„ЕЗОТЕРИЧНИ ШКОЛИ И МИСТИЧНИ УЧЕНИЯ“ част 2 представя следхристиянския окултизъм, преценен и погледнат от Доктрината на Мъдростта. В плотинизма и исихазма, розенкройцерството и теософията, антропософията и дъновизма, като следхристиянски окултни школи, я няма магиката на евристиката – налице е констатацията на дадено и изведено. Липсва адитумът – залата на обучението, и ковчегът на посвещението; силата на кадуцея, т.е. жезълът на Тот. Защото светогледът на европейската култура е обусловен от минали митологии и християнството като монашеско поведение. Тогава когато Плотин даде градацията добродетелен гражданин, син Божий, бог, дори Баща на боговете, Христос вече беше рекъл Аз и Отец сме едно...
Два фактора правят историята – Сътворението и Знанието; и две сили обуславят битието – Любов и Смърт. Ако исихазмът иска приложение на „теория и праксис”, то Тавор не свидетелства ли за Преображение? А за да се скрие зад човешката мъдрост, теософията беше метаморфозирана от антропософията – страх, че човекът е бог в развитие!?
Най-голяма травма на следхристиянския окултизъм нанесе и остави психологията на Инквизицията. А колко далече остана съвременният свят от Божията човечност, която се търси в Човешката божественост, Читателят ще открие сам.
В Учението Път на Мъдростта няма свръхчудо, има знание!
Представяне
Има една реалност, по-реална от реалността, това е реалността на Духа!
Чувството за признателност е част от Мировия дълг на човечеството! И не може да не се констатира, че човекът, изграждайки поведение на признателност към онова, което стои над личната му воля, е оставил и паметници, и институции. В края на краищата една книга също е институт – институт на сумирана култура или на отбелязани исторически ексцесии.
Тайната на книги като тази би могла да бъде разкрита обаче само от онзи, който е минал посвещения, за да знае енергиите на, нека така да го кажем, един вулкан при неговото изригване. За тези енергии съдим по остатъците, но някой бил ли е в кратера на вулкан, за да измери неговия не толкова гняв, отколкото идеята му за свобода?!
Езотеричните школи са идея за свобода – богове, които учат човека, и човеци, които искат да станат богове! И да се познава една такава тематика, наистина е нещо много, много трудно. Необходимо е наистина мистично зрение, защото то е прозрение! Човек трябва да се освободи и от принадлежност, за да може да даде преценка.
Включеното в книгата „Езотерични школи и мистични учения“ – част втора, е акт на признание на онова, което в историята се явява езотеризъм на следхристиянското битие.
В предхристиянския окултизъм читателят може да се докосне до култура, чиито енергии го пренасят, образно казано, в царството на Сътворението. Тук, в следхристиянския езотеризъм, един Плотин е вече с идея за човека-Бог. Той казва: Човек може да бъде бог, да бъде и син Божий, но може да бъде и Баща на боговете! Можете ли да си представите каква дързост! А официалната философска мисъл нарича учението на Плотин неоплатонизъм... Скръбна е тази недалновидност мисловна. Би трябвало да се нарича плотинизъм – Плотин е достатъчно себеличностен! Той е, който ражда думата „теософия“, а теософия значи „богомъдрие“, за отлика от „философията“ – „любомъдрието“.
Безспорно това, което съпътства тайната на едно учение, не е обстоятелствеността – ученията си имат свой живец. Така безмълвието в исихазма е едно вътрешно състояние на интуитивна присъщност. Не мълчанието, а безмълвието! Защото мълчанието е да упражните воля, а безмълвието е вътрешно съсредоточаване.
Исихазъм е едно велико тайнство, но само Българската църква и Византийската го направиха (в Средновековието) изповедание за кратко време. За исихазма съм казал, че той в продължение на петстотин години ни опази от загубено съзнание. Тази формула на безмълвността е, която ни спаси!
Всички мистични учения – крити или некрити, имат една цел: да изведат човека до Бога! Така и едно розенкройцерство без да е религия, работи като религиозна мотивация в социалното общество и в личния свят на човека. Розенкройцерите като последователи на Христовото учение – но в езотеричния му характер, а не като демонстративно изповедание – в своята космогония поставят едно ясно виждане върху проблемите за светоустройството, за планетния живот, за Божеството като Абсолют и като Върховно Същество. И въпреки това, розенкройцерството си остава едно подражателство. Изобщо окултните школи, които излязоха след Христос, са това, което Го преразказва.
В края на 19 век идва теософията. Теософското общество прави един взрив – изнася скрижалите на езотеризма пред очите на света. То казва на човечеството, че има посвещения, че има тайно знание, което дава идея да се възкръсне. Големият урок на окултното знание! Манифестира го именно Теософското общество, което за негово време създава едно увлечение и в Европа милиони стават негови изповедници. Разбира се, без претенциите да дават Учение – само да върнат знание, с един надслов много характерен: Няма религия по-горе от Истината!
Най-съществената идея на теософията е присъствието на Мировия Учител като духовна потреба и историческа принадлежност!
Разбира се, никоя школа не може да надкрачи Учение на Духовна вълна – никой след Христос не е сменил олтари на молението. Затова и задачата на Теософското общество е само да подготви човечеството – духовно, мисловно и социално, за приемане на нова Духовна вълна, за просвещението, което има да извърши новият Миров Учител. А посвещенията са степени на личното съзнание в Космичната цялост!
След това в началото на XX век идва антропософията. Рудолф Щайнер, който изначало е изповедник на теософията, но после става антропософ, основава Антропософското общество. Щайнер не отива по-далече от своята формула на страх да има теософия, т.е. богомъдрие – той говори за човекомъдрие. Това не е беда, а бедност, това е ниво. И все пак антропософията е възможността, вложена в човека да познае Бога. За Щайнер познанието за Христос стои не в началото на някаква догма, а е крайна цел на еволюцията на човечеството. Затова казвам, че от всички окултни школи антропософията е най-Христова!
И последната школа в книгата е дъновизмът, който е учение в България. В учението на Петър Дънов стои идеята за новата култура и новия човек. Но още в Посланието на апостол Павел до Ефесяни 4:24 цитатът е безспорен: „И да се облечете в новия човек…“ А идеята на Дънов за културата, която ще носи едно ново духовно учение, преди това развиват и теософите, и антропософите.
Разбира се, една нова култура трябва да намери и обиталище. И това обиталище е пак човекът, само че той трябва да бъде нов. Но само с упование в прераждането колко нов ще бъде, щом носи всичко, което е имал... Всъщност трябва да се изгради свободният човек, който е надмогнал всичко това. И битието на новата култура не е рожба на славянството, както Дънов твърди.
В „Езотерични школи и мистични учения“ аз не поставям теза срещу теза, а прозрение срещу зрение; предназначение срещу предопределение! Защото Учението на Мъдростта е на една нова Духовна вълна, а не тълкувание на Учението на Любовта.
Тук се прави преценка на следхристиянския окултизъм именно от окомера на Учението Път на Мъдростта. И нищо обидно, нищо недостойно няма казано за тези школи, а само констатации. Така, макар че е безмерна гениалността: Старанието не е да бъдеш без грях, а Бог, както казва един Плотин, тя съществува, защото Христос вече бе рекъл: Аз и Отец сме едно! И братството на Дънов е един добър емник на енергията, която Всемирните Бели братя изливат, но всички култури на езотеризма са давани от посветени, не от Пратеници. Тази разлика трябва да се разбере – посветените работят в еволюцията, а Мировите Учители правят еволюцията!
Духовните вълни са, които обновяват и извисяват, а школите разтълмяват и поучават!