(Върху Евангелията)

Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото Бях: Възкресението!

Тези, които са въведени в олтарно служение нямат друго задължение, освен да облекат дрехата, с която трябва да го вършат. Тази дреха се даде от Посланието на Планетния Логос[1] и „Предизвикателствата към Третото хилядолетие“[2]. След като имате благослова на цялата тази всеотдайност за Третото хилядолетие – като Деца на Деня да носите отговорност на служение, изпълнете своя дълг с този голям и вечен олтар, наречен Книгата на Живота, която е съзнанието на Отца!

Белязаният знак е сложен, волята в своето търсене на знание трябва да изходи един път на съвършенство и да има идея за божественост. Това е, което стои като благослов от Всемирността, който ние конкретизираме всяка година. Тези, които следват пътя на Школата в продължение вече на десет години (а и онези, които са ме придружавали повече от четиридесет години), са имали възможността да чуят не толкова повеленията, отколкото вътрешните откровения на Планетния Логос към чедата на планетата, която безспорно правейки своя кръговрат, създава възможност за осъзнаване идеята човекът – бог в развитие, който трябва да мине през йерархиращата стълба, или както я наричам Яковата стълба, земя – Небе. Така позволяваме да се докосне човекът не до онова, което креационизмът оставя, а до това, което еволюцията поднася на бъдното съзнание, изхождайки от изначалното му още Адамово пътуване – Доктрината на Духовните вълни. Духовните вълни сами за себе си са част от голямото знание в пътя на Откровението (което човечеството е получавало с Посланията). Те са създавали т. нар. Духовни учения, които след това в рамките на усвояването от човека са ставали религии. Разлика между Учения и религии има и тя е много голяма. Но това е въпрос на йерархия на възприемане, на йерархия на възможности да усвоите една духовна енергия, дадена от съответните, както ги нарекохме, Доктрини – на Сътворението, на Митологията, на Правдата, на Любовта, на Мъдростта, след това на Истината и Свободата, в които ще правим това, което като воля стои. Воля на знанието, макар че знанието за нещастие в нашите изповедни религии – юдаизъм, християнство и мохамеданство, стои като първороден грях. Това е най-голямата беда, която се остави на човечеството в продължение на хилядилетия. Но ведно с това чрез рамкираните нравствени таблици, или както акадите са ги наричали – таблиците на съдбата, е чертан един път на съвършенство, а вече и идеята за обожествяване.

Децата на Деня имат една характерна особеност – да бъдат благодатно дарени с присъствие в Третото хилядолетие. Колкото и да е неудобно, колкото и лутаници да е правила душата ви в своето търсене на осъществения бог (макар че ще мине през всичките му степени на опознаване, усвояване и прилагане), все пак голяма е тайната да бъдете съпричастни в ново хилядолетие (не само на век от 100 години) на една новородена доктрина – Доктрината на Пътя на Мъдростта. Ето защо тази година Посланието има по-особена характеристика, в смисъл че обобщава онова, което в продължение на десет години Школата „Път на Мъдростта“ имаше като трапезен хляб. Дадоха се идеи, които шокират, но в същото време откриват пътища.

Ние сложихме един надслов, който пусна завеса над тезите за битката между добро и зло – няма зло, има нееволюирало добро. Тази тайна най-добре бе дадена в дуализма. Но тези, които отработиха идеята за единобожието, не можаха да видят, че още в дуалистичното начало посветените бяха вложили най-голямото знание – че пътят и времето за присъствие на Ариман като бог на злото (макар и персонален, разделен в една дуалистична възможност) са определени. Аз наистина се учудвам от липсата на будност. Сложени са само девет хиляди години присъствие на Ариман, защото другите три хиляди Ормузд го побеждава и имаме властта на доброто. Разбира се, нито девет хиляди години, нито и деветдесет хиляди са достатъчни. Милиони са присъственост в човешката душа и не могат да се изброят. Трагичното е, че когато е събудено рационалното начало в човека, когато е събудена идея да мисли – защото е отличен от стадото с идеята на индивидуализацията, на егоцентричното начало (тя е хиляди не, милиони години), когато е получил очите, за да се ориентира и да се отдели, не е могъл да разбере преходността, понеже не е усвоил еволюцията в нейната най-вътрешна тайна, сложена във всички книги на Сътворението на битието. Винаги ще повтарям, че гласът за този търсен Адам – Адаме, где си?, не е гласът на Отца, а гласът на вложения Бог у нас. Защото Бог, Който е Всезнание, Който е Всемирност, не може да го търси. Какъв е тоя Бог, Който не знае къде е Адам? Бог е у нас – Диханието на Отца. (А в тази именно болезненост, когато съм разглеждал някои от параграфите от „Агни йога“, включени в Посланието, съм търсил основанието да не предадем Бог вътре у нас.) Затова казвам, че битката за човека свърши, идва битката за извеждането на Бога у човека. И нищо скръбно и нищо обидно няма в това. Предшестващите доктрини изживяха радостта, че са събрали каменните божества в музеите. Тогава защо властниците в лъча на религиите (или молението), властниците в доминиращия лъч на администрацията (или жизнелюбието) не могат да навикнат, че трябва да изживеят свободата си от това, което са били. Днес никой пред каменни божества не прави молитви и жертвоприношения. Внесеният страх в юдейството вече почти три хиляди и половина години съществува чрез грехопадението. Затова когато в Доктрината Път на Мъдростта изнесох на преден план правото ни на еволюционност и възможната дарена у нас способност да се усвояваме като богове в път на развитие, казах, че знаещият е повече дори от безгрешния.

Това е голямата тайна: Знаещият е повече от безгрешния! Така се вижда йерархията вече, с която Христос даде една от най-великите истини, които човечеството можеше да сподели в път за осъществяване, колкото и да му тежеше – Бъдете съвършени, както е съвършен и вашият Небесен Отец! Значи пътят бе посочен. Но идеята за знанието, вложена като опорочена тайна за властност в юдейството, бе пренесена и в християнството. Оставаше да се търси другата страна от триъгълника – идеята за божественост. Тя съществуваше. Във всички времена Сътворителят е в целостта на човека от плът, защото от плът го взе. Плът, която имаше клетъчните тайни, които след това станаха стихийни богове. Затова казвам, че човекът е най-поселеният от богове. Няма друго същество, така поселено от богове-стихии (на които след това дава имена). Но Христос рече: Аз и Отец сме едно! Никой от посветените не бе стигнал до тази велика тайна. Разбира се, това бе богохулство, богохулство според всички доктрини, които бяха станали религии. Богохулство, което безспорно наложи най-тежкото наказание – разпятие. То бе потреба – потреба на еволюцията; то бе потреба на човека в еволюционност; то бе потреба за моралните статути, които трябваше да бъдат отхвърлени, както Христос отхвърли цялата расова доктрина.

За първи път някой от човека до Бога така демонстративно изрази, че е Негово не само дете, както се казва: Вие сте синове Божии. „Да, вие сте синове Божии, но не може да станете богове, защото сте грешници.“ Не! – Аз и Отец сме едно! Това бе волята на Небето в неговата вложена тайна – Работя това, което работи Моят Отец, за да се постави ново начало с нова култура, Културата на Любовта, която се отчужди от „око за око, зъб за зъб“, която можа да спре Правдата в нейната потреба да убие прелюбодейката с камъни.

Идеята за камъноубийството крие една велика тайна – да бъдете убити с онова, от което енергирате. Камъкът, или кристалът, е първият, който погълна енергия на Сътворителя още в Сатурн. Нещата са много по-дълбоки от това да бъдат поставени само таблици, за да се възпитават и извеждат хората уж към божественост. Затова Посланията са идвали, идвали са и като Мирова енергия, която тласка човечеството нагоре. За нещастие, разбира се, както сме свидетели, пет хиляди години индийците стоят още в своята нееволюирала теза за три различни божества и със законите за кармата и прераждането, и с кастовата система, която, давайки им възможност за съприкосновеност от най-нисшето до най-висшето, ги държи в своята верига. А юдаизмът си остана в идеята за жертвоприноса – курбанното начало, защото сложи греха. Християнството тръгна с това, което даде Христос, но след това го моделира – апостол Павел го направи обредно-юдейско. За мюсюлманството да не говоря – то повтори юдаизма даже с допълнения за жестокост. Защото в тяхната заповед „Не убивай!“, която стои в заповедите Божии на Моисей, е прибавено: „Можеш да убиваш за справедливост и отмъщение.“ Така че ако се освободим за миг само от метафизиката, която там е също много снижена, ще видим, че човечеството с вярата на мохамеданството не можа да мине прага. Затуй християнството стана водещо и европейска култура.

