Индивидът е свързан с Космоса;
Индивидуалността – със Земята;
Личността – с човека;
Синовността – с Божеството;
Духът е свързан с Бога!

 

С нищо не може личният ни свят да смути волята на Бог да бъдем благословени. Защото човекът е в Божията същност, от която той бяга, но колкото и да бяга, ще се върне в своя роден дом – Отец!

Един въпрос, който никога няма да слезе от съзнанието на човека и който стои в цялостното Битие; един въпрос, който присъства в индивидуалното ни живеене и в Космичната цялост – който влиза в нашите съзнания, а те осъществяват един индивид и изпълняват една Космична воля за ритмична хармония – това е въпросът „Личност, Индивидуалност, Космичност“.

Тази тема е изключителна, защото разкрива най-същественото в битието на нашата земя. Онова, което създава и култура, и поведение; което е издигало храмове, правило е олтари и е принасяло жертви; създало е паметници на въображението, чиято красота ни пленява; оставило е философски системи, с които сме търсили да обясним света; дало е симфонии, които са съкровище на душевното богатство... Всичко това го дължим на едно изключително същество – човекът, личността, която безспорно има своето предшествие в индивидуума, има своята духовна реалност в Космичното сътворение.

Именно човекът е първата, единствената мисъл на Създателя, когато сътворява Космоса, когато духовни енергии заработват, за да се създаде това, което се нарича „индивидиуум“ – неделимост, която се разделя; единство, което се раздвоява; индивид, който се осъществява и се изживява като демонстрирана личност.

Затова ще поговорим върху този, може би най-съществен проблем на човека, защото трябва да дадем надежда на един свят, който сам се раздвоява и сам се събира, който сам е всичко. Това е индивидът, който сам за себе си е и блясъкът на една истина. Труден е проблемът, тъй като всички тези същности са станали понятия, излезли от един Космичен океан. Така всеки, гребнал си от него, ще види капката, за която казвам, че трябва да бъде в Океана. И взел повече, може да е направил река, но в края на краищата тя е от капки и всяка една капка в Космичността, е един индивид.

В Източната философия има много странната мисъл: Когато ви поднасят една истинска перла, ако ще и от тинята да е, вземете я; когато ви поднасят някаква стъклена перла, макар и в златен поднос да е, откажете се от нея! Това е човекът, индивидът, Космосът – истина! Пак там е казано: От детето ще чуете истината. Точно това и Христос рече: „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно.“[1] А Той безспорно е несменна Истина или това, което преди десeтки години бях нaписал: Има една реалност, по-реална от реалността – това е Духът! А тази реалност няма начин да бъде другояче изявена освен с онова, което наричаме Космична ритмика, Космична хармония, Космична цялост, в която влиза и микрото, и макрото.

Всеки, който е гледал през микроскоп, в микрото е видял милиони светове. Какво значи тогава това, какво знаем дори със своето въображение? Древността имаше една дързост много странна – дързостта да свалят стремето от коня и да му сложат криле: направиха го Пегас! Обикновеният алюр на коня се постига с ездата – така имаме, да кажем, човешкото знание. Но ето че към същото това човешко знание се пришиха криле (конят стана Пегас) – летящото, устремът на нашата мисъл, която е хиляди пъти по-скоростна, отколкото скоростта на светлината! Затова може да се гостува с мисълта къде ли не. Невъобразимо е тогава да се каже къде може да се ходи с Духа! Когато се говори, че човекът е бил на Луната, считаме го за изключително достижение, а това е най-близката осезаема, така ако мога да се изразя, космичност, това са именно достижения на възможно крайното божествено вложено у нас.

Така ние живеем с преходности, които ни дава Духът; oбличаме се в баграта, смъкваме я, разкрасяваме я – нижем на нишката на космичното си отиване и връщане перли или стъклени мъниста. Но ние не сме преходност! Затова казвам, че сме съвест, а не – „имаме съвест“. Ние сме съвест! Тя, съвестта, е огледалото! Защото колкото и да пудрите един образ, пудрата няма да му смени физиономията. Това е биография на лицевостта, това е проекция, в която е работено стотици хиляди години.

Осъществяването ни не може да стане в един откъслек, който наричаме историческо битие. Животът на Земята е откъс от Космичното ни живеене, който ние наричаме битие на историческата сцена. Вписваме елементи от това битие в някакъв анал, който е видим за очите ни, и тогава можем да си го върнем, защото, фактически, историята е спомен. Историята се осъществява, или пише, от личност, но личността има свое битие, легитимира се вън от историята, макар че чрез личността индивидуалността се изявява исторически. Индивидуалността е, която поддържа и нескъсаната връзка с Космичната цялост, с Онова, Което в края на краищата ни свързва и Го наричаме Божествен Дух. Така че съзнанието, което се носи от една личност, е един лицев образ, а нишката, която прави герданa на нашите съзнания – това е индивидът!

• Индивидът е връзката на Космоса с човека!

Индивидът представлява нашата космичност, представлява нашата същност като индивидуалност, която е откъсната, както съм фигурирал, когато из стадото на пещерата някой се е отлъчил, за да бъде водач. Това е великата тайна на егоцентризма, когато егоизмът не е още от изграденото его, а от стадното се е отделил да бележи личност.

Индивидът е нишката ни с Божествеността – с Космичността, която е хранена и се осъществява от Божеството. (Все пак трябва да разграничим йерархията – това, което наричаме Божество още не е Абсолютът, още не е голямата тайна.) Индивидът е характеристика на Космичното същество, което е в пряка връзка с Твореца и с представителя на Земята. Затова той е връзката с Космоса, а индивидуалността физиономира присъствието на това, което наричаме човек.

• Индивидуалността е връзката на човека със Земята – тя характеризира човека!

За човека е взета плът от цялата планета и е моделирана от ръката на Твореца и след това с Диханието е определено Адамовото начало – човек, притежаващ тайната на мисловната енергия. Но е създаден в царството на Космичната цялост, отработен като индивид, който трябва да поддържа връзка с Космоса! Индивидуализирайки се като човек, той още не е божество, както след това Отец ще го нарече, когато той упражнява ума си в идеята за познанието – когато Адам и Ева ядат ябълката от Дървото на познанието, която ще ги направи реално присъствени на Физическото поле. И им се отворят очите – само отворените очи за физическа плът са това, което е било познание. Както е казано в Библията: Тогава се видяха голи..., а Бог Отец ги изгонва с мотива: Адам и Ева познаха що е добро и зло и станаха като Нас, богове.

Отделен е въпросът дали целият Универсум с това знание дава на съществата си право да бъдат богове – това е проблем на друга генетика. Генетичността на човека е идеята за познанието, която квалифицира еволюцията му с принципа „добро и зло“! Това са Адам и Ева и тогава те се виждат в плът и ги отпраща Бог на Земята. Ето ви индивидуалността, квалифицираната характеристика на Адам и Ева за познание на добро и зло – тя ги праща на земята. И затова казвам – индивидуалността е връзка със Земята – нашето земно присъствие!

На земята човекът ще прави своите дела. Личността, изградената познавателност, направеното съзнание отреагирва на света, когото познава, прави си свой олтар. Личността е човек! Когато започнем обратния процес на характеризирането, често казваме, че не всеки човек е личност. Значи личността е нещо по-голямо, защото тя е какво?

Човекът, за който е казано: Да го сътворим по образ и подобие Наше и, който когато познава закона за знанието (чрез ябълката от Дървото на познанието), стана като Нас... Значи какво? Ето, че се сбъдна. По образ и подобие Бог отпраща Адам и Ева вън от Рая, защото те са станали като тях, боговете, които знаят що е добро и зло. И именно на тази планета Земя те започват да осъществяват своето развитие.

Различните доктрини говорят за един инволюционен период; говорят и за еволюционния период – периода, в който ще се изгражда събуденият индивид, който трябва да употреби законите на Космоса или да се съобрази с тях, когато неговото познание не достига. Значи ражда се идеята за съображението и възможността да йерархира човекът – нагоре или надолу.

Така изпратената на Земята индивидуалност е личността, а личност ни прави душевната характеристика!

• Личността е свързана с човека – тя е човекът с неговата душевна характеристика!

