Битката между мисъл и откровение е битка за очовечване и за обожествяване!

Човечеството е навикнало да живее с традиционност и с отъпкани пътища. Но не може да влезе в Третото хилядолетие с това, което е овехтяло както като мисъл, така и като олтарно служение; не може да влезе с една етика, която предостави почти три хиляди и петстотин години изповедността да бъдем в грях паднали, въпреки че Христос изведе цели няколко поколения от предшестващото им моление като грешници. Той направи Своята най-властна тайна – Възкресението, което наричам надгробна властност.

Само за себе си Възкресението е великата памет, която пази откровенията. Това е именно тайната, която ми дава основание да кажа, че Възкресението е надгробна властност. То е и битката на бъдното поколение – на Децата на Деня. А Христос за първи път в историята на човечеството остави мирово съзнание за Възкресение именно чрез битката между мисъл и откровение, защото след Възкресението Си Той даде на човечеството голямото Откровение чрез Своя ученик Иоан.

Безспорно най-трудното ще бъде да потърсим вътрешната тайна на проблема битка между мисъл и откровение. В какво се изразява тази битка.

• Мисълта сътрудничи в идеята на очовечването, откровението e енергията в пътя на обожествяването.

Мисълта е битка за очовечване, защото тя е, която от хоризонталния гръбнак направи вертикален – тя даде силата на Слънцето в душата на човека. Затова така поставям въпроса – очовечване, но и обожествяване, битка между мисъл и откровение. Същности, от които ние осъществяваме еволюцията и извеждаме съществуванието на Сътворителя си. Голямата битка между мисъл, която пази това, което е всевластното – човека, и тези дошли лъчи на откровението до пълнотата, когато можеш да кажеш: „Аз и Отец сме едно“; между земния огън и Небесния огън, между плътта и Духа; между планетната материя и вътрешното откровение.

В тази голяма взаимност между мисъл и откровение преминава цялата история на човечеството – от момента на неговото сътворение. След Сътворението Бог се потърсва в човека – Адаме, где си?, но той не е можел да Му даде изявата, защото откровението е едно от най-великите съзнания, които Бог е оставил у човека. Това е съзнание зримо, защото предоставя възможност за Възкресение – след Възкресението Христос демонстрира с Откровението Своята божественост.

В Евангелието има една фраза на Христос: „Казах всичко, що съм чул от Отец Си“ (Иоан 15:15). Дали това е част от богооткровението, или онова, което сме навикнали – под апокалипсиси да приемем ниспосланията (защото преводът от гръцки на „apokalypsis“ е боговиждане, богознаене). Богооткровението е много по-дълбоко от едноактните т. нар. апокалипсиси. Само две големи откровения са оставени в човешката история – от Хермес и от Христос, въпреки че богословието в този надслов си слага и онова, което са получили неговите пророци като речено или пратено слово от Отца – като се започне от това, което е казал на Моисей, през това, което е казал на Аврам, а то като динамика дори сменя имената (Аврам става Авраам). Дали тези отделни моменти могат да се нарекат богооткровение? Във всички времена има някои с провиденциалност, други с предсета и прозрение, трети с пророчество – това са различни феномени. Пророчеството е послание отгоре надолу, прозрението е, когато интуицията ви е избърсала стъклата на зрението, а богооткровението – това е голямата среща. Оттук е може би илюзорността всеки, който под определен начин е получил някаква информация, веднага да казва, че говори с Бог. Възможно ли е тази тайна да е толкоз елементарна? Даже питат: „Можем ли да видим Бога и ако не можем, как да Го усетим?“ А може ли с една такава култура, с едно такова ниво да се прави контакт с Бога?! Та най-елементарното е, че когато Моисей – един посветен, отива да получи заповедите, трябва да се прибулят, защото може да изгорят!

Трябва да се освободим от илюзорността на гостуване при неподготвеност, при незрялост, при една първична още мисъл – мисъл, която не е прераснала в интуиция. И това всекидневие, за което слушаме и четем, и тези сергийни окултизми, които намираме...; дори това, което илюзира човечеството с нострадамовци. Не се касае за провиденциалност, не се касае за богооткровение, не се касае даже за пророчество, а за спазми, които дават астралните полета, не дори мисловността. А висшата мисъл трябва да води битка, но докато се стигне до нея, наистина тежки са съдбините. Затова казвам, че неграмотният има позволено незнание, а невежият има непростено знание!

Не може да не признаваме информациите от поселените между Небе и земя, както и от други поселници, които богословието нарича по-висши същества – серафими, ангели, архангели и пр. Аз оспорвам този начин на квалифициране, защото нито ангелите, нито архангелите, нито серафимите имат нашата еволюция, и щом я нямат, следователно не могат да имат знанието за нея. Ако са получили готово творчество, това значи, че те са само преносители.

И така, с основание можем да кажем, че идеята за мисълта ни послужи в очовечването и ние така я интерпретираме, когато говорим за Адама. Адам е и мисъл. Но човекът е създаден с предпоставката за послешното дарение, което Бог му дава след Сътворението. Създаден е от цялата клетъчна плът на планетата (в Книга Битие не е казано след това колко „дни“ живее той само като плът от Мировата цялост) и му се дава и Диханието – Подобието. Адам е образ, т.е. мисъл; Адам е и подобие, т.е. бог, който чака да бъде изведен в живот – това е голямата тайна. Затова когато говорим за човека, говорим за събуден ум, т.е. за Адам, а щом имаме и Диханието – и за чакащия Бог.

В тази йерархия – от човека до Божеството, се минава голямата стълба на различните доктрини на съзнание за усвояване на Бога. Вложеното Дихание в битка със сътвореното тяло – сътворено от мировата плът на цялата планета и одухотворено от това, което Бог му предостави като подобие в един овладян и не до такава степен покорен още плътен човек. На него се предостави една голяма тайна: Няма да ядеш от Дървото на познанието. Аз не зная еволюцията как би могла да достигне до откровението, което е път на обожествяването, ако човекът не минеше през битката добро – зло. Забранен, плодът на познанието създава едно прозвище в битието на човешката история, че Адам е грешник, че е грехопаднал, но в същото време Бог трябва да го отпъди от райската градина, защото: Ядоха и станаха като нас боговете, да знаят що е добро и зло. Ето ви пътя на еволюцията, ето ви тенденцията да се освободите от добро и зло. Тогава ще станете повече и от тези богове, които бяха богове на митологията. В тази еволюционност, между двата бряга – добро и зло, се извършва цялата нагледна история между мисъл и откровение, между човек и Бог. Един земен огън и един Небесен огън; една плът, но която е одухотворена плът от земята, поселница на стотици богове. Тогава какво е Христос – едно живяно човечество; какво е човекът – един наниз от богове! Определението, с което ние говорим за човека, и енергиите, с които той съпровожда своята еволюция, създават живот – еволюцията е закон за живот!

Така белегът, който направи човека (преди да влезе в света на еволюцията), беше мисълта – тогава той получи прозвището Адам. Тези четири букви означават изток, запад, север, юг, т.е. едно космично дарение в изпълнение на великия закон: осъществявайки себе си, да извикаш на живот Вложения в тебе чрез битка между очовечването и обожествяването. Защото откровението само за себе си е гласът (или съзнанието) на Бога в човека, Който в самия Адам се търси: Адаме, где си? Ние имаме едно послание, което може да се нарече първо откровение, дадено на Адама, но това питане не идва отвън, това питане идва отвътре. Вложеният в него се търси.