Така тази година Посланието бе малко по-особено и по-близо до вътрешната същност на човека, след като Децата на Деня бяха извървели своите пътища да бъдат, вместо да имат.

Знайно е, че първите лекции в Школата „Път на Мъдростта“ са върху повеленията и исканията в Посланието, за да няма колебание в това, което то дава, да няма и своеволие в интерпретирането на повеленията, които изисква Планетният Логос. Затова всяка година давам известни пояснения и до известна степен създавам един аурен свят около това, което Посланието поставя както в повеленията, така и в онази си част, която се допълва от четирите свети Евангелия. Защото има енергии, които не могат много лесно да бъдат изведени вън от тяхното хилядилетно присъствие в човешката душа. Тези енергии с хилядилетия са отработвали у нас това, което наричаме Ecce Homo (т.е. изобразявали са и пътя, и живота на Иисус Христос), било чрез онова, което от Евангелието се научава, било чрез онова, което институцията внушава. А обредът освидетелства аргументацията, с която умът си служи, когато го обвинят, че има изповедание, че има религия. Умът е най-добрият страж – с най-малкото вътрешно въоръжение, но той е, който най-много се брани, когато иска да докаже присъствието на изповедание вътре в себе си. Затова именно, когато давам повеленията на Планетния Логос, винаги ги съпровождам и с енергиите на светите Евангелия, които наистина импрегнират образа на Ecce Homo, стига човекът да е могъл да бъде приемлив. Защото служението в различните Духовни вълни е определяло характеристиката, която безспорно носи валентността на Духовната вълна. Винаги ще повтарям, че този, който иска да прави служение, трябва да е без себе си. Но когато съм градирал идеята за служението в Духовните вълни, съм казал, че всяка една от тях е изграждала личността, Ecce Homo-то, докато го изведе до това, че човекът е един зрим теогон. Човекът, който в последната доктрина – Доктрината на Свободата, ще живее Бог. А Неговият живот не може да бъде друг, освен това, което Ecce Homo рече пред света: Аз и Отец сме едно!

Тази година Мъдростта направи един много странен ход – хода на Загубения, Който е бил винаги. Това беше голямата тайна на Посланието, а другото е искане да направим реалното Му присъствие, защото такова има. Неслучайно казвам, че трябва при всяка своя събуденост, при всеки опит да очертаете мировата си същност да четете прогласите от списанието, а тази година при всяка своя будност казвайте и тайната на Посланието – Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото Бях: Възкресението! Тогава чак бихте могли да се уловите в безкрайност и бихте се признали като крайност, която извежда в тайната на Посланието на Присъствието един нов олтар – Книгата на Живота, съзнанието на Бога. Да, говоря много свободно за Бога, защото Той е вечно жив в нас и докато не Го осъществите, няма да се освободите. Човекът е минавал през всички стадии и е поселен с толкова много богове, че не може така лесно да се освободи. Затова когато казвам, че съзнание на Бога е Книгата на Живота, това е може би най-добрият израз на ръката, която отпъжда ехото на съдбата, че нямате право да кажете името Му. Не!

• Колкото повече ритмирате присъствено съзнание в Книгата на Живота, толкова повече Бог есвободен у вас, за да може да поиска да живее.

Да живее – като велика тайна на Служението!

Така в повеленията е определена тази неизбежност, формираща голямата и вечна идея Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото Бях: Възкресението! Това е великата тайна, която Христос остави на човечеството и това е същината на Посланието на Планетния Логос в идеята на Третото хилядолетие.

Винаги ще се страхувам от вярност, която може да стане поданик на терора. А това е неизбежна историческа характеристика както на социалните доктрини, така и на някои верски изповедания. Не може да се отмине в съзнанието на човечеството това, което извика една реформа, но тя бе събудена от необходимостта да се приложи срещу инквизицията. Трагичното е, че тази вярност след това стана по-жестока. Ето защо, след като разгледах Посланието в неговите повеления, ще се спра върху това, което то взе като защитна енергия, като аурна съхраняваща сила от светите Евангелия. Енергиите на тази култура на християнството в лицето на Евангелията са едновременно и голямата аурна защита, която в хилядолетията Първо и Второ е охранила: нашата плът, защото я потапяме във водата, за да получи кръщение на признание в Христово живеене; нашата емоционалност в поведение на това, че трябва да укротим желанията си, за да ни послужат в идеята за жертвената любов; нашия ум, който трябва да лишим от спекулацията за себевластие или горделивост; нашата душевност, която трябва до такава степен да събуди божествеността, че да няма форма на съмнение в идеята на жертвата, която Христос направи. Винаги ще твърдя, че ако в Христос една клетка от оная плът Иисусова, Която е носил, се бе съпротивила или част от Неговото тяло на желанията не бе искало жертвата, Той нямаше да направи Възкресение. Защото Голготският път е път на обожествяване, не на страдание. Да се смята за страдание е извинение, с което искаме да изведем човека в покорност. Христос не го направи в идея на покорност, а в идея на жертва, за да демонстрира победата на Духа над материята, защото остави, както казвам, следгробна властност. Затова тези текстове от светите Евангелия като форма на защита, като охранителен страж, бранят бъдността. А коя е бъдната идея – идеята на бъдещето е Доктрината на Мъдростта!

Така че силата, която извеждаме от четирите Евангелия, е онази мощ, с която охраняваме битието на бъдещето. Така както Христос го прави в целия Свой жизнен Път, когато дава Блаженствата, с които поставя тайни по-властни дори от Десетте Божии заповеди. Защото казва: Чистите по сърце ще видят Бога; миротворците ще се нарекат синове Божии... Идеята да не се краде, идеята да не се убива, идеята да не се лъжесвидетелства бяха отдавна дадени. И ще продължавам да твърдя, че ако Блаженствата на Христос бяха станали морални таблици в битието на християнството, то щеше да има съвършено друг облик и наистина будността на човечеството нямаше да стане сила за терор чрез инквизиция или с кръстоносни походи, които разграбиха тайните реликви на Източната ни църква в Цариград. (Едва през 1965 година папската институция върна черепа на Андрей на патриаршеската.)

Разбирате ли превратностите и отговорностите на хората в служението, за което ние не можем да кажем, че досега те са го имали като идея, защото служението се прави без себе си. А да загубиш себе си, значи да си дал всичко на Отца си.

Ето защо в Посланията винаги ще бъдат ползвани енергиите на Евангелията с оглед на тази хилядилетна мъченическа човешка пътека и това как да се надмогнем, как да се освободим от импрегнацията на енергиите на вековете – от клетъчната система до душевността – с която обитаваме тук, на земята. Никой не е дал по-голяма доктрина на обезземяването на човека, въпреки че митологиите го фигурираха чрез Антей и чрез този, който имаше сили да го вдигне, за да се каже, че отправеният към Небето е в състояние да победи земята. Затова е великото съчетание в нас – Дух и материя; и тук именно е голямата тайна на следгробния властник – победата на Духа.

Така Евангелските текстове са, както казвам, аурата на Доктрината на Любовта, която не можем така лесно да освободим от себе си, както вие имахте радостта да смените термина, но не само термина, а и енергията на „обичай врага си“. Да, милостиво е това „да обичаш“, и все пак кого – „врага си“. Но Мъдростта не иска да обичате враг, а просто да нямате друго отношение освен към събожник. Защото когато противопоставите врага, вие с обичта си като че ли милостиня давате. (Христос обаче не можеше да каже друго, защото цялата доктрина на юдейството беше доктрина на расовия враг.) Не давате милостиня, когато обичате човека – това е много обидно. И точно затова сменихме енергията – обичаш събожника си, който никога не може да бъде враг!

Така че нека с тази идея – да сменим и термин, и енергия – ние пристъпим към едно велико и голямо служение, което ни предоставя Посланието на Присъствието и това Бях, за да Ме няма... И тогава, когато четем светото Евангелие, ще разберем колко битки бихме могли да водим с оръдията, които ни дава Учението на Мъдростта, за да можем да бъдем сигурни в изведените постулати, в тази надписност, която оставяме и която ще смущава света със стотици и хиляди години – няма зло, има нееволюирало добро!

Всичко това не е нещо, което можем да съберем в ковчежетата за ценности. Защото какво е ценност? (Когато сте в пустиня, водата е по-ценна от златото.) Това са играчките, с които човечеството се занимава. И грижата на посветените е да му намират подходяща играчка, но и да му дават подходящото причастие в идея за бъдно единство. Ето защо казахме, че Мъдростта е идея за бъдеще.

