Човекът е едно родено бъдеще!

Деца на Деня, нека бъдат не само слънчеви, но и духовни дни! Благодатта на Слънцето е в неговата същност – тя е не само в това, че ни стопля, а и че ни събужда да растем. Това, което като вреченост дадохме в своето служение, е да изпълним волята на Вечния!

Неуморно е съзнанието ни за отговорност пред това да има списание „Нур“, което приехте и въпреки трудностите го издаваме. За това списание бях казал, че не му предвиждаме погребение. Но понякога скърбя, че не се отделя малко повечко време да се прочете по някоя страница от него. Навикът само да го купувате ще е твърде обиден, ако се видите без духовна дреха. Защото в списанието е казано, че човекът е едно родено бъдеще!

Аз не зная дали някой върху тази схема не би написал цяла една студия – не само за да повтори това, което съм казал, че човекът е един бог в развитие, а че е едно родено бъдеще, което трябва да стигне до Божественост. Божественост, която е Богост – Баща на боговете, и която не може да бъде наричана вече нито минало, нито настояще, нито бъдеще.

Ако читателите само Прогласите четат с малко повечко осторожност, не биха се колебали (а аз съм убеден, че никой от вас не се колебае, макар че не всичко е четено), че водят едно ново битие.

Да се прави ново битие – това е в темата, която до известна степен ме кара да настръхна: „Причинен свят, историческа провиденция и битие“. Това е една много обширна тематика, защото всяко едно от тези понятия може да бъде предмет на часове обяснения, извеждане на различни мнения, създаване на различни култури, безспорно и възгледи на различни религии. Християнската религия, например, приема присъствието на Вечния Творец, приема и присъствието на Неговия Син, но не приема разслоението на светове и оттам – наличието на Причинен свят. Приема, че има и една провиденция, но само като воля на Вечния, а не и като дарование, което всеки от нас носи.

Самата същност на историческата провиденция може да бъде онагледена само с историческа личност. Много енергии са пращани на човечеството, за да може онзи, който има и лична воля, и достатъчно антенност да улавя провиденцията на Всевечното, да създава предпоставки и опорности в душата на бъдещето. А то безспорно е от едно зримо настояще.

Така че върху всяка една от тези същности – Причинен свят, историческа провиденция и битие – могат да се направят стотици страници казуси, от които човек може да понаучи нещо. Но фразата: „Човек не определя битието на Бог, а себе си“[1], която в списанието е сложена, е вашата радост и моята опорност. Това е същината. И ако започнем с това тази лекция, ще кажем, че тя може да се съсредоточи само в едно – човекът и Ето Човека![2] Най-същественото, което е оставено в света, е човекът. Неслучайно казвам, че човекът е Богоосезаема необходимост, затова е и най-скъпото дете на своя Сътворител! И безспорно ще прави за своя Отец поведение и израз на моление, създавайки си постепенно олтар след олтар, които се освещават, които стават все по-свободни от материалности, до онази велика тайна, която Христос рече: Аз и Отец едно сме! Това е Човекът...

Думата „man“ е от санскритския корен на глагола „manas“ – „мисля“, и се превежда от английски „човек“. (Когато филолози са търсели превода на български език от санскритски, са намерили, че „човек“ е от „cavi“, което значи „лъч светлина“.) Санскритското „manas“, което означава „мисъл“, е точно защото Адам е мисъл. Това е оная същност, която хилядилетното човешко битие е носило – от идеята „да сътворим човек по Наш образ (и) по Наше подобие“, през великото терзание, което е изтърпяла материята, за да създаде усет и памет, да изгради органи и функции, до идеята на осъзнаването. Всичко това има само една гонима цел – човека, т.е. мислещия. Адам е мисъл и в самата книга Битие е дадено нещо много естествено – при него Бог завежда света, за да го нарече той с имена.

Човекът след това „измъчи“ камъка, за да напише Десетте Божии заповеди, той направи папируса, създаде и достиженията на рационалния ум – приведена провиденциалност в материалност – компютри, телефони, ракети... Откъде идват тези лъчи да огреят едно съзнание, да дадат енергия на телата, които наричаме по-нисши? От Причинността! Чрез света на Причинността може постепенно да се надмогваме в т. нар. обикновено живеене, за да може да се изгради голямата Книга, която е най-съществена в самите нас – Книгата на Живота. Всеки от нас носи тази велика Книга със седемте печата в своето малко човешко сърце.

