Голгота е сумираната тайна на Духовните вълни!

Когато благодатта се дава, не е с измерителни уреди, защото щедростта на Духа не може да бъде с уред измерена. Благодатта е щедрост, чието измерение се дава според поносимостта – всеки носи толкова, колкото може да отстои (за да не я слагаме в затвор). Затова вземете енергията, с която може да изходите Пътя, който тук, като тема, ще бъде Голгота: „Голгота – граница на духовната пасивност“.

Голгота е нов духовен път! Много погрешно е сложено и много погрешно тя е изповядана като път на страданието – не като победа над материята, не като Път, който една нова Духовна вълна отвори, пазейки се от традиционността да бъде подчиняван човекът вместо да се развива.

Така Голгота излиза на преден план. Тя може да бъде сложена в надслов на цялото бъдеще, защото Голгота е преломен момент на Духовните вълни. Когато необходимостта изисква проявата, която е провиденция на жизненост, тя намира онази енергия, с която променя. А Посланието на Битието казва, че жертва без Път, не е подвиг! Човечеството достатъчно ходеше, както има една стара дума – „сокаци“, т.е. пътя на безизходицата. Сега Учението на Мъдростта ви дава как се стига до Еверест!

Съвършено логично е да се попитаме тогава: какво е това Голгота? Оня хълм, на който в хилядолетия черепът на Адам е чакал да зърне своя пресътворен Миров пратеник, да срещне своя Христос. Адамовото поколение, Адамовата култура трябваше да приеме нова причастност в жертвата. И тук вече ние можем да кажем: Голгота като Мирова тайна, Голгота като Мирова култура какво направи? Срещна черепа и кръста. Най-великата тайна е това – срещата на Голгота между черепа на Адам и кръста на Христос! Срещнаха се еволюцията, която трябваше да пренесе през хилядилетията Адам, с екзистенцията, със същността Аз и Отец сме едно! Едното е протяжността на еволюцията, другото е същността на Бога в лицето на неговия Син. Две същности: идеята на Сътворението – Адамовата еволюция, и победата на Духа над материята – Христовата концепция. Идеята на Сътворението е концентрирала в себе си Мировия разум, предоставила му е творческа тенденция да даде имена на света, които още никой не е променил. Що рече Адам? „Това животно е слон“ – и то досега си е слон... Значи в черепа на Адам стои голямата идея на Сътворението някой да даде имена, за да има отзивчивост, за да има единение. Това не е Вавилонската кула, в която се разбъркват езиците, а велико тайнство, от което Мировият ум създава белезите на взаимност. И досега никой не е дал други имена, различни от тези, които умът, Адам, е дал. Дал ги е заради еволюцията!

Вие не може да избегнете еволюцията. Тя може да изглежда безжалостна, но тя не може да направи жестокост. Когато събужда човека, той в приложния си ум и в ниските си желания става жесток. Тогава му дават таблица – таблица на добродетелите, таблица на морала (по която, сега ако оценяваме хората, още по-зле сме). Не е проблемът на социология, не е проблемът и на психологията на религиите, които вече нямат своите енергии, защото имат идеологии. А когато една идея стане идеология, окрадена е нейната вътрешна огнена сила. Това е силата на Прометей – въпреки, че ще те приковат; това е силата на египетския Феникс – ще те изгорят, но ти отново да се родиш.

Ето какви тайни оставя Учението Път на Мъдростта, когато раздипля Мировата тайна на Голгота, културата на Голгота. За съжаление обаче, това, което наблюдаваме две хиляди години и което, може би, ще наблюдаваме още, е молебен парад за търсено освобождаване от грехове. А човечеството отдавна трябваше да получи знание, че няма грях, а има нееволюирало добро. Тогава то би намерило точно тази мисъл, която казах в изначалните още години – че трябва да надмогнем себе си, ако искаме да бъдем непобедими. Когато сте властник над себе си, вие сте непобедим от никого!

Тогава само хълм ли е Голгота? Не.

• Голгота е един олтар на жертвопринос – съучастие между лична и Мирова жертва!

Лична, защото, когато една личност трябва да загуби присъствие, трябва да има готовност за жертва. А когато тази жертва е дадена, тя става Мирова власт, тя става духовна будност. Измерение няма за духовната власт, затова тя от лична става Мирова. И тогава ние виждаме събудената отговорност на личността с една приложна воля, която изгражда това, което тази година имаме – Послание на Битието. Само тази приложна воля може да изгради Битие. Тогава жертвата не е жертва, тя е благодат. Приносът е благодат!

Личната жертва на Адама е последието, с което сътвореният трябва да умре. Роденият трябва да трансформира идеята за умирането и да направи от смъртта безсмъртие. И не само да освети този хълм – хълмът, който стана молитва, но и той да бъде наречен Път, Голготски път. В какво е неговата жизненост? В това, че Този, Когото разпнаха, можа да възкръсне.

Христос смени цялата енергия – енергията на смъртта да ви даде безсмъртие! Ето я голямата странност. И тогава ще разберем, че това наистина не е обикновеният хълм – там Кръстът стана молитва. И то молитва на Единосъщието, защото този кръст, който в Римската империя е наказателно измерение на разбойници, на осъдените на смърт, този „кръст на позора“ се трансформира в кръст на спасението. Той наистина роди Единосъщната молитва: В името на Отца и Сина, и Светия Дух! Тогава ние можем да разберем – кръстът като оръдие на наказание ли е, или един реален призив на молитвата в Единосъщието. Безспорно че това, което остана в хилядолетията, е тази молитва на Единосъщието – Отец, Син, Свети Дух. Това е Голгота – не оръдие на наказанието, а един реален молитвен призив на бъдеще, който, безспорно, в продължение на хиляди години остана животворен.

Кръстът е символ на разпънатия човек. И ако ние не извършим едно разпятие в себе си, именно ако не отприщим, ако не сложим граница на това, което се нарича Голгота – тя да излезе със своето предназначение, ние никога няма да разберем каква е тази велика трансформация: от позора да станете молитвено съображение.

Така че наистина е нямало по-жестоко наказание от разпятието, но то е, защото не са познавали тайните на културите, които Иисус научава, за да стане Христос. Тайната е, че в кръстосването на вертикалата и хоризонталата на кръста, в тази точка стои висшето женско начало, което отново прави раждане – раждане на Духа над материята. Земята, от която бе сътворен човекът, и Духът, от който бе роден човекът, трябваше да се съберат, затова трябваше да се извърши Разпятието.

Следователно Кръстът не е само молитва, той е и победа на Духа над материята. И с тази победа умът трябваше да отстъпи. Черепът на Адам не раждаше идея за възкресение, но Кръстът на Христос не само роди тази идея, той направи Възкресение! Една нова жизненост постави, един друг проблем излезе. Бяха заплашили Адам, че ще умре – Христос върна човека в живот, защото може да възкръсва! И тогава – Къде, смърт, е твоето жило? – жилото на смъртта го няма в жизнеността на христ`овци!

Ето защо, с основание можем да питаме – наистина ли Голгота е това, което хората казват: страдание, жестокост; че Голгота е мъртвешка? Не!

• Голгота не е нито жестокост, нито страдание – Голгота е граница на духовната пасивност!

Цялото ни скитничество в продължение на хилядилетия, на милиони години е път за съвършенство, но не е още път на обожествяване. Защото ние трябва да доведем съвършенство в приемането за преценка, за да можем да извикаме и да дадем свобода на Духа си. Тази пасивност да я изведем вече, тази пасивност да излиза и да създава в нас възможности за приемане на знания и откровения, които побеждават и вяра, и добро, и творчество за стихийни богове. Тогава тези минали култури какво са? Те са „блудният син“. „Блудният“, ама него баща му го намира, за да има именно отприщената духовност вече, станала граница на духовната пасивност. Тази духовност е в наличност, но е мирувала. Тя трябва да излезе! Духовността, която са вложили в сътворения Адам. И в него вече работи възкръсналият Христос! Събирате онова, което еволюцията носи с хиляди векове. Духът, стаен в същината ни, е чакал Път.

