Пантократорът е един неограничен Бог!

Божията човечност в Човешката божественост, това е благодатта, на която дължим своето битие.

Много пъти съм казвал, че личността е свещена, а не институцията, че свещената личност е, която може да освети институцията. В съзнанието на хората обаче привидната непреходност създава обратния знак на знание и признание. Защото институциите стоят по-дълго в нагледността на своята невъзможност да се преповторят, докато човекът в един жизнен път, сложете му и най-дългото – столетие, изчезва от пространството (макар че не можем да забравим, че той идва пак). Институциите (каквато е, примерно казано, една Партенона или някакъв друг храм) стоят със столетия, с хилядилетия и от тях остава или енергията, или онова, което някой лъч е сложил като знак – примерно Лъчът на олтарното моление или Лъчът на изкуството с една великолепна архитектура, която свидетелства. Така в човека остава признание, че институцията е, която има трайност, и тя е свещената, защото човекът се връща в нея, десетки поколения отиват там. Но никоя институция не може да има стойност, ако няма личност, която да я роди, която да я освети, която да я набогати... Да, институциите по материалната си сграденост имат повече трайност, защото в тях остава паметта на материята, но в личността е душата, или Аз-ът, който за известно време се „губи“.

И затова може да се каже така, както Христос рече: Този храм разрушете го и за три дни ще го възкреся! Той говори за една от най-важните институции – човешкото тяло. Щом нея може да възкреси, представете си тогава властта на личността над институцията! Защото в края на краищата нашето тяло е една институция, в която се вършат много институционни дела. Затова, когато човек сложи точката, или като богинята, която ще определи дължината на живота, пререже нишката на съществуването, безспорно той ще направи основна грешка, ако приеме трайност на неодухотвореното пред онова, което може да изгражда и да одухотворява!

• Непреходна е личността, а не институцията!

Преходността е само видима, но не и съществена – личността отминава и се връща. Тази преходност на видимото още един път потвърждава великото тайнство, с което е облечена личността – тайнството на сътворения, в когото е сложено Дихание. Тайнството на облечената дреха в това, което наричаме звание, помазване – самата формула Христос значи Помазаничество, Помазания. Или тази друга титла – великата дреха на Властника, наречен Пантократор. Това е и непреходното, макар и да стои като зрение. То обаче е дошло от енергетичността на благоволение, на жертва, на изградена и събудена божественост на този свод, за който говорим, че Божията човечност е направила своята среща с Човешката божественост.

Пантократор! Това е, ако можем така да кажем, върховно кръщение, с което човекът получава ниспосланието на своята будност, защото Този, Който е наречен Пантократор в световната история на религиите, е Онзи, Който безспорно получава голям знак на благоволение, на признание – излизайки от Своите астрални води, чува глас: Това е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. Това е знакът на безспорната същност на Боголичието, на ипостасността, с която се съпровожда пътеката на институцията, както аз я наричам Духовна вълна на Любовта, знакът на Пантократора.

Пантократорът като енергия, като титла, като дар е определен на Иисуса Христа. Отделен е въпросът Той, в изпълнение на Своето предназначение като Личност, как е могъл да осъществи институти, в които е оставил трайност както със знанието, така и с моралното Си поведение, което безспорно е жертва.

Много трудно е да намерите в настоящите енциклопедии думата Пантократор. Грижовната ръка на атеизма не е позволила, в отговорност разбира се пред олтара на своята идеология, дори в една петтомна енциклопедия да се включи тази дума; в повечето речници, които обхващат времето от 1944 година до 1989 година тя е non scripta; дори в старата енциклопедия на Богословския факултет пак я няма. Странно е...

Разбирате ли до каква степен не се е схващало енергетичното начало, обособеното и белязано ипостасно явление, наречено Пантократор! Вие няма да го намерите и като концепция, а още по-малко ще го намерите в това, което казвам вече – институция. Но когато човек иска да го потърси в своята вътрешна същина, не може да не го намери в това, което вече направихме: свода на човек-Бог – Бог-човек. Ако нямаше Бог – нямаше да има човек, ако нямаше човек – нямаше да има кой да говори за Бог. Защото единственото осъзнато е човекът, или както казваме – Богоосезаема необходимост е човекът, а той е, който може да има понятие за това що е самият Бог.

Какво е етимологичното съдържание на думата „пантократор“? Това е вседържател, всемогъщ, всевластник. Буквален превод е – от гр. pan, което значи всичко, и кratos, което е сила, власт. (От kratos е демокрация, т.е. народ и власт; охлократия, което е тълпа и власт; аристокрация, което е привилегия и власт.) Разбира се името Пантократор не е давано тогава, когато Христос прави Учението Си, или когато Църквата след това класира поведението на Този, Който стана Единосъщ със Своя Отец. Може би точно затова няма писания много, но в иконописта вие ще намерите този образ, изразяващ и носещ именно надвластие, всевластие, което е същност на термина, но е и институция. Както казах, без наличието на личност, вие никога не може да имате институция.

