За дисциплината „История и етнология на религиите“
към магистърска програма „Интеркултурна комуникация“
на Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“
Светлозар Нанов: Г-н Толев, на какво основавате идейната си позиция, че „човекът е бог в развитие“?
Ваклуш Толев: Благодаря за вниманието, с което Вашата институция или потребата на част от тази институция се е спряла върху един от най-съществените непреходни проблеми, за да се потърси малко по-различно виждане от религията или малко по-различно схващане от това, което науката е предоставила като предмет на знание. Всяка институция сама за себе си има своето основание: едната работи с очите на знанието, или както казваме – „култура на науката“, другата – с получени откровения, които са сложени в рамките на прозрението, че човекът е сътворен. Науката се спира върху родения човек, а не се е спряла досега върху сътворения – привилегия, която е обсебена от страна на религията.
Още в книгата „История на религиите“ съм предоставил както като размисъл, така и като предвиждане (но то безспорно е мотивирано от много по-далечни знания, които носим в себе си) тезата, че човекът е един бог в развитие.
Първо, трябва да признаем, че има подобна формула, само че прераснала вече в идея за Единосъщие – Христос казва: Аз и Отец сме едно! Иисус Христос е роден, изхождайки из поколението на сътворения Адам. Има предшественост, която не може да бъде отречена, и институтът религия я дава в книга Битие – идеята за сътворен, който получава привилегията да ражда. Андрогинното начало в сътворения – това е именно идеята, че той получава привилегия да ражда. Следователно вложено е това, което науката нарича еволюция.
Но преди да започне еволюцията, е имало естествено инволюционност – слизане на Духовната субстанция, на този Миров Дух, Който изгражда постепенно Своята еволюционност и това, което наричаме Мирово съзнание. И от Мировото съзнание се стига до една възможност Този Сътворител (Който изхожда от енергиите на Абсолюта, на Когото ние не можем да сложим наименование) да сътвори всичко, което е създал: земя, вода и пр., накрая и това, което се нарича „човек“. Но го сътворява с една основна привилегия – свобода от Сътворението. Свобода чрез правото на еволюционност на т. нар. от нас биология. Затова Адам получава правото да ражда! Неговата единност е възможността да създаде от себе си, от андрогинното си начало онова, което окултната наука нарича „астрално битие“. (Ако ние нямаме астрално битие, не бихме имали продължение в плътта, в триизмерния свят.) И в този именно четириизмерен свят – Астралния, човекът има вградена вътрешна енергия, която обособява в сътвореното с плът андрогинно начало. После тази андрогинност се разделя. Как? Когато Адам заспива – в сън, в Астрала, се извежда от него една струя – извежда се Ева, която в превод е „живот“. И тези, които познават не само науката, но и окултната страна на науката, знаят, че Астралът е, който дава жизненост. Следователно не се къса връзката с Мировата енергия, която чрез Планетния Логос дава оживотворяване на плътта чрез астралната енергия.
Тайната човекът е един бог в развитие може да бъде подкрепена точно с това, че тази божественост, която като енергия слиза, когато започва своя еволюционен процес, започва обратното търсене на Божеството, което в книга Битие стои много ясно: Адаме, где си? Този вложен като Дихание у нас божествен пламък, губейки се в съзнанието, започва да се пита къде се намира. Божествеността у нас е сложила в човека различия от другото сътворено и тогава има не двуполюсност, а еднополюсност, която се самотърси (и започва да се размножава). И тогава в човека вложеното Дихание, което наричам Божия човечност, започва да се търси. И Адам вътре в себе си (не Бог го търси, Той не може да не „вижда“ къде е Адам – в обвивката на триизмерния свят) започва да се пита: „Где си?“. И се улавя, че вече е гол, т.е. облечен е във физическа материя.
Материята създава вибрационността на образа, но вложеното Дихание, или енергията на Сътворителя, е, което отпраща човека в битие – то прави битие, образът е потвърждение. И така еволюционността започва...
Тогава нямаме основание да се страхуваме да кажем истината по този въпрос: онова, което е Космична същност, онова, което е Всемирността, вложена като Дихание в човека, го прави какво? Един бог! Бог стои над нас, но заради самите нас се е вложил в нас! Следователно нашето признание не е признание на невъзможността ни да Го достигнем, а е признание на еволюционната ни будност да изведем вложената инволюционност.
Един по-нисш човек, когато започва еволюционността, може да говори, че сравнен с другите светове – света на камъните, света на растенията, света на животните – е като бог. А и те, ако могат, също така биха казали, че той – човекът, който ги съхранява, е едно божество за тях. Така че аз имам пълното основание да говоря, че отношението към Сътворителя служи за съпоставка, че сътвореното трябва да достигне своя Сътворител – тази Всемирна сила, или този Лик, който слагаме за Творец. Тогава не можем да не кажем съвършено отговорно, че човекът е един бог в развитие! Отделен е въпросът това как става? С онова: Аз те сътворих по Свой образ и подобие... След като е стигнал образа вече, трябва да извърви пътя на подобието си – от човешки образ до онази неопределеност, наречена Бог! Човекът не е само идея, човекът е реалност! И това не може да бъде само като теза – то създава основание да изпълните еволюцията си и да йерархирате. Един Плотин какво казва: човекът може да бъде добродетелен гражданин (и съответно да му отдадат признание, както и сега дават ордени), човекът може да бъде син на Бога, човекът може да бъде и бог, но човекът може да бъде и Баща на боговете! Ето каква йерархия е вложена в тази теза (в III в. сл. Хр.).
