„Ето, всичко ново творя.“ Откровение 21:5

Скъпи Деца на Деня! Бъдете благословени в избрания път и в неуморността; боговете трябва да дадат на своите следовници великата тайна на причастието – служение без Себе си!

Още в 1956 година Мировото съзнание отпрати една голяма благодат към бъдната ваша извикана, но не още в пътя на осъществяването, готовност да дадете път на Учението на Мъдростта – отпрати Молитвата на Мъдростта. Защото в молитвата „Отче наш“ има една основна грешка – това е, че Бог изкушава: „И не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия.“[1] (Ще ви изкуши, а след това ще ви прати Спасител!?) Такъв израз Иисус не е казал, още по-малко Христос! И още тогава написах официално писмо до патриарха, че трябва да се коригира тази молитва. Освен това провиденцията (за която различни са тълкуванията) даде и една опорност – намерих в Посланието на Иакова, глава 1-ва, стих 13-ти, изрично да е казано: „Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого.“

Никой обаче не направи корекция на „Отче наш“. Тогава Молитвата на Мъдростта дойде и тя е вече нашето изповедание!

Иначе ще намерите молитви с по 100 реда... Вижте, на Бог Му е додяло от моления, с които само искате. Един израз е достатъчен да бъде молитва: Ти си сега и във всички времена! Другото е, което човекът може да направи: да поиска да бъде жив в Него; да поиска светлината на Духа и душата; да бъде целомъдрен – цялата мъдрост в него да е властна над това, което нарича мисъл и тяло. Това е битие! Затова радостта ми е, че именно с тази Молитва – на Мъдростта, откриваме пътя на Посланието за 2003-та година, наречено Послание на Бдението.

Голямата идея, с която това Послание въвежда битието на Децата на Деня, може да намерите в стих 5-ти от 21-ва глава на Откровението – един момент, една много странна формула: „ето, всичко ново творя“. Всичко ново без да е с потоп, макар че в Откровението са и формулите, че седем чаши на гнева Божий ще изсипят от ангелски ръце страдания – нещо, което никога няма да бъде! Културата на човечеството е като раждането на детето: има една болка и след това радост – и този, който е узрял за радостта, не говори за болката. Това трябва да се знае. А понеже еврейската доктрина все пак е доминирала в убежденията и на апостолите, затуй те (и ап. Павел, и другите) са напълнили Христовото учение непременно с мъченичество, страдание и какво ли не щете още... Те не можаха да съзрат, че Разпятието е социално битие, за да не се развличат сега в Католическата църква – яки мъже да мъкнат големи дървени кръстове и да ги бият с бичове.

Идеята за потопа отдавна бе отминала. Неговите резултати един Христос не можеше да не ги отчете, че са пълно безплодие, защото потопът не донесе ново човечество, както се искаше – нито нова идеология, нито нова идея. И ако трябва наистина да кажем пак тази формула „всичко ново творя“, то е именно защото Посланието на Бдението започва (тъй като са определени вече характеристиките на битието на Децата на Деня в тази голяма трапеза на Мъдростта – какво са, какво ще правят) с новата тайна:

• Деца на Деня, осъществете дадената Ви Синовност!

А разликата между син и Синовност посочвам в продължение на много години, за да може да се отвоюва свобода от онзи, който безспорно винаги ще бъде син на Бога. Всички са синове – Синовността обаче е Самокръщението в гробницата за Възкресение, изходеният път за Единосъщие! Идеята е, че еволюиращото божество у нас ще направи велика среща за раздяла с Човешката божественост. Ето защо е казано осъществете дадената Ви Синовност!

Няма както в потопа да изберат един Ной, за да го натоварят с бъдещо човечество, но всъщност без бъдеща култура; няма и някои от формулите в Откровението да бъдат повтаряни, нито да бъдат изповядвани – като да се изсипват чаши на гнева. Няма нужда в лина на гнева да бъде сложена виновността и да изтича болката на човечеството, когато идеята за едно всичко отново започвам да творя е в същината именно на великата Синовност, която Христос направи в Единосъщието Си!

В първата точка на Повеленията е казано:

• Знайте, че Денят на оробителя свърши, дойде отговорният Ви час!