Ние виждаме обаче при Пантократора какво? В ръката му виждаме Земното кълбо – един атрибут, който е безспорен. Затуй е Всевластник, затуй е Вседържател, затуй е Всемогъщ! В Неговата ръка стои планетата! Стои всемирното, универсалното, това, което наричаме Космос. Разбира се, човек ще го ограничи само до планетата Земя, с което безспорно религиите разполагат – че от нейната плът е направена и човешката телесност.

Пантократор! Можем ли да намерим някъде далече, ако се върнем назад, една подобна тенденция; имаме ли я в културата на човечеството или ние сме един отделен остров на щедростта на Небето, на благоволение само към християнството? Не! Имаме я – в дълбоките индийски култури, в техните многобройни учения. Там има личности, които безспорно са въплътени образи на различни богове, но те са така също наречени Господари на Вселената. Един Ишвара е господар – той владее, той е богличност, свързан с всички явления на света – така, както нашият Пантократор. Защото как отговаря Христос, когато Го упрекват, че е бил преди Авраама – Преди Авраама да е бил, бях Аз; бях при Сътворението на света! Личността, свързана с явленията на света – Ишвара е, който едновременно с това ще прави единство с Брахман, т.е. с Абсолюта, с Вечния Бог. Но той е в източните религии от страната на човешката мисъл, той е онази връзка, която може да ражда и събужда човешката мисъл – никога Единосъщ. (Дори Ишвара е един от епитетите на Шива.)

А какво е онзи, за когото много често говоря – Пуруша? Той е, така както казваме – Адам Кадмон, или човекът в неговия първичен, в неговия вечен стадий, Небесният Адам. Така, както в учението санкхя се говори за този Пуруша – Който съзерцава, Който наблюдава, Който импулсира Пракрити – Майката-материя, за да може да я одухотвори. И от обикновен наблюдател Той става съучастник в промените на цялата природа. Тогава имам ли основание да кажа, че материята не може да бъде отхвърлена и обявена за дете на сатаната, а трябва да бъде одухотворена?! Ето, вижте кой я наблюдава и кой я стимулира! Стимулира я, наблюдава я Пуруша, Адам Кадмон! Той дава Своята енергия. Тогава наистина ли този Пантократор създава институция?! Институция на Сътворител, институция на познанието, институция на култура на боговете. Нямаме по-властно нещо от това, което Той ни оставя!

Това е Пуруша – първото сътворено Човешко същество! И колко добре се свидетелства, че в Него, че в тялото на Пуруша има всички небесни тела, има всички животни, има всички растения – там е всичко; Той създава и човека. Това е Пуруша – едновременно и цялото тяло на природата, цялата материя, и това, което много често казвам какво е човекът – милиони богчета. Така че

• Пантократорът като личност е Адам, който е сътворен – но когато идва до Христос, Онзи, Който е Роден.

На Голгота се срещат черепът на Адам и кръстът на Христос – Роденият започва да работи в сътворения.

Христос е сътрудничил още в света на Сътворението. Кое сътрудничи? Енергията, която извежда личност, и личността, която упражнява енергия. Защото Мировата енергия не може без насочеността `и от съответните личности, или Аза, през това, което наричаме Седемте лъча на еволюцията, с които малтретираме материята, за да направим от един Адам – Адам Кадмон или от един Адам Кадмон да направим един Адам. От един небесен Адам да направим един земен Адам; от една Небесна енергия, която наричам Мировата същност, да направим една личност, вградила в себе си енергиите да създава институции: Адам в развитие, Адам да слезе да обработва, Адам да опложда, Адам да създава олтари, Адам да става баща на бъдността...

В индийската религия много удачно ни казват каква е голямата тайна на Пуруша като първичен човек – една от най-големите му тайности ще намерим при Ману, който вече е представител на човешкия род – пробудата на мисленето. А Адам значи мисъл, Адам е менталният свят. И от него се изведе астралната Ева, създаде се утроба, чрез която трябва да раждаме. Така че сътвореният Адам – умът, се срещна с родения Христос – Моят възлюблен Син, за да направят, както казахме в Учението Път на Мъдростта, човека бог в развитие.

