(Продължение)

Свещен е човекът, не институцията!

Социалната общност минава през различни духовни виделини. Тя е ползвала за богове стихиите – всяка от тях е една енергия. Човекът им е правил олтарно признание и е приемал техните енергии. Виждате колко много служение в една зрялост се е вършило, за да се стигне до това, което нашето съвремие може да ни поднесе. Правят се и констатации, че има отрицателни сили, че има Луцифер, сатани... Какви ли не явления, с които човекът навремето в своята първична усетност е трябвало да се бори, сега си ги измъква от съзнанието и те му се явяват като образи на реалности. Ужасно, защото страхът официално е бил внасян от ръководещите. А идеята за водачеството е идея за грижа. Грижа да съхраниш една раса, да създадеш родова кръв (която става мит). Всичко това в просторност не може да бъде уловено и във времената не може да бъде отчетено. Какво е било…; колко милиони години е работено за мозък, за да възприема енергиите…

Светът почва да йерархира съзнанието за усвояване на все по-дълбоките тайни. А безспорно будността идва от камбаната на смъртта. Тази камбана кара човека все повече да овладява това, за което се е уловил и което нарича живот. Така умът се насища с потреби, които в по-предишно царство не е могъл да допипа. Волята му започва изпитанието си в идея на устойчивост. Бедата му става като казън, а би трябвало да бъде като монокъл, с който в театъра на света гледаш красотата. Йерархира едно мирово съзнание и виждаме как в цялата тази природа съществото, което прави социалната общност, си изработва божествеността, интуицията, причинното знание, умуванията, радостите на астрала и земните вериги, за които понякога се илюзира, че са тежки, а друг път – леки. Така се изгражда бъдността. И ние ще видим как отделната личност, поставена в изпитание, дава образци. Един Дедал ще даде крила, един Пигмалион ще даде идея за сътворение в една Галатея, която трябва да видите, че е вашата мисъл и трябва да се влюбите в нея, и вие, женомразецът, ще трябва да искате от богинята на любовта признание за взаимност. Образци…

Така човекът се доизгражда в това движение Дух и материя. С този двубой ние ще видим създадени Дървото на Знанието и Дървото на Живота. И именно в тази голяма битка между знанието, с което човекът е оверижен след това в първороден грях, и Живота, останал копнеж на човека, за който той жертва всичко, ние трябва да сложим едно ново дърво – Дървото на Мъдростта, което сваля дрехата на миналото и казва: човекът е един зрим теогон! За да има дързост в последната Духовна вълна той да направи своето Единство.

Дървото на Мъдростта – то е, което няма да ви учи на стихийността, няма да ви учи на правда, няма да ви учи на прощение (те минаха), а на знанието. Знанието, което Дървото първично ви дава, е само за да разграничите моралните ценности добро и зло, а сега именно трябва да ги уловите в тяхната еволюция. Така вече създадените духовни или културни, или, ако щете, морални ценности влизат в онова, което човек почва да изгражда чрез потребата – семейство, род, племе, раса, нация, история. Това създава. И именно в този градеж той ще трябва да слага нови начала или както простичко го казва Христос: Ново вино – в нови мехове! Това не са банални приказки. След като покани елита и те не дойдоха, Той покани улицата и на тях каза в притчи и в алегории. (Така както в много древни книги се говори в алегории и притчи, защото знанието трябва да бъде скрито от злоупотреба.) Затова рече: Ново вино – в нови мехове; Не може ново вино в стари мехове или не може на стара дреха нова кръпка.

Така човекът тръгна в своята пътека на усвояване на себе си; тръгна за свобода от расовия принцип, от кръвния белег, защото Христос по безспорен начин каза кои са ни роднини: Този, който слуша словото на Отца Ми. В световната история за първи път се постави не на изпитание, а на нихилиране идеята за кръвта като белег на принадлежност в идея за съвършенство, което бе предоставено от Христос на човека. А представете си какво ни чака, когато на човек е предоставено не съвършенството само, а божествеността! И точно тук християнството е подложено на едно велико мъченичество. Именно ритмите на Духа, когато осветяват човека, когато един от тези седем лъча, които определят културата на човешкото битие, които създават историята – било цезаровият, жреческият, философският или някой друг, поиска да се отвори път, тогава институцията налага една от най-тежките казни, каквито светът познава – инквизицията. Битка – битка срещу това, което наричат вещици, магьосници. Тази жестокост не е предмет само на късогледие, а на овластен ум. Защото само умът работи със съображения – ритмите на Духа нямат съображения, те носят колосалния еволюционен тласък и нямат жестокост. Природата е безжалостна, защото нейното търсене е богослиянието, а човекът е жесток, защото още е в дрехата на ума, т.е. съображението.

Инквизицията е инструмент на съображението. Будността не може да бъде наречена магия, будността не може да бъде проява на вещерство! Цели трудове написаха: „Пира на вещиците“, „Чук за вещиците“... Още през 1476 г. излиза закон за кладите. Австро-Унгарската императрица Мария-Тереза едва през 1768 г. отменя кладите, но не се отменят жестокостите. (В Англия Законът за кладите е отменен чак през 1951 г.)

Ето как се „освети“ социалната общност – чрез инквизиция да се брани духовно изстъпление!... Натрапена божественост срещу събудена възможност. Това са цели институции, цяла една църква. И всеки инакомислещ веднага се обявява за еретик. Това ли е социално развитие?! Да се спре духът на една будност! Да, можеш да направиш насилие, но не можеш да махнеш феномена на духовността! А това, че не искаш да го наречеш Дух пробуден и му даваш какви ли не наименования, това е вече ужасът. Но не можеш да отречеш феномена, Духът е в наличност.

