(Продължение)

Културата на бъдещето е културата на Духа!

Всеки може да бъде Син Човечески и нямаме никакво основание да се изживяваме в невъзможност да бъдем и Син Божий! Колко неща са вложени у нас, за да се осъществим в това велико тайнство! Можем ли тогава да направим една култура на съчетанието на Сина Човечески и Сина Божий?! И един професор Захари Стайков направи една такава поредица от осъществими възможности: „Време – Капитал – Бог в едно“[1]. Дори в реалност да ги вземете, вие ще видите, че това е проницание, което ще остане във вековете. Времето е услуга, Капиталът е отговорност, но Бог е Родителят! Значи каквото и човек да прави, трябва да го въведе в единство с Бога.

Така ние поставяме сега един от най-големите въпроси: Можем ли да изведем своя земен Адам до оня небесен Адам – да изведем онази тревожност, която вложеният у нас Бог рече: Адаме, где си? Защото Адам, както казвам, е мирова памет. Той се е търсил като самосъзнание в идея на съществуването, но още не се е търсил като небесен. Трябва този човек в милионите години да се изживее през всички тези съзнания: на сътворен, на митологичен, в идеята на Правда, в идеята на Любов, в идеята на Мъдрост, в идеята на Истина и в идеята на едно цялостно живеене – свобода от съществуване и право на Живот, в Доктрината на Живота. Ето тази йерархия на битието трябва да се усвоява как? Чрез догми, чрез религии, чрез познания – познания, които можем да понасяме.

Никой не може да понесе повече от това, което неговата материя му позволява. Иначе ще заприлича на балон, който като надуваш и минеш границата на енергията, която може да поеме, той не я задържа. Тогава какво е направила Митологията, създавайки образа за лабиринта в неговата невъзможност да освободи Твореца? Родила е идея за крила! Ето приложната воля на въображението – част от енергиите на културите, и то безспорно е енергетичната пластика и ритмика на съдбата, която изпълнява жизнеността на еволюцията. А съдбата се самохрани в идеята на себеотричането след милиони години. Това е голямата тайна, която ни предоставя битието, осъществяващо се в идеята на обожествяване чрез културите, религиите, правните или други форми. И тогава чак можем да разберем защо Бог Отец рече на Адама „слез“ – не му каза „качи се“! За първи път това изкачване в Небесни царства прави Христос, Който минава от Син Човечески в Син Божий. Адам е изначалната воля, която носи и акумулира всичката Божествена енергия, и потребата за знание го прати да култивира, да прави битие и култура: Слез! Слез от твоя рай! А къде да слезе? Да слезе в своя астрал и в своята физика. Видяха се голи! За първи път им ушиха какво? Кожени дрехи. Там да слезе и оттам – Обработвай това, от което съм те направил!

Сравнете всичката тази инволюционност както на култура и битие, така и на формирана телесност, сравнете я с Откровението, което ни дава Христос. Бог Отец праща Адам да се култивира – Синът, Който е единосъщ с Баща Си, прави Откровение и ви казва: Видях нова земя и ново небе – ново тяло и нов ум! И какво още казва там? Че хората ще си светят сами. Разбирате ли тази голяма амплитуда, която извършва еволюцията, служейки си с ръката на съдбата? Съдбата е подчинена, не еволюцията! Еволюцията обслужва човека и има нужда да си взема своите ресори от тези божества, наречени съдба, за да изгражда. Така формираме мироглед, който създава култури на олтари и таблици на морала – прозрение за усвояване на ново.

И тогава можем да кажем (даже когато поискаме да направим една съпоставка) каква е културата на съвремието ни: дали е това, което наричаме една играчка в Океана на Сътворението, или самият Океан е играчка на Сътворителя?! Ето защо казвам, че по-добре капка в океана на Всемирната си същност, отколкото капка на личния си цвят. Това може да го рече Учението Път на Мъдростта, защото то дава, че там служението – при Децата на Деня, не е вече със себе си. Тогава не е жертвата, която ви осмисля, защото в етапите на развитието винаги е имало жертви: ще се принесат тотемни божества, ще се принесат жертвени чисти животни... Не са те, които могат да дадат проницание в дълбочината. Вие приемате една такава жертва, ядете един тотем, за да бъдете събожествени, но на една ритмика на първичния човек. А ние говорим вече за битие, което е свободно, свободно от повеленията дори на съвремието си. Не може човек да не се съобрази със съвремието, но не бива да остане в съпоставката, а в преценката. И точно тук Христос надкрачва цялата култура, градена в продължение на хиляда и петстотин години от това, което свещеността на книгите е оставяла, а се е губела свещеността на личността. Затова тезата ми е, че човекът е свещен, не институциите. Преходност на културите, преходност на институциите – хилядите каменни божества, събрани в музейни отдели, свидетелстват за преходността и на най-голямата святост. Защо тогава една култура, която сега е освободена от тях, не иска да освободи бъдещето от себе си?! Удобно е да видите каменните божества и да кажете: „Да, те бяха суета!“ Но ония, които правеха пред тях молитви, не са ги правили от суета, а от потреба да осветят поведението си в служене на божества! Стихийни? Това няма никакво значение. Те са вътре у нас, ние ги укротяваме – укротяваме този голям огън на битието! Ето голямата култура, която трябва да изграждаме. И тогава да знаем, че изворът на знанието не е институцията. Тя е потвърждение и след това консервация на онова, което свещеността на личността дава, разбира се в лицето на белязаните Учители, или Пратениците, пророците, или вдъхновените, откривателите, или евристичните личности – на всички, които са правили история.