Какво значи Денят на оробителя свърши? Дали, че Денят на Сътворението е свършил? Не, не можем да кажем, че Сътворението е свършило, но сътвореното трябва да изходи пътя – тази своя приложност в идеята за знание като мотив за наказание и отпращане в болка човечеството и стигане в гнева до отмъщение!

Тогава кой е оробителят? Сътворителят ли – това, което дадени религии предоставиха: акта на отмъщението; или оробителят е себевластието на тези религии над човека, наричайки го грешник?! Говориха за разгневяване на Сътворителя с поведението на човека, за да Го накарат да направи дори потоп! Къде е тогава вечната тайна на Твореца, че създава човека както като Боголичие, така и като Боговластие?! Не, не може да бъде Сътворителят оробител! Но културите, които дадоха на човека и с които го привързаха, с които го сложиха на клади, на потопи, с които го поливаха с гневните чаши на отмъщението, да – те са!

Приемайки волята на Сътворителя са създадени култури, или както Учението на Мъдростта ги йерархира – културите на т. нар. Духовни вълни. С хилядолетия се подготвя една Духовна вълна. Това не е проблем само на отделен изклас, а наистина хилядилетно живеене в идея на бъдност, която безспорно трябва да изгради и зримо настояще. (Така Христос го направи – за да има бъдността опорност, а Откровението достатъчно властност да даде и чертае път.) Следователно оробяване правят културите – като форми на приложност на идеята на Сътворителя да направи човек!

Когато всички онези пратеници в различните техни названия (като започнете от оракули, пророци или апостоли) са правили религии – за да могат да вложат енергията на Ученията, те са ограничавали еманацията на Божеството. (Дали е на Бог Отец, дали е на Мировия Атман, или на Абсолюта, но давани са енергии; давани са и образци.) Така сътворителите на религии (или на морални таблици) са ставали оробители на онова, което Творецът е сложил като Дихание в човека. Там Той не поиска съпроводници: когато прави Сътворението на образа, Бог казва: Да сътворим (ето го Боголичието), но когато дава Дихание – дава Своето, Личното, Божественото (оттук имате и Боговластието). Ето защо съм поставил въпроса за Богочовечността и Човекобожествеността. Има ли в Бог човечност? Да, щом Той има идея „да сътворим човека“. Да сътворим човека е идея Богочовечност! Има ли Човешка божественост? Да, щом човекът стига до Единосъщие. Това е срещата на всяка една Голгота. Не е важно реална ли е тази Голгота – тя е изходен път да срещнеш Сътворител с Роден, да направиш Кръста на двубоя между Дух и материя и оттам Възкресението!

Най-голямата тайна на човека е точно Божията човечност в него – затова с тази Божия човечност Човешката му божественост трябва да направи своята среща! И тогава този именно Син Човечески става Син Божий, но Той трябва да излезе от Гробницата като Възкресение и път за Единосъщие!

Онова, което се взе от човека, е, че не му се даде правото да стане, така както Христос рече: Аз и Отец сме едно, или както Учението Път на Мъдростта казва: човекът е един бог – в развитие! Но оробителят е не само в моралните таблици – оробител върху дадената ви възможност за знание, оробителят е и властността, която създава реални социални единици – племе, семейство, народ, нация, човечество... Така че, оробителят, в такъв смисъл, са и културите, с които сме търсили чрез трон и олтар поведение: поданик, вероизповедник. И с хиляди години се е работило за добродетели, а не се е отделило нито едно столетие за знание. Защото и културата като знание е била подвластна на това, което определят таблиците на добродетелите. Дори Египет скри заради добродетелта знанието за хелиоцентризма и предостави на гръцката култура геоцентризма; скри идеята за „томоса“ и им предостави „атома“. Следователно оробителят е универсалната теза на добродетелта, която доминира вече 5000 години в Индия и 3500 години в еврейската доктрина.

Оробител е, ако щете, и цялата тази хилядилетна традиция човечеството да се поздравява с обикновените формули – с изхабената вече енергия, с отминалото, което отдавна стана банализирано. Днес светът трябва да се пробуди, трябва да извика едно ново Слово. Трябва да намери наистина, че оробителят е свършил, че човекът не продължава да е оня дамгосан и в отговорности постоянно подчинен грешник. Затова сега – с Учението на Мъдростта, сложихме Знанието! Разбира се, добродетелите трябваше да подготвят човечеството за това, което Децата на Деня вече започват да правят.