Този съпровод, тази аура, която евангелската мисъл остави на човечеството, тази дреха, която човечеството носи като Учение на Любовта, то сигурно ще продължава да носи, защото и това, което Христос отрече в цялото юдейство, както виждате, още продължава да живее. Новаторството в идеите за свобода от старото и в Индия продължава, но не смени многоръките богове. Съществуват си. Тогава бихме могли с тревога да кажем: защо доктрините досега не ги взривиха? Защото именно енергията на предишните Духовни вълни стои като поселница, импрегнирала душевността, съзнанието и пътя на човечеството. Калцирано, както камъните в скалите – докато не ги взривите, няма да освободят споечната ги енергия.

Към Посланието на Планетния Логос за Третото хилядолетие, което нарекохме Послание на Присъствието, слагам определени текстове от светите Евангелия. Какво значи да се присъства? Това значи една реална мистичност – не контактьорството, не спиритуализма! Реалната мистичност, която Христос ни остави в Своята жизнена цялост и правото, че човекът е един бог в развитие – както Той каза: Аз и Отец сме едно! Точно затова тези енергии, които Христос даде и Неговите следовници можаха да скриптират в четирите Евангелия, те са, които ни служат да вземем енергии за съхранение на великата тайна: Няма Ме, защото бях: Възкресението!

Винаги слагам от четирите Евангелия по три текста, с които правя колоната на дванадесетте белязани, или условно, на дванадесетте апостоли, които като енергия тръгнаха в света. Вследствие на това, макар и след три столетия, можа да се предостави санкцията, че християнството е призната религия наравно с другите и в края на краищата, единствената изповедна религия на Римската империя. Тези текстове имат, както казах, охранителна енергия. Те са едно Закон-божие, с което Любовта на Учителя и на Господа, Синът Човечески и Божий, направи поведение, като предостави на човечеството знание, молитва и вяра, т.е. вероизповедание. Сега казваме изповедание, а не вероизповедание, но Христос остави вяра; Той поиска съвършенство чрез нея, защото тя е част от знанието за незнайното.

И така, във всяко от светите Евангелия са посочени онези еманиращи сили, които най-добре дават защитата, която трябва да извършат на Посланието за тази година в Пътя на Мъдростта. Първата идея е как да се освободим.

• Матей, глава 6:
• 21. защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.
• 22. Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло.

Цялата доктрина на индуизма и цялата доктрина на юдаизма предоставяха мисленето на сърцето. И тогава логично е да кажем, че съкровището, към което е отправено нашето сърце, определя и поведението ни.

На пръв поглед съвършено банално и обикновено, но безспорно вярно, защото, за да направи тази констатация, Той е наблюдавал всекидневието. На човека съкровището му е по-големият магнит отколкото идеята. Било ли е някога потребно? Да, особено когато слизат от Атлантида, хората е трябвало наистина да намерят съкровище, за което да се заземят. Затова митологията след това ги отземява, затова Антей е трябвало да бъде победен. Трагичното е друго – че когато една култура е изживяна като Правда, когато е изживяна и като Любов, сега когато поднасяме идеята за Мъдростта, ако някой още държи себе си при съкровището, а то не е Дух и мисъл, тогава той наистина стои в приземяването. Силата на земната власт – свобода от нея! Свобода! И в никакъв случай това не значи да бъдеш беден. Но дали сърцето ти принадлежи на богатството е друг въпрос. Христос не казва: Бъдете бедни!, но казва: Когато имате две ризи, дайте едната! Не ви е казал когато имате една да я дадете, а след това да отидете да търсите нова от друг. Две когато имате! Така определя щедростта и жертвата и ви пази от онова, което не бива да ви унижава.

Там, където е съкровището, там е сърцето ви! Но това ли е всичко, което носи човекът? Не носи ли и някаква друга възможност, няма ли в себе си и валентността на душата, за която се говори, че тя е голямата тайна на Бога, предоставена като формула на взаимност човек – Дух – Бог?! И в състояние ли е съкровището да задържа битието на човека постоянно там? Тогава ние можем да поставим под въпрос: ами ако това съкровище е онова, за което Христос ви каза; ако това съкровище е Книгата на Живота, за която определихме, че е олтарът сега?! Ако там е сърцето ви, тогава какво обидно има в това съкровище да сложите цялата си бъдност?! Но ако съкровището ви е онова, което молците го ядат и ръждата го пояжда, тогава наистина вие не бихте спастрили дреха за великото служение. Съкровище, което молците и ръждата пояждат, не е съкровище. Тогава се прави една отлика – с какво са богати Децата на Деня, за да нямат страх, че тяхното сърце принадлежи на съкровища, които времето пояжда? С това, че имат една Доктрина, в която като надслов стои няма зло, има нееволюирало добро; имат една Доктрина на знанието, което е повече от прегрешението, защото идеята за прегрешението е идея да вземеш плода на знанието; имат една Доктрина, която казва: да бъдеш е повече, отколкото да имаш! Имането винаги може да бъде изразходвано, докато да бъдеш – това е екзистенцията. А това значи, че Духът е, който ти дава изворните води или така както казва Христос: Аз Съм живата вода!

Ето защо в тези стихове има една сложена тайна – че съкровището се вижда с физическото око и тогава безспорно то ще ви стане и притегателна сила. Но и тук е подсказана идеята не на зримостта, подсказана е идеята за прозрението: „ако твоето око бъде чисто...“ Не може да има обикновено око чисто, без доктрината на прозрението. Ако то е чисто, т.е. ако то е прозрение, всичко ви е светло. И именно тук бихме могли да кажем къде се крие подсказаното от Христос и откъде се търси свободата на зримото, за да бъде осветено с прозрението. Но и двете неща са ни били много необходими. С милиони години човекът не е имал очи. След това има едно око и милиони години – колективно зрение. И тогава когато получава две очи, прави първото ориентиране и прави индивидуалност – отделя се. И затова казвам, че когато светлината стане зрение на очите, вие вече сте извършили подвиг. Вие сте създали личност, за да може тя да осъществява живот. Другото е вегетация, а Личност можеше да каже, че е само Христос. Затова „ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло.“

Винаги ще твърдя, че знанието на очите е чуждо знание – то не е ваше. Но то е било тайната човекът да се ориентира, за да се освободи от колективното съзнание. И тогава ние питаме: кое око може да бъде чисто? Окото на несъблазнения, то е винаги чисто. А съблазън може да бъде както богатството, така и преходната хубост. Голямата тайна на окото е духовната пробуда! И затова Бог Отец е рисуван в нашата Троица единосъщна с Триъгълника и будното Око. Защото в Троицата е рисуван и с двете очи, но в Триъгълника Му сложиха едно Око – Око на непогрешимостта; Око, когато Духът гледа. И точно тук, ако това ваше око бъде чисто, цялото ваше тяло е светло. Кой е властникът – тялото или Окото? Окото на Духа! Затова казвам, че знанието на очите е чуждо – знание на преходността, защото вие може да го добиете от книгата, то може да бъде дадено от природата. Всеки, който е учил физика, знае, че в една вана, ако сложиш пръчка, тя изглежда счупена. Това ли е истината и знанието на Окото?! Онова Око – Окото на Отца, което всеки може да извика, е, с което ние съхраняваме Пътя на Децата на Деня. Идеята на чистото око!

Така от тези текстове от Евангелието на Матей трябва да научим две важни неща – свобода от съкровище, което може да ви приземи и прозрение вместо зрение. Тогава ще знаем преходността на зримото и стойността на това да имаш бъдеще.

И още нещо – с оглед на тази свобода в служение на богове.

• Матей, глава 10:
• 36. И врагове на човека са неговите домашни.
• 37. Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене;
• 38. и който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене.

Този Богосин, Този Син Човечески, Който проповядва Любов, Който ви дава великата тайна – да обичате врага си, може ли да се възправи срещу това, което се нарича домашни?! Тогава ние трябва да разберем кои са тези домашни. Защото човек много лесно може да определи отношенията си. И в Десетте Божи заповеди и в други повели стои, че този, който злослови баща си и майка си, ще бъде наказан със смърт и пр. Да, но тук Христос казва нещо много по-дълбоко и много по-далечно.

Тук под домашни се разбира не майката, която ви е люляла – логична потреба на биология и вътрешно осъзнаване на това, което формулата на бракосъчетанието трябва да даде – гостолюбив дом на бъдещето.