Така ние трябва да приемем една от най-големите институции – институцията без догми, както и познание чрез интуицията, или това, което много често казвам – прозрение, което ви дава постулата на предназначението. Ако човекът не се осъществи в предназначението, тогава той е услуга, или както казах израза – играчка в океана на Сътворението. И когато говоря за съдбата, казвам, че тя е една от дълбоките тайни, с която трябва да смените скръбта – а не извинението „такава ми е съдбата“, не скръстените ръце „такава ми е кармата“, услужено от една социална система, наречена кастова даденост. Кастите са това, с което ви обезоръжават. Не че идеята за прераждането е грешна, а социалната структура, в която я прилагат, и намереното извинение. Намериха заслон на скръбта. А заслоните на скръбта послужиха на битието на човека в идеята за извинение и хленч, че страда (вместо да се развива).

Много голяма е тази битка между извора на знанието, което наричаме интуиция, и вибрационната еманация на астралните повици в човека, както и на мисловните – особено на по-нисшия мисловен свят, с което за съжаление се разнесе доста много развращение, когато несамообладаното познание, а потребното за величие го прави герой, че говори с богове. Или е липса на реална представа за това, което сътворява битие, или е онова, което може да се каже – обидното невежество, не необидната неграмотност. Разбира се, в културата на съвремието, това е да разхищаваме енергии в безцелна целност. Да не говоря, че не се употребяват за служение... Феноменът е верен – приложението му е опорочено. Никой не може да отрече контакта, но контактът не е откровение, контактът не е интуиция! Феноменът на виждане или слушане е верен, но знанието, което се предоставя, е много първично и всеки момент, когато по-висшето поле наложи своята воля за кармична разплата, изхвърля всичко на бунището.

Липсата на самообладание за величие е разврат на мисълта! И затова в Учението Път на Мъдростта е поставена идеята служение без себе си. Докато изработиш себе си – милиони години, но когато искаш да направиш служение, което има и социално отражение, тогава е това, което извърши Христос – без себе си! Защото Христос показа една от най-великите тайни – безспорността на жертвата, за която твърдя, че нито една клетка в Неговия организъм не беше живяла с мигновеното „страхувам се от смъртта“ или с безотговорното, че „жертвата ми не е за Мировото съзнание, а е за моето величие“. Подобно съзнание, което е Мирова жертва и Мирова мистичност, разбира се, е белег на Учителите. И откъде Христос изведе тайните, за да ги даде след това на света? Изведе ги от онова, което наричам налистване – написани и утвърдени с жертва листи, в Книгата на Живота! Това го няма в световната култура не само като философия, не само като метафизика; няма го в древните Упанишади, няма го в прозренията на предишните религии – да снемете седемте печата от Книгата на Живота, в която е цялата битнина както на Универсума, така и на личната ви история. Налистено е там и бъдеще, и минало, и настояще. Всеки лист е една от най-великите тайни, която човекът може да познае.

Голямата тайна на битието в човека е налистянето в книгите на Съществуванието, на Акаша и на Живота с неговите, така да се каже, анатомични, мисловни и духовни редове. И точно защото е налистване и в анатомията, затова говоря за одухотворяване на материята; и точно защото е налистване в листа на мисленето, затова говоря за наследственост като мисловен процес! И някога ще разберете – може ли с една мисъл да стане раждане? Аз казвам: Да! Отделен е въпросът кой орган ще ви обслужи. Истината е една – че мисълта ражда. И може ли това налистване да не е довършено не защото е свършило мастилото или листа, а защото еволюцията на човека трябва да го доведе до свобода от съдба?! И всеки, който има още огъня на съдбата в еволюцията, ще пише, ще пише човекът бог в развитие. И тогава можем ли във всеки лист да намерим една култура, която в същото време е един исторически образ, една социална даденост, както и едно отчетено време и една характеристика?! И какво имаме? Имаме образ и Подобие, имаме наследственост, имаме клониране! Битие – в същото време култура. Култура ли е да правите клониране – да; култура ли е да бележите наследието – да!

Под култура не се разбира само художествени произведения, нито само олтарни моления. Културата е ето точно това, което като превод е култивиране – „colo“ – обработване, усъвършенстване. Ние можем ли да правим една такава култура – култура, която почва да осъзнава Бог в себе си? Поносимостта на изявения Бог е част от възможността чрез култура да се понасяме. Страшното е, че тази борбеност, или тази спазма, както във физиологията, така и в цялата Универсалност, я наричат страдание. Затова казвам: няма страдание – има развитие! Култура...