Титлата Пантрократор ние ще намерим още в еладската митология – този епитет е отреден на Зевс, на господаря на боговете. Значи Зевс има отредена валентност; определената валентност му дава и всевластността. Не е казано за един Аполон или за някое друго вторично божество, че е Пантократор – казано е за бащата на боговете! Оттам в по-късните столетия Християнската църква го присъжда на Сина Човечески и Божий. И щом Пантократор е наричан Зевс, намираме ли основание в това, което може да каже Христос – „Аз и Отец сме едно“? Оставям настрана провокацията, оставям настрана повода да бъде осъден за богохулство. Аз говоря за голямата вътрешна истина и тайна на Сътворението! За този Пуруша, в Който намираме всичко и всички люде... Какво обаче още странно има? Когато Той формира тази Своя цялост, храни тези люде, храни тези небесни тела, храни тези дървета... – всичко това, което е в Него, Той го храни. Какво прави? Когато се взема едно, примерно казано, животно и се принася в жертва – принасяйки жертва, жертвоприносът Му е самата Негова Същност – Той е и жертвата.

Това е, което ще направи един Пуруша, или един Ишвара; това е, което ще направи един Христос, Който каза, че всичко в Него е – и всичко в края на краищата прави своя жертвопринос. Тогава тази Личност създава един институт – институтът на животоприноса, на който вие сами като личности ставате жертва. Пренасяте себе си в дар на всичко това, което наричате богове у вас, създавате институция, наречена жертвоприношение, и в същото време вие сте самата жертва. И затова какво казахме в Учението Път на Мъдростта, как се служи? Служи се без себе си – жертвопринос едновременно с жертва!

Това е единството, това е пантократорската власт – всемощността в тебе! Така че жертвоприносителят е и самата жертва. Христос направи Своя жертвопринос и тогава ще разберете тайната на Причастието, което в Тайната вечеря определя: Този хляб е Моето тяло, това вино е Моята кръв![1] И при светителството, при освещаването с молитвата ние имаме преобретението на хляба и виното в тяло и кръв Господни.

• Жертвоприносителят е самата жертва – това е тайната на Причастието!

Оттук са великите тайнства, оттук трябва да се разбере, че известни догми, ако не могат да бъдат обяснени, са сложени поне да не се илюзира човекът, че е всичко – докато не извърви това, което съм казал: бога в развитие. Можете ли да си представите какво богатство е! И колко евтина е усмивката на невежия, когато иска да се надсмее, неразбирайки големите тайнства! Отделен е въпросът, че известни догми с хилядилетията могат да бъдат обяснени. И тогава когато можете да съзрете ето тази велика единност и върховната `и същност, наречена Единосъщие, тогава чак може да се обясни каква велика енигма е било Причастието. Така че, когато някои формации (деноминации на известни отклонения) искат да опростителстват, отнемайки мистичната реалност, те просто се осакатяват и правят това, което много пъти съм казвал – комерчески религии, религии на ума, не на прозрението! Разбира се, ще дойде време на свобода от религия на вярата, както Христос направи свобода от религия на правдата, но това е чакана будност и усвоено тайнство.

Когато говорим за Пантократора като личност и като институция, то така е наричан и византийският император. Безспорно, съчетанието на Пантократора във всички случаи не може да бъде извън енергетичността и образа на личност, той трябва да е съчетание между личност и титулно признание. Така и византийският император е пантократор, всевластник, но като институция, защото личностите там се сменят. А някои от тях дори ги ослепяват – като доблест на византийската култура и власт. Никъде няма да намерите толкоз приложна воля за ослепяване. Дали затова, че са били лоши, или затова, че не са били с по-дълъг глед, който трябва да им предвиди да се спасят, това е проблем на оценка на времето... Но са ослепявани. Такава култура в други държави няма – инцидент може да има, който създава или е роден от отделен прецедент, но култура на ослепяването нямате. Защо? Защото тази формула е универсална като същност на една религия с воля на господаря, наречен пантократор. Христос е Пантократор, Който разполага с вътрешната морална таблица и прави Себежертва, докато императорът прави себезащита и тогава, ако упражни насилие, плаща с ослепяване.

Много странни са нещата и виждате как са сплетени личност и институция. И затуй не можем да ги разделим, но по принцип съм казал, че личността е свещена, а институциите преходни. И така е – както виждате институциите си отиват. Можем ли да кажем, че Митологията е една институция? Да! Митологията е институция на културата на боговете. Бащата на боговете, Зевс, след като упражнява насилие и убива своя баща, тогава е наречен пантократор. Така че разграничаването е много добре формирано в тезата, че Той, Пантократорът е едновременно и личност, и институция.