Човекът не живее от 5500 години, както приема религията. Човекът живее от милиони години. Достоверността не се установява с една сигла, която са оставили в стенографията на нашето историческо битие. Тя се установява с тайна, която може да разгадаете. Единият е сътворен, другият е роден и Роденият освещава сътворения! Затова казваме, че Кръстът на Христос е победата на Духа над материята, победа, която освети сътворения Адам. Но когато Адам е сътворен, му се предоставя една привилегия – да ражда. Андрогинът ражда; разделеният, Адам и Ева раждат – раждат поколение; и възкръсналият Христос ражда – ражда богове! Не раждането на биологията при Христос е белег, а раждането на синове Божии – както е писано: „Аз рекох: богове сте.“[1] А сега нека да прибавим – вие сте богове в развитие, за да можем да разберем тази голяма тайна.

Така че, фактически, Голгота е граница. Това значи, че Духовните вълни се сменят, че предишните Вълни са извършили своето. Въпреки че Таблицата на добродетелите е препълнена, никой не я изпълнява. Защо? Защото тя има грижа за поведение на нашата материя, която е философия на еволюцията, но не е битие на Духа! Философия на анатомията ни. Ние винаги сме имали много интересна активност – активността на това, което наричаме корпус, който изразява природната даденост (в това, че тя работи върху нашата анатомия); имали сме една дързост – на ум и ръце, да сътворяваме науки и да градим пирамиди египетски или пък, още по-голямото достижение сега – да се качваме на други планети. Това са тайни, които ние раждаме и които можем да приложим. Но тази активност не е духовната. Може да е астрална, може да е и ментална – приложен ум, исторически епохи на достижения, но не е духовна. Защото онова, което държаха във веригите, е будността – духовна пасивност. И именно тук е внесената теза – чрез Голгота как можем да се освободим? Точно това Христос направи. При Него имате дебуширане – Голгота е граница, край – извеждане на духовната пасивност. Значи духовността наистина е чакала, но пък и не може Бог да се яви в несъвършенството на човека. И тогава идва тезата – вие Бог може да Го „умъртвите“, но не можете без Живота Му вътре у вас!

Голгота е границата, от която дойде възможността духовната пасивност да даде вече своя прилив: да се извика на жизненост онова, което някога се вършеше със сила отвън, да го извършим вече със сила от Себе си – Възкресение! Съществува в религиите идеята за връщане, но връщането като прераждане не е възкресение, то е подвластно на еволюцията. Връщането чрез Възкресение е със сила отвътре. То не е по законите на кармата, не е по законите на отговорността, а по правото, че в себе си носим Диханието, или както в индийската култура е казано – носим в себе си Висшата духовна сила, наречена Кундалини, което преведено в наш, европейски стил, е Змията-Огън, Змията захапала опашката си. Този кръговрат не само не отрича еволюцията (с прераждането), но този преврат ни дава Път, че духовността ни може да сътворява. И първият акт на вложената при Сътворението божественост у нас – на Диханието, това е именно, че тя, като събудена енергия отвътре, може да направи Възкресение. А казваме, че Възкресение не се прави с благоволение, а чрез Самокръщение!

При Христос няма енергия вън от Него; има енергия на събудения Кундалини. Tри кръщения има Христос: eдно кръщение, когато е на осем дни, за да се спази закона, че необрязаната плът трябва да бъде убита; едно кръщение, когато в реката Иордан трябва да влезе, т.е. в астрала, защото, както съм казал, водата е астралният образ на Светлината, и да му се отворят очите, да види в Небесата тайнства и да чуе гласа на Своя Повелител: Това е Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение! И третото кръщение, това е Самокръщението. Една нова формула не, а едно ново тайнство в битието на Христос.

Щом имате йерархия на Духовните вълни, щом имате кръщение, имате и Самокръщение. В Самокръщението няма нужда от вода – имате нужда от проницание. И нямате нужда от Иоан, вършите го сам! Сам! Оттук е и великото тайнство – идеята на Преображението, която свидетелства за няколко степени материи осезаеми, за да можем в това тайнство да направим и Възкресение. Кадуцеят взимаше Мирова енергия – като Мирова даденост, като акумулатор на Мировото съзнание, може да погълне енергията на Мировостта и когато го насочите към мъртвия, или разкъсания Озирис, той да възкръсне. Може Адонай да възкръсне, Дионис Тракийски също, но това е със сила отвън. Нашият вътрешен кадуцей няма нищо общо с външен фактор. Значи вие сте се освободили от две неща (Самокръщението ви освобождава) – от вода и от потребата друг да ви възкресява. Сам се саморазпвате и се самокръщавате, сам се правите Единосъщ, защото вашето Дихание е кадуцеят, а не кадуцеят в ръката на посветения. A Бог ви дава Диханието Си, защото Божията ликост не е била достатъчна на човека. Той слага Сам Своята огненост – няма нужда от съработници, както преди това е казано Да сътворим човека! Когато става въпрос за Дихание, Бог не вика никого – дава Себе Си! И Христос за първи път в историята демонстрира Възкресение, което се върши с тази вътрешна сила – със Себе Си. Това е голямото!

Затова казвам, че Голгота е граница; тя е щит, китайска стена.

• С Голгота спирате, за да изведете духовната си пасивност в живот!

А духовна пасивност е имало, защото е трябвало да направим извеждане с добродетели. Но когато се работи за добродетелите, макар и изповеданието да е в името на една духовна властност, наречена Бог, все пак тя е предмет на мисъл, предмет на ум, тя е адамово начало, не е екзистенция.

Културата на човечеството в нагледност дори е такава. Тя е степен на историческа потреба от добродетели. Щом може към едно животно, направено тотем, да се прави поклонение, да го наричат божество, дори да има преводното име „покровител“...! Не зная дали молитвата на хиляди, хиляди, които са имали за тотем примерно вълка (както римляните оставиха вълчицата за емблема на своята империя), е, защото са изживявали страх, че може да ги изяде, но това е бил тотем. Или лъвът... Но при нас лъвът не е бил тотем – прабългаринът не е имал нужда от тотем. Имал е само една голяма идея – идеята Небе. Това, което наричаме езичество, е чуждо на психологията на българина. И вие виждате, че неговата емблема си остава лъвът. Не е котката, не е хиената, както наричаме Византия; не е конят, както пък обичат нас да наричат, че сме от „конските народи“. Нищо подобно! Ние сме от пратениците и затова (не с тезата дали ще те изяде твоят тотем) сме сложили лъва. После подражателството ни го взима. Но лъвът е идеята за смелост – за лична жертва и отговорност!

Така че тайната на това, което наричам Голгота, не е нито страданието, нито мъките. За обикновения и за непосветения тя може да е идея и приложна формула на насилие, но за посветения Голгота е освобождаване на духовната пасивност. Йерархията на Духовните вълни позволява от този гроб да излязат силите, акумулирани в едно Мирово съзнание, наречено Христос, Който е в същото време и Съсътворител на Своя Отец, защото на много места казва: „Преди Авраам да е бил, Аз съм.“[2] Самият Христос не нарече Голгота насилие – Той каза развитие: Защо Ме спирате да извървя Пътя Си? Следователно Той е знаел предназначението Си и е трябвало да освети един Път!

В същото време ние още се питаме: Голгота самоизбрана ли е, или е наложена? Какво е Голгота? Самоизбран път на жертвата или наложен път на съдбата? Как отговори Христос: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Значи – самоизбран! Затова, когато се опитаха да Го защитават, Той се надсмя над такава готовност: Скрий ножа, Петре; Искате да не изпълня волята на Моя Отец, искате да не бъда самоизбран в жертвата! Виждате колко е странно.

Да се опитаме да интерпретираме например един Едип – дали той изпълнява една самоизбраност, или трябва да извърви наложена и определена от предишните му предшествия съдба. Съдбата ли е по-важна или Пътят? Ако изведем нещата от митологията, ние ще видим, че на Едип съдбата е наложила поведение – това е наложената и изходена съдба. Но никой не би приел пътя на Едип – да убие баща си и да има съжителство с майка си... Може ли обаче някой да надкрачи съдба, има ли право да определи пътя си? Да, не само да го определи, но и да го направи, да го очертае, да го остави! Защото съдбата е успоредница или услуга на еволюцията. Нейната валидност не е безсмъртието, а е в това, което една Източна култура казва – кармата. (Кармата има една тайна – да дава ответ на кръвта, която е правила съжителство и роднинство, която някога е чертала взаимност.) И виждаме, че Духовната същност в Иисус направи самоизбор и чрез Възкресението Си Той създаде една нова йерархия – победа над съдбата. Защото съдбата е неизбежност в еволюцията, но нито еволюцията, нито съдбата са вечни!

