Свържете Божията човечност с Човешката божественост!

Деца на Деня! Това, което измерението не може да обхване с нашите възможности, е предоставено в будността ни. Защото Небето се живее с будност, а законът на осъществяването с отговорност! Да благодарим на Посланието, с което имахме една изключителна благодат, едно повеление, че не можем да кажем, както някои (тези, които определяха поведение за служение на олтари), че човекът не е от света. Ние трябва смело да заявим, че сме от света, защото искаме да го променим. Това лежи в Посланието на Приложната Молитвеност!

Човекът е неразривна същност от онова, което е историята. А тя е повече от един олтар и много повече от един трон, защото човекът е толкова божествен, колкото и земен; и земните потреби са толкова небесни, колкото и небесните послания към земния човек.

Едно е вярно – че Приложната молитвеност е създавала и изграждала в хилядилетията и приложната култура. Отработвала е формули на обучението, за да можем да кажем сега, че една от страниците на тази култура е и книгата „Агни йога“. В поточността на историческото присъствие Приложната молитвеност е шествала във всички сфери и във всички йерархии. Формирана или не, но крайно необходима, за да може човечеството в своята еволюционност малко помалко да прави култура на приложността. Прави я, разбира се, в сферата на това, което ние йерархирахме като идеи на Духовните вълни. В тези Вълни приложната култура е отработвала своите формули, само че досега с една видимост – това което се нарича олтари, в чиято неизбежност се прави обред; това, което в йерархия на усвояване се нарича формули на посвещението (знаете за залите на посвещение в египетските пирамиди, за елевзийските тържества и посвещения, за сибилите, които са преминавали формулата на своята обречена девственост).

Всичко това е било една неизбежна историческа последователност на Приложната молитвеност, която в Учението Път на Мъдростта формулирахме вече съвършено ясно и ведно с Основните принципи и Нравствените категории вложихме в схема[1]. Разбира се, живеем я като поведение без да спираме йерархията на бъдещето в приложността, защото тя като историческа необходимост ражда своята мирова неизбежност и безспорно създава формула за историческо битие.

Приложната молитвеност, макар и да не излезе в доктрина до Учението на Мъдростта, е във всемирната историческа потреба на човечеството. Затова в Посланието сложихме първа идеята: Деца на Деня, вие сте Мирова необходимост и историческо битие!

Деца на Деня – тази ясна формулировка! Тук са съчетани идеята на Сътворението и на изведения (от нас) човек като бог в развитие. Или така, както го дадохме: Сътворението е идея за Човека, когото трябва да надмогнем! – един страшен белег, който не можехме да търсим в Доктрината на Правдата, не можехме да го търсим в Доктрината на Митологиите. Не е можело да се сложи другаде, но все пак кълнове на тази приложна молитвеност е имало, имало е във всички времена. За да се изгради човекът освободен от колективното съзнание, да се изгради личността – това велико благо, което Христос в хронологичния ред на човека-колективно животно, човека-роб, човека-колективна политика (zoon politikon) е трябвало да изведе до една потреба. Дори както един Плотин ще го каже: Можете да бъдете богати с добродетели, но бъдете синове Божии, бъдете богове, бъдете Бащи на боговете!

Това е културата на приложността, това е и сложеното наименование на Посланието – Приложна Молитвеност, Послание, което ви казва: Истината е победена съдба от Човешката божественост! Защото в човека, излязла в живот, обгорила неговите пътешествия, Човешката божественост му е дала една неизбежна вътрешна отговорност – Истина! А онова, от което създаваме белега Живот (от всичко следсътворено и след познаване тайната, или както го казваме историческо битие), то е не само себеосъществяващият се Бог, но и изведената Божия човечност. Това непременно налага великата тайна на Приложната молитвеност, защото тя е вътрешна потреба.

Ведно с Повеленията и Исканията, в продължение на толкова години вече, ние слагаме от четирите Евангелия по три текста от три глави, за да дадем тази голяма динамика, която Учението на Христос остави в преобрата на изведената личност (в нейното усвояване на това, което е казано: Аз и Отец сме едно) – свобода от расовия принцип, свобода от колективното съзнание. Идея за личност – нещо, което ни постави и надсловът „Само човекът е свещен“. В това светите Евангелия с тяхната енергия, а безспорно и онова приложно дело, наречено с едно понятие – апостолство, бяха свършили своята работа. (Отделен е въпросът за приложната чистота на оставеното от Христос на човечеството.)