Тази характеристика, наречена съзнания, ние нанизваме в своето отиване и връщане. Конкретната личност е едно съзнание, тя е, както казах, един лицев образ, който за даден момент сумира в себе си един живот, и това съзнание в този момент рисува личността. В себе си, разбира се, тя носи още много съзнания, така както доктрината на прераждането ни го поставя. Следователно едно съзнание, за което можем да кажем, че е една личност, в своята по-дълбока същност носи много съзнания (вярва или не вярва човекът в прераждането, това няма никакво значение – природата си има свои закони и тя се осъществява по тях). Така човекът е по-постоянен от личността. Той е Адам – мисълта, а личността е съзнанието, което прилага в даден живот, и перличката, която си е взел от миналите животи.

Когато се зараждат Коренните раси, исторически те се формират на съответни места – локалността на индивида, ако мога така да се изразя, или локалността на съзнанието с предназначение всяка подкоренна раса да има определена тенденция за култура, която трябва да даде. Следователно известен брой човешки същества се включват в тази орбита и споделят вече съответното место – локалното съзнание, което след това определя и родовото съзнание. По този начин се създава връзката с нуждата от земя, която е ваша вече кръв, ваши кости, ваши сълзи, и оттам духовната, национална идея за пазене на локалната ценност и съхранение на културните податки, които имате. Така личността се включва в локалното съзнание на местото и духовната даденост на този народ. Оттук започва веригата му да върви и когато дадени народи са привършили историческото си битие, по силата вече на своите предназначения, виждаме ги след това на друго место – друга локалност да стане ценна за тяхното съзнание и други духовни тенденции към религия, към това, което наричаме национална култура. Това е един много сложен проблем, но в същото време е и много реален. И ще видите как някой, макар и роден в един народ, милее за друг; роден в една земя, плаче за друга.

Като биологична даденост индивидът има в преражданията си чрез човека едно локално съзнание, но може да извади от своята глъбина десетки съзнания и така той ще свидетелства за един осъществяван живот. Индивидът като цялост, на която са нанизани съзнанията, не се губи в еволюцията, той не чезне. Защото има едно устойчиво биологично начало, една биологична даденост, която от своя страна ражда локалните съзнания, наречени личностни, на които предстои исторически живот. Съзнанията се сменят, а в еволюцията индивидуалността се разгръща – чрез личността се осъществява!

Тук е онова, което внесохме като тайна в ипостасите на Троица Единосъщна – Синовновността, не Синът. Всички сме синове на Бога, но когато определен индивид е същност с Космоса, дори ако щете само с Планетния Логос – с Него е една същност, Той е вече Синовност. Той е, Който дава Завета; Той е, Който дава и Духовната вълна! Синовността, като йерархия на вложения Бог в човека, е едно обожествяване, едно пратеничество.

Духът е онова, което прави същността ни, Той е Божията даденост у нас. Божията даденост у нас, подобието, което ще осъществяваме е Духът – другото е образът, който имаме! Чак Духът е вече Бог! Тази йерархия ние имаме в съвкупност в себе си. И водим една постоянна борба за индивидуализиране, за изграждане на човека в личност; за служение, с което се натоварва Синовността. А безспорно пътищата на всяка една от тези характеристики носят и своите методи на работа.

Вижте какво минава нашата душевност, за да се изгради от своето присъствие в Космичната индивидност до присъствието на Земята като човек, който, сътворен по образ и подобие, трябва да стане Син Божий. И затова в еволюцията в обратен отглас ще чуе ехото на своя Отец: Адаме, где си? В градината, поради посрама, че се вижда гол, Адам не смее да се покаже. Затова земята му стана обиталище и той като Син Човечески вече можеше да каже къде е. И тогава, когато неговият Отец го повика, Духът е, който ще му даде основанието да има връзка с Бога. Умът го обслужва, за да върви в пътя на съвършенството и Синовността, но Духът е, който ще го направи Божий, който ще го свърже с Отца му.

• Синовността свързва човека с Божествеността, а Духът го свързва с Бога!

Оттук е идеята за будността – да се търси човекът като дете на Отца и да се осъществява като Негов син. А когато ще говорим за Универсума, трябва да знаем, че Неговата пулсация създава онова, чрез което ние се осъществяваме и което говори за Неговата вечна безграничност, за Неговата цялост в индивидуализации, защото индивидуализацията е посредникът.

Латинската дума за индивид е: „in-dividuus“ – буквалният превод е „неделим“. „Individuum“ на немски език пак е употребено в този смисъл, както при „атом“, защото тогава, когато са определяли тези атрибути, не е имало това, което сега знаем – че атомът е делим. Старото незнание, с което човечеството живя люлните дни на своята култура, това беше „atomus“ (гр.), което значи „неделима частица“. Сега делим ли е? Делим е, ама от един век... И индивидът – тази неделимост, е делим, и то толкоз властна енергия има, че тя е в сърцето на Универсала, тя е в цялата Космичност; тя, от кристала до съвършеното Божествено същество, е нашата пулсация!

Затова под „индивид“ се разбира: първо, всяка твар от света по отношение на своя родов вид; второ личност, която е взета отделно от общността – изведен е индивид. И още – лице, чието име не искаме да споменем и за което говорим с презрение: „Остави го, той е индивид!“ Без да знаем, че обиждаме същината на своето родово битие! И все пак в иронията има характеристика...

Тук обаче ние говорим за същност, за едно продължение на еманацията на Космичната енергия, която е типизирала едно родово начало и то, в края на краищата, става изходна точка на съзнание в отделен исторически момент. Многото съзнания след това градират, допълват индивида – вършат това, което наричаме еволюция, за да се изпълни онова, което като поръчение е искра от Божествената главня, от Божественото излъчване.

От този термин на съществителното „индивид“, имаме извеждане на съответните прилагателни, когато ще говорим за индивидуализъм – „исторически индивидуализъм“, „етически индивидуализъм“... Цели школи в културата са образувани, много преценъчни атрибути са сложени за характеризиране на едно творчество. И ако няма в него етическа индивидуалност, като противовес ще се сложи определението „плагиатство“, т.е. липсва тази индивидуалност. Ще се говори и за „социален индивидуализъм“, защото един расов елемент е именно това. Когато една раса може да се издигне в апотеоз, тогава спокойно можем да говорим за социален индивидуализъм – еди коя си раса приоритетно е великата или предопределената. Отделен е въпросът до каква стойност преценките са верни. Защото, когато се каже, че един народ е богоизбран, това също тъй е и един социален и етически индивидуализъм.

Така индивидуум, или индивидуус е неделимост – същината на Духа; същината на Бога е неделима! Изявите са, които го характеризират в света като личност, или човек, имащ своите качества на лице, което е вече битиейна форма на Духа. То само за себе си има възможности да познава ценностите; това лице има познание за ценности и познание за света. То като личност започва да наслагва своите отношения, които изграждат таблицата на нравствено поведение. В такъв случай таблицата променлива ли е? Безспорно да. Има градация на моралните стойности, колкото и трайни да са дадени във вековете морални устои. Защото било е достойнство да се яде човешка плът в царството на човекоядците. Принасяла се е безспорно и човешка жертва. (Във всички митологии го има, също и в древноеврейската религия.) Следователно имаме степенуване и освобождаване от нравствени таблици.

Човекът е едно и духовно, и нравствено развиващо се същество, превръщащо се в личност, която е вече категория в съответните свои степени. Той като цялост носи и седемте полета на Мирозданието, защото ние сме съградени със седемте пласта. Може в отделни моменти да имаме изблик на ментала ни, в други – изблик на причинността ни, но в никой случай ние не сме разкъсани, дори и когато се проявяваме като малка личност. Личността не може да се схваща само като велика. Тя е и когато човек направи една добродетел, която е достатъчна, за да се каже: „Ето един герой от фронта.“ Героят от фронта, на когото са дали ордена, той е личност, защото в един миг от низовите си свои отивания и връщания е проявил смелост или жертва, за да спаси някого. И това е личност – не гениалният само, не само определеният за водач.

Има йерархии, но и най-малкият, който е проявил за своята си цялост един акт, и той е личност. Точно този момент Христос уцелва: „Тая бедна вдовица тури повече от всички, които пуснаха в съкровищницата; защото всички пуснаха от излишъка си, а тя от своята немотия тури всичко, що имаше, цялата си прехрана.“[2] Кой е личност? Тя! Бедността є не я лишава от проява на личностност. Напротив. Затова, че жертва всичко, тя става личност, а оня проявява скъперничество и остава само ходещ. Всеки, за своето време със своите дарби, щом принесе в общото дело на Божието ни съвършенство или в националния ни исторически път, или в социалната ни отговорност, той е личност!