Приложната воля, употребена като молитвено приношение, утвърждава действия, които са под всякакво ниво. Можете ли да си представите месианството на Иисус, Когото светът чакаше?! Тези, които Го прокламираха, те Го разпнаха! Заради какво? Заради това, че „има бяс“, заради това, че „е луд“, заради това, че казва: Аз и Отец сме едно. Дори световната религия, която приема превъплъщението и чака да се превъплъти Вишну в Кришна, и тя не можа да приеме тази велика тайна – предоставяйки своята еволюционна материя и своята правост на превъплъщението на Духа си, да кажеш „Аз и Отец сме едно“. Можеха да дават пето или шесто, седмо или осмо превъплъщение на Брама или на Вишну, но не и да кажат, че този, който е в едно осмо превъплъщение, а именно Кришна, е един и същи с Бога – както Христос го направи... Световната история не познава тази голяма тайна. И точно тук е битката на Дух и материя. Не стига ограничението, че нямате право да се прераждате, но когато Го белязаха със знака, че Го чакат, съображението на ума наложи Разпятие, което след това виждаме в инообразие – инквизицията, да не говорим за евтиното изкупление!

Аз питам: ритъмът на Духа защо позволява това, когато изгражда държава, която трябва да кове отговорност в закони за развитие и благополучие; когато изгражда църква, която създава олтар и събужда идея за Бога у нас? Понеже не Го търсят вътре, вън Го намират. Институции, международни парламенти, международни харти... – пак тази външност! Институтът? Олтар. Най-напред домашният праг в Рим, наречен „праг на боговете“. Какво ще кажем и за цирка, където с хляб и зрелища се насищат – институция ли е? Да, и то социална! Кой го мотивира и кого удовлетворява? Нисшите страсти. Защото циркът не създава културата на Рим, а я създават, примерно казано, един Овидий или един Цицерон и други големи творци. Това е, което сътрудничи, и това е, което се храни от динамиката или ритмиката на Духа.

Всичката ширност, с която се демонстрира ритмиката на Духа, е в изграждането както на социалните институции, така и на религиозните. Но тя е и в битката. Човек винаги ще бъде срещу войната, но как да се разшири кръгозорът на онзи, който не иска да мине домашния си праг? Затова е казано, че този, който види, че къщата на съседа му гори, ако не отиде да гаси, жертва своята. Изгражда се социална институция на жертва! И тогава Христос е прав да ви каже: Обичайте врага си! (Това е много повече от идеята, когато съседът ти е враг и му гори къщата, да гасиш, защото и твоята ще отиде.) Така се градират добродетелите.

В тези институции, които са създавани с такава една дълбочина, с такава една голяма идея, там ще намерим (още в най-древните писмена) идеята за Мировия, Космичния човек, този Пуруша, който безспорно не е нашият Адам (Адам е много близо до нас); при нас е по-скоро Христос (Пуруша е реално Божество, както Христос е реално Божество).

Проблемът с Пуруша, трябва да го познаем с вътрешното си вживяване – Той е невероятен като мислене; Той е недоказуем, защото съображенията на ума първом не могат да Го признаят. А този, който има радостта да Го изживее, това е нещо съвършено друго. Това, че не Го е изживял някой, не му позволява да отрича. Хората си позволяват да отричат Твореца, но няма начин да отрекат творението Му! Отричат, защото творението със своите невъзможности не може да защити Твореца си.

В Ригведа има един химн на Пуруша, на Мировия човек. Така пише за него: Щом разкъсали Пуруша... Защо ще го разкъсват? Защото това е динамиката на развитието. Вижте само каква провиденция на идеята на боговдъхновението, което създава културата на митологиите. (Затова е боговдъхновение, защото това са теогонии, богораждания, които са нещо колосално като мислене, колкото и да ги наричат детски приказки.) Как от този Миров Пуруша начева това, което наричаме социална общност, за да имаме и социално развитие. Пуруша се раздава на света. Всичко в света може да се разпилее като съзнание на усвоено, онова обаче, което осветените и посветените знаят, няма да отмине. Пуруша е една реалност. И тъй като е Космичният човек, Той трябва да се раздаде.

• Щом разкъсали Пуруша, части негови делили –
• как устата, ръцете, бедрата и краката да наричат?
• Брахмани били са устата, двете му ръце – раджанйа,
• вайшии били бедрата, шудрите били краката.
• От ума била луната, слънцето били очите,
• от устата Индра с Агни, а от праната бил Вайо.
• Пъпа негов антарикша, от главата му – небето,
• от краката му – земята, от уши посоки десет.
• Тъй светът е бил устроен, седем – за дърва оградни,
• три седмици за горене, Жертва вързана – Пуруша.[1]

Ето как са направили социалния рояк, челядта от Единицата. Създават една от най-странните доктрини – доктрината на кастите. От устата е направен брахманът – най-висшата каста, която е в потвърждение на тезата, че боговете нямат друго оръжие, освен Словото. Брахманът – великият посветен, който като наследие в кастовостта остава неизместен досега от никоя доктрина. Брахманът – жрецът, духовното начало! (А история не се прави без цезар, но и без жрец.) Това е кастовият характер на една доктрина, която никой не е победил досега, дори и Буда, който я атакува фронтално. Защото и Буда не можа да разбере – кастите са духовна йерархия, макар и в човешки образ, макар и в социална познаваемост. Те не са класа и не може да се създава от тях класова ненавист, а идея за развитие. Ако сега си брахман, трябва да свършиш делото на брахмана, на великия жрец, на посветения, на богоголямото същество. Ти трябва да раждаш култура на света, а културата е Дух в приложност.