Богооткровението не е външната интервенция – това, което правят пророците. Пророчеството е отвън навътре (затуй пророческата институция и отмря, но тя е една реалност), а този зов е отвътре навън – това е вложеният Кундалини, който се събужда и вика: „Адаме, где си?“ Вложената бъдност на Адама е да се върне при своя Отец. Защото Той му дава основание чрез това, което се нарича „да работиш“: Иди долу да обработваш земята – плътта си. Как? Чрез вложеното, най-великото тайнство, приложено в пътя и живота на човека – дързостта чрез Ева да ядете плода на познанието. То е, което може да даде след това откровението.

Така човечеството започва и продължава да води битки. То води битка за социални добродетели, с които безспорно трябва да се съвмести в идеята да работи. След като яде плода на знанието и си създава грехопадението (разбира се, по оценката на Сътворителя според този, който написа свещената книга), слиза да работи. Това е една социална битка за реализация и трябва да се обслужи с мисълта, т.е. Адам – мисълта е, която трябва да отиде да работи. Тогава Адам в търсенето си прави олтар, за да може в бъдещето да създаде човека-бог, който може да притежава богооткровението. Той води битка именно за тези олтари (и ние сме свидетели, че прави много олтари).

Идеята след Сътворението човек да йерархира в култура между мисъл и божества е т. нар. Доктрина на митологиите. Там имаме също един класически образец на битка между мисъл и мъдрост. Защото откровението непременно ще трябва да бъде изразено чрез онова, което се нарича вътрешната същност – не може с първичната мисъл или с доктрината на очите да създадете откровение.

В Митологията намираме битката между Атина Палада като богиня на мъдростта и Арахна – идеята за мисълта. Битка между мъдростта и човека. Мъдрост, но от кого родена? Родена от човека – от главата, от ума. Значи тя е и благодатен дар, и услуга за човека. Това е една част от йерархията на познанието – битката, която се води в култура, наука и религия. Ако хората не се осъзнаят в преимуществеността откъде се взема култура и наука, ще има да се връщат да търсят, че Ученията са майчината гръд на науките и културите... Религиите обаче, сложени впоследствие, са ограничавали въображението на Този, Който Си е позволявал чрез своето далечно виждане да наруши някои принципи. Но религиите не могат да Го оспорят, че не е казвал истини. Така че дали ще ви свалят от кръста, или ще ви свалят от кладата като Галилей и там долу кротичко ще кажете „Все пак тя се върти“, това е битка между откровение и мисъл.

Арахна – чевръстата, хубавата, умната девойка, не можа да победи Мъдростта. Мисълта не може да победи мъдростта; мисълта не може да победи откровението. И затова дойде възмездието – да бъде превърната в паяк; паякът – мрежата на малкото мислене. Затова казвам, че не бива да се плете мрежата на паяка – на мисленето, едра или дребна. Христос рече на учениците Си: Хвърлете мрежите си и елате да ви науча да ловите човеци. Така се водеше битката за религия: една война между многото богове и между двата бога, които са в човека – Дух и мисъл. Ето защо казваме в Доктрината на Мъдростта, че кръстът е битката между Дух и материя. Можеше ли по-рано да се даде такава интерпретация? Не можеше, защото трябваше да се мине през това мисълта да създаде възможности да очовечва. Как? Чрез Правдата, като се създават на човека закони. Това е проблем на очовечване. И може би тук е тайната да му забранят да търси Бог и дори да споменава името на Единния Бог. Утвърди се в световната история това, което Аменхотеп IV не можа да направи – единобожническата религия. (Фараонът я въведе, но след като почина, разрушиха и храмове, и доктрината му.) Затова трябваше да се натовари една нова човешка група, както се казва, с благоволение от Небето (да бъдат богоизбрани) да изгражда религията на едноличния Бог.

Така дойде една идея за Правдата, която регулира човека в отношение за взаимността, която води и тази голяма битка – мисъл и откровение. Но в Правдата откровението е само знак, който напомня, а мисълта е, която води битка, битка за правдата. Правда, която може да те обсеби; правда, която мотивираш в няколко принципа, от които дори си създаваш мит. Принципът на кръвта, а оттам и митът на кръвта, който създава социална доктрина и реални изповедници, расизъм. Второ, идея за богоизбраност, която позволява волности и изстъпления на жестокостта – „око за око, зъб за зъб“, което за зла участ и сега го имаме. Затова казвам, че не може да се влезе в Третото хилядолетие с битката между Исмаил – мюсюлманската доктрина, и Исаак – юдейската доктрина. И какво става с Десетте Божи заповеди, пренесени в Исмаиловата доктрина, т.е. мюсюлманството (там имате дванадесет пък заповеди)? В заповедта „Не убивай!“, която е едно повторение на юдейската доктрина, стои: „За справедливост можеш да убиваш!“ Кой може да каже кое е справедливо? Мисълта ли, която с хилядилетия еволюира в тезата за преценка? Мисълта създава формула на живот, но много трудно може да ви даде идея. Идеи дава интуицията, която може да прерасне в богооткровение. Кой е този, който може да даде мотива, че тук има несправедливост и ти имаш право да убиваш?! Това е една тежка, наистина много тежка, непрогледна завеса пред зрението на милиони същества. Също в заповедта е добавено, че когато водиш свещена война в името на твоето изповедание, ти получаваш прощение да убиваш. (Така не беше ли и с Инквизицията?)

В йерархията на доктрините от Правдата се мина към Любовта. Любовта направи нещо, което е изключително – роди властност на прощение. Но Христос каза нещо, което ни дава основание да го продължим: Прости им, те не знаят какво вършат! Не рече „не вярват“, а – не знаят. Затова за прелюбодейката изиска вместо възмездие прошка, защото постави на преценка цялото битие на хиляда и петстотин годишното съществуване на Учението за Правдата: Който е праведен, да хвърли камък... Какво се оказа? Оказа се, че няма праведни! Хиляда и петстотин години човечеството бе мотивирано в идея за правда, но живееше и още живее под заслона на скръбта и страданието и утешната радост да плаче пред Стената на плача. И тогава ето как Христос характеризира действията на мисълта: Прелюбодействал е всеки, който е пожелал в сърцето си!

Учението на Любовта безспорно като Духовна вълна остави и друга голяма властност, която се възправи срещу расовия принцип и смени кръвта с идея на Дух: Иисусе, братята Ти, сестрите, майката Ти Те чакат... Човечеството трябва да разбере, че Христос отрече доктрината на расизма и кръвта: Тези, които слушат Словото на Отца Ми, те са Ми братя, майка и сестри. Далечно, чуждо... Дори и сега, когато влизаме в едно трето хилядолетие, тези тайни изглеждат чужди. Тогава, когато Той ги е говорил, още по-далечни са били, но тъй или иначе милиарди ги изповядат; не ги осъществяват, но ги изповядат, което, разбира се, тласка човечеството към едно възземане.

След това се идва и до калцирането на тези тайни и те са забравени. В такъв случай винаги ще има отклонения: унищожителни кръстоносни походи, Реформация, която в нейните поделения се оказа по-жестока от самата Инквизиция; сега пък християндемократически партии с корумпирани лидери. Или другата болнавост: „Да си върнем християнските ценности!“ Че кой ви ги е взел и какво разбирате под „християнски ценности“? Това е социално боледуване, защото се консервира динамичността на едно Учение, каквото Христос даде. А всяко Учение, като го сложите в рамките на религиите, то е беда, в потвърждение на мисълта ми, че религиите най-бавно стареят и най-дълго стоят стари.