Но как узрява човекът, коя е пределността, с която започва да върши велики дела, носен от потребността да се себепознае в Бога? Чрез закони и определени методи на работа – осъществява се чрез еволюция, помага в развитието си чрез карма, сътрудничи му прераждането. И така се създава всичко, с което човекът може да се надмогне в ужасяващата потребност да е смъртен, заради винаги търсената и осенена битиейност, че е безсмъртен.

Велик е двубоят на развитието, двубоят между силите любов и раздор, както е казал Емпедокъл. Кой е онзи, който усмирява този двубой? Кой е онзи, който може да приеме присъствието на любовта, променяща раздора в душата? Кой усмирява надигнатата бунтовност на човешкото съзнание, неудовлетвореното желание, което тика човека в различни пътеки, където гостува и на пороци? Събудената мисъл, която създава възможността човек да се изгражда в цивилизация. А осенението от Причинността чрез интуиция създава вътрешно откровение и олтар на Вечността. Раздор и любов, любов и раздор! Къде са тези, които правят любовта и раздора? Те не са вън от нас – те са вътре у нас. Те са, които започват да отработват кармата – потребата за развитие в конфликта, потребата от осенение за освещаване. Тогава идва молитвата, която води човека да потърси Небеса – да бъде Твоята воля, да се свети Твоето име...

И така, в една и съща душевност, в една и съща духовна Книга пишат раздорното негодувание на астрала, игривата мисъл за величие, за себичност, за дребна човешка потреба или интуицията и устремността на гениалното прозрение. Идват нови съзидателни идеи, които безспорно са осенени от Причинността – като пределност между материалното и нематериалното, между усетността и прозрението, между болката и сладостта на Божествеността. И затова човекът така лесно забравя. Но има една приказка за ранената мечка: раната зараснала, но лошата дума не могла да бъде забравена. Вижте, нематериалното – онова, което има подвижността – мисълта, има по-реална стойност от ножа, от брадвата. Зараства физическата рана, но не зараства словесната, не зараства себелюбието. Това себелюбие – че сме нещо, не всякога е само наша грозност, то е и подпора на нашата вечност, която също трябва да браним. Защо да е само недостатък, който е упречен?! Защо да не е възхвала на величавото като жертва за другия?! Приказката е много по-широка от баналността на всекидневното тълкуване.

В различните школи и в различните концепции ще намерим разслоението на нашето човешко изграждане с различни разцветки, с различни дълбочини на прозрение. И всеки според това да не прилича на другия, е слагал по някаква или запетая, или някаква титла върху името човек. Разминават се само някои наименования и някои класации. Ани Безант в „Древната мъдрост“ започва с физическо тяло (плътно и ефирно), след това астрално, умствено (нисше и висше), причинно, будично. Говори и за човешка монада – Дух, Духовна душа и човешка душа[3]. Но монадността е мода на Европа. (Монада от „monas“ е „единица“ и е в теорията на Лайбниц за монадите.) Ведантата дава почти същите наименования – тя говори за будично или духовно тяло, за причинно тяло, за умствено, астрално, физическо. Ледбитер също започва с тях, може да ги намерите и при Блаватска, и при розенкройцерите...

Същината обаче си остава една – човекът, който е минал през хилядолетните блъсъци, през онова, което един Платон рече – че човекът е едно двуного животно. И добавя – двуного животно без пера. Диоген, за да го осмее, оскубал един петел, занесъл го в школата на Платон и казал: ето ви човека на Платон! Иронията не е в това, че Диоген е имал прозрение да се надсмее над Платон, а че Платон не е имал достатъчно прозрение за човека, след като го е имал за т. нар. предсъществуване на идеите като първообрази на нещата (а идеите могат да бъдат акумулирани и изнасяни от човек). Той не е видял човека в това, което книга Битие е дала, и то почти едно хилядолетие преди него – че човекът е една сътворена бъдещност!

Така че, колкото и да са велики всички тези, които стоят преди нас, ще им поднесем цветя за миналото, но признание – дотолкова, доколкото са ни услужили да вървим напред. А далнината на Учителите прескача големите бали на човешкото мислене, колкото и да е било мъдро.

Двуногото животно без пера се оказа оскубаният петел на Диоген, но човекът е нещо много голямо. Ето защо поставих така въпроса: човекът и Ето Човека. Диоген, който е бил толкова оригинален, денем с фенер е търсил човека. Но ако беше го намерил в себе си, нямаше нужда да го търси по улиците. Защото този, който намира Човека, е Пилат, когото наричат как ли не, но за мен той е с голямо прозрение. Със знание какво е Човекът! А и до него стои жената – жената с дарованието да вижда, т.е. до него стои един причинен свят.