Логично е под негови домашни обикновеният човек да разбере, както и тук пише, баща, майка, братя, сестри, всички роднини там, които ще делят имота му, като умре. (Затова казвам: не оставяй нещо, за което след теб ще се скарат.) Но тези домашни нямат нищо общо с онези домашни, които стоят вътре у нас. Най-близката ни домашна, това е нашата воля, която можем да наречем баща. С нея сте си служили в хилядилетията, но тя трябва да се промени. Защото един Артур Шопенхауер ви говори „волята като представа за живот“, един Ницше ви казва „волята като власт“. Воля Моисей упражни за създаване на държава чрез идеята за първороден грях... След това идва оная майка, наречена мисъл, която в грижата си може да стане по-лоша от всичко друго. Но е майка. И както бях казал: една майка никога няма да иска синът `и да бъде исторически опозорен. (Затова и Дева Мария е тревожна – нищо общо няма с онова, което говорят.) Но има нещо друго, което трябва да понесе майката – тя е благодатна, че ражда, но никога не трябва да определя пътя и гроба на сина си. Това трябва да научи. И ние виждаме Деваки как бяга – оставя сина си на ордена; виждаме как Майа, майката на Буда, си отива – умира, за да не му попречи в пътя, а бащата пък не иска да остане без тронен наследник... Това са домашните. Да не говорим за обикновените емоционалности, които са и братчета, и сестрички – всеки ви дърпа, всеки ви свлича.

Това е „...врагове на човека са неговите домашни.“ Защото онова, което на възглавето ще бъде пошепнато във вашата съвестност или безсъвестност, то определя поведение. Срещу тези домашни се възправя Христос. Защото иначе не би бил толкоз щедър в милостта Си...

В хармония с това, вижте колко е ясно: „и който не взима кръста си, а следва подире Ми...“ Едва ли ще намерите в цялата световна култура по-добро измерение като път за жертва. Защото кръстът е това велико начало – двубоят между Дух и материя.

Някои искат да декларират поведение, без да го напълнят с отговорност – не си вземат кръста, но се правят, че следват бъдещето. Не, кръста трябва да си вземеш и тогава да кажеш, че правиш бъдеще. А не друг да ти го носи и ти да казваш: „Вървя след Учителя“! Че какво като вървиш, ще си купиш само един чифт цървули... Но ако не си купиш едно Евангелие, т.е. една вътрешна посветеност, закъде си?! Продайте всичко и си купете нивата с бисера! Това са тайните. Иначе много лесно би се улеснил някой в това, че ето – напускам баща, майка... Не! А да вземеш този кръст на битка между Дух и материя, между твоята воля като същност, която се е възправила срещу оная майка в теб, която в милосърдно изкушение никога не би позволила на своя Син да стане жертва и тя да изживява срама на обществото, че Той е луд, че има бяс и т.н. (Така говореха за Христос, а Той имаше Отца в Себе Си!)

Така трябва да се гледа на тази позиция, а не в обикновения смисъл тръгвам и напущам, както в много общества съм виждал това или както в едно монашество се изисква. Но ако ти не обичаш твоята майка и баща, как би обичал..., както на друго място Христос казва: Брат си не искаш да обичаш, когото познаваш, а искаш да ми кажеш, че обичаш Моя Отец! Много странно тълкуват Христос, а Той е заслужено наречен Син Човечески и Син Божий. Затова е този стих: Който не взима кръста си, а се прави, че Ме следва, не е Мой! Защото не може да проповядвате Учението на Любовта (цялото християнство е само Любов) и да създавате ненавист и нетърпимост. А и без това законите на взаимността дори като наследство създават много противоречиви възможности, възможности за взаимно отричане...

• Матей, глава 11:
• 25. В онова време, продължавайки речта, Иисус каза: прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци;
• 26. тъй е, Отче, понеже такова беше Твоето благоволение.

Такава голяма лаборатория на зрима, осезаема благодат – „Тъй е, Отче, понеже такова беше Твоето благоволение“; Прославям Те на небето и на земята! Защото плът и Дух сме – не можете да благославяте само свръхземното. Тази битка с плътта ще остане, за съжаление, с хилядилетия неразбрана. И ние виждаме в индийската философия факири да се закачват и самоизмъчват; виждаме дори и монашеските институции да отричат материята в идея на това, което трябва уж да се победи в името на доброто, а създават развратност в мисълта. Не можеш да победиш материята, ако не победиш мисълта си. Материята не е виновна, че Сътворителят я е създал и от нея, както е казано, от планетната плът, те е изградил. Следователно ти трябва да я одухотвориш! Това е и голямата промяна, която е нужно да се научи – победа на материята е одухотворяването, а не отричането.

И така: Прославям те, Господи, на небето и земята, задето си укрил от мъдреци и разумници, а си го дал на младенци. Една разлика между дрехата на невинността и дрехата на знаещия, която е всекидневие. Има мъдрост човешка; има знание и разумност човешки. Но те също се градират. Градират се дори в идеята на сътворението на човека в религиите. В мохамеданството например се изисква да се занесат три различни глини – бяла, черна и червена. И ние сме свидетели на три раси. Това са и физически раси; да не говорим за духовните раси в една възможност на усвояване на добродетелите – една йерархия, без която не можем. Човечеството се е самоизяждало като добродетел, не като отрицание – канибализмът е бил доктрина, както един тотемен бог са го яли с идеята за причастие. Всичко това е у нас, у нас е като плът, дадена в тази планета, от която сме взимали и от която се храним. Тотемът се ядеше. И с какво проницание Христос в Тайната вечеря сублимира висотата на причастието като идея на тотем, който те прави животворен и божествен. Защо не искаме да ги видим?! И тогава чак бихме разбрали отговорността, с която вземаме причастие – отговорност на посветени, а не само на молитвеници.

Много мъдри, много разумни имаше, цяла пророческа институция имаше в юдейството (Иоан Кръстителят мина същата школа и е син на първосвещеник). От цялата тази институция Отец скри онова, което трябваше да открие на младенците, т.е. на Младенеца – на неопетненото, на посветеното. Укри го от земна мъдрост, от човешко мъдруване и разумност. Предостави го на Този, за Когото каза: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение. Ето това благоволение: „Тъй е, Отче, понеже такова беше Твоето благоволение.“

Благоволение никога не се дава без възможната поносимост на този, на когото го даваш, защото той може да те опозори. Благоволение се дава само когато може да се понесе; тогава щедростта открива великата тайна – това благоволение да го дадеш на света. Затова Той рече: Аз Съм хлябът на Живота, яжте Ме; този хляб е Моето тяло и всеки, който Ме яде, няма да познае смърт. Всичко е много добре свързано. Не мислете, че големите Учители, когато са давали нещо, ей тъй – на експулсация, са го казали. Не! Ето вижте: Това е Моят възлюбен... Затова скри знания, защото имаше Един, над Когото е Божието благоволение, а не когото Бог дарява, а той не заслужава. И затова Христос рече: Свърших работата, която върши Моят Отец; давам ви това, което Той ми дава. За Него няма предпоставка да пита защо трябва. Краде ли Той Отца Си? Не, каза: Аз и Отец сме едно!

Младенецът е невинността. Но може ли човекът, който носи потеклото на хиляди свои потомства, да бъде невинен, да бъде младенец, след като е сложена тезата за грехопадението? Това е голямата битка, която продължава. И в Новото хилядолетие тя ще бъде решена с това, което казахме в Предизвикателството пред света: на кладата! Идея за свобода! Затова Христос каза голямата тайна за Истината. Той не даде дефиниция, Той посочи последиците на Истината: Тя ще ви направи свободни! Затова в християнството влезе идеята за спасението, защото е стъпало в идеята за свобода.

• Марко, глава 7:
• 5. След това фарисеите и книжниците Го запитват: защо учениците Ти не постъпват по преданието на старците, а с неумити ръце ядат хляб?
• 6. Той им отговори и рече: добре е пророкувал Исаия за вас, лицемерците, както е писано: „тоя народ Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене;
• 7. ала напразно Ме почита, проповядвайки учения, – заповеди човечески“.

Алхимията! Можете ли да си представите как се възправя Този Пратеник или „Този син на Мария“, „Този винопиец“, „Този, който с жените там...“ и каква алхимия носи срещу онези, които имат утвърдена хиляда и петстотин години вече вероизповедност и олтар! Защо Твоите ученици не си мият ръцете? Ето защо ги нарече „варосани гробници“. Когато иска да иронизира, когато иска да каже, че едно учение е отживелица, тогава им рече „варосани гробници“. Както и другото: Защо не постят? Защото Женихът е с тях; сега е ден на сватбата, т.е. на тържеството. (Аз винаги казвам, че ние няма да правим тържество, а служение.) Ето защо!