• Голгота е самоизбраният Път – победа над съдбата!

Съдбата е победима, но Пътят е, който ви дава знак на вечност, а не на покорност.

Трябва в Голгота всички тези неща да се познаят. И тогава ние можем да поставим: какво е Голгота още? Йерархия или посветеност? Тези, които минават през малките посвещения и са наричани „мисти“, носят един венец – този венец е обикновено митров. А Христос какъв венец носеше? Трънен! Тръненият венец е вашата карма, вашата възмездност, която ви награждава в размерите на собствената ви сила – за изкупление. И колкото и да искаме да кажем, че Той ни изкупува грехове – не. Той само дава Път, в който вие, когато вървите, може да правите изкупление на своя кармичен дълг, но не и да освободите другия. Защото това предполага, че може да го направи само тази среща, която черепът на Адам чакаше, чакаше Кръста на Христос, за да бъде изведен от преизподнята.

Тръненият венец създаде нова категория. Посветените, или епоптите, нямат своя венец на жертвата, те имат есенната разукраса на своята пътнина. Колко е странно да имате и кръст, и венец, трънен венец. Това е Голготският път, път не на съдба – Път на жертва!

Така за мен Голгота е Път и гроб – гроб, от който се възкръсва; Път, който води до Възкресение! Тайната на гроба е това – да направите надгробна властност. В гроба да направите Самокръщение, за да излезете да дадете Път. Тогава чак се разбира смисълът, че вие нямате само Голготски път и гроб – вие имате надгробна властност, имате Възкресение; и, безспорно, имате жертвена отговорност.

Оттук нататък вече виждаме една нова идея – идея за бъдеще. Не е нарушена схемата на добродетелите, защото все пак любовта като добродетел е свръх възможностите да се понесе жертва без плач. Но тайната е другаде – тайната е в това, което наричаме идея за бъдеще и в същото време прощение с минало. Христос сложи основата на прощението с минало. Той даде майка Си на Своя ученик: Иоане, ето майка ти! Когато отивате в Мирова жертва, не може да ви придружава нито традицията, нито родството. Това е голямата тайна на Голготския път. И вие виждате, че друг дойде да носи кръста Му (не близките) – човекът е, който може да носи кръста на Мировото разпятие, на своето възземане.

Значи Голгота е една нова идея – идея за бъдеще и прощение с минало. Тя не е път на сълзите – само да палят свещи и да ронят сълзи; без проницание да правят поклонения и непотребни приноси на жертви на златните олтари... А и никой не беше родил идеята за вътрешния храм – Книгата на Живота.

Книгата на Живота е Съзнанието на Бога и за първи път вие имате Божието съзнание за олтар, а не тотемната жертва, не видимата жертва!

Всеки олтар вън от нас има стойност в култивирането, но няма стойност в обожествяването, макар че го правят с цел да обожествяват. Но този олтар – Книгата на Живота, е само у теб. Външният олтар е до това, че си имал пердета на очите, защото още не си осъществено Божество. Сега имате не това, което различните религии си поставиха в лицето на Саваота, чиято философия Моисей изрази: Око за око, зъб за зъб – култура на Правдата, на Духовната вълна на Правдата. Учението на Христос, Духовната вълна на Любовта направи прилива на енергия – Обичай врага си, и следователно може да простиш на всичко. Mожеш, но когато приливаш и караш нееволюиралото добро да еволюира – тогава наистина ще отречеш злото, както е казано в надписа на списание „Нур“. А хората се чудят как можело да няма зло. Може! Защото има еволюция на нееволюиралото. Те са навикнали, че то не може да еволюира, но злото еволюира в тезата Обичай врага си, а не доброто!

• Културата на Голгота е културата на човека бог в развитие!

Това е голямото тайнство. Това е нескритата енергия, която Христос е предоставил в дългия път, от една идея да направите формулата, че царството Божие се приема не с насилие, а със сила. Да махнете насилието! Идеята на силата сега откъде извира? От тази съсредоточеност на Божествеността у нас, за която съм казал – голямата среща между Божията човечност и Човешката божественост. Ние с инволюцията, с която Сътворителят казва: Fiat lux!, сме получили всичко. Става въпрос да се извърви еволюцията на плътта, за да може да стане тя възприемаща за вложената у нас Божия човечност. В човека има Божия човечност, има и Човешка божественост – когато ги срещнете, вие правите великата тайна на Възкресението!

Но голямата среща, за да задействате вятърната мелница, е във вятъра, а вие само правите инструментариума да завъртите чрез вятъра мелницата. Така трябва да се погледне, а не с плач. Не с принос на омилостивяващи жертви. Та този Господ не се ли насити!?

Този Господ в Книга Битие е казано, че харесал тлъстинките, които му поднася Авел, а не харесал плодовете, които му поднася Каин. Но нали, когато Бог сътвори човека, каза: Ето с какво ще се храниш в градината – с плодовете. Кое е създало раздорите в човека? Къде е голямото противоречие? Че Каин е създаден с една тайна: „придобих човек от Господа“[3], казва Ева. Тя ли е лъгала, или интерпретаторите, тълкувателите грешат? А за Авел не казва същото – че е от Господа. Защо? Защото Каин е астралният образ. И затова той е квалифициран, че който го убие, седем пъти проклет ще бъде. Вие знаете отстоянията ни на седем пластове на астралното тяло. А се натрапва една безжизненост на невежеството и тя се наложи с насилие, вместо да се даде силата на знанието.

Така Христос иззе енергията и чрез Голгота я предаде на човечеството – Аз съм Възкресението и Животът... А те какво Го направиха?! Защото не разбираха, че смъртта е вратата на безсмъртието, освидетелствана с акта на Възкресението. Но Възкресението дава още нещо – дава една вътрешна основателност този Възкръснал да получи Единосъщие. С това какво внесе Духовната вълна на Любовта? Внесе признание, което го няма в другите религии. Признание на Сина. Ние имаме религия със Син. Индийците имат трима богове, от които излизат три различни религии, а в християнството има Трибожие, обаче в Единосъщие! За първи път в света влиза Божествеността чрез Сина в Единосъщие с Твореца. Ако този път Голготски не беше осветен, ако тази личност – Иисус, не беше прерастнала в Христос, Който е Единосъщ, нямаше да можем да говорим за друга Божественост. И затова човечеството ще продължава да се ражда за друго. Сега е вече новата Духовна вълна, намерила опорности, и тя е Пътят на Мъдростта!

Това е границата, при която човечеството се разлъчва с таблицата на добродетелите. Кое е нейното знание: Прости им, те не знаят какво вършат! Христос не казва, че те нямат добродетели; не казва, че те са злосторни (това е голямото разграничаване, което трябва да се прави в разлика). Той казва: те не знаят. И това е истината. Когато знаете, вие сте умишлен престъпник, ако извършите нещо подобно. Но когато не знаете...? Така този Син Божий и Син Човешки посочи бъдещата Духовна вълна – Вълната на Знанието. Знание не окомерното – това, което очите дават и което светът е оставил; ние говорим за Знание, което е дебуширана пасивност на духовността. Тази велика тайна Христос откри.

Царството на добродетелите свършва – необходимостта от знанието е Мировата тайна на Голгота! В този смисъл е именно срещата между черепа на Адам и Кръста на Христос. Това е знание – когато прилежният ум и будността се срещнат, за да може взаимната им жертва да стане академия на знанието, а не на добродетелта. Това е Прости им, те не знаят... Тази незнайност, обаче, създаде една култура, с която бъдното човечество трябва да се раздели. Защото не е достатъчно вече само това, че те не знаят. Така че, Голгота е да намерите прощение, за да се освободите да потърсите Знание!

