Милосърдие и благотворителност

Милосърдието и благотворителността
са по-скоро божествена,
отколкото лична изява!

Милосърдието и благотворителството е това, което социалната даденост в живота на една нация прилага. За да може отделният народ, отделните човеци и човечеството като цяло да намерят своята взаимност, за да се закрилят в живота от това, което наричаме беди, или с тенденцията да направят все по-съвършено личното си битие, семейната потреба, социалната реалност и националния път.

Няма човек, който в своето лично битие да не е понасял ударите на това, което с една обикновена дума наричаме съдба, а разбира се, съдбата не е само чуждо действие. Няма човек, който да не е понесъл нейните удари. Още изначало, когато е сложен в този Едем, както е казано, в тази градина на живота, той непременно е в един конфликт с онова, което след това неговото съзнание изгражда и нарича митология. Стихии, които са идеи за божества.

Когато говорим за милосърдието, личността и обществото са неразривно свързани. Можем да кажем, че благотворителността и милосърдието са пъпната връв както на личността, която ще трябва да се осъществява в обществото, така и на обществото, което ще трябва да градира личността. Ако едно общество не съхрани една гениална личност, за какво е? И една гениална личност или една добродетелна личност ако не даде на обществото един градус повишение в отношението за доброта – защо е тогава тази личност?

Искам да погледнем темата в един голям хоризонт. Ще ви представя не списъка на акционерните дружества или на фондациите, или пък законодателството, с което безспорно са се изграждали милосърдието и благотворителността. Преди да излезе законодателство, в човека стои един неузаконен от публичната власт, но непременно вътрешно признат, повелителен глас. Както един Кант, който протестира срещу това, че злото не е възмездено, казва: Аз се удивлявам на звездното небе и на моралния закон в моята душа.[1]

Кой е този морален закон, този категоричен императив? Това е повелята на изявяващото се божество, което във вековете на далечността има различни имена. След това в дуалистичния живот има две имена, а в монотеизма – едно. В края на краищата може и да няма име, но ще бъде божество на съвършенството, което е въплътило в себе си всичко онова, което човекът като тенденция търси – Съвършения. Ego sum Via, Veritas et Vita. – Аз съм Пътят, Истината и Животът, както рече Христос. Категоричният императив на Кант е, който му дава основание да се спре пред великата тайна – небе с всичката своя неизчерпаемост, защото никой не е преброил звездите. Трудно е да се каже и че само в нашата схема ги има. Дали ги няма и някъде другаде? Категоричният императив е и това, което у нас обикновеният човек, когато не може да назове божество, говори за съвест.

Безверието като най-страшна болест може да бъде лекувано с акта на милосърдието. Защото с този акт се събужда в другия чакащото божество, т.е. се събужда в някого това, което наричаме съвест. За съвестта уред няма. Въпреки че вече е изнамерен уред, с който, когато се върши известен разпит, може да се определи дали лъжете или не. Но съвестта е нещо друго. Тя не е въпросът дали лъжете. Вие може да не лъжете и да си затворите очите пред едно или лошо, или благородно дело. Не сте принудени да лъжете, но си затваряте очите, т.е. загубили сте оня живак, който определя градуса на вашата добродетел.

Съвестта е нелегитимираният глас на Божеството в човека. Затова за този, който в предсмъртни часове, изживявайки някакви тежки болезнености, конфликти, прави една изповед, народът си има един израз: „Съвестта му заговори“. Какво е да заговори съвестта? Това е човек да има един огледален образ на нещо, което някои поради идеология се срамуват да го нарекат. Но не могат да отрекат огледалната неприятност да се срещнат с онова, което не е било толкова съвършено в личното им поведение или в поведението на един народ. Защото ние не можем да не бъдем смутени, когато ще направим една констатация за поведението на Василий II Българоубиец, ослепил, както се твърди, 15 хиляди българи. И тогава вижте съвестта на българина в лицето на цар Самуил, който умира, когато вижда тази кървава трагедия – еднооките да водят по сто души ослепени. Дали е национална добродетел съвестта на българина?

Коя е една от най-големите добродетели, които би трябвало да се знае за българския народ? Ще потърсим тези добродетели, за да можем след това да изведем идеята за милосърдието и благотворителството му. Народът ни, който преди България тук да съществува – основана в 681 г., е имал държави по света. Българите дори владеят известно време земи на Китай, продължават през Монголия, след това през Персия и т. н. Какво обаче ги прави величави в цялата история? Това е, че българите във всичките си свои поселища, а и тук, където още пребиваваме, нямат статут за робство. Можете ли да си представите как е изграждана психологията на този народ, за да търсим добродетели или да упрекваме недостатъци!? Нямат статут за робство! Познава ли някой тази тайна? За да видим след това как в своята голяма историческа пътека народът ни носи неоспорими добродетели, не жестокост. Тогава няма защо да се учудвате, че един Самуил е умрял при вида на жестокостта на император Василий II. Няма я в психологията ни тази черта на жестокостта. Няма я и по-късно – преди да избухне Априлското въстание, когато дълги дни и нощи ръководителите се събират да подготвят Устав на поведение след 500-годишното робство, те пишат: „Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение... Всички ще спадат под един общ закон“.

Това не значи, че рушителят няма да получи своето като идея за възмездие... Известни са думите на кхан Крум срещу император Никифор: Когато не искаш мира, ето ти секира! Секирата не е знакът на жестокостта, защото първо му се предлага мир, но византиецът унищожава столицата ни. Как се градят тогава тези добродетели? В същото време виждате този държавник как поставя закони срещу онова, което развращава населението – срещу клеветата, лъжата, кражбата, пиянството... Просто прилага (ако щете, мюсюлманския) закон: срещу хлевоустието (тази дума много рядко се употребява за клевета – празнословие с клеветнически тенденции) – смърт; срещу кражбата – да се строшават краката на крадеца; срещу пиянството – да се изкоренят лозята... (Разбира се, винопийците не са изкоренени.)

Но има нещо друго – древността казва: Виното весели сърцето[2] – така пише в псалмите. Но докато сърцето се весели, дали езикът не пуска някои отрови, дали ръката не извършва някои престъпления, дали не е събудено блудството. „Вино сердце веселить“...

Измерението за относителността по отношение употребата на това, което наричаме порок, трябва да бъде съобразено с историческото време. Защото във Втората световна война масово се опиянчват войниците – да отиват на фронта и да се бият, без, ако мога така да кажа, съвест и отговорност. И колко отговорно в Женевската конвенция се кодифицира поведението във войната. Война е и все пак в тази война са сложени много интересни закони: Военнопленникът не може да бъде убит или осакатяван. Отделен е въпросът какво се е извършвало. Говоря за това, което е принципно великото, което е и в международното, и в личното законодателство.

Ценността ще си остане едно – животът на човека. Защо? Защото е творение на Бог! Не е важно дали вярваш, или не вярваш. Така че съображението, с което се изгражда, ще трябва да бъде това, че той, човекът, е божество. Никой няма любов, по-голяма от тази да положи душата си за своя приятел. Много е лесно сега, когато се изкова кодекса на социалното общество – изведе се всичко от това, което бе дадено. И трагедията е там, че не видях някъде да класи нещо ново. Защото един от най-посветените ученици и апостоли на Христос, какъвто е Йоан, ще каже: „Чеда мои, нека любим не с думи или с език, а с дела и истина!“[3].

• Милосърдието е ризницата срещу жестокостта и събудената съвест като проявена добродетел!

Значи трябва, за да не се ражда жестокост, да се събуди милосърдие. И винаги правя разлика между състрадание и милосърдие. Вие можете с часове да състрадавате, вие можете да кажете и благи думи, но да не проявите милосърдие. Най-характерната съпоставка между милосърдие и състрадание, дадена в Евангелието, е притчата на Христос за милосърдния самарянин. Един човек слиза от Йерусалим към Йерихон, нападат го разбойници, обират го, пребиват го и го захвърлят. Край него минава един свещеник, минава и един левит. Поглеждат го и отминават. Може би са състрадавали. Минава и един самарянин. Самарянинът превързва раните, качва човека на добичето си и го закарва до странноприемница. И там дава два динария и казва: Каквото в повече изхарчите за грижа към този човек, на връщане ще ви платя[4]. Ето голямата разлика. (Оттам е изразът „самарянско милосърдие“.)

