Болката е развитие на сътворения – Творецът болка няма!

Един трудно решим в същината си проблем е „Болката на Твореца“. Едва ли може да бъде решен с едно „да“ или „не“, защото съпоставката човек – Бог, Бог – човек дава много различни подбуди, с които можем да определим, без строгата отговорност да разделим, наистина ли има болка Творецът.

Когато поставим своето зрение на микроскопа или на телескопа, темата е толкоз социална и толкоз лична, колкото безспорно и Мирова. Тя е лична, защото човекът има своите болки (било физически, било психологически) – болки, които му дават на него самия убедеността, че е реално страданието; болки, които са констатирани. И ако ги изведем от своето знание, или от онази най-безспорна истина, която сме казали – че човекът е един бог в развитие – логично е тогава това развитие да остави отражение или решение в съзнанието на пътуващия човек, че има болка. И тогава, ако изходим от вложения у нас, Който все още ни позволява да изживяваме тревоги под напора на еволюцията, ние ще приемем, че Самият Творец има болка. Разглеждайки, обаче, Твореца като Онзи, Който сътворява всичко и дава пулса, за да има еволюция, в която ние се осъществяваме (като деца, сътворени от Бога), ще видим, че Творецът болка няма. Защото, ако Неговата болка е това, което човекът съзнава като такава, тогава еволюцията би трябвало да спре под плача на човека. А това съвсем не би направило от него бъдещия Бог. И би опровергало онова, което съм казал – няма страдание, има развитие!

Страдание обаче може да констатира събуденият Бог в човека; това може да го каже Адам, когато се пита къде е. Пита се, когато е влязъл вече в материята. Защото не Бог го търси. Бог не може да го търси, след като няма физически очи, нито е възможно да не знае къде е, след като човекът е в Неговото пълно Съзнание. Следователно не Бог търси Адама – Бог не е застрашен, но Адам като съзнание човешко е застрашен, че губи Бога. Затова търси ориентация.

Адам като сътвореност и като Дихание на Бога може да се попита – той, сътвореният Адам, който е плът, може да попита Бого-Адама, Духовната властност, сложена в него: Адаме, где си? Когато влиза в плътта, където инволюцията го е довела, той търси ориентация и тогава Адам, умът, загубил Причинния свят, се пита „Къде си?“. Защото Адам е все пак умът и не може да не чувства потребата си от Божественост тогава, когато материята го заобикаля и когато тялото му не е одухотворено. Тук е тази тайна, която сме сложили – че едно Самокръщение в идея за Възкресение създава победа на Духа над материята. И това е, което ще се опитам да ви поднеса, след като вече дебуширахме енергиите, които трябваше да създадат ход на човека – бог в развитие.

Така че ние трябва наистина да се питаме – да се търсим в едно безспорно естество, където Иисус Христос в едно Мирово начало беше поставен: Син на Отца. Макар че всички са Божии чада, някои осъществяват еволюцията на своето Богосъзнание в пълнота – изведената Божия човечност у нас да се срещне с Човешката божественост. Тази велика тайна, доведена до пълнота, създаде една религия, в която е сложен вече Синът. Христос остави за човешката култура Културата на Сина! И християнството е единствената религия, която има Син в своето олтарно моление. Син, чрез Който ние, когато говорим за човека роден, дадохме една от най-верните съпоставки със същината му – събожник. Този събожник какво стана в християнството? Коя беше тайната на Сина, за да създаде култура? Той стана Единосъщ на Своя Отец! По този начин се отварят дверите на един олтар, който не само ви извежда в събожничество, а който (в края на краищата) чрез Самокръщението в гроба ви дава надгробна властност, победа на Духа над материята, и ви извежда в голямото тайнство Възкресение, което ви прави наистина Единосъщ!

Идеята за Единосъщието и идеята за събожника не са едно и също. Единосъщието е вече извървян Голготски път; то е вашето Самокръщение, което ви дава основание да направите надгробна властност и Възкресение. Така християнската религия постави един от много важните проблеми в битието на човека в неговата йерархия на Учението на Любовта, но не реши големия проблем – а именно, че човекът е събожник. Събожник е, защото е сътворен от Отца, но получава не само образа като фигурация – получава и Дихание, което го прави подобие на енергиите, на силите на Твореца.

И Христовата битка е първата, която извършва сътвореното от Мировата властност – битка на Самокръщение за Самовъзкресение. Преди това има възкресения, които стават със сила отвън, но не със събудената вложена Божия човечност. За първи път в световната история – от тотемното приемане до възкръсналото Единосъщие, имате Енергия или Сила, или изведена Божия човечност, която се среща с Човешката божественост. За първи път! Възкресението на другите – на Озирис, на Адонис, на тракийския Дионис, е възкресение със сила, която отвън идва – Мировото съзнание се събира в кадуцея; кадуцеят, насочен като енергия върху човека, го извежда във възкресение. Но кадуцеят има и вътрешен образ – това е, когато извикате своята Змия-Огън, тя да ви възкресява, когато се научите да го викате на присъствие в себе си. Идеята е вие да го направите! Мировата сила ви дава утешен път, но личната пробуда и личното възкресение ви дават онова, което Христос рече: Дерзайте; Аз победих света! Аз победих света – тази теза Го направи Единосъщ!

Значи в човека е вложена една тайна – тайната да изходи Голгота, за да бъде Единосъщ. Той, обаче, макар и Единосъщ с Отца си, е роден. А Мировата сила, която ние наричаме Творецът, или както религиите Го наричат – Бог, Бог Отец, Той е неродим (Светият Дух изхожда). Затова казах – на безсмъртния не е нужно да му пожелавате вечност. Какво прави Христос – побеждава смъртта. Защо тогава ще Му пожелавате вечност?! Знаете ли в отвъдността на това Единосъщие какъв е пътят?! Тогава можем ли да се спрем до вечността – не можем!

Така че идеята Човек и реалният човек имат Път. Затуй ние кръстихме Учението – Път на Мъдростта. В Посланието на Битието затуй се казва: Извървете Голготския път – а не голготския гроб. Път! Ето защо Христос ще каже: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Той не ни казва: Аз съм гроб, от който се възкръсва. Аз съм Пътят – за да даде след това место на Истината... Разбирате ли колко енергия и колко сила носи доктрината за йерархия на Духовните вълни? Колко ясна става не само принципната, не само законната страна на битието ни, а колко истинно ясно то става. Защото принципите в по-висшите полета могат да се сменят.

Ето защо поставяме така въпроса: Болка на Твореца?! Болезненост ли е?... Или е една от големите тайни, която ви дава право на освобождение, дава ви път, в чиято светлина правите олтар. За първи път Учението Път на Мъдростта поставя тайната на вътрешния олтар. Дава свобода от олтар, който иска колене, и създава олтар, който иска прозрение вътре у вас. Това го няма в нито една култура! Олтарът е бил вън от нас – бил е всеки тотем, който играе роля на покровител; бил е храмовата същност – но вън от нас. За първи път Учението Път на Мъдростта го поставя вътре у вас – олтарът е Книгата на Живота! Там вие няма нужда да стоите на колене; там имате голямото, освобождаващо ви знание, а не съображение за самосъхранение.

Цялата култура е извеждана от съображения. Защо? Защото това е ценността на ума – да преценява, но не и да има прозрение. Преценявайки, вие правите съображение с какво да се съхраните. Щом знаете с какво да се съхраните, правите китайска стена, правите египетски пирамиди и пр. – всичко, което ви съхранява. Вие правите идеология, която ви дава принадлежност и като съображение принадлежите към нея, ама тя е безплодие. Безплодие, но като историческа даденост в социалната сграда се запазва със столетия. Защо? Защото, в края на краищата, една идеология, макар и да носи посредствени идеи, трябва да утвърди историческа реалност. Не може откъснато да се разглеждат нещата! И тогава, когато не ви достига да направите обширното знание, когато Мировото съзнание не ви дава енергии, вие правите храм, правите пагода, правите джамия и там отивате да се извините за несъвършенство. Ама искате, искате да ви се даде щедро, защото все пак някаква будност под страх, че нямате достатъчно отговорен морал ви кара да страдате. (И вашето страдание го приписвате на Бога...!)

Идеята за вътрешния олтар е Бащата, който е намерил своя Син, и Синът, който не е блудник, а е намерилия своя Баща. В този смисъл, тогава ние можем да кажем колко характерна е битката между син и баща. Какво прави Гея, чийто съпруг е Ураний – научава един от синовете им да убие баща си, защото той от страх, че ще загуби властта, яде децата си. Това е култура, която е оставила жесток белег, но култура, идеология. След това същият този син, който е убил баща си, почва също да яде децата си, защото го е страх за власт. Тази битка Небе-земя е именно между искрата на Прометеевия огън и тялото ни, наречено материя. Ще продължава ли това – ще крадем ли огън?! Защото какво ни остави още тази митология? Остави ни, че може да направим на прах тялото си – изгоря фениксът и остана една шепа пепел. Но какво направи? Възкръсна! Това е голямата истина. Няма плач и хленч – има творческа воля, има еволюция, която съм казал, че е безжалостна, но в никакъв случай не е жестока! Женското и мъжкото начало, Гея и Ураний раждат. Е, да спрем ли тази воля, щом като има страдание; Бог да вземе ли да плаче и да казва: „Недейте ражда“? Не! Раждат – Идете и се плодете! Това е еволюция – идете и се плодете!