Поставя се обаче и въпросът: Какво трябва да знаят, за да няма нарушен път и извършено насилие? Трябва да се знае тогава кое е възможното, за да правите Възкресение. Може ли? Да! И всеки човек трябва да го научи. Извървете своите Голготи! – това е, което трябва да се научи, за да може да освободите пасивните още енергии, спряни от таблиците на добродетелите. Да може прозрението с третото око да ви освободи от жестокости, за да родите енергиите, с които човекът трябва да извърви своя Път – на човека бог в развитие! А само когато извървите своите Голготи, вие носите ключето, с което можете да събудите отговорността си в идеята на Самокръщението, което няма никога да ви остави в гроба на тлението, а ще ви извика на Възкресение. Това са големите знания. И това е бъдната свобода!

А какво бяха определили римляните и културата на онова време – че кръстът е позорен, че е най-позорното оръдие, което може да се прилага за наказание на престъпник, безразмерни пътища ходил. Но какво се получи тогава? Този кръст на възмездието стана кръст на благодарността в извеждане на живот нашата духовност; на знание, което довчера си нямал; на поклонение пред това оръдие, защото го осветява вашият образ. Кръстът! Позорът стана величие. Какво показва това? Това показва точно нашата Доктрина – йерархия на Духовните вълни.

И ето защо, с наистина голямото прозрение и с истинския благослов на Духовната вълна, в нейното ново пришествие като вълна на Мъдростта, Учението Път на Мъдростта (което безспорно се прощава с оръдията и на добродетелите) направи своя символ в лицето на горната част на Кръста – Триъгълника (т.е. онова, което Христос освети), но със сложена вътре Змията. Не само като знак, не само като изповедание (офитите например са били змиепоклоници), а и като идея за потвърждение на прераждането.

Мъдростта може да освети пътя на страданието, като ви освободи от болката заради предназначението да давате Живот. Тя казва, че утробата на земята носи всички енергии на Сътворителя, но не само енергиите на Сътворителя, а и ония, които тя е могла със своята възможност да освободи чрез тлението на еволюцията, за да ги прати в Пътя вие да изходите Голгота и да възкръсвате.

Колко тайни крие един такъв Път и колко знания трябва да има човек, за да не го остави в една съсухрена формула: „Пътят на Голгота е пътят на мъчението!“ Или да търсите някой да ви носи кръста, защото сте немощен. Не! Външната немощ не може да скрие вътрешната ви мощ – сила, която не се поддава на измерения. Тя е Божественост, Човешката ни божественост изведена в благодарност на Божията човечност, вложена в нас. Когато сме целунати от смъртта, ние наистина, съзнато или несъзнато, изказваме своята благодарност на Божията човечност, че е могла да ни съпроводи и събуди в нас Човешка божественост, за да научим големия урок, че само смъртта е израз на безсмъртието! И тогава вече, след всичките тези тенденции, ние можем да кажем, че наистина – след 50 или 100 години, смъртта ще бъде първа добродетел на бъдещето.

Тогава и формулата „страх“ няма да послужи на нито един теократ, какъвто е бил, разбира се, и Моисей – най-изявеният и подчертаният. Създавайки страхова психоза, той създава теокрацията, а нейната цел е да има подвластен човека. И все пак, Моисей се е самоизлъгал, че човекът може да бъде подвластен. Създавайки идеята за грехопадението, той дава формула за насилие, но ето, че културата на Духовните вълни, по силата на Пътя, който има да извървим, го опровергава. Нашите траки, първи в световната история, преди хиляди години са празнували с голямо тържество погребението и са плакали (без да купуват оплаквачки) при раждането. Значи имало е в пътя на историята народи, които са носели непреправено знание за това, което се нарича култура.

В този смисъл ние вече трябва да говорим за нещо по-особено. Ето какво пише евангелист Марко в глава 8-ма, стихове 35-37:

• 35. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.
• 36. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?
• 37. Или какъв откуп ще даде човек за душата си?

„Душата си...“ – една същност, чиято безспорна субстанциалност ние защитихме пред Организацията на обединените народи (поискахме защита на душата срещу анатемата) и чиято субективна обективност и обективна субективност учените вече доказаха. Институти в Америка, в Англия и Япония, институти в Русия излязоха с нови измерения за душата, излязоха с нови данни за обективността, за субстанциалността на душата. Защото след физическото тяло ние имаме астрално тяло, което също е материално; имаме ментално (мисловно) тяло, което също е материално; имаме Причинен свят... Не е достатъчно обаче само това, че след хиляди години се доказва нещо, за което всички посветени са знаели – именно субстанциалността, и за което е изграждана култура – култура на душата.

„Какъв откуп ще даде човек за душата си?“ Това е една от най-големите преоценки на ценностите. А виждате колко илюзорно човекът е въвеждан в път, че може да даде откуп за душата си. И сме оставали с благоволение на признание, че някой си е подарил на оная църква златен кръст... И триста златни кръста да подари, няма да спаси душата на никого! Защото Христос осъди: Кое стои по-горе – да направите поклон пред храма или пред златото, което храмът освещава? Преходност на морални ценности и не дотам изградени добродетели.

А ние казахме една особена фраза, която е най-тайната тайна на философията ни: Да бъдеш, а не да имаш! Да бъдеш! Дори да изходим, че е било хрумване, вследствие това, че в Библията Сътворителят рече: Да бъде...! (Fiat lux!) Да бъде светлина, а не – „Да има светлина!“. Тайната е да бъдеш, а не да имаш! „`Имането“ всеки може да ви го вземе, но „бъденето“ никой не може да го събори. Така се създава култура, която не може да бъде изхабена, нито може да бъде открадната.

Да бъдеш е идеята на Сътворителя! И тази светлина, за която Той казва Fiat lux!, не е светлината нито на Слънцето, нито на Луната, нито на звездите. Защото ще видите в книга Битие, че Слънцето и Луната, и пр. не са създадени в идеята Fiat lux, а са създадени на Четвъртия ден. Значи имало е време, когато е светела Светлината нетленна, а тя е, която остава у нас. (Ето това всъщност наричаме „знание за бъдеще“!) Защото тя не може да бъде съсредоточена в едно Слънце, което (във времето на Апокалипсиса, както е казано) може да загуби своята светлина. Нетленната светлина не е светлината на звезда, нито на Луната, която само отразява. Това е Голгота, която трябва да ни освободи пасивните досега духовни сили, за да можем да отчетем правото да бъдеш, вместо да си скрояваме „творчески“ процеси.

Имало ли е от най-древни времена граница за развитието и разкритието? Безспорно. В световната история има много особени граници, които стават граници на духовната пасивност. (Макар че Голгота е победа над материята, макар че тя е една нова Духовна вълна.) В историята на човечеството имаме зрими граници, с които се е водела вечната битка за реалността. А това е създавало религии или култури, които са отработвали образци. И тогава, ако се опитаме да потърсим стойностите на Духовните вълни и на Коренните духовни раси, ще намерим, че във всяка предишна и Вълна, и Коренна раса има една граница, която е задържала духовността ни, или която е препречвала (тези дни преди появата на Слънцето) тази Fiat lux – сътворителната и негаснеща Светлина, да има битие.

Ако се върнем назад, ето да вземем например Кришна. Имал ли е той своя такава граница и в какво е била изразена – граница на социологията, която се възправя срещу потребата на душата и изкористява нейните потреби. (Кришна е едно от най-богатите, според мен, божества, най-жертвеното божество. Той не е подражател нито на Брахма, нито на Вишну. Той е просто божество и човек. Затова са го наричали и Черният.) Във времето на Кришна, тази голяма култура, която се създава, има една битка с родовото начало. И Кришна става жертва на една родова граница – жертва на вуйчо си (както е дадено в биографията, Канса наречен), който, безспорно, не иска да изпусне своя трон, макар да е знаел белега, че неговият племенник ще бъде бъдещето. Преходността на Канса е тази, че остава граница, става пречка, а не живот, както самият Кришна.

Граница тук аз наричам рода, който се препречва срещу белязания! И Христос го подчертава: „Никой пророк не е приет в отечеството си.“[4] Само че тази граница прераства в християнството вече в мирово начало. При Кришна границата е родовото начало!

Това е било в културата на народите, макар понякога по-богата като духовност от културата на ХХ век. Защото днес технологията услужва ума и стои като пречка на събудения Дух. Това не значи, че няма да правим технологии и че трябва да се откажем да се качваме на Луната. Но търсим само доказателства на ума и затуй с ума си искаме да отидем, а хората са ходили с будността си.