В българската история говоря за липса на жестокост, защото ние сме погълнали много отрицания в две големи робства, но това не създаде у нас психология на жестокия човек. Разбира се, има прояви на престъпления, които сега свидетелстват за жестокост, но не можем да кажем в никакъв случай, че са плод само на една българска психология, а на една внушена развратност в душевността и приложната етика: „Всяко мое е мое и всяко чуждо е мое“. Това беше психология, която трябваше да се мотивира в приложна етика на колективно съзнание, а не на лична отговорност. А милосърдието в колективност много трудно се прави. Добродетелта е лична пробуда и лично благо, а служейки на социалното, дава примера на ценностите, на смисъла на битието.

Милосърдието и благотворителността определят това, което се нарича добродетелно или нравствено поведение. Затова, когато се впишат в статута на нравственото поведение, трябва да бъдат писани с главни букви. Това не значи, че никоя друга добродетел няма да се напише с главна буква. Все пак това, което най-вече е останало в народната мъдрост, народът е успявал да си изведе от неписаните, а само диктувани от сърцето (и затова – милосърдие!) необходимости за взаимност. Както никой не може да каже, че има определени законни положения в любовта. Както е казал Блез Паскал за Клеопатра, че ако с половин милиметър `и беше по-къс носът, никога Цезар нямаше да се влюби в нея и цялото лице на земята би се променило.[5] Но природата така я е родила, че един Цезар се влюбва. Няма писани закони, които могат да кажат – ето формулата, по която трябва да се влюбите. Така е и с тези добродетели диктувани и народът си ги извежда.

Така започват постепенно народите, преди да имат своите писани закони, да си създават неписани, които се изразяват след това в nous ius – в писана, задължителна правна форма. Неписаната, както виждаме, се пази повече в обичаите. Затова още в древността, с оглед да се напомня непрекъснато на човека отговорността във взаимност, било с отиването на моление и спазване на обичая, започва да влиза и писаният закон.

Човечеството има поведение, преди да има своя култура, така както сега я схващаме. Не компютърната култура, разбира се, дори не писаната. Защото много късно – когато паметта се е уморила, предоставя на ръката правото да пише. Да пише знака, след това и буквата; илюстрацията и след това фонетиката. Така че е имало времена, когато човекът не можем да кажем, че е имал култура, но не можем да отречем, че е имал поведение. Това е много важно. Тогава целта на културата е да градира поведението към по-съвършеното. Но това трябва да бъде дадено, трябва да бъде осмислено – като образ, като тенденция, като път.

Имало е в историята на човечеството поведение на страх, когато едно индивидуално съзнание е неопределено – съзнание на недостатъчност за себезащитата в света, който го заобикаля. Не си е достатъчен човекът, затова трябва да впрегне ума си. Или на това, което го застрашава, да му направи някакво признание с идея да го укроти. Вижте как се ражда идеята за жертвоприноса и признанието на стихийните богове. Кое е смутило човека първом? Естествено, ще го смути слънцето, ще го смути океанът, ще го смути вятърът – Еол... За всяка от стихиите ще се изработи божество, ще му се постави трон. Но онзи, който от пещерата тепърва излиза, как е изграждал поведение на сигурност? Ще трябва да се върнем към една идея – как е сътворен.

Безспорно цялата планетна плът е взела участие в изграждането на човека. Онова, което се нарича Fiat lux – Да бъде светлина, е дало на Космоса динамично поведение и плът, за да ражда живот, а след това идват правила. Съзнавал ли е сътвореният човек морална отговорност? Безспорно не. Търсил ли е идея за развитие? Безспорно да. Ето големият конфликт. Не може, в каквото и първично състояние да е, да не се търси в признание на това, което го е родило. И не може да не влезе в конфликт с онова, което е запретено – да опита от него. Кой опита ябълката? Ева. Защо? Защото е от Дървото на познанието. А като е от Дървото на познанието, какво позна? Конфликта – добро и зло. Нарушава повелята, за да получи познание. Големият конфликт, за да се върви в еволюцията.

Религиите, разбира се, са били много първични, но такова е било съзнанието. Не може да се даде съвършена религия във времето на тотема и Христос да каже: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Какво като го каже? Но има казано нещо друго – край тотема ритъмът на съществувание и признание открива потенциалните сили, с които човекът изпада в екстазност за откровение. И ако иска да бъде като тотема, трябва да го яде. Признание на присъствие на божество вътре у него. Изглежда смешно, че тотемът е бил нещо голямо, но в Средновековието хералдиката е точно тотемна. Цивилизована Европа цялата е тотемна – хералдичните `и гербове, които носят различните `и родове, са тотеми. Защо? Защото човечеството не може да се освободи, както е казано, с магическа пръчка от това, което негово съзнание е било по идеята на наследието.

Наследствеността е толкова очебиеща. Дори да не се приема индийската теория на прераждането, приема се теорията на наследствеността. Може ли да се освободи някой от нея?! Тогава няма защо да се учудваме, че може да се сложи лисица или вълк, или друго животно за герб на феодал. Ето тотеми в модерно време. Кръстоносните походи също са били едно тотемно изживяване – само че са си сложили „освободители на Христовия гроб“. Модерно, красиво, голямо... Виждате ли тотемът как живее в човека! Да, но първичният човек е ял тотема, за да стане божествен. За божествеността обаче сега се искат вече качества...

Освен защитната реакция на човека, с която безспорно той трябва да просъществува в това битие, идва събудената потреба на желанието за себична изява, която започва да го отделя от стадото. Идеята за отделяне от стадото е и в социалния живот, и в мисловния, а в края на краищата и в нравствения. Когато някой иска да направи една добродетел, това е част от неговата себичност в делото на доброто.

• Колективна добродетел няма,
  има индивидуална добродетел!

Тя може да послужи за образ, за пример. Така че едновременно с идеята за защитата, събуждайки това, което е изградено у нас, ние започваме да завоюваме терени в желанията и в мислите си. Мисловният процес е част от една голяма енергия – енергията на мисълта, която е нещо изключително. Някои окултни философи я наричат енергия на мисловното тяло и поле. Имаме ли в себе си мисловно тяло, има ли Мисловно поле? Различните теории квалифицират подобно нещо. Говори се за високоорганизирана материя, която дава мислене; говори се и за мисловност, която извира от душевността... Отделен е въпросът дали признават душата, или не. Важното е, че една душевност може да излее своя свят.

Поети, писатели, творци, въобще хора на културата казват много често (за разлика от тези, които само отразяват), че са получили някакво вдъхновение. А какво е вдъхновението? Нарушена реалност, в която сме вегетирали. Ще спре да яде, за да напише една строфа. Вдъхновението е нарушена реалност на всекидневието! Николай Лилиев – един съвършен поет, когато се оформяше философията и се пишеше поезията на социалистическия реализъм, не написа нищо в този стил, освен само едно стихотворение.[6] За да покаже, че от елементарността на социалистическата реалност можеш да направиш и поезия, стига да имаш това, което казах – вдъхновението. И написа едно стихотворение за комбайните, което беше блестящо като поезия, не като отражение. Това трябва да се знае.

Човекът е много повече от един образ, с който майка му го е родила и в родилния дом са го записали, дали са му име. Много повече е от една обикновена картина. Той е човек, защото носи това, което е Адамово начало, т.е. мислене, а не подражание; носи откровение, което е тайната на проницанието.