Винаги съм се възхищавал, когато съм стоял пред иконата на Христос Пантократора. Възхищавал съм се на прозрението, защото класацията на наименованието може да идва от Византийската империя, но ние говорим за вътрешния Пантократор, за Всевластника, за Господаря на боговете. Можем ли да кажем тогава, че помазаничеството на Христос като акт е институция? Институция е, защото ние ще го намерим като знак на благоволение в т. нар. социален институт – миропомазването при кръщението, даването на императорска власт и пр. Коронясването на императора или на царя е точно един институционен акт. Въпросът е личността доколко може да носи това благоволение или тази енергия, защото в края на краищата това е власт – енергия на господство над себе си и над света.

И така, именно иконата на Пантократора е, бих казал, най-доброто прозрение на онзи човек с четка, който първи е можел нещо да ни покаже. Защото образното въздействие за човечеството, като култура на отразяващата мисъл, остава зрението, а не съзерцанието. И точно тази фигура със Земното кълбо в ръката си е най-големият респект, в който човечеството може да се изживее... Аз предполагам, че ограничението на този, който е слагал образа с четката си да не мине в Универсума, идва от доктрината, която е определяла поведението на културата на християнството по това време – доктрината на геоцентризма. Разбира се, тя е една трагедия, защото и Църквата е правила своето подражание на геоцентризма, а не на всевластността, каквато дава Христос с Аз и Отец сме едно. Църквата казва, че Земята е център на света (в битка чак до седемнадесети век, когато се признава хелиоцентризмът) и в такъв случай ние не можем да виним личността, която е искала да създаде образ на Властника с културата на институцията.

Културата на институцията е била грешна, понеже тя не е изхождала от Откровението на Христос, за да направи култура на реалностите, а от наука – от Птоломеевата доктрина. Това е една от най-зловещите идеи на гробарството на будността, защото ако някой можеше да чете Откровението, щеше да види (там пише), че ще има нова земя и ново небе. Къде щяха да сложат тогава геоцентризма – в преходността на Земята ли?!

Но кой е онзи, който е имал прозрение за Пантократор? Това е проблем, за който винаги съм казвал, че е йерархия на духовните възможности – йерархия на будността, която може да ви даде събуденият бог. Тук именно трябва да разберем, че наистина Пантократорът, в лицето на отразения иконен образ (и неразработена доктрина), е личността като култура, която е създала институция – държи в ръцете си планетата. Вярно е, че човекът прави съображенията и извежда своите знания от доктрината на очите и от възможността умът да създава поведение или, както казвам, формули за съществуване, но откровението му дава прозрение и му създава живот. Затова дойдохме до тази голяма тайна, която изразихме в идеята на олтара – да сменим всички трансцендентални олтари: от оня тотемен олтар до оня глас на Адама, който се търси и трябва да направи молитва за усмирение; от всички жертвоприноси и помазване с кръвта като принцип на расата в защита на институция до вътрешния олтар.

Под институция, трябва да отбележа, се разбира също нещо много погрешно. Обикновено когато се каже институция, се разбира сградата, което съвършено не е вярно, макар че тя отрежда това, което наричаме институт, там се създава институционност. Но казвал съм, че Българската църква по време на робството ни нямаше свой официален институт, но създаваше институционни дела. Поставя пред султана и Цариградската патриаршия идеята за независима църква. И жертва, и дело прави – пее възхвална песен на султана, който му е оробител, срещу патриарха. Институционност прави! А нямате в наличност институция Българска църква, защото тя е под ведомството на Цариградската... Прави т. нар. Църковен въпрос, а след това събужда и признание за екзархия.

Какво всъщност под формулата на институция ние трябва да разбираме, какво като латински термин тя значи? Институционност буквално е уреждане, устройство, начин на постъпване, обичаи и учение. (Това ми навява едно старо знание, т. нар. Institutiones Justiniani – Законодателството на Юстиниан.) Под институция не бива да разбираме само това, което ни се натрапва в едно съвремие, че е някакво учреждение. И така дори да го вземем, пак ще трябва да кажем осветена ли е една сграда, или не. Сградата може да е институт за ограмотяване, но още не е институция!

Така институцията първо е нещо, което урежда; нещо, което слага в ред; нещо, което устройва. Както латинците ще си го кажат rerum, т.е. уреждане.

Втората същност на институцията (с която още разширявате нейния кръг) е реално поведение – това е моралната ни институция и обичаи като низ от знания, това са институциите на един народ. Два фактора, в края на краищата, правят историята – Сътворението и Знанието. Могат да ви сътворят и да си останете мечка – Знанието е фактор в историята! И две сили, както казвам, обуславят битието – Любов и Смърт. Затова ще дойде от онова митологично будно състояние на знанието устремът, в който осмисляш тезата си за любов и за великото тайнство (от което хем трепериш, но не можеш да избягаш), наречено смърт.

