Хронология

28 август 1992 г. – гр. Асеновград. Слово на Ваклуш Толев в църквата „Св. Димитър“ по повод годишнината от смъртта на цар Борис III Обединител.

28 август 1993 г. – гр. Варна. По повод 50 години от кончината на цар Борис III Обединител, за първи път е прокламирана от Ваклуш Толев идеята за изграждане на Дом-светилище и утвърждаване 28 август за Ден на безсмъртните българи.

27 и 28 август 1997 г. – гр. Добрич и Варна. За първи път е конкретизирана идеята – посочени са поименно 13-те личности, които да бъдат чествани.

13 декември 1997 г. – гр. Пловдив. Учреден е Инициативен комитет от Обществото Път на Мъдростта за осъществяване идеята на Ваклуш Толев. Инициативният комитет се обръща с Възвание към българската общественост.

28 август 1998 г. – гр. София. Сдружение „Общество Път на Мъдростта“ съвместно със Столична община – район „Триадица“, Катедрален Храм-паметник „Св. Неделя“ и Съюза на възпитаниците на Негово Величество училища, школата за запасни офицери и родолюбивото запасно войнство тържествено отбелязват за първи път 28 август като Ден на безсмъртните българи.

27 август 1999 г. – гр. София. По повод Деня на безсмъртните българи Сдружение „Общество Път на Мъдростта“ провежда съвместно с Агенция „София прес“ пресконференция с Ваклуш Толев, а в Дома на техниката – паметна вечер в чест на 13-те поименни безсмъртни българи.

29 юни 2000 г. – гр. София. На заседание на Управителния съвет на Националното сдружение на Общините в Република България официално се разглежда предложението на Сдружение „Общество Път на Мъдростта“ за изграждане на Дом-светилище и утвърждаване 28 август за Ден на безсмъртните българи.

28 август 2000 г. – гр. София, Пловдив, Варна, Хасково, Добрич, Стара Загора, Велико Търново. Чествания и панихиди за 13-те безсмъртни. За празника се подготвя документалният филм „Дом-светилище”, който се излъчва по множество телевизии в страната.

28 август 2001 г. – Инициативата на Общество Път на Мъдростта придобива национален характер. Честванията в многото градове на страната са подкрепени от десетки видни личности и институции; обществено-политически и културни организации застават зад идеята.

21 август 2002 г. – гр. Велики Преслав. Учредява се Граждански комитет за изграждане на Дом-светилището на 13-те безсмъртни българи.

28 януари 2003 г. – гр. Велики Преслав. Общинският съвет със свое решение утвърждава листата на 13-те поименни безсмъртни българи и предоставя место за построяване на Дом-светилището.

13 февруари 2005 г. – Официално е обявено създаването на Фондация „Безсмъртни българи“, която да набира средства за изграждането на Дом-светилище за 13-те безсмъртни българи и да работи за утвърждаването на 28 август като Ден на 13-те безсмъртни българи.

Жертвата не е лична, личен е актът на жертването!

България като благословена земя има своите белязани синове, но няма Ден, няма Дом на историческо себесъзнание в дан на признателност – израз на почит и отговорност пред Небе и Родина. Поклонението пред олтара на Родината ни не е само защото тя е имала велики личности, а и защото като цялост е предназначена за Мирово битие, което трябва да остави на човечеството!

Благословените земи винаги са чакали своите белязани синове. И в поредицата си от пратеници историята ни има основание да утвърди един Ден и да създаде един Дом-светилище на безсмъртните българи – на тези, които не могат да бъдат затрити в забвение! Защото колкото и да се далечее идеята на признанието, люшкана от убеждения, доктрини и идеологии, не може да бъде затрито от паметта ни това, което са оставили в историята великите личности. А тя, историята, се прави от големи личности, не от хиперболизации!

Ние, българите, имаме историческо съзнание и памет да пазим великите си личности да не умират. Имаме зари на наградените с достойнство, гори огънят на падналите в жертва за България незнайни воини, където всички със смирение правим коленопреклонение. Но нямаме Храм на безсмъртните българи! И трябва да го изградим – най-напред в сърцата си, които след това винаги намират воля да дадат на ръцете право да зидат.

Историята е съхранен Дух в събития. Затова казвам, че не фактите правят историята, а Духът в осъществяване на историческите събития! Разбира се, всеки човек носи валентност за историчност и мнозина са участвали в историческото битие. Малцина обаче са съзнавали своето присъствие като национална даденост и отговорност, а още по-малко, водими от философия или идеология, са определяли измерението чрез съвест пред олтарите на истината.