Когато се говори пък за антарикша, т.е. за пъпа, това безспорно и буквално значи етерно тяло, но значи и Дух. Ето защо Буда има един сън, в който от пъпа му излиза голямо дърво, което се разпростира. Това са тайните и алегориите. (Разбира се, тогава когато те са работили, етерното тяло не е било това, сега което имаме.) Страшни са тези неща! И тогава ще разберем, че този Пуруша, този Миров човек, създава една нова социална реалност.

Двете ръце на Пуруша са това, което в йерархията те наричат кшатрите, т. е. военните. Но под военни не се разбира само пагони, а пълководци; разбира се светските владетели – когато фараонът е само фараон, но не е и жрец, т.е. цезарово начало. Кастата на военните е белегът на държавника.

След това са така наречените вайши. Вайшите са бедрата. Тези, които се занимават с това, което на модерен език се нарича бизнес. Нека не се обиждат, че на трето място са сложени; в тази кастова таблица те са там. Всеки от тях знае, че може да мине прага в по-горната каста. И тогава когато върши своето дело, трябва да го върши с това светителство, което не обижда Божеството и моралното правило на взаимността. (Тогава няма защо политиците да се питат как да създадат добродетелни бизнесмени, след като са ги направили недобродетелни класови врагове!)

И четвъртата каста – шудрите, са краката. Това са работниците, слугите – не в обидния смисъл. Не се е създавала социална общност за обида. Никоя енергия на ръководство или на ритъм на Духа не създава общности за обида! Създава йерархия на възможно еволюиралата и понасяща духовното прозрение материя. Така че шудрите са били обикновените работници, слугите, които вършат услугите, без да се обиждат и без да играят роля на отречени от света – както обикновено сега обичаме да казваме: работник... Не, при тях нравствената оценка е друга. Никой от тях не е оскърбен, че е шудра, т. е. обикновен човек; в него не се събужда ненавист срещу това, че другият е богат или умен, защото познава един от най-великите закони – закона за прераждането. Там, в кастите, не можеш да събудиш ненавист към по-висшата каста, щом си се родил в тази. Не е проблем на помирение – в никакъв случай; проблемът е еволюиране, проблемът е йерархиране и чувство на отговорност. Този, който не може да изпълни повелята на предназначеното си, защото не може да надкрачи предопределението си, той не е в това, което се нарича „Пътят и неговата сила“. Предоставената възможност брахман да те учи е несвършената възможност в развитието ти следващия път да се преродиш в брахман. Това е голямото, ако ти наистина като добър слуга свършиш делото си. Нямаме ли нещо подобно и в нашето християнство? Никой слуга не може да бъде по-голям от своя господар! Христос да не е кастов или да е за класите?! Нищо подобно. Той йерархира човека, когато казва, че никой слуга не е по-горен от господаря си и никой ученик – по-горен от Учителя си (въпреки че всичките Му ученици се чудят как да се тупат, че са много знайни – болест, която за съжаление и сега наблюдавам).

Къде се крие непреходността на кастите за разлика от преходността на класите, на които бяхме свидетели как си отживяха златния период на болшевишката революция и на Марксовата доктрина за класите и които си отидоха! Класите са по-скоро категории на ума, но не и познание на Духа. Те си отидоха, но кастите не могат да си отидат, защото съществува един непреодолим закон – законът за прераждането, който безспорно в социалното развитие и манвантарното съществуване на Пракрити е валиден, докато се осъществи и свърши Денят на Брама и настъпи Пралаята („свършекът“), за да се влезе в Нощта и да се търси нов Ден.

При кастите шудрата е наясно, че му е предоставена идеята за прераждането. (В християнството тя липсва. Разбира се, учениците на Христос знаеха, че всеки се преражда, но в Учението Му, голямото, го окрадоха в тази идея.) Затова шудрата не се тревожи, нито вайшите, защото всяка професия създава на човека възможност да йерархира. Непреходното е това, че брахманът, жреческото начало, носи великата отговорност да създаде благодатта на Духа като трапеза на бъдещето на човека. И тогава когато вашата възможност да се прераждате и вашата харизма на дарението ви набогатят, станете брахмани – никой не ви пречи. Идеята е всички да станат брахмани. Тук е непобедимостта. И това не може да събуди негодувание, както в класовата ненавист стана принцип „класов враг“. Аз протестирам срещу думата „враг“ и срещу „анатемата“, като историческо прозвище обидни.[2] Както навремето цар Симеон създава доктрината Pax Simeonika точно срещу обидата „варвари“, срещу византийщината, която ни обижда, че сме варвари. Социалният конфликт в своите остроти е поглъщан от цялата природа. Това също не може да се разбере – колко от остротите на енергиите, излъчени в битки, трябва природата да поглъща! Оттук е съвместимостта, оттук е целостта на съпровода човек и околният му свят – животински, растителен и минерален.