Говорихме за свобода от съдба; за свобода от човека; не търсете спомен... Всичко, което се изнесе, беше, ако можем да кажем така, аксесоарът на великата тайна Денят на оробителя свърши. И няма место да се изживяваме в тревогата, че трябва да се освободим от онова, което културите са ни дали досега. Христос го направи в размера още на добродетелите, но го направи. Той обаче търсеше нещо друго – за да можем да кажем сега, че ние го правим в целостта.

• Любовта освободи човека от оробителя – Мъдростта освобождава битието от оробителя!

Когато Христос се опитва да отроби човека със Собствената Си изкупителност, със Собствената Си идея за Възкресение, със Собствената Си дързост да каже Аз и Отец сме едно, Той води битка за личността. Сега вие ще водите битка за Знание в Мировостта. Затова сте Мирова отговорност, затова сте Мирово битие. Ето това е голямата тайна, това е да кажете на оробителя: „Свърши твоето битие!“ И виждате колко много превара има – в продължение на десетки години е работено в Учението Път на Мъдростта да ви даде ска`ла на Знание, което определя друго поведение. Знание, че човекът е свещен, не институцията!

Институциите се вкаменяват и дори ако не принесете дар нямате благослов и прощение!? Обсебен е олтарът на светостта от дарението, за което дори не се спазва това, което Христос рече: Когато лявата ръка дава, нека дясната да не знае! Това е бремето на институциите. Тяхната трайност е в камъка, но тяхното бреме е в непроницаемостта!

Така че ако направим връзката, ще видим, че оробителят е не само доктрините, които са давани, а и институциите, с които човекът е уж очовечван. Това е голямата тайна – да разберем, че нашата вътрешна потреба е по-съществена от всичко онова, което манифестира институцията надвластна. Защото виждате колко властни са пирамидите – те още стоят, макар и да са вече проблем на експонати, на изкуство; колко властни са храмовете и пагодите – по-властни от човека. И се говори за преходността на човека със смъртта, а ние сега върнахме тайната на смъртта: че тя е най-големият благодетел, защото не унищожава човека, а го прави безсмъртен!

Тази видимост, която смъртта дава, в преценката на обикновения човек е неизмерима преходност в сравнение с едни пирамиди, които са на четири-пет хиляди години, или с една пагода. Институциите оставят лик на трайност, защото са градени с материали, но в тях душевността липсва много често. Тогава, когато душевността се е оттеглила, те стават музейни ценности, а в човека душевността не се изтегля – тя го съпровожда и му е отредено место в отвъдността; както Христос казва – има царства Небесни и там много жилища има за вас.

Дойде Денят на отробяването! Това не значи, че утре са свободни всички, но Децата на Деня могат да го кажат на всички институции: Денят на оробителя свърши... – ето страшната, голямата вест! А тя след себе си води дойде – не „ще дойде“ – дойде отговорният Ви час! Това е, което имате да вършите като вестителство в идеята на Бдението. В този час идеята на Бдението трябва да бъде изпълнена с отговорност! Оттук познанията, които Децата на Деня са получили, ще им дадат голямото тайнство на това, което казахме: служение без Себе си. От тях, от трапезните тайни на Мъдростта, дойде отговорността им!

Разбира се, оробителят не е само външните фигури, които изброихме – той е и това, което стои у нас. Затова трябва да правите потопи, и то ако може всекидневно – без да вярвате в Ной, че е белязан, но своето предназначение трябва да знаете! Така че проблемът за оробителя не е само вън – че са свършили предишните култури и дойде сега Доктрината на Мъдростта. Не, вътре, вътре у нас трябва да стане! Този Ден е белязан с дойде отговорният Ви час! А вие не можете да отидете да изпълните това, което Учението Път на Мъдростта изисква, без този отговорен час да е зрение на отработени ценности, знание за тайната, че човекът е един бог в развитие. Това е голямата истина върху първото повеление.

Второто повеление е:

• Знайте, че не блудникът се връща, а синът намира Бащата!