Следователно ние вече можем да се освободим от еринии, както се казва, от бухалите на злото, на ония не толкоз богини, отколкото някакви същества, носещи възмездност, които разкъсват вътрешно човека. За една такава болка, за една такава ериния в душевния ви свят кой е виновен? Отец да плаче за вашите страдания, защото не сте извървели голготските си пътеки... А когато ги направите пък Път, той става Голготски път!

И точно Книгата на Живота е отбелязала всички онези духовности, с които сътвореният и с Диханието човек извървява Пътя – Пътят на Голгота. Както за 2004 година беше казано в Посланието към Децата на Деня – Извървете своите Голготи! Не ходете – извървете своите Голготи! Не само повелителността, но темпът на ходенето е сменен с вървене. Тази тайна вече е поведението ви, което може да граничи и трябва да се установи в безсъмнение на това, което като предназначение Учението Път на Мъдростта ви дава с великата тайна на посвещението – олтарът на Книгата на Живота.

Ако вие не се усъмните, така както Христос го казва: Ако не се усъмните и кажете на тази планина да се хвърли в морето – ще бъде![1] Но какво е необходимо, за да не се съмни човекът? Необходимо е не вяра, защото вярата е, която дава съмнение; необходими са не добродетелите, които са изброени в таблиците на всички минали религии, защото, в края на краищата, те не направиха човека по-добър. Дори днес, ако направим огледален образ на добродетелите, ние ще ги намерим много по-утежнени в тяхната отрицателност, отколкото в тяхната позитивна сила като изграждане на човека – който не бива да лъже, не бива да краде, не бива да убива... А той, може би неизживял еволюцията на волята, загубил преценката, много повече лъже, много повече краде, убива... Защо? Ами защото вече има сътрудничеството на нисшия ум, а нисшият ум има съображение, а не прозрение. Тогава онова, което не може да роди съмнение, е Знанието.

И тук именно идва срещата човек – Бог, човек и Змията, която за втори път слиза в поведение да даде Път. Някога тя посочи ябълката на познанието...

Първото идване на Змията е като сътворение и като формула на разграничаване добро и зло – когато умът, Адам, трябва да се запознае с реалностите. Има много реалности и две, за които той още няма определение: Дървото на Живота (защото Адам няма живот още, има само сътворение) и Дървото на знанието. Вие не може да правите още живот. И точно затова съм казал мисълта – само Бог живее, човекът още съществува! Той ще съществува, докато мине йерархията на Духовните вълни. Тя трябваше да се разкрие много отдавна, за да може човекът да търси идея за свобода от знание дори, та да може свободно да прави това, което казвам – не е проблемът само да твори, проблемът е божествено да твори!

Ето защо първият път Змията е пратена от Сътворителя, но тя като Духовна вълна върви. Затова знае какво казва: Не е вярно, че ще умрете... Тогава Адам и Ева имат Дихание, но нямат още еволюцията – нещо, което тя знае, защото е Духовната същност от Бога у нас. И затова борбата е вътре в човека, двубоят е вътре в него. И Кундалини, която носи цялото Дихание и битие, казва: Не, няма да умрете, ще ви се отворят очите да знаете що е добро и зло. Голямата идея, за да пуснеш в път еволюцията.

Змията казва най-голямата истина, която след това Бог потвърждава, а е прокълната, че е подмамила човека, че го е изкусила... Тя по-скоро събуди зримост, за да можем да се освободим – ще ви се отворят очите. Отварянето на очите е нещо много характерно. Когато е вдигната завесата на зрението – тогава, когато вижда плода, астралното тяло, Евиното начало, казва нещо много странно. Казва, че този плод е многожелан; че това нещо е много желано, много хубаво. Тук e изкушението не, а будността, с която ти преоткриваш едно бъдеще, което е много далече.

Бог праща Змията, за да ни даде отговорност пред това, което трябва да направим. Змията първия път дойде, за да създаде таблиците на морала – добро и зло. Така излезе законодателният акт на добродетелите. И в хилядилетията от тези верски добродетели се създадоха, разбира се, гражданските закони. Но таблиците на добродетелите не можеха да бъдат опашката на змията, защото не беше извървяно знанието като събудена или осъществена Божественост.

Така това велико тайнство – идването на Змията, беше изопачено; никой не го разтълми както трябва и тя получи проклятие. А всъщност Бог (без да отвори страница за поучаването) дава чрез Мъдростта урок. Може ли тогава Той до такава степен да бъде озлобен, че да я прокълне? Това говори, че този, който прави проклятие, не е нашият Бог Отец – това може да бъде Йехова, но не може да бъде Бог-Сътворителят. Какво рече Христос: Бъдете мъдри като змията... Кой с кого не си е сверил часовника? Христос ли със Своя Отец, или Моисей със своя Йехова? Тази Змия дойде, за да се напише таблицата на добродетелите. И тя наистина беше написана.

Първата таблица, която влезе в битието на човека, беше на идеята зло. Плодът на познанието стана предпоставка да имате първата таблица на добродетелите и да имате първия гняв на оня Бог, проявил недоволство и проклятие. Проклятие над Мъдростта и отгонване от Рая на човека – той е изпъден от Мисловното поле. Много пъти повтарям какво е Адам – той е умът (Ева е астралът). Трябваше да бъде отпъден от Рая и какво да прави? Да слезе да се обработва. Ето как е бил отстранен умът; как Причинният свят или Върховното, Мировото съзнание отстранява ума: Иди да се обработваш! Тази тайна – да обработва плътта, за която винаги казвам, че пътят на Възкресението е победа на Духа над материята. А този път по Голгота е дълъг с милиони години.

Така започва Адамовият ход, Адамовото поколение, Адамовото човечество в битка между астрала и плътта, в която е вгърната Божествената искра – подобието у нас. Тя трябва да направи в своята еволюция свобода – свобода от човека, милиони години вървял.

Следователно първата Змия е Змията на прераждането. И това е нейният символ във всички култури, особено в древните култури и в окултните знания. Тя притежава две качества: едното е, че всяка пролет сменя кожата си – правото да си сменяте дрехата, т.е. законът да променяте йерархията на развитието си в нова материя; другото е гъвкавостта – да не се втвърдите в едно убеждение. Тези две качества бяха изпуснати, когато упрекнаха Змията, че „създала съблазън“ и дала отговор на онова, което впоследствие Бог-Творецът не отрича, напротив – доказва.

Но ако трябва да кажем за Змията като йерархия в Духовната вълна вече на Мъдростта, трябва да приемем тогава йерархията на духовните ни възможности да улавяме онова, което ни идва – от идеята Fiat lux! (Да бъде светлина!) до идеята на Мъдростта. Защото Змията в съзнанието на човека не е причинител, нито е утробница на зло; като знак в културата на посветените тя съществува точно като йерархия на Мъдростта!

Така дойдохме до положението, когато Учението Път на Мъдростта ви предоставя Змията за втори път. Втория път тя не е директно пратена от Бога, но директно стои у нас Бог в какво – в Змията-Огън, или Кундалини, която ни е дал с Диханието Си. И вече тук предметът не е прераждането и не е гъвкавостта само – сега тя е символ на Духовната вълна на Мъдростта (както Сътворението казвам, че е Духовна вълна). И гъвкавостта вече е не на астрала като желание, а на Адам като ум, който трябва да създаде знание. А умът е много неконтролируем. И има една алегория на Елена Блаватска, която казва, че умът приличал на маймуна, която скачала от клон на клон, ама не такава, която си е игрива, а маймуна, инжектирана за лудост. Точно това е голямата битка, когато умът трябва да влезе. Да влезе не нисшият, а висшият ум, който може да бъде хранен от Причинния свят с неговите идеи. Идеята е умът, но вече ум, който асимилира, който взема енергиите от Причинността. Адам, умът, даде имена на света – от растението до човека; всичкият животински свят е наречен от него. Няма друг, който да е дал имена на света – само умът, не астралът. (Астралът е, който може да бъде разпръснат и събран, който може да прави възкресение!) Умът като Мирова сила, Мирова вълна, не като човекът само. Адам каквито имена остави – такива са и до днес; дефинира зримия свят. Защото за незримия само Кундалини може да говори. Човекът, разбира се, е предоставен на Божествеността. Затова казвам – ние носим Божия човечност и с нашата Човешка божественост – срещнати, те правят света.

Като символ Змията дойде и в Триъгълника, образуван от горната част на Кръста. И тук вече е идеята за проницанието, за Знанието! Тук стои: Няма зло... Какво каза първия път Змията: Не, ще научите що е добро и зло. Адам с какво го уплашиха – че има зло. Не – няма зло, има нееволюирало добро! Това е преврат, който не може да си представите какво като енергия е!