Така че, когато видим един голям паметник, един изведен образ, ние не трябва да виждаме само материята. И все пак, всеки творец е подбрал материя, която може да понесе неговото вдъхновение и откровение да твори – както скулпторът глината, така художникът цвета. Или оня нотиран лист, в който трябва една мелодия да изведете и да поставите бемоли, диези и пр., само и само един вибрационен вик да бъде сложен там в измеренията да не разрушиш поносимостта на материята! Другото е баналната теза за хармонии. Но те се разкъсват (като балона)... А човекът? Не! Той просто намира песента.

Разбира се, хората правят и битието, и културата идеологии, правят ги религии. (И когато човекът се ограничи в своята догма, за да създава това, което се нарича учение на съображението, тогава няма защо да се чудите, че чрез догмата си инквизицията се е осъществявала.)

Битието като абстракция питагорейците нарекоха число. За тях то е космична същност, а не само количественост – то е енергия в Сътворението[2]. Тогава имаме ли тази тайна в себе си като метафизика?! Те боравеха и с една от най-големите тайни, които някога школите са оставяли на човека – с мълчанието. Защото другото е да дадем словоизлияния без да влезем в посветеността. Питагор е имал един много особен маниер. В обета, който са давали учениците му – че ще мълчат, ги поставя на изпитание, като им се казват обидни думи. И ги ругаят, и ако някой от тях отговори, не издържи на възпитанието, си отива, защото там, в школата, Вестата стои с пръст на уста до огъня, а шест богини около нея мълчат. Защото мълчанието наистина е една голяма благодат. Знаете ли какво нещо е да си определите поне един път в месеца ден на мълчанието... Целта е една – да намерите опорност в най-великата си тайна: изначалният Адам да му изведете знанията, да изведете мировата памет. А не културата на съвремието – толкова много забавления, които ви предлагат институти и личности. Много е тревожен проблемът със забавленията, не със заниманията – поне част от заниманията могат да ви дадат някаква опорност, но забавленията са нещо страшно обидно.

Кога е целостта за един Аристотел: пълното – битие, реалността, и празното – небитие, иреалността? Това са преходностите, които човечеството изживява. Защото философията на Аристотел или философията на Платон, или на който и да е от съвременните велики идейници безспорно е много бледа в сравнение с голямата идея, която ни оставя например т. нар. пароусия, т.е. пристигането отново – пришествие на Божествеността. Кого извикахме на пристигане? Адаме, где си? В Учението Път на Мъдростта Адам, посланикът на Бога във всички времена, направи своята пароусия, направи своето пришествие и в Третото хилядолетие. И ние можем да бъдем в историята свободни, че няма да има преселение повече. Защото преселението какво търсеше? То търсеше една неудовлетворена тенденция: потреба за територия и държава. Организацията, която имате в себе си, е точно вече необходимост за свобода от ново преселение.

Освен битието ни, в което Учението Път на Мъдростта създава една особена аура, ние сменихме и олтарите. Не защото бяха неосветени – повтарям: човекът е, който ги освещаваше.

• Сменихме олтарите, защото трансценденталния Бог сменихме с иманентния!

Сменихме ги с бъдещия олтар в Третото хилядолетие като идея за свобода от грешника – с олтара Книгата на Живота, която нарекох съзнанието на Бога. Би звучало неудобно да се говори, че съзнанието на Бога е толкова близо до нас, както и толкова дистанцирано, когато говорим за трансценденталния Бог, ако Го търсим в един олтар там, който се нарича дърво, след това мечка или някакво друго животно, след това каменен олтар...

Всичката тази единственост, далечна и близка, я носим у нас. И точно това е, че ние, страхувайки се да обидим Бог вън от нас, създаден в Правдата като жесток и отмъстителен, или митологичния бог, губехме реалната представа на вложения у нас, който викаше „Адаме, где си?“. Той е, Който чака! Ето защо това налистване, както казах, написаното, подчертаното в страниците на Книгата на Живота, е именно най-съществената идея в Учението Път на Мъдростта. И затова в тази Книга са оставени белезите на унаследяването на Този, Когото нарекохме Богоединство, Богоподобие, Богослужение. Ето защо се преповтаряме в идеята на раждането. Често казвам фразата: Адам е сътворен, но получи една привилегия – да ражда. Най-голямото чудо! И то не само да ражда, но и да себеражда. Тогава може да се разбере белегът на наследието и защо поисках да се см`енят имената – за да не се повтаря ритмичността на родовата карма. И да се разбере защо може да има клониране. Има – и от най-малката клетчица! Даже нещо повече – учените търсят дали от отживените и вече станали вкаменелости не може да се изведе един ихтиозавър или нещо, което хилядилетията не, милионите години са го отнели. Защото може ли една енергия на Богоенергетичността да бъде загубена?! Една плът може да бъде обезжизнена, лишена от битиейност, но не обездухотворена!