Ето част от еволюцията, за която можем да кажем, че е една от страните – лявата; ето един от лъчите, който стои настолно в битието на човека – внушеното му поведение, че е блудник, че е грешник, че отива да изпилее ценностите си, че отива да живее с кой – със „свините“, за които преведено в алегорията, която дава християнството, значението е „глупост“. Живее с глупостта и заедно с глупостта яде жълъдите...[2] И какво става? Аз никога не съм признавал тази теза за блудния син, защото тя има по скоро подражателен характер, отколкото истината, която Христос е казал. Там битката не е това, че блудният се връща – тайната е, че по-големият му брат завижда. Ако астралът в своята лудина трябва да получи плесници или уроци, не това е страшното – страшното е, че неговият брат, по-големият – умът, ражда идеята на завистта! Ражда завист: „... аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не пристъпих; и мене никога дори козле не си дал...; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле.“[3]

Не, не се връща блудник, а изживяната знайност на нашето астрално тяло, на това, което наричаме етерен двойник, и на материалното ни тяло, с които трябва да се преобразява светът, с които трябва да се получава опит. Не може един емоционален свят да не бъде наситен с огорчения или радости, за да има опита и урока на знанието. Всеки опит, всеки експеримент, който може да докаже знание, учи ума да мълчи тогава, когато не знае. Това е умът – друго е Духът! Защо трябва да наречем блудник оня, който получи големия опит, когото експериментът върна и показа какво не бива да говори умът?! Отиде и намери Бащата – така, както Христос намери Своя Отец. Какво обаче не трябваше да говори умът – големият брат, какво той не трябва да говори? Експериментът на неговия по-малък брат – астралът (или емоционалността и душевността), присъствието му на тази планета го беше научило. Този експеримент трябваше да даде урок и на ума, на по-големия брат – и да не говори, че не е награден! Този, който иска награда, унижава достойнството си!

Следователно не блудник се връща – връща се онзи, който винаги ще си остане син! Защото бащата не отронва лоша дума и точно това показва: Ти си мой син и аз ще ти заколя най-угоеното теле. Връща се син не като блудник, а синът намира Бащата, т.е. идва свобода от астралния пътник, мисловния играч и завистник. Отново при благоволението на Бащата: да намериш едно велико опрощение – Огънят на бъдността! Но то не се състои в това, че отиваш да искаш прошка, защото цялата култура, която трябва да си отиде, тази култура, която е оробителят, тя винаги ще говори, че е необходимо да искаш прошка – понеже си обявен за грешник. Не! Той намира Бащата, който не му казва „прощавам ти“. Бащата го прегръща – както Мировият Баща рече на Христос: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение!, а след това – Ела, Сине Мой, Ти си Моето Единосъщие!

Разбирате ли какво не знае човечеството, какви таблици на морала изповядва! Къде отидоха дори тези тайни (макар че Десетте Божи заповеди не са на Моисей, а на Хамурапи): не убивай! (убиват ли?!); не лъжи! (лъжат ли?!); не кради! (крадат ли?!)? Тук е голямото изстъпление, но то пък е част от двата бряга на голямата река – добро и зло, между които се прави великото течение за единство с Океана. Сложихме ли надпис „няма зло“?! Това е голямата изповед! Затуй Бащата не упреква, а награждава, когато се върне синът – не блудникът! А хилядилетия живеем под опеката на блудници...! Голямата идея на Христос беше да освободи човечеството от Адеса, а един Данте умножи идеята на отмъщението и се създаде „великата“ Инквизиция – цели столетия. Никой не разбра Христос, никой! Затова Го опорочиха!

Ние, както казах, имаме внушено поведение за грешник, а не лична преценка. Защото в личната преценка Адам намери най-добрата правна формула да се защити: „Жената, която ми даде Ти – тя ми даде от дървото, и аз ядох.“[4] Такъв казуист не съм намирал в нито една правна доктрина досега! Великолепен казус: Ти, Господи, ми даде Ева – защо ме упрекваш тогава?! И създаде едно такова настояще, че да му каже Бог: Адам ще отиде да се обработва, защото стана като Нас, боговете, да знае що е добро и зло! (Виждате как е обсебена идеята от боговете – те да знаят що е добро и зло, а не сътвореното.) Ето тук е голямата тайна – блудник ли е Адам? Не – синът да търси Баща си е еволюцията, т.е. пратеният Адам да слезе на планетата и да се обработва от онова, от което е направен. Това е голямата битка, а умът ще търси формули, не и откровение. Но синът намира Баща си!

Защо Бащата е доволен? Защото стои вътре – Той е вътре в сина! Тогава кой е синът в този случай с Бащата? Това е Човешката божественост, която си е намерила Божията човечност. Ето тайната! И щом Човешката божественост си е намерила Божията човечност, този син е намерил Баща си.