Голямата част от човечеството и сега ходи до разни оракули и екстрасенси. Нищо обидно, но някой беше казал, че в Делфийския храм питията ще ви каже нещо, което е и „да“, и „не“. Това е преимуществото на тези оракули. Но на този храм е пишело нещо, което големите, посветените Учители са дали: Познай себе си и ще познаеш света и боговете. Но хората не са чели това, не са се себетърсили, а са отивали при оракула, да им каже дали еди-какво си ще стане. Психологията да търсиш оракула е да бягаш от себе си. Тя е остатък от един тотемен свят – да ядеш животното, което е твой предшественик, за да кажеш, че си бог, вместо събудения, творческия ти бог, да го направиш прецедент на живота си.

Един Цицерон – великият оратор на древността, беше рекъл знаменити думи срещу сенатора Катилина: Quousque tandem abutere, Catilina, patientia nostra? – Докога, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение?[7] Този Цицерон казва, че „религия“ – от латински „religio“, се извежда от „relegere“, т.е. препрочитам (lire на френски е чета). „Relegere“ на латински е „препрочитам, обсъждам, размислям отново“. Значи той го свежда така, както тяхната религия на каменните божества ги кара – да седнат и да размислят, да препрочитат сибилските тайни.

Един Лактанций извежда „религия“ също така от „religio“, но той ще каже – „religare“, т.е. „свързвам се“, „съединявам се“.[8] Фактически, тайната на религията – това е да се свържеш, да се съединиш с Божеството. Тогава умът отстъпва място на вярата. Вярата е пътешественикът на човешката душа – от човека към Бога и от Бога към човека. Това е вярата. Тя е пътешественикът, тя е пилигримът, както го наричаме – оня, който тръгва да търси поклонение; оня пустинник, който търси тази връзка.

И религиозното поведение в християнството се извежда от „religiōnis“ – което е както „свързване“, така и „свещена връзка“. Вече се дава качество, илюстрира се, че тази връзка не е само обикновена, а е свещена връзка човек – Бог. В същото време „religio“ значи „съвест“ и „благочестие“.[9] Това е в християнското схващане – съвест. Съвестта е един от много странните феномени – „няма съвест“, „има съвест“. Не трябва съвестта да я бележим само тогава, когато имаме нарушение или спазване на правилата – тя е еднакво свидетел на лошото и на доброто дело. Защото едно вътрешно удовлетворение – това е една осмирена съвест, една награда на поведение, че тя ви е създала възможност да направите доброта. Така че християнската идея за религията е не само свещена връзка, а и благочестие и съвест.

Съвестта като битие е Божеството вътре в човека! Неговата мъчителна борба да се изведе до съзнанието, да го признаете, се покрива с елементаризма да му се направи един олтар и да му се служи, като се заоблачава будността на съвестта. Но такава е стълбицата, в която човек се изгражда...

Английският филолог проф. Макс Мюлер (живял в края на XIX век) оставя една от най-богатите религиозни тези. Той казва, че имаме две различни понятия за религията: първото е съвкупност от учения; второто – религиозно поведение.[10] Религиозността вече е поведение, което само човекът има. То е разликата на човекa от животното. Религиозността е вътрешен феномен, тя е връзка между субстанциите тяло и душа.

Беше време, когато за някого в нашата социална реалност, когато кажеш „този е религиозен“, много обидно звучеше. „Този е религиозен“, значеше „не е добре психически“. Това създаваше и жестокост. Страшна обида е да не признаеш човека пред себе си, да лишиш човека от религиозност, от поведение между тяло и душа, от идея за човечество като признание за съжителство. Това е жестокост. Сега това е пък поведение на религиозни групи. Но те са толкова религиозни, колкото и социални, толкова социални, колкото `и трябва на религията. Това е конгломерат, т.е. незаконното съжителство между морал и убеждения.

Човекът живее в една реалност и трябва да я определи със своя мироглед от всички страни: от страната на идеологията, към която принадлежи; от страната на религията, която изповядва; от страната на историческата даденост, която е неизбежна; от страната на националната даденост, която е изграждала морала и поведението на съседа му и на неговото лично поведение; и най-накрая – от законите на съвестта. Историческото време, националната даденост и законите на съвестта ни показват „човека на времето“.

Има ли нещо чудно в това, че се извършват жестоки кланета? Не. Защото в историята на Европа се е проповядвала класическата форма на насилие в безотговорност пред какъвто и да е олтар – било на отечеството, било на религията. Какво е отработвало това насилие в човека? Идея на жестокост. А какво говори една религия на Мохамед – че ако убиеш врага си, отиваш в рая, където ще пиеш хубав шербет и ще ядеш богат пилаф... Ето колко опростиха човека в социалната реалност и го лишиха от идея за божество.

Трябва да се знае стойността на религията като вътрешна същност, с която човекът не може да се раздели дори тогава, когато заявява, че е атеист. Защо? Защото атеизмът няма нищо общо с безверието. Няма човек, който да няма вяра. Отделен е въпросът вярата плод на какво е – на признание на божество ли е, или на вдъхната тайна, за която в Книга на Сътворението е казано: „Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“[11]. Търсейки подобието, е оставена една непрекъсната нишка, която се нарича вяра, убеденост във вярата. Безспорно тя винаги ще има по-сложна гама, отколкото това, което наричаме религиозно поведение и признание на Богосъществуването. Защото с обреда човек се оправдава, че вярва, т.е. че признава Бог. Но когато не признава Бог... Във вярата колебание няма, макар че не може да постигне това, което желае.

Не е страшно, че човек е лишен от идеята за божество – да прави молитви. Страшното е, че го лишиха от олтар. А оттам – да признае в отсрещния това, което рече Христос: „Обичайте враговете си“[12] – това е страшното. Отнеха му олтара, религията му била опиум... Не може да бъде опиум това, което казва Христос – да обичате врага си. Но когато загубиш „опиума“ – тайната на това знание, на теб ти се предлага друг опиум – класовия враг. А всеки е в контакт за една социална радетелност. И в лицето на всекиго трябва да вижда един, макар и нееволюирал бог. Да може да се освободи от идеята враг, за да подаде ръка. Когато иска да му сложи една трапеза, това е част от голямата идея за добродетелите. За тези трапези, които на гладните се дават, не трябва да има свидност, нито да са само от жал – а от идеята, че човекът е един бог. Но трепериш ли от Бога – унищожаваш човека!

Как се прави милосърдие? Свещеникът отминава пребития, левитът отминава, добродетелният самарянин спира. Това са големите конфликти, които човек трябва да ги реши в себе си. Навремето имахме милосърдни сестри, а сега ги направиха само медицински. Така се отне милосърдието като вътрешно поведение и потреба и се сложи само като служебна гласност и валенция.

Има една градация как се раждат религиите, има различни хипотези за тях. Религията не е само провиденция, а и социална реалност. Едната хипотеза за религиите е политическата, или социалната. Когато едно общество има нужда от ръководно начало, което прави мит на божество, по този начин се изгражда това, което се нарича теокрация, боговластие. Това е социалната хипотеза – когато се използва божеството и това обслужва да се направи доктрина на вярата, на теокрация, на боговластие. Безспорно, най-подчертано, бих казал дори натрапчиво, е в юдейската религия. Моисей прави теокрация, макар че той нарушава принципа на многобожието. Представете си, това е 1 500 – 1 400 години пр. Хр., когато манифестацията и тържеството на многобожието са в своя апогей, най-вече в Египет. В Египет има стотици божества.

Моисей е трябвало да изведе евреите от робство, за да си търсят земя и ги поставя в идея за държава. Но всичко това става само под благословията на тази свещена връзка между Моисей и Бог Саваот. И така той създава теокрация и внася организирана формация на еврейското племе – идея за държава. Народът им има божествен пратеник и каквото и да се върши, Бог решава – и наказанието, и наградата. (Великолепна теза за един социолог, когато почне да я разгадава.) И тогава какво прави Моисей, за да бъдат евреите подчинени на теокрацията? Слага идеята за първородния грях. Каквото и да прави отделният евреин и до днес, той е отговорен пред расата (макар че са срещу расите) и пред Саваот.