• Причинният свят мотивира поведението на интуитивното знание – като вътрешно откровение!

Мотивира интуицията, не констатацията, не това, което умът, очите, ако щете, рационалният, експерименталният и други методи на работа утвърждават в съзнанието на човека.

Различните нюансировки, които дават източните учения, имат дотолкова условно живеене в душите на хората, че останаха само в констатациите. Това ме тревожи и затова винаги говоря: Изтокът е толкова богат в своите раждания на духовност и толкова беден в приложността `и за изграждане на човека. Не успя да победи смъртта, защото не носи на човека убеденост, че е безсмъртен. И като дойде смъртта, всеки го е страх. Това е трагедията и на нашето време, от която трябва да се освободим в развитието.

Колкото до това, кои светове как се градират, в космогониите в различни нюанси, без да се губи единството, те са различни. Розенкройцерите, например, говорят за Физически свят, Свят на Желанието, Свят на Мисълта, Свят на Духа на Живота (който обикновено наричаме Причинен свят), Свят на Божествения Дух, Свят на Девствените Духове, Свят на Бога[4]. Някои космогонии слагат Причинния свят в областта на Абстрактната мисъл на Менталния свят. Но това не е така. Мисълта е абстрактна, а след това и конкретна, за да се осъществява духовното начало. Но духовното начало създава прототипи, които като кинетична вече енергия се влагат в мисълта. Тя е възможността на потенциалната енергия, събудена, действаща вече, кинетична станала, да бъде внесена надолу. Затова Адам, който е умът, е извикан да даде имена.

Възвишеното, което слиза постепенно в приложната мисъл, е трябвало да получи контакт – контакт с назованото, а не с предчувствано-интуитивно даденото. Ето защо Адам прави контакта чрез назоваването. Колкото и абстрактна да е или колкото и конкретна да е, слизащата мисъл-форма е кинетична енергия на Причинния свят! Тази енергия слиза в низините и създава световете надолу. Така че от Причинността е създаден Физическият свят, за да се кинетизира в приложност.

Това е величието на единството в многообразието и многообразието в единството.

• Материята в даден свят е една, а в него разнообразието се поражда от лъчистата сила на Причинния свят!

Неговата енергия също е една, но овладяната материя в по-ниските светове дава възможност да се вгнездят различни вибрации с различни дължини на вълната. И по този начин се ражда едно богатство, чиято преходност е надолу от света на Причинността.

Причинността е вечната едновременно и потенциална, и кинетична енергия, носеща Великия Божествен Дух, или Духа на Живота – тя трансформира в необходимата будност чрез законите на еволюцията. Именно Причинният свят физиономира човека и той започва живота си във висшата троичност, а след това и в нисшата троичност, където има подслон. Затова много трудно, когато човек иска да се осъзнае в своята кармичност, може да намери дефинирана, квалифицирана и класирана своята индивидуалност, когато още не е личност. Така Петата Коренна раса в своето битие е трябвало да освободи Четвъртата Коренна раса – на атлантите, от тяхната приложна знайност да присъстват повече в света на астрала с по-малко деятелност на земята. Тогава се употребява една велика тайна – тайната на виното. Неслучайно богоизбраният чист и безгрешен Ной насадил лозе, пил вино и се опил[5]. Опил се, за да се даде свобода от света на астрала – заради еволюцията в света на приложното Земно поле.

Еволюцията е закон, без който не може, и той е, в чиито граници се определя и битие, и смърт. Творецът е излял Своята благодат, за да даде на прототипа образ и подобие, но след това изграденото е започнало своята виталност чрез кръв, която е и елемент на развитие. (Ето защо религията на юдеите е религия на кръвта.) Цялата социална общност се крепи на кръвта – от личното поданство на синa и дъщерята към майката и бащата, през племенното и народностно кръвно родство – до Универсалната даденост, когато Причинният свят ще ни освободи от кръвното родство. Причинният свят е свобода от кръвна връзка! Това е една голяма тайна – Причинният свят не е свят на кръвта. И тогава ще разберете защо Иисус Христос можа да каже: Този, който слуша словото Божие, той е Мой брат, майка...[6] – той е битие на Отца! Така Той ги освободи от кръвната връзка. Отделен е въпросът, че човечеството продължава да еволюира в кръвната даденост. Но големите Духовни вълни променят битиетата.