Всичко това, както казах, носи своята същност от individuum, т.е. от тази неделима същност, която в себе си продължава родословието на Божествената даденост в еманация и след това вече във видима демонстрация на човешкия биологично-духовен индивид. Науката, разбира се, ще говори за гени, които са вложени от пра-пра-прародители, както и Старозаветието ще ни каже – ген, но ген на първороден грях още от Адам и Ева. Виждате ли с колко много неща, белязани, бременно дадени, идва човекът в своето историческо пътуване! Така той почва да развива в себе си личност, която трябва да общува; да общува, защото вътре в нея лежи индивидуум – неделимост с Божеството.

Индивидуумът като Космическа даденост, колкото и да си мислим, че не влияе на Космоса, влияе – и то съдбовно влияе човекът! Щом е могъл да издигне пирамиди, за да подчертае идея за безсмъртие; щом е почнал да вдига Вавилонска кула за съприкосновение с Бога, как да не влияе? Човекът е започнал да извежда от себе си индивидуума, а той да му шепне тайни на незнайното довчера – да изгражда, да разкрива духовния и мистичния процес. Затова, когато се говори за религия, трябва да се знае мистично-духовният процес, не практично-приложният, не разумността. Дори нещо, което може да изглежда неудобно, щом е мистично-ценно и щом е духовно-потребно, има много повече стойности, отколкото квалифицираната умствена потреба.

Личността представлява и развива индивида. Върху нея именно падат градоносните облаци, за да `и се подчертае, че индивидуумът има нещо, което иска! Има един случай в римската митология с т. нар. Лициния. (Това е някъде 640 година пр. Хр.) Тя дава обет за весталка, но го нарушава. Тогава идва законът на отмъщението – погребана е жива. Нещата имат градация в отговорността. Не може да бъде опростен обетният дар, който си изказал или който си предложил на божеството, и след това да го нарушиш! Това е също тъй в таблицата на нравствените повеления.

Личността е изградената съзнателност към света, който я заобикаля. Когато е нарушила публичните норми, тя носи отговорност към тях; когато е нарушила нравствените норми, носи отговорност към оня храм, на който е дала своя обет. Нравствената норма е „грях“ и се търси прощение; социалната норма е „казън“ и се дава възмездие!

Така че човекът се изгражда като личност. А само той е личност, животното още не е личност – но то е в индивидуума на Космичното ни присъствие. Като тенденция в индивидуума, като Космична плановост в изреченото Да бъде сътворен светът!, то съществува. Но като осъществена даденост само в лицето на човека можем да видим личност. Защото милиони години са употребени докато човекът, развиващ се от творението на Бога, се възправи, за да приеме лъчите на Божествеността, а не само пулсацията на еволюцията. Вертикалният гръбнак може да приема Божествените лъчи пряко – хоризонталният ползва още еволюционната даденост на Сътворението! Това е великата тайна на личността.

Да бъде Светлина! Да бъде сътворено твърд, суша...; живи души да се сътворят! – но Дихание само човекът получава, вертикалният лъч. (И вижте колко устойчиво една школа като Йога, иска, когато правят определени упражнения, гръбнакът да бъде вертикален и несмутен.) И не случайно животните нямат религия. Те могат да имат поклон пред човека – признание, но не и изповедание. Колко са верни кучетата, опитомихме и мечките... Но те олтар не могат да направят. А олтарът не е само обредно преклонение – той е тайнство, от което се взима енергия на развитието. Затова не може да се каже, че животното е личност. Да, умни са, змията е най-умната – но като символ. Защо? Защото е гъвкава, което дава основание нашият ум да бъде още по-наясно, и защото всяка пролет сменя своята кожа, което е знак и символ на преражданията. Ама това тя го прави в годината един път, а ние можем да го правим всяка нощ, всеки час! Всеки час можем да бъдем гъвкави с мисълта си, да раждаме мъдрост и всеки миг можем да се прераждаме. Една будна мисъл, люшнала ви изведнъж за някакво откровение, е едно прераждане. Човекът, ако чака само преражданията си в отиванията и връщанията, много бавно ще се развива... Тя и без това много бавно върви еволюцията. Но предоставено му е мисловно прераждане, а то само за себе си изменя и преражда чертите ни.

Наблюдавайте, когато един месец работите съсредоточено в нещо или сте сложили в съзнанието си някаква неживяна, неказана мисъл. Наблюдавайте се и вижте промяната в погледа си, вижте промяната в отенъка си, вижте промяната в жеста си. Това е великото на личността, на човека, който акумулира висшата енергия посредством индивидуалността, от Космичната цялост. И тогава ще разберем защо един Христос, Който е Мирова същност, Който е Космично съзнание, ще ви каже: „Аз съм с вас през всички дни...“[3]. Всеки ден, всеки час Той е с нас и ние можем да променяме чрез Неговото облъчване своята душевна и физическа физиономия. Това е великата тайна на личността! А ние нямаме понякога куража да се погледнем в същина. Оставаме само във фотографията на едно физическо живеене, което ни е направило историческия портрет, и хилядилетия се повтаряме в тази снимка. Това е и тежката трагедия на човека във веригата на традиции, във веригата на страх да не се види друг.

Човек го е страх да се види друг! Митологията много смело прави тази илюзорна, моментна цялост на човека с Нарцис. Когато се вижда, той се влюбва – изведнъж се вижда друг, скарва се с историческия си образ. И до такава степен се влюбва, че умира. Това умиране, разбира се, е за образа на историческия човек, а е раждане на другия. Това е и Пигмалион, който пък се извежда от себе си, извайва се, и се влюбва в онова, което довчера не е виждал в себе си – в Галатея. И се влюбва тъй, че поисква тя да бъде жива...

Това е човекът – и космичният, и индивидуалният, и личностният. Той се конкретизира в историята на условията, които могат да го съхранят; той е, който има психология, или характеристика! На Бог не може да се дава характеристика, но на човека може да се даде, и то характеристика съчетана с цялата Космичност, чрез т. нар. хороскоп. Астрологията е една наука, с която човек спокойно може да си послужи, за да обясни както присъствието си, така и предназначението си в даден исторически момент като личност, като индивидуалност, а безспорно и като Космичност.

Човекът е, който трябва да отработва качества, той е, който трябва да потвърждава съзнание, което е субект от индивидуума. (И в правните доктрини, ако субектът е непълноценен, неадекватен, той не подлежи на съд.) Така, изхождайки от индивидуума, той идва в своята форма – сомата, и с Духа – пневмата; те са, които го изграждат. (Ето защо, когато духовността има възмездие, има наказание, има грях, носи се и от сомата.) Следователно личността можем да я разграничим на телесна – соматична, и на духовна – пневматична, защото след Сътворението Бог дава на човека Дихание, пневма – Дух му дава! И именно когато изнесем тази духовност, ние можем да кажем тогава, че сме постигнали единството на личността!

Човекът в своята пластичност на соматичен и пневматичен търси и една персонална цялост, сложена в идеята на Сътворението – „...ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът. Тъй че те вече не са двама, а една плът.“[4] Единство, принцип на персонална цялост – дълг на соматичния и пневматичния път на човека. И оттук имаме нужда от възпитание на тялото, т.е. на сомата; оттук са родените нравствени правила и таблици за изграждането и изпълнението; оттук е лакмусовата хартия за проверка докъде сме в нашия духовен, нравствен и психически живот. Ето защо е потребно Божество – за да имате целенасоченост като Родител, Който ви покровителства, и чертан път за съвършенство като идея за сливането. Затова То е потребно!

Ролята на тялото в религията е – когато човекът го направи нравствено отговорно и духовно изчистено – чрез него Божията воля да прави своите пулсации. Ако схванем еволюцията като потреба за съвършенството, тогава ще разберем възможността несъвършенството да бъде отработено, за да се коригира. Но не да се употреби една воля като се сложи санкцията „Вие сте грешни!“ и оттам Бог ще ви накаже – утре ще отидете в геената огнена, ще горите... И ето писъка, роден от страх, да е смутил и душата, и сърцето, и мисълта.