Христос остави на човечеството една идея – неказана, но демонстрирана. Той рече само: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец, но отключи идеята за божествеността, въпреки че не я каза. Защото не можеше да се приеме идеята за изведен Бог от човека, не можеше да се приеме това, което е най-голямата дързост сега и най-тежката болка, която ще има да изживява Третото хилядолетие с новата доктрина – да се извежда човекът в Бог. Защото в него Той стои! Христос с идеята за Възкресението наистина демонстрира формулата за обожествяването. Ако човек е одухотворил материята, за да възкръсне, тогава след възкресението има пълната възможност да получи знанието на откровението, което чертае пътя на обожествяването. И затова смело можем да кажем: Бъдете не само съвършени, а божествени, какъвто е вашият Отец Небесен. Тази тайна трябваше да дочака човекът, защото едно Адамово поведение за съвършенство като мирова памет не е достатъчно в идеята на откровението. Паметта бе обременена от милионите божества, които Мировият разум създава, и тя трябваше да се освободи, да даде на това, което е вложено у нас, място на изява – изявата на Кундалини, т.е. на Небесния огън. Небесният огън е, който може като космично присъствие във вас да ви даде правото на обожествяване. Разбира се, съвършенството ще предшества идеята на обожествяването. Не може да бъдете свободни, ако не сте минали през стадия на съвършенството; не бихте минали и в Учението на Мъдростта, ако не сте разбрали идеята за съвършенството.

Христос даде още една формула: Обичайте врага си. Но „враг“ Мъдростта смени с понятието „събожник“. Защото не може Бог да създаде единия за съвършен, а другия за несъвършен; йерархията не е в това, че Бог е създал хората нееднакви, йерархията идва от еволюцията. Сега ние можем да кажем, че нямаме врагове, а събожници, защото Учението на Духовната вълна на Мъдростта говори вече, че човекът е един бъдещ Бог и че Творецът не може да създава друго, освен събожници.

Докато излезе подобието, в една стълбица Духовните вълни ще възземат планетния човек. Адам е едно съзнание, което трябваше да се подготви да приеме, а сега вече и да изведе вложения Бог в себе си. Мисълта трябва да подготви човека във възприемането на по-висшето; умът трябва да израсне в своята възможност да поеме откровението, защото няма с какво друго да си послужите. А откровението ще ви осъществи в свещеност; вие ще имате възможността мисълта да ви поднесе тайната, която Хермес остави: Човеците са смъртни богове. Няма по-голяма идея от тази, оставена на човечеството. Няма не само по-надеждна пътека, няма по-върховно виждане от това, че човекът е бог, макар и смъртен. Той трябва да води битка чрез мисълта си за безсмъртие. И тази битка той я прие, за да премине през всичко – заради сътрудничество на своя Отец в идеята на Сътворението. Потвърждение? То е във всички митологии; то е в думите на Христос, когато Го упрекват, че се прави, че познава Авраама: Преди да бъде Авраам, бях Аз! Тези съработници минават през еволюцията на доброто и злото, минават през вътрешната посветеност, за да позволят на белия кон, даден в Откровението, в динамиката на Кундалини да ги освети. Защото Кундалини освещава; Откровението освещава! Мисълта може да ви накара чрез вярата да станете светец, но светецът не е свещен. Това е голямата битка, която пое мисълта, т.е. човекът, минал през хилядилетната битка от хоризонталния гръбнак на животното – в което не може да потече Кундалини, до вертикалния гръбнак, именно до Адам.

И така, мисълта е голямата битка за очовечването – от рефлекса, от онова ритуално поведение на страх от стихии, през боговдъхновението, което може да създаде от стихиите образи, да ги облече в дрехите на богове и да им създаде поведение за съществуване, до голямата идея, когато проблемът е не само за очовечването, а и за обожествяването. Защото за целостта ще трябва да имате мисълта, ще трябва да имате рефлекса. Един първичен ум е страшна необходимост първоначално – не може без него. Но когато искате да правите Път, когато искате да дадете откровение, тогава вече вие ще трябва да правите нещо друго – живот на Огъня. Идеята на битката между тези два същностни аспекта – вложената божественост и оставената мисъл, разделени от милионите години, създава един общ Огън – Огъня на нашето битие. Тогава имаме живот – с идеята за Огъня!

Знае се за Небесния, знае се и за онзи огън, който Прометей се опита да краде. Но градивният Огън, който съчетава двете тайни – Небесния огън със земния, е еволюцията. Затова устойчивостта на човека е ненадмогната – никой не може да го надмогне в идеята за божественост, макар и оспорвана. Колкото и човек себичен да е, с мисълта си може да стигне до себеунижение, дори до самоубийство, но никой не може да го лиши от идеята и да му вземе вечността като чакащ бог в изява. Мисълта може да го доведе до себеунищожение, но откровението – не, защото то не е знание на мисълта, то е целостта на едно осъществено живеене. А кой живее? Само Бог, другите съществуват. Затуй човекът сменя олтарите в идеята на служението или на съществуването си, докато се дойде до момента, когато чрез откровението си ще живее. Затова в идеята ни да създадем доктрината на Духовните вълни стои несменността за промяна.

Древността разделя огъня на особени свои утилитарни тенденции: огънят на мага, или магичният огън, ако можем да го наречем, с който и досега си служим, като слагаме в него някои ароматни вещества, с които кадим, за да гоним злини. С този огън магите гонят злото, гонят зли духове (това дори официално се приема); в този огън са поставяли „нечестивеца“ да бъде изгорен затова, че се е възправил срещу доктрината на еди кое си изповедание – кладата. Това е магичният огън.

Има един друг огън – огъня на жертвоприноса; това, което е най-демонстрирано във всички религии. Там на кладата се поднася изкупителното животно – жертвата, и този огън я взема и я понася нагоре. Така магичният огън постепенно прераства в огъня на олтара, в жертвоприносния огън, чрез който се отплащате (в страха си) на Божество, което е над вас, като му принасяте жертви. Този огън обаче отнася на онези там ненаситници (точно те са, които създават контактьорството) аромата на тлъстинките. Каква утешност в различните сфери между мисъл и чакащото богооткровение да ви изведе! Затова казвам, че мисълта създава формули за съществуване пред неизбежността да бъдеш божество в развитие.

С огъня на жертвоприноса поднесоха на Саваот дарове – това, което също тъй погрешно човечеството постави в идеята за убийството – Авел и Каин. Изумителното е, че Бог се бил така удовлетворил от миризмите на тлъстинките, че приел даровете на Авел, а не плодовете на Каин. И Каин убил Авел. За мен тази трагедия е невярна, защото именно в книга Битие ще намерите следното: „И тя зачена и роди Каина, и рече: придобих човек от Господа“ (Битие 4:1). Син от Господа! Аз се чудя за това упорство на културата на човечеството – защо не се освободи от това „престъпление“, а без да го разбира, го прикачва на онзи, който е роден от Господа?! Какво излиза? Точно това, което казвам – мисълта: формули на съществуване с тенденция на подтисничество. Това прави! Ще сложи на Каин някаква завист. Излиза, че Бог също е завистлив. На Него какво ли не Му се приписа: и мъдрост, и любов, и доброта – не, няма нужда. Няма – той е достатъчен като Бог! Това е потребата на човека в идеята на еволюцията му. Тайната е, че когато се говори за Каин роден от Господа, означава от астрала. И когато трябва обратният път да се поеме – за освобождаване от присъствието на земята, кой трябва първи да си отиде? Естествено Авел, който е роден във физическата сфера, защото астралът си остава невредим. А след това Бог ще каже: „...всекиму, който убие Каина, седмократно ще се отмъсти“ (Битие 4:15). Какво излезе?! (А който разбира от окултизъм, знае, че астралът се състои от седем подполета.) Виждате какво е създадено, какво си е създала мисълта в търсене формули за съществуване в противовес на вътрешното откровение.