Величието е нравствена категория, но и историческо измерение! Ето защо, когато трябваше да се изведат от вековната ни история безсмъртни българи, сеизмографният писец беше прозрението, което даде определение за предназначението на личностите в служение пред историчността на един народ. Защото една личност може да бъде извикана да уплътни даден исторически период и все пак да не намери в него своето предназначение. Предназначението е, което трябва да даде место. А вътрешното признание и предсетата да излъчат от стотиците личности – белязаните: Цар Борис III, Хан Аспарух, Княз Борис, Цар Симеон, Св. Климент Охридски, Св. Иоан Рилски, Св. Патриарх Евтимий, Отец Паисий, Васил Левски, Баба Тонка, Княз Александър Батенберг, Пенчо Славейков, Ванче Михайлов.

• 13-те поименни безсмъртни българи са изведени чрез прозрение за предназначението им от историческата реалност, националната даденост и законите на съвестта!

Нито един от 13-те не прави поведение, а осъществи националното си предназначение!

Хан Аспарух – Основател. Един дух на неспирната динамика, една смелост, която нарушава традицията, отрича завета на Кубрат, като разкъсва снопа на единството и взема своята пръчка заради предназначението на бъдеща България!

Ръката на съдбата го отвежда с идея за земя и идея за държава там, където остава тринадесетвековна вече история! На тази свещена земя през 681 година хан Аспарух с шепа прабългари, с благослова на Танг Ра и с великата енергия, наречена оренда, издига олтар и в сърцевината на Византия от славянската неорганизираност създава държава, която след това се ширва в безбрежностите на земи, води и планини.

Днес велика и милионна Византия я няма – но България е тук!

Княз Борис I – Покръстител. Едно гениално прорицание за необходимостта от репрезентативност в Европа, за етническо обединение и за стратегия за култура! С далновидността на голям държавник княз Борис прави големия ход на българската история – извършва Кръщението на българите, защото България е трябвало да влезе в Европа и чрез кладата на една вяра и огнището на един олтар от два етноса е трябвало да стане един народ. Неговите прозрение, жертвоготовност и воля му дават сила да пожертва цели родове, да принесе в жертва за бъдещето дори сина си.

Покръстителят е и който чрез религия, азбука и писмена поставя начало за културата на бъдеща България!

Цар Симеон – Просветител. Готвен в Магнаурската школа за духовния живот на България, той се оказва по-добър цезар, отколкото жрец. Симеон Велики обединява България и я разширява до неимоверност, като в същото време осъществява стратегия на културата. Знаейки значението и силата на знанието, от азбуката, която княз Борис приема като културна потреба, той създава книжовните школи Охридската и Преславската – двете български академии. Така Цар Симеон прави Златен век на българската книжнина – характеристиката на България.

С доктрината „Pax Symeonica“ Просветителят се възправя срещу обидата на големите империи, че сме варвари!

Св. Климент Охридски – Азбучник. Прозира, че не чертежът на буквата ще ни накара да четем, а изговорността и гъвкавостта на нашата словесност трябва да намерят своя фонетична черта и образ. И познавайки душевната вибрация на българския език, извежда буквите из пазвата на народната гълчава. Приспособява глаголицата в кирилица, която и до сега обслужва езика ни и дава дихание на мисълта ни. Той гради и изключителната школа в Охрид – първият ни университет с 3500 студенти.

Не случайно след Освобождението нашата Алма матер е кръстена на името на Азбучника!

Св. Иоан Рилски – Покровител. Моралният, нравственият и небесният ни защитник, който ни опазва през петвековното робство – заради провиденцията на националния ни дух да осъществяваме великата тайна за всемирни знания. Св. Иоан Рилски изживява пустинните тревоги на Христа: да нямаш съмнение, че не само с хляб се живее, а и със Словото Божие; да нямаш съмнение в това, че не е нужно чудо, а жертва; да нямаш съмнение в себе си, че властта може да те изкуши!

Така Покровителят полага аскетичното начало на българското монашество!

Св. Патриарх Евтимий – Мистик и воин. Изрази мистичния дух на българина чрез исихазма! Въвежда в нашето християнство учението за безмълвната молитва, която ни служи в тъмата на робството без официална Църква и олтар да си палим кандило за несмутена бъднина. В душите ни исихазмът като вътрешно съзерцание е нашата опорна устойчивост – не непоколебимост, а убеденост. Когато се създава новата култура – на великото безмълвие, Патриарх Евтимий създава и нова школа – третата голяма школа, Търновската.

