на Мира Бозева[1]

Мира Бозева: Разговаряме с Ваклуш Толев – богослов, мъдрец, автор на книгите „История на религиите“, „Езотерични школи и мистични учения“ и на списание „Нур“. Въпросът ми към Вас е: ще присъства ли Мъдростта в нашето Трето хилядолетие?

Ваклуш Толев: Тревогата на човечеството в цялата негова жизнена история е била да търси пътя на съвършенството, да отреди място на нравствената си градация чрез едно служение, както се казва, на олтар. Но в същото време тази градация на нравствеността е съпровождана с една вътрешна потреба – това е вярата като духовна необходимост.

Ведно с таблицата за нравствената градация идва и приложната социална даденост, която носят духовните Учения. Аз винаги говоря, че история се прави от волята на цезаря, но винаги и с молитвата на жреца! Молитвата на жреца е започнала с един тотемен олтар, минала е през митологични съзнания, с които е изграждала цивилизация, минала е и през едно духовно Учение, което прави отношения човек-човек, човек-Бог – това е Учението на Правдата. След като Учението на Правдата изведе човека в лично поведение към себе си и към Бога, трябваше вече да се намери нещо повече (защото Правдата не бе достатъчна в изграждане на отношенията) – да се потърси събожника, макар че Христос каза: Обичайте врага си!

Така постепенно ние минаваме в една друга йерархия, с една друга стратегия – идеята за свободата на човека от колективното съзнание. Историята в повечето свои осъществявания е водена от волята на цезаря, но той е употребявал една колективна воля, едно колективно съзнание. И религиите също са ползвали това – прилагали са в социалните области колективно съзнание. И ето походите на кръстоносците, ако щете, до голяма степен и инквизициите... Колективното съзнание жрецът го е ползвал в отговорност за светостта на Учението. Време е вече човечеството да се освободи от колективното съзнание както в своето историческо, гражданско и социално служение, така и в своето верско поведение. Това е, което ме накара да родя идеята за Духовните вълни, които се градират с отработването на личността.

Христос направи един от най-големите ходове в световната история – свобода за личността. Свобода за личността и от колективното съзнание, и от родовата кръв, така добре мотивирала поведението на расите. Той каза: Кой е баща Ми, майка Ми, братята? Този, който слуша Словото на Отца Ми! Той даде за първи път в световната история свобода от кръв, свобода от раса. Точно затова е нужна Мъдростта, която е вече свобода от доктрината на грехопадението, от доктрината око за око, зъб за зъб, от доктрината на осморъките и четирилики божества... Време е човечеството да се освободи. Това може да направи вече само Доктрината на Мъдростта, която предоставя на човека една друга идея – идеята, че човекът е един бог в развитие. Аз съм възхитен, от един Анри Бергсон, който в своята философия на интуицията дава знаменитата идея да се създаде божествено човечество!

 

Мира Бозева: Ако Ви разбрах правилно, човечеството е споходено от потребност за ново духовно Учение. След като източната култура чака Майтрея, при това ситуирано около 2000-та година, а западната култура и цивилизация очаква Второто пришествие, ще се случи ли това, или може би вече се е случило и ние не сме го забелязали? Това е моят провокационен въпрос.

Ваклуш Толев: Въпросът не е само провокационен, той е исторически необходим, морално наложителен и духовно потребен. Защо? Вижте, има феномени, които Изтокът признава, само че в забавления пропиля 5 000 години. Тези същите феномени Западът не ги признава, но науката ги доказа.

Време е да се разбере, че доктрината за прераждането е една безспорност. Тя може да приключи тогава, когато човечеството в своето вътрешно осъществяване направи това, което казвам: човекът е един бог в развитие, но не още Бог! Когато човекът стане една жива теогония (разбира се, хвърлила дрехата на стихийните богове), наложително е тогава подсказаното в контекста на християнството – т. нар. Второ пришествие. Щом приемат, че Христос може същият да дойде (пък било то и за Второ пришествие), тогава защо трябва да се отрича, че съществува един закон, който еволюцията изнася или причинността и следствието извеждат на живот? Тогава какво има да се отрича?