Учението Път на Мъдростта поиска и вече прилага своите прийоми за обезземяване, изхождайки от една от тези култури и битиейности, които Митологията ни постави в ролята на двама събратя разбира се, защото единият е на богиня син, другият е на бог – Антей и Херкулес? Нищо в живота, така както сме навикнали да го гледаме, нищо не се губи. Няма нещо, което може да е изчезнало и да не е в хармонична цялост.

Нашата идея за хармоничността обаче е, че тя е част от голямата беда. Търсейки хармоничността, ние се страхуваме от дискомфорта, който получаваме, ние се страхуваме от конфликта. Обявихме атома за „atomos“ вместо за „tomos“, макар че още атлантите са го владеели (защото те са живеели в битието на астрала) – голяма е бедата, когато умът без прозрение решава проблемите на културата. Но, успяхме ли да го разбием, можахме ли да го подчиним?! Хванахме тази енергия в ръцете си. Каква власт имаме! Да хванем атома и да вземем неговата енергия и така да махнем това „а“ пред „томоса“! Да, ние се страхуваме още от него – та ние се страхуваме и от смъртта, но това значи ли, че тя е злосторница? Смъртта е най-нагледната воля за еволюция и най-нагледната потребност за безсмъртие! Звучи неудобно. Защо? Защото се страхуваме от незнанието, което имаме, и тогава му създаваме една от най-удобните дрехи – дрехата на чудото. Гримиране на истините в удобност на това, което казах – на малкия ум с малките феномени, които искат да минат за героични.

Културата, която създават изкуството и религиите, е бледата сянка на проницанието. Но те са, които правят йерархията на усвояването на Бога – от тотема до Възкръсналия. Култура на обезземяването и на одухотворяването на нашата материя. И за да покаже как се овластява духовността над материята, Христос предостави образа на Преображението – когато имате една нетленна светлина, и след това Възкресението, с което демонстрира най-великата тайна – тайната да одухотворите материята, пътят на човечеството.

И така, в тази голяма идея за свобода на енергиите ние можем да раждаме живот. Разкрепостяване! В логична последователност наистина разкрепостихме атома. А колко по-голям е човекът от атома! Да, може да има страх от него, но той е, който го констатира, той е, който го укротява, който го прави светлина, път. Колко по-голям е човекът!! Тази именно истина – култура на измеренията, измерения, които Учението Път на Мъдростта ви оставя. И тази култура на измеренията е, че боговете умират, но Бог остава. Така, ако е божество атомът, то си отиде (въпросът е как го владеем), но Бог остана!

Плутарх има една странна мисъл: Този, когото боговете обичат, рано умира. Аз не мога да си представя по-голeми недомислия, раждани в потреба на непознаване тайните – не че Плутарх е малък, той е голям. Голям, но за времето си – не може да надскочи времето си (както и другите философи). Знаете ли какво значи да се надсмееш на невежеството си?! Но то е потребна култура на времето си. Тази теза е наша, тракийска, само че тя е: този, когото обичат боговете, изповедниците го убиват, та да имат застъпник горе. Това вече е теза! Значи те са познавали необходимостта от застъпник пред Бога. Но защо не са извиквали Бог в себе си?! Така е – културата е просто тези печати, с които ви разрешават да заминавате за чужбина. Наистина много странно...

С една такава идея – че когото Бог обича, рано умира, човечеството се илюзира в познание и дори го внуши! То се превърна после в морална доктрина на стоиците – след като се наситиш и станеш седемдесетгодишен, можеш да се самоубиеш. Това е пораженска теза по същина. Отделен е въпросът, че е без проницание – заради културата на несъбудения Бог. Могат да имат едно извинение, че искат Бог да си Го ползват, но нямат извинение, че не знаят Бог какво иска. Ето това липсва на културата на света, но тя като йерархия такава е била. И ние не можем да се сърдим, че някой ни е предшествал, когато се касае за идеите им; можем само да кажем, че Учителите, които са давали култура на универсалността, са носили и прозрение какво да позволят. Затова Христос ще рече: Имаше много неща да ви кажа, но не сте готови. Вижте колко ясно и извинително. Затова ние си позволихме в Учението Път на Мъдростта да кажем: Живейте с гласа на съдбата. Но когато съдбата направи обожествения, тя трябва да си отиде – макар че обожественият още не е Бог!

Това, което Учението Път на Мъдростта направи, е, че то даде характеристика на културите. Първом характеристика на Културата на Сътворението. Да създадеш от цялата мирова плът едно образцово тяло, изведено с цялата клетъчност и с онези божества, които след това в него определят характер; да му сложиш вътре в него Себе Си, за да Те търси човекът като образ и да Те осъществи като поведение, наречено подобие! Каква култура му предостави?! Творецът му предостави една култура на трудолюбието и една култура на гостолюбието. Тревожат се, че на дядо Адама ралото може да се счупи... Да, но ето, че дойде модерната техника. Идеята е да родите формула и да направите инструмент, с който можете на нивото, на което сте, да обработвате. И би било трагедия, ако още стояхме там (макар че като съзнание, а и като постижение и сега има народи, които стоят).