При историческата необходимост, Мистикът и воинът, поема меча и показва жертвоготовност!

Отец Паисий – Будител. „О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...?“ – това е големият взрив на Будителството. Един зов събужда цяла България, събужда милиони българи! Но Паисий е будител не само заради този призив, а заради будността, че не бива да заспиваш. Той говори не за освобождение, а за свобода, като връща енергията за правото ни на живот – отговорност към онова, което ни е принадлежало и което е достатъчна опорност за една нова битка!

Прозрението на Будителя е, че извиква миналото като идея за национална свяст и съдба!

Васил Левски – Икона на българската свобода. Носи една от най-големите мирови идеи – идеята, че религията на роба е свободата! Дарен е с голямото мислене на държавник, на молитвеник, на бунтовник. Държавникът смени расото с тогата; молитвеникът смени олтара с клетва пред пистолета и камата; бунтовникът смени послушника със знаменосеца и комитските си дела. Левски свещенодейства само пред един олтар – народа, и даде на людете само едно причастие – революцията.

Учителят му е Христос, затова тази Икона на българската свобода обрича и дава само една жертва – себе си!

Баба Тонка – Майка на безстрашието. Не защото не разпуска коси и не плаче за дадените жертви, а защото е въплътеният образ на националната ни смелост да се поднасят жертви! Тази велика майка, когато ражда децата си, вместо да ги носи на кръщение ги води на опело – на реквиема на българската история и белязана съдба. Там ги кръщава с безпощадността на безстрашието си – чака ви смърт за свобода! Тази Майка на безстрашието има куража да живее за свобода!

Александър Батенберг – Съединителя. Прави нещо, което никой държавник в историята не е правил – пожертва трон и династия за Съединена България. Защото българите получихме освобождение, но не получихме свобода!

Александър Батенберг ни остави един символ – Сливница. Остави и личното си смирение – Мене може да забравите, но Сливница – никога! И поиска тук да бъде гробът му, за да намерят приют неговата тленност и неговият дух на българска земя.

Съединителят дава и бъднината – Боже, пази България!

Пенчо Славейков – Прозрението на българския гений. Колосалното му въображение, ненадминатата му епичност ще видим в онази „Кървава песен“, за която казвам, че е българското Евангелие. Той рече: Бог и България – единство в двойна плът. Видя плътта на народа, на родината си като плът Божия! Нито митологичните епоси, нито достиженията на културата в гениалните свои образци, нито религиите са си позволявали това.

Да видиш Божествеността в собствената си земя е повече от прозрение, то е предсета на българския гений за предназначението на България да остави една Мирова култура!

Ванче Михайлов – Воин на оскърбените българи. Тази най-оспорвана личност можа да сумира част от нашата национална енергия в едно храмово служение с една велика песен – България.

В 1968 година на една среща в Рим казва: Нека утрешните поколения знаят, защото времето отминава, а нашата преходност е налице, че ние направихме Вътрешната Македоно-Одринска организация не за да правим две Българии, а защото нямаме една целокупна. И този българин извървя пътя без умора за делото си и без страх за съдбата си.

Затова го нарекох – Воин на оскърбените българи!

Цар Борис III – Обединител. Оставя нещо, което е копнежът на българския народ в неговата историческа бъднина – оставя Обединена България! Цар Борис не изпраща нито един войн на Източния фронт или във война срещу съседите, а с мирен поход взема това, което ни е принадлежало. Спасява и хиляди човешки души, граждани на тази земя, верни на своя бог – евреите. На беззащитните не умножава скръбта и слага черна забрадка на собствения си дом, но не и върху българската история и народ!

Цар Борис III осъществи Националния дух – обедини един посветен народ!

С тази низа от имена на безсмъртните българи ние ще можем без чувство на неудобство да се търсим в историята и да оценим волята, че искаме да направим ново светилище. Имали сме светилище в Първото българско царство – Мадарският конник. След това следваме пътя на еволюцията и културата в школите. Но сега сме без храмове на себесъзнание. Робствата ни налагат чуждо и колективно съзнание и за съжаление продължаваме да изживяваме психозата на страх от личности. Трябва индивидуалността да бъде изнесена, за да може бъдните поколения да се потърсят във възможностите да станат личности; да се върне личността, обаче като свещена, а не като светец!