Потребата обаче от това Пришествие е, когато човечеството е в състояние да приеме една нова Духовна вълна като стратегия в своето осъществяване. Вижте, колкото и много мъки да са прилагани върху човечеството, досега няма мъка, която да е могла да убие Бог в човека. Не е важно дали човекът вярва в Бог, или не. Потребността от съвършенство и обожествяване е неизбежна! Вярващият ще рече „Бог“, невярващият ще рече „Висшия закон“, „Висшата разумност“, а друг ще рече „Нищото, от Което е всичко“.

Тази необходимост безспорно налага да се мотивира и оформи това, което предшественици са правили – Учение на Правдата, Учение на Любовта... А сега идва Учението, или Доктрината на Мъдростта. Тя дава една нова нравствена таблица: Злото е нееволюирало добро! Не може да бъде отричана материята и обличана в дрехата на вечен сатана, който изкушавал и погубвал човечеството. Материята трябва да се одухотворява, така както Христос я манифестира. Одухотворената материя позволи на Христос да възкръсне! Възкресението като доктрина, която Мъдростта обяснява, освобождава злодействието и зломислието от тяхната пъклена целенасоченост, защото този, който иска да убие някого, след като знае, че другият ще възкръсне, безсмислието на деянието му е налице. Следователно ние намираме и вътрешната енергия, с която се извършва промяната.

Ако Правдата е налагала око за око, Христос я отрече с прощението: Който е праведен, нека пръв хвърли камък! След 1 500 години се оказа, че няма нито един праведник. Никой не хвърли камък. Тогава Христос сложи в живот Учението на Любовта. Той сложи обич към врага. Аз сменям тази дума и казвам: Няма враг, има събожник!

Доктрината на Мъдростта не говори за грехопадение; не говори за `имане, защото Учението за съвършенството и обожествяването не е учение за облагодетелстване. То е Учение за това, че можеш да станеш Единосъщ – най-великата тайна, която ще има човечеството в бъдеще. Доктрината Път на Мъдростта облекчава битието на човека, като посочва, че след стотици години ще има друга Духовна вълна – Вълната на Истината, която още Христос подсказа: Истината ще ви направи свободни. Следователно още един лист от Вечността беше предоставен на човека – Истината. А човекът от своя страна може да я научи от това, което аз наричам Книга на Живота, за която в Откровението на Йоан са дадени ясни знаци. Казвам, че Книгата на Живота е бъдещият олтар на човека! Не е достатъчно вече да събереш съчки и да направиш клада за олтар, не е достатъчно да поднесеш кръвни жертви... Необходимо е да поднесеш едно износено битие, да хвърлиш дрехата на Митологията и да влезеш в това, което казвам: да бъдеш, вместо да имаш!

 

Мира Бозева: Предстоят ли лекции, които ще продължат темата за Книгата на Живота?

Ваклуш Толев: Най-голямата радост, която изпитах, това е, че хората са с вътрешна вече усетност, с това, което Мировият живот праща като енергии и еманации. Една аура на Учението Път на Мъдростта събужда много интересни потреби. По-голямата част от тези, които присъстват както на Съборите, така и на другите занимания, питаят особена почит към това, което нарекох олтар на бъдещия храм, т.е. Книгата на Живота. В тази Книга на Живота най-същественото е именно Съзнанието на Бога. И безспорно ще има лекции по тази тематика. Ще има лекции за присъствието на Мъдростта в социалния живот, за присъствието на Мъдростта в културния живот, за присъствието на Мъдростта в Мировия свят, с което, бих казал, е уплътнена нейната даденост – безолтарна, но с вътрешен олтар; без морални постулати, но със събудена отговорност; изработваща една нова духовност.