Друга енергия, която мога да нарека част или предобраз на Приложната молитвеност в приложната култура на изходения от човечеството път, това е именно Агни йога. Винаги, когато съм я прибавял към Посланията на Мировия Логос, съм казвал, че това е жив плет, който съхранява същината на Посланието; жив плет, който съхранява енергията, аурата на самото познание като приложност.

Затова вписвам Агни йога, защото тя е делотворната енергия, тя е приложното обучение, огледалната формула на тази планета как трябва да се отработва с приложна воля (разбира се с будност според посветеността и йерархията на познанието) всяка една от тези потреби, които изграждат моралната, духовната и културната образност на изповедниците на съответните минали култури и сега – на изповедниците на Учението на Мъдростта. Тя е може би приложният учебник на Учението с това, което зрението ни и интелектуалната ни будност позволяват – да освободим енергиите на едно Послание, можещо да каже правилото във вътрешното ви поведение: Научи ме чуждата вина да не приемам за своя невинност! Да не се разпилеете в безпространствеността на невъзможната усвоимост на приложена култура – това са параграфите, които слагам към всяко едно от Посланията в продължение на годините, откакто съществува Школата. А тези, които са прочели Алманаха[2], знаят, че винаги съм ги включвал и преди това.

Тази година като първи параграф от ,,Агни йога“ към Посланието е включен параграф 35, което като номерологията е 8, а последният – параграф 508, прави 13.

Числото 35 е 8 като номерология, а осмицата значи равновесие с една много силна основа, за да може да се устои както на енергиите, така и на жертвите. Основата безспорно трябва да бъде голяма, за да може това, което наричам корона, да не бъде разлюлявана от съмнението, което по-нисшите светове поставят – от нашата биология до нашия ментал. Доминантата трябва да бъде Духът ни – за него е необходима устойчива основа, за него е необходима културата на вековете!

• § 35. Когато се говори за полезността на някого, не бива да се мисли, че той представлява от себе си стълб на Учението. Нещата трябва да се вземат в тяхната действителност, защото преувеличаването е еднакво по природа с умаляването. Не бива да теглим никого насила към небето, в определения му час слепецът ще прогледа. Добре е да се посочи истинският порядък на живота, за да могат по-ниско стоящите да видят целесъобразността му, избягвайки излишното, но не е нужно насилствено да се подтикват. Проучете способността на всекиго и не поставяйте товара на камилата на гърба на осела.

Това е първият текст, с който трябва да разгърнем някои от потребите, които изграждат сигурност; да направим преценка на една полезност без да я натоварим (поради липса в нея на достатъчно вътрешни сили) с целостта на отговорността да е стълб на Учението. Колко ясно е казано: „Когато се говори за полезността на някого, не бива да се мисли, че той представлява от себе си стълб на Учението.“

Много често човек изпада в евтина възхвала и тогава заслепяването за преценка на полезността минава границите и възхищението оставя белега, че това е стълб на Учението. Изживяват го доста хора, но дай Боже в тези, в които се раждат подобен род съмнения, „вятърът да изгони мъглата“, както се казва. Приносът на полезността не е както в предишните култури на приложността – някой да избере големия коч (както и сега на празник с курбан) и вместо пет пъти (колкото останаха при мохамеданството накрая) да си позволи шест пъти да направи моление пред Аллаха и това да се сметне за полезност, а той самият – за стълб на Учението. Това е формалната страна и много често увлечението, или неизмерението на усвояване, може да предпише подобна награда. Говорим за някого като за „стълб на Учението“, но след три дни се оказва, че този стълб не е имал арматура. А арматурата са лъчите на голямото вътрешно прозрение – не това, което се нарича преувеличение.

Много добре е казано тук, че всяко преувеличение има своето равнище с умалението. Защо? Когато преувеличавате, не може да носите товара. Вие по неволя изчерпвате енергии, което ви омаломощава. Сам, без да щете, умалявате стойността на ценността, защото не можете да я понесете и тогава губите за нея прозрение. А когато няма прозрение, стойността не е стойност, а само акт на еднодневие. Човекът обаче не е еднодневен, макар да живее в броени дни.

Колко много будност и отговорност е потребна – било на този, който се натоварва с нещо в собственото си ласкателство, било заради това увлечение на удовлетвореност, с което слушащите почват да правят хваления, а още не могат да различат, че удовлетвореността не е проблем на възхищение. Когато се научите да разграничавате астралното си удовлетворение с менталната преценка на възхищение, тогава може да определите. Тези неща не са различени. И трябва не удовлетвореност, а прозрението да бъдете възхитени; трябва да се научите да правите разлика, защото възхищението е духовна пулсация, а удовлетворението е съблазън на равнището на астрала! Този проблем ви дава основание да приложите една енергия и воля с цел да извеждате някого нагоре.