Моисей дава на своя народ едно обещание – че ще го изведе в Обетована земя. Има ли нещо по-властно от тази голяма идея – идеята за земя и за държава. (Ако се възхищавам от кхан Аспарух, винаги е било това – че този човек, чиято дързост е изключителна, разкъса на баща си снопа, взе си една пръчка и дойде тук с идея за държава и идея за земя.)

Робски народе, ще ви изведа и Бог ми каза, че ще ви дам Обетована земя, казва Моисей. Можете ли да си представите един такъв народ с робска психология и със страшни амбиции как Моисей го накара да тръгне?! Много естествено с идеята, че са богоизбран народ, над който Бог Саваот дава своята благословия. Защо е трудно? Защото човек много трудно се отделя от покъщнината си. (Та дори когато някой си купи нова дреха, повече си носи старата, отколкото новата.) Можете ли да си представите на роба да му се вземе покъщнината и да се изведе на хиляди километри?! Това е социалният радетел. Виждате ли какви подходи има човекът, за да организира идея за държава и идея за земя? Богоизбран и Обетована земя – ето голямата тайна! Това е социалната доктрина – доктрината на теокрацията.

Друга доктрина е натуралистичната, която обикновено е израз на човешкия страх от света, който го заобикаля – натурата, т.е. природата. Светът, който заобикаля човека, винаги ще бъде смутителен, защото той въздейства под различни свои нагласи – върху плахото му сърце, върху мисълта му, с която събуденото въображение може от това, което се нарича фата моргана, или мираж, да направи някакво „чудовище“. Това е въздействието на натурата. Теорията на натурализма, натуралистичната доктрина създава богове от слънцето, вятъра, водата... – всичко това, което човек не може да подчини, а волю или неволю му е подчинен. А щом е подчинен, прилага формата за оцеляване. Щом придойде вода или щом пламне огън, трябва да бяга. Създава ли в себе си несигурност и поведение на страх? Остава му едно – да прави молитви и да моли стихията да не го унищожи. Създава в душата си религиозност, почитание.

Има доктрина и на анимизма, или анимистичната – т.е. душата (anima, както е на латински) в онова, което си е отишло – почит на душите на прадедите. Защо? Били герои някак си – изявили са се дядото или бабата, прадядото... Дава се един признателен акт – така се създава митология. Поклон пред героите. Това още съществува, само че облечено вече в разбираемост и не толкова на страхопочитание, отколкото на признание на всяка героичност, която може да създаде у хората поклон. И затова латинците са измислили една поговорка – „За мъртвите или хубаво, или нищо“.

Религиите поставят на човека въпроса за съвършенство и следователно приемат, че не е съвършен. Щом и официалните науки, каквато е етиката, говорят за нравствено поведение или другата дума, която употребяваме – морал, има и безнравствени, или аморални действия. Следователно и там конфликтът „добро-зло“ е налице. И в официалната – гражданската и социалната наука, стои проблемът за този двубой. Това е едно косвено признание, че човекът е един нееволюирал бог още. Щом му предоставят правила, за да се изгради до съвършенство, значи не е съвършен. Оттук е идеята да се признае наличието на Творец, Който е безспорно съвършен и трябва да има подражание. И така Христос казва: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“[13].

Религията поставя изначало човека, който е сътворен, при най-благоприятните условия на живот – в т. нар. Рай. Раят не е място, което още могат да определят къде е, макар че се казва – между реките Ефрат и Тигър[14]. Но това е само илюзорност. Раят е едно особено вътрешно състояние на уравновесеност или на, бих казал, непотребата да се разгръщаш. Но там е поставен един въпрос: да се развиваш нататък. И затова е поставено Дървото на познанието – ако ядеш от неговия плод, ти научаваш големия закон на противоречието, а в същото време закона на еволюцията: добро и зло.

Етиката го поставя: нравствен – безнравствен, морален – неморален. Но има също така една еволюция – моралът от своя страна също еволюира. Вечни пристани в еволюцията няма – там, където сте осъществили своето каменно божество, безспорно след това ще видите разпънат шатър или вдигнат храм. Авраам, който се счита за баща на народите, първият храм, който си прави, това е камък за възглаве. След това на възглавница от камък и Иаков има своя бележит сън – вижда ангели, слизащи и качващи се в небесата.[15] Но какво става, когато Моисей извежда евреите от робството – не им дава камък за възглаве, не прави камъка за храм и олтар, а им опъва шатра – скинията, която е подвижният храм.[16] След това скинията като образец става Соломоновият храм.

Притворът е, в който човек се подготвя, за да влезе в средата на храма, където се изживява в този двубой между добро и зло. Осъществявайки добродетелите, човекът ще стъпи и ще разкъса завесата на храма, за да влезе в олтара, където един път в годината само великият жрец – първосвещеникът, е имал право да влезе. Защо? Защото там са т. нар. Свещени скрижали, там е тайното знание и там са поставени на съхранение Десетте Божии заповеди (които влизат почти във всички граждански кодифицирани правни изисквания).

Така на човека е предоставено правото да става съвършен. Това става чрез религиите като първа подбуда. След това чрез държавата като институция и нейния ръководител като отговорник както за материалната сигурност – материалното благо, което наричаме осигуреност, така също и за духовното благо – олтарната молитва и спазването на Заповедите.

Един граждански закон на Хамурапи предшества дори Десетте Божии заповеди на Моисей. И акадците, които са едно от много старите племена и култури (няма ги вече на сцената), както и хетите, имат т. нар. таблица на съдбата. Какво е таблицата на съдбата? Това, че нравственият потребен, човешки, взаимоотносителен предмет е сложен в писмената форма: „Не прави това, което не искаш другите да ти правят!“. Макар че го намираме в християнството, то е по-стар принцип, много по-стар. Това ще го видим и в законите на Хамурапи. Каква е например тезата да не крадеш, да не убиваш – това, което и в съвремието една международна Харта на правата на човека го диктува, кодифицира го, гласува го в Организацията на обединените нации. Представя го за ратификация на ония, които искат да бъдат отговорни към общото благо – човека, а безспорно и към културата. Така че законите на Хамурапи са в основата на Моисеевия закон. Но откъде ги взема Хамурапи? Слънчевият бог му ги дава...

Рим пък има своята Капитолийска вълчица, от която основателите му Ромул и Рем са сучели. И ако трябва да правим характеристика – римляните са били тези „два гладни вълка“ в идеята за универсалната римска държава. Но те имат Дванадесетте таблици със закони. А Нума Помпилий, независимо, че е римлянин и гражданин със здраво съзнание, говори, че е получавал реформите и законите си от боговете. Внушението е, че един акт, чрез който искаш добродетели в човешкия род, има сила тогава, когато изхожда от нещо висше. А по-висше за съзнанието имало ли е от боговете?! (Няма никакво значение, че са каменни богове.)

Така че всяка норматива, всяка ценност на битието, която е съпровождала гражданския и духовния бит, е била едно послание, една духовна даденост на същество, което е вън от социалната даденост: Небе, Слънце, богове... Както когато четем Свещеното Писание, в неговото Старозаветие ще намерим благоволението на бог Саваот, който ще накара Моисей да се качи на Синайската планина и да носи две каменни плочи, на които Той ще напише Десетте Божии заповеди.[17] Това е проблем не толкова на доверие, дали Бог ги е написал, а е проблем на провиденция. Всеки в себе си има един бог и стига тази вътрешна будност – която поетите наричат вдъхновение, мистиците наричат откровение − да може да я изразите. И безспорно, че с всекидневния си поглед Моисей не е могъл да направи това, а с будността си на откровение или на вдъхновение... И тогава, на нивото, на което е стоял, ще трябва да кажем, че наистина някой бог му ги е издиктувал. И нищо странно няма, няма чудо! Има неща, които знанието ни не е в състояние да ги обясни. Открихме ли атомната енергия? Открихме я. А нейните явления сега ли са само? И тогава са били – под различни форми. Какво значи да вкамениш жената на Лот?[18] Имало ли е ядрени избухвания, погинал ли е цял един континент като Атлантида...?

