Представяне

„Духовните дарове на България“ е аурна същност срещу социална страст!

 

Варна, Фестивален и конгресен център

 

Ваклуш Толев: Уважаеми дами и господа! Скъпи Деца на Деня! Мои приятели и стари познайници! С особено чувство на признателност към г-н Минчев и г-н Венин! С особена признателност към главния редактор, както на книгата, така и на списание „Нур“, г-н Коликов! Добре дошли! Нека изпълним задължението на нашата среща. Аз имам чувството на признателност за вашата присъственост. Благодаря ви от сърце!

 

Александър Андреев – актьор: Дами и господа, чест за мен и празник за всички вас тук, в тази зала, е да приветстваме на варненска територия Автора на книга номер едно за 2010 година – Автора на „Духовните дарове на България“, г-н Ваклуш Толев!

 

Петя Петкова – актриса: Моля проф. Огнян Минчев да представи своя прочит на този социален учебник за съхранена духовност, за културно-историческата роля и духовния принос на религиите по българските земи!

 

Проф. Огнян Минчев – социолог и политолог: Уважаеми дами и господа, за мен е голямо предизвикателство и голяма чест да бъда поканен да представя тази книга. Защо е голяма чест е очевидно, а в какво се крие предизвикателството? Четейки книгата, се разкъсвах между две чувства: от една страна, благодарност за това, което мога да прочета и което ще се опитам от моя гледна точка накратко да характеризирам, и притеснението, че не мога да изтегля достатъчно много нишки от този изключително дълбок и плодотворен контекст, в който българската духовна история е поставена от Ваклуш Толев.

Всеки от нас е чел достатъчно много произведения по българска история и в нашето съзнание до известна степен тези произведения тривиализират, тъй като представят една и съща фактология, а до голяма степен и подобни интерпретации на това, което се е случило през последните 13 или малко повече века. Тази книга ви гарантира, че няма да скучаете, няма да четете нещо, което познавате и по никакъв начин няма да откриете в нея тази България, която повечето от нас виждаме през очите на едно тихо отчаяние през последните години, а може би и през последните десетилетия. Авторът ни представя една България, духовната история на България, в контекст, който създава надежда, който създава вяра в настоящето и в бъдещето. Но не вяра, която се корени в илюзии, а вяра, която се корени в една изключително смела интерпретация на превратностите, които българският народ, българската държава е преживяла през всичките тези векове.

Аз изтеглих своите няколко нишки от тази книга, които ще се опитам съвсем накратко да представя.

Изключително интересна за мен бе сравнителната теза между славяни и българи. Разликата между славяни и българи: колективната, аморфна душевност на славянството, в която всичко може да попие – всяко нововъведение, всяка нова идея, всяка нова религия; и твърдата структурирана душевност и битие на българина, който е монотеист. Защото именно монотеизмът е отражение на структурираната личност, монотеизмът е отражение на личността, способна да произвежда държава. Тази идея в книгата е кристално ясно прокарана – държавата възниква тогава, когато начело застава структурирана личност или структурирана група от личности!

Предходната аморфна магично-митологична фаза на историята не може да произведе държава. Тя може да произведе племенен съюз, може да произведе някаква рехава коалиция на племена, но не може да произведе държавност, не може да произведе държавата като идея, като перспектива и като бъдеще. Това е една теза, която в изключително голяма степен позволява ние да разберем тласъка на българската история.

Защо именно нашата история се е случила по този начин – едно племе, дошло от Далечния изток, което е влязло във Византия наред с множество други племена, за разлика от тях е останало, вкоренило се е и е създало държава, създало е империя. Монотеизмът като отражение на личността или личността като отражение на единобожието!

Следващият елемент, който ми направи много силно впечатление, е Покръстването и Златният век на културата. Изключителна е драмата на Борис I Покръстителя и никъде другаде не съм виждал обяснена тази драма не само в такава дълбочина, но и в такава човечност. Защото, за да разбереш една драма, е необходимо да разбереш човешките мотивации, които стоят зад действията. А драмата на княз Борис I е изключително, изключително релефно дадена, описана, обяснена в книгата. Просто защото Борис I Покръстител не е владетел на един народ, който може да попие всичко, което минава покрай него – той е владетел на един народ, който има много дълбока идентичност, който носи една много силна монотеистична вяра, религия, наследена от миналото. И раздялата с тази религия, раздялата с тази идентичност е наистина драма – драма, която по отношение на личния живот на Борис I се превръща в трагедия!