Липсата на измерение и преувеличаването, че някой носи белега, прави тази голяма грешка – насила да извеждате някого в небето. Разбира се, че той там ще е като слон в магазин за стъкла. Но ако може да имате пари да платите счупените от слона стъкла, то колко енергия ви трябва да платите размирността в полето на мисленето, на интелектуалността, на духовността, причинена от непригодността, която сте качили на равнището на Небе! Много е голяма тайната. Затова говоря за приложна молитвеност, затова във всички хилядилетия е отработвана приложна култура, затова е било обучението – за да има измерение! Не преувеличение, което носи трагедия...

Ала в определено време, „в определения му час слепецът ще прогледа“. Затова Христос отговаря на майка Си, когато тя Му казва „Направи това...“: Не е дошъл часът Ми; жено, какво общо имаш с Мен? Разбирате ли тайната на измерението и липсата на изкушение! Възхвалата... – без да се знае, че часът за проглеждане не е дошъл.

Когато се сее, не се вижда семето да никне, но който познава големия закон, знае, че ако не „умре“, то няма да роди. Това трябва да се разбере от тези, които искат или най-малкото са понесли незаслужено белега „стълб на Учението“.

Оттук нататък трябва да видим една йерархия, която се поставя в развитието ни: „Добре е да се посочи истинският порядък на живота, за да могат по-ниско стоящите да видят целесъобразността му.“ Нищо обидно няма в това, когато в тази приложна култура листът на молитвеността като прозрение ви казва: ще трябва да намерите, да посочите, да изведете целесъобразността, за да бъде тя уловена от онова, което може да е и по-ниско стоящо. Проблемът за йерархията и посвещенията не е обида – той е отговорност, която всеки поотделно трябва да поеме. Няма обида, когато правите достойна и отговорна преценка! Понякога се извиняваме за един акт на арогантност и го наричаме хамалщина. Не е обидно това, че професията „хамалин“ е физическа, но когато тя е духовна хамалия, безспорно тогава нещата са крайно неизбежно лоши. Винаги ще има йерархия в посветеността, йерархия в усвояването на културите. Затова има първо отделение, второ, трето и т. н. – за да се даде възможност на вложени сили да излязат, на култивирана мисловност да ражда или да следва идеи. А посвещението не е диплома като награда на учениците. Не всякога смелостта е достатъчна за дипломиране, защото непресметнатата смелост създава поведение на невежия. Затова е дадено, че на по-ниско стоящия трябва да се посочи целесъобразността, за да се избегне излишното: излишното фанфараонство, излишното декориране. И тогава чак може да се каже, че не е нужно насилие, за да правим подтици. Вижте колко кротичко, без обидност, обаче твърде назидателно, Христос ще каже: „Не хвърляйте бисерите в нозете на свините!“[3]

В такъв смисъл в този параграф стои нещо, което е много съществено: „Проучете способността на всеки и не поставяйте товара на камилата на гърба на осела.“ (Явно е, че посланията, които Агни йога дава, имат много фигурни образи.) Кое е преимуществото на камилата? Преимуществото, особено на двугърбата камила, е, че като ви сложат между двете и гърбици, няма да паднете. На двугърба камила какъвто и товар да сложите, той няма да падне. Това е идеята за сигурността.

Кое е неудобството, за да пада нещо от магарето? Магаре се язди, като стоите на капулито[4] му, т.е. отзад, а не както кон, стоейки отпред. Така че, когато се натоварите на осела, колкото и да искате да гледате, не сте като на кон, когато стоите отпред – прозрение, срещу превозване на някаква материална същност. Това е голямата тайна – проучете и не качвайте духовната си торба с ценности на капулито на магарето, защото дори при най-малкия му бяг няма да ги намерите. И макар че оселът е символ на смирението, не е достатъчна идеята на смирението, ако нямате дързостта да правите жертва.

Вторият параграф е 132, където като номерология ще намерите 6, а това безспорно значи посято семе.

• §132. Ужасна болест са самомнението и подозрителността. Първото поражда тъпотата и невежеството, от второто произтичат лъжата и предателството. Внимателно трябва да се вглеждаме в подбудите на сътрудниците. Щитът запазва този, който с искреността на озарението може да закрие извивките на тъмнината.
• Не е простак щастливецът от народните приказки, но воин бодърствуващ и предугаждащ, такъв е обликът на текущото време.