Тогава трябва да попитаме: как човекът в съответната своя родова даденост е трябвало да защити своята кръвна група или своя Аз? Една тайна е, че тимусната жлеза концентрира в себе си кръвната даденост на рода – на бащата и майката, от които личността черпи. Червените кръвни телца на детето са от резервоара на майката и бащата и чак около 14-годишна възраст детето се освобождава от обръчите на родовото кръвно начало. Тогава вече може да се говори за свобода от зависимостта на кръвното родство.

Но може ли Причинният свят да покори физическия свят на човека? Да, когато човек е на висота – когато е посветен. Тогава той сам отсъжда; той сам може да съхранява и да храни. Посветеният е свободен от кръвна връзка! Тогава съдбата му в Причинния свят като възможност е да дойде и да дава от своя Небесен Отец път и живот. Следователно каква съдба има той, какъв път ходи? Пътя на творец! Когато се осъществим в Причинния свят, когато сме еволюирали в идеята за Богове, тогава пак можем да слезем в Менталните светове – висши и нисши, да слезем в Света на желанията (или Аструма) и да се въплътим във физическо тяло. За да подпомагаме създаденото от Великия Творец да се напъти към своя Творител.

Обикновеният трябва да работи, а посветеният трябва да стане творец. И тогава може да видим как чрез този творец се историзират феноменалностите – отбелязани исторически актове или исторически събития. Така Причинността се трансформира в по-ниските светове като феномени на историята. Но не всички явления са събития, защото явлението е да се развивате от обикновеното към достойното, от достойното към величавото... но това не е още история. Казвам, че историята е провиденция на Духа!

• Един Причинен свят, който се историзира като провиденция, създава битие!

И тогава ще разберем защо великият закон на Живота може да го намерим така демонстративно изразен в еволюцията – тя е потребата, с която човек се догонва, за да се осъществи! Дори да бъде само малка частица от голямата пулсация, една светулчица на Причинността, на това, което Боговете ни дават, тя ни води. Ето защо в Библията се казва: „Аз рекох: Вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния!“[7] Само светът на Причинността може да каже: „Аз рекох!“. Това е висшето Его. Не е преходността на мисълта – висша или нисша, а е монадната тайна.

Тъй като приложната пределност от света на Причинността слиза в по-нисшите светове с освещаване – с тази велика храмова тайна Духът да ражда живот, разбираме защо материята може да бъде трансформирана; защо материята трябва да бъде одухотворена. Дори можем да извикаме и въплътим човешка душа – да се освободим от евтиниите на настоящото раждане (което сега е крайно необходимо) – да я извикаме и да я облечем в дрехата на материята. Можем с тази Причинност, защото тя е господар на висшата и нисшата мисъл, тя е господар на астрала, тя е закон на биологията. И можем да я вложим в живот!

Някои твърде категорично казват: „Човекът е това, което мисли – както мисли, такъв става“. Но това е повърхностно виждане. Необходимо е да бъде предпазен човекът да не се върти постоянно в един и същи кръг, защото мисълта му не е нито вечна, нито постоянна. Менталният свят е много по-богат и безспорно пулсациите и осенението на историческата провиденция от страна на Причинността върху мисълта, върху съзнанието на човека му създават предпоставки да нарушава своето благополучие. И това поведение на нарушена преценка той нарича съвест. Кармата обаче не е съвест – кармата е възмездност за консумирано деяние! А съвестта е преди деянието да е направило своя воденичен камък. Съвестта е осветление от Причинния свят!

Причинността само бележи, че онова, което хората наричат раждане, е необходимост за развитието; че онова, което хората наричат страдание, ги обслужва; че онова, което хората наричат стремеж към живота, се обуславя от необходимостта да бъдат съвършени. Така че, когато будизмът се опитва да формулира причините за страдание (при липсата на някои знания и при липсата на идея за Бог), много естествено е да каже: когато се освободиш от желанието за живот, няма да имаш страдания[8]. Да, ако желанието за живот се обуславя от астралното тяло или от мисловната привързаност, много лесно е да се каже, че някой може да се освободи от страдания. Разбира се, тази теза на будизма е твърде неиздържана, защото желанията могат да бъдат и нисши, и висши. Не може да се създаде човешкият род без едно висше желание, което в идеята за материализацията е станало нисше – желанието за пол, който играе ролята на възпроизводство. Но кой го е диктувал, колко несъзнателно е влизало от диктата на Причинния свят, събуждал потреба заради самата теза на еволюцията... А когато се казва „умствена привързаност“, трябва да се знае, че милиони усилия са вложени в плътта и именно Менталният свят е излъчвал подтик – хранен, пулсиран от Причинността, за да създаде осезаемост и памет. Много опростено е едно схващане, че като се освободиш от желанията – готово, станал си съвършен. Будизмът вече две хиляди и петстотин години го изповядват, но никой не може да каже, че е станал съвършен, пък и няма да стане така.