Идея за свобода! Никой не може да търси път на съвършенство чрез облагодетелстване. Няма облагодетелстване в пробудата, има отговорност в служението! Затова аз не приемам целенасочеността, нито пък поставени цели. Приемам, че служението е Всемирна даденост – то е несмутена жертва! Христос го освидетелства – възможност да изходите Голготския път.

 

Мира Бозева: Господин Толев, около Вашия лекторат, около Вашите лекции от години е създадено вече едно Общество, което възприема себе си като Път на Мъдростта. Което е забележително – има последователи и една социална формация.

Ваклуш Толев: На тези, които имат присъствие в Доктрината Път на Мъдростта, аз им дадох едно предизвикателно име, което трябва да се напълни със съдържание в Третото хилядолетие – Деца на Деня. Има Посветени мъже, има Деца на Слънцето, има апостоли... Всички те са вършили своето служение във времето на тяхната доктрина. Време е сега – в Пътя на Мъдростта, Децата на Деня, в своето присъствие в Третото хилядолетие, да уплътнят прозрението, че човекът е един зрим теогон. Тази негова даденост трябва да бъде мотивирана с един знак на съдбовността. И този знак е сложен в самото Учение, в самото списание и след това като символ на цялото Учение Път на Мъдростта. Това е Триъгълникът, който е горната част на Христовия кръст. А Кръстът на Христос е битка между Дух и материя, не мъчение! Точно тази горна част е този Триъгълник, в който е Змията. Змията винаги е била символ на мъдрост, независимо че в глава първа на Библията се опитват да я изкарат сатана. Но все пак си остава израз на мъдростта и затова Христос казва: Бъдете мъдри като змията и кротки като гълъба.

Точно този символ дава на Децата на Деня правото на плътно поведение в осъществяване Мъдростта чрез отговорност, когато Духът е победил материята. Това не значи, че изведнъж всички ще станат божествени, всички ще станат свободни в своята божественост. Не! Еволюцията... Мировото съзнание не е осъществило това, което Христос остави – хората да обичат врага си или пък да правят това, което каза: Когато някой ви удари едната страна, да дадете другата – но светът го знае. Така че аз не се смущавам, че светът вече ще има една своя нова морална кауза.

 

Мира Бозева: Защо това се случва именно в България? Греша ли, ако ми се иска да видя мястото на новата Духовна вълна именно на тази земя, на която ние с Вас живеем, като резултат от това, че тук е срещата на Запада и Изтока?

Ваклуш Толев: Не грешите, защото тази земя е белязана още преди да бъде наречена България. Наречена е Ракхива, което значи „етерно пространство; небесна твърд“. Следователно тази земя, която е била огнище на много посветени (тепърва ще откриват още много неща в нея), тя самата е излъчваща духовни сили. Тук са работили много посветени. Да вземем един Орфей, който е разкъсан от вакханките. Той не е укротявал нито лъв, нито вълк около себе си. Укротявал е зверовете вътре в себе си. Това върши посветеността. И затова Съборите, които правя с Обществото Път на Мъдростта, са на Орфеевите скали.

Залмоксис също е една от белязаните личности, който е бил ученик на Питагор. Той е бил тук и жрец, и цар... Залмоксис поставя една голяма теза – тезата посветените да се пожертват, за да може да се възземе това, което наричаме обикновено човешко съществувание. Следователно тук са родени енергии, чертани са пътища, по които сега трябва да вървим.

 

Мира Бозева: През последните години една голяма част от българските мислители бяха възхитени от историческия поглед на Арнолд Тойнби, сравнявайки го с възможността човешката история да бъде обозряна от някаква „горна“ гледна точка, от нещо като птичи поглед. Във Вашите лекции, които протичат вече близо 9 години при нестихващ интерес, това, което прави впечатление, е именно „горната“ гледна точка или птичият поглед върху Духовните вълни на човешката еволюция. Откъде се взема това?