Третата същност на институцията е учение. Учение! Това направи ли го Христос?! Той направи в пустинята Своята съпричастност с трите велики тайни, наречени чудо, власт и хляб, и ги победи. Каква стълба на институционност, в която оставя написания лист – как Пантократорът е хранел с енергиите си, с постулатите си бъдещото действие на белязания човек да Го следва. Ще Го изкушават: Гладен Си, кажи на тези камъни да станат хляб, а Той ще отговори: Не само с хляб се живее. Не каза, че без хляб ще се живее, но ви рече не само с хляб. Ще поискат чудо, а Той ще се надсмее; ще Му предложат власт, но власт, която е panta rhei, а Той ще вземе властта на Пантократора, на Вседържателя, на Всевластника. Това е Учение!

Направи и Своята Проповед на планината, Своето Преображение на Тавор. А планината винаги ще има нужда от гордостта, че нейното чело първо е целунато от слънцето; водата винаги ще каже: „Без мен вие никога нямаше да ползвате светлината, защото аз съм астралният образ на светлината.“ Това е величието на водата, това е величието на планината! И Христос направи Кръщение във водата; направи и първата Си проповед на Планината, за да даде идея за Блаженства. Виждате, Иисус е личност, която слага дрехата на институцията – помазаничество, но едновременно с това създава Учение. Защото планината съществува, но ако нямаше Проповедта, тя нямаше да има това, което върви в света – Проповедта на планината; ако нямаше това Преображение на Тавор, какво щеше да има – само камъни... Проповед, Преображение прави Личността! Става ли институция Преображението? Безспорно! Става институция, набогатена с реалности (които след това са изходните знания за това, което исихазмът пък представи на света). И там за втори път се чу, тримата Му ученика чуха: Това е Моят възлюблен Син! (След Кръщението и при Преображението вие имате гласа на Събудения, на Онзи, Който питаше Адам: Къде си?) И какво – видя Своето минало, не гостуването на Моисей, нито на Илия!...

После в оня малък (наистина е като сокак) Голготски път показа че бремето Му е леко, така както каза на следовниците Си. Той направи лично битие, което е стъпало в знанието, че личността е свещена; направи го чрез Разпятието, когато раздаде от Себе Си всичко в името на социалното битие; направи го в Мировата тенденция на Мировата енергия, когато от гробницата възкръсна, за да даде благослов и да влезе в Същината на Своя Отец. Институция..., осмислена, набогатена, дарена с върховно прозрение за Божественост.

И направи ли със Своята енергия и със Своето Учение благоволение с т. нар. езици на осенението на Петдесятница?! Институция ли е тогава? Всяка енергия, която може да събуди и да изгражда и обред, и учение, а безспорно и това, което е една сграда, става институция!

Личност и институция! Ако така тръгнем да търсим Иисус Христос, ние ще видим, че наистина всяка стъпка на Този Пантократор е едновременно дело на Личност, а не само признание на социалната даденост или благоволение на Небето. Личност, Която оставя Учение, олтар, институт... Това е великата тайна! И тогава когато в тази Личност проследим институционността, тогава ще разберем непреходността на личността в институциите.

Църквата се счита един Дом Господен, но преди да стане тя такъв дом, Христос вече бе рекъл за човека: Ти си дом Господен, ти си Моето обиталище. Така Той подсказва голямата идея за търсения олтар – че е вътре в човека (и след това чрез Откровението Си го даде). Нашето тяло е една институция, в която нашият духовен Аз е нашият Пантократор! Изработена е сградата, в която Бог влиза – цялото тяло; сложено е онова, което сега ние извеждаме като формула на поклонение: олтарът Книгата на Живота. Разбира се, че цялата тази еволюция ние сме я проследявали... Ето защо може да се каже, че целият свят е трон на Пантократора, ето защо този Пантократор може да носи в ръката си Земното кълбо.

• Всеки човек може да стане на собствения си корпус всевластник когато, както Всемирният Пантократор, победи себе си!

Тогава ще види на оня храм в Делфи да пише: „Познай себе си и ще познаеш боговете!“. Точно този – нашият Пантократор, става институция, в която трябва да слага своите духовни дадености – било като зрение, което ви дава познание, било като откровение, което ви дава божественост. Затова и обикновеният човек ще стане, както Плотин ще каже: Добре е да бъдете добродетелен – добър гражданин; да бъдете син на Бога – тогава ви трябва олтар; но може да бъдете Баща на боговете! Виждате ли какви йерархии са правели големите, будните духове на света! Другото е да отидеш и „да ти отворят очите“ и тогава, като апостол Павел, да речеш: Да бъде анатема! И с това възпитание в кошарата на човешкото стадо стои в непрогледност Пантократорът в продължение на хилядилетия!