Така че Десет Божии заповеди са издиктувани на Моисей. В защита на какво – на човека. В съхранение на човека в един исторически път. Не може да се прави история без наличието на пробудата, че човекът е едно духовно същество, което стъпка по стъпка се обожествява. Ако го е страх да каже, че се обожествява, нека каже, че се усъвършенства. Ние много често правим аналогии с това: умен, талантлив, гениален, но когато се каже божествен, е нещо друго. Има йерархия. Затова се създават рамки или нормативи – морални изисквания, канони и правила (според Църквата), закони (според гражданския кодекс), с които човекът влиза в историята. Човекът в историята се ръководи от законите на морала и законите на социалното развитие, в което безспорно моралът влиза.

Съвършена държава няма, следователно и съвършен законодателен акт няма. Съвършена религия няма, но съвършен Бог – да! Това е разликата. Религиите се сменят, колкото и да не искат – те имат недостатъци, щом ги променят. Ето защо Христос казва за закона на Моисей: „Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“ (това е законът на насилието). Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата... Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си...“[19] Виждате, че християнството влиза с нова песен, с един нов химн – химна на Любовта, не на Правдата.

Етиката еволюира с историческото развитие на човека. Раждат се нови религиозни добродетели и изисквания, защото, когато измервате добродетелта на милосърдието и благотворството със закона за Правдата, то не е равно на милосърдието и закона на благотворството на Любовта, която дава Христос. Любовта е, която формира преди 2 000 години нови стойности и ценности на това, което винаги е било в човека – да проявява грижа. Но естествено е за дивака да има тотемното право да изяде своя враг. За разлика от Христовата любов – Положи душата си за другия[20]. Виждате разликата между добродетелта на милосърдието с Любовта и това на тотемния закон или на Правдата.

• Милосърдието е велико посвещение в душата на човека!

То в един материален свят се изразява с благотворението − дарът, който се дава за другите. Но какво е една молитва, която може да породи в човека смирение и в същото време смелост? Духовен дар! Вземете този израз от молитвата „Отче наш“, който не е само милосърдие, но и едно велико благотворение в тайната: „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“[21]. Има ли по-голяма формула от това да направиш милосърдие? А като не си простил, какво искаш да ти простят!? Значи трябва да дадеш, трябва да направиш нещо, трябва да си откъснал нещо, да си дарил нещо, за да можеш да поискаш – „прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници“. Вижте каква взаимност!

Известни големи прецеденти в историята, каквото е раждането на Духовните вълни, както ги наричам, са не само предмет на кодификация на морални и граждански закони, но стават и начални, изходни дати за летоброене. Защо? Защото са едно изключение – един друг белег. Родените от тях религии ще останат основа на историческия човек до онзи миг, когато, еволюирайки в своето сменяне на ценностите, се дойде до това, което Христос рече – Истина: Истината ще ви направи свободни![22] Ние нямаме специфично робство от страна на духовните поверия – те са потреба на еволюцията ни, и можем да се освободим от тях само тогава, когато Истината е станала измерителност. Но не тази истина, чиято релативност е налице. Човешката истина не ни прави още свободни, защото тя ни обвързва. Обвързва ни с това, което е наше евангелие, наша култура, наша социална етничност – те ни ограничават.

Религиите обаче имат едно преимущество – искат да ни направят добродетелни с идеята за задгробен живот. Там е посочено, че ще има съд. И може човек да има един живот, който да е част от радостта на т. нар. Рай, или в т. нар. Ад да гори в някакви геени (което за мен е твърде фигуративно и неправилно като мъчение внесено). За мен адът и раят са вътре в човека. Когато съвестта огрее човека и освети негово непристойно поведение, безспорно ще се гърчи в геена огнена. Когато обаче го огрее и излезе една добродетел, тя има стойност за неговото поведение – че ще е възнаграден. Разграничението между добро и зло, което стои в основата или което лежи в закон – за невиновността или престъплението, човек оценява с това, че има измерение, което не го води към казън. Но не е важно за награда ли е. Защото този, който върши нещо с цел за награда, той опорочва доброто си дело – има корист. И това е страшното!

Културата на религиите е много по-широка от грижата на държавата. Ако нарушиш законодателен акт, получаваш съответното възмездие и си благодарен, когато те помилват. Религията обаче ти дава една друга благодат – не идеята, както казах, за наградата, а идеята, че си стъпка по стъпка в пътя на съвършенството. И в основата на милосърдието е грижа към този, когото неосъзнато можеш да наречеш враг, но по повелята на Любовта заради твоята божественост, която имаш, трябва да се научиш да го обичаш. А ти не можеш да обичаш, ако не се събуди милостта. Защото прозрението може да не те доведе всякога до познанието защо е сгрешил отсрещният, а самата милосърдност като добродетел е част от живота на твоята иманентна даденост на Бог...

• Пробуденото милосърдие в човека
  е иманентната даденост на Бог!

Както казват в християнската етика − да напоиш жадния, да нахраниш гладния, да облечеш голия, да посетиш затворения, да дадеш лек или блага дума на болния. В такъв случай извеждаш, както казах, иманентния Бог в живот.

С идеята на милосърдието създавате това, което като акт можем да наречем благотворителност. Но непременно трябва да си събудил милост в сърцето си. И тогава ще видите колко право Христос е казал: „Не съдете, за да не бъдете съдени“[23]. Това е прозрение, че има развитие и че човекът не е статичен. Поведението на Адам и на Ева показва, че не са статични – отиват да ядат плода на познанието и са пратени да работят земята. А коя земя работят? Ами своето тяло − Идете и обработвайте...![24]

Кое е това, което трябва да го направите така, че да ви даде щедростта на вашия труд? Трябва да посеете вътрешната си нива с добродетели и да извадите плевелите. Трябва човек от корен да ги измъкне, а не със сърп да ги реже. Телесните и духовните беди не бива да се жънат, трябва да се измъкват! Христос казва в една притча, че слугите питат господаря си: Нивата е пълна с плевели, да отидем ли да ги оплевим? А той отговаря: Не, нека узрее житото, защото, когато скубете плевелите, може да изскубете и житото[25]. Когато си узрял за преценка кое е плевел и кое е жито, тогава няма да си измъкнеш добродетелта.

В християнството се говори за грехове. Грехът безспорно е предпоставка, за да се изграждат добродетели – свобода от грях... Внушен е грях на човека още при Сътворението − когато, ядейки плода, Адам и Ева са извършили грях, защото са познали добро и зло. Това става един внушен грях, с който човек трябва да води битка за освобождаване.

Кои са, да кажем, тези плевели, които според Църквата са смъртни грехове? Примерно, първият плевел е чревоугодничество. Бонвиванското начало в човека – в този, който обича да си похапва безразмерно и да си угажда.

Другият е сладострастието. Ами, много е сладко това, което на по-разбираем език е похот, блудство. Сладострастието има и „сладо“, и „страстие“ и някакси е по-извинително от блудството, което е уж нещо гнусно, а то е едно и също.

Тогава ще видим това, което Емил Зола нарече „Вертеп“. А в храмовете на древността – в Индия, пък и в Древна Гърция, има т. нар. храмова проституция. Храмовата проституция нито в Индия, нито в Гърция е била проституцията в настоящето, както я разбираме. Била е на жрици, които дават не наслада, а върховенството на този оргазъм, за който всички пък сексолози толкова грижи полагат, та някой да го изпита. Трагедии...

Знаете ли как се отива към блудство? Точно с тези тънкости, които отидоха до перверзност. Значи човек трябва да се плеви, за да не стане перверзен. И аз много смело мога да ви кажа, че голямата част от монашеските институции са нравствена сила, когато обаче имат контакт с Небето, но в другото време са наистина едно чревоугодие и едно блудство. Това е ужасът! Това се плеви! Дори мъдрий Соломон, който изгражда храм (защото баща му – Давид, е решил така), след това отива да служи и умира в нозете на една богиня каменна.