Когато освободиш отрицателната енергия на еволюцията, ти стигаш до възможността да си победил съдбата – да я надскочиш, да я трансформираш и да обезсилиш закона на прераждането. Извървете Голготите си – Голгота ви отреди зло, вие го извървяхте и го трансформирахте – получихте Мъдрост: Няма зло! Изглежда много обикновено – нямало зло... Не! Това нито е предмет на философстване, нито на гадание... – това е епохалност! Пълна епохалност е да кажеш на света: Няма зло, има нееволюирало добро! Не те праща долу да отидеш да се обработваш, за да научиш що е добро и зло. Не – няма зло; няма страдание, има еволюция – човекът е бог в развитие; Аз и Той сме едно.

Това е голямото, което Учението Път на Мъдростта върна – голямата идея за Змията! Идеята е да се освободите от онова, което с всичките свои валенции ви сваля долу. Няма зло, има нееволюирало добро е смисълът на второто идване на Змията. Тя в културата на човечеството на планетата прави вече водораздела. Водораздел в смисъла на това, което съм казал – че водата е астралният образ на Светлината.

Втората змия... (Трета няма да има!) В Пътя на Мъдростта тя идва след Възкресението, тя е сега! Змията е наистина вътрешното откровение. Двете Змии и двата пътя: на еволюиралия, който вече сам трябва да реши да извърви своята Голгота; и на търсещия еволюция, въведен в път на изкушение (не на грях!), наречен от Първата змия: Ще знаете що е добро и зло. Веднага получават възмездие – плътно тяло, което е вече отговорност, и трябва да направят съпоставка – добро и зло. Слага се таблица; тя не е всичко, каквото имаме, но е предмет на бъдещата наука, наречена човешка еволюция.

Нека да направим този раздел: да се видим в кожени дрехи при първото идване на Змията, която отвори очите на Адам, и във второто є идване да се видим свободни от това, че сме били голи, защото тя извиква вътрешната, вложената даденост от Бога, наречена подобие, или Диханието, с което извършваме Самокръщение и правим Възкресение. Иначе Змията си е една и съща – тя е символът на Мъдростта и затова Христос толкоз характерно посочи и утвърди: Бъдете кротки като гълъба и мъдри като змията! А гълъбът е символ на женското начало в битието. В древните мистерии той е тайната на вечното женско начало, което там носи името Йони. Силата на този аспект е любовта: астрално-емоционалното начало на планетата. В кръста, където е кръстосването, лежи енергията на женското начало. И колко добре и правилно е казано в Троица Единосъщна, че Светият Дух изхожда от Отца. Той поддържа раменете на триъгълника; Той стои в центъра на Кръста със своята енергия. Това е женското начало, което ражда.

Кръстът поставя волята за победа. И в този триъгълник, който ние отлъчваме, е именно мотивираната наша воля не да правим войнство, а да разгърнем вложена енергия. Енергия на творец, която може да направи войнство, защото местото на волята е не само да подражавате, а да творите. Тогава еволюцията ви обслужва в усвояване на събития, които ви освобождават, за да може творецът у вас да акумулира енергията и да създава творчество. И Христос много добре го казва: Делата, които Аз върша, и вие ще вършите; и повече от това ще правите. Той не ограничава възможността на вложения Бог у човека – този, който има знание за страданието. Но Самият Бог не страда – Бог твори, а човекът, чрез когото изнасяме, за да бъде след това Единосъщие, е който може да се каже, че страда, защото още не е победил плътта. Не е победил онова, от което казахме, че е сътворен – планетната плът. И битката за свобода продължава, докато дойде (както дойде вече) Змията втори път като присъствие в културата на човечеството, за да даде идея за освобождаване.

Казал съм, че когато в човека се събуди т. нар. идея за творчество, той трябва да води битка за освобождаване и от творчеството, за да направи Себетворчество. В тази идея за свобода ние виждаме как Небето е направило какво? С това, което Херкулес е забелязал – че Антей наистина е мощен тогава, когато е стъпил на земята, но когато го вдигнете, го обезсилвате – е оставена идеята, че с обезсилването, на човека му давате онова основание, че той самият трябва да прави Себетворчество. Ще трябва да събуди в себе си голямата тайна на вложената Сила, която (за разлика от всички други религии) в християнството е дадена. Именно този издигнат от земята Иисус извървява цялата човешка еволюция, която ние събираме в това, което наричаме Голготски път. Когато го извървите, вие се освобождавате от творчество, което е творчеството на Гея. И когато освободите Антей, когато го вдигнете над земята, вие го освобождавате от това творчество, за да прави Себетворчество. Къде е Себетворчеството в идеята на Христос? В Себевъзкресението! Себетворчество, което вече дава право на Възкресение. Ето защо говоря, че само християнството направи религия със Син, Който става Единосъщ – а щом е Единосъщ, Той е Съсътворител.

Така че проблемът земя – Небе е проблем човек – Бог. Ние сменяме формулата: бил е бог-човек, сега еволюцията го изнася със Себекръщение, с Възкресение в Единосъщие, и оттук го прави човекът Бог! Така идеята да се освободим от плътта, с общото име „планета“, е идеята за свобода от минало.

Тази среща отново със Змията донесе и другата тайна: знанието над добродетелите – знанието на прозрението; а след това и знанието на вътрешното откровение. А не както го пише и самият пророк Иеремия, че Господ си казал: „Аз слушах, какво говорят пророците, които в Мое име пророкуват лъжа. (Лъжа! Това не е дар.) Те казват: „присъни ми се“[2]. Ето ви определение на един от най-големите пророци. Същото нещо ще го намерите в Исая. Въпреки че четирима от тях минават за така наречените „големи пророци“, а други дванадесет – за „малки пророци“. Не всичко, що са казали малкият или дори големият пророк, ще се сбъдне, нито пък пророкуванията им, които от приблизително 3000 години са дадени, се сбъднаха. Когато стане някакво събитие му търсят аналогия в някое от откровенията не, а от пророчествата. А между откровение и пророчество има много голяма разлика. Търсят му... Обаче като не става, го натъкмяват. Както и с пророчествата на Нострадамус... Нострадамус пророкува със символи, защото работи в ниско поле. И когато стане някакво събитие: „А, той го беше казал – ето, това е Наполеоновата война!“ Това са умувания. Нищо не е безпричинно, но когато причината дойде от едно нисше поле, от един нисш център, това не значи, че не съществува по-висше. Но нека не се прави и фаталната грешка, че всичко това е толкоз вярно, само че хората нямат душевна будност да го схванат. Тези неща са игра в посредствеността. Ако вие имате Мирово зрение, то не се нарича пророчество. И никъде Христос не прави пророчество.

Пророкуването е също знание, проблемът е от кой център се взима. И какво е знанието – духовно или емпирично. Пророкуването не можем да разберем, че е емпирично, докато не узнаем тайните на събудените центрове. И когато ги знаем, то ще бъде емпирична наука. А сега си ги говорят като някакви изключения... Не! То също е една емпирична наука и хората го изучават. Но насилствената пробуда на неподготвеното душевно или физическо тяло не може да ви отведе към безпогрешно знание. Така че за бълнуването, което правят, много добре още преди 3000 години в Библията е казано.

Не могат пророчествата тепърва, чрез една наука, каквато е Учението Път на Мъдростта, да бъдат считани за велики тайнства, за белези на благоволение и тем подобните. Макар и да са някакво осенение, те не са откровения... В еволюцията има изграждане – в пробудата има стълбица, по която се изкачва Диханието на Отца, или Кундалини. Когато Той дава подобието Си, са образувани съответните чакри, които при задвижване и събуждане правят това, което се счита за изключение, а то всъщност е последователност на стълбата на будността на човека, когато обаче владее себе си. Тогава той може да направи служение без Себе си.

Това са нещата, които трябва да се знаят, за да не приписваме на Бога страдание. Тук е и тази голяма идея „как да гледаме“: със страх към Бога, както е внушавано в цялото Старозаветие, или както Христос ви казва – с Любов. Сочи се, че Отец пожертва Сина Си и няма недоволство към Твореца за посегателството спрямо Неговия Син, нямаме и лоша дума от страна на жертвата. Напротив, точно обратното – когато искат да спрат Христос в Неговата идея на пожертване, Той казва: Да не изпия ли чашата, която Ми е дал Отец?[3] Така се направи, ако можем да кажем, йерархия на Духовните вълни. И сега Духовната вълна на Мъдростта прави разделно време, за да можем да определим, че страданието е развитие.