Това е огънят на жертвоприносите, който за съжаление още съществува, когато липсва откровението. Много голямо удобство е за мисълта да се извинява, че напорите, които имаме у нас, са формули, събуждани желания от страна на някакъв злосторник, когото едни култури ще нарекат сатана, други – несъвършенство. Така се слагат граници във възможността на усвояването на Бога от човека. Защото липсва будността на възможността злосторието да бъде спряно от това, че вие възкръсвате. А тезата за възкресението не е фигурна формула в живота на бъдната история, щом е демонстрирана и щом в християнството (само там) влезе като доктрина на изповеданието.

Другият огън, който имаме, за да може да съществува една общност, това е домашният огън – огнището, както го наричаме, или огънят в дома на весталките. За него историята иска отговорност. Върху този домашен огън се гради социалната даденост и съществува историческата последователност, която оправдава закона за наследствеността (закона за възпроизводството). Защото сам за себе си той е част от истината за безсмъртие. Не е важно дали ще се приеме доктрината за прераждането, важното е, че законът за наследствеността съществува. Този огън на весталките изисква нещо много странно – първична чистота. Добре е сложен този символ – весталка, т.е. пазителка на огъня на дома, на светостта на огъня, на чистотата на домашното огнище. Когато той бивал осквернен, тази весталка зарявали жива в пръстта. Да, това е жестоко, но говорим за идеята.

Домашният огън, това е странната будност! Тази тайна на домашния огън пренесете в себе си – каква чистота трябва да имате, каква девственост в мисъл, в поведение, в действие, за да събудите личния си огън, който наричаме Кундалини! Огънят на огньовете! От тези огньове да гоните добро и зло, с което човечеството си направи нравствените доктрини, през това да отидете пред олтара, за да измолите милост и благоволение чрез жертвоприноси, след това до идеята за чистотата и най-после да дойдете до това, което Кундалини иска от вас. Огънят – Огънят на откровението! Свещеният, не светецът! Защото в светеца страшното е недостигнатата чистота на мисълта. (Затуй е перверзността на монасите – колкото и много опити да правиха във всички тези монашески институции, не постигнаха будност и съвършенство.) Както не е достатъчно да се научиш да просиш и да кажеш: „Аз не се чувствам унижен.“ Да, когато притежаваш събудената благодат, не можеш да бъдеш унижен, но когато с мисъл искаш да избягаш от унижението си, тогава изказваш недоволство от щедростта на този, който дава милостиня. А когато изкажеш недоволство от полученото, ти не си достоен „просяк“. Затуй не могат хората да просперират...

Това всичко е дело в идеята мисълта да си отработи институции, защото когато си отработва свои институции и техните материални представители, тя се самосъхранява. Но богооткровенията разрушават! Те дават един много интересен знак – че ще има ново небе и нова земя. Какво значи това – значи да се унищожава всичко непотребно. Ново небе и нова земя, и то с каква само реалност! Не в отделния момент укрепената крепост на мисълта да бъде разрушена и изгорена, още повече – даже и слънцето ще загуби своята светлина..

Ето разликата между мисъл и откровение: мисълта утвърждава за съществуване, откровението разрушава за изграждане – ново небе, нова земя. Това ще намерим като изречено слово от Христос: Ново вино в стари мехове не се слага. Можете ли да си представите с какви далновидности е живял Този Иисус, Който е Христос, Този Христос, Който е Синовност! Той не се спира в устойчивостта на времето, нито Си позволява да не погазва традицията. Напротив, някой да е имал тази дързост – ново небе, нова земя?! Затова е Богооткровение. Слънцето ще загуби... И с какво, как ще светим? Бог и човекът ще светят! Това е голямото за Откровението.

Там има един израз, който изглежда малко смутителен: Ще има дърво, на което листата, ще лекуват народите[1], т. е. болката. Виждате ли, че идеята за болката фактически е идея за развитие, а не за страдание? Ще има дърво с листа, които ще бъдат целебни. Странното е, когато си вече същество не, а човек, стигнал до Божеството да живее, защо трябва да има Дърво с целебни листа? Кой боледува? Това е една много странна формула. Пак ли ще бъде болен? Или ще има нещо, което тепърва човечеството ще догонва. Когато динамиката на Еволюцията е привършила с формулата Съдба на човека, ние трябва да се попитаме: ще има ли Съдба божеството? Да, защото има богини на Съдбата! Щом има богиня на Съдбата, ние трябва да се питаме валидността на изчерпената енергия за човека ще има ли някаква потреба по-нататък? Какви ще бъдат тайните на човека – бог осъществен. В идеята на сътворителството – Съсътворител! Знае ли някой зад прага на нощта на Брама какво има? Достатъчно ли е да направиш ново небе и нова земя, за да влезеш зад този праг и след това да излезеш в зазоряването на един нов Ден? Така че човекът в своята голяма тайна на богооткровението ще има всички идеи, които могат да потвърдят една от най-големите истини – че той е пратен утре да бъде съсътворител.

Откровението не се спира пред утвърдената от мисълта реалност, защото има само една реалност, и това е реалността на Духа. И затова Духовната вълна на Мъдростта в Третото хилядолетие е най-тревожната битност и най-тревожната доктрина, с която ще се влезе в живот и ще се създаде един друг храм на поклонение и един друг олтар на моление. Ново небе и нова земя, които не са вън от нас, а вътре у нас! Едно ново тяло – пробудността на причинния свят! То ще ви създава възможности да виждате по-далеч от това, което ви дава умът – да надмогнете културата на очите; да надживеете културата на сърцето – да вземете в своята пазва откровението, което ви дава бъдността на извикания в Дух живот: „Аз създавам!“, вложен като Дихание от Отца в човека. И тогава там вие ще получите един нов храм, който излиза из целостта на Отца; един нов олтар – олтара на Книгата на Живота. Там няма да има проклятие и анатема.

• Мисълта е пътят на очовечването, а откровението – културата на обожествяването.

Само мисълта за да работи, 40 милиона години от най-висшата енергия се е създавал мозък, който да се научи да приема! Затова когато говорим за битката между мисъл и откровение, ние трябва много внимателно да прекараме онази тънка копринена нишка, която ги разделя. Защото един контакт, който има Яков в богоборството си и променя името, значи че една динамика влиза. Можем ли да кажем, че е мисъл в нейния стадий, или че е само боговдъхновение? Не, налице е коренна промяна в една голяма битка още тогава. А каква мисъл е задвижила милионите човешки ръце, възправени във Вавилон да правят кула в потреба за среща с Бога? И кое ги разпиля, макар че е казано Бог? Създаденото разноезичие ги разпиля, защото мисълта им не можеше да бъде цялостна. Защото има една йерархия на мисълта. Тя не може дори от полето на висшия ум да създаде концепция за Дух и откровение. Но добре е казано, че Бог ги разпиля с разноезичието, т.е. дори да стигнете до висшето поле, когато нямате идея за цялост, как ще се представите на Бога там!