Така че, когато индийската философия и религия са разтваряли своите знания по тези въпроси, за мен те са схващали само рамката на своето, но не са виждали историческата провиденция. Историческата провиденция им липсва! И сега всичките тези учения и школи, които са дали толкова плътна дан за човешката еволюция, са съвършено непотребни. Това не значи, че тази сегашна непотребност е била бреме за онези, които тепърва са стъпвали в еволюцията, но е бреме за онова, което носи ново битие. Ето защо апостол Павел казва: С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я поемете.[9] Не става въпрос за отрицание, а за еволюционна зрялост – ролята на Причинния свят, мястото на историческата провиденция. И всичко това какво трябва да създаде – битие. Битието на Причинния свят на посветения.

Бедността на ума не е достатъчна да се изживеете като божественост. Трябва да се потърси историческата принадлежност, отлъчена от Причинността, за да се види великия мотив – защо човекът съществува? Защо, кому е потребен? Той е Богоосезаема необходимост. Затова ръцете на Твореца го направиха, а Духът на Вечността му даде Дихание и Път! Диханието го направи битие. Адам като ум не се удовлетворява само в това да даде имена на света, а е пратен да работи и да се моли. Значи трябвало е да си сложи една антена, с която да стига до Причинния свят, до Духовния свят, до Божествения свят. Така че не можем само с един сетивен опит да се обусловим и да кажем: „ето, станахме царствени“.

За самия организъм, когато се изгражда в неговото милионно битие като ембрионалност в Третата Коренна раса, много труд е приложен и много енергия висша е вложена, за да има човекът събуден усет и да се пригоди към онзи наличен свят! И тогава еволюцията какво създава – създава съдба. Осъзната или не, но се прави. Дефинира ли се тяло с усетност в различна гама на един от друг? Да, иначе нямаше да има различни индивидуалности. Но ако само се преповтарят тези въздействия, щяхме да имаме не човеци, а роботи. За щастие, човекът като Божие създание е повече от робот. И тук вече наложените теории за кармата търпят много критика. Защото, ако само я повтаряхме и ако само се обуславяхме, без правото да правим промени, ние щяхме да си бъдем още в оня стаден момент.

Съдбата е белязала човека с неговото развитие, в което кармата му и преражданията са същност. Винаги съм казвал, че кармата не е вечна, но е потребна; че прераждането не е вечно, но е необходимо! Това са законите, чрез които Причинността влиза във връзка с материята! Тези закони създават потребата за развитие с отговорност, докато една зрялост освободи човека от тях. Защото няма какво да работи в нисшите светове, когато просветлението го е извело вече от ковчега на Изида, където три дни е „мъртъв“ – там се прощава със своя астрал. Какво да прави тогава човекът, какво има да гори в него? Светът на желанията, светът на мислите – всички кандила са духнати. Затова казвам да давате право на Причинния свят, на осененията на Божествеността.

В някои от големите стари школи като Ведантата се говори за трите различни вида карма: предишна скрита (или акумулирана), предишна проявяваща се (или реализираща се) и образуваща се в настоящето (или сега придобивана)[10]. Кармата може да бъде в приложност и различна, но тя има само едно предназначение – да обслужи сътворения човек! А сътвореният трябва да бъде обслужен с кармата чрез родения човек. Сътвореният е даден, а роденият е излив. Излив е на висшето Божествено начало, което е във всички йерархии на инволюцията и обратния процес на еволюцията. Ражда се човекът и затова той може да се освобождава чрез еволюцията, да се освобождава от приложността, в която светът на обстоятелствата още от сътворението му го ограничава. Когато започва развитието, във всички времена е търсена свобода от обстоятелства, в които той е поставен.