Човек в своето докосване до Мировата сила винаги е изпитвал пиетет към светилището, защото то е енергията, която го облагодетелства в съхранението му за ценности. Този пиетет носим в себе си и искаме да го имаме. Точно заради това си правим вътрешни и външни молитвени храмове. Ето защо сложих и думата „дом“ – защото тя говори за едно вътрешно роднинство. Домът не е улица. И казал съм: Тежко и горко на един народ, който изнес`е вътрешните, домовите тайни на улицата и внес`е уличните неща в дома си! Домът е сградената вътрешна сигурност, защитата.

Затова искаме Дом-светилище, не Пантеон! А никой народ няма Дом-светилище – имат пантеони. Но аз не говоря за всемирни богове, а за боговете на България! Говоря за личности-божества с големи идеи и с изключително предназначение в тези идеи. Те направиха българската история в нейните хилядолетия жива плът от плътта си. Не познаха страх, че трябва да понесат отговорности – просто служеха. А служението е надмога над себичността и белег на мъдрия! И те никога не могат да умрат, нито пък може някой да ги отдели, защото не са отделни въглени от една гаснеща жарава. Тези 13 безсмъртни българи са огнените езици на онази велика клада, на която сложихме изпитанието си – можем ли чрез жертви да направим тринадесетвековна България. Велика е тайната на числото 13! И то стои в хороскопа на България, стои в нашата зодия – Сатурн, бащата на Мъдростта.

Наричам Дома на 13-те зрима святост, защото тя ни е необходима не толкова, за да връщаме спомена, колкото да признаем, че енергиите им не са отишли напразно и че могат в дадени моменти като напомняна тайна да класят семена. И оттук – да се научи обикновеният човек на признание, а не само да ползва плодовете.

Личната аура създава и социалната, а социалната отработва историческия дух. Всеки човек поотделно не само е личност, той е хармонична даденост в една национална съдба. А национална съдба не се прави с онова, което е следвало път, а с това, което е чертало път! Ето защо са повикани – да ни върнат култура, която ни брани от бъдна злина; да ни върнат съзнание и съвест; да създадат измерение за отговорност.

Затова този Дом на причастието ще е един вътрешен храм. Защото безсмъртниците са дали достатъчно подвиг и жертва, за да можем да научим от този лист на тяхната Книга на историята и на живота какво ни е липсвало, когато сме искали да правим от себе си почит и признание.

Домът-светилище ще е българският учебник на национална доблест и приложна отговорност! Безсмъртниците нямат нужда от нашето поклонение – ние имаме нужда от тяхното присъствие! Затова говоря за Дом-светилище не като спомняне. Защото паметта на един народ е подобна на ковчеже с ценности. Но ако той винаги се връща към паметта си и загуби тенденцията за идеи като възземане в бъдеще, тогава с него може да стане това, което с голяма част от народите се получи – саморазлагане. Паметта трябва да преценим с историческото време, а не да кажем – такава е паметта на времето...

Така че Денят и Домът-светилище ще са нашият социален учебник! Един социален учебник на тази бъднина – Културата на Мъдростта, която Небето ни е определило и тези белязани сили, или синове, са отвоювали, за да ни бъдат урок. Тези личности не следват, а предварват живота – те не отразяват, а предричат!

• Безсмъртните българи са живото духовно вълмо на българската бъдна историчност!

Дом-светилище на безсмъртните ни личности е неизбежна необходимост не за оцеляване, а за ново историческо битие! Затова тази необходимост не е лична, тя дори не е и социална – тя е историческа необходимост! Нашата история е в крайна необходимост да има не само Ден, но да има и Дом-светилище, защото народ без светилища е като дете без дом – ако не осъзнае тази необходимост, той ще вегетира. Но ние, българите, не сме предназначени за вегетация – предназначени сме за творчество! И съдбата ни, донесена с щастливата ръка на Аспарух, няма да си отиде с кончината на Oбединителя. Тя ще прави тук трон и история!

Денят на кончината на цар Борис III може да бъде достатъчно основание за молитвено призоваване на цялата наша историческа даденост.

• 28 август – Ден на безсмъртните българи!

Трябва да утвърдим този Ден! И тогава лоното на този цар Обединител би извикало сенките и реалностите на всичко, което преди него прави и величието, и достойнството, и пътя на България!