Законът за прераждането освобождава от еднолична възможност за историческо присъствие. Следователно онова, което ви създава стъпалата по стълбицата на Яков, е вашата духовност и вашето служение. Разпределението, което се получава, за да се изгради социалната общност в тази голяма идея на Сътворението и социалното развитие, прави йерархия на културите и йерархия на Духовните вълни. С оглед на това разпределение към всяка една от създаващите се общности се отпраща особена формула по един канал на социалната потреба – ето го ритъма на Духа. Така Адам, разлъчен от Ева, ще почне челядта. Челяд, която трябва да се разгърне в служение и да си направи олтар. И първичният човек започва да се търси вън от себе си: „Адаме, где си?“ Адам отговаря, че е гол. Това търсене започва именно вън от човека. В следващите негови Духовни вълни той трябва да се потърси вътре в себе си. Затова в идеята на книга „Битие“ и на юдейството ще стои проблемът за осенението отвън навътре – това, което е пророческата институция. Докато другата институция – боговдъхновението, създава нещо съвършено различно. И третата институция (която ще бъде съпровождана с Новата духовна вълна), това е вече Богооткровението, оставено засега само в два паметника – Откровението на Иисус чрез устата на Иоан Богослов и Откровението на Хермес. Това са големите неща, с които човечеството се съхранява.

Когато говорим за социални общества, много лесно една социология ще каже: Ражда се човек, той прави семейство, след това то става племе, племето прераства в държава, държавата влиза в европейска общност... Във всеки учебник по социология може да видите домочадието, племето, народа, който почва да кристализира в национално мислене, който може да изгради исторически път и който в същото време се подкрепя в утвърденост чрез институции, създаващи култура. Защото няма нито социална единица, нито социална общност с битие без култура. Първична – добре, но и тя йерархира. Култура, която започва да си изгражда институти. И нещо друго – илюзорността на един морал, който хората си изработват; и за да имат властност, му дават характер на божественост: „Така рече Саваот!“ И Саваот „написва“ заповедите. Моисей отива да търси евреите, а те играят около златния Телец. Така той счупва плочите на морала, а казано е в окултните учения: втори път тайна не се дава. Но Моисей отива и ги преписва...

Моисей намира една от най-гениалните форми на социален управител, създаващ религия. Грешникът пред религията може да бъде простен само от Бога или от неговия пълномощник, както после и папите го правят – създават индулгенция. Моисей прави грешника почти три хиляди години преди тях. Трябвало е да се създаде една социална общност, която да поеме енергията на петата подкоренна раса – създава се една нова, еднолична религия. Тогава влиза тази велика тайна – човекът да бъде грешник, за да може да се мотивира поведението да се направи държавна власт, която е упълномощена от Бога; да се сложи дрехата на теократа – боговластника. За мен Моисей е царствен в идеята на изграждането на социална общност. Чрез идеята за първороден грях той прави това, което се нарича теокрация. (Разбира се, Маркс е малко по-съвременен – той пък създава класова борба чрез диктатурата на пролетариата.)

Ако на човека му бе отгърнат лист от тази голяма Книга, която Христос йерархира във великата тайна – Книгата на Живота, там той щеше да види знания, които са изключителни. Да разбере и подмамката, която безспорно като еволюционна потреба винаги намираме начин да я оправдаем – подмамката на еволюцията. Но не влязохме да търсим себе си, а търсихме вън от себе си. И тогава ще си създадем родови начала – ето, само от рода на левитите (на Левий) ще направим свещенослужители в религията на юдаизма; само от това племе може да има първосвещеник. Без да искат, те са правили касти, само че трябва да имат дванадесет сина като Иаков, за да имат за всичко. (Наистина понякога си служа с ирония, за да предам характера на това, което като социална история е вярно.) Дванадесет сина. Единия ще го продадат братята му, ще отиде в Египет и там ще решава съдбини – Йосиф. (Като го потърсите и в това, че са го продали за двадесет сребърника, а след това, че Иисус е предаден за тридесет сребърника, ще разберете, че Йосиф е един образ, предшественик на Иисус.)

Така народите още в древността имат жреческото съсловие. После ще дойдат т. нар. цезари. Онова фараонско начало, което е еднакво отговорно и за роба си. Защото когато гледаме йерархията като класово разслоение, ние имаме и класово мислене, но когато я гледаме като всемирна еволюция, ние имаме отговорност пред това с какво един човек обслужва бъдещето на света. Поклонението пред пирамидите не се състои в това, че се покланяме на труда на роба (сега имаме машината, тя ще гради), а че се покланяме на фараона, който е имал идеята къде да сложи една душа!

И какво става след това? Човечество, синове божии, но и дъщери човешки – йерархии. Дъщери човечески, които са белязани с повече отрицателна енергия, понеже били принизили синовете божии. Защото расовият принцип стои в юдаизма. А защитата на расата е в лицето на мъжа. Каква измислена идея – синовете божии били подмамени и спели с жените човешки?! (Че нали точно Бог отдели жената от мъжа, какво е тогава това чудо?!) И щом тези жени човешки въвеждат синовете божии в грехове – хайде потоп... Понеже знанието не достига, прозрението е спряно!