Интересен аспект на този проблем, от който аз винаги съм се интересувал, както между впрочем и повечето българи, е обяснението на това правилен ли е бил изборът Православие вместо Католицизъм. Конвенционалната мъдрост не без основание счита, че отказвайки се от възможността да се присъединим към Католическата църква, ние се отказваме от възможността да принадлежим пълноценно на модерната цивилизация поради простата причина, че османските турци не успяха да завладеят нито едно общество, изповядващо католическата вяра за дълго време, но ние, бидейки православни, останахме пет столетия под османско господство. Какво спечелихме тогава, когато се отказахме от това да бъдем интегрална част от модерната европейска цивилизация – избрахме духовността на Изтока, избрахме да бъдем страж на Европа в завоевателните набези на османските турци през ХIV век!

Следващ интересен акцент, който бих искал да поставя, е свързан с главата Богомилство. Също безкрайно интересен анализ, който преодолява, бих казал, с лекота доста наслоени щампи върху това какво представлява богомилството, какво е донесло богомилството на българската държава, на българския народ. Богомилството е свързано с цялата тази скрита традиция на Европа, както я нарича Юри Стоянов – скритата традиция на гностицизма, която винаги притежава едно тайнство, един чар, чар на елитизъм, чар ако щете на избраност, защото именно в рамките на гностицизма ти се спасяваш чрез някакво специфично познание, което самият ти изработваш сам за себе си. Тук е целият съвременен ажиотаж[1] на тамплиери, „кодове Да Винчи“ и т.н. Богомилството е част от този контекст и никак не е лесно просто да бъдеш критичен, да отречеш богомилството в полза на държавно-църковното статукво от тази епоха. Не е тайна, че авторът е силно критичен към богомилството като духовно движение.

Какъв е контекстът на богомилството, защо то не носи в тази епоха това, което е полезно за България? Колкото и да ни е симпатично като социален протест – богомилството се явява едно движение, което отклонява, защото да обявиш материята за сътворена от сатаната означава да се откажеш да скулптираш личност! А личността е именно съдбата на съвременния човек, изправен пред задачата да одухотворява материята и, одухотворявайки я, да се самоизгражда като личност – една от големите мисии на християнството.

Исихазмът е представен блестящо в книгата. По много интересен начин са разгледани социалните последствия на исихазма вече в контекста на османското владичество – исихазмът създава един богат вътрешен интимен свят на българина, в който той се укрива! Публичното пространство е завоювано, държавата е завоювана. И до ден днешен ние носим в известна степен това наследство. Нашият интимен свят е доста по-богат, отколкото публичния свят, който обитаваме. Публичният свят може да има неизчистени, може да има некрасиви неща, но когато влезем в дома на българина, когато влезем в молитвената стая на българина, там задължително е уютно, именно защото този уют е изграден от това наследство или може би и от него.

И в заключение бих искал да кажа няколко думи по-скоро като въпрос, отколкото като констатация: последната глава е изключително важна, изключително интересна. Какво представляват робствата на България? Дали робствата на България са трагедия, дали робствата на България са изпитание, дали робствата на България са обяснение за това, което днес не сме, а искаме да бъдем? Това е една изключително голяма, изключително богата тема. Извън всяко съмнение е, че ние наблюдаваме наследството на тези робски столетия върху съвременното ни съществуване. Но авторът смело и в известна степен тайнствено подчертава своята собствена теза – робствата ни са изпитание, което е залог за бъдещ духовен разцвет! Робствата ни не са нещо, което убива, робствата са нещо, което предизвиква, което се преживява – страдание, през което се преминава и не просто се оцелява, защото оцеляването е агония на съществуването, както е казано в книгата. Робството е нещо, през което се преминава като изпитание, за да се отиде на един следващ етап – етапа на един духовен разцвет.

Аз искрено много вярвам и много се надявам тази теза да е вярна.

Благодаря ви!