Колко много енергия е отишла в тази търсена добродетел човекът да се обожествява, защото не е имал достатъчно устойчивост и му е липсвало онова, което се нарича прозрение! Но в никакъв случай не е лишен от възможностите да си послужи с цялата космична даденост, на която този Адам като мисъл бе причина да създаде имена. Защото Адам като мисъл бе натоварен от своя Сътворител да създаде идеята за мировата памет. Сътворителят му – нашият Бог Отец, завежда при него целия сътворен свят в лицето на животните, на растенията, на всичко, да получи имена. Мировата памет на имената, които и досега не са сменени. В милионите години се еволюира, но с имена. А всяко име крие колосална енергия – било като стадно съзнание, било като мирова провиденция, било като историческа потреба. Всяко крие енергии, които изграждат един голям и изключителен институт.

В такъв случай ще дойдем ли до положение, когато откровението може да затрие паметта; нужно ли е на човека обезпаметяване? Не, материята трябва да бъде одухотворена, защото тя е наниз от божества: като бог на мисълта, като богиня на разумността, като богиня на мъдростта... Всичко е цялостно! И менталното ни присъствие е в едно цялостно поле; то е едно цялостно тяло, което се разделя на две – висше и нисше, с които трябва да усвояваме според възможността да понесем. Много често повтарям една странна мисъл: Идеята на свободата не е проблем на измерения, а на поносимост. Може ли да се понесе, когато не е пригоден висшият ум да приеме щедростта на Духа или когато нисшият ум не може да си направи кратер, в който да се освободи от това, което се нарича първичното в него, за да влезе целостта на огъня небесен в огъня земен? Щом умът не е готов, естествено е да не се излива тази щедрост – затова се работи. И тогава бихме разбрали защо известни неща не са казани от Христос? Имаше много неща да ви кажа, но не сте готови. Или другото – в школата на посветените първият най-голям урок е мълчанието. И Питагоровата школа си служи със същото – с урока на мълчанието. Посветеността не е само просветност, тя е много повече – посветеността е най-голямата валенция на отговорността. Този, който си позволи да каже непозволеното, той изхабява висша енергия, която е можел да съхрани. След като не бъде трансформирана другаде, тя се съхранява вече в мозъка, т. е. в най-висшата част на нашата, така да се каже, приемаща система. Това също е един висш огън. И тогава разделяме процеса на своето еволюционно служение в първичната негова еволюционност, която създава законите на живота – блъсканиците, без които не можем. Защото еволюцията винаги има два бряга. В официалните философии и религии на Запада това са доброто и злото; на Изтока – принципът на прераждането и кармата. Така културата на човечеството минава в битка от смъртния човек до безсмъртния бог.

Тогава какво е Бог в тази голяма тайна на развитието? Търсене на Живота; идеята за Единството. А когато имате това Единство, еволюционността със законите, с които ви разгръща, няма да ви смути; когато получите откровение, което характеризира Мировата цялост, няма да ви смути, че Вселената има своята гърчова болка. Но докато мисълта лъкатуши (затова хората са отделили цели школи за обучение в овладяване на мисълта), вие не можете да имате великото откровение.

• Мисълта е ръката на Вселената – тя е ръката на Космичния човек!

Но мисълта не е всичко. Тя е в символа, който е част от еволюцията. Защото все пак едно число е символ на Вселената, но не е Единството. Единството е само при откровението, когато може да бъде понесено, когато може да бъде дадено. Затова повтарям много често фразата за двадесет и четирите старци. Представете си колко са били посветени – пеят около трона на Бога, а не могат да счупят печатите!? Каква цялост, какво единство!?

В този смисъл ние трябва да приемем, че знанието, което може да ни даде умът, ни дава формули да съществуваме. Така ли е обаче, когато се докоснем до висшия духовен свят – до това, което като преходност можем да кажем, че се намира в пряко роднинство с причинния свят? Тогава ние имаме интуицията. Тя не ни дава формули, а виждания, които можем да употребим, за да сменим формулата; виждания, от които можем да направим идеи. Защото щом ни храни интуицията, ние можем да градираме мисълта от формула в идея. А щом изградите идея, цялостно подпомагате развитието. И тя може да премине в това, което ние наричаме вече доктрина. Трагичното е, че човечеството още живее с формули. И когато една идея идва, каквито са градивните Духовни доктрини, тя с хилядилетия стои и тогава разбираме, че вместо еволюцията да ни е тикнала мъничко напред, ние се обвързваме във формули, тайнства, обреди и пр. Когато Христос създаде Учение, даде и Откровение, с което разруши всичко, но трагедията на човечеството, което улови Откровението, е, че си направи формулата, че ще загине. Няма по-голямо недомислие! Голямата тайна на Откровението на Христос е да даде пътища и единство с Бога, а не да си създадеш формулата на погибелта и по този начин да се самопогребеш или да си измислиш най-различните чаши на казън, вместо да създадеш преломността „Аз съм Пътят, Истината и Животът“.

Животът е последната възможност на човека – осъществен бог. Другото са йерархии в усвояване и събуждане, битка за очовечване. И затова казахме, че човекът само в Живота е непобедим. Защото Животът е единственото, което не може да бъде победено. Другото са сенки на отживени актуалности. А от Откровението направиха формула! Формула, за която сега плащаме даже жестоки данъци, защото виждаме, че заради някакъв там полупророк или лъжлив пророк стотици души се самоубиват. Това е мястото на мисълта. Никой не може да я отрече, но трябва да `и дадем просперитет, право да се ослънчи от интуитивния свят и като виждане и прозрение да създава идеи. Идеи, които биха били част от голямата цялост, която светът чака. Това е идеята за Откровението, което направи от личността Синовност. Синовност, която направи Синът Човечески единосъщен с Троица Единосъщна. Затуй не можем да намерим Троица Единосъщна в трибожието на другите религии, защото те си намериха формули и всяко божество си направи своя религия: Шива си направи шивизъм, Брама си направи брамизъм...

Разбирате ли голямата битка, която се води? И когато цялата гръцка митология и цялата гръцка философия се опитат да ни дадат материална усетност за идеята, едно нещо изпускат изпредвид – закона за прераждането и полетата и телата, които притежаваме. Другото е умно – и Хераклит, и Талес и пр., много е умно. И добре е направено – скроено е по кройката на европейското рационално мислене... Но изпускат най-същественото – да намерят тънката нишка, минала между мисъл и откровение, в идеята на йерархията на човека с прераждането, защото той идва с потребност. Другото е много първично.

Египетската култура е статична, но в идеята на прераждането е много по-динамична от това, което гърците ни оставят. И точно еладската култура е дала основание на Хегел навремето да каже, че теогониите са детското мислене на човечеството. В статия на Хенри и Хенриета Франкфорд ще намерите: „Еманципацията на мисълта от мита е намерила своя величествен израз в теогонията на Хезиод“ – той описва и боговете, и вселената. Да, но не им предоставя идея за прераждане, с която биха намерили не статуса, а динамиката.

Европейската култура няма в себе си големия закон за еволюцията с неговите тайни. Ние в Европа приемаме причинно-следствените връзки, дори, че статиката и динамиката са в противовес една на друга. И взаимно се обвиняват различните философи, че един в статиката намира повече, какъвто е случаят с Питагор, застанал на тезата на тъмнината, докато друг като Хераклит, че всичко се изменя – „Panta rhei“. Но не можа да се приеме законът за прераждането!