Планетният Логос носи основанието да създава в една планета култура на Бога. И затова виждаме от старите култури останали наименования: „лунни богове“, „слънчеви богове“, „богове на Сатурн“... – значи стои идеята за култура на богове. А тези лунни богове, тези слънчеви богове... минали ли са стадия на човека?! Ако ние дълбоко влезем в своята духовна сома, ще видим идея за индивидуализиран дух, за да се създаде отделен бог – както се повтаря една тайна за съществуване на минали богове и на т. нар. стихийни богове – одухотворяваме водата и имаме бог на водата; одухотворяваме огъня и имаме бог на огъня; одухотворяваме добродетелта и имаме бог на правосъдието...
Следователно нямаме никакво основание да живеем с тревога, че човекът е един бог в развитие, а Христос го каза с прозрение: Аз и Отец сме едно! Може ли да бъде изречено това от обикновения човек? Може – тогава, когато е завършил еволюцията си! В пътя на еволюцията той трябва да бъде посветен, за да може да го направи. Но това не може да дойде случайно. За да имате куража да „отречете“ своя само биологичен, анатомичен свят и да го направите божествен, това значи, че вие се храните от подобието, от Духа.
За съжаление пет хиляди години индийската религия не е направила и една стъпка нагоре – те си имат трима коренни богове с три различни религии. Юдейството пък калцира идеята за еднобожието, и то с един отмъстителен Бог. Докато при индийците боговете не са отмъстителни, при юдейството богът на Правдата е жесток. Христос намери изход за свобода и каза, че е единство с Бога. Рече и: Обичайте врага си! Той направи голям пробив, но не можа да се смени доктрината на добродетелите с пътя на знанието. А и това не става само по искане на личност – става по кръговрата на Седемте Духовни вълни, които, йерархирайки будността ни, изграждат това, което се нарича олтари. За съжаление олтарът става место, където трябва само да се прави обред и по този начин се заземява онова, което като закон стои в човека в пътя на съвършенството – тялото. И започват хората да се управляват със законите на добродетелите, а не със знанието.
Духовните вълни са били последователно отговорни как се изгражда културата на поклонението, като се започне от един тотем – прави се едно животно някакъв бог и към него се обръщат с всичкото подчинение. В края на краищата, идва идеята за свобода от този тотем-бог. Защото правилният превод на думата „тотем“ е „покровител“. А какво е Бог сега, когато не е тотем – пак е покровител! Той може да ни даде вече и знание, защото идеята, която Христос ни остави, е: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец! Може ли един тотемен поклонник да каже: „бъдете съвършени, както е съвършена маймуната“ или – „както е съвършен вълкът“ (станал емблема на Рим)?!
За съжаление културата досега не даде Доктрината за йерархия на Духовните вълни – дори окултната литература. Окултизмът даде тезата за седемте Коренни раси, които в себе си крият по седем Подкоренни раси, създаващи култури, но не и йерархия на Духовните вълни.
В една първична Духовна вълна е идеята за Сътворението, в което се сътворява света и човека. Създава се един Адам като анатомия и го оприличават с Онзи Бог, Който няма лице. Но Бог за човека още има лице, защото той все още няма идеята за Абсолюта (Който не може да има образ), а има сравнимостта със себе си. И Библията е сложила тази сравнимост – Бог казва: По Мой образ! Бог със Своите Сътрудници създава образа, както се казва там: Да сътворим човека по Наш образ. Но когато влага Диханието Си, няма никой друг – има Един! И в този смисъл нашата идея е не само интуитивно родена. Въпреки че аз не искам разумът да дава доказателства. Мировият разум може да даде, но Той е част от онова, което се нарича Причинност – предвара на една вече хилядолетна и стабилизирана култура.
Трябва да потърсим вече знание вместо добродетели. С идеята за добродетелите човекът живее хилядолетия, но добродетелите и досега не го освободиха от това, което като егоцентризъм му е било потребно, за да живее. Ето защо Учението Път на Мъдростта е последният бряг, до който добродетелите могат да доведат своите води. Защото оттук нататък започва не битка за добродетели, не битка за човека, а битка за Бога у човека!
Идеята за свобода е най-голямата тайна на Учението Път на Мъдростта. Свобода от кого – от спомена, свобода от Себе си! Затова поставяме проблема, че служението е без Себе си. До добродетелите човек не може без Себе си, защото той трябва да изгради в себе си добродетели: „не лъжи“, „не кради“, „не убивай“... Човекът ще се освободи от тези заповеди, когато той вече ще има Знание. Как? Знанието не е проблем само на усвоима чрез зримостта реалност, за която се говори. Не! Знанието има други нива – има проницание, интуиция, откровение. Това са пластове, с които човек усвоява не само света вън от себе си – усвоява и света вътре в себе си. И по този начин в своите религиозни търсения пред олтара, в който жрецът ще отслужи тайнството си, трябва именно на тайнството да създадем мистичност, за да може да погледнем не само с очите, а и с духовното си зрение. И в такъв случай тайнствата стават табу за онзи, който няма право да ги прави. Но трябва ли тези тайнства, които са били навремето, да се повтарят? Трябва ли сто животни да бъдат занесени пред олтара; трябва ли тотемът да се яде и да се каже: „ето, това животно, което е нашият тотем, сега като го ядем, ставаме съ-тотемни“? А в християнството се говори, че когато вземеш причастието, ставаш вече съ-Божествен.