 

Георги Венин – поет и журналист: Смятам, че човек, устремен към какъвто и да е връх или каквато и да е дълбина, трябва бавно и съсредоточено да усвоява подстъпите, че, ако се изстреля направо на вършинето или потъне като оловно гюле на дъното, разликата в атмосферното налягане ще го убие. Затова винаги ще ме учудват псевдоаристократизмът и бохемското нехайство към словотворчеството, винаги ще ме потрисат писатели, които смятат, че могат да улавят Диханието на Бога, без да знаят как дишат правописът и граматиката. Човекът на думите е жонгльор и ако той не е подчинил същността, така както я подчинява Ваклуш Толев, а знае само да разискря главни, има опасност да изпусне факла и да подпали шапитото[2]. Така може да изгорят невинни читателски души, особено когато авторът има куража да се заеме с най-неуловимата и най-непостижимата тема – Бог. Бог е много надълбоко и трябва да копаем. Но една лъжа може да е също толкова дълбока, колкото и една истина. Дълбочината на мисълта не е онова достатъчно основание за истинност, което дирим. Един на втория метър открива жила, друг рине нахалост цял живот. Как да разберем отде ще бликне животворен извор?! Повечето хора разгорещено и залудо рият наслуки. Тези, които сполучват, имат Божията искра, дареност, сърце, интуиция – те са събудили Бога в себе си и знаят къде е подземната жива вода, Той им подсказва. Дали срещата на тези две метафори: „Бог е луксът“ и „Бог е багета“, не е в съждението „Бог е мярата“...

Винаги съм се възхищавал на мярата във всичко, написано от Ваклуш Толев. Това е Божий дар! „Духовните дарове на България“, в своя прощъпален том, е не просто важен, но и съществен излив на мярата. Публичната мяра е отсяване на интимното от всеобщото – това е, което прави с този свой труд Ваклуш Толев.

На досегашните му премиери мнозина са се изкушили да цитират някои от мъдрите му изкази, ошрифтени специално в курсив или получер курсив. Разбирам ги отлично, но аз ще се опитам да докажа, че не само обмислено подчертаното от Автора има стойност – и като значимост, и като изразителност. Ето няколко прекрасни откъса, набрани с обикновения шрифт на основния текст, но за мен необикновени, необикновено силни: „Коя е идеята на бъдещето? Свободата! Животът е едно голямо насилие, насилие обаче, което не ни краде най-важното – свободата, а ни слага в епохата на тревожна лична голготска пътека. Именно да си извоюваме свобода!“ Или: „Историята си служи с легенди – за да извини разума, че не може да схване всички тайни.“ Или: „Така човекът, който е в Бога, е станал всичко, и Бог, Който е в човека, е проявил всичко.“ Ужасно се зарадвах ето на тази фраза: „Трябва да правим разликата между „светци“ и „равноапостоли“. Светецът върши личен акт, а апостолът – социален акт.“

Мнозина се възторгват от съхранените и възродени от забрава думи, които Ваклуш така умело поръсва като шарена сол върху дъхавия бял хляб на мисълта си. Сред тях наистина има звънливи и звуково, и дълбинно слова, посипани при това със съвършена отмереност – аз също ги отпивах като лечебни отвари: надмога, сговорка, огърлен, опорност, оробители, празномислие, преобрат, малостоен, глед, далечеем се, задгробие, битнина, околовръстие... Но ако набодем на очите си листото, няма да видим дървото; ако съзерцаваме дървото, няма да видим гората. Сама по себе си и най-сочната дума е неутрална валенция, докато не прилепне към друга дума, докато не образува фраза, изречение, послание. Ваклуш не пише думи – той пише послания...

Ваклуш Толев умее да води диалог с интелигентния читател, дори и да го подлага на скрити изпитни. Когато за първи път казва, че предопределение и предназначение не са едно (на 95-та стр.), той премълчава каква е разликата – за да изостри любопитството ни или за да изпробва търпението ни. Защото отговорът е даден след повече от 200 страници – на 312-та. Така че имайте настойчивостта и устойчивостта да прочетете тази книга докрай.

Може би съм в противоречие с Аристотел, но за мен предмет на литературата е вероятното, а на религията – възможното, което би трябвало да значи, че религиозната, богословската литература се занимава с вероятните възможности на Духа или на човекобожието. А литературата върху религията, каквато на пръв поглед е книгата, която ни е събрала – с възможните вероятности на Богопостигането или на Богочовечността. Но нима тези два пласта не са се слели под мощното дарование на Ваклуш?! Дарованието да бъде не просто списувач, но Посланик на Висшите сфери. Затова аз безсилно вдигам ръце пред натиска – вътрешния и външния – да определя жанровия тип на тази книга, но смея да определя нейното предназначение – тя е верска книга в най-първичния, неопетнен смисъл на тази дума. А това значи книга, която ни вика на своеобразен вътрешен общобългарски велик събор, защото не вярата разединява, а вярванията; не имената на Бога, а деноминациите!

