбука прави и култура, стратегия за култура. Извор е азбуката, трапеза – книжнината!

Далновидността на големия държавник извършва кръщението на българите поради историческа необходимост и духовна потреба – защото религията е и социална сила, и нравствена градация. Другото му прозрение е азбука за култура срещу „византийската хиена“, защото невежеството е най-добрата плячка на алчния.

Така че българският народ не срича, а чете! В душата му са написани скрижалите на достойното бъдеще, на чертаните бъднини на културата на човечеството. Затова го и брани ръката на съдбата и боговете го съхраняват в неговото еднолично Божие поклонение, та с улеснение да приеме Триликия, но единосъщен Бог! И това, което днес за нас е тежката битка – да влезем в Европа, княз Борис Покръстител го прави с репрезентацията ни чрез християнството: българската култура в християнството, не византийската и римската!

Трагедията на българския народ е в това, че е трябвало да съвмести своя мистичен дух с културата на Рим, която е великото насилие, и с културата на Византия, която е царицата на лицемерието. Можем да си представим какво са отстоявали тогава нашите държавници в личните си броени дни, в националната си отговорност и в историята на държавата, когато е трябвало да направят не вегитация, а поведение; не формули на една география, а характеристиката на България – Златен век на българската книжнина!

Четвъртият безсмъртен българин е цар Симеон – Просветител.

Имаме азбука, която Борис приема като културна потреба; и с нея Симеон създава книжовните школи – Охридската и Преславската. Златният век на българската книжнина не е само стратегия за самосъхранение – той е творческо въображение и безпогрешна интуиция за религия и знание, за държава и социална йерархия. Симеон Велики осъществява стратегия на културата! С доктрината „Рах Simeonika“ той се възправя срещу обидата на големите империи, че сме варвари.

Всеки има право, всеки има основание, всеки носи своята валентност за историчност, но не всеки се опложда и ражда битие за историчност. Това показва Симеон със своята стратегия на културата, макар че е безспорен и в битките. Той проявява рядка далновидност, каквато неговият предшественик Атила Велики показва – когато стига Рим, не позволява да бъдат развратени воините му! Така постъпва и Симеон пред вратите на Цариград...

В този Дом на безсмъртните българи слагам и св. Климент Охридски – Азбучник. Поставям го пред светите братя Кирил и Методий, защото той прозря, че не чертежът на буквата ще ни накара да четем, а изговорността и гъвкавостта на нашата словесност трябва да намери своя фонетична черта и образ. Той извежда буквите и словото из пазвата на народната гълчава. Климент не прави само църковна книжнина – той гради изключителната школа в Охрид. И не само защото по кръв и род е българин, а защото и по принадлежност, и по жертва носи величавия български дух!

Следващият безсмъртен българин в този сомн на жреци и на воини е св. Иоан Рилски – Покровител. Той е моралният, нравственият и небесният ни защитник, който ни опазва – заради провиденцията на националния ни дух да осъществяваме великата тайна за всемирни знания!

Свети Иоан Рилски полага началото на една нова институция в нашата история – монашеството. Тя не е позната в тангризма, непозната е като религия и като поведение в пътя на българите. Те са били гости почти из цялото земно кълбо, но нито будизмът ги прави монаси, нито индуизмът – поклонници на други богове! Но тук св. Иоан Рилски въвежда монашеската институция като ръка на националния покров. И на пътеката до гроба му след това в продължение на пет века не пониква трева – в поклонение на душите, които го признават и търсят. Св. Иоан Рилски – пустинножителят, изживява пустинните тревоги на Христа: да нямаш съмнение, че не само с хляб се живее, а и със словото Божие; да нямаш съмнение в това, че не е нужно чудо, а жертва; да нямаш съмнение, че властта може да изкушава. И когато цар Петър му поднася богатите си дарове от злато и плодове, той му връща парите, за да прави войнство, което да ни брани, а взема само плода на духа!