Ние не можем да не приемем за абсурдна тезата, че човекът ще си остане само човек и няма да стане Бог. Колко развитие му трябва, това е отделен въпрос. Затова има Коренни раси; затова онова, което събуди потребата си, изпреварва това, което е било родено преди...
Светлозар Нанов: Защо тогава е вменена от религиозните институции презумпцията за грехопадението на човека?
Ваклуш Толев: Именно инволюционността – слизането на Духовната същност в световете надолу, създавайки материя, някои духовни водачи са ползвали, за да могат да направят, както е казано, „теократичност“, или власт на боговете над човека. Да нарекат това слизане (без да отчитат еволюционността, която е връщане) „грехопадение“ на самия човек. Оттук е обидата – вместо инволюционност има грехопадение – категория, която слагат като наука за човека.
Следователно това е проблем на дълбоко знание и познаване чрез интуицията на слизането на Духа – инволюционност, която след това започва своя обратен път – еволюционността. И тази инволюция погрешно, в съображение на ума, за да бъде приложена към непослушника, както казах, някои от основателите на религиите са я нарекли „грехопадение“ – за да може да има подчинени! Защото в Библията е дадена идеята за неподчинения Луцифер („Луцифер“ – „носител на светлина“). И понеже не се подчинява на това, което като статут си стои, той е обявен за Сатана („сатана“ – „враг“). Следователно внесената идея на грехопадението е действието, съображението на някои духовни водачи да имат хората покорност и път за съвършенство.
За мен няма грехопадение! Самата тенденция е, че има еволюция. Тя преминава през седем Коренни раси, които имат съответни поделения като историческа последователност, за да изградят божествения човек от първичния, наречен дивак. В дивака има съображения как да се съхрани, но в посветения има провиденцията как да се обожестви. Тук спекулацията на известни духовни водачи е да направят човека първороден грешник, за да може да не го изпуснат от ръководството на своята система и да поискат от него йерархия на съвършенството. Но то може да бъде постигнато, без да бъде заплашван човекът, без да му се внушава страх – с хилядолетия той се страхува да се докосне до божествеността си! Липсата на тази среща – между Божията човечност и Човешката божественост, е направила еволюционния му път прекалено дълъг и прекалено жесток.
Следователно битката, която човекът трябва да води, е за свобода от т. нар. „първичен грях“. Това, че искаш да ядеш плода на знанието, не може да те направи грешен. И има онова изумително слово на Отца, както е казано в гл. 3-та на книга Битие – считат го за грехопадение, а Бог казва: Адам стана като един от Нас, боговете, да знае що е добро и зло. Това знание извиква уж ненавистта на „охранителните органи“ на Бога – да го изгонят, а всъщност – той стана като Нас... Ако тази формула беше добре разчетена, нямаше човекът да бъде лишен хилядолетия от правото да се извежда в достойнства, вместо да изкупва грях, който още не е изкупен.
Христос дойде да изкупи греховете, наричат Го Изкупител, а хората продължават да лъжат, да крадат, да убиват, да прелюбодействат... – даже сътрудничеството им е такова вече! Тогава – къде е истината? Дошъл бил Изкупителят... – тогава къде е изкупената личност?!
В този смисъл само при наличието на бъдещото Знание културата ще се промени. Вече няма да се дава дан на институцията, няма да се дава само покорност пред олтара. И затова слагам нещо изумително, което не е вън от нас, а е вложено у нас – Книгата на Живота, която нарекох „олтар на бъдещото поклонение“. Тази Книга на Живота носи всички тайни: там си свободен, нямаш покорността и вината – ти в себе си си се освободил! От какво – от по-ниските стъпала на своята еволюция. Защото носиш инволюционния дар на Всемирния, на Вечния. И свободата от тези стъпала те довежда до този олтар, който е вътре у теб. Тогава търсещият се Адам в материята не се е загубил, а побеждава материята, осветява материята, одухотворява материята!
Всички религии говорят за материята, че е сатанинска. А кой я е сътворил, кой е сътворил плътта? Бог! Защо това, което е сътворил Отец, защо това тяло да бъде сатанинско?! Това е битие на Сътворителя! Отец ни е изпратил тук да го одухотворяваме, защото е вложил Своето Дихание у нас. И тогава ще разберем, че Голгота не е Път на страданието, а е Пътят на Възкресението – Пътят на победата над материята.