И няма как да не ни гложди любопитството на какво ще е посветен следващият том от поредицата за Духовните дарове на България...

 

Кирил Коликов – главен редактор: Уважаеми г-н Толев, скъпи гости на днешното тържество! Безспорно първо искам да благодаря на преждеговорившите, които представиха по такъв блестящ начин книгата „Духовните дарове на България“.

Според мен, много е важно да си отговорим на един въпрос: Защо трябва да прочетем тази книга, какво тя ще ни даде? Мога да очертая две основни линии, за да допълня това, което беше казано.

Първата съществена линия е: какво ще научим от книгата? Знание, проницание и мъдрост – това е основната характеристика на тази книга!

Най-напред, както беше споменато вече, тя ще ни даде знание за определени исторически събития, както и за личностите, които са ги осъществили. Това обаче можем да го намерим и в учебниците по история – разбира се, не по този начин подредено и обяснено и не с това магично слово представено, но все пак може да се намери.

Другата същност на книгата е проницанието защо са се случили тези събития, каква е предпоставката да се случат. Не какви са събитията, а каква е предпоставката да се случат, какъв е техният смисъл.

И третият аспект е мъдростта, която ражда, както Авторът е казал: аурна същност срещу социална страст, т.е. тя ражда духовната атмосфера в тази книга. Това е не мъдростта на вековете, както има книги с афоризми, а е една енергия на Духовната вълна на Мъдростта, чийто носител е Ваклуш Толев. Тя обуславя предишните две съставки – именно прозрението и знанието, т.е. книгата има в много дълбоки пластове скрита една духовна енергия, един огън, който осветява както историческите събития, така и предпоставките за тези събития.

Втората линия е: каква е ролята на книгата? В нейната роля също могат да се посочат три елемента: минало, настояще и бъдеще.

Тя разкрива миналото, т.е. разкрива енергиите в пътя на българския национален дух в миналото. Те са изведени дори не като път, а като един епос, като една легенда за българския национален дух.

Целенасочеността на този епос е в настоящето да се даде една нова форма на съзнание на българите. Не изкуствено създаден национализъм, а осъзнаване на ценностите на българския национален дух, както каза и проф. Минчев, независимо от видимите условия в настоящия момент – при смяна на един исторически момент. (Винаги при смяна на определен исторически момент се забърква, да кажем, в бистрата вода и мътна.) Ние можем да осъзнаем и наистина можем да се гордеем, че сме носители на този национален дух – това е втората предпоставка в настоящето!

Но и това не е най-същественото. Въпросът е: каква е идеята на тази книга за бъдещето? Тя е не само да ни посочи миналото и настоящето, но и да ни даде предназначението на българския национален дух. Предназначението, на което ние трябва да поставим основите и което бъдещето ще осъществява, а именно – влизането на една нова култура в света: Културата на Духовната вълна на Мъдростта!

След културата на Духовната вълна на Любовта, дадена от Христос, и културите на Правдата, на Митологиите и на Сътворението, следващата култура е на Учението Път на Мъдростта. И естествено не само ние, а и бъдещето ще се пита: Защо в България е родена тази духовна култура? Отговорът е в тази книга – защото българският национален дух притежава качества, с които може да приеме такава енергия, може да даде такива идеи. Българинът е минал през съответните подготовки и посвещения, за да може в края на краищата да понесе една нова висша духовна енергия и да изгради една нова духовна култура!

 

Музикално изпълнение на пиано от Иво Бонев

 

Ваклуш Толев: Уважаеми г-н проф. Минчев, уважаеми приятелю Венин, уважаеми г-н Коликов, скъпи присъстващи! Чувството ми за отговорност ме води към една признателност, наречена благодарност, за вашето присъствие.

Аз имам в съзнанието си една стара легенда, а за мен легендите са непрочетена истина. (Не е страшно, когато има невежество, страшно е, когато невежеството е коронясано, дори да е административен лъч, да не говорим, когато е олтар на моление...) Орфей слиза в Адеса, за да изведе Евридика. Евридика не е едничко име на жена, то значи изначална светлина[3] – Евридика е нашата душа! И ако беше така разгледана тази легенда, нямаше да има учудване човек да каже, че легендите са съхранени тайни.