Една битка, която човешкото съзнание води от сложената му знайност от Хермес, е, че боговете са безсмъртни човеци, а човеците са смъртни богове. Казвал съм, че смъртта ще бъде добродетел – тя е институция, която ви обучава в правото на безсмъртие. А Пантократорът е, Който, носейки свещенността, ще създава статута, т.е. законодателството на обожествяването ни. Защото Съвластникът е в състояние да сменя материята! Разбира се нашият корпус е първата институция, с която трябва да работите. И дори в науките, с които се върши обучението, дори и в тази класическа форма на усвояване на учението – от школския ни буквар на А, Б, В, Г..., се стига до онази вътрешна будност, с която се прави невнятната, или исихастката молитва.

Безспорно е единството между личност и институции! Не може да се прави институция без наличност на личност и не може да има личност, която ако не прави институция, да има признание, да има знак. Затова колко отговорно, колко фино е казано: Адаме, ти си личност и Аз довеждам до тебе целия свят, да му дадеш имена. Ето дърво, животно... – когато трябва да ги определя, Аз ги водя при теб, при ума, ти да ги именуваш! Тогава разбирате защо казвам, че името е много съществено, че трябва да се знае вибрацията и ударението, за да можете да имате енергии, да можете да правите преображения. Каква школа! На нас ни е удобно сега, защото знаем имената. Дали на латински ще ги знаем, дали на френски, или английски..., това няма никакво значение. Ние имаме отпечатъка на една енергия от една личност, която е направила института Знание: Това ще се казва „овца“! И когато Авраам отива да си принесе сина в жертва и синът го пита: Къде е овенът?, той отговаря: Бог ще предвиди; ей там, някъде блее...

Можете ли да си представите всичко това до каква степен е уточнено, каква вътрешна академичност е създадена у нас и как всяка твар поотделно има претенции за битие! И трябва ние да доведем всяка до свобода от себе си – както казвам: служение се върши само свободни от себе си. Тези иначе добри енергии ще ви спират, ще искат дан на своето битие. Тогава можем да кажем защо някои култури... – ето да вземем величието на един Ницше. Той е знаменит в идеята за свръхчовека, но е много дребно осъзнат, когато иска тази енергия да стане бестиалната сила за власт. Институция и личност! Раждате една идея за свръхчовека, но в нея оставяте бестиалните енергии да станат властни – мощ за власт! И това е голямата гибел.

Виждате как не можем да разделим, как не бива да разделяме личност и институция! Навсякъде те сплитат, ако мога така да кажа, онази плитка на прабългарина, който я е правел, защото тя, тази плитка, е била символът на орендата, на духовната сила, на духовната енергия, или както сега се казва в окултизма – на събудения Кундалини, или в християнството – на пришествието и благословението на Светия Дух. Да не оставаме с убеждение, че можем да ги разделим, защото формулата ми е, че свещената личност прави свещена институцията. И тогава поставих въпроса: какво право имат човекът и институцията? Човекът има право на убеждение, но задължително и на морал, а институцията – на структура и отговорност. Това са енергиите! Убеждението е една енергия. Христос носи едно убеждение, че е Син на Своя Баща. И какъв морал? На Духовната вълна, за да създаде една институция. Кой беше този духовен морал? Обичай врага си! Можеше ли от тази формула да създаде институция цяла, коя беше нейната структура? Идете по света и кръщавайте в името на Отца и Сина, и Светия Дух! И каква беше отговорността? Върнете човека в Бога!

Институцията Църква обаче се напълни с обреди, тя стана институцияобреди. А трябваше да събуди енергиите за отговорност, които имаха един предречен път и една осъществена жертва в човека: аз като лично битие имам голготски път и аз като социално битие имам разпятие! Имам голготски път, който не е страдание, а идея за развитие и имам разпятие – лично или отвън (който и да ви разкъса), като идея за победа на Духа над материята. След това: Аз като Възкресение имам Мирово съзнание; и тогава тайната – Единосъщие!

В предшестващите религии ние намираме, че жертвоприносителят е и самата жертва, но нямаме изграждане на това, което можем да наречем Единосъщие, макар да се говори, примерно казано, че един Ишвара е един рефлекс, ако мога да го кажа, или една от страните на Шива, а един Пуруша – на Брахма. Но създадоха ли идея за Единосъщие? Не, защото трите големи божества на Индия създадоха три различни олтари с три различни приноси и с три съвсем различни култури или институции и духовни трапези. Докато при Христос, т.е. в нашата Църква, се получи нещо, което светът нямаше. Идеята да разкъсате гръдта на Божеството, за да създадете от нея Себе Си, да се родите от Него, така както е казано в голямата идея Моят Единороден Син. Така в Митологията ги ражда един и същи, но и ги изяжда – Кронос гълта децата си. Защо? Страх от Пантократор, страх от власт. Само християнството направи принос в мировата култура, в мировото съзнание с идеята на Единосъщието в триликост, триипостасност!