Няма нищо страшно да се приеме, че не сме грехопаднали. Защото коя е мярката, с която съдят, че човекът е грехопаднал? Това, че Адам си е позволил, заедно с вече изведената от него Ева, да яде от плода на знанието, а послe се признава, че след знанието може да се вкуси и плод от Дървото на Живота... Човекът е трябвало да отиде до Дървото за познаване на добро и зло, за да отработи в себе си будна отговорност, да събуди олтара си и да му гостува Бог. Но оттук се иска покорност, за да се направи институт, от който се хранят служителите му. Не само се хранят, а и лъжат, и крадат... Тогава със същото основание ние нямаме правото да обвиняваме светската институция, която търси обогатяване, а не развитие. Защото смисълът на еволюцията е тя да ви извежда от една институция в по-висша, за да улеснявате своя път на служение; да дойдете до свобода от себичност; да се одухотворявате, за да имате Всемирност.
Тогава не може да се оспорва фразата ми: Няма зло, има нееволюирало добро! Напротив – тя е цялата същност на бъдещето! Защото след идеята за Правдата, която дава възмездие и която слага една тривиална, изхабена вече по същност култура: око за око, зъб за зъб, Христос даде идеята за Любовта: Обичайте врага си!, а ние сега от идеята за враг се освобождаваме вече с нещо, което е не само същностно, но е красиво – идеята за събожника! Не може отсрещният да ти бъде враг, защото сте сътворени от един и същи Баща, Който е вложил едно и също Дихание у всеки човек и което търси олтара на Вечния. Няма как една идея, която казва „да обичаме врага“, да не е по-властна от миналата – око за око, зъб за зъб, и да ти предоставя правото на зло. Не, има нееволюирало добро! В какво е еволюирало нееволюиралото – от проблема на възмездието в проблема на прощението.
Сега културата на религиите, културата на вярата по неволя трябва да отстъпи място на културата на Знанието. Знание, че Бог у нас създава възможността за Единосъщие. Тогава – с прозрението за света и с приложността на взаимност – ако ти търсиш Единосъщие с Бога, защо да не търсиш единобожие със съответния друг, който е сътворен от твоя Бог?
Така трябва да се разбере духовното прощение с културата на добродетелите. А когато имаме знание от събудените у нас надфизически дадености – астрален, ментален, причинен свят... които ни създават друга култура, те събуждат вложения Огън у нас. Имаме ли в нас една Змия-Огън, наречена Кундалини, която минава през своите центрове?! Големи учени на Запад и на Изток заснемат излъчената еманация от човека, както и събуденото Трето око, а не знаят, че тази сила е от Кундалини, че е от центровете, наречени с едно старо име „чакри“. Изказват учудване за нещо, което преди пет хиляди години е дадено. А тогава, когато имате будно Трето око, виждате каква е идеята за свобода от света, който ви заобикаля. Тази тайна, че може да имате Трето око, в културите на миналото е дадена – циклопът. А щом то е вложено, ще стане ли реалност? Ще стане! То може ли да ви освободи от това, което наричаме добродетели? Че кой може да ви излъже, когато виждате; кой може да ви измами със „знание“, когато знаете?!
Защо науката много бавно върви? Защото, отричайки духовната ни будност, тя търси да намери доказателства чрез експеримента. Той е добър, но е за онези, които нямат ниво още, а имат само очи. Човечеството тепърва ще разбере тези неща. И тук можем да признаем предварата на религиите, макар и с техните „недобродетелни добродетели“: „Дайте да спрем човека, защото той ще се разврати...“. Не, човекът има мисъл, която безспорно е повлияна от усвоени и неусвоени добродетели, но има в себе си и други търсения. Изкушение на мисълта създава онова, което можем да наречем, без да го приемем за реално – грехове. Защото няма грехове – има събудена мисъл, която може да се изкушава да знае нещо повече. Но тя трябва да се съобрази с реалностите, а реалностите или фактите, както често казвам, са гробари на истината! Казват, че когато фактите говорели, и боговете мълчали... За мен – или боговете не са били богове на мястото си, или фактите не са били факти, а прозрение!
Така че не можем да се отречем от бъдеще! Къде е вложено? Още в Адам, когато го гонят от Рая, защото виждате, че даже в гамата на добродетелите, когато знаете що е добро и зло, това се преценява от Мировата сила, че е вече божественост. И какво става – пъдят Адам да обработва това, от което е сътворен...
Тогава вече идва идеята – сътвореният човек да ражда. И се раждат Каин и Авел. Там има едно изстъпление на нисшия свят – да се каже, че Каин е убиец. Каин не е убиец! И самата Ева за Каин казва: Родих дете от Господа. (Господ не е Абсолютът, а посредник.) За Авел не казва така. Значи Ева още в този начален стадий на взаимността, когато половете се разграничават, ражда. Ражда Каин, който е астралното, четириизмерното тяло – астралният човек. Ева ражда и Авел, който е физическото, триизмерното тяло – материалният човек. И какво е изпитанието? На Бог трябва да Му се поднесат дарове – и Каин Му поднася плодове, а Авел – тлъстинки... Що за Господ е това, когато след сътворението на хората им казва, че ще се хранят само с плодове и семена, а приема тлъстинките вместо плодовете и така създава идея за завист?! Безспорно е тогава, че между нашето триизмерно тяло и четириизмерното ни тяло ще има конфликт. Конфликтът тук е идея за развитие, както казвам: Няма страдание, има развитие! В този процес на развитието Бог „иска“ тлъстинки и Каин е обявен, че е неоценен и в завист убива брат си. Че кой трябва да умре първи, когато започне обратният процес? Защото кой се ражда най-напред, когато слизаме във Физическото поле, и кой след това първи си отива? Авел ще умре първи, а след това ще умре Каин.