Тайната е в развитието, не в кармата! Кармата е възмездност, която не може винаги да се прилага, затова понякога е и спирана. Защото Причинният свят може да ви извика за приложение на нещо голямо, с което вие в будността си да му служите. Можете да подпомогнете една Духовна вълна в развитието, а кармата ще ви чака, колкото и да сте грешили. Защото как иначе да определим кармата на един Константин Велики, който дава признание на християнството, а е убил и сина си, и жена си? Причинността го е викала – да даде репрезентативност на едно голямо духовно учение. Така че трябва да осъзнаете, че кармата може да бъде спирана. Защо? Защото една историческа провиденция може да ви вика за някакво голямо дело. Кой го е отработил? Прозрението ще покаже. Големите винаги работят за големите неща. Ако човек беше останал само в първичното си кармично задължение да се преражда и да се разплаща, то нямаше досега да порасне дори с един милиметър. Затова имаме карма, която я слагаме там, в „банките“. И тогава, когато провиденцията ни извика, за мигове можем да трансформираме кармата на нисшето си битие. Когато е извършен един подвиг, променила се е цялата ни природа. Тогава просто забравяме мерилките на миналото си и с почуда се гледаме...

Ето защо човек трябва да се надмогва и да знае, че кармата е свързана с личното битие. Тя като деятелност (защото „карма“ буквално значи „деяние, работа“) е неизбежен спътник в еволюцията на човека, но че може да бъде без нея, е благодатта, с която той е дарен като бъдеще. Дарен е с бъдеще да бъде свободен от карма, защото ще е единен с Отца си. А когато някой си скръсти ръцете и каже: „Такава ми е кармата...“, това значи, че той не познава тайната на развитието. Защото това е своего рода убийство на тенденцията на събудената търсеност в човека. Разрушавайте кармата! Както йерихонските тръби разрушават стените на Йерихон[11] – намерена е нотата, с която е построена стената, и като се дава сигнала, стената е разрушена. Така трябва да намерим в себе си нотата, която гамира цялата наша песен, и да разрушим онова, което евтино ни служи за извинение – карма.

Кармата е закон на Причинността, но не и пътят на Причинността като битие! Тя е каузална същност – не може да има следствие без причина. В нашето кредо кармата е възмездие, но в никакъв случай не бива да се разбира, че тя е унищожение. Много елементарно е извинението с кармата на хора, които не искат да работят и само си правят молитви. Бог не си е почивал, както илюзорно го казват – шест дни бил творил и на седмия си починал... Такъв Бог няма – почива си човекът. А човешката потреба иска да изведе закони за поведение и намира оправдание в Божието поведение...

Така, че имаме карма, задължения... Да, но кармата е идея за божественото у нас, което независимо от тежестта на плътта, от Атласовите рамене, дойде до Христовата лекота да носи планетата. Дори планетата е във властта на човешкия дух[12], пише и в „Агни йога“. Вижте какво нещо е човекът, но през какви трудности трябва да мине, за да създаде битие... Затова направих изначало тази съпоставка – човекът и Ето Човека!

Времената ни водят към Ето Човека. Не е имало по-възвишена идея за човека от тази, която Христос остави. Безспорно това е и пътека, по която са ходили Негови предшественици. И не поради липса на дързост, а поради липса на йерархия на познанието не е откривана на света. Идеята за човека е трябвало в своята историческа последователност с безспорната провиденция да бъде дадена от Учението на Христос. Но както е калцирана тайната на Любовта в съсъда на Учението за Правдата, така и неусвоената Мъдрост може да бъде калцирана в някой съсъд...

Трябва да се улови тайната на знанието. Тук е трагедията на религиите – като юдейската, християнската и мохамеданската – да накажат знанието.

• Свещеният огън на знанието е битие, чрез което се осъществява Причинността!

А историческата провиденция се сваля от личност, която я прави плът от плътта си, кръв от кръвта си. Това е и дързостта на Христос – пътят на Посветените: да не се страхуват да се издигнат до Небето, да се върнат на земята и да я осветят с Възкресение! Така да я освободят от това, с което всички национални доктрини се хвалят – че земята им е напоена с национална кръв. Аз им се възхищавам, но не всякога ги защитавам – това е съвършено друго. Те са необходими за едно национално самосъзнание, невинаги за една духовна пътнина, но така е в историята. А ние не само сме в историята – ние я променяме и я сменяме, ние я диктуваме.

• Когато историческата провиденция се въплъти, прави ново битие!