Тогава институция ли е проблемът за Възкресението, което ви прави толкова приет от Сътворителя, че казва на Своя Син: Седни от дясната Ми страна, Институция ли е? Най-голямата институция, която е подвластна на личност! Само осъщественият Аз може да каже на материята Си да се пръсне и да се събере; само осъщественият Аз може да каже „Аз и Отец сме едно!“.

Институция на Възкресението, институция на Възнесението, институция на Единосъщието! И във всичко това – Личността. Сега, когато отидете на Таворската планина, наистина ще видите камъните; когато отидете на Гроба на Възкресението, ще намерите коленопреклонение, свещи, какво ли не, но няма да намерите Христос, Личността. Пантократорът, Всевластният, Вседържателят, Всемогъщият – Той е!; Той е, Който е бил и ще бъде! Отделен е въпросът доколко съответните догматики, доколко съответните канони и пр. определят съответното място, но те определят място, когато личността е извървяла Път. А Той какво рече: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Пътят, Истината и Животът! Той може да каже, че е Живот, защото извървя Път, позна Истината на това, което казваме: Божията човечност – Син Човечески, и излезе в Човешката божественост – Син Божий. Тогава може да се каже: Аз съм Животът; Дерзайте, победих света! Институтите на преходността ги побеждава Пантократорът!

И тогава чак ние можем да кажем колко стойностно стои идеята за Месията. Личност ли е? Да, безспорно. Казал съм много ясно: Определете за какво сте дошли – за месианство или за ученичество. Човек трябва да определи за какво е дошъл – за Месия или за ученик. И никога не може да бъде обиден, ако йерархията го постави да учи. Защото онзи, който намята дрехата на месианството, а не носи отговорността на жертвата, омърсява и самата жертва. Какво е тогава Месията? Личност, но тя не може да бъде разделена от месианството, което е институция, защото се казва на Месията: „Иешуа, Ти дойде за спасение, това е името Ти; Ти си изцелителят, но идваш с предназначение за спасение.“

Така че, не разкъсвайте тези, така ако мога да кажа, дадености, с които Роденият, с благоволението на помазаничеството, създава церемония (тайнство). Церемонията е показ и съхранение. Показът е за обикновените очи, него обикновено наричаме обреди; а съхранението е енергията. Помазаничеството е най-висшата енергия и досега запазена, когато дойде това велико благоволение на вашето Мирово съзнание. Има ли формула за Мировото съзнание? Има, но тя не е показ, а Живот! Другото е съществуване, наистина само съществуване. Затуй говоря, че в Митологията много енергии стоят неразгадани, много още култури човечеството трябва да мине, за да пригоди своя рационален, но не още интуитивен ум и да може да каже: Ето, това е културата на боговете – неовладяни или овладяни стихии, които трябва, като ги подържим три дни в ковчега на Изида, да възкръснат. Човекът още не е ползвал енергиите на собствените си участници. Колко много будни богчета чакат в него да им даде право да изявят своята енергетичност! Огънят чака! А огънят какво е? Храна на мисълта.

Новата институция това е огънят, в който трябва да изгорим, както в онзи символ фениксът изгоря. Ако вие не го изгорите, той няма да си възвърне нито крилата, нито полета. Защо ви е феникс в кафез, вътре у вас?! Защо ви е тази пленница душа пред великата свобода?! Затова огънят чака! Храната, която водата даваше на астрала, мина. И когато искате обяснение що е потопът, институция ли е, всички ще кажат: „Не, той беше казън, той умъртви човеците.“ Нищо подобно. Той беше енергията на астралния образ на светлината. Огънят у нас чака – да не говорим и за ония жертвеници, които мълчаливо чакат своя принос... А какво ви поднася културата на съвремието? „Да направим райско човечество“ – една отдавна изживяна заблудена будност. Човекът не може да отрече миналото си, но не може да стои в него като култура на молението, а като преценка на изходен път.