Така при Кришна има изначало една битка – голямата битка между кръв и карма, където е в наличие мъст, но няма жестокостта, каквато ще забележим после в юдейството. Моисей иска да изведе една робска психика, защото те са роби; иска да изведе тази робска психика, като я освободи от мъст, но є създава закон, който ражда „око за око, зъб за зъб“. Затова не можа да премахне настъпателната и отмъстителна политика или дързост на отмъщението. И дори създаде нова робска психика с формулата, с която може да се обвинява: Вие грехопаднахте. Инволюцията се нарече грехопадане! А тя, инволюцията, е, когато Мировият дух слиза, за да уплътнява материя и от нея да се роди бъдната будност!

Юдеите създадоха нова робска психика, най-тежката, защото свободния направиха роб на собствена уж вина – грях. И колко е властна, че дори в едно модерно време искат с още по-модерни средства да обосноват „пътя на греха“, за да имат власт! (Всички тези висши администрации, които решават съдбини, не знаят да правят молитва – тя не им е и потребна, защото с нея пак могат да сгрешат – затуй им липсва проницание.) Тяхната граница е стената, която не позволява душевната будност да прави живот. При Моисей границата е робската психика!

При Буда също има граница. Той иска да победи социалната, кастовата оробия – опитва се да се бори с кастите. Иска да сложи закона за правдата и да освободи бъдните народи от кастовост (каквато пък ние изживяхме като идеология на класова борба). Той води една голяма битка да освободи от кастите не защото вижда, че е унижена най-последната каста и че е привилегирована другата. Идеята за правдата може да се възмущава, но това, което наричаме везна на правдата, не се води само от измеренията – тя трябва да има и прозрение за бъдеще! Когато нямате прозрение за бъдеще, вие може да налагате тогава това, което се нарича кастова (или класова) система. Но Буда в социалната си тенденция не можа да победи. Дали ги призна или не, това няма стойност – кастите продължават да са властни и в Ганг продължават да се къпят шудрите (но не и техните белязани богове). При Буда границата е кастовата система!

Да се върнем и до митологиите, където имаме едно пълно с богове съзнание. Хората търсят социална приложност, благословена от богове. Така се дава възможност да вземат една енергия и да я сложат в едно същество (а всички същества са живи – и вятърът, и водата също са живи) и по този начин да изградят култура. Следователно там също има път. Или ако кажем, че е налице тази граница – неизвървяната Голгота, там тя е битката със стихиите. Има проницание голямо, създавано е едно богатство. В стихията-бог се слага проницание или енергии. Но стихийните богове се възправят едни срещу други, дори се разделят в неизмерима идея за правда. В Митологията границата е битката със стихиите!

Културата, обаче, която впоследствие Христос създава, е, така ако можем да кажем, Мировото начало: човекът е син Божий. А Учението Път на Мъдростта не казва само, че е син Божий – той е един бог в развитие. Защото може всички да са синове Божии, но ако те не са божеството в развитие, не можете да направите поселението с богове. Стихиите дадоха урок, но те са стихии. А Учението Път на Мъдростта ви казва: човекът, не стихията, е бог. Ето една такава тайна.

Така Митологиите посочиха на човечеството, че всичко е божественост. Никой обаче не можа да го възприеме. Улесниха се хората, но не го направиха живот. Казаха им, че всяка стихия е бог, а не се прие нестихията, наречена човек, че е бог в развитие. Каква психика... Това говори, че за човечеството сега са нужни много повече усилия, за да бъде освободено от робската психология; култура на свободата, за да няма страх, който създава послушници. Лошото е, че това латентно състояние продължава хиляди години. Дълбоко с проницание не могат да приемат, че човекът е бог, но не могат и да го отрекат. Страхът обаче в покорност ги прави поклонници. Ужас! Толкова ли много Божието противоречи на човешкото – и обратното?

А един Леополд фон Ранке[5] е казал: „Всяко поколение стои непосредствено пред Бога.“ Да, ето го – стояло е в своята йерархия. Стояло е божеството, което трябва да води битка с родовото начало, за да се освободи от кръвта (която пък евреите благославят); всяко поколение е стояло непосредствено пред един Бог. Така се изгражда Път. И жертвата, която се изисква, е йерархия на Духовните вълни и в същото време изведена в служение подкоренна раса, която създава религия. Вие виждате в световната история тези еволюционни сблъсъци; виждате тази правдивост на думите на Ранке, че всяко поколение стои непосредствено пред Бог.

И когато искаме вече от Самото Божество, То чрез естеството Си ни учи, а според откровенията Си ни разкрива тайните Си. Не всяко божество, разбира се, е давало тайни, но всяко е белязало бъдещия бог в развитие. Това е съкровеното, което откровението ни дава. А Бог Самият ни брани – Той с естеството Си ни учи! Но тайната, която може да даде, е проблем дали някой може да я приеме и дали тя иска жертвата, за да се сведе енергия на бъдеща Духовна вълна. Така както Христос остави: Аз и Отец сме едно, или както ние сега дързостно казахме: Всеки човек е един бог в развитие.

Когато искаме да виждаме, да имаме своето, ние имаме достатъчно данни в „Деяния на светите Апостолии“, където можем да намерим да се цитира един пророк Иоил, който казва: „и ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища.“[6] От най-древни времена е тази вътрешна разслоеност у нас, която и като физиология пак е разслоена – децата ви, дъщерите ви, младежите ви, старците... Това е йерархия не само на социалните разпластявания, това е йерархия на Духовните вълни, с които надарените имат своите приемни антени за откровение, за сън, за видения. Страшното е, когато галванизацията на едно от тях стане знамение и се счита за незаменимо, като се забрави еволюционната йерархия на будността, която носим.

Тази тайна – духовната пасивност, с Голготския път никой досега не е разгадал, не е разплел Гордиевия възел (наречен на фригийския цар Гордий). Виждате колко символно е казано, колко реално е отразена една голяма истина. Нашата жизненост е един възел. Но този възел трябва да бъде разплетен! Тогава, когато не може да бъде разплетен, насилието си служи с разсичане, така както фигурно е казано, че Александър Македонски с меча си го е разсякъл. Това не е решение на проблема. Да разсечете, без да развържете тайната, не е нито социология, нито биология, нито духовност. Идеята да се разплете възела е, че човекът има много още потребности да научи, за да знае как Гордий е направил този възел и той да бъде развързан. А това ли е животът; животът не е ли един Гордиев възел?! Тогава, ако трябва да го разсечем, отричаме ли йерархиите на Духовните и на биологичните вълни? Отричаме ги. Проблемът не е да „намериш меча“, това не е пътят на решението.

Когато сравните Гордиевия възел с камъка на Сизиф, ще видите, че не е проблем сега с един гръм камъка да го направим на парчета, както Александър Велики разсече възела. Той не разбра, че този възел е плетеница на ума и че всъщност не може да го разсече. (Умът е властен още!) Големият и посветеният не ползва насилието, а силата. Това е важното! Силата – със своя Дух да разрушиш камъка, не с насилие да го счупиш. И когато го разрушиш, вземи от него енергията, защото, докато тази енергия служи, вие ще имате сгради. Тя споява необходимостта в природата. Иначе всичко, когато остане без енергия, ще се разпадне. Това е битието.

Така че волята на цезаря е, която може да си послужи с меча, но ако няма молитвата на жреца, тогава цезарят (както самият Александър Македонски) загубва империята. Империята обаче (като религия) не са загубили нито кришнизмът, нито индуизмът, нито будизмът, нито юдаизмът, нито християнството. Защо? Защото те се опитват да разплетат възела с Ученията, които са давани, за да има преценка за морал, за добро, за лошо и пр. Значи религията, която съвсем бавно прави възела, се опитва и да го разгадае. През категориите на тотемната религия, до Христовата или до Мъдростта (която няма да бъде религия), виждате колко голяма разлика – милиони години отиват, милиони години се плете и разплита. Волята, която трябва да прави история, може с един замах да унищожи възела, но не може да реши проблема. Ето защо е това съчетание между воля и молитва, между трон и олтар.