Ваклуш Толев: Това е много хубаво като илюстрация – птичият поглед е много важен, но, да кажем, една лястовица не може да направи птичия поглед на орела. Аз също съм възхитен от Тойнби, възхитен съм от Херман Хесе, от Юнг и пр., и пр. Знаете ли, те поне някак си напипват пулса на потребата от първенството на Духа пред разумността. Културата на Европа в почти всички нейни философски тенденции е разумна, с изключение на някои по-скоро импулси, които, примерно, един Ницше прави. Защото Ницше ражда една идея за свръхчовека, въпреки че в този свръхчовек той търси мощ за власт, което е една от големите му грешки – да се опълчи срещу смирението.

Идеята на Ницше за свръхчовека е гениална. Тя обаче не е негова, ако трябва да се каже, защото отдавна е дадена в окултните школи, според които човекът трябва да се надмогне. И аз имам една лекция за това именно освобождаване – надмогване в идеята на живеенето. Защото ние съществуваме, не живеем още. Тогава можем да кажем, че този, който ходи по земята, съществува, а чрез птичия полет трябва да потърси живеенето. Затова Христос много добре каза: Аз съм Пътят! (Ще трябва да се изходи един Път.) Аз съм и Истината, и Животът! Колко неща трябва да може един човек, за да квалифицира тоя живот. Защото в тезата за Духовните вълни, които изреждам, след Мъдростта ще дойде Истината, а след Истината ще дойде Свободата. Само свободният може да живее, защото той вече не физиономира. Той е Миров, или както индийците го наричат – Пуруша. Тогава не може да живее с болката за себе си, а трябва да живее с болката дали „боледува“ като Богоосезаемост.

Въпреки че всички, които изброихме, имат птичи поглед, Европа страда от това, което се нарича размисъл, но не е прозрение. Анри Бергсон стигна до идеята за прозрението с неговата формула за интуицията. (Разбира се, тя е предшествана от един Плотин.) Идеята за интуицията довежда Анри Бергсон до това, че наистина еволюцията трябва да доведе до онова, което в една от лекциите си бях дал съвсем ясно: какво е мисълта – битка за очовечаване; какво е откровението – битка за обожествяване! Виждате колко големи са разликите. И ако се води тази битка чрез идеята за откровението, която безспорно е хранена от интуицията, тогава Анри Бергсон много усетно и много, бих казал, социално я изразява: Нужно е едно обожествено човечество! Идеята ми, че човекът е един бог в развитие, така плътно се допира до това!

Така че тези хора наистина дадоха на Европа поне още едно стъпало от Яковата стълбица. При Яковата стълбица има един много характерен момент – това е битката между човек и Бог. Но се изпуска нещо друго. Вярно е, че Яков окуцява в тази битка, но след това е наречен Израил. Значи трябва да се смени гласната, вибрацията. Тук е величието на Хермес, който е историческа личност. (Всички митологични божества са исторически личности, само че много далече във времето, за да може сега да им бъдат сваляни дрехите, а те са облечени в божественост!) Хермес създава една своя теза – „Песен на гласните“, с която дава характеристики на божествата и може да ги вика. Зевс му е надзорник, но Хермес е, който дава имена. Оттук е великата тайна – Бог сътворява всичко, но го завежда при човека – той да му даде имена.

Така че, когато Европа иска да характеризира потребата от птичия поглед – одухотвореното мислене, с характеристика на одухотворена история, безспорно ще трябва да прецени защо в съответните Духовни вълни тя е създавала подобни култури. Европа просто подражава. Тя не роди нито един Учител, не създаде нито един мъдрец. Даде добри философи, но за ума, не за прозрението и Духа.

Затова, когато аз мотивирам известни свои схващания в посланието ми за 13 безсмъртни българи, проблемът е на какво основание са изведени от хилядите велики тези тринайсет. На основание на прозрение и предназначение!