Така вече трябва да се разбере – Каин не е убиец! И като се чете по-нататък Библията, ще се види, че Бог казва: Който убие Каина, седмократно ще се отмъсти! Защо е тази защита на Каин? Защото е духовност – астралното тяло! Затова Христос казва: Не се страхувайте от тези, които убиват тялото, страхувайте се от ония, които убиват душата. Душата!
Елементарно знание е, че една свещена книга се пише в три различни пласта. За обикновения човек, който може да вземе само буквално нещата. И когато чете свещените книги, той трябва да има респект от това, че не знае, а се учи. Както когато материята още ви учи, вие не можете да имате абстрактно знание. И затова абстрактното знание се усвоява, след като човек премине възрастово в третата седм`ица. А висшето духовно знание или посветеността човек може да получи (когато тя е Мирова, а не откъслечна дислокация) чак в четвъртата седм`ица. Когато говорят за белязаните личности, също не знаят това... (Може някой да има калциране или пък галванизиране на даден център, но няма Мирово знание.)
Така че Библията е писана в буквалния смисъл – знание, което е за обикновения човек. Но има и иносказателен пласт, в който трябва гадателство, трябва вътрешната будност да улови (не онова, което кюрето ще разтълми, защото той не знае нищо повече от това, което неговият ум му дава). И накрая има това, което е сакрално знание, в което са казани големите тайни. Знанието за обикновения е било сатрапно наложено на човечеството. Библията на католиците до най-ново време се четеше не от католика-изповедник, а от кюрето, за да не се изкуши обикновеният човек. Идеята да не се създаде възможност някой да „изкуши“ ума си е толкова престъпна по същност и е непризнание на индивидуалността, която е станала личност. Колективното знание е стадно поведение и е време човечеството да го разбере.
Когато се иска да се разтълми една тайна, трябва да се знаят не стереотипите, които една култура е дала, а да се знае онова, което се е наричало секретно, тайно, окултно знание. То е било окултно дотолкова, доколкото да не се използва за злоупотреба. Иначе – то е било по-вярното знание на по-будния. В такъв смисъл ние трябва да признаем осторожността, с която е било бранено знанието на посветения. Но в никакъв случай не можем – от страх да не изкушим бъдещия човек, да не му дадем знание. То идва от това, което древността като култури е дала – от Хаоса! Умението е от хаос да можете да изведете порядък! А не хаотичността, която е проблем на ума. Умът може да създаде хаотичност, но творческото начало у нас може от онази Неопределеност, за която няма наименование – от Този Абсолют, от Този Неизречим, Когото наричаме Безпричинна Причина, да вземе енергии, с които да прави логичност, възприета дори от ума.
Така че проблемът не е, че правя презумпции с грехопадението, а правя реален изказ на една много грешно вложена в културата на човечеството тенденция, скрита зад приложния ум – за господарстване! А най-лесно се управлява обвиненият в грях, защото страхът го е направил подчинен. Дори много трудно може да се определи що значи „грях“ и тогава вече го дефинират с таблици на добродетелите – изкушението е грях, прелюбодействието е грях... Но човекът, когато е бил в първичен стадий, не е прелюбодействал, а е правил продължение на рода, защото не е имал закон, който му осигурява съпруга, а е имало тенденция за раждане! Имало е, така да се каже, отговорност към онова, което трябва да направи път, а след това да изгради семейство. Ние трябва ли да обвиним онова човечество, че е имало полигамия, че първо жените са властвали и са можели да си вземат по няколко мъже... После идва индивидуалността – да се запази роденото. Но в начало е било матриархат – жената е била господарка, не мъжът.
Малцина знаят, че когато в Третата Коренна раса са се разделили Адам и Ева от андрогина, те не са се търсили. Трябвало е да се измислят какви ли не прийоми, за да може да се пожелаят, за да се осъществява родовото начало.
В концепцията на Четвъртата Коренна раса, когато се поражда Петата Коренна раса, в техните подрасови елементи влизат евреите – те са белязани в света да дадат нещо. Едно такова диво племе – много некултивирано, е било определено по силата на Подкоренните раси за това. И тогава Моисей е трябвало да вложи (макар и предшестван от други водачи) идеята за страх. Защото, когато ги извежда от Червеното море, той ги оставя, за да отиде да вземе таблиците на морала, таблиците на Божиите заповеди (както ги нарича). Когато се връща, какво сварва? Да се играе около Златния телец. И какво прави? Счупва таблиците и дава своето възмездие – заколение.
Тези, които разбират от тайните, знаят – втори път когато отиваш за таблици на морала, те са вече много относителни. И тогава личи подражателството... Първичните заповеди никой не ги е прочел. Може ли някой с достоверност да каже: „Това са първичните!“; или ще каже: „Той отиде горе и му ги дадоха същите“... Не! Трябвало е да се приспособят към онези, които нарушават! Поклонението пред Златния телец и досега не е излекувано от психологията на тези народи. Тогава наистина не са получили таблици, които бяха предназначени за една нова Подкоренна раса или за една нова Коренна раса, която създава култури. Не е премахната дори идеята „око за око, зъб за зъб“. Ние виждаме двама братя от две различни майки да делят мегдан – това са Исмаил – синът на Авраама от египтянката, от слугинята, и Исаак – синът на Авраама от Сарра. И тук проблемът не е само биологията...