Тогава, когато се срещнат Баща и син, те вече могат да направят това, което се казва в третото повеление:

• Знайте, че раздялата не е милост, а тайнство на Огъня!

Чак когато синът намери Бащата (тази тайна на събожника), когато Човешката божественост се срещне със своята Божия човечност, тогава се извършва не милост, а велико тайнство на Огъня! Огънят, Кундалини, му казва: Ти си Моето подобие и аз те чакам да станеш Мое Единосъщие! Ето защо трябва да направим това отробяване, което като йерархия на Духовните вълни идва с Учението на Мъдростта. Отробяването в духовната пътека на човека от целия тотемен свят, който сме яли заради това, че той ни дава енергията на божество, от тази хералдика, която съществува (гербът на мечката, на лъва, на маймуната, разбира се, според националните особености на народите); от всичките митологични богове; от всичките учения за правди...

Раздялата е една особена среща. Тя трябва да направи това, което пророкът (преценявайки нещо като недостатъчна добродетел) с прозренията си е вършел – посипвал е главата си с пепел. Но пепел не може да стане без огън. Най-реален израз на раздялата е изгарянето на феникса, който се ражда отново! Голямата тайна на Огъня! Това е когато срещнете миналото с настоящето, т.е. с енергията на вложеното бъдеще; когато Кундалини ви е дал светлина и у вас изгаря всичко, що в биологията, в битието, с неговите емоционални и мисловни дадености, трябва да изгори. А кога можете да приемете Огъня, за да изгорите, за да направите тази велика среща? Има един великолепен пример в историята – Дидона. Дидона приютява Еней, става любимата на Еней. Идва часът на великата раздяла – Еней трябва да изгради Рим. (Трябва да изградите нов град, да изградите един нов телесен корпус!) Какво прави Дидона? Тя не плаче, както жените при раздяла, а изгаря – качва се на клада и освобождава Еней. Това е голямата раздяла и тя не е милост, защото така трябва да се разделите с довчерашната си същност! Който е имал Огъня (а това са на милиардите единици), знае как той изгаря всичко, защото е енергията на събудения Кундалини. Нищо няма у вас вече, макар че сте били всичко в своята еволюция – заради Самия Бог. И тогава ще разберете онази фраза, която съм казал: Не търсете спомен за човека!

За човека са работили милиарди години, за човека извеждащ Бога ще работят хиляди! Това е голямата истина, това е голямата тайна на Дидона, на Огъня – да освободите Водача у вас, да Му дадете път на изграждане; да не се спрете пред онова, което нарекох дракона на всекидневието.

Виждаме как йерархията върви; как тази вътрешна ритмичност дава великото тайнство на Огъня! И какво рече Иоан: „...аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене?“[5], а Христос му отговаря: Свърши си работата, защото Аз там, в гробницата, трябва да извърша тежкото Кръщение със Себе Си – Самокръщението. И точно това прави – голямото отробяване, което всеки трябва да осъществи.

Може в света да има глупости, но няма безредие – и глупостта, като умеете да я оплодите, може да стане добър ред. Но в свещеността няма друго – има велики единства, ритмични цялости, големи богатства...

Така голямото, великото повеление е: Осъществете дадената Ви Синовност! И благоприятно е времето да се каже. А вие ще го направите; вие ще го констатирате; вие ще извършите отробяването, или Денят на оробителя да привърши. То няма да стане за един ден, но като знание ще го сложите – като ваксина срещу бацила на това, което е минало вече. И оттук нататък ще знаете, че не блудник се връща – вие не се връщате блудници, а минахте етапите на културите, които ви даваха онова, което искаха от вас. Това безспорно е една хармония с еволюцията наложила и богини на съдбата, но дойде големият акт на свобода от тях. Ето голямата ви благодат, ето силата ви!

Отиваме и в това, което сме кръстили Искания, с които човек трябва да е сам в тази обреченост, когато сте излезли вече от скинията на пустинното моление (когато сте яли манна, пък сте останали гладни) и сте влезли в един храм на обричането в служение. На служение!