Когато някой говори за големите тайни на осъществяващия се закон, наречен живот, трябва да познава всички тези доктрини, за да може да изведе битието или небитието. Защото често тезата за небитието е просто смъртна безобразност. Ако в инобитието е концентрирана цялата тайна на Боготвореца, тогава ние няма защо да се учудваме в идеята на преходността на битието. Представете си каква дързост има в това, че всичко каквото Христос е казал, е чуто от Отца Му. А Той е инобитие за битието ни, макар че е Самото битие. Тогава присъствието на Бог Отец реално ли е? Безспорно че ще е реално. Нужно ли е тезата да бъде доказвана? Когато искаме да я докажем, ние си служим с мисълта, а когато я приемаме, служим си с откровението. Крайно необходими и свидетелства за йерархия на възможностите ни. Можем ли тогава да отречем едно от тях?! Не, защото би значело да отречем Адам като творение на Отца. На тази взаимност да не можеш да отречеш ни едно от тях, се дължи възможността на човека да има лъча на прозрението. С него ще дава признание на светеца, но не да му дава свещеност, защото светостта е поведение, а свещеността – откровение. Това трябва да се разбере и тогава вече ние бихме познавали природата като част от това, което Арахна можеше да прави. Да познаваш природата с ума си, не значи да си станал пантеист; но да станеш пантеист и да кажеш на Арахна, че тя не може да измерва своето сътрудничество или своето умение на изкуство с това на Атина Палада, това е вече откровение.

И разумното не е в това с мотивите да дойдеш до идеята на откровението, а да се подготвиш, та откровението да дойде. Да понесеш откровението, защото то няма измерения в това, с което човекът разполага, за да дава оценки. Човекът дава оценки още с ума си, а пък прозрението или вътрешното откровение е силата, с която Творецът иска да му бъдеш Съсътворител.

Така ние водим голямата битка за свобода и обезгрешеност. Точно затова религиите продължават да имат дълъг вегетативен живот, защото човек търси да създаде свобода в идеята за обезгрешаването. Формулата за греха роди наличното насилие за създаване на социални общности; но социалните общности, макар и в дадени моменти да са поселени с някакъв феномен, какъвто е пророческият институт, не са още пригодни, за да приемат откровението. Откровението идва тогава, когато Духовните вълни променят статута на мислещия, на очовечващия се, за да може след това, когато целостта е приготвила и извикала на присъствие онова велико посвещение, което има човекът в неговия причинен или божествен свят, да даде възможност да го понесе. Затова откровението ще бъде белег на единици. Но когато една доктрина го направи част от това, че извежда вложеното божество, тогава ще имаме не среща на реалния човек с реалния Бог, а на разгръщащия се, или това, което казваме – на зримия теогон, с незримия довчера за него Бог. Така големият конфликт ще скъси разстоянията за среща между иманентния бог, който чака вътре в нас, с трансценденталния Бог; среща на земния огън с Небесния, т.е. земният ум и Небесният ум ще направят своя свод. Така ние ще получим знаците на едно откровение, които са много особени – възможността да имаме духовни очи да четем Книгата на Живота.

Книгата на Живота е битката на зримия теогон, който има една много тежка задача да счупи печатите, да си върне куража да гради кула за среща между човека и Бога. Защото внесената енергия на отрицание и страх му напомня с хилядолетия, че той не е сполучил да я направи. И никой не му изграждаше едно ново учение, с което там да се качи и да види, че трябва към тоя зидан камък още един камък да сложи. Трябва да се надкрачи тази беда, наречена страх от Бога! Човек достатъчно се страхуваше от себе си и не си позволяваше в мисълта да мине границите. Той можеше да овладява само природата, но не му се позволяваше да упражни сили да се победи, да извика Бог в себе си на живот. Това му даде Откровението. Защото много ясна бе демонстрацията, която направи Христос пред тези двадесет и четири старци пред трона на Всевечния – едно предизвикателство, една победа над всички двадесет и четири минали култури. Това е Откровение – Откровение за нови пътища и за нови знания. Иначе ще намерите много схеми: схемата на развитието в розенкройцерите, в теософията, при Щайнер; ще ви нарисуват триъгълниците: ето къде е волята, ето къде е Отец, ето къде е Окото (и евреите си имат триъгълник, имат си и шестолъча звезда), има ги... Това не е знание още, а удовлетвореност на ума, който си създава формули за пребиваване, но не и идеи за живот; това точно е храна на ума, храна на мисълта. Тя е добродетелна, но не е откровение. Така че ще имате Света на Бога, на Девствените духове, ще намерите какви ли не щете добавки. Но голямата тайна?...

И затова в Посланието за 2000 година бе речено: Дайте на света името на Богобъдното изповедание, разжарете огъня на знанието и тръгнете в Пътя на Служението. За първи път тази година казахме за правото ни на Присъствие. Присъствие на Бога у нас, изведен на живот; присъствие наше в Бога, повикано в съслужение. Това е тайната – Присъствието! Тази голяма болка, за която казах: зримият теогон ще бъде болката на Третото хилядолетие. Тя е и част от голямата битка между мисълта и откровението и скоро няма да завърши. Питат ме след колко години? За няколко години човек не може да си износи обувките, камо ли да се освободи... Но може да стане и за десет секунди, когато вътре се събуди животът на Кундалини да те освидетелства в това, че си един бог в развитие. Но не и в социалната реалност да стане за десет години. Тук е тежкото бреме (за което Христос добре каза, че е леко) в служението на Децата на Деня, когато ще дават едно ново битие.

Битката не се води с години – тя се води с жертви и отговорност. Когато искаш да изградиш човечеството в култура на Духовна вълна, няма място да водиш война със социални средства и институции. Казахме че религиите най-бавно стареят и най-дълго стоят стари. А речено ли е на хората, че са богове? „Не е ли писано в Закона ви: „Аз рекох: богове сте“? (Иоан 10:34) И сигурно не са позволявали някой да се тупа, че е „логосно посветен“. Защото можете ли да си представите какво значи да внесете една грешна енергия, една енергия на непризнание чрез идея на сравняване!

Между тези велики тайни – битката на мисълта и откровението като волеизлияние, ще си остане вечното: да се изведе Бог от човека. Да се създадат предпоставките човек да се освободи от всички жертви, които е понасял в името на някакво съвършенство. Така самата идея на откровението оставя най-откритото знание и най-възможната осъществимост – най-откритото знание, че ще има ново небе и нова земя; най-откритата осъществимост, че ще си светим сами. Ако това не можем да разберем, тогава наистина не сме послушали Христос или Хермес, че човеците са богове, въпреки че са смъртни.

Човечеството в идеята на своето откровение може вече да създаде превратност, че и човеците са станали безсмъртни богове. Защото вложената тайна на безсмъртието е в човека. В него е битката между Хипнос и Танатос, смъртта като свидетел за сън и сънят като първична даденост за смърт. Битка между реалната Божественост и вложената божественост в мисълта ни. Хипнос преварва Танатос, т.е. сънят преварва смъртта. По този начин имаме едно първо свидетелство, че сънят е част от засвидетелствана смърт, която пък е част от нашето безсмъртие, защото се събуждаш. Но знание като откровение в съня, ако някой обитава само астралното поле (където повечето си доспиват), е една посредственост. Защото сънят наистина е едно откровение, но не и богооткровение, т.е. вие може да сънувате това, което има да ви се случи, но богооткровението е това, което в света ще става.