Една от най-големите социални битки е битката за сигурността в тревогата за присъственост. Тогава когато синовете божии почват да се женят за дъщерите човешки, настъпва цялата тази болезненост на „измамения“ човек-бог. Аз казвам, че когато боговете станаха лоши човеци, трябваше да ги сменят човеците – добри богове. Защото цялата тенденция на сътворения човек е наистина да стане това, което Христос поставя в цялост в битието му – Аз и Отец сме едно; това, което Хермес казва: „Човеците са смъртни богове, боговете – безсмъртни човеци.“ Хермес не отрича потенциалната възможност, а напротив – само поставя полярност в идеята на търсеното съвършенство; поставя битка за безсмъртие. Човекът трябваше да се губи в своята цялост, че е дете на Бога, за да еволюира в осъществяването на цялата тази Пракрити, на цялата тази Вселенност; за да може след това да осъществи това, което като вътрешен копнеж му остана – власт. Но за да властваш е сложен един древен принцип – победи себе си! „Познай себе си и ще познаеш боговете!“ Тогава няма да има увлечението около институцията на оракулите, където отиваш да намериш утешност в половин истина и половин лъжа.

Пророчества, боговдъхновение... Пророчеството е имало грижа да създава устойчивост на расата и властност на кръвта, а боговдъхновението създава теогония и школи с оглед на поносимостта. Но и поносимостта в школите се загубва, властна остава теогоничната формула, колесницата, осемте ръце, мантрата... Може би точно тук Европа спечели, че когато Питагор остави една от големите школи (която влезе в основата след това на неоплатонизма), тя след седемвековно съществуване се разсипа, отиде си. Христос сложи край на школите, на елевзийските тържества и церемонии; Той направи публично достояние енигмачните знания на школите, само че ги облече в една по-друга форма – алегория и сказание.

Човечеството живее в социалната си реалност между ума, който му създава полуистини, и откровенията, които, разбира се, в хилядилетията само те дават Път. И онзи, който може да се докосне до тази йерархия на откровението, той е, който може да надмогне и кладите. Ето защо Учителите създават тревоги; ето защо религиите са най-голямата тревога на човечеството! Нищо друго не може да създаде цялостен мироглед, който да извърши големия земетръс в цялата човешка корпусност, душевност, духовност! Друга доктрина не може. Защо? Защото една наука може да усъвършенства ума и експериментът да го потвърди; една философия може да даде съблазън, че е възможно да манифестирате част от своя Абсолютен Дух, както ще ви го каже един Хегел. И безспорно ще каже, че върхът на управлението на една държава ще бъде философът. Това е също игра на ума, защото има един конфликт: човекът – държавата, държавата – човекът? Но кой изнесе човека над държава, над раса; кой изведе идеи, за които сега с такова умиление говорим и създаваме закони, като закона за правата на човека?! А ние пледираме и за правата на душата. Христос още преди две хиляди години каза: Не се страхувайте от този, който убива тялото ви, а от тези, които опакостяват душата ви!

Срещу колективното съзнание трябваше да влезе идеята „човек“. Тогава чак ще разберем колко потребна е била идеята на властника да роди това, което се нарича първороден грях, да създаде постулата „добро и зло“, за да може в тази клетъчна загадка, от която дойде човекът, да започне първом модулацията на ума, вместо на божественото. Това е развитието...

И какво направиха общностите, всяка от които има религия със светилище? Вземете теогонистите – те дадоха безсмъртност на боговете и друго всичко да мре, вземете юдаистите – имат си племе за първосвещеници, имат си жертвени олтари с по сто агнета там или едри добичета! Какво направиха и християните, в тази идея на социалното развитие как „осветиха“ будността? С инквизиция! Щом си буден, ти си магьосник, тя е вещица – хайде на кладата... Много е трагичен погледът, когато характеризирате историята на социалното развитие. Защото стара, вечна идея е: непризнаващият боговете е богохулник, дайте да го изгорим; искаш да пазиш една чистота: даваш един принцип, каквото е весталското целомъдрие, нарушиш го – в земята.

Същността на социалното развитие квалифицирахме в битката за човека, която хилядилетия трае между Ето Човека и Това е Моят възлюбен Син. Тази битка завърши с една победа на Човека, Който стана Син Божий. Започна битката за извеждане на Бога от човека. Следователно и ритмиката на Духа по отношение даренията, с които Той си служи (както ги наричаме харизми), е вече нещо съвършено друго. Не е пророчеството (което Христос също тъй отметна); не е и боговдъхновението, с което се създадоха теогониите от миров мащаб (индийската, гръцката, западноевропейската в лицето на скандинавските митологични същества и пр.). Онова, което остава и прави траен знак, онази гръд, от която тепърва ще почне да се храни битието на зримия теогон, това е вече Богооткровението. И то носи в себе си идеята да бъдеш, а не да имаш!

До каква степен може една такава социална идея на развитието да погълне и осезаемо да приложи ритмите на Всемирния Дух? Най-доброто свидетелство за това е йерархията на вложените възможности в човека да се осъществи като бог, т.е. това, което Пуруша раздаде, за да направи тялото си хармонично отново. И тези уста му послужиха, за да каже словото на бъдещото развитие; и тази войнственост, която има в ръцете – да усмири гнева му, когато се е напътил да властва. По този начин ние изграждаме един Пуруша, който в социалната си жертва, носейки изцяло ритъма, става съсътрудник на Твореца на света.

Така се създават общества, които са аспект от Безпричинната Сила, за да изграждат това, което може да се нарече социална, мирова и вътрешна потреба. Размирността е част от пулсите на Духа в идея за еволюция на плътта. Когато дойде вътрешната умиреност, тогава безспорно идва една нова Духовна вълна. И Христос я предложи в идеята на Любовта чрез прощението срещу идеята на Правдата като форма на отмъщението. (Идеята на отмъщението е остатък от кръвната дан.)

