Ваклуш Толев: Уважаеми дами и господа, които сте нарушили своята игра, за да научите едно ново хоро в пътя на битието си! Благодаря за вашето достойнство и присъствие! Небето никога не е щадило благослова, когато вижда чедата Божии в Божието лоно.

 

Александър Андреев (актьор): „Най-красивите светове, които човечеството е могло да остави, са благодарение на едно велико вдъхновение, благодарение на едно вътрешно откровение от един Лъч, наречен от окултните школи Лъч на Изкуството“[1], а от Учителя Ваклуш наречен Лъч на Предсказанието, т.е. на ясновидството. „Лъчът на Предсказанието е един от най-ширните, един от най-просторните. Той не може да бъде предмет на лабораторен анализ, когато се касае за дарение, за освобождаване на божествеността...“[2]

Да приветстваме г-н Толев с „Добре дошъл!“ и да му благодарим за жеста да ни срещне с поредната своя книга – стихосбирката „Разпилени бисери“!

Да представи стихосбирката и автора, позволете ми да поканя доктора на филологическите науки Георги Венин – журналист и поет.

 

Георги Венин: Добре дошли, Деца на Ваклуш Толев и съзаклятници на римуваното слово!

Тук са ни събрали неговите „Разпилени бисери“. Те вече не са разпилени, а са навървени в книжовен наниз – 73 мъниста. Нека висшата нумерология отсъди дали е случайно, че сборното им число е божествената 10-ка!

„Разпилени бисери“ са случайно оцелели отломки от белия поетичен кораб на Ваклуш, който той е потопил. Сигурно и вас ви гложди любопитство: Защо? Дали по същата причина, поради която Гогол изгори втората част на своите „Мъртви души“? Само авторът може да отговори – ако пожелае. Никой друг не бива да се наема с обяснения. Останали са посвещения по повод.

В речниците на литературните термини ще срещнете тази поезия да се зове албумна. Албумна ли е поезията на Ваклуш Толев? Не би могла да бъде, въпреки формалните белези. И не е учудващо, че той се движи свободно из много жанрове и въпреки това винаги остава Себе си. Жанровите различия не отменят светогледа, защото човекът, който влиза в различни жанрови ниши, е един. Тези ниши са вътре в него – помагат на Духа му да не се лута безцелно. А Ваклуш е многоетажен и многоизмерен – мисля, че никой не се съмнява. Както сам изрича „не само изкуството взима от Лъчите, а и във всеки Лъч може да се сложи изкуство“[3]. Точно това прави Ваклуш Толев! И безспорно той живее в будност. А будността е доброволната каторга на посветения!

От „Разпилени бисери“ всеки ще избира бижутата, които му прилягат. След малко актьорът Александър Андреев артистично ще ни поднесе някои от моите предпочитани драгоценни камъни: „Амулети“, „На моите съдници“, „На Петко и Пенчо Славейкови“, „Посвещение“... Но аз бих си подарил още три – без етикети, сиреч без заглавия: „Има листе...“, „Пред моя праг чакаш...“ и „Аз зная, че животът е горчилки...“. Да, горчивината на живота е неизбежна. Преображението на човека в Бог е всъщност постепенно умъртвяване на човека, за да се роди Богът. Няма по-страшни родилни мъки от тези – раждаш, докато те убиват!

Някои „висши“ съдници ще кажат, че тези стихове са грапави, че често стихосложението се препъва в неравноделния им ритъм или че са натежали от архаизми. Аз не съм се изправил тук, за да славословя и ще призная, че споделям тази взискателност към изящното слово. Но трябва да гребнем по-надълбоко. И тогава може би ще проумеем доколко фриволно е например третото порицание. Защото древните души имат право на древен слог! Те черпят слово от недрата на времето. Ще опровергае ли някой, че Ваклуш е древна душа?! Да изразиш нещо едновременно красиво и точно е все едно да се влюбиш в строгата геометрия на собствения си затвор. Това би се отдало евентуално само на проектанта му. За да се откажем от властните заблуди на външната красота, първо трябва да захвърлим през рамо мита, че светът е хармоничен. Ако беше така, зад всяка гиздава фасада щяха да ни причакват омайни покои. Външната прелест е уловка с двойна несигурност. От една страна тя не е гаранция за вътрешно достолепие, а от друга – ни разсейва, за да не надникнем в порутените сиви храмове, които крият, може би, ненагледни съкровища.