Така както е казано в Евангелието на Йоан: Словото стана плът – плът! – Словото беше у Бога и Бог беше Словото... Всичко чрез Него стана...[13]. Това е свещеният пламък – когато можете да се различите като личност и да изявите в себе си Себето. Това е служението. Иначе съществувате, но не живеете. Казвам, че само Бог живее!

Изтокът роди идеята за същината, за Пуруша – за този предадамов Небесен човек. Толкова е реална идеята за този Миров човек и толкова е далечна и оспорвана, макар че вътре в душата си всеки знае, че е един Пуруша. Това е да се изживееш като битие; да се надмогнеш за безсмъртие в живота; да познаеш прехода и да преминеш зад пределите на личността – и тогава няма да имаш друго освен Аз и Той сме едно! Учудвам се защо християнската култура бяга от идеята Аз и Отец едно сме, която Христос даде. Защо? Защото не прие благодатните потоци на вътрешно осезато знание от Причинния свят. Това, ако беше сложено в изповедание, щяха да освободят човека от страха на неговото его отдавна, много отдавна.

Бихме признали тогава, че няма по-завидна идея от универсалната, че душата ни или и духът ни (според двухотомността или трихотомността) са независимото предназначение на нашето битие. Ако човек може да си сложи тази теза – че неговата душевност или неговата духовност е независимост, защото това е дарението, което му дават Причинният, Духовният, Божественият свят – тогава той щеше да бъде свободен от заземяване!

Трябва да се различат същностите и в природата. И тогава ще разберем, че няма хаос, няма произволности, че всичко е една организирана енергия, но в никакъв случай толкова костелива и така обвързана, че да не ни дава свобода. Така като част от природата ние трябва да изведем същността си. Като няма хаос, значи има ред, а щом има ред, в никакъв случай не можем да бъдем подвластни на всичко, каквото устройва нашето битие. Мисълта ни ще еволюира, желанията ни ще бъдат слагани в ковчези. И затова най-напред, когато трябва да се роди свободата, посвещаваният ще отиде пред Изида. Отбулената Изида е само първото стъпало, когато на инициирания му показват всички изкушения и стои три дни в ковчега. Но Причинността ще му каже след това как да върви нагоре.

Да си спомним поговорката, че „гостенинът е до три дни“, а човекът е един гостенин на Земята. Тези три дни може да бъдат много години, но трябва да знае преходността заради вътрешната свобода. Земното притегляне е надмогнато от човешката мисъл – изпратихме ракети вън от просторите на земната гравитация. Постигнахме го като цивилизация. Защо да не го постигнем и като духовен път?! Роди го мисълта в преценка на реален земен свят, а защо не го приложим в своето битие? Защото много по-лесно е да се направи материята услуга, отколкото да пратим Духа си в услуга да покори материята!

И така, нашият Дух е източникът на освобождаването от карма! Когато някой има излишък от карма, не бива да я пуска в кутията на храма, а да я сложи в „преизподнята“ на Земята, която най-добре акумулира отрицанията. Ето защо съдбата ни на Земята, минала през Сатурновия, през Слънчевия и през Лунния период, ще ни приготви битие за новия – Юпитеров период. Ще има Юпитеров период, ще има и Венерин, а Вулкановият период ще бъде последен. Вулкан е божеството на огъня и задвижва своите апарати със слово. Другаде има механична енергия, но не мисловна и духовна, която е върхът на човека. И неслучайно в този кръговрат на седемте планети е сложен Вулкан, защото е вътрешната духовност на цялата наша Слънчева система в развитие. Силата на словото, силата на приложната мисъл обслужва света в по-нисшите полета. Това е, което една бъднина ще ни открива, когато Огънят ще бъде приложен живот – Огънят, който не пояжда; Огънят, който опложда!

Безспорно ние и тук, и в следващите планети, ще усвояваме културата на Духа – ще събуждаме органи и функции, ще работим и с Огъня на Кундалини. Животът в Кундалини е знание за света на Причинността – чрез Змията-Огън човекът е бог в развитие и висша потреба! Когато се освободим от Себе си, тогава вече ще можем да послужим не на законите за справедливост и правда, не на милостивото прощение на Любовта, не на великото прозрение на Мъдростта, не дори и на Истината, която стои над всичко. Ще послужим на Божието си подобие!

Ето защо казах, че човекът не е само дарение, а и достижение! Еволюционността му ще продължава и там, където осенението предварва развитието. Защото има провиденция, която прави историчност, макар и да нарушава закони. Никои правила, методи и закони не са вечни. И именно провиденцията може да прави големите скокове, може да извиква. Защото без бъдеще не може.