„Ужасна болест...“ Затова е шестица – сято семе, семето на самомнението и подозрителността. „Първото поражда тъпотата и невежеството.“ Човек може да има много дипломи и няколко академични звания и точно самомнението да го постави на везната на мировото преценяване. Защото понякога академици и професори наистина могат да ви кажат толкова самомнителни неща, а в действителност никога не са имали Лъча на Проницанието, за да знаят, че в мисловен недоимък говорят върху големи проблеми. Дори цитират народни поговорки, за да се извинят, че и един народ така мисли. „Храни куче да те лае“, например. А колко нормално е да те лае кучето, когато влизаш през плета, и колко недостойно е този, който ти е дал хляб, да иска да ти отнеме свободата (ако, разбира се, не си роден роб). Има неща, за които човекът не може да жертва свободата си. Точно в този смисъл самомнението е едно опущение срещу отговорността пред огледалото на неизбежната вечност.

Не можете да си представите колко мъгливо става – и социалното съзнание, и личната духовност, с приноса на тъпотатата и невежеството като самомнение. Това е и трагедията на хилядилетния път на човека, особено когато той пробужда своя първичен ум в идея на самозащита. Тогава идва безспорността на самомнението – човекът може да направи тояга, с която да брули орехи, но и да роди в себе си подозрение, че другият иска да го измами... И може да приложи лъжа и предателство, а не онзи открит двубой, който наблюдаваме в идеята на интелектуалната пробуда – вземете примерно Давид, който е едно дребно овчарче, и Голиат, грамадният херой. Интелектуалният ум ражда тогава, както съм казал, техническа революция. Измисля прашка, за да сложи камък и да го изстреля на 300 метра, вместо ръката да го хвърли на 50. Това е техническа революция! (Много е лесно, след като на някого на ума му е дошла идеята, да направиш топ!)

Когато самомнението и подозрението вземат връхнина в определение на личното ви поведение, раждат се лъжата и предателството, но голямата, непроходна, непрободна мъгла безспорно е тъпотата. А тя много добре се храни! Храни се с това околовръстие, в което винаги може да се ръкопляска: „Нашият герой!“ И като се затварят очите, идва онова, което се нарича публична лъжа или предателство. Когато някой се е нахранил, но не е дочакал десерта на културата, той тръгва да говори за насита, но не може да говори за деликатност, липсва вътрешният аристократ. И затова се казва „тъпота“.

Много пъти съм повтарял, че човек може да стигне дори най-висшата си степен на посвещение (осмата степен според будизма) и оттам да го върнат. Не заради това, че имат удоволствието да видят някого унижен, не. А защото потребата е толкова наложителна, че една шупличка, когато може да пропуща съмнение или самомнение, или друго подобно в бъдната отговорност, тя трябва да бъде херметизирана. Това е голямата тайна, това е потребната необходимост на отработения в идеята на жертвата. А ние предупреждаваме: Мъдростта – служение без Себе си! Това направи Христос – без Себе си. Когато разглеждахме Евангелията към Посланието, говорихме как излязоха в Него вътрешните фарисеи, как на улицата вън дойдоха фарисеи и книжници, дойде синедрионът да Го провокира: Хайде, слез от страданията, спаси се! И това, за да Го спасят в унижение – да не направи лично битие, нито социално, нито Мирово. Но това са хората – не могат да познаят, че Път, който не се извървява, не създава лично битие!

„Внимателно трябва да се вглеждаме в подбудите на сътрудниците.“ Нескрито е нито в социалния живот, нито в културния, когато някой се е напътил да получи звание, а посредствеността на неговия интелект е белязана. Тогава вече той безспорно ще поднесе онова, което се нарича лъжа и предателство, за да си освободи место. Това е много по-страшно, когато се отнася за духовните учения. Там страшното не е, че няма начини да бъде разбита тази интелектуална културна мъгла, но когато тя е плод на духовна мъгла, когато тя е тъмота в извивките на служението, там не можеш да кажеш, както на непросветения академик: „Иди си!“ Там се закрепостява духовният властник на тъмотата, която създава енергията на злото, т.е. на нееволюиралото добро. Защото посредствеността може да създаде в душата ви култура да бъдете удовлетворени от „тайни“, които един контактьор, примерно, ви дава. Феноменът съществува, но достоверността на информацията...?!