Всякога може обновеният да бъде обвинен, че на старата му дреха едно копче липсва. Не си бил умил ръцете!? Проблемът не е в това, че не спазваш едно старозаветие, не спазваш една норматива, макар в случая тя да е част от общата хигиена, която можеш да наложиш, както цялото юдейство се налага чрез религия за социална хигиена. Това не е далеч от една потреба, но е едно насилие чрез религия. Насилието е ужасът на тези религии на Правдата! А идеята да се освободите за ново е наистина да не спазите това, което е оставило „преданието на старците“, хилядилетната традиция. Знаете, че наричам традицията убийца, въпреки че аз също я тача, когато тя трябва да изгражда. Но когато е свършила своето, тя наистина е една убийца, защото не дава свобода на пробудения да си тръгне. Като това, което наблюдаваме по т. нар. заговезни – да плъзнат кукери да гонят зли духове. Защото тези роднини вътре ги имат! Те не чуват вътрешния звънец и си служат с външни звънци да гонят зли духове. И ще видим наситена България с кукери, и ще видим акламации на цели академични групи... Така че когато става въпрос за тази тайна на неумитите ръце, ние ще трябва да приемем една отрова, която няма да ни отрови, защото сме с немити ръце, но ще ни промени в идея за бъдеще.

Така Христос добре им рече. Вижте, имал е веднага рефлекса: „...добре е пророкувал Исаия за вас, лицемерците, както е писано: тоя народ Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене.“ Не казва лицемерите – „лицемерците“. Знаете ли каква е тягата или каква е взривността на едно „ци“? Изнася ви във висшите хоризонти на полето. (Както апостол Павел каза: Изнесоха ме на третото небе!)

Христос се опира на онова, което друга институция към същата религия имаше в своето върховно прозрение – пророческата институция. (За съжаление, разбира се, историята я отмина и дори с известно нехайство се говори за нея. Пророчеството не може да отмине, само трябва да бъде класирано.) С това Той намира Своята правда – опира се на пророк Исаия: Този народ с устните си Ме почита, но в сърцето си не Ме приема. Това е, срещу което винаги въставам – обредността: „Господи, прости, Господи, прости, Господи, прости!“ А в сърцето си Го нямат – имат враг! Или отидат, направят две молитви и докато се върнат вкъщи, оклеветят цялата махала. Не е водена битка за чистота на мисълта! С една много интересна покорност се прави евтиният метан, с най-елементарната мисъл, и след това обличат дрехата на клеветника. Разбирате ли всички тези енергии на Евангелията защо ни са? За да се избавим от ненужно лицеприятие, защото, действително, достатъчно много лицемерци има.

Нямат Ме в сърцето си, защо? Защото почитат, проповядвайки учения, заповеди човешки. И апостол Павел в посланията си казва: Проповядват легенди и човешки разумности. Като под „легенда“ не се разбира съкровено тайнство, а празни приказки.

• Марко, глава 9:
• 9. А когато слизаха от планината, Той им заповяда да не обаждат никому, що видяха, освен кога Син Човечески възкръсне от мъртвите.
• 10. И те удържаха тая дума, питайки се един други, що значи това: да възкръсне от мъртвите?
• 11. И Го питаха, като Му казваха: а защо книжниците казват, че първом Илия трябва да дойде?

Една от най-големите тайни, която предшества идеята на Възкресението, това е Преображението на Христос – Неговата присъщна даденост да има света в Своите ръце и в Своето знание. Спорен ще бъде въпросът дали там са били Моисей и Илия – това е другата страна. Но трябваше да го знае светът в своите институции както в областта на религиозно-верското поведение, така и в социалното изграждане на държава. Защото пророчествата на Моисей са пророчества на социалната битност. Той създава идея за държава с покорността чрез религия. Пророк Илия осъществява това чрез насилието на изповеданието срещу неизповедниците на тяхната религия. Прощение с всичко – това е голямото, което Христос искаше да им каже. И затова забрани да говорят що са видели.

Пазенето на вътрешната тайна е един от големите закони на посветените. За зла участ човечеството това не можа да научи – махалата му е по-близка, отколкото вътрешният му олтар. Щом нещо му се случи, някакъв феномен, махалата трябва да узнае, вместо в олтара си да го освети и да пази. Даже феномените, които хората притежават, повече имат клюкарски характер, отколкото свещеност вътре. Това е голямата битка и Той им забрани, защото какво бяха видели в планината? Бяха видели Неговото Преображение. Но докога да не казват? Докато Син Човечески не възкръсне от мъртвите. Вижте как им дава продължението, защото на кросното на Преображението стои нишката, която Го извежда до последната тъкан – Възкресението. Тогава могат да кажат какво видяха – за да не се съблазни човечеството в незнанието си.

Две големи антитези са скрити тук. И не може сега вече Мъдростта да си позволи да не знае какво става на планината на Преображението – това, което видяха те. Тя знае, защото тайната на служението е да изведе човека до възкресение. А именно възкресението създава тезата за следгробна властност – да бъдеш, а не да имаш. Гробница може да имаш, но ако нямаш възкресение, нищо нямаш! Гроб има всеки; имайте възкресение! И затова апостолите са учудени, че Христос ги е помолил да мълчат какво са видели. Ето това прави сега деветдесет и пет на сто от човечеството – учудва се дали има нещо подобно. Приема се Възкресението, приема се, но като път на страданието, а не на обожествяването – една реалност, която не могат да докажат. Защо? Защото не могат да разберат, че това е битка между Дух и материя. И апостолите се учудват, че Христос може да Се преобрази и се питат какво значи това да възкръснеш от мъртвите! Какво знание са имали? Та идеята за възкресението стои от изначални времена. Стои в цялата култура на Египет – Хермес дава жезъла и казва на Изида как да възкреси своя съпруг; стои и в културата на фарисеите. Фарисеите са вярвали в душата и са приемали учението за възкресението и безсмъртието (за отлика от садукеите, които не са приемали нито душата, нито възкресението). Тогава какво трябва да кажем? Че апостолите не са знаели старозаветието, защото тепърва учат християнство ли? Много е странен този проблем. Така че невежи ли са били апостолите? Нека не го казваме, но те не са могли да приемат това, което се нарича Преображение. И има един вътрешен конфликт – защо Моисей и Илия? Кой е този Илия – та той унищожи двеста души жреци?! Но те не могат да видят друг, защото е казано, че преди да стане всичко, трябва да дойде Илия. И тогава Христос ги убеждава – Да, Илия дойде и си отиде; това беше именно Иоан Кръстителят. И по аналогия ако тръгнем, ние ще намерим нещо много странно – единият взе двеста глави, а след това Ирод взе неговата.

Или нямаме очи за истини, или не признаваме, че Христос е казвал истина. Ние трябва да се научим това, което Той ни остави, да ни бъде път! Не можем уж заради Христа да правим угодничество! Така институциите се опорочават – но Личността никога. И вие знаете моята теза – човекът е свещен, не институциите. Ето защо си отиде една институция, каквато беше Митологията – някой сега да е отишъл пред Афродита?! Митологията си отиде (въпреки че за мен тя е едно от големите въображения в идея за цивилизация – това е другата страна, това е интерпретацията на социологията в религиите), но личността остана. Дори в лицето на един Омир, ако искате, не в Зевс. Защото Омир даде една наситена гама с божества, на които имаме характеристики, както и Овидий – сто и петдесет божества характеризира. Това е колосално знание!

Иоан Кръстител в негодуванието си слага най-големия парапет на спънка на Христовото бъдно Учение. Казва: Това е Онзи, Който има да дойде, а след това праща: Идете Го питайте Този ли е, Който има да дойде?, създавайки най-страшното – неверието и съмнението, което никога не може да изгражда целостта за изповед. Когато имаш съмнение, не можеш да правиш изповед, защото имаш конфликт, който може да те прати на брега на отрицанието; който може да те направи роб на покорството без вътрешно прозрение. Това са бедите!

Така ние сме пред това, което Учението Път на Мъдростта дава – промитите филми на негативите на човечеството в неговите вероизповедни знания. А вие знаете, че тази година казах: не вероизповедание, а изповедание!

• Марко, глава 14:
• 13. И изпраща двама от учениците Си, па им казва: идете в града; и ще ви срещне човек, който носи стомна с вода; идете след него.
• 14. И където той влезе, кажете на стопанина: Учителят казва: де е стаята, в която трябва да ям пасхата с учениците Си?
• 15. И той ще ви покаже горница голяма, постлана, готова; там ни пригответе.
• 16. И излязоха учениците Му, и дойдоха в града, и намериха, както им бе казал; и приготвиха пасхата.