Няма по страшна вибрация за будната душа от страха! Когато дойдат хубавите ви дни на пробуда и Великата сила започне да ви осенява, най-същественото е да нямате чувство на страх, за да не спрете Силата, за да не върнете пробудата си назад. Няма по-лошо нещо от страха! И в индийската мъдрост (това, което Елена Блаватска цитира навремето) стои: Страхувайте се само от страха! Само от него се страхувайте. Не от Бога! И колко е логично. Хората се страхуват от Бога, а не се страхуват, че имат онова плашило, наречено „зло“. Непрекъснато се дъвчи: „злото, сатаната...“ Вижте, те нямат место, когато сте цялостни в себе си като синове на Бога, родени от Бога като адамовци. Страхувайте се само от страха!

А какво е душата?

• Душата е изживяването човек да съзнава Бог в себе си!

Съзнава Бога в себе си! Това е една голяма, велика тайна. Вие можете да Го размисляте; вие можете да се опитате да Го докажете; вие може дори да получите стотици доказателства... Можете и да отидете по силата на една традиция и да положите жертви, защото с ума си Го признавате, защото със страха си отивате да изкупите грях. Не! Душата е осъзнаване на Бога в едно нейно служение! Това е най-великото, което тя ни е оставила. Символът на Бога в нас – това е душата! Тя ни свидетелства за Бога, защото тя е посредникът.

Духът много рядко (във великото посвещение) може да слезе и да гостува в още неготов храм. Така чрез тази врата към олтара – душата, ние се готвим за посещението или даваме основание, че сме готови да бъдем посетени от божествения Дух. Но трябва да се направи разлика между осенението от Светия Дух и личния божествен Дух у нас. Светият Дух е ипостасен образ в Троица Единосъщна. Той е пратеничество – както някоя изключителна мисъл гостува в ума ви, но не е още личната мъдрост, която може да учи душата ви и която можете да получите от личния си Дух. А Духът е толкова личен, колкото ние сме му позволили да обитава у нас. Иначе той си е Всемирният Дух на Отца ни. И голямата необходимост е Божият Дух у нас да прави будност и да изгради единство с Него. Светият Дух ни дава осенение и будност на някои от потребите; Вечният, Божият Дух у нас ни прави синовни. Синовността е присъствие на същността Божия у нас!

И оттук е едно вътрешно искане от това, което е казано: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец Небесен! Един напев, който никога не може да излезе вън от душевността ни, колкото и да искаме да го отречем. Самата идея за подражателство на този, който е по-съвършен, на този, който е по-умен... Макар и в моменти да се заражда завист, идеята за подражателството е тенденция за съвършенство – към по-великото. Разбира се, поради полярността можем с основание да кажем – подражавате и към по-зловещото. Но принципът на еволюцията тика и мнозинството върви към подражание на по-великото. Така един основен принцип, който лежи у нас: „Бъдете свети, защото Аз, Господ, Бог ваш, съм свет.“, както е казано за Саваота в Левит 19:1, или както Христос го казва – съвършени, както е съвършен вашият Небесен Отец!

Не става въпрос за вложена надежда в душата ни – става въпрос за трасиран път. И в същата тази дързост изведнъж да изпречиш пред човека бариерата: „Ти си първороден грешник!“ Това е, с което Старозаветието се размина – със социалната необходимост, когато слага бариера на духовното ни съвършенство. А човекът не може да не бъде и социално необходим, но ето: Бъдете свети, защото Аз, Бог ваш (Който съм вътре у вас, Който искам Себе Си да видя у вас), съм свет!

И тогава ще се разбере защо можете да бъдете повикани, така както Христос казва: Ако не се отречете от себе си, не вземете кръста си и да тръгнете с Мене, не сте Мои! Коя дреха от живота трябва да отречете – всекидневната дреха, за която винаги съм говорил, че трябва да бъде изгорена на кладата на сънищата на миналото. Идеята да нарушите себе си е вече път за съвършенство! Христос градира нравственото величие на човек, като му постави: Възлюби ближния си, както себе си!, и още по-тежкия „хомот“ на човешкото пътуване: Възлюби врага си! Можете ли да си представите!? Това е, когато можем да хвърлим от себе си вехтостта, както дързостно Той отхвърли от себе си един вехтозаветен закон – око за око, зъб за зъб, и ви постави в зората на едно Учение на Любовта, като каза: Обичайте врага си! Такава енергия на мистично вживяване има в Космоса, за да може да бъде иззета и пренесена от Синовността. Иначе конфликтът би взривил Космоса – ако не беше тази тайна на Божеството „да обичате врага си“ – защото всичко това, което е сътворено, е Негово, а противопоставянето са неовладените желания и порочни действия. Така се събудиха души, за да направят по-морален и по-естетичен своя свят. Да, единици, няма никакво значение – единици са правили световните истории.

Достатъчно е в света двама души да любят врага – това е повод, предмет на подражание, който може да извика още един. Достатъчен беше един Иисус да рече на рибарите: „Вървете след Мене и Аз ще ви направя ловци на човеци.“[5] Ама били пет души, ама били седем, девет, дванадесет – има ли значение сега, когато са милиони?! Много е лесно да кажат: „Ние сме изповедници!“ Ами питайте Го Онзи, Който беше сам и любеше враговете Си; питайте Онзи, Който каза на един, на двама, на пет: Елате да ви науча да ловите човеци! Личността „Ecce Нomo!“, провиденцията на индивидуума, неделената личност с Божествеността, мистичната реалност, хармоничната Космичност – осъществени от пулсацията на Единството, на Отца, или на Абсолюта!

Да възлюбиш врага си! Тогава идват и повелите да се възпитава сомата. Можем ли да възпитаваме тялото си така, че да го търсим в хармония с мисъл, с чувства, с божествености? Трябва и можем! И не само това. Целта на нашата възможност в тази съизмеримост с Космоса е да създадем хармонията. Голямата песен на хармонията от личното недоволство до социалната общност; от личната бунтовност до историческата война; от личната молитва до националната себежертва, а не постоянно подражание на чужди тенденции и на лично безсмислие.

Ето защо човекът ще трябва да намери своята свобода; затова ще се пее и в псалмите: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница.“[6] Пророк Захарий ще каже това стотици години преди Христос да дойде и да направи Своето Учение на Любовта. Ето как в индивидуалната физиономия на Космичното домостроителство стои характеристика за една Личност, за един Човек. От индивидуума, от Космичната цялост стои характеристика за един Човек и тя ще ви бъде казана няколко века преди това („Ликувай от радост, дъще Сионова.“) – Личността Иисус, Синът Човечески и Божий!

И тогава великият страдалец, праведникът Иов ще видите колко относително е гледал на нещата. Знайни са неговите страдания. Той ще ви каже: Ако сложите воплите на моето страдание на везните, те ще тежат повече, отколкото морският пясък.

Възпят е и винаги се говори за „праведний Иов“ колко търпелив е бил, но съпоставка със страданията на Иисус не е нужно да правите. Натрапва се голямото страдание на праведника Иов, а не се разбира поведението на Онзи, Който в смирение понесе всичко. А йерархията на търпимостта е различна, както и висотата на задачата и мисията, която има да се върши. Не могат да се правят подобни съпоставки. Иисус Христос говори ли за страданието Си? Не. Каза нещо много ясно: Прости им, Господи, те не знаят какво вършат! Ето разликата между Учението за Правдата, което търси възмездие за страданието, и Учението за Любовта, което дарява страданието като развитие и казва: Господи, прости им... (А вие трябва да кажете: Господи, научи ни!)

Така че великият праведник си остана в Учението на Правдата – в Старозаветието, където се търси възмездие за нарушеното ви спокойствие. (При това трудно е там да се определи кога е Божие наказание, кога – лично заслужено възмездие.) А и Иов остана жив, и му върнаха всичкото плодородие – от утробата на жена му до благодатта на добитъка и нивите му. А на Христос какво Му върнаха? Човечеството – върнаха душите на хората на Господа – това върнаха на Христос! И затова можеше да каже: Прости на тези, които искат да лишат душите, които са Мои. Това е голямата тайна на Христос; това е Личността, която е характеристика на индивидуалността; това е Личността, Която е благодатният сок на Всемирността, на целия Космос, който Го отработва, и затуй Той е неизмерим. Не може да бъде измерен Иисус Христос, защото е Личност, но човекът, който се е доближил до Личността, може да предсеща благодатта.

И така, отделната личност ще се изгражда в качествата, ще търси хармонията, която създава единство, за да може, тогава вече, взаимността да изведе това, което съм казал: не можем да отречем материята – трябва да я одухотворим! Тя е битие – битие, чрез което ще започнем своя живот.