Една тайна, която богооткровението винаги е оставяло в душевността на човека ненадделима от нищо, е предназначението. А предназначението какво е: човекът – бог в развитие. Точно тази идея е съществената, за да можем да говорим за налично богооткровение – именно богопредназначението му. Но то трябва да бъде уловено с прозрението. Човекът не може като бог в развитие да се себеотрече в посветеността си, дори и с мисълта, която го прави пък суетен – чуди се как да се самопризнае. Възможно е той да се отрече във физиономичността на една личност, но не и на божествеността като предназначение. Тук е магията и силата на богооткровението, което ви дава всичкото основание колко може да понесете в своята божественост. Затова то се позволява на Онзи, чиято божественост е свидетелство и чието поведение като Син на Бога Му създава Синовност, за да бъде след това Бог-Син.

Така, има знание, което мисълта ни дава (като формула); знание, което интуицията ни дава (като виждане); знание, което откровението ни дава (като част от Истината). Затова Христос не дефинира Истината, а за тази йерархия на възможностите – усвояването на Истината, казва, че тя ще ви направи свободни. Може ли човек, на който паметта му още не е приела всичко, да бъде свободен?! Именно откровението чрез събуждането на Кундалини ни дава това, което се казва същината на вложената божественост. Тя е постигната в хилядилетните промени на културата на религиозно поведение с онази голяма битка, която кръстът на Голгота ни остави – битката между Дух и материя. Ако тази битка не бе извършена на Голгота, ние не можехме да чакаме Възкресението на материята. А Възкресението е най-великото тайнство, което съхранява в себе си бъдната изява на Откровението; Възкресението – като култура и като родена възможност в битието на човека!

Така трябва да погледнем на тези неща, иначе щях да мина в психоанализата на мисълта. Отделен е въпросът дали можете да се съгласите с това, което психологията и логиката ви предоставят. Да не говорим дали етиката като наука на нравологията е достатъчна, когато човек е събудил една нова знайност за себе си. Защото някога да се яде човек е било добродетел и тази мисъл, която си го е позволявала, си го е позволявала със събудена свещеност. Така е и с проблема на логиката – тя има много логични неща, които са просто глупави; така е и с психологията на човека, който има воля, има разум, има чувства... Да, но в свещените книги се говори, че имаме тела божествени, тела небесни и тела земни. И този, който има очите на вътрешното откровение, много добре знае, че това, което му дава неговото знание, може да противоречи на всички психологии, но то е вярното. Ще има неща, за които колкото и да искат да ви убедят, няма да могат. И то не е проблем на увлечение, трагично ще е, ако стане и проблем на фанатизъм. Но големите, посветените, никога не могат да приложат фанатизъм, защото, когато ти свалят дрехата на посветен, затварят ти и третото око, ако си непочтен. Така че при необходимостта за жертва ще я приемеш, вместо да излъжеш.

Не тръгнах по онзи път на психологията да кажа какво е мисълта, защото психолозите никога не разделят менталния свят като наличност от нашата битка за мислене в неговата висша или нисша форма, нито му създават специално тяло, нито го охраняват със специалната формула „мисля, следователно съществувам“. Дори ако изходим от тази малко грешна теза на Декарт бихме разделили доктрините – на съществуване, но и на живот; Книгата на съществуването и Книгата на Живота. Идеята „да съществуваш“ е в книгата на нисшите полета, но ведно с полето, че имате и тяло, официалната психология не приема. Макар че когато искат да лекуват болен от шизофрения, което е невъзможността да се вмести в собственото си астрално тяло, продължават да му прилагат шокове, за да го нагмездят.

Източната култура признава феномена и на откровението, и на ясновидството (който ние сега наричаме феномена човек – бог в развитие) и дава съвети, дава обучителна система; Западът отрича феномена, а науката или достиженията, т.е. цивилизацията, му го доказват. Това е разликата – феноменът е в наличност, дори по-осезаем, отколкото при онези, които с хилядилетия го признават и се борят да го събудят.

Това е човекът! Можем да го градираме – човекът с нисшето съзнание, човекът с нормалното съзнание, човекът с висшето съзнание, човекът с будността на интуицията..., човекът, както Ницше го нарече, свръхчовек. Човекът е имал своята възможност да изяви в пълнота онова, което му е човешко. И все пак той не е осъщественият човек-бог – предоставената му тайна. Дори Ницше, когато стига до мисълта за свръхчовека, ще ви каже, че на единия бряг стои животното, на другия бряг свръхчовека и между тях има един мост, който трябва да се мине – мостът човек. И все пак не можеше да каже (макар че беше го прочел в Христос) „Аз и Отец сме едно“; не можеше да излезе с доктрина, че човекът е един еволюиращ бог; не можеше да излезе с доктрина, че човекът е един зрим теогон. Свръхчовекът обаче като позиция, като гносеология е дарението на мощ за власт. Това е доктрината на Ницше. А може ли тогава една мощ или воля за власт, когато изнесе бестиалната даденост в човека, животинското, злосторното, да каже дали се освобождаваме завинаги от него? Не може да го каже така. Но Христос, когато направи Възкресението Си, обезсмисли поведението на злосторника и зломисленика, защото онзи, който знае, че другият ще възкръсне, знае и че не може да го убие. Доктрини толкова далечни и различни! Едната е дадена преди две хиляди години, когато е обезсмислен злосторникът, другата е родена преди един век – волята за власт, бестиалната даденост; която подчинява света. Втората бе хранена от мисълта и бе провеждана от волята. А идеята за обожествяването е хранена от мировостта на Отца като космична идея на Диханието Му и като йерархия на възможността да събудите онова, което казах: Небесния огън срещу земния огън, т.е. Кундалини у вас. Затова тази битка продължава – земната мисъл като огън у нас и Небесната мисъл като Дихание у нас – продължава във всички доктрини на религиите.

Това е съпоставката между мисъл и богооткровение, между Едноналична, трансцендентална Божественост, наречена Универсум, и една иманентна вложеност на бог като битие в човека.

• Откровението няма посредници, то е пряка среща на човека с Бога и на Бога с човека.

Всички други възможности на общение, с които човекът влиза в служение, имат посредници. Това е и мястото на религиите, създали олтари, изповедални – те са посредниците: „Елате да ви свържем с Бога...“ Мисълта като форма, макар и изградила чрез боговдъхновенията религиозни съзнания, е създала поведения чрез обреди, чрез които ви изгражда. А откровението е Божествеността в осъществима божественост; Самият Бог в бог; сложеният у нас Кундалини, Божието Дихание в Божие изявление. Няма кой да му посредничи и няма кой да го илюзира. Откровението не може да бъде доктрина на окото, не може да бъде доктрина на сърцето – то е само доктрина на Духа.

Така човек има рефлекс, има инстинкт, който е естествената му бранница, когато няма още събуден ум; после има ум, а след това пък има и посветеност... Виждате как се сменят отношенията на тази взаимност до пълната `и осъществимост. А щом този човек изходи пътеката на своята еволюционност, щом мине и през това, което Мъдростта от него иска – да бъде, като го освобождава от веригите да има, той може да влезе и в доктрината на Истината, когато не може да бъде измамен, защото третото око е неговият урок, урокът срещу измамата. Това е идея за Свобода, а Свободата когато дойде, тя няма да бъде доктрина, а ще бъде вътрешно знание. И тогава – само Бог живее! Защото Бог не може да бъде ограничен, освен в потребата Си да види Своите сътворени съсътворители. Затова човек носи дълга си да освободи своя бог от ограничение, като направи себе си жертва в неизмерението на Всемира. Оттук овластеният посредник да създаде от човеците стадо вместо богове в живот е много обидно.