Праща двама души от Своите ученици да срещнат човека – разликата в прозрението и знанието на очите, за което казах, че никога не е ваше, а е чуждо. Виждате какво значи зрение! Очите имат знание чуждо, прозрението на Христос е Божествеността: „...и ще ви срещне човек, който носи стомна с вода.“ Това е цялото битие на еврейската религия – религия на емоционалността, религия на желанията, религия в потвърждение на расовия принцип. Затворена е водата в стомна – ограничено е присъствието на тази сила, на тази светлина. Битката на Христос с юдейството е битка за нова доктрина, която не може да бъде опровергана, защото Той в безспорност казва: Ново вино в стари мехове не се слага!; „Око за око, зъб за зъб“ – не! Аз ви казвам: ако ви ударят от едната страна, обърнете и другата в името на едно бъдно съвършенство и свобода на човечеството в идеята да обича врага си. Разбирате ли каква култура срещу расовия принцип: всеки, който е против нас, трябва да бъде унищожен; жена, която не ражда, защото не може да роди бъдния Месия (а Той беше при тях и те не Го приеха) е прокълната.

Не мога да си представя знанието на очите да е по-властно от прозрението на Духа! Затова Христос казва на учениците Си: Идете в града и ще срещнете... Това е прозрението Му – Той не е нито ясновидец, нито картогледач, нито кафе-импровизатор! (Затова когато говоря за Доктрината Път на Мъдростта, говоря за прозрение и предназначение; затова когато определям мястото на тринайсетте безсмъртни поименни на българския национален дух и история, казвам, че са изведени с прозрение и предназначение.) И те намериха горницата, както им бе казал...

След всичката тази конфликтност, която е и голямата битка за убедеността на човека, с тази подсказана идея на Преображение и Възкресение, вие идвате пред едно тайнство, което има социален характер и което след това става обредно служение – идеята за Тайната вечеря, която предварва пасхалността на юдеите с два дни. И тук е именно разминаването на двете учения. Това е да създадеш един човек, който може да ти даде своята горница – постлана, подредена, готова да Те приеме. Кой е този, който може да ви я даде, защото той трябва да бъде едновременно и дух, но и мисъл? Това е нашето съзнание. И там Христос се посели, там Той направи своята Пасха, когато можеше да каже истини, които да размълви и разтълкува посветеният ум; когато можеше да им даде тайни, които след това стават свещени тайнства: Този хляб е Моето тяло, това вино е Моята кръв! Това е горницата – съзнанието, където Той даде Своята Тайна вечеря. И ще ви срещне човек със стомна, пълна с вода, т.е. с астрал – не с ум, който трябва да се научи да служи; а горе постланото, това е вашето съзнание.

Така че вижте как се отработва всичко, как се подготвя, за да можем след това с Учението на Мъдростта да извършим Пасхата вътре в себе си. Христос направи най-големия взрив в идеята на Тайната вечеря. И аз съм възхитен, че художниците в продължение на повече от две хиляди години не са нарисували още Тайна вечеря, на която да има печено агне. Няма агне, защото Той е Агнецът Божий. Христос няма бог на кръвните жертви – Той е Агнецът Божий, Който се себепринася. Другите се улесняваха в това, което им бе казано: „Ей там има един овен – поднеси го на олтара на кръвните жертви!“ А в Тайната вечеря се яде една пасха – пасхата на великото смирение и бъдната жертва! Там Христос им даде един образец, посочи им един път – да се извърви от далечината на всичко, каквото е вън от тази горница, за да се стигне до големия град на посветените. Така предостави на човека бъдното знание, знанието Аз и Отец сме едно!

В Евангелието на Лука стои един много интересен обрат.

• Лука, глава 10:
• 22. И като се обърна към учениците, рече: всичко Ми е предадено от Моя Отец; и кой е Синът, не знае никой, освен Отец; и кой е Отец, не знае никой, освен Синът, и – комуто Синът иска да открие.
• 23. И като се обърна към учениците, рече им насаме: блажени очите, които виждат това, що вие виждате.

Какво се лутат богослови, философи, отрицатели дали има идея за единосъщие? Има! Това е Единосъщието – „...и кой е Синът, не знае никой, освен Отец; и кой е Отец, не знае никой, освен Синът, и – комуто Синът иска да открие.“ Виждате колко свещеност, каква дълбока мистичност има в тази йерархия. И наистина Христос открива Отца Си. Той за първи път в световната култура дава идеята за единството между човека и Бога. Христос е, Който открива Отца, защото: Аз върша това, което върши Моят Отец.

„И като се обърна към учениците, рече им насаме: Блажени очите, които виждат това, що вие виждате.“ Можете ли да си представите каква атмосфера, каква аура, каква реална духовност е създал; можете ли да си представите какъв пиетет е събудил и до каква степен човекът може да понесе тази изключителна тайна! Да, разбира се, че тук е казано за очи, които са видели тържеството, защото им е липсвало прозрението, което дава тайната на служението. Но това блаженство е част от тази голяма тайна, а служението в безспорността си е обожествяването ни, божествеността като живот. Така че това блаженство е изключително като дарение на пробудност и затова не е само щедрост отвън.

Благоволение и предназначение, прозрение на Мировото съзнание, на Универсума, на Децата на Отца, пратени в Живот – това Христос дава на апостолите! И в навечерието на Новото хилядолетие се каза каква благословена избраност носят Децата на Деня, за да бъдат първа стъпка в това хилядолетие. Тук е благодатта ви като изповедници на Третото хилядолетие: Блажени очите, които виждат... Тогава може да разберете болезнеността на ония, които са се стремели да се докоснат до дрехата Му. Апостолите казват: Не!, а Той рече: Излезе сила от Мене! И как тогава няма да се устреми болката, страданието, скръбта да се докосне до тази обнова, до това събуждане! И ние виждаме страдалката дванадесет години да казва: Аз се докоснах. Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси!, ще каже на друга. Ето това, тази енергия наричам аурната властност, която импрегнира пътя на човечеството в идеята за Мъдрост.

• Лука, глава 16:
• 10. Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото.
• 11. И тъй, ако в неправедното богатство не бяхте верни, кой ще ви повери истинското?
• 12. И ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви даде вашето?

Това е една от най-големите алхимии, ако трябва да говорим за вложените в тази голяма реторта на душевността ни тайни.

Стойност има само непреходното. Защото справедливостта и несправедливостта, верността и неверността, праведността и неправедността могат да бъдат облечени и в метафизични понятия и в зрими реалности – в едно богатство например. И ние виждаме това в притчата за талантите, виждаме го и в Деянията, когато един в устрема си да продаде нивата, за да внесе сумата за благодеятелна помощ, скрива една част... Как искате вашето тогава, когато не сте били верни в това, което не е било ваше? А преходността на всяка даденост е свидетелство. Живее се с една теза, че трябва да отидеш в „живот вечен“. Тук човечеството е заблудено. Няма нито „временен живот“, нито „вечен живот“ – има Живот, който е единствен и непобедим, другото е илюзия, другото се трансформира, йерархира, богоосъществява. Утешението на човека е, че има измерения и си казва „временен живот“, „вечен живот“. Като че ли тук не е живял и горе няма да живее, та говори за прекъсване. И религиите ще ви приковат там и след десет хиляди години ще чакате съд!

Само Животът е непобедим! И ако някой го схваща за преходен, тогава очите му са да брани преходното, а не вечното! Е, как иска такъв човек да му се повери Вечното, след като не може още да има преценка как да защити преходното?! Когато разпилееш преходното, как искаш да ти се предостави твоята Вечност?! (Тогава идва йерархията на етичните повели, наречени заповеди или таблици – акадските таблици в дванадесет повеления; законите на Хамурапи; Десетте Божи заповеди на Моисей и т.н.) И тогава ще разберем думите на Христос: Симоне, влязох в твоя дом и ти не Ми даде вода да си измия нозете, а тая тук Ми мие нозете със сълзите си![3] Когато не искаш преходното да пожертваш в угода на Вечния, как искаш да получиш награда; щом не можеш малкото да понесеш или с малкото ако злоупотребиш, как да ти се повери по-голямото?! Затова и един събуден стремеж е награден: Закхее, ще дойда днес в твоя дом! Ама това бил разбойникът на града..., няма никакво значение! Разбойник, но който покачи се на една смоковница, за да види Христос!

Този, който в малкото не може да покаже вярност, той не познава измеренията на дара, който може да го унищожи. Как искаш да имаш добродетел, а не можеш да понесеш този до тебе, когото наричаш враг; как искаш да имаш откровението, когато се съмняваш?!