• Персоналността е преходна – тя дава възможността на човека да се одухотворява и хармонизира, да образува единство и цялост!

Материята, т.е. това, което индивидът ни е пратил, трябва чрез пътеките на човека, на личността, да отиде в Космичната цялост като хармонична неделимост. И тогава разбирам колко усетно, колко дълбоко из пазвите на своето гениално търсене Ницше е могъл да каже: Между животното и свръхчовека има един мост, наречен човек. Това не е отричане на човека само заради бестиалната воля за власт, както го поднесоха различни философи и различни политически отрицатели. Това е прозрение на тези три категории: индивидуум, персоналност и Космична цялост. Защото тялото е и реално, и нравствено; то е творба на Бога, то е и дом Господен. То е услуга на Божия Дух! Затова е речено в Новия Завет: Вие сте храм Божий. Тогава кое е обидното? Че не сме го направили този храм достатъчно достоен, та Бог да не ни напуска. Това е другата страна. Е ли сме направили всичко възможно, та нашето тяло да бъде Негово постоянно обиталище? Той ни обитава чрез ума ни, Той ни обитава чрез волята ни, Той ни обитава чрез откровенията, но във великото служение на реално Божествено присъствие ние трябва да бъдем готови!

Това е тялото. То е и изкупителна жертва, и пратеничество – Син Човечески. Затуй е големият двубой в съответните Вселенски събори, специално в Четвъртия Вселенски събор – дали две естества има Иисус Христос? Да! Съборът утвърждава: две естества има – човешко и Божие; тяло и Дух; сома и пневма. Можете ли да си представите какви въпроси са ги занимавали (вън от онези други – дали на върха на една игла могат да кацнат двеста дявола...), какви съществени тайни! И затова, когато говоря за Източното православие, ви казвам, че това е било вулкан от идеи. Вулкан от ереси, добре, но вулкан от философски концепции! И мислители като Иоан Златоуст, като Атанасий Велики, като Василий Велики, като Григорий Ниски и пр. и пр. са наистина велика тайна. Тайна на голямото знание да изградите метафизичната доктрина на едно Учение.

Тялото подлежи на еволюция, а душата – на нравствена градация! Защото и двете са творение на Бога: едното е храм Божий, другото е светилникът на Бога във вашия храм. Така човекът осъзнава идеята за Свободата. Затуй се напътва и понася жертвата, понася страданието си за нейното осъществяване. И тогава е словото: Аз Съм Пътят, Истината и Животът; и: Само Истината ще ви направи свободни!

Виждате как е: Пътят – Адамов, после Истината – Христовата! И тогава ще сте осъществили най-великото нещо – Живота! Другите йерархии го носят, но не го осъществяват; не могат да го приложат, а само го следват. А човекът прилага Живота – той е един новатор, той прави промени!

Първата промяна, която Адам прави, това е да вземе плода от Дървото на познанието – няма го запланувано, защото му се забранява да го яде, но той нарушава. Това е епигенетичното начало в сътворения Адам. Всяка личност носи пулсацията си на новатор. Затова Личността Иисус взриви Старозаветието и даде най-благодатната наука – науката за Любовта. Любовта съществува като енергия за Сътворението, любовта съществува като позитивна сила в желанието, но Любовта като Духовна вълна, като молитвен олтар Той я оставя на човечеството! Този Индивид, този Еcce Homo!

Когато е отработена вече една личност, когато една индивидуалност може да вгради в себе си цялата висша принципност, този индивид изявява Божествените начала, които носи. Тогава ние можем да кажем, че с правота Пилат е употребил понятието „Ecce Нomo“ – „Ето Човека“. Защото кога може да се нарече една личност Човек? Когато покрие индивидуалната си даденост, т.е. влезе в хармонична цялост на осъществен индивид с Божествената хармония на Космичното развитие!

Ето Човека! В какво Го различи Пилат, за да Го нарече? Имахме ли осъществена личност, която на своето огърлие беше нанизала десетки лица, десетки съзнания в десетки, хиляди прераждания, и тя олицетворение ли беше на нещо, което можем да наречем „Ecce Нomo“! Защото, в края на краищата, веригата на Божествената хармония с Космичното ни ритмиране, на индивидуалната изява в пълнотата на личността и човека беше ли? Ами защо първосвещеникът си разкъса дрехата – защото Иисус казал, че е Син Божий и Син Човечески. Какво показва това – че имаме осъществена Божественост в нейната последна инстанция – Личност, Човек, Единство!

Това прозрение на Пилат колко по-стойностно е от оня банален израз, за който постоянно се говори – когато Диоген с фенера тръгнал посред белия слънчев ден да търси човека и го питат: „Какво търсиш?“, отговаря: „Човека!“. Казват му: „Колко хора има, виж!“ – „Да, но аз търся човек!“ А един Пилат, когото считаме, че е престъпник по отношение на Христос, можа да види човека... И затова съм казал – Диоген нямаше нужда да взима фенер вън от себе си да търси човека, а трябваше да го намери в себе си! Защото древността е дала трасирания път: „Познай себе си, ще познаеш боговете!“ А боговете в цялата митологична доктрина стоят над човека. Следователно е даден начертан път.

Така че, колкото и Пилат да си „изми ръцете“, той имаше прозрението да види онова Космично сливане, което е съвършеното достижение на личността Иисус, на харизменодарения Христос с Космичната Му Цялост Аз и Отец едно сме. Личност, Която можа да се постигне, осъществявайки индивидуума, Космичността в ритмичната Си Божественост.

Човекът като Дух е единство с Отца си – толкова ясно манифестирано в живота на този Негов пратеник Иисус Христос! Каква потреба има тогава Духът – какво той учи ума, какво учи чувствата, какво учи тялото ни? Учи ги на потреба за Свобода, защото няма по-тежка беда за Духа, ограничен в ниските вибрации на материята. Голяма болка е за Духа, особено на посветените. Това е една възмездност, когато се говори за карма. И няма по-тежка възмездност на велик Дух, когато поради известни предпоставки го вковат във веригите на по-нисше тяло, което не може да приеме висши вибрации. Духът вътре кипи, той е вулканически, а няма кратер. Това иска той – Свобода. А тя какво е? Тя е общуване с Бога, единство с Бога!

Според свети Григорий Богослов човешкият Дух е „Божествена струя...“[7]. В такъв случай човешкият Дух е, който познава висшите ценности, и затова чрез него човекът може да стане Син Божий. Не казва св. Григорий за човешкия Дух, че е лъч от Светия Дух, макар и Светият Дух да влиза в Единосъщието. Тази разлика искам да се разбере – от Божия Дух! А Светият Дух е, Който може да даде – както е давал на пророците, както е давал на сибилите – известни знания. Но личният Дух, Божественият Дух, Всемирният Дух, това е „Аз и Той едно сме!“. Виждате – Христос не казва „Светият Дух, Който дойде на Моето кръщение, и Аз сме едно“, а Аз и Отец. Ето тази тънкост.

Човекът има право на Бог в себе си! А Бог, Който е у нас, има право да се види в Своето творение – като съвършен човек. Отец, не Светият Дух, ще каже Това е Моят възлюблен син, над Него е Моето благоволение, Него слушайте. Въпреки субординацията или подчинеността в тази йерархия да е налице, нашата църква не я признава. Но Ориген (един от големите християнски Отци) признава този йерархически ред.

• Човешкият Дух е персонален Бог!

И ние с основание понякога негодуваме, че апостол Павел можа да каже: „...на мене, като на някой изверг“.[8] Що за поведение е това – мене изверга! Осеняват го, казва му Христос, че го е избрал от утробата на майка му, за да бъде служител като апостол на езичниците, а той се прави изверг! Обижда божествеността си с една лъжлива, староеврейска теза, страхуваща се да каже името на Бога.

Човекът трябва да бъде смел – не в безумие, а в божественост. Смел в божественост! За това е сътворен: Сътворени сте, за да бъдете Мои деца, а не Мои роби. Светът трябва да се освободи с идеята на Вълната на Мъдростта. Свобода, защото знанието ви сваля веригата на внесения страх от Божеството!

Страшното е, че никой не говори за благодеянията на Бога, а за своите страдания. Молитвите са все в това – да ни освободят. Ама от какво искате да бъдете освободени? От това, което ви прави богове, от еволюцията? Та нали тя е ваше право... От кармата – та тя не е вечна; от закона на прераждането – ами и той не е вечен. Те са елементи на развитието ни! Елементи от развитието в Космоса!