Но как да посегнеш към капака на старата олющена тенджера, освен ако не си ослепял от глад по насъщната Същност? „...докато великото откровение надмогне очите, които правят отражение, ще има и подражателство в изкуството“[4] – казва Ваклуш. Мярата в изкуството погрешно и лекомислено се схваща само като равновесност, като някакво златно сечение или, не дай Боже, златна среда. Не! Мярата е най-вече посока – вектор нагоре!

В художествената словесност формата се извайва от думите. Думата е средството. Но едно средство никога не може да достигне и обхване Същността. То е само ключ, който отваря вратата. Образът е вече гледката, която се разкрива пред човека – безкрайна, неспирна, течаща. В словесността не думата, а понятието е безбрежният път до Същността...

А какво е самото отекване, зареждане, изхождане, свързването на средството и представата на света и възприятието? Ами това е самият живот – живият живот, дзен-будисткото постигане на истината. И според Ваклуш изкуството е начин на живеене. Затова, макар и с приближение, не картината на огъня, а образът, който тази картина извиква в недрата на изначалната ни цялостност, може да пробуди в нас онзи пламък, който е в скритата му същност.

Разпилени примери! Ето някои метафори на Ваклуш, които пробуждат образи:

„мойте мисли, взели кръст в ръка“ – от „Хороскоп“;

„Надежда ... отбулена икона“ – от стр. 33;

„Хоругва свята в ръце измамни ...

лъжа, облякана в одежди храмни“ – от „Видение край Охрид“;

„минзухарени звезди“ – „Из „Мартенски задевки“;

„Незабравено от слънцето небе“ – от стр. 119;

„И с мливото на свойта вяра сипе надежди в улея на чаканите дни“ – от стр. 21.

Свръхчувствителните не създават изкуство. Те се възторгват или разнежват твърде лесно – от най-повърхностния дразнител – и така не стигат до утаеното, до дълбините, до мъдростта. Това убива таланта да издирваш. Животът е рана и трябва да се бръкне в нея, за да се усети болката. А тъкмо тази болка е изкуството. Не е мъдрост да приемаш света такъв, какъвто е – това е отстъпничество от живота, а не мъдрост. Мъдрост е да приемаш всяка промяна на света като дарена възможност за живот. Ако питате мене – това е главното послание на „Разпилени бисери“.

Поезията като изкуство носи три тайнства – изрича Ваклуш – музика, картина, мъдрост! И ето как картина и мъдрост се сливат в онова негово стихотворение, което изповядва, че с огън ще се строи бъдния храм – „огън от спастреното дърво на Разпятието“ – на стр. 23. И още от стр. 11: „в забравата безсмъртието има своя цветоносен, плоден клон...“[5] Забрава!? Ами да, ако се замислите, ако помним всичко, ще умрем.

Бисерът „Има листе...“, от стр. 19, е тъй да се каже вертикален. Трите куплета са възходящо надграждани: отдаденост на живота; отдаденост на дълга; всеотдаденост на идея, на мисия. Философията на „Песен на жрицата“ също е възходяща: Път, Истина, Дух. И още, от стр. 53:

• „С трохи тълпата винаги се храни,
• стои неяден хлябът на Живота...
• ...само със любов на Истината семето се сява!“

Поетът – казва Ваклуш – е ясновидец. Щом го казва, бъдете сигурни, че го и прилага – неприложеното знание е отровно. Истинският поет – ще притуря – е Бог, чиито сътворения възпроизвеждат Диханието, с което е вдигнат на крака животът. Изкуството е сплав – сплав от религия, философия, наука и воля – явява ни Ваклуш. И добавя: „Творчеството е мисъл, оплодена от Духа“[6]. А може би и от чувствата, както го разбира Достоевски, прозрял, че всъщност великата мисъл е велико чувство. Да, в най-висшата си точка те се сливат – стават неотделими, стават мисли-чувства. Защото знание без душа е сянка без тяло, защото защитимостта е бездвижност и смърт. Само уязвимият живее истински и се възкачва по нишката на скърбите: Боже, защити уязвимите! И затова е този стон във „Видение край Охрид“:

• „И някъде из пътищата прашни
• прибулен моят взор Христа позна
• и сепнат колених от болки страшни,
• и молих да затворят таз врата!“

Кои са най-често срещаните думи в тази поезия? На почетната стълбица се качиха като слово три думи с начална буква „с“: скитник, съдба и сам. Дори по-често в множествено число: съдби, сами... Защо в множествено? Защото надличностното обобщение иска множествено число. Думите са вечно гладни! Много е важно с какво насищаме тези думи. Защото, с каквото ги подхраним, с това те ще нахранят после читателя.