С какво ние помагаме на това, което се нарича социално развитие и с какво свидетелстваме, че то е пулсирано от ритъма на Духа? Така както ги разделя Ригведа и както Лао Дзъ говори за тези неща, ние ще видим в хилядилетията много повече приложност на ритъма на Духа в социалните общества, отколкото в това, което наблюдаваме сега. Защо? Защото доктрините, с които се сменя притокът на тази ритмичност, се изживяват. И тогава когато остане само ехото на традицията, се връщат остатъците на една неовладяна биология и в тази междина ние наблюдаваме това, което няма нищо общо с моралните постулати, които дават Големите – онова, което остава вечно. Никой не може да отмести тайните, които древността е оставила. Никой не може да замести благородството или констатациите, които тогава прозрението на Духа е давало, въпреки че социалността не е имала нужда да го прилага. Народът ни си го казва: „Ради нужда закон се изменя!“ Поради нуждата! А когато не сте имали разширеното съзнание, вие не можете да извършите и друга мащабност в поведение добро или лошо, освен от това, което носите. Затова в Ригведа ще намерите нещо много странно.

• Боговете не убиват само с глад,защото и много болести водят до смъртта...
• Богатството на принасящия жертва никога не свършва,а скъперника никой не посреща със съчувствие.[3]

Най-добрият свидетел на живота ще си остане смъртта. И аз винаги казвам, че Животът е овладяна смърт. А онези, които познават причинността на заболяванията, знаят, че освен своето чисто биологично начало всяко заболяване е резултат и на смутена йерархия в нарушени принципи и морални постулати. И затова казват, че когато се опитвате да лекувате някого, трябва да видите законът за причинността какво му е отсъдил, не законът за отмъщението, както изключително невярно се твърди.

„Богатството на принасящия жертва никога не свършва...“ – това не е поощрение, за да се вземат блага. Това е добродетел, която захранва щедростта, а щедростта не бива да бъде милостиня. Защото по-голямата част от хората правят милостини, а искат да минат за щедри дарители. (Това е формулата; и сега, когато става въпрос за спонсорствата – не може да правиш дар и това да ти намалява данъчната тежест!)

„...скъперника никой не посреща със съчувствие.“ Характеристики, които времето налага, но по-важното е, че някои от тях си остават властни в хилядилетията. Да принасяш жертви – това е било богатството; освен добродетел, то дава безспорно и подбуда в скритата жажда за богатство. Но неоткритата страница на скъперника кой ще я каже – само характеристиката ли, че не го посрещат със съчувствие? А това, че може да дадете една награда, равна на милостиня?! Щедрост и милостиня са различни неща. Неслучайно преди десетки години казах: този прояви щедрост, която е равна на милостиня. Христос го беше рекъл: Богатият даде от излишъка си, а вдовицата даде всичко, каквото имаше. Затова когато става въпрос, че богатството на принасящия жертва никога не свършва, това е само ако жертвата е като на онази женица.

В идеята за скъперничеството аз имам малко по-различно мнение. Дали този, който проси, е изказал доволство за това, което му даваш, или неговото недоволство е повече от това, което заслужава да получи като щедрост. Това е един вътрешен подкуп на непристойността. Винаги този, на когото даваш, може да изкаже недоволство от недостиг. Така не се правят добродетели!

• „Бедният, когато е жаден и гладен, се посреща коравосърдечно от имащия храна.“[4]

Това именно върши оня, когото не посрещат със съчувствие – скъперникът. И народът ни има една приказка, когато двама се женят – да се разбере дали женихът (или невестата) е скъперник. Ако брои залъка на своя партньор, той не може да бъде щедър.

• Двете ръце са еднакви, но не служат еднакво.
• Две от една майка не се доят еднакво.
• Близнаците не са еднакво силни.
• Двама души не дават с еднаква щедрост.[5]

Естествено двете ръце никога еднакво не служат. Ръката на тревогата, ръката на еволюцията, непременно причинява болезненост и ако се подадете само на това, тогава не сте усетили, че и ръката на съвестта, на отговорността, е при вас. И много добре Христос казва пак за тези две ръце: Когато лявата дава, дясната да не знае. Защо? Защото ще иска да преброи щедростта ви.

Ето и някои морални постулати, които Лао Дзъ оставя:

• „Да раждаш и да отхранваш,
• да носиш, ала да не притежаваш,
• да работиш, без да получаваш похвали,
• да водиш, но без да господарстваш –
• ето това е Изначалната Добродетел.“[6]

Можеш да намериш уреда да ръководиш неочовеченото, но не можеш да господстваш, така както илюзорно се каза: „Ние ще станем господари на природата!“ Още по-илюзорно приеха господството тези, които нямаха лична съвест, а имаха само принадлежност към убеждения. Ужасът при човека е, че много бавно се освобождават убеждения, когато няма лична съвест. Социалната съвест е беда, защото тя е стадното, което може да разруши индивидуалната красота, дадена от боговете – наличност, която поема еманацията на ритъма на Духа. Тогава ще видите колко основателно е да има касти, но не и класи.