Да разплетете една тайна, значи да дебуширате духовната пасивност, да дадете место на прозрението, не на двете очи – да си върнете третото око. Затова трябва да съсредоточите в битието си будността, да овладеете мисълта си, да намерите откровението. Ще трябва да дадете право на причинността да ви каже защо имате такава нагледност, двете очи какво са ви дали. Явна е тогава промяна на класацията на поведението. Явно е, че ние ще трябва да се опитаме. И наистина поставяме за първи път въпроса, че Гордиевият възел може да бъде разплетен очевидно не с добродетели, а със Знание! Волята на цезаря е, която решава, но тя трябва да бъде в границите на предназначението. Ако може да избегнете предопределението, което ви е дал законът за възмездието, вие ще търсите закона за предназначението.

И така, идеята да се разплете Гордиевият възел е наистина идея да махнете границата, за да може духовната пасивност, или духовната енергия, която сме държали в пасивно състояние, да я впрегнем. А това ще бъде с плътта на мисълта, плътта на знанието!

Основната добродетел тук (която културите изработиха) е търпението – тя носи в себе си всички други. Няма добродетел, ако не бъде осветена с търпение. То е както горното „до“ на нотната стълбица, така и долното „до“. В него влизат всички други ноти, с които трябва да се напише голямата песен – песента на вътрешното откровение, на знанието, а не на дързостта с меча да разсечете битието си.

Ако така се решаваха проблемите, светът отдавна нямаше да има тайни. А тайните не могат да бъдат изгонени. Тайните са наистина част от формулата да бъдете посветени. Но посвещение не се дава така – изливаш го изцяло. Седемте центъра у нас трябва да бъдат събудени, а те се събуждат един по един. Този, който ги владее седемте вече, той е над великите посветени. И знанията му са от долното до горното „до“. Защото иначе вие може да получите галванизация на по-върховен център, но нямате последователността на прозрението, нито поносимостта на бремето, което ви определя будността. Не можеш да изпревариш, трябва подготовка, поносимост, която не те унищожава, и тогава търпението се познава с това, че владееш всички ноти, цялата гама на добродетелите!

В този смисъл в „Деяния на светите Апостоли“ е казано за Христос: „Но Бог Го възкреси, като освободи от родилните болки на смъртта, понеже тя не можеше да Го удържи.“[7] Идеята за Възкресението не идва от това дали смъртта може да ви задържи – идеята за Възкресението идва, защото по същност сте безсмъртни. И когато може да понесете свобода и смъртта да направите своя благородница, това не е, че не може да ви задържи смъртта. Тя е услуга на безсмъртието – иначе нямате контраста. Какво е смъртта – че ви унищожава? Не – смъртта ви прави безсмъртен! Следователно една такава класация – „понеже тя не можеше да Го удържи“, не е много вярна, защото тя не е по-властната. Смъртта Му освидетелства безсмъртието! Безсмъртието е властност, смъртта е услуга! Нашето безсмъртие се освидетелства именно чрез нея – тя е само знак на безсмъртието и не може да си наложи волята за смърт!

В искането на Посланието на Битието беше сложена най-голямата тайна – Извървете своите Голготи! А това какво предполага? Предполага, че ще направите Самокръщение, за да възкръснете, което е Свобода. При това имате ли опорност? Имате. Казахме ли къде е новият храм? Вътре у вас. И никой не може да ви заплаши, че няма да ви докарат тухли, за да го изградите – той е изграден; и никой не може да ви заплаши, че няма да ви прати жрец – вие сте жрецът! Тогава вече проблемът на личното поведение е толкова универсален – вложеният Бог у вас е Универсум, Той е Мировият, Той е Вечният!

Ето какво безспорно и християнството направи – сложи едно Мирово начало: Синът не е само събожествен, а е Единосъщ. И вие го слагате в своята култура на изповедание. Така не изповядвате друг, освен Себе си в лицето на Твореца. С това освобождават Иисус, като го правят Христос. И Той не е само Месия, Той е и мисия, с която ви освобождава. Тогава чак ще разберете, че този вечен Кундалини, или Диханието на Отца, не е чужд, дошъл на пришествие у вас, не! Това сте вие, които сте осветили новия си олтар вътре у вас. Този олтар не може друг да го застраши, освен вашето съмнение. Защото всеки олтар, който е вън от нас, може да бъде осквернен, но този олтар у нас – Книгата на Живота, не може от никого да бъде омърсен. Следователно човек не трябва да се съмни в своята богопредназначеност. Затова Христос каза много смело: Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина премести се от тука там, и тя ще се премести.“[8] Това е голямата тайна.

Така че границата, която е сложена като Голгота във вековете, тази граница трябва да бъде взривена, за да може да потече Духовната енергия на Знанието! А тя налага промяна в нашия биологичен статут – в „Адаме, иди и се обработвай!“ Не са били безсмислици – биологична промяна: иди и се обработвай, за да можеш да понесеш това, че твоят р`оден приятел ти даде на теб – сътворения Адам, Кръста, за да ти направи възкресение. За да може пасивната досега духовност – а тя е трябвало да намери подготовка и в тялото ви, и във вашата психика – да ви даде основание да минете към Себетворчество! Затова градира Христос: Аз съм Пътят, Аз съм Истината, Аз съм Животът. И с основание казахме: Път на Мъдростта – Духовната вълна, която е вододелът на бъдността с отживяното!

Ние не можем с отрицание да гледаме на миналото и в Посланието за 2004 година казахме: Дай ми свобода от минало! Свобода от минало, не отрицание, защото ръстът, в който сме приемали миналите култури, е енергията, която ни е изграждала. Не можем да отречем еволюцията – тя си има своите потреби, защото това е кръговратът. И колко много божества, изповядани, отидоха в историческа забрава. Трагедията обаче е, че като история са отишли в забрава, но като реалност са в човека. Когато сте имали своя паганистически свят, вие сте се жертвали за някой от тези тотеми; когато сте имали многобожие, вие сте си имали някой там Аполон... Те са си отишли като историческа остатъчност, но като духовна достатъчност в битието си вие ги държите. И затуй знаменита е мисълта на Христос: Ново вино в стари мехове не се слага! Не се слага! И знаете ли колко чувствителен е човекът, когато му отнемете меха; колко болезнено е, когато иска да си съхрани вино в старите мехове, а те вече са пробити и му изтича знанието!

Оръдията, с които боравим – това, което наричаме ум, разсъдък, доктринерство – забележете ги в международните институти каква устойчивост на отживяности дават, но са били необходими заради реален социален живот. И виждате как някои институции си отиват. Вземете европейските международни органи – никога, преди да започнат работа, не правят молитва, защото нямат духовна будност – страх да променят социалното си битие. (И тогава разбирате колко мъчително е било за онези, които са правили апостолство.) А всички те са толкоз вярващи, че ако папата им поиска отговорност, ще направят сто метана и ще се причестят хиляда пъти, но вътре го нямат вече. (До известна степен, това е добре дошло.) Идеята не е да нямат Бог, идеята е вътрешния бог да освободите! Да не е Аписът на египтяните, да не е погребалната на египетските пирамиди. Вашият бог трябва да се научи да възкръсва, вашият бог трябва да изходи вашата Голгота. Това е тайната. И колко вярно го казваме: Дай ни, дай ни, Господи, свобода от минало! Какво значи свобода от минало? Свобода от себе си. Миналото има хоризонти. Когато се освободите от минало, няма да раждате съмнение. Много достойно е да се простите с нещо, което не носи нови енергии. Затова имам една много крещяща фраза – религиите, разбира се, от тотема като се започне, религиите най-бавно стареят и за ужас най-дълго стоят стари! Каква е тогава тайната на религията? Тайната на религията е да се освободиш от предишния си Бог. Но вие на всекиго не може да отнемете миналото. Оня, който има потреба от нова планина, той си купува нови обувки и отива там.

В този Път именно ние посочихме какво направи Мъдростта. Тя направи от горната част на Кръста това, което се нарича Битие. И сложи, казахме, Змията – изкусителката. Една благородна Змия носим в себе си. И нека ни изкуси да отидем втори път да ядем плода на знанието (без да бъдем анатемосани), за да открием тайната на бъдещето, което ни дава основание да отидем и да вземем плода на Живота. Тази йерархия в Адама не беше. На него не му позволиха да отиде до другото Дърво.