Така че слизането на Орфей да изведе Евридика е събудената отговорност да изведете душевността си от това, което се нарича „плът“. Затова Учението Път на Мъдростта, или тези „Духовни дарове на България“, поднасят една тайна: одухотворяване на материята!

Но аз винаги правя разлика между религия и вяра. Религията е обредно поклонение и насилие, тя дава идеята за Разпятие, но само подсказва, че има Възкресение. А то е реално! И ние разтълмяме в тази книга една енигма, а именно – одухотворяването на материята. Но когато тя възкръсва, тогава се дава решение на енигматичния въпрос „що е човек?“. Вижте, преди това е имало същество, индивид. Едва Пилат (чрез подсказаната словестност от Христос) дава йерархията човек – казва: Ecce homo! Необходимостта от бъдеща култура на човечеството – Културата на Любовта, и това Ecce homo бе причина Иисус да бъде разпнат. Сега бъдещата култура на човечеството е Духовната вълна на Мъдростта.

Чрез християнството се даде йерархията – човек, тайната на Учението Път на Мъдростта е, че човекът трябва да свали Светлина с друга същност – събожник! А идеята за събожника е смутителност. Но има йерархия на овладяването и събуждането на съответните вложени възможности в човека – и плътска усетност, и душа, и Дух. В човека са глиптирани седем тайни, наречени духовни центрове, чрез които събуждането го носи в различни съзнания.

Мен не ме учудва, че Орфей слиза в Ада и извежда. А разбира се, че Евридика още трябва да дава уроци на своята божественост, защото, когато един тропот е смутил съзнанието на Орфей, той се обръща. Тайната е да не се обръщате! Вие не може да изведете своята душевна или духовна цялост, когато играе съмнението! Разбира се, това е йерархията на Духовните вълни. Йерархията – вече формирана, изкласена и готова за жътва от будността, е дадена в тази книга!

Освен от официоза, идеята за будността, за пророчеството не е приета и от различните пъпкувания в религиозното мислене. Дори богомилството го нарича съблазън. Но идеята да давате Път не е съблазън. Пророчеството има степени – малки и големи пророци. Отделен е въпросът, когато познавате това, което е било забранено, наречено окултно знание, т.е. скритото знание. Но понеже може да бъде оценено с маломислие, затова са го наричали окултно, а официалното изповедание, в страхопочитание от своя тотем, налага забрана и отмъщение.

И ето защо един Данте ще напише девет кръга на Ада. По-голямо изстъпление над човешката душа никой не е вършил! Църквите може да му ръкопляскат – аз никога! Когато имате осъзната будност, на която сте дали приложност, вие не можете да носите чувството на страх, защото идеята за Възкресението, или одухотворяването на материята, е по-голяма реалност от реалността, с която човечеството работи. И не е въпросът за аргументите. Този, който иска чрез аргумент да направи пробив, той няма проницание. Стадиите на развитие, разбира се, ще минат през аргументи, но пазете се от култа към аргументацията.

Така че един Данте дава девет кръга на Ада, а един Орфей ще извежда от Ада. Ето този конфликт винаги е стоял в съзнанието ми и това, което съм го сложил в тези десет реда пред читателите, е, че книгата „Духовните дарове“ е аурна същност, т.е. духовност, в битка срещу социалната страст! И това е битка за единство.

И съм възхитен от г-н проф. Минчев! Просто това е събудена отговорност към богословието, към тази теургия, която крие богословието. И то не онова, което ви казва да си загубите главата, когато правите моление. Не! Не губете съзнанието си, защото има един образ още в първите глави на Битието: пъдят Адам, понеже не му дават знание и той си го взема. Значи знанието е белег на отстъпление от вяра не, а от религиозно поведение. Защото вярата е много по-дълбоко проницание.

Така че аз съм изумен! Един дълбок анализ на словестни тънкости и идейни съпротиви посочи г-н Венин. А понеже познавам до известна степен г-н Минчев, неговата теология пък беше наука на прозрението! Отделен е въпросът, че тази наука има стадии. И все пак, когато дивакът не може да направи друго, той има тотем. Но прави тотем кое? Кравата, която нарича свещена. Защо? Защото тя е неговата социална страст, тя е неговото социално благо, а в същото време тя е неговата олтарност.