Ние всекидневно трябва да се освобождаваме! Първом трябва да се освободим от страха към Бога. И не когато сме в беда, да имаме моление и да искаме помощ; а пък когато сме в благодат, да говорим само от свое име... Това може би ще бъде по-вярно, когато събудим себе си чрез Него. Когато събудим Божествеността, за която дадохме толкоз хубав израз – Божествената човечност у нас! Това е точно пътят, ако щете големият опит да се срещне с Човешката ни божественост. Защото трябва да кажем, че човекът не е само една идея. Наистина като идея е сътворен (Да сътворим човека), но той в същото време е една реалност, която създава това, което на планетата наричаме връзката човек – Бог, Бог – човек. Тази реалност не може да бъде изпусната. Тя като идея носи енергиите, а като приложност прави бъдеще. Ако някой не се научи във всекидневието си, или в настоящето да работи за едно бъдеще, той прави това, което е вегетация, което е анатомията; по силата на дадени закони, по силата на принципи, той отстоява кръв и съжителство според кармата. Кръв и карма.

Когато в настоящето се работи, най-трудна е свободата от минало. Но всяко настояще, в което работите, трябва да бъде енергия на бъдещето, за да може трудността в изпълнение за свобода от минало да няма нито кармична тежест, нито кръвно родство. Когато искате да правите служение на себе си, тогава вие имате пожертвеност в това, което се нарича ваш кръг – родителски, роднински... Но той никога няма да излезе вън от онова, което кармата ви задължава да излезете от разплатата, която трябва да направите, за да може да имате свобода в идеята на служението. Следователно, когато в настоящето се работи, трябва да се работи под светлината, под енергията на нещо ново. Няма вечна карма, няма кръв! Значи няма братя и сестри, което е именно кръвната отговорност. Това е определението, за да могат и в една социална група с верско поведение да кажат: „Братко, сестрице“. Защото те не са събожници още. (Макар че всеки е събожник, понеже е творение на Твореца.) Събожникът не е брат, не е сестра – той е човекът бог в развитие, събожникът е вътрешният лик на Бога.

Брат и сестра са кръв и карма, а събожникът е идея на свободния! Сътворил го Бог по Свое подобие, той няма ограничения, няма и болка в себе си. Тогава какво казахме за Учението на Мъдростта, какво ви дава? Дава ви да бъдеш, не да имаш! А когато имаш дълг, ти не можеш да бъдеш.

Още по-странното, което трябва да се извърви, това е съпоставката в поклона, в търсенето на признание и на утехата, че Бог страда заради човечеството. Не, не!

• Мировата сила не може да бъде измерена с нашето поведение на страдане и на болки!

Реалността на идеята „човек“ е излязлата воля, създала поведение, таблици, морал, които, както виждате, стойността им е само да се култивира това, което е тяло, чувства, мисъл. Тогава, когато зрелостта ви освободи от забрани, дойде знанието, за което бяхте изгонени на Земята. А сега приижда знанието не за да ви изгонят, а да се освободите!

Добре, щом Творецът не страда, може да се постави и въпросът: Може ли да Му припишем правото на гняв? Не, Творецът гняв не може да има! Това, което са сложили като гняв, то е ужасяващо в същината си!

Голямата тайна на тази битка не е да правим съпоставки с нашите измерения. Както се поставя въпросът: нима едни баща и майка не са болни, ако не са отговорни към детето си – тогава какъв е този Бог?... Това са наши разсъждения, това е отразена реалност, но не и одухотворена. Отразената реалност е измерение на човешката възможност. Изхожда се от една нагледна социология: бащата е готов да се пожертва за децата си и всяка тяхна тревога е негова болка, но и всяко недоволство към тях е негов гняв. Дали не е изходено от тази нестигната Божия човечност за единството ни с Бога, за да се направи това, което в Библията пише – че Бог се гневи, Йехова се гневи... Но Йехова – еврейският бог, както казах, не е нашият Бог Отец, а един Логос и той е, който се гневи. „И разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си.“[4] Той проявява загриженост и в тази загриженост безпощадно налага наказание. В този смисъл неговият гняв не е вече само състрадание, той е болка. Но ако ние натоварим Бога със страданието на негодуванието, когато в еволюцията на Мировото живеене се явяват недостатъци, тогава никога няма да намерим уравновесен Бог, или дори идеята на победилия човек над себе си – уравновесения човек!

Еволюцията позволява на онова, което е сложила в руслото си, за да се изгради, да има спазми, да има болки. Но ако Сътворителят се разгневява, тогава безпристрастието е загубено, тогава еволюцията губи предназначението си. Тогава в спазмите на Мировостта (които се изразяват както в потопи, така и във вулканически или други изригвания, или в човешкото търсене, за да проявят хората воля или творчество, да правят войни) Неговата намеса не може да бъде правдива – щом е гневна и щом търси възмездие.

Еволюцията идва от това, което Бог прави като идея на Сътворение: Fiat lux! – Да бъде светлина!; Да бъде вода!; Да бъде твърд между небе и земя! Да има цветя, да има животни, да има плодене...! Тогава? Ние по неволя трябва да приемем, че това, което е сътворил и сложил в него усещането, неговото усещане е предмет на еволюция, а не на сътворение. Може би точно затова някои от религиите не приемат еволюцията. Но тя не може да не се приеме в нагледност. Има седем дни в Сътворението – седем епохи по няколко милиона години. Те са, в които сътвореното претърпява еволюционността и промяната. Но Бог – не! Защото, ако Той носеше болката в усещане от това, което е сътворил, и намира, че неговото несъвършенство е достатъчно убедително, за да го унищожи, тогава какъв е смисълът – цялата еволюция губи значението си с милиони години! Къде са ихтиозаврите; или тези гиганти, от чиито скелети сега откриват, че са били по 20-30 метра дълги, къде са? Ами еволюцията направи от тях гущер, който може да го държите в ръцете си!

Следователно в идеята на възмездието на еволюцията и в идеята на изграждането у нас, за да дадем път на Бога, Той не може да има болка – метаморфозата може да се каже, че в съзнанието на човека е знак на болка на Твореца. Не е ли имало болка, когато Бог взема ребро от Адам?! А когато нарушават забраната, Той даже дава една повеля: Отсега нататък жената ще ражда с болки![5] И тази болка стои. Но за тази болка има нещо, което Христос казва: „Жена, когато ражда има болки...; но след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките.“[6] Тогава ние можем ли да се върнем към Първоизвора, за да кажем, че когато Той е раждал света, когато е повелявал на света, е имал болка? Но Бог не може да не бъде единство – както в събраната, така и в разширената цялост – това не е болка, това е вложена възможност! И ако ние спазим подобието, няма да намерим болката – ще намерим възможността на колосалното и микроскопичното.

Следователно не можем да приемем, че Творецът е имал Своя болка, че Той прави съзаклятие срещу сътвореното Си. И странното е, че онзи „разгневен“ Бог, колкото и да търси оправдание, все пак самият той след това изживява разкаяние. (Щом Бог се разкайва, значи не е проблем на безпощадност.)

В тази своя тенденция, че е сгрешил, той декларира, че повече няма да се разгневява, няма да проклина земята и човека, че повече няма да поразява и да носи болка. Защото в Битие се казва: В онова време имаше на земята исполини, особено пък откак синовете Божии започнаха да влизат при дъщерите човешки и тия почнаха да им раждат. Така става разгневяването на Йехова, за да направи потоп. Да прави потоп...! И какво? С големи, така да се каже, „поличби“ да се върши зло. Вижте как биологичното начало без една психологическа социология изгражда в човека прегрешение в очите на Бога. А те са прегрешения в една таблица, но не са в никакъв случай отклонения от голямата еволюция, която казах, че е безспорно безжалостна, а в социологията на битието на човека е жестокост. Жестокост проявява човекът, който има бог-тотем лъва, мечката... – животното, което в съхранение може да направи това, което се нарича покушение. Жестока може да бъде не еволюцията, която Бог тласка, импулсира, а еволюцията, която човекът иска да употреби. И никое дърво не се оплаква, че има вятър. Защото вятърът опложда и то ще даде плод – безжалието е, което създава идея за бъдеще! То е еволюция на Битието – духовна, материална, социална и лична (защото в Съзнанието и Бог еволюира).

Жалостта е добродетел, тя не е идея за творчество – идеята за творчество е еволюцията. (А къде как се спира е вече проблем на това, което ние правим – тогава е сложена и кармата.) Но човекът, когато ползва безжалието, е жесток, защото той може да влияе вече. Той самият е енергия на Божията човечност и проявява Човешка божественост. Това са големите конфликти. А когато човек стане Съсътворител, нека помисли каква е щедростта му в жертва. Защото всяка жертва краде отрицанието на ония, които имат болка. По този начин става съотговорник към Бога. Жесток ли е Бог тогава – или човекът е жесток, докато не е станал Бог, вече в Съсътворителство?!

Безжалие на инволюцията и безжалие на еволюцията. Когато Бог праща надолу човека, това е една инволюция, в която имаме уж болезненост – това е да видиш вибрацията на твоята енергия, която е в пето или четвърто измерение, как слиза в трето измерение и имаш една болка. Но Той болка няма.

• Бог болка няма – нашата болка я приписваме на Него, защото ни липсва будност!

Липсва ни достатъчно прозрение, че тази вложена енергия в нас ни създава гърч в името на будността, та след това да имаме един Христос, Който може да изходи Голготския път, Който може да получи разпятието Си – онази велика тайна на двубоя, както казвам, между Дух и материя.