„Внимателно трябва да се вглеждаме...“ Ето тази велика подбуда на съмнението и тази невидяна докрай тайна за подбудите на сътрудника, който идва да ви поднесе себе си, заради самото изграждане на себе си.

Безспорна е необходимостта от награда, но трябва човек да знае и размера на развращението. Това, което за съжаление е социалната реалност – тя има възможности да прави масови организации с идеята на развращението „вие сте белязани“. (И затова е казано вглеждане в подбудите на сътрудниците.) Това е трагедията на големите социални политически формации. А отговорността, която трябва да проявите в будността, може да не ви донесе трон, но тя винаги ще ви донесе причастие от свещен олтар. Това направи Христос още в пустинята: Ако ми се поклониш, ще имаш всичко... – Не! Олтар, на който Той стана светилище, и причастието, което животвори!

Понякога в медиите така натрапчиво дават подлостта, че като че ли наистина приоритетно тя взима връх. Когато се култивират добродетели, не се разбира, че най-трудно се разрушават мисъл-формите. Вие може да взривите на някакъв апаш сега колата, но не можете да взривите мисъл-формите! Трагично е, че светът продължава, при наличие на толкова много прозрение, да работи с трите само измерения. А нещата са ужасни в другите измерения. Те са съставка на вашата корпусност (на вашия астрал и ментал) – мисъл-форми, които като завеса стоят пред светлината на интуицията и пред окото на будността. И след това като се преродите, вие без тях не можете!

„Щитът запазва този, който с искреността на озарението може да закрие извивките на тъмнината.“ Ето това е, което на Децата на Деня е дадено като приоритетна защита – да знаят, че има тъмнини, мисъл-форми, за които носят бъдна отговорност! И така с искреността на озарението ще застават като воини срещу онази криволичеща пътека между илюзия и реалност, между подлост и достойнство, между предателство и жертва. (Аз не зная дали за предателството можем да издигнем някакъв паметник, но за достойнството направихме на Левски!) Това е щитът на искреността!

Оттук каква хубава алюзия между две големи понятия е сложила Агни йога: „Не е простак щастливецът в народните приказки, но воин бодърстващ и предугаждащ, такъв е обликът на текущото време.“ В народния говор, в преценката ни винаги ще се говори за Иван глупака. И добре е, че в превода, който са направили на български, не са сложили „не е глупак щастливецът“, както върви в руската и в нашата народна приказ. Защото идеята за опростената щастливост има голям диапазон, за да стане глупак.

Простотата е част от невинността да бъдете щастлив, понеже имате ограничена интелектуална възможност, но не сте глупак. Простият, простоватият човек има първичния елан, първичната еволюция – той е щастлив в измеренията на своята чистота. Глупакът е нахален, той ще отиде да се покаже. Той е това, за което казвам невежество – показва незнание, а уж знае. Този, който има неграмотност, може и да каже позволени незнания; ужасното е от невежия, който казва непозволени знания! Затова тази хубава формула на превода има голяма стойност, за да бъде оценен щастливецът като воин, който бодърства и предугажда – „такъв е обликът на текущото време“. Невинността на този щастливец в едно друго текущо време ще му позволи онова вътрешно зрение, което може да го направи посветен. А голяма част от философите, когато ги потърсите в техните прераждания, по няколко хиляди години се въртят в своите мисловни кълчища – от умуване и от самомнителност.

Другият параграф е 340, числото 7. Свещената седмица на посветените!

• §340. Важното е да се научим да мислим насаме. Помнете отговорността за мисълта. Наистина, мисълта разрушава и най-здравите стени. Съмнението, раздразнението и самосъжалението могат да бъдат съзнателно отстранени.
• Съветвам ви да наблюдавате себе си и да знаете, че само Учителят може да ви помогне. Съветваме ви да считате Учителя за единствена крепост.

Едва ли по случайност (хората употребяват тази дума, но аз винаги ще говоря за прозрение) можеше така добре да се наредят нещата, че да дойде този параграф след всичката мъглявина на малката мисъл и на порочното щение.

Първом: „...да се научим да мислим насаме.“ Колко хилядилетия са били необходими да се роди идеята за вътрешния олтар, за тази смела мисъл на Христос, когато казва: Не се показвай, че постиш, а влез – влез навътре, още по-навътре в малката стаичка и там се помоли.