Една от най-големите личности в нашата духовна и социална история е св. Патриарх Евтимий – Мистик и воин. Ние носим наистина отговорност за съпоставка между историчност и реалност. И тя най-добре е въплътена в неговия образ. Патриарх Евтимий е неизмеримо голям – и по божествено вдъхновение, и по възможности. Той е една мистична култура в историята на българския народ. Велик мистик, исихаст, който търси вътрешната светлина и опорност в съприкосновността човек – Бог. Тази дързост на Патриарх Евтимий да изведе в душите ни точно онова, което имахме – мистичния, аскетичния дух на българина, в съпоставка с една евтина етика на Европа. Това беше той! И тогава когато царят го няма, той поема меча и показва жертвоготовност: „Ето, вземете моята глава!“ Това е великото предназначение на Патриарх Евтимий – светостта на исихаста да поеме като воля на Бог и народ вибрацията на историческия и националния дух и да го брани до сетното си дихание. Така той оставя в своя народ, погребан и чакащ възкресение, духа на българина чрез исихастката култура. Нетленната светлина я дарува както за храма, така и за трона!

В Дома на безсмъртните българи ние ще поменем и онзи велик монах, който намери непресъхнал кладенеца на живата вода: Отец Паисий – Будител. (Защото кладенецът на самарянката отдавна пресъхна!) Жива вода Паисий разнася, за да утолява жажда за свобода. Той намира тайната в какво се крие – онова глъхнещо ехо на минало величие извика на живот, когато царуваше безличието на пет века робство и само вкопаните църквици напомняха за духа ни!

„О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...?“ – това е големият взрив на будителството. Един зов събужда цяла България, събужда милиони българи. Не от летаргията, а от необходимото робство, което спира инвазията на азиатщината. Паисий е будител не само заради този призив „Защо се срамиш!“, а заради будността, че не бива да заспиваш. Тогава започва голямата битка, която нашето Възраждане води. Ние не правим Ренесанс, не връщаме еладската култура, а казваме: „Имали сме царе, патриарси...“ Отец Паисий е националният път и историческата гордост на българския народ!

От будителството извеждам образа на следващия безсмъртен българин: Васил Левски – Икона на българската свобода. Няма по-изчистена нравственост от неговата! За своето дело Левски взе кръв от народа, път от Христа и воля за живот от идеята за Свободата. Той и духом, и физически приложи Учението на Христос, а жертвата си даде не само като подражание, а и като самосъзнание.

Васил Левски! И бунтовникът, и монахът; и разкаяният, и жертвеният! И онзи, който се помоли отца Тодора да го спомни като дякон, а не само като бунтовник. Онзи, който можа да каже: „Ако изпечеля, печели цял народ; ако губя, губя само мене си!“ Не слага в трето лице себе си. „Мене си!“ – като божествена даденост, като вложеното Дихание на Отца в идеята за Сътворението! Не като изгладения образ на социалните реалности или интернационални тежнения, както се опитаха някои да му припишат...

Вътрешната радост, която Апостолът ни остави, е да бъдем будни пред олтара на Свободата, а пред този олтар най-святата и мистична жертва е човекът.

В този Дом на безсмъртните българи ще поменем и Баба Тонка – Майка на безстрашието. Утробата на майката! Онази родилна сила, с която е дарявала безконечно синове на България – тази утроба заслужава най-голямата почит! Неслучайно поетът казва: Какви е чеда раждала, раждала, ражда и сега българска майка юнашка... Баба Тонка сумира цялата ни национална идея на безстрашието – не защото можа да понесе и да не си пусне косите, разплакана от дадените жертви, а защото е въплътеният образ на нашата смелост да поднася жертвите! Тогава когато тази велика майка ражда децата, вместо да ги носи на кръщение, води ги на опело – на реквиема на българската история и трагична съдба! Там ги кръщава с безпощадността на безстрашието си: „Живейте, защото ви чака смърт за свобода!“ Да имаш кураж да живееш за свобода! Тя точно на това учи тези, които ражда, и онези, които подслонява.

Имали сме знаменоски, имали сме героини и водачки, воеводки... Това не е част от всекидневието, но не е и изключението. Защото негодуванието като плод на гняв може да ви изведе на битка, но идеята за свобода, а не за недоволство, е свещена!

Следващият безсмъртен българин е един белязан за жертва човек: княз Александър Батенберг – Съединител. Той прави нещо, което никой не е направил в историята – с пълното съзнание, че губи трон и династия, подписва акта на Съединението. Години след като се празнува Съединението, негови приятели му пращат писмо с благодарности, а той отговаря: „Мене може да ме забравите, но Сливница – никога!“ Княз Александър Батенберг дава подписа си, за да можем, независимо че не обединихме цяла България, сега да кажем, че съединена България живее повече от 100 години.