Какво друго трябва да плевим? Това е скъперничеството. Алчността, користолюбието. Примери всеки ден. И в Евангелието има такива − отиват бедната вдовица и богатият в храма и тя пуска две лепти – толкова е имала. Тук е благотворството, или нравствеността. А богатият благодари на Бога, че не е като митаря, който е бил апаш, и пуска, примерно казано, пет – само от излишъка си. И Христос казва: Тя даде всичко, каквото имаше, а този даде от излишъка си[26].

Разбира се, благата могат да бъдат и материални, и духовни. Защото какво е милосърдието и какво е това, което наричаме благотворителност? Благо. Има и духовно благо, и материално благо. Става въпрос в коя рамка на изчисление то не е дадено с добро намерение, защото има и добротворство, дадено с една користна преценка. В народа ни има една поговорка: „Дай му маслинка, да положи тулума“. Какво показва това? Това добродетел ли е? Не, това е една част от користта, която човек има в себе си, когато иска уж да прави някакво добро.

И Балзак описва скъперничеството. То в неговата материална изява е нещо ужасяващо. Има много образци. И Шекспир представя една великолепна картина – как един лихвар си брои жълтиците... Но страшно е, когато човекът е скъперник в ценностите, скъперник е в обичта си, скъперник е в благотворството... Скъперничество, което го лишава от най-елементарното – да даде радост на онзи, който е ощетен. А любовта може да е безмерна, както го казва един Блажений Августин – Христовата любов, а не любовта на събуденото сладострастие.

Другата дива трева, която човек трябва да извади от себе си, това е завистта. Казвам, че тя досега не си е взела отпуска и не знам дали въобще ще се освободи от „трудолюбието“ си, което прилага. Завистта е неуморна! Това е всичко ценно в другия да събужда негодувание в тебе, да ражда клевета, да опорочва светостта ти. Това е завистта. И за нея целебен извор няма. За да се освободи, трябва човек много будно да работи, знаейки една тайна – че отсрещният е самият той. Този, на когото завиждате, че е божествен, е вашата чакаща божественост – възхитете се, дайте му право, за да даде част от собствената си енергия за вашата пътека в живота. Иначе – консервирате се в завистта!

Друг плевел е горделивостта. Аз я отделям от гордостта. Гордостта е една много висша добродетел, горделивостта е проиграване на гордостта. Гордостта е достойнство и величие, горделивостта е липсата на ценности у човека: „Вижте ме!“. Че кой ще те види?! Всички огледала отразяват по един и същ начин, но когато някой види образа си, казва, че е криво огледалото, а не той. Защо? Защото горделивостта не му позволява да се види – не е криво огледалото, има неоплевена душевност!

Най-евтиното е да бъдете горделиви. Казвам, че смирението е най-висшата благодат, че само смирението не е оскърбило Бога и съдбата. А житейската гордост ви йерархира, без да се съзнавате във виновност. Без дори да имате основание да се оправдавате чрез незнание, защото това, което умът не знае, сърцето и съвестта казват дали е право!

Друго, което трябва да се оплеви, е гневът. В Евангелието има един стих, твърде невярно цитиран: „Който се гневи, върши грях“. Христос обаче не казва така, а: Този, който безпричинно се гневи...[27] Вие не можете да не изкажете несъгласие срещу една порочност. Това несъгласие не е гняв, то е причинно предизвикателство, за да се расте, да се развивате. Така че гневът, който е безпричинен, защото си така скроен или защото не си работил върху своите добродетели, е нещо съвършено друго. Затова е казано: „Не отмъстявай и не бъди злобен против синовете на твоя народ, но обичай ближния си като себе си“.[28]

Това, което са писали в християнството, е, че последният недостатък е плевелът леност. Леност – мързел. Мързел – да му се „възхитиш“ на някого...

Добродетелта е непринудена, тя не е цезарово раждане, а естествено раждане на милосърдие и на благотворителност! В Евангелието на Лука е казано: „Давайте, и ще ви се даде...; защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“[29]. Това е формула за подбуда, но не толкова нравствено чиста. Защото, ако вие давате, за да ви се даде, вие не вършите благотворство. Ако отмервате и чакате на отмереното да ви се даде отмерено, вие не вършите благотворство. Благотворителността е свобода от това да давате с необходимост да искате. Милосърдието и благотворителността са по-скоро божествена, отколкото лична изява! Те са надвити личностни търсения.

А когато става въпрос за божествена изява, в Учението на християнството това е любовта. И апостол Павел прави една много интересна съпоставка: Всички ли имат дарби да лекуват? Всички ли говорят езици? (Не става въпрос сега да владеете чужд език, а за осенение, за пророчество.) Всички ли са тълкуватели?[30]И тогава характеризира що е плодът на Божествения Дух, а не на личната изява. Защото плодът на Духа може и в посредствения, и в обикновения, и в гениалния да се изяви, но в никакъв случай не значи, че когато сте гениални, непременно сте го изявили като любов. Ето защо той ще го характеризира: „Плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“[31]. Това е Духът – не разумност. В религията на християните се говори още за вяра, надежда и любов. Това е друга характеристика, дадена само с три думи (както и Светата Троица в Символ веруюто).

Дори нещо повече – счита се, че милосърдието и сърдечността често грешат срещу справедливостта. Обществени добродетели или блага, които изхождат от личността към другия, саименно: състрадание, сърадване, услужливост, миролюбие,милосърдие. А това, което създава благопожеланието, с което ние контактуваме в зависимост, за да можем да се изразим и да приложим милосърдието и благотворителността – това е привързаността. Привързаност към човека, която понякога е една от най-добрите характерни черти. Къде живееш? – Елате и вижте.[32] Тази привързаност довежда апостолите до дома на Иисус, Който им разкрива голямата тайна – на Любовта. След това са предаността, верността и великодушието.

Вижте как се изработва този съсъд, в който можете да сложите течността на милосърдието и да го поднесете на страдащия или на този, на когото е потребно. Там можете да сложите от своето съкровище и да го поднесете на бедния, на нуждаещия се, както са го правили и нашите безспорно големи добродетелни личности – да построят училища, църкви, болници, да построят цял университет. Братята Христо и Евлоги Георгиеви – Софийският университет е тяхно дарение; Цариградската болница – също, и много други дарения. А тук, в Пловдив, имаше една голяма сграда на Димитър Кудоглу, която беше цялата „алхимия“ на този окръг – Дом на благотворителността. (На мястото `и направиха сега Централната поща.) Той дари милиони. Значи трябва какво – да си направил съсъда на щедростта, за да го поднесеш, за да можеш да кажеш: „Ето делото!“, което се нарича благотворство.

В Талмуда е казано за подбудите на добродетелността: Който унищожи един живот, сякаш унищожава цял свят, а който спаси един живот, сякаш е спасил цял свят. И виждате самарянинът как отива да спаси един живот.

Кант в своето желание, именно в тон на това да бъде спасяван човек, казва, че никой човек не трябва да бъде превръщан в средство за постигане на цели. Ако с такава помисъл сте пристъпили, когато протегнете една милосърдна ръка, се унищожава цялата стойност. Човекът не може да бъде превърнат в средство за постигане на лични цели! Оттук и голямата грешка на Католическата църква, която в своя Средновековен път сложи: „Целта оправдава средствата!“. Страшно нещо! Защото никой не може да каже волята на ръката, която търси цел, до каква престъпност ще стигне.

Има един страх, който човекът винаги ще изживява – страх от изолираност, от самост. Може би една от подбудите човек да не остане сам и незабелязан също е играла роля някой да наруши личното си егоистично битие, за да покаже част на милосърдност и щедрост в благотворението. Колко е сложно! И колко е естествено пък, когато давате. Богат е оня, който дава – това е голямата истина!