Космосът като понятие, това е Вселената, Всемирността – целият свят. Той е и демонстрация на Духа, свидетелство за Сътворител.

• Лицето на света като Космос, е лице на Бога!

Затова в този лицев образ е сложена Божественост. А когато го оприличаваме само като едно физическо описание, ние го ограничаваме така, както го ограничава науката, и го лишаваме от духовност. Той е толкоз физически, колкото и духовен. Има наука космология, има космогонии, които ни учат за Сътворението на света. И тук идват различията, кръстовищата: светът като себезараждане; светът като дете на Бога; светът в лицето на един деизъм – сътворен от Бога и останал сам да се развива. Светът в неговата теогония – когато боговете го създават, но тези богове първом ги създава някаква Причина Безпричинна. Брахма ще се роди в едно яйце, което ще бъде разделено на Небе и на Земя. Или от лотоса ще се появи Всемирният Брахма, за да създава свят. Така чрез златното яйце ще се извежда индивидуалността – то (или лотосът) е именно първоначалникът на жизнеността за изявеност. Защото индивидът е изявен, индивидуалността е доведен индивид до изява. (Без индивид няма да се характеризира индивидуалност.) Така имаме и теогония, но трябвало е да има космогония, за да има теогония. Трябва да имаме света, за да може да има богове. Богове като персоналности – Индра, Брахма, Шива, Зевс, Арес и т. н., като етапи в съзнанието за развитие; като Духовни вълни в процеса на промените: Вълна на Митологичното съзнание, Вълна на Правдата, Вълна на Любовта, Вълна на Мъдростта... Виждате вибрациите на този порядък.

Иначе будистите приемат, а и Аристотел в това число, че Вселената е неизменна. Разбира се, че това се оказа съвършено невярно. Вселената е изменна, променлива е; Космосът е изменяем! В спора ще остане винаги и въпросът за безкрайността на време и пространство. И може би тезите относно „от Нищото е всичко“ ще бъдат много пъти сменяни, но, в края на краищата, светът за своето си осъществяване ще има индивиди, ще има личности и ще има Космична цялост.

В концепцията за Сътворението в еврейската религия, оттам и в нашето вероизповедание, от Адамовото начало започват да излизат човеците. Адам е концепция за човек, но трябва да бъде единство с индивида, с Космичността. Адам го освободиха от пасивната еволюция. В кой момент? Когато му водят ония, които не са получили Диханието на Отца си, да им даде имена. Това е съприкосновението му на индивидуум – той, събуденият ум, трябва да даде име на Космичната цялост, на всичко. Само човекът притежава съзнание и той има разграничената доктрина на субект и обект. Така създава сътрудничество с цялата Космичност. Затова при него бяха заведени съществата, защото имаше съзнание и скрижали за памет. Това е личността като мирова задача, това е личността като миров плод!

Така, предопределен ли е тогава човекът, след като е иззет из гръдта на Космоса, след като е моделиран като индивид и трябва да се прояви като личност? Не! Може да носи бреме на съдба, но той променя. И самото поведение на Адам и Ева говори за подобно нещо. Много евтино се оправдават ония, които казват – това ми е предопределено; индийците ще ви кажат – това ми е кармата. Нито кармата, нито прераждането, както казах, са вечни – те са услуги, с които ние си помагаме, те са весла на лодката ни. Защото, ако няма весла, лодката ни ще се определя от вълните...

Човекът не е предопределен, а се оверижва сам. Защото добре се казва в религиите: „Даден е Законът, дадени са Заповедите, дадено е Учението.“ Те са необходими на начинаещия в Пътя пътник. (Факт е, че улицата е по-съблазнителна от Пътя, затуй на Пътя остават малко, а по улицата развлеченията ги държат.)

Давали са религиите пътища – че човекът трябва да възлюби ближния си; че трябва да обича и врага си, както го казва Христос; че той трябва да се лиши от желанието, за да победи страданието, както пък казва Буда... Но той, човекът, има една своя вечна сила – индивидуалността му като Огън от Космичния баща, или първичното семе на Огнения бик. Всички религии, в края на краищата, ще дойдат до огненото семе. А най-същественото в нашето време е точно това. Времето на водата, времето на астрала мина – дойде времето на мисълта, осенена от Причинния свят, да дава мъдрост! А това е Огънят. Огънят е индивидуалността или Космичният ни Баща!

И смърт няма. Ако този преход не може да се разбере – от видимото към невидимото – нищо не е разбрал човекът в своето развитие. Само Животът е непреривен; само индивидуалността като израз на вечното в Живот! Смърт няма – има прехождане; нищо мъртво няма – има трансформация и освобождение! Не е било мъртво, щом е било потребно! Има преходност, която е била наложителна, за да може Космос, Индивид и Личност да бъдат единство. Само Животът е непобедим! Другото е потреба на еволюцията. А еволюцията на една планета не е достатъчна.

Не случайно цялата философия на древността говори за микро- и макрокосмос. Ама толкоз ли е малък Космосът, че в този човечец да е? Да, Космосът е в малкия човек, защото той е Космична даденост, микрокосмос е човекът. Космосът е макрокосмос, а човекът е Бог в действителност. Макрокосмичността е събрана в малкия човек, защото Бог не би живял другаде. У нас Той е гостенин и ни чака да станем единство. Когато сме единство с гостенина си Бог, тогава сме вече и Личност, и Всемирност!

Ние, малкият космос, имаме една привилегия пред големия Всемир – че можем да овладеем енергиите на Бога, които са сложени като форма за изграждане, защото в макрокосмоса е започнал животът, който одухотворява формата. И затуй човекът е наречен „венец на творението на Отца“, защото е съ-Сътворител! Той, човекът е наречен от Твореца като Нас, боговете! Можете ли да си представите тогава колко властна е душевността ни, формираща личността, която се храни от индивида и която е постоянен гостенин на Космичната цялост! Този микрокосмос може и моделира Космоса! Той хваща енергиите, които трябва да направят обратния процес на инволюционното слизане за изграждане на форма; форма, която се одухотворява от другото действие на Отца – живот чрез Себеподобния!

И тогава разбираме колко властно е прозрението, че Вселената е изменяема. И че човекът като така наречена „малка вселена“ е изменяем. Всеки дори в едно денонощие се е хващал колко се е променил, камо ли в един живот, камо ли в едно столетие, камо ли в едно хилядолетие! Ние, микрокосмосът сме изменяеми! Изменяме се и по отношение на своето Божество. Затова тезите и на Буда, и на Аристотел за неизменяемостта ще си останат вкаменелости на едно приземно мислене.

И щом мъничкото микрокосмосче е целият макрокосмос, никой не е самотен. Самотността е вътрешно съзерцание и когато се усетиш като същност, ти си всичко. Това е великото на самотността. А не е индийско бягство в някоя пещера и да чакаш там една купичка ориз... И когато се е прилагала идеята за монашеската самотност, когато съм говорил за свети Иван Рилски и за някои други, това е била мисълта ми – че ако трябва да се отлъчиш в един живот, за да се приготвиш за жертва за десет други, това не е самотност – това е святост! Няма самост! Страх от самотността има онзи, който не е достатъчен на Себе си, който няма Себе си. Трябва да се пазим от тази духовна бедност. Като индивидуалност, имаща баща Космичния Огън, не можем да бъдем сами! Ние сме всичко – и космичният Ум, и космичната Душа, и космичният Човек! Дори един примитивен религиозен мироглед, родил пантеизма, е казал, че всичко е Бог и Бог е всичко. Ако си послужим дори само с логиката на едно такова учение, няма да имаме ужас от самост.

Всеки е потребен в своята йерархия, защото всичко носи! Вие не можете да се лишите от индивидуалността, която носите – където и да бъдете заключени като личност, вие сте индивидуалност, която е неделима от Онова, Което сътворява. Защото има раздвоение и цялост (говорил съм за „Раздвоение, Цялост, Свобода“[9]) – как ще имате раздвоение, ако нямате цялост и как именно тази цялост е раздвоение? Човекът не може да се осъществи без раздвоението. Макар и Космичната му цялост да прегръща в себе си и индивидуалността, и личността, той се раздвоява, а раздвоеното ще се върне отново към Целостта! Има ли самотност тогава?!