Науката не може да излезе от биологията, макар че големите научни открития са дадени от извънбиологичното зрение на човека. А това може да бъде потвърдено, когато човек приеме закона за кръговрата, когато стигне до идеята за прераждането – няма место за страх от смъртта, има невежество, което обижда културата на бъдещето. Има даден един символен знак, който е змия, захапала опашката си. Защо не могат да го вземат и разтълмят? Ами тя е вътре у нас – ние я наричаме Кундалини! Защо тогава трябва змията да я обвиним, че е изкушила Адам; защо трябва да има вина от това, че се събуждате? Буди ви за някакво бъдеще, което е много далечно, но е потребно. А това, че е далечно, не значи, че потребата ще бъде подмината. Това е и жертвата, която се нарича Голготски път. Голготският път не е страдание, той е посветеност! И затова Христос гони тези, които искат да не го извърви: Искате да не извървя пътя Си ли?! Това е тайната!
Културата е много по-богата, отколкото отделният човек. Но тя се е създавала от отделния човек, който е носил благоволение и има посветеност. Тук е вече силата – трябва ли да изведем от тълпата личността? И тук е културата, която Христос прави – свобода от стадното. Личността е – не институтът! Институтът има преходност. Институтите, които се направиха за т. нар. митологичности, си отидоха, но принципът Зевс, Атина Палада или който и да е от боговете – стои. Това не искат да разберат хората, а правят института по-съществен, отколкото личността. Но понеже гледат преходността на личността – „живял еди-колко си години...“. И когато така се гледа преходността – ние гледаме Партенона, а не Атина Палада. Но ако я нямаше Атина, Партенонът нямаше да го има. Значи преходността е в института, а не в личността! И тогава едно божество какво е? Образец, то е велико тайнство!
Една фраза имам: Когато боговете стават лоши човеци, а човеците по-добри от богове, тогава човеците трябва да водят, а не боговете! Защото страстите на боговете, каквито са в митологиите, са ужасяващи! Те са толкоз егоистични... И това показва какво – че стихиите във всички случаи, даже когато са богове, ще си останат стихии. А човекът, който се култивира и извежда, може да стане Бог. Той познава „божиите“ си недостатъци... Въпреки че, когато говорим за Бога, за даренията, които дава, ние на Бога не можем да припишем нито една човешка слабост, но на човека можем да припишем Божие достойнство! Оттук се създава аурата, атмосферата, в която човекът върви в път на обожествяване!
Науката има исторически свидетели, но не всичко, което е отбелязано, за да бъде учено като история, отговаря на истините. Тъй като съображенията, които историкът е слагал, особено в модерно време, не са достатъчно отговорни пред истината. В повечето случаи те са съображения на идеология, а идеологията е ограничена енергия! Когато се прави нещо, трябва да се знае, че идеята е универсална, а идеологията – само социална. Това, че ще кажат: „историята е учителка на народите“, е идеология. Ние, българите, ако трябва да видим своята история, написана от византийците или написана след това от съседите ни, наистина сме за окайване. Защото тяхното съображение не е да признаят, че сме имали по-голямо величие, а дори и по-определено, и по-велико предназначение. Те никога няма да признаят наличното ни величие, камо ли предназначението. (И сега са същите.)
България е огледало, в което не само Балканите са се виждали грозни. Когато България е доминирала над Европа в онези години, също са се виждали окаяни европейските представители. Измерението на малка и голяма държава ние сме го минали. Били сме държава, която е една от първите в света; сега сме държава, която определят към малките вече. Но не могат да ни отнемат бъдеще, което носим! И то се дължи именно на това, че тук се раждат големи идеи, че тук е утробата на световността в бъдещата култура на Третото хилядолетие, не само на ХХI век. От времето на Христос се слага ново летоброене, защото Той създава една Нова култура – Културата на Любовта, с която заключва всичко, каквото е било дадено...
Не че юдаизмът няма свои постулати – има, но те са гробарски. Индия пък е богата – там има скрито знание, много по-голямо от това, което в Европа дават. Но светът е трябвало да се развие под диктата на един ум, който има и търси приложното зрение за култура, а не негаснещия огън на една култура, каквато `и дават дълбочините на Индия, или този Огън на Зороастър, който е вечен...
Светлозар Нанов: Както казахте, давате една нова духовна потреба – Учението на Мъдростта. В този аспект може ли да отличите новото като символна система, която е ядро на това Учение?
Ваклуш Толев: Разбира се, освен скритите сили и тенденции на йерархията и развитието на Коренните раси (за да могат да дадат пълнолик израз на планетата, която след това, освобождавайки се, ще има своя сън), има нещо, което за съжаление не можах да открия и без което не би могло добре и правилно да се обясни йерархията на културите, особено в областта на религиите. Това е идеята за Духовните вълни!