Така че Бог не може да бъде равняван със страдание, нито със състрадание, защото това е морална повеля. Ние не намираме дори в Йехова състрадание, когато се разкайва, че унищожил народа. Защо премълчават тази тайна?

И какво става по-нататък, след като прави унищожение и слага благодатна ръка над Ной? (И рече Господ: ще изтребя... – и изтребва, разбира се, а след това Ной намира благодат.) Има благоволение над Ной и неговите синове, но Ноевото човечество стана ли по-друго? Не! Тогава какво има? Разочарование?! Еволюцията изгражда – чрез своите реалности разбира се, изгражда, както знаете, един Каин, т.е. астрал, и един Авел, т.е. физическо тяло. Не е пощада, че оставят Каин, и не е зломислие, че който пък убие Каин, седем пъти по-проклет ще бъде. Защото това са две различни енергии в два различни вибрационни периода, изграждащи тела, за които имаме осезание. Следователно цялата игра с Ной е една напразна игра и от Ноевото човечество не се роди нищо добро. Колкото и да са натоварени с бъдеще благодатните Ноеви синове (а те пък не бяха и такива), не дадоха на човечеството нищо.

Бог щом е създал и Мирово Съзнание, което храни, и светлини, които напътват, тогава гневът Му е безсмислен. Гневът може на помощниците да бъде оправдание – те правят ексцесии. Защото, ако Той има пристрастие и ако има болка, нямало е в никакъв случай да създаде такива родове, както е имало исполини, гиганти и пр.; както е имало Кронос, който е нанасял болка – да яде собствените си чада в защита на власт; тогава ще го скрие Зевс майка му (както Гея беше скрила Кронос), за да унищожи той главатаря на небе и земя. Но това са стихийни богове, това са идеи, които не могат да дадат основание да кажем, че Творецът проявява болезненост.

Еволюцията на човека – от Божествеността до Човешката му цялост и от Човешката му цялост до Божествената му даденост – е един процес, в който човекът има развитие, а развитието не е страдание. Ето защо Христос отиде на кръста, а Той е знаел тайната му. Белегът на кръста е, че е позорно оръдие за наказание, но освобождаването чрез Кръста, това е най-възхвалната истина. Да се освободите от плът, да се освободите от третото измерение и да влезете в четвъртото. И това, което остана в битието, е битие на свобода от третото измерение за жизненост в четвърто. Имаме ли едно предсъществувание на човечеството в четвъртото измерение? Имаме го – в атлантите. Те са стъпили на земя, но не са стъпили в плът такава, която е триизмерната за нас. Следователно тази метаморфоза болка на Отца ли е? Не, тя е еволюционна даденост.

В този смисъл гневът на Йехова е не само неоправдан, а достатъчно жесток, за да внуши плахост, която моли пощада. И Моисей прави история с безпощадност. (Сега евреите вършат същото.) И Мохамед прави история с безпощадност. Пророкуванията на Мохамед две трети нито са верни, нито истински, но кръгът около него ги прави приложни. Как налага религия? С меч, с ятаган. Идеята за благодатта става фатална, когато е в лична услуга, но става съдбовна, когато е над други. Това е, което трябва да разберем.

Знаете ли колко енергия бихме спестили, колко добродетели бихме изхвърлили, ако бяхме събудили идея за знание? Ако бяхме позволили на Адам, който яде плода на познанието, да направи воля за знание? Тогава вече бихме имали съвършено друга социология и психология на социологията!

Сега, при дадената вече Доктрина на Духовните вълни, ние трябва да разберем йерархията, с която трябва да се освобождаваме. И то не е проблемът само доброволно да признаеш или доброволно да пожертваш това, което до вчера си имал. Защото ние можем ли да съдим едно току-що родено дете, че след това ще стане старец?! Ние, волю или неволю, трябва да признаем растежа на годините, с които безспорно влизат енергии. Защо не искат да разберат идеята за промяна? Защото институциите имат една болезненост – власт. А тя има и много полезни енергии, тъй като най-същественото, което трябва да направи човекът, това е организираната своя вътрешна психология, а след това и своята социология...

И така, една от най-големите тайни ще остане вододелната теза на Учението Път на Мъдростта – идеята, че човекът е един бог в развитие; че Адам, умът, е изходил вече, ако можем така да кажем, онова еволюционно пътешествие, за да стигне до тази велика преобразност – да бъде изведен из преизподнята, изведен от Възкръсналия Христос.

• Идеята за Възкресение освобождава не само Божеството от дълг на болка, а освобождава от болка самия човек!

Възкресението ви дава възможности от преизподнята да извадите Адам. Т.е. Адам като ум, висш или нисш, когато дойде Причинността, когато дойде духовната ви будност, когато дойде Христос у вас, вие и него освобождавате!

Когато говорим за сътворения човек в неговата инволюция, а след това и еволюция, ние ще намерим в него седем тела. А тази вече седмица у вас, дойдете ли до Причинния свят, може не само да обезболява, тя може да направи така, че да изходите без всякаква болка, дори в Човешката си божественост, своя Голготски път. Защо? Защото сте имали определеност, която е дошла от кармата ви, но вие вече сте я махнали и тогава идва предназначението ви. А предназначението е човекът като един бог в развитие. Тогава страданието на човека е изчерпаемо в еволюцията, защото осенението, че той е един бог в развитие, унищожава болката. Той, който казахме, че е и идея, и реалност, като реалност не може да не отчете болката, но като идея на Твореца си не може да има болезнености! Както Божеството у нас не може да бъде нито безгрешно, нито престъпно.

В идеята за Духовните вълни се създават добродетели, но те не са достатъчни, за да имате зрение, че сте богове в развитие. Затова казвам, че всяко всекидневие е лесно разбираемо, но когато искате да се освободите от него, ще трябва да имате прозрението, че няма страдание, има развитие. В такъв смисъл Адам беше изведен от преизподнята и беше съпричастен на тази велика формула: черепът на Адам в среща с Кръста на Христос – т.е. одухотворена материя, свобода от Адамовото начало, дори от тази „греховност“ (за която беше наказан) – дързостта, да яде плода, който му дава знание що е добро и зло. Какво му оставаше тогава? Да обслужи бъдещето! Преди тази среща черепът трябваше да съзре една светлина, или, както е казано, Витлеемската звезда, която създаде Кръста на Възкресението.

Така трябва да приемем, че Творецът няма знание за болката. Не! Иначе Той ще бъде убит от болките на човечеството. А Той не може никога да се лиши от право на живот. Вие може да искате да убиете в себе си Божеството, да Го умъртвите, но не може да Го лишите от живот! Може дори да кажете: „Няма Бог, Той е мъртъв.“ Той може да е мъртъв за едно нееволюирало съзнание, но не може да не бъде живот. Тогава, когато е обградена в тази крепост, Божествената искра у нас мъждее и ние лесно може смело да кажем, че Го няма, а всъщност Той е живот. В такъв случай, как тогава ще набележим болка, която може да убива?! Това е човешка измеримост, но не и творческата власт на Този, Който създава свят и създава човека. А човекът може да се освободи, ако знае, че има седем тела, не едно. Защото, когато ние с ментала приемаме Бога, когато с астрала Го усещаме, можем да кажем, че Той е мъртъв, но когато с причинността или с великата посветеност Го вземем в битие, винаги ще знаем, че Той е жив!

По този начин ние свидетелстваме, че Творецът не може да бъде умъртвен от болки. Само един миг си представете при наличието на тази филхармония от милиарди плачещи и страдащи, изпращащи (с молитви или без молитви) своите болки, Той да ги вземе...

Бог не е с определена сила, за да може да бъде изчерпан или умъртвен, и Той не може да даде на болката нито име, нито гласност, нито поведение в Себе Си. Защото иначе ще бъде само това, което правим като съпоставка: човек и Бог са едно и също – зримият човек и зримият Бог. Ами незримият човек? Той чака своя незрим бог, даден в него. Тогава не може да има болка, защото незримият бог у човека не може да се оплаче – той разбира тайната на своята еволюционност. И по този начин човекът не може да позволи неговият бог да страда – страда човекът. Ето защо не можем да кажем, че понеже ни е сътворил, Бог страда. Не! Не може това, което у вас е развитие, да го приписвате (в потребата ви да се утешите) на Твореца – че Той има страдание или болка.

• Божеството у човека, усещайки човека, отбелязва болка – усеща я Човешката божественост, не Божията човечност!

Затуй внесеното чувство на тление е болка само на Човешката ни божественост.