Ние дадохме характеристика и на Културата на Митологията, която от стихиите роди безсмъртници. Тук е величието на един Хермес да каже, че боговете са безсмъртни човеци. Нещо повече – със своята, ако мога така да я нарека, наука за „Песен на гласните“ той създаде ритмика в имената на боговете. Не съм намирал в световната култура по-реално знание от това велико нотиране. Защото само гласните създават вибрации. Тогава ще разберем защо търсим нотиране и измисляме най-различните потребности, за да не се загуби хармоничността (която е до голяма част в своето битие папагалщина). Но както виждате и конфликтът е потребност на еволюцията – съдбата има два бряга. Тези, които ядоха в Сътворението плода на знанието, родиха двубрежието – добро и зло. Дойде време, когато ние освободихме тенденцията на човека в зломислие и злодействие, оправдавана с наличието на сътвореното, а не на одухотвореното. Сложихме ли няма зло, има нееволюирало добро?! Това част ли е от една голяма култура, която Учението Път на Мъдростта предостави на бъдното поколение?! И наистина ли се храни от енергиите на битието? Да, наистина!

Битие и култура! Антей трябваше да бъде отземен, Дедал трябваше да роди идея за крила... Себелюбието на сина Икар – да не се вслуша в гласа на твореца – на своите восъчни крила отиде към Слънцето и падна. Същото самолюбие ще намерим и в един Фаетон – синът на бога на Слънцето, който иска да кара колесницата на баща си, но нито владее вихрите, нито има волята да обюзди конете на мисълта – и катастрофира... Това са тайни, които ни са оставени. И точно Учението Път на Мъдростта се опитва да ги разтълми и открие.

Безспорно е, че не трябва една култура, каквато е Културата на Правдата с всичките нейни повеления, да бъде властна сега. Тя има в себе си диалог и конфликт. Като морална целност излезе възможността за правда, но не за истина – това са съвсем различни неща, и в такъв случай тя създава ценности като ценността на кръвта, на расата като колективно съзнание в идеята на усвояването. Защото в края на краищата и войната в нейните правила е една култура. Тя е издевателство по отношение ценностите, но е култура, която е безспорна. Но на расовата доктрина и сега се плащат данъци! Расовият принцип прераства в кръстоносни походи, а по-късно и в инквизиция – да унищожите този, когото наричате еретик, за да му спасите душата...! Къде отиде заповедта „Не убивай!“? Една култура, която три хиляди и петстотин години властва – и аз не съм изненадан, че между двамата братя Исмаил и Исаак, т.е. между юдейството и ислямизма, продължава битката на расовата капка кръв.

Ето в каква люлка се люлее човечеството!? И тогава – необходимостта да го изтръгнем за един нов път от един стар навик, така както Христос го направи с Културата на Любовта. Изтръгна го с един социален кръст, с една Проповед на Планината и с едно Преображение; изтръгна го от родовото начало и ревнивостта на божеството, което прилага жестокост, облечена в благоволение, че е грижа за човек. Човечеството, ако беше изповядало Христово учение в неговите Блаженства, щеше да има друга морална таблица и друга характеристика в поведение за Богоосъществяване.

Христос наистина е едно изключение в битието на Неговото съвремие. Можеше ли някой дотогава да ви каже Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци или да ви даде един от най-великите закони на икономиката, че когато имаш две ризи, тогава ще дадеш едната, а не когато имаш една скъсана – да я дадеш и да отидеш да просиш или крадеш за нова?! Човекът, Който можеше да каже: Когато намерите големия бисер, идете, продайте всичко и купете него; Човекът, Който можеше да каже: Събирайте съкровища, които не ги пояжда ръжда и молец, беше ли в противоречие с цялата същност на една култура, която отрече и в морал, и в прозрение?! Казано ви е: „Око за око, зъб за зъб“, Аз ви казвам: Когато ви ударят от едната страна, дайте и другата. Христос сложи един ресор, с който искаше да омекоти отмъщението, станало жестокост. В идеята на възмездието когато сложите жестокостта, то е отмъщение. Затуй те казват: „Саваот е отмъстителен, той е ревнив!“ Представете си, че всичко това го имаме в себе си!