В „Агни йога“ пише: „Истинската индивидуалност се ръководи от принципите на световна справедливост.“[10] Не, индивидуалността е много повече от всякакви такива неща. Тя е цялата същност! А какво е справедливостта – една нота само от голямата гама. Като че ли индивидуалността не носи всички тези ценности – та нали тя ги предоставя на личността да ги осъществява! Личността по-може да носи отделен момент от световната Любов, Правда, Справедливост и пр. – индивидът е всичко! Има понятия, които трябва един път завинаги да бъдат обяснени, разлъчени, защото пък философията си ги тълкува, психологията също...

В §649 на „Агни йога“ пише: „Отзовалият се на Учението и запаленият с пълния огън на предаността ученик е наистина сътрудник на космичните сили...“[11] Не може обикновеният, ученикът, Учителят, Адептът, който и да е, да не бъде сътрудник на Космичните сили. Затова казахме, че по-добре капка в океана, отколкото капка на някакъв личен цвят! Но той наистина ли допринася? Допринася, когато чистотата на неговата мисъл не носи, както е казано в „Агни йога“, капчица империл. Защото една капка на мисловния империл е отрова за стотици години, за хиляди светове, за милиони човешки същества. Колко отговорно стои идеята за мисленето! Адамовото начало в Космичното битие е отговорният момент в цялата Домостроителност. Това е отговорността, това е, когато се израства със служение за Всемира!

Един апостол Павел ще ви рече: И тъй, всеки от вас ще отговаря Богу за себе си. Ще отговаря за своите дела пред Бога или на Бога в себе си. А трябва, за да отговаря, човек да има съзнание за Божеството си – за Диханието на Всемирния Бог. Собственото ни Божество е, което ще свидетелства пред Бога. Това трябва да ни служи като несменна борба да Му дадем живот. Ние може да Го осъзнаваме, но да не щем да Го събудим. Това е трагичната участ на душевната леност. Тя много ме смущава – душевната леност! Да лежим в ложето на традицията, да лежим в клетката на зверовързаните. Защо? Защото винаги ще кажем, че има зло. Вижте, злото ще си остане, ако ние не щем да го еволюираме. Клетката винаги ще я заключват, ако не опитомят звяра. Опитомява ли се? Безспорно. Можем да разиграваме маймуната, но разиграваме и мечката; разиграваме и лъвове, само че в циркове. Защо не се научим да победим бестиалното в себе си? Това е голямото, което трябва да правим!

Ние сме съработници, съучастници в целия Космичен процес. Всеки е един съработник. И ето защо ще намерите в Битие: Да създадем живи души – те влизат в състава и плътта на човека, те работят. Така всички сме съработници. (И затова за моменти в йерархията на човешкото съзнание пантеизмът е приоритетно поведение на признание и на поклонение. Разбира се, индивидуализацията по-късно ще го изведе до идолопоклонство.) Това е да навикне нашата цялост, нашата плът – да навикнат всички ония сили, които ни съставляват и са „живи души“, на хармонично единство с цялата Космичност; да намерят признание в единството и по този начин да изграждат един Бог Отец. Това е велика тайна, наистина е велика тайна у вас да сътрудничат стотици живи души за единство. И колко деликатен трябва да бъде гласът ни, когато се обърнем вътре в себе си и кажем: „Адаме, къде си?“ Представете си – „къде си?“; да го питате вътре къде е! Съизмеримости...

Идеите, които ние свързваме с Космоса, разбира се, са наши мерилки. Даже за Апокалипсиса някои автори оставят нашето време. Много странно мислене – след един Апокалипсис да оставиш своите измерения... Това е все едно, когато една нощ на Брама е минала, вие след това в една друга еволюция, при съвършено други потреби, да си сложите измеренията на собствения часовник. Такова мислене е страшно далеч от големите истини! Така че гадателите, които дават някакви такива „тайни“, все нещо не са домислили. Защо? Защото мисленето им е човешко.

Така че, когато се говори за тези безпределности, за тези неограничености, за явленията, които трябва да хармонизират ритъма на Космоса, трябва да се осъзнае идеята за безкрайност. Идеята за безкрайността може да бъде дискусионна, но хармонизирането с ритъма на Космоса е осъзнаване на безкрайността. А как ще я квалифицираме е проблем на йерархия и на духовни култури. Някои теории твърдят, че светът е краен. И в самата теза в Апокалипсиса е казано: „Аз съм Алфа и Омега...“[12] – значи има и начало, и край. Доктрината ни за Духовните вълни отрича края. Добре, казано е: Аз съм Алфата и Омегата на света, но Той като Сътворител – Христос, а не Бог, не Абсолюта. Защото, когато се отнася за Отца, макар и да са Единосъщни (Отец е неродим, а Синът е роден), Христос казва: „А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, а само Моят Отец.“[13] Той говори за един сътворен свят, в който е взел участие, но не ви разкрива тайната на света, който не е още познаваем за доктрината на нашата духовност.

Когато ще говорим за Космоса, за Вселената като цяло, като произход, ние трябва да предоставим битие на Незнайното. Битие на Незнайното! Това е, което може да ни освободи от идеята на ограничения наш ум или ограниченото наше доктринерство – на очите, на сърцето, на ума. Защото, вън от това какво нашият ум ни е дал, вън от това какво нашите очи са потвърдили, има науки на Духа, наречени Божествени науки, които дават други знания – много по-верни от това, което се нарича реалност.

В Космоса има едно поръчение, което индивидът трябва да изпълнява – да се съхрани Живота! Виждате ли какво дава Космосът? Идея за съхранение на Живота, която ви носи сигурност за подслона. Тогава може да се каже – ето ви еволюция, ето ви карма... – идея за съхранение на Живота. Тогава може да се дават завети, може да се определят нравствени правила... Защо? Защото Космосът дава поръчение – съхранете Живота! За Живота казваме, че е Светлината, която е живот на хората. Тя е храната, духовната храна, която дава на Духа посланието да си прави индивиди, личности... След това дава всевместимост вътре – Космичността е всевместима в личността!

Така поръчението, идеята за съхранението, ще създава целостта на Живота. И когато имате осъществения живот на поръчението, когато имате съхранението на живот, вие ще бъдете вместими в Космичната цялост.

• Космосът ни е оставил: поръчение – за съхранение на Живота; идея за всевместимост – в Целостта; възможност за съединение – за Единство!

Представете си как всичко това като един вулкан го носим в себе си и чакаме взривяването, за да направим своя кратер! Защото вътре в това поръчение е индивидът, в това съхранение е личността и в тази вместимост, която ни е направил Космосът, е именно нашето битие. Цялост, хармонична Цялост – това е, което ни правят съхранението, вместимостта и съединението.

В такъв случай, слага ли се предел, предел в онова, което се развива като индивид, което представлява Космос?! (А Космосът има и други неща.) Ние наистина живеем и в една всевместимост, но, в края на краищата, как можем да я усвоим? Като направим така, че съзнанието ни да се разшири (както се говори в „Безпределност“). Дава ни се една посока към обединение, към съединение на Космоса с индивида. Ето ви поръчение – разширеното съзнание в идея за съединение! Всичко това са Космическите сили на творението. (И ще кажем тогава, че добрият окултен ученик сътрудничи!) Всичко това са творческите сили на Космоса. Когато егото стане идол, тогава се затваря врата! Тогава всички отиват и му правят на него поклони. Сътрудничат ли? Сътрудничили са. Потребен ли е идолът? Потребен е бил, и излишен, когато дойде времето...

Човекът е плод, или произведение на една Творческа сила, на онова, което наричаме творчество – висша проява на Космоса. Този плод е разумната широта на Твореца, това е необходимият за нас вездесъщ разумен свят. Можем ли да го усвояваме? Можем. Доколко? Първичната материя – Materia Matrix, не може да стигне долните полета и затуй идва посредникът є Фохат[14]. Значи пак може. Виждате, тя как, в поръчението да съхраним целия Живот, си служи с тези йерархии на познанието и усвояването на света. Така че, фактически, светът не се губи и ние няма да се загубим. Защото в тази съизмеримост на цялото и единичното никой не е вън от себе си!

Космосът не би бил нищо, ако ние не го осъзнаем, ако нямаме съзнание да го приложим, т.е. ако не сме човеци? Защото Космосът съществува и за животните, и за летящата птица, и за мравчицата, но осъзнатото го променя или му служи. И ние сме толкова космични, колкото сме осъзнали своята съизмеримост. Защото ние сме всичко, но съизмеримостта ни прави микро- или макро- и възможността да носим хармонията.