Светът трябва да се възправи срещу всички овехтялости, с които продължава да живее. И затова казах, че Доктрината Път на Мъдростта ще бъде тревогата на цялото трето хилядолетие. Мъдростта не може да бъде мотивирана от доктрината, която знанието дава чрез очи или чрез сърце – причинният свят в човека създава идея за мъдрост. Тя не е проблем на любвеобилието, не е проблем на вярата, не е проблем на правдата – тя е знание.

Човек трябва да знае, че в своята мисъл може да създаде възможност да върне това, което Отец му сложи като Дихание. Така ние ще бъдем изпречени пред великата тайна – възможно ли е човечеството да се осъзнае в потребата като бог в развитие? Тревожно е, но е възможно. Тогава има ли по-голяма надежда от това човекът да страда в битие за недостигнато съвършенство? Да, защото не е достигнал своята божественост. Към Дървото на Живота човекът дори не можеше да се насочи – той яде от плода на Дървото на знанието и бе изгонен. В Рая няма Дърво на вярата, но и нея ние не отричаме. Защото вярата е знание за незнайното – тя може да събуди във вас пулсацията на интуицията от причинния свят и мисълта ви да прерасне в идея. А интуицията е баграта на Мъдростта.

Така човечеството остана гладно за плода на Дървото на Живота. Можеше ли обаче само с едно знание за добро и зло да прави живот? Не, това, което то прави, е вегетация и съществуване, но не и живот! Време ли е тогава човек да бъде напътен към Дървото, от което не му се позволи да вземе плод – Дървото на Живота? Да. А какъв път ще изходи до този плод, това е проблем, който доктрините внасят като енергия в битието на човека. Но той трябва да се осъзнае като Богонеобходимост и тогава няма да се щади в пътя на жертвата. А когато иска да подчертае себичността си, той ще преценява смисъла `и. Жертва, която се преценява, не е пълна. Тя е това, което каза Христос за онзи, който пусна дар от излишъка си, а бедната жена пусна всичко, каквото имаше.

Така докато човечеството направи осезаемост за приемане на духовните импулси на своя Творец, а и на собствената си повикана божественост, минава хилядилетия в битки – битки социални и религиозни, битки за култура и за самосъхранение. Даже Хераклит ще каже, че войната е една от най-добрите благодетелни грижи за човешкия род, защото едни ги прави герои и богове, други – хора, трети – роби. Великото изпитание... Ето защо родихме мисълта да освободим човека от тезата на страдалец, внушена му с идея за социални формации: няма страдание, има развитие. Той води хилядилетни битки за такава една реалност, която безспорно започва вътре и се усвоява вън.

Религиите ще си останат култура на бъдността. Те ще дадат на човечеството свобода от социални войни, когато се осъзнае, че няма смърт. Потребата от социални войни е била това, което градира мисълта в нейното хилядилетно не, а милионно съществуване. Тя трябваше да отработва в себе си всичката готовност, та целостта на човека пред прага на откровението да няма съмнение в това, че е син на Всевишия, а не на утробата.

Разбирате ли колко много облаци, които са били през жизнения и исторически път градобитни, трябва да бъдат разпръснати? Трябва да се води битка с мисълта. Тя не може да бъде отречена, но трябва да се облагороди с това, което е еманиращата причинност у нас – Бог, Който не е стигнал в Своето откровение до нашето собствено познание. Той се е манифестирал в света, но още не в нашето собствено познание. Затова чрез интуицията причинният свят дава нови знания.

Голямата битка между мисъл и откровение е именно това, което казвам – битка за очовечване и след това – за обожествяване; една взаимност, която води битка. И тогава ние бихме разбрали идеята на потребната противоречивост, която изгражда идея за единство. А ако нямаше това, което наричаме инволюционност – когато е „застрашена“ духовната същност, или Духът, който се облича в материята, да се загуби?! Но Той никога не може да се загуби, защото духовността, или Божието присъствие, никой не може да го открадне.

Така ние стигаме до тази голяма тайна – откровението да бъде религия, защото то ви освобождава от мисълта като познание за Целостта. А Целостта е тайната на Бога в Живот. Единство в Целостта! Тогава ще разберем кой е ездачът на Белия кон. Този, който ще носи и ново име, този който ще е именно със събудения Кундалини!

Така че цялата преходност на културите, за които казвам, че трябва да се освободим, време е да си отиде. Вярно е, че религиите са йерархия на културите. Вярно е, че инстинктът на човечеството чрез идеята на преходността искаше да победи противоречието между зло и добро, но всъщност го умножаваше с йерархията си на прераждане. Безспорното е едно – това, което можеше смело в Посланието[2] да го кажем тази година: Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях: Възкресението! Възкресението, което освобождава бъдното човечество от зломислеността и злодействието; Възкресението, което е първият свидетел на одухотворената материя; Възкресението, което казва, че носи в себе си Аз съм Животът! А Животът е непобедим. В коя планета и с какви постулати; с колко Адамова памет ще се влиза?... Идеята е Свобода, която е Живот в Отца, или това, което казваме – Откровението.

Древността се опитва да нарече част от богоприсъствието на тази земя – Словото стана плът. Словото стана плът! Виждате как не е лишена потенциалната възможност да стане динамична в идеята на осъществяването. Този Логос, наречен Слово, Той става плът в идея на голямото Откровение и безспорно на осъществената тайна, наречена Възкресение. Това са големите, това са неоспорваните неща, които нямат нужда от показ. Затуй така защитно сме сложени в целия космос.

• Човек е защитната мисъл на Бог в идеята Му да се види Сътворител.

И тогава когато може да ни призове, че сме Го извели, за да станем Съсътворители, тогава ние стигаме до една голяма, може би най-великата ни тайна – да разкъсаме завесата без да се сърдим, че не е бил щедър или по-малко е бил милостив животът към човека. Целият космос има болка и ако ние ведно с неговата енергия в Третото хилядолетие покажем болката за зримия теогон, можем да бъдем сигурни, че Пътят на Мъдростта ще бъде битие на човечеството, което ще си има кула, от която ще си говори с Бог; ще има един език и едно знание, защото Окото ще е едно.

Този момент трябваше да се отбележи – моментът преди да дойде разноезичието; щом са могли да се организират, те са имали един език – езика на търсещите Бога. Когато Го търсите, езикът знае думите – това е откровението, и то на човека към Бога. Това е ролята на Мъдростта. Може би затова тя изначало е създала писмеността; именно богът на мъдростта – Тот, прави азбуката, за да раздели човечеството, докато узрее да се познае в идея на сътворител. Така никой не може да открадне Бог от човека, защото, ако се опитате да крадете Бог от човека, вие трябва да Го намерите в едно специално жилище. Това е храмът на Служението, това е Книгата на Живота – там ще Го намерите! Казах какво е Книгата на Живота – съзнанието на Бога; тя е и ваше откровение и Негова потреба.

Трагично е, че откровенията са схващани само като апокалипсиси на отмъщението. Ние се наситихме да слушаме недомислия в тези откровения, а откровението няма нищо общо с малките информации на контактьорите, на екстрасенсите, на разните полузнания в областта на ниските полета (човешкото тяло е много по-сложно, отколкото си го мислят). Бяхме свидетели на ужаса, който изживя цял Париж, но Пако Рабан не е виновен. Това го имаше и в Нострадамус, това го имаше и в откровението на Дънов – че на 11 август 1999 година светът ще погине. Наситихме се да се говори за Апокалипсиса като възмездие, като жестокост, като унищожение.

Апокалипсисът, Откровението, е събуда за култура, Бог в живот!