Учението Път на Мъдростта дава знание за битието ни, сбор от всички култури. И битката е много, много тежка; нужен е кръстът, който нарекох социалният кръст. Защото гневът на хората към Христос не беше личен – беше идеологически. Само че личности го хранеха – Синедрионът хранеше гнева на тълпата, и вижте: Осанна!; Разпни го! Това носим! А Духовните вълни като йерархия на културите дават възможности на прозрението да надкрачи традицията и спокойно да се раздели с онова, което може да бъде неговата пречка. Така Пратеникът, чаканият Месия, няма вече да бъде обявен за богохулник, както го направиха. Не е проблемът дали трябва да бъде разпнат – всеки човек идва до своята култура на Разпятие. И когато ме питат защо има брожения – защото са се събудили боговете в теб! Когато се събудят боговете в теб, ще се питаш дали наистина Фаетон иска да язди слънчевата колесница на баща си... Но има една ритмичност, която, когато влезе, създава нагмездване на дисхармонното у нас. Тогава какво му е потребно на човека? Не е свещта, която храни външния олтар, а онова, което Христос рече: Влезте по-дълбоко – в тайната стаичка, и там си направете молитвата, там си запалете кандилцето!

Така ще дойде една индикация на прощението, култура на прощението. Едно прощение, което има един белег – да направиш жертва, за да освободиш алканието на жестокостта. Да освободиш мисълта си от догмата и да се самосъхраниш не чрез жестокостта, а с жертвата – идея на Единосъщието. Ядат тотема като идея на Единосъщие, но нямат куража да се принесат в жертва! Този конфликт е един от най-големите и до Христос не го решиха, защото оставяха идеята за отмъщението по-властна от идеята на Единосъщието. А взимаха принесената жертва като причастие...!

Христос остави в тази велика тайна на прощението възможността човекът да властва над своя ум и над своята плът, която го прави виновник в поведения консумирани или мисловни. Защото, когато става въпрос за съденето, Той казва: Прелюбодействал е всеки, който е по-желал – а не биологичният факт само. Виждате как изгражда човека в идея на признание, че мисълта е по-грешна отколкото самата биология. Така че в Културата на Любовта Христос се опитва да внесе прощението в противовес на това, което се нарича отмъщение, ревнивост. И както виждате ревността на Саваот не свършва, но и волята на човека не е свършила – защото този ревнивец не е неговият Творец.

В Кабалата вие ще намерите, че Саваот е едно от божествата, но не е Бог Отец. Това са проблеми на окултните знания, които можете да научите, та когато искате в себе си да спрете ревнивеца и отмъстителя, да знаете, че това не е гласът на вашия Отец, а е вибрацията на тронуващия (така както е казано в Посланието) на престолнината, на която са седнали ваша мисъл, ваша душевност и ваш дух. И ако човекът със своята вътрешна будност, с прииждането на едно ново осезание почне да чете листи от Книгата на Живота, тогава наистина ще познае онзи стих от Евангелието, където е казано за Христос: „...отвориха Му се небесата, и видя Духа Божий да слиза като гълъб и да се спуща върху Него“*. Идеята за образи – защото не е достатъчно само да чуете пърхането, а и да видите, за да дадете убеденост и да се простите с това, което казах: със старите престолнини. („Очи да видят, ръка да пипне!“) Можете ли да си представите каква промяна трябва да се извърши?! Тя дори не е цялостна, тя е универсална! Универсална е затова, защото в нас е Универсумът, у нас е и сътвореното от Универсума – напластените божества в нашата Книга на Живота.

Когато от този глед ние направим преценка на идеята за Сътворението, на идеята за Митологичните въображения и ценности, на идеята за Правдата и Любовта, ние тогава говорим, че Вълната на Мъдростта е една велика стратегия на духовна необходимост и историческа неизбежност. Нашата история е неизбежност на това, което наричаме духовна необходимост, а не историческата даденост да ни открадне духовната необходимост да ражда. Това е битие! Мъдростта ще ви остави нещо, което тепърва поставихме: човекът – бог в развитие. И нищо обидно няма, изхождайки дори от това, което са оставили предишните. Както казва един Хермес, или Тот в египетската митология – бог на мъдростта: Човеците са смъртни богове, а след това един Христос: Аз и Отец сме едно! Защо тогава да нямаме доблест на събудения у нас Адам, който се търсеше, да му предоставим престолнината, че той е един бог, който се търси в развитието!

В Книгата на Живота ще видим вече откровенията – едно превратно схващане на всичко и, както казах, смяна на олтар. Олтарът вън от нас е сменян в хилядилетията като поведение, но олтарът, който ви дава право на обожествяване, не е проблем на поведение, а е проблем на предназначение. Този вътрешен олтар ви дава право на култура на себе си. Това е най-великата тайна, която Културата на Мъдростта може да ви даде. И не е проблем на съображение, нито е проблем на умувания. Това е проницанието на едно велико бъдеще, което аз наричам Служение!

И когато дойдем до една друга доктрина, която Учението Път на Мъдростта ви предоставя и като битие, и като култура – овладяването огъня на Възкресението, безспорно ще създадем култура на Възкресението, което от своя страна е трамплин на Възнесението. Първом Преображение и изнесеният Кръст на одухотворената материя, а след това тя ви позволява и Възнесение!