• Космосът е осезаем от нас, защото ние сме съизмерими в неговата същност.

Защото можем да носим неговата хармония – и той ни я е дал. Без хармонията ние не можем да направим нищо. (В светото Евангелие винаги ще намерите подобни тези – за контактите, които малкият има с Вечния.)

И така, права ли била мисълта ми, че ние още само съществуваме, а не живеем? Съществуваме, Бог живее! И затуй Христос рече: Аз Съм Пътят, Истината и Животът! Трябва да се изходи един Път – на личност, на индивид, на Космическа Цялост, и тогава да осъществим Вълната на Знанието, което ражда Истината, а след това да дойде и Свобода, за да можем да кажем – ето ние живеем! Живеем!

И така, личността е и планетна, и космическа. Оттук са сравненията – този е мащабна личност, този е планетна личност (като че ли кой знае какво е). Но без да се влиза в страхопочитание, се казва: Той е божествен! И човечеството възприе Иисус Христос въпреки всичката хулност, която се изсипа върху Него. Като почнете от това, че е наричан (Той им каза – варосани гробници) винопиец и на блудниците позволявал да му мият краката, до великото Възкресение на Неговата Всемирна присъственост! Индивидът е една Космичност, а индивидуалността може да бъде планетна, може да бъде Всемирна. Ето защо говорим за Планетен Логос – Логос, Който осъществява битието на една планета, и по-голямата част от Синовете на това служение се наричат именно планетни Синове.

Когато започнете да се храните от Духа, тогава вече можете да сте това, което Христос казва – единство с Отца си. Как ги разделя и един Плотин: Вие сте синове Божии, вие сте богове, вие сте Бащи на боговете. Виждате ли каква йерархия има в тази възможност – човекът, индивидът и Космичната цялост! Ето тази цялост е нашата Индивидуална космичност и нашата Космична човечност. Дай Боже, да извървите ония пътища (които отделни човеци са живели и са усвоили), когато може да се видите като Космична цялост в човешки образ, както в една иконна рисунка е дадено – Пантократорът. Тогава ще видите колко по-цялостен е човек от планетата си – вие може да я носите в ръката си. Това е великото на човека – повече е дори от една планета! И тогава говоря за индивида, който е връзката с Космоса, а Космосът не е само нашата планета. Аз наистина съм се възхищавал, когато гледам тази икона на Пантократора, т.е. Иисус Христос – Христос като Мирова сила, като Мирова вълна, като духовност, как в ръката на този човек – Иисус, стои земното кълбо. Човекът, който не е скъсал връзката си с индивида, човекът, който е повече от една планета и я държи в собствената си ръка!

• Индивидът носи всичката Космичност;
• личността – цялостния индивид!

Какво е тогава човекът – бог в развитие! Така че когато са казани тези неща, колкото и да изглеждат взривни, колкото да изглеждат бунтовни, виждате каква логична последователност и какъв вътрешен ритъм на истинност има в тях! Всичко е дадено. Само трябва тази верига да се проследи, тази верига: Личност – Индивидуалност – Космичност! Те правят това, което наричаме Битие.

Трудно е да се каже, когато Духът се осъществи, или когато Брама заспи, можем ли да говорим за Битие. Ще имаме ли друга еволюция, ще имаме ли други категории за нравствени подбуди и живот? Да, но това е една тайна. И винаги това са казвали Великите – тайна! Защото с един потоп светът не свършва. Вижте колко логично е казано: ...предупреди Ной. В митологиите е казано: Да се приготвят Девкалион и Пира, защото ще има потоп, та те да продължат рода... Ние говорим за едно заспиване на Брама – за завършването на един Космичен живот, за завършване и на един планетен живот. И колко доктрини, колко употребени Учения ще са извършили своето, и колко от тези индивидууми ще направят своя преход или в сънищата на Брама ще останат да догонват стари светове... Идеята ми – да се хвърли дрехата и скръбта по старото да се изгори, е точно това – някой да не заспи на възглавето на Брама с миналото.

Въпросът дали тази същата индивидуалност, тази неделимост би се запазила в една нова еволюция, това е проблем, който може да бъде поставен. Дали би се запазила тя в една нова еволюция? Защото сега, когато говорят, говорят за преселение в някои от планетите – човешката еволюция е вгърната в седем планети. Има седем Коренни раси, имаме седем тела и пр. Така че, ако в някои междинности отиваме, то не е Нова манвантара. Но дали при това, което е казано – когато светът се осъществи и Брама ще заспи, същата тази индивидуалност ще бъде? В индивидуалността неделимостта има само една задача – да погълне духовността на Вечния, на Нищото, от Което е Всичко, на Безпричинната причина, на Абсолюта! Така че това си остава една тайна. Макар че, ако трябва едно такова битие да се осъществява, думите на Христос са: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“ – ама „до свършека“, не казва „след свършека“. Дадено е, че ще има „Страшен съд“ и т. н., но каква нова битиейност ще има не е посочено. Какво от индивида (когато не е вече индивид, а е осъществен Бог) ще остава? Това са съвършено различни неща за манвантарите, които идват. Разбира се, казано е за една част, която е завършила своето битие; друга част, която не е, ще започне една еволюция ведно с тези, които от царството на животните преминават към царството на човека. Когато говорим за манвантарите вече, след Нощта на Брама, безспорно това, което е недоразвито (защото ясно личат в Коренните раси идеите за развитието), което не е привършило процеса на своето развитие, остава да се развива в нова еволюционна вълна.

В древните Мъдрости е дадено: В началото беше само Абсолютът, само Едно, без Второ. Това е достатъчно, за да се мисли какво ще е при една друга битиейност, защото ние разсъждаваме върху даденостите, а не построяваме света в неговото предназначение в бъдеще. Съществувало е само Абсолютното, само Едно, без Второ. Всичко, което съществува, целият Космос съществува само чрез Мисъл; Мисълта е Неговото състояние, мисълта на Абсолюта. Ето това е видимостта – чрез Мисъл. Това е лицето на Твореца, но не е Самият Творец още!

Така целият Космос, всичко, според йерархията на осъществяването като видимост, е още поле на мисълта. Всичко е мисъл, казват Упанишадите. Това е достижението, което те могат да ни дадат; и това е, което обученията на йогите вършат. Но Христос каза, че сяда отдясно на Отца и че е Живот вечен! Значи къде отиде индивидът? В Космоса. Къде? При Отца Ми, при Когото има много жилища. И всичко е у нас. Пътищата в нас са сложени. Ако търсим вън от нас, ние можем много да се лутаме. А Пътят е един! Бог е у нас и ние чрез Него у Него! Човекът Иисус в Христос и Божествено Космично присъствие в лоното на Отца! Ето Личност, която е Космична. Личността като индивидуалност ви свързва със Земята и ви прави жилища на Небето. Това е личността – живата индивидуалност на земното ни поле. Христос – тази Личност каза: „Докле съм в света; светлина съм на света.“(Иоан 9:5.) Дързост, която носи целия Космос!

Той и ние, ние и Той – това е мисълта, която Му даде Разпятие – Аз и Отец едно сме! Страх да нямаме от това да вървим към Божественост. Пътищата са Духовните вълни, а Силата е Той у нас! Затова нека вдигнем завеса от своето мислене, нека не си мием ръцете като Пилат, нека не бъдем като съдниците от еврейския Синедрион. И където и да Го срещнем, да не кажем, че е „богохулник“ Човекът, Личността, която е в хармонична цялост с индивида. Светът е по-богат от елементарната ни мисъл, защото е започнал от кристала и свършва до Богосиновете. Волята е силата за деянието ни, което трябва съвестта ни да определи, а мисълта ни не бива да бъде по-малко чиста от извора, в който Нарцис видя до такава степен дълбочината на своята душа, че в захлас се удави. Такива са елементите, които са ни оставени, за да Го познаем.

Всичко е личност, защото тя в себе си носи индивида; всичко е индивид, защото в себе си носи Космоса; всичко е Космос, защото носи Абсолюта! Това всичко е лицевият образ на Абсолюта. Тогава няма защо да упрекваме ония, които са се покланяли на планини, докато направят плътта идол. Когато я усъвършенстваха и разбраха, че тя е Дух, тогава Христос им каза при кладенеца на самарянката: Бог е дух: и тия, които му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина! Ето това ви оставям!

 

Децата на Деня са приложна Човечност
с усвоена Божественост!