Колективното съзнание безспорно е раждало и поведение към колективна молитва. Социалните строеве са раждали социална политика на колективността. Аристократ, роб, феодал, буржоа, пролетарий и т. н. са социални формули на съзнание в поведение (и на най-святото), а не вгръщането навътре. И наистина, колко е трудно да си насаме!

Човек не може да се освободи от поселниците, за които винаги съм говорил – милионите богове вътре в него. Пъплят, говорят, правят свои неща... Можете ли да си представите! Спрете се някой път и ги чуйте у вас как шумолят. Затова казах, че излязоха книжници и фарисеи в Иисуса. Тези на улицата Той нарече „варосани гробници“, но вътре у нас книжниците, синедрионните старци са култури на миналото – именно тези богчета. И виждате как си пъплят. Ако някой е наблюдавал копринената буба, когато яде камото си (тя тогава не спи), чул ли е как шуми? Някаква симфония в продължение на цяла една седмица. Ето това се опитайте да чуете вътре във вас! Тези поселници, които са изграждали нашата динамика, те са наша енергия, защото са стихии: вода, огън, кръв – какво ли не щете. Те създават мисълта. И какво е казано? „Наистина, мисълта разрушава и най-здравите стени.“

Действително няма по-мощно оръжие засега – дори и от атомната енергия е по-мощна мисълта! Защото атомната енергия погреба стотици хиляди хора, но мисъл-формите са погребали милиарди в увлечение, че се правят добродетели. Затова мисъл-формите на отрицанието са най-голямата беда на човека. Тук е необходимостта от хигиена. Насаме! Не в колективното моление, не в церемониите, в елевзийските тържества, влачили милиони, не! Милиони и сега се къпят в Ганг... Как искате тези хора – шудри и брамани, да пораснат? Къде отиват? В астрала. Как да ги осени гълъбът на просвещението тогава, как искате да кажат „Аз и Отец сме едно“?! Те нямат смелост да бъдат насаме. И тогава се явява формулата на обществената молитва – от убийствена по-убийствена, внушаваща, че си от грешен по-грешен... Липсата на дързост е убийство на доблестта!

Никога човек не трябва да казва, че е късно и никога – не мога да победя себе си! В природата са дадени стихиите слънце и вятър. Езоп прави една великолепна басня от това. Скарали се слънцето и вятърът кой може да накара пътника да си свали горната дреха, палтото. Вятърът казал „аз“, слънцето казало „аз“. Тръгнал пътникът (така както всеки от нас е тръгвал) и започнал да духа силно вятърът. Палтото се обръщало, пътникът го загръщал, връзвал с въжета... – духал, духал вятърът, вдигал прах..., много отрицателна сила, насилие прилагал. Е, изминало времето му, в което се разбрало, че той не може да свали палтото. Грейнало слънцето – пътникът сам го свалил. Следователно онова, което трябва да направим, е да изведем добрата, слънчевата мисъл; да изведем събожника срещу това, което ни се е случило във всекидневието или което е една карма на нашето минало. В идеята на тази свобода трябва да разграничаваме доколко личната ни карма има своя валидност в личния ни път и доколко тя създава чрез отсрещните (а тя винаги е свързана с отсрещния, защото кармата е действие, поведение на взаимност) обръча на нашето развитие. Тогава вече можем да кажем, с тази вътрешна зрялост, доколко личната карма като поведение прави отражение и в националния и исторически път. Ето защо водя битка за премахване на анатемата, т.е. за свобода от проклятие, което обикновено е върху големи личности (а те са част от националната идея).

Много е важно наистина в тази пътека, в която трябва да върви, пътникът да приеме слънчевата будност, като се освободи от всички други природни дадености. Защото вие може да извикате плодния златен дъжд – да ви измие и да опложда (както Зевс го прави), и все пак той е природен. Но слънцето у нас е плексус соларисът, който ни храни, който събира и съхранява енергията на Кундалини. И тогава вече кое е онова, което слънцето може да ни даде? Зрение – както за личния ни образ, така и за чуждия. (Една малка драска може от обикновения човек да направи клоун – стига да му удължи носа.)

Трябва да се научите да гледате и тогава ще видите онова съмнение, което е част от самомнението – тази раздразнителност, че не са ви качили на трона на величието. Величие може да пожалите, но се научете да търсите великото! А всички плачат за величие – за трона на политическия мъж, за одеждите и жезъла на владиката... А вътре в тях – варосани гробници. Ето това е раздразнението и самосъжалението, че не сте наградени, самомнението, че вие сте белязани, а пък не сте получили своето.