В някои езици, както е в българския, „достойнство“ и „достояние“ имат общ корен. Достойнството е достояние на душата, устремена да достигне Духа.

„Разпилени бисери“ на Ваклуш Толев е една достойна книга!

 

Ваклуш Толев: Моите поздравления! Мога ли да Ви открадна мисълта на признанието? Слушал съм много анализи на критици, но никой не е правил такъв анализ на тайни, които си свалят дрехите, без да смущават с голотата си човечеството. Аз благодаря за това, което казахте в анализа си за едно творчество! Не се лаская. Напротив! Но не искам да загубя съзнание за признателност, когато има будност. Нито мога да си позволя да изживея унижението на невежеството, защото тронът не бива да бъде обиждан с нискостеблени награди, каквито си позволява културата. Благодаря Ви!

 

Следва музикално-поетична програма.

Актьорът Александър Андреев изпълнява „Във тъжни дни ли съм роден?“, „Приказка“, „Амулети“, „Да си буден, когато измамен светът заспива“, „ На Петко и Пенчо Славейкови“, „На светите братя Кирил и Методий“, „Посвещение“, „Измина вече съдбата десетилетна“, „Ще минат години, от слънце до заник“, „Ода на клеветата“, „Пророк“.

Иво Бонев изпълнява на пиано „Ръченица“ от Любомир Пипков, „Възхвала“ – в памет на Панчо Владигеров от Иво Бонев, „Есенна елегия“ от Панчо Владигеров; завършва с преработка на „Шествие на пилигримите“ из операта „Танхойзер“ от Вагнер в съпровод на виола, изпълнение на Силвия Тодорова.

 

Ваклуш Толев: Една изключителна благодарност ви дължа, че ме върнахте... Аз трудно мога да се позная в устата на други, но ск`алата, с която представяте словата, беше това, което е моят ритъм. Докосването – това е дали другият има измерение за признание, а не само за награди, които светът дава на всяка улична събудена унизителност.

От сърце ви благодаря, че с това ме върнахте в моето творческо ложе, което е само част от битието ми, защото всички знаете, че Учението Път на Мъдростта е утрешната молитва на Битието!

На оказаното внимание безспорно дължа своята благодарност, на изпълнителите – моята признателна поклонност! Защото да събудите песен, да дадете хляб насъщний чрез слово и да искате молитва в знак на признателност е най-голямата награда за онзи, когото искате да приветствате с неговото присъствие на тази благодатна планета!

Да се усетите в своята отговорност – това значи наистина да се нотирате за високите дадености. Отговорността е най-високата ви даденост – събудете я, извикайте я и направете с нея служение! Тогава никой няма да смути Пътя на другия. Казал съм, че човекът е събожник. И когато така се познае, няма да се смути нито дали някой му е брат или сестра, нито дали е награден с най-големия кръст – илюзиите на признателността на преходния институт. Преходността трябва да я направим събожествена! Земята е най-голямата грижа на човека – не да я обработва само заради своята прехрана, а заради своята присъственост, че е бог в развитие. Това е неговата стабилност да си извоюва Небе.

Човечеството безспорно дължи своята дълбока признателност, че Земята не е само неговата плът – тя е и неговата присъствена потреба от духовности, защото, изграждайки човека, тя го е дарила с будност, че има Творец, Който е отпечатал Себе Си в него. Това е може би най-големият дар – осъзнатата потреба на признателност към Онзи, Който е сътворил човека и му е дал правото да бъде бог в развитие. Няма друго същество, което може да въплъти Бог в Път, освен човека. Това е великата тайна на човека, за която Христос рече: Аз и Отец сме едно! Защо се страхуваме от това, ако не мислим, че сме само сънната песен на предходни богове (които в голямо изобилие са били стихии на проявата на тази планета)!?