В човешкия регистър има т. нар. поносими болки, има човешки болки. В този регистър, обаче, когато човекът няма пълнотата на зрението си за какво е изпратен, има и болки, от които той казва – „умирам“. Човекът не е усвоил нещо много простичко – своето безсмъртие чрез смърт. Най-страшният ужас за човека е смъртта, защото той не знае, че тя е най-добрата услуга за безсмъртие. Законът за прераждането, законът за еволюцията, не могат да се лишат от това, което наричаме смърт. И тук вече болките йерархират – поносими, непоносими. Тогава човекът е прибягнал към това, което именно еволюцията налага – познаване на анатомията и билките, с които той взима болкоуспокояващите, ако щете и опиятни сили, с които впоследствие, както знаете, си служи и за операциите. Вие правите обезболяване, заради лечение. Трябва да намерите нещо, с което упойката не умъртвява, но отстранява това, което у вас е чувствителното. Кое е чувствителното? Астралът. Умът не може да бъде махнат – даже някои, макар и в упойка да не чувстват (болки), могат да мислят. Така че упойката премахва болката чрез отстраняване на астрала. Астралът е най-ниското стъпало от развитието ни, но истината е, че няма човек без астрал, няма животно без астрал, и той е, който трябва да получи болкоуспокояващото.

Когато идваме в идеята на служението, там болката също така е в наличие. И ако служението изисква от вас повече жертва, тогава знанието, което може да има човек за своето предназначение, служи като упойка за безболезненост в търсенето на по-далечното и по-голямото. Така че този, който ще прави служение без Себе си, трябва да е както Иисус го прави... Той не се оплаква, когато Го приковават. И жестокостта, която се опитват да предадат като най-съществена, понесена от Него, не е и най-вярното! Защото Той може да отстрани, в идеята на служението, чрез Своята Духовна властност астралното Си тяло.

Следователно в идеята на служението, астралното тяло ако може да го отстраните, тогава каквото искат да правят, не могат да предизвикат у вас, така да се каже, болка и сълзи. Но това е проблем вече... Затова на човечеството е измислена упойката, която омаломощава или отстранява астрала.

Факт е, че можете една материя да я направите нечувствена. Тогава защо има да се чудим (щом дори посредникът-човек е в състояние да сложи, да измисли нещо, за да няма чувствена болка), че да има болка в Миров процес е просто невъзможно! И нека не си позволяваме да правим тази съпоставка, както е направена в светите Евангелия. В Лука, глава 10, стих 3-ти е казано: „Вървете! Ето, Аз ви пращам като агнета посред вълци.“ Това е човешка класация, макар да е писано, че го е казал Иисус Христос. Аз ви пращам като агнета посред вълци. Това не може да каже Христос! Човекът не може да бъде вълк – може да е минал стадии на вълчи инстинкти, докато одухотвори, докато преценката на ума му надвиши съображението, с което вегетира в една еволюция, но не и същината на човека – образ и подобие.

Той ги учи: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори.“[7] За какво човек може да хлопа? Според ръста си – един иска благоволение и прощение; друг иска дързостта на волята, за да прави деяние; трети иска молитва, с която може да изсипе благодат над света, който го заобикаля, и бъдеще в служение за Мировата даденост. Така хората са отивали, за да вземат търсеното, да почукат пред тайната, която трябва да им се отвори, и в края на краищата да поискат служение според йерархията на своята будност и своята отговорност. Това са големите неща, с които те са се търсели.

Затова Христос казва в Евангелието: Не се страхувайте от този, който убива тялото ви, а от онзи, който убива и душата ви.[8] Следователно това, което е позволено на тялото в неговата еволюция или преходност, не е за душата – за душата се изискват други повеления и други закони. Познаването на тази вътрешна сложност носи голямата истина „Аз и Той сме едно!“. Когато тази истина стане Път, тогава страхът от жертва, дори и страхът от Бога нямат место! Защото иначе несъвършеното ще наскърби съвършеното. Страхът на човека от Бога... – а когато му се поиска жертва, той не проявява Бога, а проявява човека! В този смисъл ние нямаме право да крадем, да искаме нещо, което не можем да понесем.

Смислена е човешката жертва, а не човешкият страх към Бога! Идеята за свобода от тление, което дава страха, е идеята за надгробната властност. Надгробната властност не е кръщението с вода, а Самокръщението, в което извеждате вложения Бог у вас. Когато в човека се явява безверие – то е, с което вие „убивате“ Бога, но не може да Го лишите от живот. Не може да не остане живо Онова, което не се поддава на тление – фигурата, тлението в човек може да бъде убито. Затова Христос ще ви каже: Бойте се от този, който убива и душата. В психологията, в душата има болка, в Духа – не! Той твори, а психологията е негова характеристика. В нея има болка не защото има психоболни, а защото душата също еволюира.

В християнството е прието наличие само на душа и тяло, макар че апостол Павел сочи и трите субстанции – тяло, душа и Дух. Това разпределение е много по-вярно. Окултното разпластяване, което е знаене на човека и вложената му Божественост, сочи не две, не три тела – сочи, както казах, седем пласта, с които безспорно осъществяваме себебожествеността си. Следователно битката, която трябва да водите за всяка субстанция, това е йерархията, която еволюцията ви дава. Когато имате едно физическо тяло, с което извършвате подвиг или престъпление, трябва безспорно да бъдете изградени с това, което наричаме добродетели. Но когато добродетелите са отработили поведение на човека, трябва да отстъпят место на знанието, което отработва бога у човека, заради неговата Божия човечност, която се среща с Човешката божественост.

Човекът носи своя Божественост, дадена му като Дихание, но кога я извежда, кога ще я срещне с Човешката божественост? Външният олтар ви е създал обреди, но само вътрешният олтар може да ви даде тайнство! Външният олтар изисква подчинение, вътрешният – служение! Тогава – свобода от Себе си заради служение на Великото. Но се говори за външен Изкупител, говори се за външен Спасител. (Разбира се, идеята за Спасителя не е равна на идеята за Изкупителя – ако вие не бъдете изкупени, не може да бъдете спасени.) Това е, което ви дава външният олтар. Но вътрешният олтар не иска друг да ви изкупва, той не иска друг да ви спасява, защото ликът е менлив в идеята на Богопочитанието – от тотема до Абсолюта. Тази йерархия извървява всеки поотделно и зависи вече на кое место се намира в своето посвещение, в своето действие.

Така ние вече влизаме в един особен конфликт. Творецът е една от най-големите тайни, която дава освобождение на Иисуса, с възможността да извърви Голготския път, да направи Възкресение и в същото време да Го направи Христос – Мировото съзнание. Затова човекът трябва да поеме Голготския си път – фактически се освобождава от Иисус, за да излезе на преден план Христос. Христос, обаче, изявява ли болка? Не. Даже там, на Кръста, за първи път отваря вратата, за да каже нещо, което бъдещата Духовна вълна ще даде: Прости им, те не знаят... Значи Той, когато минава в стадия от сътвореното да изяви вложеното, не приема страданието, защото живяното човечество ви освобождава от рефлекса на съображение и страдание – Той е изведен от еволюцията до правото на Своята Божественост да ръководи битието Му. И това е голямата среща, както казвам, между Божията човечност, която ти е вложена, и Човешката божественост, която позволява (в това именно единство) Божията човечност в теб да те изведе на Голготския път без страдание, за да може тази твоя Човешка божественост да направи среща с енергията на Възкресението.

Отчетохме ли в този Голготски път болка на Твореца? Синът болка ли е на Отца, на Сътворителя, защото Го пожертва? Ако е така и ние съпоставим болката с жертвата на Твореца (Който дава Своя Син в Разпятие без да спре покосяването на живота Му), би ли била тя оправдана? Само благоволението ли, което е дал, т.е. само будността ли може да предизвика болка у Бога – защото Този Син е незаменим? Но нали всички са чада Божии! Ако Неговата скръб или болка е към белязания, тогава какво съжителство ще търси небелязаният?!

Тогава ще приемем ли насилието в идеята на богохулството? Ето една култура, която се бори с идеята на Бог Син чрез тезата „богохулство“. Защо? Защото тази култура е утвърдена, наложена е като успоредно действие на бъдещето на човечеството. И както виждате, 3500 години тя съществува. Но можа ли някой да спре йерархията на една по-висша тайна?! И проблемът не е в безжалието на Бога. Ураганът, вулканът, потопът... – това на пръв поглед изглежда възмездие и жестокост, но е наша преценка, не на еволюцията.

Еволюцията е съпроводът на битието ни. В нейната тенденция, в нейната потреба, в нейното утро какво се желае? Енергиите, които е вложила в сътвореното, да изградят човека до онзи Иисус, Който възкръсва, Който побеждава и Който може да каже: Аз и Отец сме едно! И ние не виждаме тогава гняв в Отца. Значи безжалостността на еволюцията довежда до Аз и Отец сме едно!

Бог не ревна, когато Синът Му даваше Път на Разпятие. Напротив! Така дойдохме до това, което е най-съществено – Христос даде основание да се ходи Голготски път. С голямата идея Единосъщие или пък с още по-бъдещата далечна задача – Съсътворител! Както от миналите планетни култури Съсътворители са техните Посветени. И в глава 1 още на книга Битие е казано, че има Сътрудници на Твореца. Следователно тази идея на Съсътворителството трябва да бъде издействана с онази култура, от онези Коренни духовни и културни раси, които изграждат бъдещето на тази планета.