Ето защо пледирам тезата: тази стена, тази ограда, тази граница да бъде взривена. Когато имате Знание, вие можете да понесете това, което се нарича Живот. Ние нямаме в пълнота тайната на Знанието, още по-малко сме се докосвали до Живота. Затова съм казал: човекът още съществува, той не живее – той ще живее, когато пълнокръвно има Знанието! Тогава неговата будност ще види Дървото на Живота. И това Дърво няма да бъде оскърбено, че плодът му не е създал наслада в миналия Адам – бъдещ Христос, Който е свидетел, че човекът е един бог в развитие.

Жрецът на индианците казва на своите събратя – „Ти и земята сте едно и също.“ Ти и земята. И всички религии по-скоро говорят за преизподни, не за Небеса... Христос за първи път казва, че на Небесата има много жилища според йерархията на посветеност на човека, според неговата карма. И за да даде път на будния Адам в Него, отива там, където е черепът, за да го изведе след Възкресението Си, да го изведе от гроба; от преизподнята да го изведе. Ако Адам (когото наричам ум) е тръгнал за Небе, тогава защо трябва да имаме страх, че бъдещият Адам у нас, тръгвайки към Небето, няма да може да яде от Дървото на Живота?...

Адам изходи своята еволюция, умът изходи своите възможности. Ще дойде причинността, ще дойде интуицията, ще дойде откровението и тогава ще се създава нов живот с нова култура. Много неудобна за някого, но много божествена – човекът е сътворен, за да бъде Бог! И тогава няма да се чудим, когато четем за Слънчеви богове, за Лунни богове, за Сатурнови богове. И това, което казах за бъдещето на Земята е, че тя ще има своите Земни богове. Но не в недостижимостта, която мислим за Боговете, а с онова, което Боговете достигат. Най-добрият израз е, че боговете-стихии, когато станаха много по-лоши от човеците, си отидоха, за да дойдат човеци, които стават по-добри богове.

Тогава границата сама за себе си се руши. Устойчивостта се дължи на това, че идеята за нови Учения идва през много хилядолетия, особено в онези първични моменти, когато човекът е по-скоро изведено животно – търсещ в лицето на едно животно своя покровител. Дори и сега, когато неговият покровител не е вече животното, той е навикнал в лицеподобието, което му се дава – образът, в него да търси своята божественост. Така че индианците не са могли да кажат: „Небето и ти...!“, те много реално са отговорили с цялата си психология: „Земята и ти сте едно и също!“ Когато земята ти е стойност – за нея ще се жертваш, когато Небето ти е ценност – за него ще се жертваш!

В този смисъл е това, което Христос казва: Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Значи, тогава ти не можеш да отидеш в небесно жилище, ще си отидеш в това жилище, в което ти и земята сте едно и също – тленността те взима и не можеш да приложиш онова, което Той след това прилага – идея за Възкресението. Не можеше да рече предварително „Аз ще възкръсна!“, но можеше да каже: „Аз няма да загубя душата Си!“ А за нея има жилища... И това е голямата, реалната истина. Трябвало е някой да дойде да им даде идея за Небе.

Ние, българите, които имаме почти повече от четири хиляди години живот, не сме имали бог на Земята. Единственото племе или народ, който е имал бог Небе! Никакви образи – Небе! То вижда, То знае, То е Сътворител. Представете си! Тогава няма съмнение защо България ражда това, което обикновените наричат чудо. Не, не е чудо. Ние имаме вътрешна посветеност, която никой не може да ни открадне. И тук не е проблем, че нашият национален дух е несмутен. Можем да минем и през много робства, които могат да изхабят някого, но не могат националното ни вълмо да го сложат в облаци, нито да го изгорят с чисто човешки, или дребни човешки потреби. Бог не се изхабява, човекът се изхабява! Затова на човека можем да му припишем много Божии качества. Но не приписвайте на Бога човешки недостатъци, защото така се лишавате от онова, което ви е даден дар!

Така че културата ни – това, което сме оставили, е изключителна. И не е вярно, че сме робски народ! Ние сме народ, който знае да трансформира отрицанията и болните амбиции, които не водят до никъде освен до преждевременна гробност. Гробност, от която за съжаление няма възкресение. Може да пропилеете един земен живот заради глупостта си на търсено величие – само заради болни амбиции. Природата не търпи неузрялост. Един плод се отронва, когато е узрял. Когато имате отронен плод преди зрялост, питайте се какви лоши ветрове са го отбрулили. А те са стихията именно на болна амбиция.

В гръцката литература за Зевс казвали, че той е „европеос“ – оня, който има зрение за бъдност, зрящото божество! „Европеос“ значи „знание, което предварва, знание на предшествието“. Това е Зевс – будност, която изпреварва. Или в другия смисъл, това е един апокалипсис, т.е. едно откровение. Така са наричали Зевс. Макар че са го накичили с твърде много прояви на човек, защото човекът е искал да бъде близо до Бога. И понеже не може да бъде близо до Него, тогава сваля Бога до себе си. Но епитетът на Зевс е нещо много голямо – Европеос; зрящият прежде границите; предвиждащият прежде пречките. Значи той самият е носил това, което казваме – да махнем границата, за да освободим духовността си. Прозиращият бъдещето – ето на една стихия, на едно Мирово божество какъв е белегът. Бащата на боговете е „прозиращ бъдещето“. И тогава може ли да бъде подчинен?! Не е важно, че го няма в хронологията сега на битологията, че съществуват богове, наречени в миналото „боговете на изповеданието на стихии“. Важното е, че той като стихия става вътрешна реалност – „прозиращ бъдещето“.

Виждате как цялата природа, всичко сътворено е в услуга. В услуга на това, което у нас наричаме бог и чиято властност трябва да признаем тогава, когато минем до Духовната вълна на Истината, оттам до Духовната вълна на Свободата. Изхождайки още не от Митологията даже, а от първичността на тотемното божество, виждате, че имате едно животно, което сте го направили тотем и го ядете, и то става у вас съпричастност, прави бог у вас. Значи изначало още ние тръгваме да изграждаме човека бог в развитие. Какво му е липсвало на този човек? Липсвало му е знание. И затуй първата крачка на Адама е Дървото на познанието. За да утвърдим собствената си божественост, ни трябва знание. Когато тази пътека е тревясала, тогава идва Голготският път – Пътят на победата над довчерашното битие, битието на човека.

Затуй Христос им казва: Махни се от Мен – не искаш да се осъществя? Защото Неговото осъществяване е Пътят, за да каже, че сте богове в развитие, когато дойде часът ви. Това е едно признание на йерархия на Духовните вълни; това е пулсът, енергията, която носят т. нар. Коренни раси и техните подкоренни раси. За да може те, в своята енергитична даденост, да поддържат битие, което изгражда човека бог в развитие. Тази тайна е останала в битието на боговете. Но вече човекът не може да бъде лишен – той има опростена възможност да бъде еволюиращ бог. Така в йерархията на Духовните вълни няма нещо изключително – не, просто една усвоена и приложена еволюция; има Христос е едно живяно човечество и осъществена Божественост!

А тогава, когато човекът се освободи и от съзнанието, че е бог в развитие, освобождава се и от Планетарния главатар. (Защото, казано откровено, това, което прави Сътворението, не е Всемирният Логос – не е посредникът между човека и Онова, Което наричаме Абсолют. Абсолютът нищо общо няма с Планетните Логоси, които управляват култура.) Голямата идея ще си остане, че човекът е в състояние да победи не само Себе си, а да победи света и да сътворява свят!

Тази тема не би имала стойност, ако наистина Доктрината за Духовните вълни не даваше основание да се отвори пътя на една нова Духовна вълна в нейната бъдна йерархия, която по смисъла си освобождава тайните, дадени от предишните. Разбира се, че се освобождава и от онова ненужно бреме, което институциите са упражнили както в изграждането на собствения си статут, така и върху психологията – социална или лична, която светът е трябвало да изживее в историческото време. Трябва наистина да преценим какво е било, за да е имало граница, бент, затворил люковете, по които вървят водите, за да направят мливото във воденицата на културата.

Така че Голгота наистина е една граница, един нов сфинкс, пред който ще се спират. Сфинксът в еладската култура е спирал всеки и оня, който не е могъл да отгатне енигмата, не е минавал! Трябва разбиране трактовката на Голгота – тя не е само сега, не е и само в християнството. Много посветени са имали своите Голготи. Трагедията е, че от това се изведе само пътят на страданието, не пътят на прозрението.