Колко много истина ни трябва да се овладеем в тази голяма тайна – огънят на Възкресението в битието, култура на обожествяването ни; най-голямата идея – идея, която може да бъде осъществена от прозрение и предназначение. Легитимността, кръщелното свидетелство на човека е предназначението. (Както в кръщелното свидетелство ви дават пътен лист – „отроче от женски пол“, „отроче от мъжки пол“.) Това е предназначението, определеното ви предназначение – с мисъл ли ще работите, с душевност ли ще работите, с Дух ли ще работите, или пък ще култивирате с йога правото си на мускули... Това не е ирония, а отговорност пред онова, което хората наричат съдба. А когато имат тази отговорност и дойдат до момента да се освободят от съдбата, тогава чак разбират, че много са се влачили в пътища далечни.

Истината ще стане знак на овладяна божественост – Културата на Истината! И Христос рече, че само тя ще ви направи свободни, само Истината ще ви даде тайните на Живота. Само тя – тази култура на обожествяването, е вашият участник в молението пред Книгата на Живота. Тогава, както съм казал: Само Бог живее, човекът съществува! Съществува като култура вън от себе си – това са всичките тези пирамиди и храмове, в които е отивал да прави своето моление. Той е водил битка за своя образ – да го защити; той води битка и за своето Подобие – да се осъществи като култура на Твореца. И той в края на краищата ще роди една идея за родовия си път, който е неговият Отец!

Така човекът ще направи началие на своето историческо присъствие; ще даде облик на едно национално осъществяване – това, което Духовните вълни правят в защита на Духовните раси, а те от своя страна в своето разлъчване създават националните потреби. Но се създава и идея за един миров език. Много е работено върху тази идея. И виждате във Вавилонската кула как разбъркаха езиците. Защо? Защото изразът на битието, което осъществяваха, не беше характеристика на божественост, а само стремеж. Вложен в това обиталище, той щеше да бъде една болка за Духа – страданието, оставило знак, вместо развитието, повело битка за обожествяване. И в такъв случай ние вече можем да разберем тази голяма идея за родов и национален език – битие без което не можем. И това никак не застрашава духовността до нейното осъществяване в своята божественост. Ето защо защитата на личността в Откровението стои на първо място – ново небе и нова земя! Това е защитата на личността, нейната метаморфоза в усвояване на божествеността – пригодността да понесе.

И какво е предшествието, което може да ни даде Истината? Навремето теософите излязоха с един надпис: Няма религия по-горе от Истината. Но Истината е овладяно Възкресение. То е, което ми е дало основание да кажа, че Христос е едно овладяно човечество и една въплътена Божественост. Не е проблем на вяра, нито е проблем на други формули, с които искате да признаете тайната на Христос, не – една жива реалност! Трагично е, че го представят с чудеса, а не с жизнеността и не с тази тайна: Аз съм Пътят, Истината и Животът – вижте колко добре йерархира. А живее само Бог! Другото е едно гримиране, но то е потребно, защото и Шекспир беше го казал – че целият свят е една сцена.

Шекспир е един от будните хора, въпреки че в цялата му величавост на драматургията няма да намерите прозрение, освен битка между добро и зло. (Велик е, но... там остана.) Затова така добре драматичността разкъсва, защото това е да дадете лъчите на озвереното срещу молитвеника. И той затова ще създаде идеята за трите парки, които пеят на Макбет хваление: „Ти ще станеш крал!“ Но там кой храни Макбет в идеята на престъплението? Лейди Макбет – астралът! Другото е интерпретация на ума, който пише критики...

В Културата на Живота, която ние не можем да наречем вече Духовна вълна, той – именно човекът в идеята на себеосъществяването, е, който може да стане Съсътворител. Да създадете подобния, когото ние нарекохме събожник. Събожник! Подобният ли е, щом вие сте един бог в развитие?! В идеята да признаете събожника вие преди да имате богове, имате обожествяване. Така че голямата тайна е да се изживее обожествяването. Затова дадох формулата: Познанието в Учението Път на Мъдростта е прозрение с предназначение! Ако човек не се улови в предназначението си, той ще живее тревожни дни и Небето ще го храни с манна – манна Господня, за която Христос каза: Моисей ви хранеше с манна, но вие сте гладни! Това са тревожните му дни. Там, в Правдата, имате развитие, което ви дава заповеди и ви определя поведение. Защо? Защото Свободата е само когато човек може да яде от Дървото на Живота, а не от Дървото на знанието. Адамовци и цялата поредица на култури, които са създадени, ядоха плода от Дървото на знанието. Учението Път на Мъдростта ви предоставя за първи път възможността да се яде плодът на безсмъртието, наречено Дърво на Живота. И затова, когато йерархирам поведението на доктрините, поставям на последно място Живота – Животът като доктрина, т.е. Бог в Живот.

Ние не можем да бъдем недоволни от това, с което хората са следвали пулса на еволюцията, но ние можем да искаме недоволство в потребата да освободим Адам. В царствата Небесни – там е мястото на сътворения Адам, в когото работи хилядилетия, милиони години Христос, т.е. Единородният. И тогава казваме: няма нищо, което може да ограничи човекът да стане Син Божий. Това е култура на Мировото съзнание!