Значи тази еволюция на планетата в нейната цялост трябва да бъде осъществена докрай, за да може да кажем: ето, еволюцията на Земята завърши и тук е битието на човека – човекът, станал вече Бог. Ще се създадат (това, което културата е белязала – Богове на Луната, Богове на Слънцето), ще има и Богове на Земята! Дори ако вземем, че само тук е заченката на онова, което създава образ и подобие. А разбира се, че това не може да бъде само тук – на Земята по-скоро сме имали преселение на онова, което Мировата еволюция изнася. (Както една спора от някакво дърво през милионите години е пропътувала какво ли не щете, за да отиде в един район и да даде култура.) Всичките тези неща сега с Учението Път на Мъдростта ще бъдат достояние.

И така, когато искаме да преценим въпроса за болката на Твореца, той нито е толкоз лек – „Да, да, има болка!“, нито е толкоз естествено решим така: „Не, не – няма никаква болка, защото Той е Абсолютен!“ Когато е Абсолютен, тогава няма место да търсим Човечност, няма место да ни е дал Божия човечност. Но ние не можем да Го ограничим в степените на развитие да има болка, а когато е свръхразвит, както е при Христос, да няма болка. Защото нямаме идея за пощада на Христос, но имаме осъществена Божественост – както казах, Той е живяно човечество, но е осъществена Божественост.

Така че Иисус Христос, като осъществена Божественост, не можело да бъде галено освободен от страдание. Той е освободен, но защото вече е победил материята. И Неговият Отец не може да има болка, щом Синът Му възкръсва. И не е само дадеността, че е Първороден или Единороден, а че е Единосъщ. Това като Дихание в Деня на Сътворението е дадено.

Даже в изменение на имената на посветените са се давали известни указания. Иисус на еврейски си е Йешуа. Обаче, когато става Христос, Той е Йехешуа. Едно „хе“ в името Му създава вибрации и в буквалния смисъл значи „прозорец“ – отваря очи. Ето идеи. Зримостта – Йехешуа! До такава степен е било изфинено усещането на произнасянето. И затова често се говори как можете с промяната да отворите врати, да направите пътища. Вибрациите... Вибрациите, когато можете да ги посрещнете и да отмахнете от тях, да дебуширате от тях енергия, която е отрицателна, вие сте победители. И тогава не можем да говорим за това, което се казва – болката, болката на Твореца. Затова е дадена идея – тленност срещу нетление; затова именно е казано, че смъртта ще е най-добрата ви добродетел в бъдеще, след като тя освидетелства вашето безсмъртие. И тогава няма нужда страданието, когато дори ние със своята Божественост не го усещаме, а само нашата човечност може да го отбележи, да го приписваме на Твореца, понеже сме навикнали да търсим милосърдие.

Разбира се, търсени са утешности в това, което се нарича тайнства, с които безспорно сме намирали сили да трансформираме болката. (Не да я направим безболезнена, както при операцията.) А тайнството за мен, когато ще го сложим вътре, във вътрешния си олтар, е какво? Като болка би било енергия и едновременно грижа. Голямото тайнство е една голяма енергия, съпричастност: Този хляб е Моето тяло, това вино е Моята кръв! Това е съпричастност и грижа. Тогава тайнството изглежда и болка. Не, то не е болка, то е енергия – енергия, която ви дава съпричастност в бъдещата идея на Съсътворителя. В този смисъл можем да говорим тогава за символите, които са оставени. Както е оставена Витлеемската звезда като символ. Какво е тя? Една формула за култура. Защо? Защото мъдреците я откриха, друг не я откри. Мъдреците! Може сега учените да докажат, че тогава е минало някакво небесно тяло, това е друг въпрос. Идеята да видите звезда – и то звезда на благоволението! – е идея на вътрешна будност. А това, че някой само с ума работи, а не с интуицията и не с откровението, това е въпрос на еволюцията.

Така че не можем да говорим за болка в Бога, можем да говорим за болезнености в човека. Когато той изведе своя бог, тогава няма да има оправдание за това, което прави – разбираемо е, но то не е Боготворчество, то е човекът. Човешкото е богоразбираемо, но не е боготворческо; то е и човекоразбираемо, но не е боготворческо. Това е голяма разлика. И затова идеята за състраданието (както обикновено искаме да говорим) трябва да се разбере, че тя трябва да се приеме като идея за развитие. Затова говорим, че в същината няма безжалие, защото идеята за жалбата говори за страх от себежертвата.

Но логично е човекът, който е имал по-реално виждане за архангели, ангели и пр., да има необходимост да се изживява в състрадание на всичко и да иска неговият Бог да страда... Защо? Защото пък на него му е казано: Ти си сътворен по образ и подобие. Човекът има основание заради своето дадено – образ и подобие, да иска Бог като него да страда, това е логично. И има основание да се постави въпросът така. Но аз мисля, че много добре го поставих другояче: Сътворителят не може да бъде пояден от болката на света – от милиардите, защото трябва да спре еволюцията. А Той има Знание, докато човекът няма – човекът е подобие, но няма будността още. Той е образ, но няма отговорността да създава. Бог създава не само човека, не само подобието – създава еволюцията! И тогава – щом човекът не знае еволюцията, той ще иска Бог да страда като него.

Бог създава и от това, което е създал, иска от него да стане Това е Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение! Виждате, създава човека и в най-върховния жизнен момент на жертвата му дава благоволение. Така че тази разлика трябва да се разбере – заради това, че сте създадени по подобие и образ, не може да искате Неговото състрадание към вас. Вие трябва да минете еволюцията!

Тук именно Христос, в плътта на Иисуса, прояви голямата тайна, че идеята за безжалието не може да спре пътя на човека в жертвата. Както казахме – ако трябва човекът да направи своето служение, то трябва да стане без Себе си. Това много пъти съм го повтарял и може да изглежда жестокост. Никой днес, когато разбира тайните на Христовата мистерия, не говори за безжалието над Него като жестокост, а че еволюцията е направила знак как се прави Битие: Битие за Син Божий, за Единосъщ! Не е въпросът в безжалието с приложена жестокост, не – а в еволюцията, която дава белега на Служението.

Човек не може да се освободи изведнъж от себе си, нито от минало, но когато прави едно настояще, нека да работи с него за бъдещето, а не за разплащане на минало, в което много често стои кармата. А тя създава родството, с което взаимността, която кръвта е родила, създава жертви, за да може бъдещето да бъде освободено. Но когато трябва да правите Мировата жертва, тя трябва да бъде свободна както от минали, така и от настоящи вериги. Защото иначе ще си остане само в това, което едно бдение ви е дало, но не едно битие ви е предназначило. Битието ви е предназначило да изходите този Път, но едно бдение може да не извърви всичкия Път в далечина, водейки се само от законите на предопределението, а именно това, което казах – кръв и карма. Тогава жертвата не е безценна, тя е срещу цена за свобода от миналото. Докато голямата тайна е да създавате бъдеще!

Пак ще повторя: представете си милиардите страдания отиват – ако Той не ги нихилира...? Въпросът е ние вътре у нас, със събудения бог у нас да нихилираме, да махнем отрицателната енергия. Защото няма зло, има нееволюирало добро; няма страдание, а има развитие! Събуденият бог у нас – за да освободим Този, на Когото като заглавие сложихме темата: „Болката на Твореца?!“ Този Творец е у нас. Можем да кажем, че имаме болка, но тя е човешка и победима. Победима!

В този смисъл вече трябва да приемем това, което казваме – раздялата с Голгота. Когато човечеството извърви Голготския път, раздялата го довежда до един гроб и тогава той прави метаморфоза на идеята на кръщението си. В едно първично кръщение във водата (астралният образ на Светлината), когато Иисус излиза от водите на реката Йордан, кръстен от Иоан, очите Му се отварят. Когато направи, обаче, третото Си Кръщение, тогава не казваме, че очите Му се отвориха, а че Духът Му направи Възкресение. Самокръщението, което вие вършите, надвластието, което имате над своя гроб, наречен тяло, ви освобождава от всичко. Това са големите разлики. Самокръщението ви дава и свобода от отживяно човечество, за да можете да срещнете Божията човечност с Човешката божественост. И по този начин вашата лична Божественост – не Божията човечност у вас, вашата Човешка божественост, става победител над материята и вие се освобождавате от болките. Камо ли на Мировия Творец да Му припишем нашите оплаквания и болки! (И тук е грешката и на псалмопевеца, написал един псалм от 150 реда – то омръзва не на Бога, ами на всекиго омръзва... Но вие мислите, че Го подготвяте, защото искате да ви приеме Той болките. Не!)