• Голгота е сумираната тайна на всички минали Духовни вълни; Тя е пътят на възземането на новото – възшествие на духовността, неподчинена на материята!

Духовност, която, освободена и отприщена, ви дава право на Възкресение! Тя дава знака на Кръста като Възкресение. Никой не е разбирал, че това Разпятие е двубоят между Дух и материя, никой не е приемал материята, че може да бъде одухотворена. С Голгота Христос им казва: материята е във възможност да бъде одухотворена! Тя е, която може да се трансформира, тя е, която може да акумулира. Голгота става точно, както казах, среща. Познанието, към което Адам посегна, се срещна с вътрешната сила на откровението, което Христос носеше!

Тази взаимност – Дух и материя, Любовта реши с обичай врага си. Когато можеш да победиш недоволството си към другия и го приемеш, както казваме сега за свой събожник, тогава ти можеш да кажеш, че материята, която наричат зло, може да бъде одухотворена. Защото Сатанаил е бил един от ангелите с най-светлите възможности. Завистта може да е надвила, но точно там Христос намери прощение и разпна материята, наречена Сатана, одухотвори я. И в такъв смисъл ние не можем да приемем, че има зло. Той я одухотвори! Тогава надписът на списанието ни е ясен: Няма зло, има нееволюирало добро! Така освободихме не само Сатанаил, освободихме себе си от една „материя на злото“, която одухотворяваме, за да имаме това, което наричам граница на духовната пасивност. От нея нататък, от Голгота, ние имаме обратната сила – възземането; ние имаме еволюция, не инволюция!

Така че извървяването Пътя на Голгота не е проблем само на жертва, не е проблем само на лично достойнство. Той е идеята, че Адамовото поколение трябва да изпълни една еволюция! По този начин Бог може да бъде защитен, без да бъде унижен човекът. И безспорно човекът не бива да бъде унижен заради Бога, защото той е Негова проекция.

И така, Голгота не е събитие, Голгота е Мирова тайна! Христос ни даде чрез поведението Си Знание – чрез това откровение Той ни представи тайните Си! Така еволюиращият бог няма да бъде в невъзможност да познава Бог в себе си и вън от себе си. Когато познае Бог в себе си, той не може да не Го приеме в другия. Затова казвам – не бива да бъде унижаван човекът; Адам затова поиска Знание – за да не унижи с поведението на незнание себе си!

Голгота е еволюция и точно спиране, за да може да се открои една тайна. Така че с еволюцията като развитие и инкарнацията като поведение на промяна Голгота е наистина живот на онова, което довчера ви е спирало – граница на духовната пасивност. Духовността след Голгота излиза на Живот – тя прави пробивите. Другото е само еволюция, която е бавният процес. И понеже именно в социалните общества еволюцията градира бавно промените, социалността си служи с революция, ползвайки енергиите на инкарнацията, на прераждането, които още не са били употребени в развитието. Трябва да ги дебуширате! И това е социалната революция, която, за съжаление, много често се върши от първични сили, макар и да е водена от прозрение.

Така Голгота винаги ще бъде една пътнина на еволюцията, която ще придружава инкарнацията, но Христос винаги ще бъде една концепция, ще бъде една Същност, една екзистенция, защото Той направи гроб на Възкресението от Себе си. Понякога намирам аналогия в това, че Левски направи същото: „Ако изпечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си.“ Така че виждате колко родилна прилика и колко социална даденост този човек е оставил в тази земя, за да имаме образци не на бунтовници, а на духовни водачи! Тук са големите, така ако можем да кажем, духовни земетръси – тук са Голготите, с които една личност изкупва една революция. Това е силата, с която се сменят подкоренните раси и можем да стоим пред Кръста!

Тази сила, фигурно показано, освети едно поведение – гонител на християните, каквото е имал ап. Павел. Когато отива в Дамаск, за да залавя християни и да ги води на съд и унищожение, получава в пътя именно един революционен бунт: Савле, Савле, защо Ме гониш? Разбира се, че Савел става Павел. Но за съжаление знанията, които носи Савел, остават в Посланията на Павел. Това е трагедията в християнството – да се остави идеята на мъчението и идеята на отмъстителността; да се сложи на преден план анатемата. Той дори себе си анатемосва... И това става битие на християнството – идеята за отмъщението, идеята на жестокостта. А Павел е имал едно прозрение, дава му се една будност, но Адамовото начало в него остава.

Затова голямата битка е това – свобода от минало! Ако тази свобода я няма, остава менталният човек, чиито съображения за величие и достойнство го лишават дори тогава, когато има будност. Това е школовката. В такъв смисъл ние трябва да разгледаме Пътя на Голгота. Този Път трябва да бъде извървян с жертва на всичко минало. Свободата е далечна Духовна вълна, но тя не може да не бъде изживяна в нейните първични усещания тогава, когато говорим за Мъдрост, тогава, когато искаме Истина!

Така че Голгота има една тайна – тя е, както казах, молитвата на Единосъщието! Там за първи път се събират Отец, Син и Свети Дух. Това е, което трябва да изведем от себе си. И да не забравяме, че върховният венец, който трябва да понесем по Голготския път, е тръненият. Не венецът на възхвалата, а тръненият венец! И затова в посвещенията вие ще намерите венци, но няма да намерите това, което остава непобедимо – тръненият венец, който ви дава реална идея за Възкресение и че няма страдание, има развитие. А направиха Голгота битие на страданието, за да улеснят доктрините си – всички доктрини са удовлетворени, че Голгота е мъченичество, за да могат да изтръгват поведение от изповедниците си. Днес ние не правим изповядане, ние правим служение! Това е голямата разлика.

До идването на Духовната вълна на Мъдростта се приема страданието като формула за очовечване, но от момента на Мъдростта тази живяна тайна няма да има стойност. Няма недостижим Бог, има човек, който е бог в развитие – това е великата тайна. Ако това ние не можем да осъзнаем в себе си, тогава наистина ще правим онова, което човечеството пет хиляди години прави – в угасналото огнище на миналото се хвърлят нови дърва, за да имате жарава на отживяното.

• Голгота е един нов живот!

Тя е приела своя жертвопринос. Голгота не е само формула – тя е и идея за свобода от насилие. Това е Пътят! Идеята да поддържаме мъченичеството като формула на развитие е безполезна и безсмислена. Това е на едно старо хорище да се повтарят игрите на отживяно минало.

В този смисъл трябва да разберем, че смяната на Духовните вълни е нещо, което Триъгълникът на Кръста предоставя в Учението Път на Мъдростта. Това е вече големият символен знак!

Предоставена ни е една битка в два образа. Единият е на Антей, другият е на Херкулес. Антей има за майка Гея. Антей минава за непобедим, защото е стъпил здраво на Земята, но когато е вдигнат от Земята, той няма никаква сила и не може да победи. Херкулес е разбрал това – ако вдигне на една педя над Земята Антей, Антей ще е победим. Отземяванието е първичният закон на Възкресението. Затова Голгота не е Пътят, както са се опитали съответните моралисти да го наричат „Via mala“ – „Пътят на злото“, защото се отклоняваш, защото някои от повелите, които са ти оставили, не си ги спазвал. А и ти не можеш да спазиш нещо, което не си одухотворил! Ето защо Христос трябваше в гроба да победи, да победи земята със Самокръщение!

Триъгълникът със Змията е Божият Херкулес у нас. Вдигнете на една педя както взорите си, така и своите свещени телеса, за да може кръста си да го качите на своята Голгота. И с лекота да понесете оскърблението на онази духовност, която ви нарича „богохулник“, и на администрацията, която ви нарича „бунтовник“. Това е Пътят на Децата на Деня!

Духовната пасивност е хилядилетният пленник – нашата отговорна будност, при йерархията на Духовните вълни. Следователно ние не сме загубили своята отговорност, за да наситим историческия си и реален път с потребностите, които Духът е чакал да получи!

И така, Голгота е сфинксът, на въпросите на който Христос отговори. Енергиите трябва да излязат! И онова, което беше белязано като проклятие, като знак на тежка съдба – на кръст да ви накажат, става Битие и Животворност.

Голгота е Път за Битие!

 

Битието е осъществен Живот!