Исканията са като канделабър от Мировия Учител, но ще бъдат преценени в приложност според собствената будност. Наричат се лични, защото те са повеление на Мировото съзнание, на Планетната ликост, която изразява Боговластие пратено в душевността на Децата на Деня. А Децата на Деня са не вестители, не бранниците на Любовта, не сторонните отмъстители на Правдата, не – те имат предназначение да бъдат клада на свободата! Това е вашето бъдно бдение в голямото тайнство Служение! Затова говорим за Искания, които в скалата на своите възможности човекът може да ги живее в аурата им, или в личната възможност да се изгради в приложност, за да намери дан достатъчно достойна да прави и социално битие – както нарекох Разпятието. А когато имате достатъчно дарение и воля за безспорност да минете Голготски път и Разпятие, ще минете и през Гробница – да направите своето Мирово приношение! Така както е казано за Пуруша – когато вие, който принасяте жертвопринос, сте самата жертва. Това е битието!

Исканията са дадени, но от тях вие ще вземете онова, което можете и трябва да сложите. Затова те са винаги лични. Лични в този смисъл, че слизат за едно битие на Обществото. А това, че отделната личност в Обществото не може да стигне последното стъпало на своята многовалентност е проблем, за който тя трябва да работи. Но Исканията са лични за Обществото и оттук съотносително с всяка личност, която съставлява неговата кръвна група. Защото вие тъй или иначе имате духовна и кръвна група в Учението на Мъдростта. Това е съпоставката. Ето защо винаги съм ги наричал лични, но всъщност те са за Обществото! Отделният човек ще приложи това, което е неговата будност. И виждате какво е казано:

• Дай ни зрение за будност и слух за Знание!

Обикновено от читанката учим с очи. И така е останало в нас предпоставката, че очите дават знания. Но в ритмиката на еволюцията онова, което дава знание, е предшествието на зрението – слухът. Затова в школите (в пирамидите и пр.) има слушане, не писане – никога в окултните школи не се е позволявало писане. Не се пише, заради изкушението след това някой да каже, че той го е родил. Но не това е страшното. Страшното е друго – че можете да изнесете една тайна. Следователно слушането е посвещение – основната тайна там трябва да бъде запазена и да не се изнесе и употреби в непригодната отговорност, която да стане безвластие на другия.

Латинците добре казваха: „Scripta manent, verba volant“ – „Написаното остава, думите отлитат“. Макар че това също може да е една голяма беда, ако се запише някоя глупост, която да се пази, и в същото време да не се запомни нещо съществено казано.

Kонкретността в искането обаче е много ясна – зрение за будност. Зрението е будност – когато идват очите, човек става буден и се ориентира. Така той преценява средата, за да почне да ражда себезащита. И слух за Знание! Зрението ще те направи буден да прецениш жеста на жреца, за да се събудиш да слушаш!

Виждате какво е първото лично искане – човекът да дойде до прозрение и оттам до предназначение. Безспорно е, че зрението създава будност, създава формулата на прозрение, а слухът – определение за предназначение. Човекът трябва да дойде до предназначение, а то е Знание, уловено с духовното слушане. Оттук е идеята за послушника в институтите. Отделен е въпросът, че са я превърнали в терор; отделен е въпросът, че са унищожили личността! В системата на монашеството трябва да лазите двадесетина години докато ви направят епископ и понеже сте изживели унижението си, като станете епископ, вие искате пред вас да се прави същото – да си върнете самочувствието. Но аз говоря за слушане, не за послушание!

Някои култури говорят за осем висши посвещения, други за двадесет и пет и пр. Формата на посвещението е проблем на онази вътрешна кръгозорност, която в Духовните вълни само въображението на митологиите можа да създаде. Другите религии бяха ограничени, само митологиите имаха неограничено въображение. Тези, които ги написаха, представете си – вземат една стихия и от нея правят образ, правят бог и му изграждат и добродетели, и пороци! Какво въображение – в стихията да сложите бог! А се страхуваме в култивацията на човека да кажем, че той е бог в развитие!? И тук е голямото прозрение на Тот (или Хермес): Боговете са безсмъртни човеци, човеците са смъртни богове! Какво знае човечеството... Затова – зрение за будност и слух за Знание!

Във втората точка на Исканията правим една много характерна формула – тук се говори за приложност, а не за Мировото битие. Това е, което трябва да направи Детето на Деня.

• Нека личната ни воля не бъде власт за безвластието на другия!