Идеята за господството създава тенденцията на властника, чиято власт е упражнена в идеята за себето, още непознало това, което другата мъдрост оставя: „Познай себе си и ще познаеш боговете.“ Тогава имаме усвояване на човека като господстващ, но не и като бог; който овластява в него духовност и тя го прави Син Божий. А Синовете Божии имат една особена характеристика. Те нямат биографии и не бива да Ги търсим като рождения, макар че Ги осветяват Рождествата им, за разлика от ражданията. За тях някакъв хор небесен ще пее; за тях мъдрец ще отиде да даде почитание... Но онова, което Ги прави Синове Божии, това не е Рождеството само, това е следгробната властност. Аз искам този термин да стане „плът от плътта“, така както започва Иоан своето Евангелие. Надгробната властност остава белегът, с който Синът Божий при нас е Господарят, Който не господарства; Властникът, Който щедро дарява, без да се ползва от властта. Тази следгробна властност има едно наименование в Светото ни Евангелие и в изповеданието ни, и то се нарича Възкресение. Следователно – Възкресението е белег за надгробна властност! Това е Път.

• Придобивай и преодолявай,
• навеждай се и стой изправен,
• изправяй се и бъди пълен,
• износвай се и бъди нов,
• имай малко и печели,
• имай много и бъди объркан.
• Ето защо древните казват:
• „Придобивай и преодолявай.“
• Празни думи ли са това?
• Бъди наистина цялостен
• и всичко ще дойде при тебе.[7]

Можете ли да си представите преди две и половина хилядолетия човечеството какво е могло да чуе? Защо е оглушало, когато посветените са барабанили, и защо за нерадост са останали само в школите тези големи изначални добродетели? Все пак когато тези знания като енергии са сложени в Книгата на Живота на единици, и са послужили за тяхната бъднина, жертвата е била заслужена и оправдана. Кога ще намери влага и слънце едно зърно?... По-важно е да го има зърното, след това ще дойде и влагата.

• съветвай го да не използва сила
• за покоряване на вселената.“[8]

Никога не се възползувай от силата – има се предвид, разбира се, висшата сила, не юмрука, нито властта, нито пък облечения в закон.

• Постигай резултати,
• но не чрез насилие.[9]

Затова Христос рече: Царството Божие се взема със сила! – не каза с насилие.

И в края на краищата има една великолепна формула:

• Да познаеш другите е мъдрост.
• Да познаеш себе си е просветление.
• Да управляваш другите изисква сила.
• Да управляваш себе си – нужна е мощ.
• Онзи, който знае, че има достатъчно, е богат.
• Устойчивостта е знак за сила на волята.
• Онзи, който остава там, където е – устоява.
• Да умреш, но не и да загинеш –
• това значи да присъстваш вечно.[10]

„Да умреш, но не и да загинеш.“ Тогава какво е следгробната властност? Точно тя не е загиване, а това, което Христос направи: след гроба Си възкръсна.

Древността не е пренебрегната, тя не е позната. Съображението, чиято храна е умът, не я позна. Може би точно това е целяла ритмиката на Духа, за да създаде и изгради възможност да се понесат енергии, които осветяват, та когато дойде голямото Служение в йерархията на Духовните вълни, да има кой да си послужи и да има кой да приеме. Тогава ще разберем, че нищо не е било вън от потребата да се направят нови мехове, както казва Христос, щом трябва да сложим едно ново вино.

• Така мъдрецът знае, без да пътува;
• той вижда, без да гледа;
• той работи, без да прави.[11]
•  
• Колкото повече закони и забрани има,
• толкова по-бедни стават хората.[12]

Знаете ли защо? Защото спекулацията на ума си ражда илюзии как да набогати жертвите на закона.

• Колкото по-остри са хорските оръжия,
• толкова по-неспокойна е страната.
• Колкото по-умни и изобретателни са хората,
• толкова по-странни неща стават.
• Колкото повече закони и забрани,
• толкова повече крадци и разбойници.[13]

Ето с какво безспорно се изграждат социалните общности. Но тъй или иначе този, който ще ражда и ще създава правила за едно ръководене, той ще трябва да има предвид нивото на онова, което може да го възприеме. Защото иначе ще стане обратното на не хвърляйте бисерите в нозете на свинете. Не можеш да дадеш повече от това, което могат да възприемат.

Виждаме в каква мрежа се разгръща социалното развитие. А то не е само в добродетели, то има биологични закони. Социалното развитие е целокупно независимо от йерархическата познаваемост, с която човек се легитимира в даден исторически момент в една нация или в един народ. Тази тайна на раздвоението, което за щастие българският народ не го носи нито като религиозност, когато идва тук, нито пък си накичва храмовете с ангели и сатани. Това е голямата добродетел, вътрешната стойност; това е великата тайна на ритъма на Танг Ра или на Духа Божествен в социалната йерархия на нашия народ. Той не се разкъса между ангели и сатани.

Една от великите големи идеи в социалните общества е борбата против робството. Тази идея е най-добре носена пак от българите; те никога – нито в предишните си скитания, нито в основана България са имали статут за роби. Нито религията ни, нито законодателството ни имат робски статут. И далновидността на учредителите на конституцията ни през 1879 г. – именно в идеята на социалното развитие, осенявано от това, което наричам ритъм на Духа, е, че поставят един член, който го няма в никоя друга конституция. В Търновската конституция има член, според който всеки роб, влязъл в България, става свободен. Това е формула!

Така върви социалното развитие. То не е проблем само на психология, проблем е на целостта на човека. Защото една Ригведа разкъсва своя космичен бог-човек; и ще го намерите в съня на Навуходоносор: „Главата на този истукан беше от чисто злато, гърдите му и ръцете му – от сребро, коремът и бедрата му – медни, пищелите му железни, нозете му част железни, част глинени.“ (Даниил 2:32-33).