Самосъжалението е една от най-жестоките битки, която човечеството води. Ама я води в своя вреда – самосъжалява се, вместо да излезе в отговорност за жертва. Този, който започва да се самосъжалява в идеята на жертвата, той никога не може да я направи! Той става точно това, което в параграф 132 беше казано – става предател. И именно това наблюдавах в т. нар. „възпитателни общежития“ – започват да се самосъжаляват. А още по-страшно е, когато това съжаление е, понеже някой бил толкоз голям, а са го унижили. Няма унижение. Унижава се онзи, който се опитва да унижи! Затова там, в затворите, родих тази странна мисъл – цялата тайна, събрана в едно: Достатъчният на Себе си не може да бъде победен!

„Самомнението, раздразнението и самосъжалението могат да бъдат съзнателно отстранени.“ Това е битката, която имате да водите! Поне това като лично събуждане ви дава основание да се потърсите в една молитва за себе си. Ето ви идея! А раздразнението е всекидневие. Защо? Защото имахте враг (имахте расов враг, класов враг, враг брат, когото трябва да обичате), но нямахте събожник.

Няма по-големи уроци в тезата на приложността! И чак сега, когато дойде Посланието на Приложната Молитвеност, вие може да разберате защо съзнателно не съм давал обреди. Трябваше да се узрее, за да се възприемат големите идеи на себежертвата, големите тенденции – да разрушите, да надмогнете в себе си пълзящата самомнителност!

Съветваме ви да се наблюдавате и да знаете, че само Учителят може да ви помогне. Съветваме ви да Го считате за единствена крепост. Да, този съвет е хубав. Но кога? Когато сте отстранили самомнението, когато сте отстранили подозрението Този ли е Учителят – този Иисус, синът на Мария, винопиецът, Който не може да познае, че тая, дето Му мие краката със сълзи, е една уличница... Всичко това го има там, в страниците на Евангелието: Симоне, Симоне, Аз в дома ти влязох, ти Ми не даде вода за ръцете, а тази със сълзи изми нозете Ми! Да, грешница е, и по-добре от теб зная, но Аз за тях дойдох! Ето я крепостта. Когато обаче нямаш самомнение, когато нямаш подозрение, че този Иисус, синът на Мария, има бяс, че Той е луд! (А и защо да няма бяс – нали гони чуждия; защо да не и е луд, щом е намерил формула за извинение на посредствениците!)

И Буда – не го ли напуснаха учениците му?! Защото седнал да се храни с една грешница... След седем години отиват да му кажат: Прощавай, Учителю... Тези, които са били най-близо до него, те са раждали съмнение. Затова в един хубав гневен жест Христос може да каже на Петър: Махни се от Мен, сатана! Защо да не му го каже? Само че тогава са имали понятие „сатана“, а ние вече го нямаме и можем да помолим да бъде освободен теренът от себехвалбата, която някои носят. Тогава разбирате ли мисълта ми, че до Духовната вълна на Мъдростта Учение се е давало само с добродетели? Ние нарушаваме световната поточност в една голяма идея – създаваме бъдещата култура на Знанието. Култура на Знанието като прозрение, не на интелекта, който е услуга на прозрението!

И последният параграф е 508, именно 13 – вълшебното число на Мъдростта!

• §508. Интелектът не е мъдрост. Интуицията е мъдрост, интелектът е разсъдък. Мъдростта решава, защото решението отдавна е назряло. Интелектът е преддверие на мъдростта и когато е изострен, той навлиза в областта на синтеза. Разсъдъкът и специализираният ум са ъглите на дома на бъдещето. Човек, който има специализиран ум, може да си подготви блестящо бъдеще, но той ще се въплъщава дотогава, докато умът му изгуби своята ограничена специализираност. Когато интелектът губи своята специализираност, той става вече мъдър. Всяка специалност е предназначена за условията на земята. Духовното напрежение акумулира психичната енергия на пространството. Духовното напрежение може да ви заведе във всяка сфера на астрала.

Малко не са познали за духовното напрежение, защото астралът е доста близо, а духовното напрежение е един нов улей, чрез който се влиза в по-висшите светове, когато се подквасва интелектът, за да стане мъдрост, т.е. когато се подквасва разсъдъкът, за да ви даде прозрение. То е това, което се характеризира с думата „възхищение“.