Ето така трябва да схванем тази голяма тайна – верният в малкото трябва да остане верен и в многото. Ако не можеш това да направиш, тогава как искаш неправедното богатство разпилял, да ти се повери истинското?! Идеята да направите от неправедното праведно, това е лабораторията, в която отработвате божественост. Тук е властта на Христос. Така че когато обвиняват митаря, Той го защитава, и Закхей раздава имота си...

Как трябва да разберем идеята за „неправедно богатство“? То е в това, което никоя религия не посмя да приеме – преходността на ценностите в идеята за Духовните вълни. Даде им се на юдеите една доктрина на Правдата. (Оттук може би тази необходимост за вярност ги прави вече фанатици.) Тя им роди доктрината на расовата чистота и отмъщението, но те не можаха да познаят, че ще има истинско богатство, така че верността да не може да остане поданик на терора. Това не можа да разбере светът и затова всяка политическа доктрина, всяка верска доктрина, вече станала религия, си послужиха с оправданието, че има зло. И употребиха какво ли не. Да не говорим за инквизиции, да не говорим за другите методи. И тогава именно – как да им поверим истинското богатство, което в школите стоеше като знание? Не може да ти се открие тайна, с която можеш да злоупотребиш и да унищожаваш света. Това, което сега говорим за атомната енергия, много отдавна се знае; както и за електричеството – трябваше да го укротят. Знае се и за злата мисъл, с която можеш да убиваш, но трябва да бъде отнета, отнета като идея на злото. Затова не се е доверявало на човечеството. Тогава идва бдението: „И ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви даде вашето?“

Всяко знание, с което сте си послужили в даден свой етап на развитие, е било чуждо, докато дойде вътрешният размисъл и вие раждате; докато онова, което наричам сътворителство или сътворец с Твореца стане у вас. Ако не можеш към чуждото да бъдеш верен, как ще опазиш своето?! И вижте народът как е отработил подобни ценности: „Страх лозе пази.“ Става въпрос, че този страх може да бъде събуден от моралните ти ценности, а не само от вегетативната ти система, че ще бъдеш убит или пребит. „...лозе пази!“ Когато ти пазиш чуждото, си готов да пазиш своето. Това е народ, който с вътрешната си будност осъзнава нещата.

Човек трябва да научи една велика тайна – че няма чуждо. Щом другият ти е събожник, щом той е също тъй дете на Отца, щом Христос те учи да обичаш врага си, как „чуждо“? Извинението, с което си служим, това е продължение на доктрината за расата, за кръвта. И затова някои си позволяват да говорят, че Христос бил жесток, защото казал на майка Си: Жено, коя си ти?, или когато Му казали: Майка Ти, братята и сестрите Ти те чакат, Той отвърнал: Тези, които слушат словото Ми, те Ми са братя, майка и бащи! Христос бил жесток!? Той даде нова доктрина – доктрина на Духа вместо на кръвта, срещу онова, което Го заобикаляше в цялата юдейска система. А кръвта е първа валенция на битие в историята на човечеството! Какво искаме тогава? Разбира се, че словото на Отца, който слуша, той е, който може да бъде! Тази идея за свобода от веригите на кръв и расов принцип никой не е дал по-ясно от Христос в цялата човешка история. И най-трагичното е, че сега юдеите най-много тръбят срещу това, което още продължават да вършат. Защото взаимните убийства, които Исмаиловци и Исааковци вършат, не са нищо друго освен расов принцип, фундаментализъм на модерен език. Ама понеже има изкупителна жертва – Хитлер, достатъчно е. Разбирате ли иронията на голямата лъжа, с която се занимава Европа? Дори не е обидно, то не е и липса на прозрение, а достатъчно облечена подлост в добросъвестност.

• Лука, глава 18:
• 29. Той им рече: истина ви казвам: няма никой, който да е оставил къща, или родители, или братя, или сестри, или жена, или деца, заради царството Божие,
• 30. и да не е получил много повече в сегашно време, па и в идещия век живот вечен.

Това е фигуративно казано една „настанителна заповед“ да живееш в жилището на Вечния. Разбира се, народът пак казва: „Не можеш да вземеш нищо, когато отиваш нагоре.“ Нито къщата, нито жената. Дори и в дадени исторически моменти някои държавници да са вземали жените си (такъв е бил законът), все пак там са оставали без жени, защото Христос рече, че горе не се женят. Така че илюзията им пак е била напразна в утешност, че изпълняват някакви велики закони. Трябва да се разбере това, което казах изначало – кой е вашият баща, когото трябва да напуснете (без да имате пастрок), коя е вашата майка? Казахме – волята, мисълта; съзнанието ви. Та вие, ако не еволюирате в идеята на едно ново съзнание, как искате да живеете? А факт е, че християнството стана вероизповед на четири или пет милиарда, а юдейството си остана в своите десет милиона. Това защо не искаме да разберем в своята социална реалност сега? Направи ли битие християнството?! Колко конфликтно изглеждаше, а всъщност колко е Богочовешко и Човекобожествено, за да можем да го имаме, за да можем да го сложим в живот. Защо не искаме да разберем това, а го приемаме в буквалност. Пишат всеки ден, че някой син помогнал на баща си или майка си да си отидат... Защото така ги възпитаваме – че могат да посегнат на баща си и майка си!? Не, на твоето съзнание, на твоята воля, на твоята мисъл, на твоите чувства ще трябва да сложиш юздата, за да можеш наистина да кажеш, че заради царството Божие го правиш. Но заради това царство Божие да упражниш воля на насилие и да се освободиш или да изповядваш, че Христос е срещу майка Си и разни злини върши...

Коя е първата къща, която човек оставя? Телесния си корпус. Ще не ще, ще го остави, ще тръгне без него. И така, когато се е оглеждал колко е хубав – всичко това ще е празно. А ще трябва да си остави и булката, пък и децата, и какво ли не. Преходността е добър свидетел и казах, че сънят е най-добрият свидетел, а смъртта – най-доброто доказателство за безсмъртието. Както виждате, даже и да не се вярва в прераждане, пак си вървят поколенията. Само че утехата е, че внукът му повтаря него (а той му пропива богатството...). Въпросът е в тази голяма тайна – не можеш да не си оставиш къщата, не можеш да не си оставиш това, което е твоята упойка – този велик наркотик, наречен роднинство. Изключително потребен, но и изключително вреден. И така е вървяло, че навиква човечеството с наркотика. Защото не е имало идея за себе си, а още по-малко идея да ражда и съвсем малко – да сътворява. Ето колко оправдателна е тезата, че има йерархия на Духовните вълни. Нищо не съм казвал откъснато... Така че тази настанителна заповед, хвърлете я вече; дайте отпусно на своето тяло, на своята мисъл, на своята жена, която е вашият астрален свят, на онова будно чувство за отговорност, което е вашето дете – дайте им път, освободете се. Изградете един голям олтар!

• Иоан, глава 3:
• 4. Никодим Му казва: как може човек, бидейки стар, да се роди? Нима може втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди?
• 5. Иисус отговори: истина, истина ти казвам: ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие;
• 6. роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух.

Няма по-голяма философия с толкоз яснота; не съм намирал по-дълбока метафизика, чиято реалност е това, което Христос каза срещу съмнението на Никодим. Всички умират, за да се раждат. И все пак царството Божие е много особена йерархия и Христос я класира – вода и Дух. Неслучайно съм казал, че водата е астралният образ на светлината. Именно това е, което може да ви накара да влезете в утробата, защото само астралът идва, плътта е от плът. Христос не казва: Който не се роди от плът и Дух, а казва „вода и Дух“. Защото след това от тази „вода“ и този Дух, слизайки, се прави материята. И тук Той дава отново един от най-безспорните факти за прераждането. Но тези, които не приемат дори и очевидни неща, и да им даваш, няма да разберат. Трагичното е, когато човек отива да убеждава някого, комуто е трудно да се осъзнае, защото е изработен от отрицание и от фанатизъм. Този, който не иска да се освободи от фанатизъм, той никога няма да познае тази тайна – да се родиш от вода и Дух.

Когато раждаме от утроба, раждаме плът. А Христос не говори за плът, Той говори, че тази утроба е вода и Дух, или онова, което е жизнено-енергичната същност у нас, и Онова, което Сътворителят или Бог Отец (без да вика Своите съратници) ни даде със Своето Дихание. Толкоз ясна метафизика на реалното присъствие на Духа! И то е след това, което одухотворява.