Така че тази велика раздяла е Голготският път. Там! Макар че и Иисус прави един такъв аналог: Ако може да Ме отмине тази чаша... Но не Моята, а Твоята воля да бъде![9] Твоята воля – Аз да си понеса... И тогава вече за Него молението за отминаване на усещането на болката спира. Защото Неговата духовност вече надделява над Неговата гробница, наречена тяло. В този смисъл искам да кажа, че всяка раздяла с Голгота е свобода от болка. Разбира се, лична Голгота, а безспорно тя служи и като социален статус. Но трагедията е, че не се проповядва така. Когато отидете там, вие ще видите само хленчове. Когато дойде Великденското тържество, ще видите само опело и плач. Не. Това е битката – битката за извеждането на своята Божественост за среща с Божията ни човечност!

Еволюцията не може да бъде обвинена, а и тя не е безкрайна. В тази планета Коренните раси извършват своите култури под нейните давления, но когато дойдем до последната Коренна раса, йерархията на познанието е, която ще трансформира болката. И тогава чак ще разберем, че радостта е усмивка, усмивката на Мъдростта, която е тайната.

Когато се влезе в другата Духовна вълна, тогава Истината ще ви направи свободни. Тя е характерът на едно Учение, в което е събуденият Кундалини във вас. Това е да си отиде цялата култура, която е култура на зрението ви, за да дойде културата на третото око. Не зрението, а виждането! Култура на виждането, която има вече едно око – третото око! И свободният няма сеизмограф, който да му каже, че страда – има съзнание, че той и неговият Бог, както го казва Христос, са единство. Това е именно най-добрият ни знак, че Творецът няма болка. (Още по-малко, бихме казали, Абсолютът.)

• Болката е преходност на онова, което Бог е създал – за да си го вземе!

Една школа на философите – деистите (ХVII – ХVIII век), излезе не с такава теза, че Бог няма болка, а че, след като сътворява света и със Своята провиденция чертае пътища, го оставя да се развива. Това е деизмът. Той е нещо много особено в идеята на свобода на Бога в отговорност пред сътвореното. А Той има ли нужда от свобода? Когато ние разсъждаваме, ще кажем – Бог няма нужда от свобода. Но пък можем ли да Го упрекнем, че Той е оставил човека в саморазвитие без Негова отговорност и без болка за чадото Си? Идеята на деизма е – сътворен си и си оставен да се развиваш. Тук тогава можем ли да кажем, че Творецът има безотговорност? Предоставената възможност всяко нещо от вас сътворено да бъде и ваша отговорност, е най-добрата тайна, че не сте оставени в безотговорност от Твореца.

Деистите намират формулата, че Той те сътворява и ти предоставя свобода. Но тази свобода не е равна на онази Свобода, която, както казваме, йерархията на Духовните вълни ви дава. Защото вашата свобода не може да има други измерения освен в това, в което сте посветени. Тогава можем ли да ограничим Твореца в идеята, че е безотговорен (или пък, че Той има болка и я крие)?!

Какво казахме, че прави Иисус, когато настъпва моментът да дойде Неговата чаша. Имате един психологически страх – това, което културите бяха направили. Ужасът, внесен от духовните култури, е нещо невъзможно да се обхване като злосторство! Тенденция на социалността, за да владее покорника. Ако може да Ме отмине...; но да бъде Твоята воля! е пълно опровержение на деизма – деизмът няма место, след като Той казва Да бъде Твоята воля! Следователно имате едно естествено признание на това, което казахме – Божията човечност у вас иска вашето признание – с Човешката ви божественост да ги направите единство.

И тогава – за да ви кажа, че Бог не ни е изоставил съм сложил идеята, че ние ставаме Съсътворители, както е направено с Христос. (Пак не са го разтълмили.) Този Иисус Христос, Който изглежда изоставен, става Единосъщ! Значи има, има вътре (стига човек да може да ги види) дадени тайни. На пръв поглед ние сме изоставени. Но когато дълбоко проникнем в това – не само не сме изоставени, а сме вътре у нас. Човешката ни божественост страда, но тя дава ескалация в единството и „изоставеният“ става Единосъщ! Много голяма тайна е, много голямо прозрение е сложено...

И така, две начала ние носим в себе си – мъжкото и женското. Тайнството представлява енергията на мъжкото начало, а символът – на женското начало. Колко съвършено природата е направила това у нас – ние носим хромозоми от двете естества! Не става въпрос само за анатомия, става въпрос за характер. Ние носим хромозоми на мъж и жена и преражданията ги повтарят. По този начин се освобождаваме от тайнства и от знамения, които са символи в служението. А символите са формула за култура.

Женското начало, мъжкото начало – отдавна тези символи са дадени. И какво се получава? Науката сега доказва предсказаното с хиляди години в школите на възпитанието на посветените. Миналия век тя доказа хромозомното начало у човека: женски и мъжки хромозоми (X или Y) – с един различен хромозом се прави развитието в един или друг пол. Доказаха ли го?! А кой е този учен, който в лаборатория е могъл да констатира това нещо преди хиляди години...

Онова, с което човечеството си е послужило, е, че е посрещало белязаните Учители, които са му създавали гамата на песента на взаимността човек – Бог. С тези степени вече личности са минавали обучението си, минавали са Школата на посвещение; тренирали са идеята на Възкресение. Защото едно е, в което не можем да не бъдем зрими: човекът от една утроба, утробата на майката – принципът на раждането, влиза в утробата на земята – принципът на прераждането. За принципа на раждането на Духа като символ след Кръщението се даде знак. И ето, че ние приемаме гълъба, така ако можем да кажем азбуката на женското начало, за да може силата на любовта да даде това, което един от символите – фениксът, ни го беше посочил: от собствената си пепел да се родите отново.

Няма друга формула, с която човек да освидетелства своя Творец, освен знанието, с което ние Му връщаме безболезнеността, с която Той гледа, за да не прояви състрадание към нещо, което може да ускори престъпността. Някои ползват техните богове в знамения (чрез „откровения“ и други подобни неща), за да освидетелстват, че те не само имат болка, но имат и радост от победата на своите. Макар че формулата за Коренните и подкоренни раси определя Божествените енергии, но не дава благоволението си без закона на еволюцията.

Така идваме до голямата идея, че благоволението не е предмет нито на състрадание, нито на болка, нито на радост, а е предмет на развитието. Благоволението е отработена добродетел, която пътят на жертвата ви е отредил! Нека не живеем с илюзиите, че тези Синове, тези големи Учители, които са слизали, са получавали само благоволение. Не, те са получавали дълг да бъдат – вместо да имат награди. И ние оценяваме поведението им като жертва. А като голямо служение те са направили принос на онова, което ги съпровожда, на онова, което приема техния път в Ученията на добродетелта или в скалата на Знанието. Нека не се самоизлъгваме в жалбите и тревогите към Твореца. Ако имаме жалби и тревоги помежду си, трябва да ги изравним, да намерим смисъла на изпълнен дълг, а не на благоволение. Когато някой е готов, тогава щедростта да понесе битие ние наричаме благоволение – не!

И тогава вече идва една от големите тайни – какво направи и какво ще направи бъдещето на Учението Път на Мъдростта? Мъдростта, втори път дошла чрез Змията, ви показа, че Дървото на Живота и Дървото на познанието стоят едно до друго. Отгониха Адам, защото Дървото на Живота е близо до Дървото на познанието, и той, като знае, да не отива да яде и да стане повече от тях. Оттогава Дървото на Живота чака – чака ръката на знаещия, за който казахме, че е повече от безгрешния. Виждате ли как си пасват нещата? Нищо не е казано вън от енергията вътре, която е велико тайнство! Тайнство е болката, ама тя е у нас! Ако тези неща се усвояват, ако тези неща могат да мотивират, тогава: енергия и грижа. В този смисъл ще видим, че символите, с които илюзираме поведение, не са болка, не са тайнство, а наистина са форма за култура. Дървото на Живота е форма за култура; Дървото на знанието е форма за култура!

И щом е дошла пак Змията, направете това тайнство, т.е. собствена болка, наречена от нас свобода от минало. Някога тази свобода от миналото ви е отворила страницата от добродетелите като сте яли от Дървото на познанието – сега тази свобода е да ядете от Дървото на Живота. Само устата на Мъдростта може да усети сладостта на плода на Дървото на Живота. Само тя! Защото тя ви дава вътрешната будност, дава ви откровението.

Така трябва да се погледнете, а не да се извинявате в пътя на недоходената мъдрост, че има страдание, че Бог страда, боледува. Не! Бог не боледува за човека – Той е имал достатъчно дързост да го сътвори. А човекът, с Божията даденост в него, трябва да направи реално знанието, трябва да направи реален човек, който да е бог в развитие. И тогава ще освободим от страдание човека, одухотворил материята, за да направи тези вибрационни акции, каквито направи Христос в гроба на Самокръщението Си.

Пътят е даден. Предстои в Школата на Мъдростта да изведете онова вложено у вас, още в изначалния момент търсено знание. Получихте познанието за добро и зло, но то не е достатъчно, защото Дървото на Живота има плод, който само Знанието на Мъдростта може да вкуси.

Имате основание да изберете Пътя не толкоз на жертвата („страшната“ дума), а на изпълнен дълг, за да не създавате земни тревоги на Твореца, Който е у вас!

Знанието е сила, която задължава!