И тук има една изключително хубава графика – графиката „Интелектът не е мъдрост“. Казал съм, че мъдростта е пулсация на интуицията, а интуицията е евристичното начало в човека. Оттук вие ще разберете, че има йерархия – има интелектуален човек, талантлив човек, даровит човек, гениален човек. Виждате как тази йерархия върви. Но когато отлистите страница от духовните учения, вие ще кажете: да, има и боговдъхновение, и богопознание, но върхът на всичко е Богооткровението! И все пак, когато върви тази йерархия за даровития, творческия, гениалния, понякога се употребява и един епитет – „божествен“. Ето как, съзнато или несъзнато, е сложена възможността чрез това велико напрежение да се изнесете до „божествен“! Безспорно, тази стълба е вървяна, вървяна... Човекът е имал знания с очите, имал е знания със сърцето, имал е знания с ума и когато прерасне, когато се изостри интелектът в мъдрост, тогава имаме синтеза, което е именно сумирано, екстремно изведено велико знание.

В този параграф се прави и един много странен паралел – потребността от острието, от скалпела на специализирания ум. Това е потреба, за да можем да анатомираме, но е ограничение да познаем човека. Специализираността е точно анатомиране, вивисекция, но губим човека. Разбира се, потребно е да познаем какво има в него. И можем един сърдечен орган, на който предоставихме знанието (юдейската религия дава знание чрез сърцето от страх да не каже някой, че като има ум, може да стане бог – ужасът на културите!), сега да го сменим с една пластмасова помпа. Виждате – сменяме органи, дойдохме до клониране (но преди това Бог клонира от Адам Ева). А казвам, че ние ще извикваме души и ще знаем да им правим тела. Но хората не мислят сега за това, защото разработени биогенетика и биоетика още няма. Можеш да клонираш, но етиката? (Ами ако от някой разбойник изкараш едно добро разбойниче?!) И кой ще клонира душа? Това е големият проблем! Лесно е – ще клонираме, специализирахме се, байпасове слагаме... Но и с байпас пак се умира, защото великият закон за безсмъртието се крие в смъртта! Не трябва да се остави човекът да умре, когато можеш да го избавиш, но проблемът е другаде – в него да узрее що е смъртта, а не да плаче за живот, който може да е опорочил.

Виждате ли от колко много неща има да се освобождаваме! Проблемът е да се освободим от едно наследие на културите по отношение на анатомията ни, да се освободим от едно наследие, което астралът ни натрапва, и от едно наследие, което умът ни оставя. Ето какво има да прави човечеството в цяло едно Трето хилядолетие! А във Второто хилядолетие имаше специализирания ум.

Специализираността наистина е страшно необходима, за да може овластената духовност да даде на интуицията еманация – аурата на човека бог в развитие, но след това ще имате, както тук чудесно са го казали, много прераждания, за да се освободите и от нея. И тогава услугата ви в Седемте Лъча е именно идеята за вашата универсалност. Затова още изживявам хубавия, радостния стрес, когато в младежките си години се докосвах до онова, което поколенията бяха оставили с универсалното знание. И ме боли, когато сега децата искат забавление, а не обучение. Те искат да се забавляват, а не да учат! Било ограничение... На кои свободи? Каква дан сте дали в идеята за свободата – прозрение ли, или пързаляне на леда? Аз съм се възхищавал, когато някакъв седемдесет или осемдесетгодишен човек по онова време декламираше с такава охота склонения на латинския, на старогръцкия, на старобългарския. Не е проблемът, че този, който има друга склонност, трябва да знае склоненията – но трябва да знае универсалността!

Това е същината на цялата тази параграфност на „Агни йога“. И чудесно е казано, че ще се загуби специализираността, защото след това приносът на знание, което ще сложите в своя мироглед, ще ви направи вече мъдри. Мъдри! С прозрение и знание на интуицията. Но това спирачка ли ще бъде – с мъдрия ли ще свърши развитието? В един свят от мъдреци ще се роди ли нещо друго? Естествено – нали човекът е бог в развитие! Но Мъдростта няма да му позволи да извърши посегателство върху събожника; тя няма да му позволи да бъде насилен в добродетелта да обича враг. Не, Мъдростта е не да обичаш врага си, а да знаеш, че това е твоят събожник!

Към Посланието има прибавена и схема от зодиите, но мисля, че можете във всеки вестник или пък компютър да намерите какво ви казват звездите. Когато имате мъдрост, правете си звезди, каквито ви трябват. Затова съм казал: Стани звезда, небе ще се намери!

Посветеният отива в обиталище на Небесата,
будният прави олтар в дома на Божеството!