Ето защо бях възхитен от анализите, които тази вечер чух от господата, които интерпретираха „Духовните дарове на България“. Не всяко нещо може да наречете духовен дар. Някои говорят, че науката била красива. Красива наука!? Вижте, науката може да бъде диалектическа, може да бъде дори откровенска, науката дори може да бъде и пророческа, може да бъде догматична, каквато да кажем известни религиозни доктрини натрапват, но не може да бъде красива!

Много голям е дългът на признателността ми към тази вечер, изумен от тънките анализи на известни откъси от книгата. Защото никой не може в цялост да я предаде. Дори моето съзнание вече я разделя... Но никой не може в стадия, в който идват културите, да ви отнеме нито социалната страст, нито аурната будност, с която вие осиявате вашето небе със светило. И не може да се дава приоритет на материята. Материята е само участник в това, което се нарича Сътворение. Фактът е, че човекът може да сътворява...

Така че в тази книга аз трябваше да дам известни обяснения. И това е идеята да одухотворите материята, която пречи да изведете от вас духовната субстанция. Засега човечеството си служи с материално гориво. Но човекът, ако вземе идеята за летежа, която е демонстрирана в поднебесните сфери, ще види, че ще дойде време, когато неговата материална сила няма да е нужна, защото трансформацията ще му даде духовна енергия, която носи, т.е. това, което има и в прабългарската религия – тангризма. Окултистите, когато искат да говорят за човека като Дух и мисъл, макар и в тяло, те безспорно също говорят за присъствието на такава духовна сила у нас, наречена Кундалини. А прабългарите живеят хилядолетия преди Христа и имат висша духовна сила и най-изчистения монотеизъм! Защо е трябвало да дойдат в Европа? Защото тук са се раждали институти – институти на знанието.

Интерпретацията ми за робството, каза г-н професорът, е наистина пълно отрицание на погледа, който ни поднася фактологията. Макар че старата латинска поговорка казваше, че когато фактите говорят, боговете мълчат. Пък аз казвам: Когато боговете говорят, фактите трябва да бъдат погребани! А в Учението Път на Мъдростта стои: човекът е бог в развитие! И тогава вие бихте потърсили това, което Хермес е казал...

Ограничението, в което е сложена културата в настоящия момент на планетата ни, е една беда за многовалентността, която има човекът. Първичният усет е наречен интуиция, но когато е осветен със знание. Усетът, който е непосредствено знание, той е творческа интуиция, така както Анри Бергсон го беше казал навремето. Разбира се, че го обличам в дрехата на новото – това е логично!

И така, Данте никога не е слизал в Ада да освобождава – Данте слиза в Ада, за да даде казън. Величие на подлостта, която е дори опорочване на Христос – девет кръга на Ада! А един предшественик – Орфей, слиза да изведе Евридика! Как да ги интерпретирам всичките тези поделения на човешката присъственост?! Защото човекът, ако не присъства в своята даденост, как би направил Кръщение?! Там е дързостта на княз Борис Покръстителя, който не пожали първом себе си. Защо? Защото имаше проницание.

Ако не бяхме дошли тук с Танг Ра от дива Азия, нямаше да направим бъдеще като предназначение на народ! Но трябваше да пожертваме Танг Ра! Тангризмът в много отношения като култура на изповеданието е много по-съвършен и много по-свободен, но българите трябваше да правят култура. Златен век на българска книжнина! Може ли човек да се лиши от провиденцията, която ви чертае бъдеще, и да стои в дивашка Азия тогава?! Ето това е голямото дарение на българина, който трябва да бъде...

Така че изстъпленията, които известни идеологии раждат, това е беда. Страхът на човечеството да се освободи от идеологии, и дори да се хвали с тях със столетия, е също тъй обиден. И когато на религиите се дава давност по-голяма от едно столетие, те не са секти вече – те са идеологическа натрапчивост. Но тъй или иначе, за да отработите свободата си от един олтар, вие трябва наистина да вземете проницанието си с друга чакра в интерпретацията на будността на човека – това е Дух в реалности. Затова знам – одухотворяването на материята е бъдният летеж на човека!

Благодаря ви от сърце!

 

27.04.2011 г.