В Дома на безсмъртните българи ще сложим един поет, когото светът още няма: Пенчо Славейков – Прозрението на българския гений. Някои наши белязани поети дадоха отражение: Чрез жертвен кръст ще начертаем... (Яворов). Да, това е добра поезия, но отражение. Само Пенчо Славейков можа с провиденцията си, с вътрешната си интуиция – единствен от всичката културна изкласа на българския дух, да каже нещо неповторимо, неказано: Бог и България – единство в двойна плът! Той видя плътта на народа, на родината си като плът Божия. Няма да намерим друг, родил такава фраза – да види божествеността в собствената си земя и да се осъзнае като дете на Бога в изпълнение волята и потребата на тази земя!

Тринадесетата личност в Дома на безсмъртните българи е Ванче Михайлов – Воин на оскърбените българи. Ванче Михайлов можа да даде цялостната идея на страдалческата защита на един народ, който не е македонци, а българи. Той сублимира цялата македонска кауза – воин на оскърбените българи, а не на насилените македонци! През 1968 година на една среща в Рим Ванче Михайлов казва: „Нека утрешните поколения знаят, защото времето отминава, а нашата преходност е налице, че ние направихме Вътрешно-македонска революционна организация не за да правим две Българии, а защото нямаме една целокупна!“ И продължава: „Македония без българите, огън да я гори! Аз искам като българин да живея в съзнанието и пътя на десетмилионна България!“

Понякога един миг е достатъчен, за да се извисим над света. Всеки може да каже, че един голготски път лесно се изхожда. Но един голготски път, когато ни приковават и имаме куража да кажем: „Прости им, те не знаят какво вършат!“ – това малцина могат да направят! Това е битие – да се надкрачат историческите реалности и социалните теготи! И този българин го направи, като остави на света своето голямо принадлежание и признание, че Македония е българска.

Това е низата от имена за Дом на безсмъртните българи. Така ние можем без чувство на неудобство да се търсим в историята и оценим волята, че искаме да направим ново светилище. Имали сме светилище в Първото българско царство – Мадарския конник. След това следваме пътя на еволюцията и културата в школите. Но сега сме без храмове на себесъзнание. Робствата ни налагат чуждо и колективно съзнание и за съжаление продължаваме да изживяваме психозата на страх от личности. Склонни сме още към обща молитва и утешителна взаимност, вместо към лична голгота. И точно затова в историята и волята си трябва да поискаме Дом на безсмъртните българи. България трябва да влезе в Третото хилядолетие с ново светилище!

То е неизбежна необходимост не за оцеляване, а за ново историческо битие. Един народ, който има стих: „Ако паднеш – прав падни“ (Ст. Михайловски), няма основание да губи своя Дух.

Националното признание може да бъде затулвано, нацията може да понесе поругание, но личността не бива да бъде унижавана. А ние си послужихме с най-недостойното – да изхвърлим от гроба, да поставим в скитничество една велика душа. И когато някой иска да `и прави биография, трябва да знае, че биографията е най-недоказателствената истина за човека, защото човекът е един бог в развитие, а не биографична шарка.

• Историята не се пише от факти – тя се прави от провиденция.

За беда историята ни не се писа дори и от факти, а от идеологии – цяло поколение бе лишено от идеята за исторически истини. Но Слънцето даже да бъде затулено от облак, не може да го лишат от светлина – все някога ще надмогне облачната пелена и лъчите ще осветят истината.

Време е духът на българина да бъде преценяван в приложна воля и изявено светителство. Имаме личности, които не следват, а предварват живота, които не отразяват, а предричат! Те са живото духовно валмо на българската бъдна историчност. Затова можем да създадем Ден и Дом на причастието като достояние, че имаме тринадесет безсмъртни българи.

Един народ, ако не осъзнае необходимостта от светилище, ще вегетира. Ние българите не сме предназначени за вегетация, предназначени сме за творчество! Съдбата ни, донесена с щастливата ръка на Аспарух, няма да си отиде с кончината на Обединителя. Тя ще прави тук трон и история!