Не зная по-добра юзда върху овластения властник, който ражда безвластие. Затова са се родили думите „диктатор“, „сатрап“, „тиранин“, „проклятие“... Докато в социологията ще стои съдът, за който ще кажат (както латинците): „Строг закон, но закон!“ Защо? Защото трябва да възпитава, защото трябва ограничение на една воля, облечена във власт, която създава храна за безвластие.

Човекът води една битка за власт, ако щете за надвластие дори (разбира се, не за онова надвластие, както съм казал какво е Възкресението – надгробна властност, а просто да бъде господар на другия), понеже вложената божественост у него, че той е един бог в развитие, го иска творец и той може да не се съобразява с таблиците на морала. Той вижда не престъпността само, а и възможността да води. Ние сме навикнали в моралните таблици да гледаме само ограничаване на престъпност, а те са и идея да водите в измеренията на това, което казвам – слух за Знание, за да можете наистина да не създадете власт за безвластие.

Ужасът на безвластието е проблем на доктрините, които са в колективното съзнание:

Анархията (гр. anarchia) – отсъствието на организирана държавна власт; беззаконието;

Теокрацията (гр. theoskratos) – боговластието, върховната власт, принадлежаща на духовни лица като наместници на Бога;

Аристокрацията (гр. aristokratеia) – управлението на най-добрите; властта на знатните и богатите, на привилегированите;

Демокрацията (гр. demokratia) – народовластието; управлението чрез върховната власт на народа;

Охлорацията (гр. ochlokratia) – властта на тълпата; управлението на простия народ;

Диктатурата (лат. dictatura) – властта на диктатор, неограничената власт, опираща се на насилие;

Авторитаризмът (лат. auctoritas) – неограничената власт на едно лице; управлението основано върху сляпо подчинение;

Тиранията (гр. tyrrania) – едноличното узурпиране на върховната власт; насилническото и жестоко управление;

Сатрапията (гр. satrapeia) – управлението на сатрап; своеволната, деспотичната власт...[6]

Тези доктрини създаваха идея на приложна воля за властност, за да се очертае отвратителния лик на безвластието (като безмерната корупция например – идея за безвластие в приложна властност). Така държавата си създава поданици, църквата – послушници и монаси...

Личната воля не трябва да създава власт за безвластие на другия и това е култура на бъдещето. Знаете ли от колко много неща ще бъде освободен човекът, когато то стане? С онова, в което го възпитаваха – „не кради“, той не може да спре да краде, когато знае, че много трудно е да докажат, че той е крал, но когато пробуденото трето око дойде, няма къде да отидеш – нито можеш да лъжеш, нито да крадеш, нито да убиваш. Защото проницанието ще вижда! Това е приоритетното знание, което с второто искане дава на Децата на Деня основание да не позволят на една воля на властта да се ширне в безвластие. И тук именно имате възможност да правите съпоставки. Не бягайте от социалните наличности (поне като огледало) колкото и да сте недоволни! Не е важно кого изповядате, кого тачите и кого отричате; важна е философията на времето, която ви налага поведение – това трябва да отработите у вас. Измерителният уред ще бъде философията ви. А тя е дадена вече в Учението на Мъдростта!

Няма место човекът само да се изживява в констатации от една наличност – колкото и грозна да е тя, все пак може да получи име и то да бъде оповестено. Но не е това, което побързаха да кажат – че клонирането е сатанинско дело. Няма сатанински дела и не може да има. А това, че злото е нееволюирало добро, е съвсем ясно. Защо да не позволим, така както казах, експериментът да покаже и да даде в наличност на ума да знае? Ето това е бедността...

Искането да не приложи безвластие човекът най-добре би го направил в себе си. Ужасът от прекомерната власт върху другия би бил укротен в размери, ако човек това искане го приложи като власт над себе си, в безжалие да се ограничи. Тази философия трябва да изведете, тази тайна трябва да ви стане несмутено изповедно всекидневие. Защото, като философия ако я разбирате, вие ще я сложите като социология, която определя битие. Както казвам каква социология прави Христос – какво социално Разпятие направи: как даде кръвта Си, даде тялото Си. И това не са красиви фрази, а енергии – това са истини от най-голям размер за бъдеще! Можете ли да направите едно лично разпятие така, че да стане социология? Ето кое е именно слух за Знание. А ще четете: „...и хвърли гроздето в големия лин на Божия гняв.“[7] Оставете тези заплахи, оставете тези изповедания, които така унищожиха човека, че обидиха Твореца му! И чак сега може да разберете Христос, когато определи синедрионните властници като „варосани гробници“, а оня римски властник като „лисица“; определи една социология, една философия, едно битие.