Това Европа изпуска. Това изпуска и Ницше. Той не можа да види предназначението на този, когото нарича свръхчовек, освен в мощта му да има власт. Добре, това не противоречи на тезата ми, че история се прави от волята на цезаря, но той пропуска молитвата на жреца. Тогава какво? Ще създаваме автономни личности само с мощ за власт?... Това е беда на човечеството и безспорно, когато една част от това се вземе откъснато от Мировото съзнание, могат да се създадат, както сме свидетели, катаклизми на авторитарност, на тоталитарност. А не можете да правите битие без социална реалност, защото човекът е, който я осъществява, и аз казвам, че той е Богоосезаема необходимост!

 

Мира Бозева: Г-н Толев, с удивителна скорост, само за две или три години от началния момент на възникването на идеята за пантеон на 13-те безсмъртни българи тя придоби рядък отзвук – от кръгове на държавници до душата на редовия българин. Имам към Вас следния въпрос: Вие очаквате ли, надявате ли се или давате ли на такива като мен надеждата – скоро до 13-те да се нареди четиринадесети в нашето време и с не по-малка като значение мисия?

Ваклуш Толев: Наистина тази идея за 13-те безсмъртни стана нещо като трапезен хляб на мнозинството. Тази година я изнесоха и се прокламира по множество медии. Празнуваше се в 10 или 15 града с панихиди. Очевидно отговаря на потребностите, защото, когато лишите един народ от право на себесъзнание за величие и достойнство, вие много лесно му слагате знаменателя на непотребен, т.е. само на някакъв роб, който знае да работи и да се храни, а няма еманацията на достойнство, която да го осенява. И затова аз казвам, че безсмъртниците нямат нужда от нашето признание, но ние имаме нужда от тяхното присъствие! Това е голямото.

Сега, колкото до възможностите човечеството, или по-скоро българинът да си отреди четиринадесети, това може да стане, когато си искат, след мен. Защото аз вярвам в числото 13. За мен то не е фатално. А мотивът ми, разбира се, ще си остане, че имаме 13 века България.

 

Мира Бозева: Накрая, има ли нещо вярно в контактьорството?

Ваклуш Толев: Нищо по-разглезено в недостойнство няма от контактьорите. Те са разглезени, защото не познават големите тайни. Мислят, че всичко е истина – това, което с две фрази навремето казах: девет истини и една лъжа, която омита всичко; или девет лъжи и една истина, която им прави чудеса. Те са разглезени, защото нивото им е много ниско. Това са хора, които се хранят от страничните енергии. На тях и чудо да им направиш... Затова навремето казах: Няма по-трошлив стълб от чудото! Христос много добре го каза. (Църквата Го прави само чудотворец, а Той дава Учение, което няма равно на себе си.) За всяко нещо се търси чудото и затова Той каза: Докога, о, народе неверни, ще чакаш знамения и чудеса? Защо? Защото в чудото има една ненаситност. Аз съм ги изпитвал тези неща. Няма нужда да казвам, че съм вдигал човек. Отиват, целуват го и се прощават... Не ми е нужно признание, но трябва да знаеш кармата. Трябва да си видял и да поемеш отговорност.

Какво обаче иска този, който иска чудо? „Е-е, да, това можеш, ама онова не можеш...“ Въпросът е, че няма да се задоволи. Неудовлетвореността от чудото е, защото хората се занимават с обстоятелства, не с проницание. Това е трагедията.

 

Мира Бозева: Благодаря Ви за частицата знание, което споделихте с нас.

Ваклуш Толев: Аз благодаря на Вашето предаване и нека зрителят да си вземе това, което ще му създаде тревога, защото съм казал: Има една велика тревога, която се нарича религия! Благодаря!

 

Със съкращения

15.09.2000 г., София, Борисовата градина