Идеята за Духовните вълни дава тотално обяснение – защо имаме дислокации на култури, защо имаме израстване и гаснене на енергии и на народи, които са оставили следа в историята. Когато те влизат само в подлистника на еволюционните кръговрати, колкото и малък да е приносът, той е признат, но не е онова, което остава – и то непреходно. Защото не може човечеството да отмине в своите търсения, независимо от диоптрите, с които гледа, не може да отмине идеята за Сътворението. Дали е дадена от религиозното съзнание? Отначало тези откровения не са проблем на религиозно съзнание, а на вложена възможност. Там са дадени тенденциите на развитието на света. И тогава вече ние можем да кажем: „Защо толкова много богати култури отминават и идва нещо друго?“
Идеята за Сътворението не може да бъде отмината. Какво показва това? Че тези, които са идвали, са носели велики тайнства. Светът се занимава, прави история, прави пирамиди, прави сгради, отглежда дърветата... Но кое е онова, което дава преходност и дава признание? Духовните вълни! Не можеш да отминеш Духовната вълна на Сътворението и да не намериш в нея точно тези конфликти (които, макар и накратко, засегнахме).
След това идва една Нова Духовна вълна, която наричаме Митологично съзнание. Много близо е до идеята за Сътворението – неовладените стихии да ги наречеш богове, които разкриват в потенциални възможности енергиите, които след това ще ги видим поселени в хората или пък изграждат нещо, на което човекът е принуден да прави своя поклон. Тези богове водят войни, те участват, те имат пристрастие... Може ли да се отмине тази Духовна вълна, в която се създават нови идеи?
Не може да бъде отмината и Духовната вълна на Правдата, и то в една битка, когато се дава едноличен Бог вече – за свобода от многобожието. Многобожието е богатство, което има и египетската култура. И изведнъж се извежда един Бог, и то точно от онзи, който е посветен в Египет. Макар че моята теза е, че Моисей не е евреин. Но не това е проблемът – проблемът е, че идва една Нова Духовна вълна, въпреки че в нейната морална таблица стоят повече жестокости, отколкото в предишните. Тогава трябва да се потърсят също така обяснения – защо в края на краищата извеждат един Йехова, който е много посредствен бог и е пълен с жестокости? Казват, че Бог е разгневен от човешката порочност и си отмъщава с потоп и унищожение. Поставя се някакъв добродетелен Ной, който след това заедно със синовете си създава ново човечество. Светът е обезлюден... – те ще трябва да го създадат. Но какво създават – пак същото! Малко по-жестоко дори сега се убиват, защото тогава пък не са имали модерното оръжие...
Идеята за Духовните вълни идва до това – влиза Любовта вече като Нова Духовна вълна чрез Христос. Тя демонстрира необходимостта да си отива винаги онова, което трябва да си отиде. Митологията е трябвало да си отиде – дойде християнството. Сега трябва да си отиде Правдата и ще дойде Духовната вълна на Мъдростта. Любовта даде основание, че може „да обичаш врага си“, но какво направиха християните? Оправдаха идеята за Духовните вълни, защото в този смисъл бъдната Духовна вълна няма да играе ролята вече на религията на Любовта. Тя не смени – набогати, но в същото време направи юдеите самозащитни, калцирайки ги в собственото им учение – извиквайки своя Йехова, с още по-голяма отмъстителност в идеята на самозащитата. И затова ние в Посланието на Битието не казваме: „Дай ми победа...“, а – Дай ми битка, която ражда мир!
Христос даде един изключителен израз в световната култура: Прости им, те не знаят какво вършат! Какво се налага тогава? Че човечеството не знае... То има много добродетели – то има Десет Божии заповеди, има Дванадесет таблици на римляните, има Таблици на съдбата на акадците... – всички народи имат таблици на добродетелите. Но Христос в прощалния час каза нещо, което нямат и с което им иска извинение, защото такъв е законът на еволюцията, такъв е историческият ход: Те не знаят какво вършат!
Следователно идеята за Любовта като тенденция и върхова добродетел не им помогна. Трябва да дойде Знанието! Това не е знанието, което хората добиваха с очи и с ум, висш или нисш – трябва да получат вече знание с интуицията, която е удостоверение на будност! Затова е именно Учение на Мъдростта! И тогава вече то трябва да бъде очертано за усвояване. Кое е онова, което като очертание може да се запомни за усвояване? Христос даде Кръста, който от позорно наказание се обърна в най-великото тайнство – стана молитва: „В името на Отца и Сина, и Светия Дух“. Кръстът стана молитва!
Какво вземаме ние в Мъдростта? Голямата идея на прощението в Кръста и идеята, че трябва Знание. И тогава какво правим? Горната част на Кръста е символът или най-малко – видимото признание, че материята е победена. (Отделен е въпросът, че за две хиляди години не може да бъде победена – въпросът е, че има енергия, която я трансформира.) И именно от Кръста ние взимаме горната част – Триъгълника. Какво слагаме още? Първото прозрение, което получава първият човек, е от змията, змията вътре в човека – Кундалини, или още наричана Змия-Огън. Змията-Огън слагаме вътре в Триъгълника, за да може победената материя да бъде одухотворена с Мъдрост.