Има една фраза на Тома Кампийски: Никой не може да получи от папата була за безсмъртие. Имал е съзнание, че безсмъртието не е папска була. И тук културата на религиите е да ни култивира до Небесния Адам. Това е култура на Небесния Адам, която ни предстои – да изведем земния Адам до своя Небесен в битка срещу Сътворението. Затова изграждаме какво? Образ и Подобие – Боголичие и Боговластие. Това е голямата тайна.

• Учението Път на Мъдростта е лична култура, но с мащаба на едно Мирово съзнание!

Така че културата на Третото хилядолетие ние трябва да изведем от историческата реалност, да я изведем от националните дадености и от законите на съвестта, когато искаме да изграждаме лично и социално битие. Тук е голямото огледало – съвестта. Не казвам съдбата – съвестта! Тя е, която може да ни създаде култура на Духа; тя е, която може да обезземи Антей; тя е, която дава пулса на Мировото знание, наречено интуиция; и тя е, която в края на краищата чрез Откровението ни предостави олтар на моление, наречен Книга на Живота.

Това е Третото хилядолетие. Това е и потребата от евхаристията – идеята на откривателството, когато новите идеи раждат. Тогава висшата мисловност у нас е, която може да ни даде енергиите за една култура на бъдещето. И много е тревожен въпросът: в състояние ли сме при наличието на това заземяване и това вкопчване на социални тенденции да променяме? Но, който иска да сменя богове, трябва да има смелост и трябва да знае: има един Бог, който няма да умре в своята идея на осъществяването – човекът бог в развитие!

Идеята за Свободата e Небето – не е умът на Адам. Причинният свят е Небе. А зад него няма ли още нещо? Да, затова ние в Учението Път на Мъдростта говорим за тази велика тайна – човекът бог в развитие, но не още Бог. Идея за Свобода! Свободата е присъствена само на Бога. А ние Го имаме в нас! Следователно вкусът, усетът за Свобода у нас е предмет на събудения Бог. Колко може да вкусите от идеята за Свободата? Толкова, колкото Бог е събуден във вас! Другото е само умувания: „Ние сме свободни, дайте ни загубените ценности на християнството...“ Пародии – както на философи, така и на политици. Никакъв усет! Усетът за свобода на Бога у нас е това, което може да даде стойност.

Колко много битки на мисълта са водени да очовечим някого! Но колко много прозрения, откровения, колко много послания трябва да дадем, за да видим откровението като енергия на обожествяването! Ето защо Хермес остави идеята на смъртните богове, наречени човеци – да намерят своето възпроизводство на подобието в себе си, да раждат бъдещото безсмъртие – да станат Богове! Идеята за възпроизводството... И затова тази фраза повтарям: В сътворения Адам работи роденият Христос. Нищо не е скъсано! Цялата лира е в своите седем струни. Когато искате да имате едно Учение, вижте го в неговата цялост, живейте с това, което сме казали: Няма човешка мъка, която може да убие Бога у нас! Няма! А когато осъзнаем това, няма камъкът, който трябва да държим на раменете си, да смачка човека, защото от камъка започна енергията на очовечването.

И тогава, когато изградим Вълната на Мъдростта, с основание казах – свобода от съдба. А такава свобода е Живот в Бога. Той не може да бъде ограничен от това, което съдбата поставя, както обръчите задържат едни дъски, за да направят от тях буре. Тя е, която е била. И когато умеете да направите целостта, бурето няма да се разпадне. Защото има и други енергии, когато от чемберите на съдбата няма да има нужда от присъствие. Затова казах: битие без догми – култура на Посланията. Защото догмата може да се изживее в знание и да ви освободи от привързаност, а културата на Посланиета е извор на знание и в същото време е интуиция или предсета – прозрението, с което какво определяте? Определяте онова, което не ви е позволила съдбата, но съвестта ви вече може да го направи – предназначението. И тогава ние разбираме колко властно стоят нещата от правото ни на присъствие от едно минало Послание, което каза: Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях – Възкресението! Култура на Възкресението, която беше демонстрирана. Но после имате Култура на Живототворчеството.

• Живототворчеството е Съсътворителят!

В идеята на културите досега никой не можеше да постави проблема за Съсътворител, защото никой не извеждаше човека, макар и да е дадено в идеята на Сътворението Диханието, което го прави Съподобие, или Боговластие. Никой там не каза, че ще го изведе. Така че правото ни на присъствие трябва да бъде облечено в това, което казахме – Съсътворителството. Съсътворителството е една от най-големите идеи, които бъдещото човечество ще може да приложи.

Това е Културата на Мъдростта. Колко предпоставки за голямата бъдност – Свободата! Защото човекът може да си живее в едно Богопознание, но той трябва да се осъществи в едно Боговластие!

Живототворчеството не е качество,
Живототворчеството е Богосъщност!