Има и друг закон в развитието на човека – законът на жертвата, който наричаме дълг. Дългът е поведение. Може да изглежда безпричинен, защото не всякога просветлението дава достатъчно елементи за разчитане, но винаги е дълбоко мотивиран – или като лична потреба, или като социална изискуемост, или като служение на Мировата тайна. А Мировите жертви са дело на Причинния свят! Из духовната пещера на живота ви се дава това битие – от обикновеното събудено съзнание за служение и молитва до съвършената идея на изпълнен дълг, наречен жертва. Никой не може да направи битие без жертва. Коя ще бъде върховната и висшата жертва – капка в океана на еволюцията, но не и капка на личния ви цвят – жертвата за всички. Няма как да се разлъчиш, ако искаш да бъдеш във велико служение. Това ще е последната крачка на човека и тя ще е свобода на духа като източник на идеи.

Свободата е отношение между земната човешка природа и скритата в човека Господност на Духа! Това е свободата – да имаш пособието, нещата да произхождат от Дух и душа. Тогава ще можеш да кажеш както Христос: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Животът е краят. Не е въпрос само на справедливост, не е въпрос как се събужда една воля – въпросът е в установения закон за единството, в онова, с което започнах – че човекът е една родена бъдещност. Тогава, когато се слее с Отца – това, което наричам свобода в Единството, той няма защо да бъде дори човек. Затова имам правото на свободния изказ да кажа, че човекът е един бог в развитие. Когато влезе в своето царство на свобода, безспорно той ще бъде Аз и Отец – едно!

В бъдеще не етичността, на която всички религии сложиха ударение, ще определя правилата. Защо? Защото трябва да се изгради човек, на когото може да се поверят тайни; човек, на когото трябва Духът му да се събуди. Не моралът е, който ще определя, а будността на човека, когато приеме Духа на своя Отец. А за да Го приеме, трябва да е минал през всичката тази потребност на различните етични повеления. Но както виждате, много бавно се освобождава от тях. Не лъжи, не кради, не убивай... – а той си лъже, краде си и т. н. И така ли мислите, че ще върви? Не! Точно идеята за просветлението, точно идеята за провиденцията на Причинния свят ще го освободи от това, което с един пример Христос постави – вместо те да съдят прелюбодейката, себе си осъдиха, че са грешни. Иначе еволюцията си върви бавничко и изгражда моралности – оспорвани, отричани, преклонно приемани...

Знанието обаче не е етика, а беше осъдено от етиката. Това е трагедията, това е голготщината на християнството, което взе тази верига от юдаизма – знанието да бъде осъдено от моралните ценности! Бъдещето е освобождаване и разширяване на кръгозора: Научи ме, а не само – прости ми! Тогава ще видите колко сила се крие в етиката на ахурамаздизма, че безверие може да се приеме, но не и лъжа. Нещо, което и един Ганди приложи с тезата за търсене на истината. Може много тежки наказания да му измислиха, но никой не го спря. Защо – защото вярата му бе властна.

Вярата бе потребна в еволюцията на човека заради кармичност, заради прераждане, заради еволюция, за да йерархира той в поведение и да приготви будността или антените си за приемане на интуитивни осенения, исторически провиденции от Причинния свят. За промяна чрез различните Духовни вълни и чрез различните религиозни статути. И точно тук трябва да кажем, че ние сложихме ударението върху Знанието, върху Мъдростта като Духовна вълна, Мъдростта като битие, Мъдростта като живот!

Трябва да извадим от собствения си речник „страх от знание“, внушаван от различни религиозни постулати. Разбира се, източният свят в своите религии няма подобна верига на греховност, но той остана в играта на епоса, въпреки голямата мъдрост, спастрена в Упанишадите. Не се наигра детето на Изтока – и на по-голяма възраст продължава да си играе, защото това е умът му. Човекът ще трябва да се освободи от играчките, за да си сложи провиденцията чрез интуицията за историческо битие. А в индуизма за битието и небитието (от „Бхагавадгита“, глава 2-ра, стих 16-и) е казано следното: „Нереалното не съществува. Реалното винаги съществува. Така битието познават тези, които виждат самата същност“.

Да бъдат благословени ония, които са давали духовни пътища! Защото Битие има само при Отца, другото е съществуване!

 

Из Слова на Ваклуш, 1996 г.,
в Пловдив и София