Когато погледнем на социалното развитие откъм неговата цел за еволюция или на идеята за развитието на човека, на това, което наричаме общество, трябва да знаем една от големите тайни на закона. Законът може да бъде пожертван в името на човека! Тъжно е, когато един закон жертва човека. Ето защо казвам, че свещен е човекът, а не институцията! Когато една институция не се научи в тенденциите на този ритъм (който в човека ще се осъществява) да отваря простори, тя го погребва предварително, така както много народи погребаха възможността на духовните дарове. Не е проблемът дали е изживяна, защото ние, българите, живеем почти три хиляди години и носим белезите на нещо, което другите нямат. Така че някои култури си отидоха, когато се изчерпаха, а други не можаха да се родят. И ако Шпенглер говори за изгрева на културите, които си имат и пладне, и заник, тази исторически вярна невярност не може да бъде валидна за одухотворените народи. Такъв е нашият, чийто белег е ясен: създавай на света изключения! Защото тук съществуваха три или четири века славянски племена, които едва можаха да направят някакво княжество, без идея за държава, без идея за религия и без идея за територия. Те владееха земя, но нямаха територия. Дойдоха българите с идея за държава и с идея за земя, която направиха територия. Защо? Защото те приемаха в главата на хана да стои великата именно ритмика на Духа, наречена оренда. Оренда! Висшата духовна сила, която християните наричат Светий Дух.

Тази тайна трябва да се разбере – тайната за нашия ритмичен духовен път! Разбира се, винаги ще има известни падове; винаги ще има онова, което се нарича спиралата на змията. Но това е умението – да намерите хармония в една достойна битка между Дух и материя. Точно това показва ритъмът на Духа към жизнената социална даденост, наречена човешко общество. И битката между Дух и материя Христос я демонстрира на Кръста. Кръстът е завършекът на битката на правдата, битката на възмездието, с победата на прощението и обичта към врага. Именно това е, което ще даде посоката на тези вървящи в пътя на развитието социални формации: семейство, племе, народ, нация, човечество – Богоосезаеми необходимости, за да кажем, че човекът е един бъдещ Бог.

Едно признание на официалната власт в лицето на Пилат надкрачи знанията на древна Гърция. Диоген търсеше човека с фенер, защото – има една особеност: не го потърси в себе си. Пилат създаде най-голямото величие на Христос, ако трябва да говорим – като социология, като развитие, като философия, като религия дори: Ето Човека! Това е най-голямото откритие за епохите. Той назова Ecce Homo Този, Който след това, разбира се, официално бе сложен за Син Човечески и Син Божий. Пилат оприличи една личност в световната история като Човек, а не като zoonpolitikon. Човек на Когото можеш да предоставиш бъдеща стъпка да стане Бог. Страшно виждане! Отделен е въпросът, че стадното стои, че тези, които чакаха този Месия, Го разпнаха. Ние можем да кажем, че тяхното дело е човешко, ако изходим от това, което изповядват – една религия на расата, която е безспорно и един мит на кръвта. (Нещо, което и сега стои в заповеди дванадесет на Корана.) Но това никак не значи, че човечеството е очовечено.

Опитът да се направи все по-човешко едно социално общество, става сега вече много по-малко с религиите, отколкото със социалната страница или с този, когото наричаме цезар. Но сме свидетели на такива изстъпления... Очовечаването от религията на Христос идва не от това да се отиде да се чуе една проповед или една песен. Не! Идва от приложната религия на Христос! Тя е, която прави възможно онзи, който може да Го живее, да каже: „Да, човечеството върви към едно очовечаване.“ Обаче се забравя нещо много естествено. Еволюцията е като река. Има два бряга. А щом има два бряга, безспорно ще има и две различни преценки, но същественото в реката е течението. Защото човеците не са станали толкова човечни, че да няма нужда повече от развитие. Нека така да погледнем на атмосферата и обстоятелствения свят, които съпровождат развитието. Но не трябва да храним тенденцията само за очовечаване. Обожествяване – да!

Еволюцията има повече дълбочини в идеята на Сътворителя към Всемирността, тази идея трябва да изгражда огнището или постелята на социалното развитие. Но в това социално развитие само един е съществен – човекът! Само човекът може да създава социална общност и тя е осветена тогава, когато Духът я пулсира. Човекът обаче в Духовната вълна на Мъдростта е наречен еволюиращ бог; той е потребата на онова, което бъдещето чака. Следователно Духът като ритъм, като битие, което е изначално, никога не може да бъде сложен в измеренията на свършека. Така бихме разбрали тогава защо големите школи са говорили за аспектите на Безпричинната Сила – дейността. Ето къде е отговорността за институциите, които се учредяват, а ги пълнят със съдържание, създаващо умора на паметта! В Мъдростта една институция, която изгражда социалното развитие, това е институцията на зримия теогон, който позволява да се прочете свещеният закон в Книгата на Живота.

Нищо не е вън от Божията благодат! И нищо не може да бъде отминато в това, което наричаме социално развитие под пулсацията, под ритъма на Духа.

Остана една основна ритмична група – с коя нота, с коя гласна ще започнем песента си (така както Хермес нарече „Песен на гласните“)? Ще започнем така, че да можем да отворим страница от своята Книга на Живота, защото изначало бе казано: „Познай себе си и ще познаеш боговете.“ А това, което върши социалното развитие или ритъмът на Духа, е еволюиращото божество да търси олтара на своя Сътворител!

Диханието е ритъмът на Духа!