Човекът е проекция на Бога, Бог е олтарната мисъл на човека! И ето защо вие ще Го видите в тотемния дъб; ще Го видите в многобожие, в двубожие; ще го видите в онова необходимо ни лице, което ще мием във вода – а водата е астралният образ на Светлината! Не може да не направим хармония между плът и Дух. Човекът е Божественост, неосъществена още! И затова Бог Си има синове. Една митология го подсказа, но не можеше да го направи дело. Културата на християнството направи човека Син на Бога! Мъдростта каза сега, че е бог в развитие, а една бъдещност ще направи човека Божество в Единството. Затова Христос рече: Аз съм Път, Истина, Живот! Именно Той посочва Пътя. Защо се страхува бъдещето да ходи този Път? Той не ви е казал да освободите Пътя, а вас освобождава, заради вас, в оценката, че човекът е бог в развитие!

Отделен е въпросът на щедростта, на творческите дадености. Два хармонични тона могат да наложат Бог като битие, а едно слово на благодарност може дори да Го унижи! Но Бог не може да се откаже от това, че чедата Му са в Път на съвършенство, макар и още не достатъчно съвършени. (И социалната отговорност ги събира за развитие в своята сборност.) Затова Синът представи Своя Баща – за да даде Път на бъдещото човечество! Който не може да схване това, е в Себеотрицание, защото Себе си вижда още на четири крака, както се казва в легендата. Но след това ще видите човека на два; после на три крака – с бастуна; и след това – услугата на смъртта, да го опази от унижение. А всъщност тя му дава Път, в който неговият Предшественик чрез Възкресението удостои Твореца и сътвореното.

Човекът се ражда да осъществи Твореца си! Така че идеята за раждането е безспорна признателност. Не само в лицето на собствения ни родител. Защото и родителят ни има своя родител... И така до Адам, който, макар и сътворен, приема Дихание. Значи човекът е не само плът. Плътта може да я направите в образ, но подобие не може да `и дадете. А Бог дава на човека подобие!

• Културата е едно подобие за потребата човекът да стане Божество!

Не стихиите, които ще намерите в митологиите – те са предсказание... Не може да отречете предсказаното битие на човека, защото имате сега култура, която ви разхожда със самолети! Човекът обаче се разхожда благодарение духовната си субстанция, чрез която материализира средство, докато вложената възможност не се реализира.

Както казах, това, което посочихте като израз на едно творчество, ме събуди в ложето на блужденията. Но аз наистина си изгорих творчеството, изгорих го, след като го бях спасил! И нямам тревожност, нито пък ласкателството е сложило белег върху моите бели коси. Не мога да имам съблазън с излишно величие на творческия си ум, когато Духът ме води по други върхове и прави други пристани. Много добре е казано в Светото Евангелие, че горе – в Небесата, има много жилища. Степенуване на възможностите има толкова много, че горе са се погрижили да реализират тяхната потреба не за различия, а за измерение на признателност. Признателността е събудена отговорност! Извикайте я! Не се ласкайте от илюзиите на време присъствено.

Потребата на Бога от човек е безспорна, защото само чрез човека Бог се познава! Бог Си сътворява човека – в потреба човекът да направи своята признателност на Бога! Той е направил плът – планети, светила...; направил е целия растителен и животински свят... Но не е можел да бъде цялостен в Себедадеността – защото Бог е Себедаденост! Затова си сътворява онзи, който не само Му дава признание, но поисква и Синовност.

Човекът е много по-сложен, но още не е осъществен. Ако вземете дивака, той ще се кланя на дъб. Това, че дъбът е плоден, му дава идея, че и той трябва да даде плод. А плодът на човека е да събуди вложената Духовност – Диханието на сътворилия го Сътворител. Затова декларира Сътворителя като поклонение, като признание!

Така че вашето присъствие е моята голяма радост, а вашите изпълнения са моята събудена отговорност. Щом вие може да направите жертва, тогава какво остава този, който е определен да даде жертви!? И точно това направи Иисус. Той обиди юдейското битие, макар че беше невинен. Обиди юдеите в тяхната сънност за прозрение, че човекът е един бог. Християнството в това отношение направи най-големия скок – признателността, синът на човека да стане Син на Бога. Тази събудена отговорност направи култура, чиито нравствени стойности с много децибели надминаха песента на Десетте Божи заповеди. Но хората не разбраха тази култура и не само това, те продължават да лъжат, продължават да убиват, продължават да крадат – крадат достойнството си с недостойно поклонение!

Освободете Себе си, за да принадлежите на Твореца си! Това е Пътят на човечеството! Грижата на Твореца е като грижата на баща, който иска да осигури пътя на детето. Но земният баща го осигурява все още като поведение на тази планета, а не на Небесните поселения. А човекът не живее само тук, нито пък горе той е заключен, че да няма право да прави други посвещения и жертви...