И третата точка от Исканията:

• Пази ни да не изживяваме примирението като смирение!

Казах, че примирението е страх от неизвестното, т.е. безсилие, а смирението е победа над себе си и идея за жертвата! Една от най-големите пътнини, която човекът е имал, е пътнината да се примири с това, което наричаме природни безжалости. Роденият страх го прави примирен, защото му липсва прозрение и е приложил ума на съображението. Умът винаги ще ви намери съображение: „Нека се защитим!“ Оттук е и битката на институтите срещу промяната на природата в идеята за клонирането. Разбира се, тази идея е много бедна, но не може да я отречем, защото нашата най-голяма напътеност в края на краищата е за Съсътворителство!

Примирението е страх! Страх, който се внушава от троновете на земята и от олтарите на причастието. Со страхом Божий и – една прибавка – с любов! То е страх от неизвестното, част от безсилието ни. А какво е смирението? Възхищавал съм се от Христовото слово: Смирих се до смърт! (Виждате какво особено признание, че смъртта някой ден ще бъде една от най-големите добродетели на света.) А когато я побеждава за Възкресение, `и казва: О, смърт, къде е жилото ти? Как не можа човечеството да вземе енергията на Възкресението, за да не бъде калцирано в недостатъка, че човекът е грешен, че трябва да бъде примирен!

По-голямата част от хората се кичат със смирение, а всъщност са примирени. Дори и българската поговорка учи: „Преклонената главица остра сабя не сече.“ Аз не зная дали сабята трябва да е остра, но ужасът е, че има преклонени главици! Това е тезата за примирението. А когато попитате примирения, той никога няма да ви говори за страх – за него няма страх, за него има надясно или наляво равнение. Това примирение го облича във верен гражданин, в партиен изпълнител, в покорно поклонение пред отеца или владиката. А ако го питаш светия дядо владика ще започне ли нещо ново да твори – не; защото така му е много удобно...

Формулата „да надмогнем примирението“ е въоръжение за битка, която, водена със смирение, ражда святост! А примирението на човека, водено като акт на покорност, ражда надсмиване и ирония дори на този, пред когото е поко`рен. И затова, когато се говори дали може равнопоставено да се проповядва едно учение на робите, много естествено се казва: ние проповядваме за човека, а не за социалния му статут. Защото социалният статут е създал крал, създал е шут, роби...

Когато говоря за нашата история, говоря за величието, че българският народ е единственият с едно Божество и че той няма статут на робство! Можете ли да си представите какво носите?! Никъде в приложението на своята историческа воля и път нямаме статут за робство! А тя е белязана почти четири-пет хиляди години, дори според нови документи около петнадесет хиляди. Никакво значение няма времето. Значението е, че този прабългарин, или този вечен българин, носи оренда. Ето благодатта, че на тази земя се ражда всичко това!

Превратността, с която трябва да се осезаем, ни дава основание да кажем: наистина ли дойде Денят на оробителя да свърши? Да, но най-напред у нас! Всяка илюзия за благоденствие и всяка идея за прошка нямат нулева стойност дори, защото нулата все пак е число, от което може, ако му сложите друго отпред, да стане нещо голямо. Личността в цялата ни култура е била Танг Ра в живот: Танг Ра е Небе, Танг Ра вижда, Танг Ра всичко знае...Танг Ра не е гневен бог, Танг Ра не прави потопи – Танг Ра тачи всичко!

Тазгодишното Послание е Послание на Бдението. С това голямо Послание вие ще имате основните жалони, а някои от това могат да направят и колоните на храма, който не искаме да бъде по-властен от личността. Няма по-свещено нещо от личността! И нека годината да ви донесе онова, което Повеленията и Исканията ви дават!

 

ПОВЕЛЕНИЯТА са еманация на Божията човечност
за волеизразяване на Човешката божественост
чрез жертва, отговорност и служение!

ИСКАНИЯТА са лични потреби за осъществяване
чрез изповедание, приложност и знание
срещата на Човешката божественост
с Божията човечност

В Мъдростта знанието не е метод на изповедание,
а приложност за Богоусвояване!