Говорят, че змията е „измамният звяр“, а всъщност какъв е символът – мъдростта. И Христос го казва: Бъдете кротки като гълъба и мъдри като змията! Има ли я в цялата древност змията като израз на мъдрост? Първо я потвърждава тезата на преражданията – тя сменя своята кожа. Има ли я в нея тази гъвкавост, наречена спирала? Има я!
Символизирането, или образите на символи, са да могат да създадат помнене, знание, както кръстът – от наказание над престъпници става кръст на молитва. Ние вземаме от Кръста този Триъгълник и вписваме в него Змията-Огън, за да може да бъде запомнен. Не само запомнен, а дори и еманиращ. Неговата еманация е това, което извършва ферментацията у нас. Човекът трябва да ферментира, трябва да признае победата на Духа над материята. Ние приемаме еманацията на Любовта над идеята за Правдата, която търси винаги възмездие, докато Любовта дава прощение. А какво дава тогава горната част на Кръста със Змията, т.е. Триъгълникът със Змията – дава Знание! Така, без да искаме, приемаме Триъгълника, в който е сложено Окото – приемаме и този знак, но още не е дошло времето за Окото. Идва Мъдростта, за да дойде след това и Истината, която ще бъде вече Окото. Какво казва Христос? – Само истината ще ви направи свободни!
Не можем да избегнем от йерархията. И когато не е имало наименования, когато не е имало откритие, че това са Духовните вълни на възземането ни, те са били. Оттук ще се разбере идеята за прехода на предишните символи. И затова в Посланието на Битието казваме: Дай ни свобода от минало! Свобода от минало не е отричане, но е свобода!
Идеята за Свободата е, когато вече няма да има Духовни вълни. Но тя е притежание на една Мирова будност, за която сме казали, че Мировото съзнание навремето пак е давало своята енергия в един символ – кадуцея. Жезълът, който взема Мирова енергия и насочен, прави възкресение. Тази тайна не умира – тя йерархира. И така, в този смисъл можем да приемем, че символният ни знак е потребен и той винаги може като вътрешна теза да обслужи онова, което безспорно е изявено – тезата отвътре навън да даваш енергия на Възкресението, а не отвън да вземаш енергия и да възкресяваш. Това Христос го демонстрира!
И оттук е основанието на Учението Път на Мъдростта да направи олтара вече вътре у човека – Книгата на Живота, която наричам Божие съзнание. Тази будност е реалност – духовната реалност! И тогава в книгата „Езотерични школи и мистични учения“, знаете, че съм писал, че няма реалност, по-реална от реалността на Духа! Нещата вървят сами в своята, така бих казал, класация. Оттук – необходим ли е символът? Да. Необходими ли са тайнства? Да, но не всички. Така ние изграждаме постановките, в които Учението ще има граници на осъществяването си, на приложението си, без да се разсипваме в обреди, без да носим в приношение „триста добичета“ и с тази кръв да мажем храмовите врати...
Идеята за кръвта е символен знак също – тя е знакът на личността! И в едно от библейските тайнства, когато трябва да бъдат изведени евреите от Египет, какво им казва Йехова – че ще мине през нощта и където има къща, намазана с кръв, ще я отмине и няма да я порази... (Но не може в Третото хилядолетие да правим кървави знаци.) А когато става въпрос за метаморфозата на елементите, с които се прави причастие, виното се нарича кръв, хлябът – тяло Господне. Виждате колко реално можеше да се каже, че материята е преобразена – хлябът е тяло Господне! А това тяло, като Господно в идеята за Причастието, претърпява метаморфоза – то е одухотворено. То може – то причестява и ви отвежда във висоти. А Знанието вече е, което може да ви даде Истината, която може да ви направи свободни. Ето йерархията!
Йерархията на Духовните вълни в тяхната символична реалност е много позитивна. Човек трябва да го разбере, за да може не да прави метани, а в съзнанието му да стоят идеите – които в приложност много често стават лоша идеология. Затова именно трябва да бъде дадена една отчетлива приемственост, за да няма грешки, каквито и обикновено стават. Те създават конфликти вътре, в самите ядра на служителите – както се е спорело между учениците на Христос, след Неговото Възкресение, за някои от тези проблематики.
Така че символиката времето я прави реално приложна. Както изразно казах – Кръстът от позорен знак за възмездие и наказание става молитва. И тук вече ще разберем тайната на това – възможна ли е тази метаморфоза вътре в човека – за бог в развитие? Да, възможна е! И тогава вие ще видите какво се получава в света. Получава се нещо изключително – в християнството за първи път имаме религия с Триединосъщие, в която влиза Син. Синът като изповедание, Синът като еволюирал човек в Бог става единосъщ на Отца Си! И тогава чак разбираме непреходността на човека бог, който става и Единосъщ на Бога, спрямо преходността на стихиите-богове!
По-ясен път от това не може да има – не може! Другото е изповедание, чиято основа се нарича вероизповедание, но не е истината. То е необходима преходност, но лошото е, когато стои повече, отколкото трябва. И затова мисълта, която много ме тревожи, това е, че религиите най-бавно стареят и за ужас – най-дълго стоят стари!
Със съкращения
21.05.2004 г.
с. Поповица