Бог не ще признание со страхом. Тази идея на нашата църква со страхом Божиим е искана респектност от човека, на когото липсва величие. А човекът е бог в развитие – това е тайната на Твореца. Иначе нямаше нужда да прави един Син Човечески Син Божий. Но институциите си запазиха права, с които изгребват Божествеността на човека с пълномощия. А Иисус рече: Аз съм Животът вечен! Малка ли е тази дързост?! Отделен е въпросът, че някакъв ангел отива да каже на Дева Мария: Ще зачнеш и ще родиш Син... Но имаме ли йерархия на пророци; и само те ли ще останат? Или само измерителна мярка ще бъде пророкът, а изключителната дарба ще ражда Синове Божии! Всеки е син Божий, стига да знае потребата на Баща си!

Митологичният баща си яде синовете, но един син под диктовката на майката убива бащата. Защо си затваря очите човечеството? Защото градусът на будността му е още само биологията. Човечеството трябва да одухотвори биологията си, за да може да направи това, което Христос в лицето на Иисуса направи – Възкресение. Това значи да одухотворите материята си, а не да ви плашат, че тя е бреме. Не – материята е живот, материята е ликът на Духа! И когато не знаете как да я направите божествена, вие не можете да правите Възкресение! А Възкресението е свобода от гроб. Именно надгробната властност различи Човека от родения само.

Преходността Човек започва от утробното, за да дойде до възкръсналото – до Сина Човешки, Който стана Син Божий. А идеята да събудите събожника в отсрещния, това е да слезете от Кръста на Разпятието – ето най-великата награда на човечеството. Това слизане показва, че човекът не бива да го е страх, че ще го дематериализират – защото има своето Битие. И не само в отвъдността – тук може да живее реалностите на отвъдността. Човекът не е преход – той умира, но му дадоха идеята за Възкресение: победата над материята, която отделни личности са направили. Идеята е за Свободата! Затова много жертвено сме водили смислени или безсмислени (ако трябва някой да прави преценки) войни за утвърждаване битие на Земята. Когато човечеството порасне, ще види, че безсмисленост не е имало, а само размери в мисленето, потребни на една еволюция. Защото готовият Адам си създава родилни деца – раждането е Диханието на утвърден бог!

Няма илюзии – има реалности, чийто прираст е в духовността, а духовните реалности се възкресяват на тази планета Земя. Дълг е на събудения да изгаси лампата, която е външна светлина, и да запали своята духовна вощеница в храма човешкото тяло!

Трогнат съм от вниманието, което уредниците на тази наша среща са положили в своята грижовна отговорност, а изпълнителите жертвено и наистина трогателно направиха тържеството. Смутен съм дори в благодатта да благодаря за това, което направихте – както анализа, така и декламацията. Те не ме смутиха – просто ме събудиха!

Аз не искам да ви правя внушения... Изключително богат съм, за да се оплача от бедността на човешката обич – една събудена радост, с една само дума в човека, е моето голямо богатство. Чул съм много анализи на моето творчество (макар че това е само една едва спастрена тайна). На много места съм слушал – и големи актьори, и малки принадлежности, които са искали да открият тайната на творчеството. А то не е в романтиката! То е в събудената вътрешна потреба – когато ритмичността съвпадне с гласовия израз. Аз не бях чул по-добър анализ, който безпорно е и част от събудена отговорност за преценки. Това е умението на вариацията да представите нещо в неговата вътрешна същност. И точно това направи Иисус Христос – представи събудения Бог в Себе Си! Затова Разпятието Го одухотвори и Го прати, както е казано фигурно, да седне от дясната страна на Отца Си. Не че лявата е опорочена, но не е достатъчно одухотворена. Човекът е живял винаги в двойственост между себе си и родителя си – било материален, било духовен. И той трябва да изработи своите нормативи. Но тези, които са играли ролята на господари, не са обидили Божеството, а са обидили себе си, че нямат добра признателност за онова, което има животворност.

Благодаря ви от сърце! Благодаря на декламациите, както и на изпълненията на пиано, които събудиха старите ми обични... Моля да ме извините за моето глаголстване, но събудената ми радост тази вечер ме тика към словесност!

Благодаря на вашето присъствие, скъпи пътници! Това наше тържество, като знак на вашата признателност, ме задължава за моята признателност!

 

21.04.2009 г., Варна Фестивален център