Астралът е, който ви донася, Духът е, който ви изнася. Затова Атлантида потъна във вода, защото пътищата на атлантите бяха пътища на астрала (порочност или непорочност, няма значение) – това, което е натежало и е гибелна даденост, трябваше да се умие във вода, в астрал. Сега, когато умът си създава огнена необходимост, безспорно, че огън ще гори страстите, огън ще гори материята. Нищо странно и нищо чудато няма в идеята на еволюцията.

Така че ще ви се каже: роденото от вода и Дух, защото „роденото от плътта е плът“, за разлика от „роденото от Духа е дух“. Тази голяма магика на идеята на Сътворението и след това продължението на рода – идеята на това, което като възкресение на плътта е възможно. Защото тя ще остане подвластна на Духа; предоставя се свобода от плът. Тази велика формула – да съчетаеш плът и Дух, за да можеш да ги изграждаш след това в йерархията: „Адаме, где си?“; „Адаме, иди да ореш!“; „Адаме, направи си олтар!“; „Ora et labora!“ Всичко това виждате ли как като Яковата стълбица ви извежда към онова, което Учението Път на Мъдростта вече отлиства. Там някъде в тази Книга на Живота е сложен един знак. Роденото от Дух е дух, сътвореното от плът е плът. Тогава да отричаме ли материята, да отричаме ли плътта? Сега можем смело да кажем – одухотворете я, но тогава – не.

Така Христос постави един от големите въпроси пред Своя неявен ученик Никодим. В продължение на същия този разказ Христос му казва: „Ако за земните работи ви говорих, и не вярвате – как ще повярвате, ако бих ви говорил за небесните?“[4] Виждате ли, че Той говори за едно ниво, което е човешко – още не им разкрива тайните на Бога. И затова по-нататък, в глава 8, Той ще каже една друга тайна.

• Иоан, глава 8:
• 25. Тогава Му рекоха: кой си Ти? Иисус им отговори: Аз Съм това, което ви и говоря отначало.
• 26. Много имам за вас да говоря и да съдя; но Тоя, Който Ме е пратил, е истински, и което Аз Съм слушал от Него, това и казвам на света.
• 27. Не разбраха, че им говореше за Отца.

Виждате ли, че светът е смутен в идеята, че някой казва неказани неща, макар и завоалирано. Да се запитат, разтревожени от будността на някого, говори, че имат валентност, с която улавят що е будност. Каква болезненост е това: „Кой си ти?“ Винаги ще питат. Вие трябва да се радвате, когато някой ви попита: „Кой си ти?“ И ако наистина сте синове на Отца, а вие сте синове Божии, се казва в Псалмите, трябва да кажете като синове дали ще откриете тайната, че сте деца на Отца или ще приемете оня овен там, за да утешите своя бог с жертвопринос на кръвни жертви. Тук Христос е недостижим: „Много имам за вас да говоря и да съдя (под „съдя“ в светото Евангелие се разбира управлявам), но Тоя, Който Ме е пратил, е истински...“ Той е истинският! Защото им дава една Духовна вълна, която ще бъде следвана от още три. Той не взема за Себе Си цялата бъдност, която има да разкрива.

„И което Аз Съм слушал от Него...“ Тогава как няма доктрината на светите Отци да го изведе като единосъщие?! И странното знаете ли кое е? Странното е, че наистина точно това казва Христос и пред съдниците Си: Аз правя това, което прави Моят Отец; Аз казвам това, което казва Моят Отец. Но те нямаха кураж да осъдят Неговия Отец. Възправиха ли се срещу Неговия Отец? Не. Те дори нямаха смелост в цялата си доктрина да споменат името на Бога, защото е забранено. Тук е голямата битка, тук е новият двубой. Затова, когато казва името на Отца и собствената Си същност, е обвинен в богохулство, за да плати за цялата бъдна доктрина на християнството като Учение на човечеството.

Не разбраха, че им говореше за Отца. Много съм изумен. Виждате ли това, което казваме – йерархия на възможностите да усвоявате божествена наука! Той им дава божествена наука, която след това става култура на религии, но те не разбраха! Какво са мислели? Сигурно, че им говори за Авраама, за Якова, Бог Исаев и т.н. – богове на тези, които водят родови начала. И затова в еврейството не смееха да кажат името Йехова.

При Преображението апостолите не разбраха що е Възкресение и след това не разбраха, че говореше за Отца. Можете ли да си представите как е била импрегнирана и плът, и душевност, и съзнание на цяла една раса и на цял един народ в идеята да дадете нещо ново и как то не може да влезе! Тези, които са с Него, не разбрали, че Той говори за Отца! А това е битката, това е болката на Христос за човечеството – заради Отец. И тогава чак можем да разберем защо отиде с всичкото величие на Разпятие.

Нямате представа какво е оставил Христос, каква култура на Духа, а да Го сведат до едно олтарно моление и до една папска тиара или патриаршески жезъл! Това ли е Христос? Макар че е бил Иисус – човек... Така че виждате сега аурата на Евангелието – тази наситена, плътна енергия, която заобикаля Посланието и която ви открива битието на Учението Път на Мъдростта.

• Иоан, глава 18:
• 37. А Пилат Му рече: и тъй, цар ли си Ти? Иисус отговори: ти казваш, че съм цар. Аз затова се родих, и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми.
• 38. Пилат Му рече: що е Истина? И като каза това, пак излезе при иудеите и им рече: аз не намирам никаква вина у Него.

Мъдростта не може да намери вина в това, че казвате, че сте син на Бога; Истината не може да намери вина в Този, Който свидетелства за Отца Си. Една странност има тук – че Пилат пита що е Истина, но се изключва от тайните и олтарните истини. Защото това е още човекът, но не и Синът на Отца.

Пилат не дочаква отговора, но Пилат носи прозрението, защото казва пред света: „Не намирам никаква вина у Него!“ Той потвърждава това, което Христос твърди. Битката е човек да мине през царственост, за да бъде цар. Защото някои са царе без царственост, без душевното богатство, без жезъла на властта, без кръста и планетната власт в ръката си. А Христос рече, че не е дошъл да търси корона, нито жезъл. Той знае, че те са енергия, която може да материализира, когато поиска. (В потвърждение на старата теза, че Хермес е имал жезъла-кадуцей, с който позволява на Изида да възкреси своя брат и съпруг. Няма нищо обидно, когато искате в миналото да намерите изповедания, които йерархират в познания на бъдния Христос.)

Ти казваш, че Съм цар. Аз затова се родих, за да свидетелствувам на света за Истината. Това е, което като откровение улавя Пилат. Пилат е един голям философ, един изключителен мъдрец от земен размер, един държавник, който трябва да изпълни своето дело. Не може да се осъди и не бива да бъдат съдени онези, които вършат работата на ръката на съдбата. Много е лесно – Пилат си бил измил ръцете! Та хората си измиват ръцете дори без да признаят някой за миров цар, защото нямат кураж – нито социален, нито личен, нито държавнически! Пилат казва на света една истина, която не прави свободен Христос, но такава беше волята на Отца. Какво иска повече човечеството?! Могат ли религиите да кажат сега или когато и да било, в продължение на 2000 години на христово изповедание, че имат такъв мъж? Емил Зола беше написал: „Аз обвинявам“, и го изкараха за герой, а Пилат бил подлец – измил си ръцете... Но никой от тези, които сега си мият ръцете, няма доблест да каже истината. Сегашните „пилатовци“ нямат право да обиждат Пилат. Нямат това право, защото Пилат имаше доблест да каже: Аз не намирам никаква вина у Него! Тогава, заплашен, той не бяга дори от отговорност, а изрича най-смело – Вземете Го и си Го накажете, защото чува: Аз се родих затова и дойдох на света да свидетелствам за Истината; всеки, който е от Истината, слуша Моя глас. Какво се получи? Получи се така, че Пилат позна Истинския, а юдеите, които имаха царствата си, не можаха да Го познаят.

Така че някой винаги ще ви попита: „Кой си Ти? Ти ли си царят?“ Христос добре каза: Ти казваш, че съм цар. И човечеството измисли една глупост – „тежка е царската корона“. Тогава Христос много добре направи, че не Си сложи царска корона, защото Учителското Му дело или Божиесиновното Му изпълнение е по-тежко от събраните корони на всички царе. Но го няма Пилат да ги оправдае, че са невинни... За историята най-добрият свидетел ще си остане огледалото.

Така цялата тази аура импрегнира, тя обгръща в своя върховен плащ, напоен с най-чистата енергия на Богоблагодатта, с която са извикани на служение Децата на Отца. Няма по-властно нещо от това, което Христос оставя – смирението, което беше Негова същност и което, както обичам да казвам, не е обидило нито Съдбата, нито Господа!

 

Прозрението е пътят на Присъствието!