И тогава вече ние можем да кажем това, което със столетия се дискутира в нашата Църква (в първите векове): що е Христос? Богочовек или, както там си го казват – Теофор, т.е. Богоносец? Всяка една от тези същности създава институции. Ако Той е само Богоносец, тежко и горко на културата на бъдещето. (Защото този, когото носите, можете да го отхвърлите, но Онзи, Който е у вас, Той е, Който може да ви отхвърли.) Но ако е и един Богочовек, тогава ние може ли да кажем: Да, всяка Негова стъпка в бъдността е човекът – бог в развитие? Ако той е само Богоносец, ще е феномен, не същност, а ние изживяхме най-голямата тайна на институцията Единосъщие – Бог Отец, Бог Син, Бог Свети Дух!

Бог Отец не е само Абсолютът, но е и формула на поведение, вгръщаща в Себе Си Сина Човечески, Който в Своята еволюция (с всички институции, които прави) става Пантократор в идея на Единосъщие. И затова така добре е сложено в Доктрината на Сътворението – образ и подобие. Така ще изграждаме поведение, което преминава в обичаи, но в Откровението Христос освобождава човека от образа. Как? С една от най-големите идеи – ще имате ново небе и нова земя. Тогава една битка за свобода от образа може да бъде също част от институционността на Пантократора в тезата на сливането в идеята на Единосъщието!

Така че проблемът за Пантократора като личност е ясен, защото самото понятие на всевластието, т.е. господарството, предполага личност. Не универсалният ум, а упълномощеният, т.е. изявеният ум. В ипостасността в Троица Единосъщна само за Втората ипостас е сложена тази надсловност и това благоволение – Христос е Пантократор. И понеже се говори за Единосъщие, имаме ли битка между Син и Баща, Бащата Пантократор ли е?! Колко добре са схващали. Ако Го направят Пантократор, това предполага личностното поведение на инстититути – но Той не е роден. А Втората ипостас – Христос, е роден. (Колко ли много дискусии е имало относно тези неща, а и досега не може да се каже, че са добре уточнени.) Не може да се направи Пантократор и Светият Дух, макар да е даден в образ и да е наименован също ипостас, защото и Той не е роден, а изхожда от Отца Си.

Когато се говори, че една духовна доктрина може да бъде вече изчерпена, трябва да се знае коя нейна енергия. Човечеството се умори да прави умувания – то постигна цивилизация, но не духовност, или ако постигна божественост, не е Богоносимост. Представете си с какви измерения е правило преценки – не толкова, че е имало страх, че ще обиди Бог, ако му каже, че е Богочовек, а не е имало антена, за да хване тайната. И затова, когато става въпрос за приемане на религиозните убеждения в идея на служението на Учението, много голяма бедност е това, че някои продължават още да твърдят: „Ние, ако бяхме приели вероизповеданието си от Католическата църква (въпреки, че тогава Църквата още не е била разделена), щяхме да бъдем...“ Нищо нямаше да бъдем, защото там бедността е голяма! Там имаше един Тома Аквински, който изпочупи лабораторията на Алберт Велики, на най-великия алхимик. Алберт Велики можеше вече да събужда други сили, а Тома Аквински, който стана баща на Католическата църква, в енергиите на Божеството виждаше дявола. И така, понеже не видял човек да движи машините, взима желязната метла и счупва всичко в лабораторията. Пазете Алберт Велики във вас! И не позволявайте на някой си Тома (дали е верни, или неверни) да ви счупи ретортите на алхимията!

Хората разбират под институция това, че трябва да запалят свещ, а не да извикат олтара в себе си и да си запалят там свещ. Защо? Защото им липсва Пантократорът! Гледат го на икони, а не Го осъществяват. Това е голямото разминаване, това е евтиното извинение. А никой не може да Го вземе вътре от вас! Но сега в Учението на Мъдростта за първи път човечеството ще се върне към Божията човечност – олтарът вътре у нас. Там, където Пантократорът може да освети личността, и там, където тази титла също ще загуби стойността си. Защото феноменът е знак на демонстрирана божественост в света вън от нас, когато тя е осъществила вътре своята Богочовечност. Излизайки Божествеността на човека, ние ставаме Единосъщие или това, което казвам – голямата тайна на Съсътворителя.

Страшна тайна е човекът! Така че той ще е винаги личност и безспорна институция. Той е този, който погълна в инволюцията Божията човечност, и той е онзи, който в еволюцията ще изведе Човешката си божественост! Ние не можем да правим бъдеще, ако нямаме будността на предназначението, което ни е дадено и определено – Пантократорът в Неговата велика тайна! И можем ли да я осъществим, има ли стълба, по която вървим? Да – йерархията на Духовните вълни. Тогава определено мястото на Учението Път на Мъдростта не е проблем на безспорност, а на наложителна необходимост!

Пътят на Голгота е лично битие,
Пътят на Разпятието е социално битие,
Пътят на Възкресението е Мирово битие!