Има един класически пример на братство, в идеята на голяма жертва. В гръцката митология това са братята Полидевк и Кастор (минават и за близнаци). Те са образ за истинска братска любов. Братските отношения са илюстрирани и в нашето християнство, а и във всекидневието. За една бразда могат да се убиват, както го пише и Елин Пелин.[33] В Евангелието пък е казано, че когато се е върнал блудният син, бащата се е зарадвал и е казал да поднесат щедър дар – най-хубавото теле да бъде заклано. Големият брат протестира. Изказва недоволство, че той, трудолюбивият, верният на баща си, досега не е получил награда дори едно козле, а този блуден син, който се завръща – цяло теле.[34] Къде е завистта? Аз винаги казвам, че големият брат – умът, се бори срещу желанията – това е другият брат. А за братството на Полидевк и Кастор в митологията е казано следното: единият от тях – Полидевк, е безсмъртен, защото баща му е бог Зевс, а другият – Кастор, е смъртен. В битка Кастор е убит и Полидевк не можал да му помогне. Тогава Полидевк отива до баща си Зевс и иска да бъде с брат си – да стане смъртен, за да сдели участта му...

Щедростта е на нуждаещия се да дадете. Дайте и не се хвалете! Правете милостиня скришом[35], както казва Христос. Отец вижда навсякъде и твоят скришом дар ще бъде отбелязан. Идеята за милосърдието трябва винаги да има безвъзмездност, защото, когато човек узрее и го приложи, той трябва да има само любов към ближния.

Голяма, наистина голяма е братската любов между Полидевк и Кастор. В притчата големият завижда на малкия, а в митологията единият споделя закона за смъртта с готовност да загуби безсмъртието си, за да направи добро на брат си. Ето един от големите актове на милосърдието – този, който положи душата си за другите, има най-голямата любов[36].

Битието ни започва с един конфликт: конфликтът „Бог Отец – Адам и Ева“. Нарушено „съдружие“, но еволюцията не прощава. А тези, които са чели „Изгубеният Рай“ на Джон Милтън – там има една много характерна формула. От тази голяма радост, от това щастие, което са имали в Рая, откъдето са изгонени, Адам ще каже:

• „О, злополучно щастие. /.../
  О, кратка радост
  
  Нима, Създателю, съм искал от пръстта човек
  да ме изваеш, мигар аз самият съм те молил
  от мрака да ме извлечеш и да ме сложиш тук,
  в градината си прелестна?“[37]

Ето човекът срещу своя Създател. Вижте откога започва двубоят на човека в идеята на благополучието и човекът, който трябва да плати развитието си. Така че милосърдието е един принос на развитието. Благотворителността е да отвориш вратата, да тръгне умореният пътник или пък страхливият, който няма опорност. Още след сътворението се е опълчил: Нима съм Те молил да ме направиш от пръст, нима съм искал да ме извлечеш от мрак? А Бог – Иди и работи земята! Така че едновременно с наказанието (уж) Той му дава първото Си милосърдие и му влага първата благотворителна сметка – Работи! Защото трябва да се прави разлика между порока – леността, и чаканото милосърдие. Учи го да си изплеви леността и пороците.

Така че тук Джон Милтън прави една много интересна характеристика. Опълчете се вътре в себе си срещу всичко това – когато искате щедрост или когато давате щедрост. Защото е казано: „Кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната“[38]. Иначе щедростта на сърцето почва да бъде ограничавана от ръката. А пък и двете като ви ограничат, какво ще остане да дадете?!

Така че, за да бъде стойността пълна, ще трябва тялото и душата да са в единство. Не може душата ти да бъде смутена, когато ръката ти дарява. И не може ръката ти да иска да дари, а душата ти да не дава. Тогава не правиш благотворителство. Големият конфликт – човекът с вложената в него божественост, е, за да може да се развива.

Така че не става въпрос за изгубен рай, защото мисловността трябва да преобрази земята – това е волята на Отца в повелята към Адама – да направи от Адам божество. Той, когато яде плода на познанието, става като боговете.[39] А сега трябва да се осъществи, за да бъде Бог!

Идеята за милосърдието е най-добре изразена и в това, което нарекох Послания, които Христос отправя към човечеството – т. нар. Блаженства. В Неговите Блаженства Той създава една особена програма – програма на събуденото и приложеното милосърдие, с което се прави капиталът на благотворството.

Много странно е, че след като дава на учениците Си тайните на събуденото и отговорно приложно човешко служение, им казва: „Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли навън и да се тъпче от човеците“[40]. „Вие сте солта“, т. е. вие сте Учението, вие сте Пътят, вие сте живата добродетел. Ако от нея извадите солеността, ако от нея извадите благотворителността, доброто сърце, какво ще остане? Ще остане само егоизмът ви.

И ето какво е казано в деветте Блаженства[41]: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“. А царството Небесно е първият обрат в световната история. До Христовата проповед в света няма идея за Небесно царство. Първата благодат, която оставя на човечеството, първото благотворно дело, това е, че те ще наследят нещо, което досега не е давано – царството Небесно. Блажени са бедните духом – тук под бедност не се разбира липсата на средства или пък богатство на културата, а това, че са направили преценка на стойностите на своето битие и своето изповедание предишно, с което Той ги сварва. Ако прецените това, което сте имали, че вече е недостатъчно, сте свободни от притеглянето или гравитацията към него. Блажени сте, защото ще наследите едно ново царство, едно ново битие – ще имате една нова доктрина. Ето това е, когато някому се даде идея за възземане.

Второто е: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“. За да плачете в липсата на нещо, това значи, че сте пробудили в себе си едно търсене. Това е съкровище, на което не можете да дадете преценка, докато не го изведете или докато, както е казано: ще се утешите. Щом ще се утешите, ще намерите това, което сте търсили.

„Блажени кротките, защото те ще наследят земята.“ Всеки може да каже: „Та ние си живеем на нея, какво ще я наследяваме?!“. Какво значи да наследите земя? Да сте властник над планетата, да сте господари над тялото си, защото то е част от тази планета, от тази земя – това значи „ще наследите“. А как ще обработвате, как ще облагородите дивото в плътта − това е голямата потреба. Плакали сте заради нещо, желаели сте нещо, разбунили сте душите си срещу нещо – имали сте копнеж за нещо по-голямо. Ето ви го – „те ще наследят земята“.

„Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.“ Какво значи да сте жадни за правда? Дори не всякога законът е достатъчно правдив, макар по силата на необходимостта той да отговаря на едно еволюционно съзнание. Но не значи, че когато отговаря на едно ниво, на една еволюционна даденост, той е всичката правда. За правда, която вече е над битието на закона! Защото много често правда, справедливост ще се сблъскат със закона. Те ще се наситят – жаждата и гладът за справедливостта сами по себе си раждат необходимостта от милосърдие.

„Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.“ Вижте каква естествена връзка има – помилвани, защото сте проявили милост към страдащия и чакащия. Ще бъдат помилвани. Помилването предполага, че се отнема нещо – една болка се отнема, едно наказание се сваля. То само по себе си носи облекчение на оня, който е милостив. Макар че в тази интимност се крие, че ще получиш награда. Но че трябва да бъде милосърден, е първото послание, което човекът трябва да получи и да узрее да го направи.

И след това имаме: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“. Това не е подхранване на илюзорност, както не е илюзорност, когато помогнете и когато на някого подадете ръка. Да се види Бог е именно онова признание, за което и Христос поучава – в другия трябва да видите себе си. А когато себе си считате за нещо, което е достойно, вие трябва да сте го признали и в другия, а щом го признаете в него, вие виждате в себе си това, което се нарича Бог. Бог – не трансценденталния – иманентния. Макар че човекът е не само с добродетели, а и с всичките си недостатъци, защото е бог в развитие.

„Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.“ Хубаво е, когато сте чисти по сърце и тогава ще видите Бог, но има нещо много по-велико – това е миротворността, която ви прави синове на Бога. Това е една много интересна градация, която безспорно е по една тонова стълбица на добродетели.

В историята на философията има един голям мислител и философ – Плотин. (Не Платон – Платон живее шест века преди него.) Плотин, това е, ако мога така да кажа, бащата на интуицията. Той казва: Можеш да бъдеш добър гражданин – това, което кодифицират законите, за да направят човека добър гражданин и да го пазят. (Да бъдеш добър гражданин е безспорно една голяма добродетел и всяка държава има нужда от добри граждани.) Но по-добре е да бъдеш син на боговете, още по-добре е да бъдеш бог, но най-добре е да бъдеш Баща на боговете! Виждате ли каква йерархия! И Христос в това блаженство казва как да станете синове на Бога. А вижте Плотин какво слага още – да бъдеш бог, после Баща на боговете! Тогава ще има някаква нова кодификация на добродетелите и няма да имаме нужда от това да бъдем милосърдни и благотворителни. Няма да има нужда, щом извеждаме човека до висшите същества и до Баща на висшите същества. Но такава е историческата даденост – трябва да бъдем миротворци, за да бъдем синове Божии.

И следващото е: „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно“. Тази вътрешна миротворност, която човек може да изгради, тази велика йерархия на поселения – царство Небесно. Не земно, не преизподня – Небесно.

И тогава трябва да чуем и това, което е като общо блаженство, без да се казва с какво ще бъдат наградени: „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене“. Защо? Защото Христос е преврат в живота както на онези, когато ги е учил, така вече и две хиляди години в живота на човечеството. Той е преврат в битието срещу всичко, каквото е било преди Него. Лоша дума за това, че те са Негови изповедници – една доктрина на Любовта, чиито, разбира се, приложни ръце са благотворството и милосърдието, което Той оставя на човечеството.

Блаженствата не са повеля, те не са Десетте Божии заповеди, нито Дванадесетте таблици на римляните – те са просто едно Послание.

След всичкото това, което дава и някой има куража да го направи, казва: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас“[42]. Истина е, че всеки вестител си плаща правото да нарушава сънливостта на човечеството. Затова хора от този род изглеждат обикновено несъвместими с времето си. Но след това ги правят божества. Такъв е светът.

От йерархията на посветени е тръгнала т. нар. народна мъдрост. За мен народни мъдрости като колективно раждане на мъдрости няма. Но, да кажем, благосклонно погледнатият от онова, което наричаме висше, от пробуденото в него, той ги оставя. Обикновено големите личности не желаят да оставят име, а правят служение, което, по неволя вече, създава и мъдростите и влиза в законодателствата. Защото суровостта на закона няма да направи никого толкова милостив, както е свидетелството на самарянина. Нито свещеникът, който е изучил много свещени писания, нито левитът, който е белязан от коляното на Яков, че ще бъде родилната утроба на духовниците − при всичката тази кодификация на законни задължения да вършат добро, не го направиха. Направи го голямото сърце на самарянина.

Създават се закони, създават се формации, които играят ролята на насилници – в добрия смисъл на думата, да направят някого поне законник, който прилага добро. И затова апостол Йоан ще каже: „Законът бе даден чрез Моисея, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа“[43]. Точно милосърдието, точно благотворителството са акт на благодат. Законното задължение много често е формално.

Затова имам страх от формалностите, от които, когато извършвате своето деяние, своята социална грижа, трябва да се пазите. Законът, неспазен, те осъжда – довежда те до приложението на неговото възмездие, но благодатта, която Христос прави демонстративно с грешницата, показва, че можеш да възмездиш с прощение, като събудиш по-големи вътрешни сили в човека.[44]

Законът е една социална нужда. Той е устойчивост за сигурност, защото йерархията на тези, които трябва да го изпълнят, е различна. Закон да не се краде има, дори Божия заповед има, от която е изведен законът – но хората крадат. Закон да не се убива има – и в религиите, и в гражданския кодекс – но убиват. Това насилие все пак върху петдесет, ако щете, върху седемдесет на сто от хората е въздействало, но върху другите не е въздействало. Ето защо в известни времена има исторически падове, когато и онова, което е имало задръжките, е извършвало своето пакостно дело. Така че законът не спасява.

Тогава излиза потребността на това, което Кант казва – категоричният императив. Категоричният императив в душата ми ме спира. Може да са останали тридесет на сто, но те винаги ще останат свидетелство за това, че правото на свобода от робство, правото на слово, правото на религия е най-голямото достойнство, което сътвореният има право да направи – има право на личен живот!

Един от светите Отци, Григорий Нисийски, казва да обичаме бедните и болните, защото те също са сътворени по образ Божий и са призовани на живот вечен. Тук трябва да кажем, че има едно много интересно явление – взаимна отговорност за този живот вечен. Всеки ще се връща в сътрудничество – да даде ръка на другия, който също като предназначение и раждане е за живот вечен. Така че фактически, когато правите едно добро, вие обслужвате една цяла Космична общност. И тогава ще разберете защо човекът е наречен микрокосмос. Нраволозите обаче не го наричат вече микрокосмос, когато се касае за приложение на тези две добродетели – милосърдието и благотворството, наричат го микро-теос – малък бог. Това може да не звучи убедително, но се поставете на мястото на дълбоко вярващия и на събудения в идеята за милосърдие. Утешителност, че той не е само микрокосмос, а е микротеос – малкият бог.

Апостол Павел пък в своето Второ послание към коринтяни казва: „Който сее скъдно, скъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне“[45]. Затова се иска да бъдеш по-щедър.

А в Притчи Соломонови ще намерите, че: „Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу“[46]. Това в никакъв случай не оправдава онзи, който води държава, да каже: „Дайте да направим сиромаси, та някой да даде дар Господу!“. Ние с основание можем да поставим въпроса: дали наистина държавата носи отговорности и докъде чергата на държавата трябва да завие бедността на поданиците си? И само тя ли е причината за това?

В Евангелието има една притча, която е много характерна. Един богаташ, както е казано, преди да отпътува, дава на слугите си: на един – пет таланта, на друг – два, на трети – един. Но какво прави този, на когото са му дали един? Господарят ми е лош и като се върне, сигурно ще си го иска. Я да го заровя, та като си дойде, да му го дам. Другият от петте прави десет, третият от двата прави четири. И когато идва господарят да приеме това, което е дал: Ами, господарю, знам, че си лош; ето, зарових го и ти го давам. – Вземете от този таланта и го дайте на онзи, който има десет![47] Много противоречиво уж изглежда, а всъщност е много правдиво. Защо? Защото личният талант е приложна воля. Не можем само да кажем на държавата: „Ти, като исторически факт, не ми даваш право“.

Аз винаги ще казвам, че гениалният музикант и на кавал да свири, ще си бъде гениален; обикновеният – и пианото на Бетховен да му дадеш, пак ще си остане обикновен. Но идеята на този, който иска да свири на пианото на големия (а не някой да му го даде), е, че има събудено желание, че иска от тези пет таланта да ги направи десет. Това е също идея на благотворителност. Някой е благотворил душата си, своите родители, цялата еволюция – дарованието си като прераждане (приема го или не). А не да стои в немарливост по отношение таланта си. Защо да не разглеждаме тази тайна на дарованието като милосърдие, което е сложено в човека?! Така е със събудената твоя отговорност – получил си го: „Даром получихте, даром давайте!“[48]. И все пак някои си оставят нещичко и за себе си, което е съвсем в реда на нещата...

Свeти Амвросий Медиолански – един от римските светци, казва, че на гладните принадлежи хлябът, който имаш, на голите – облеклото, което си заключил. За подпомагането и изхранването на бедните трябва да послужат парите ти, които си закопал. Ето обвинението срещу този, който закопа таланта – защо не го разгърна, за да дадеш на гладните нещичко?!

Това са социални възгледи на Светите Отци, именно социалната страница на религиите. Не говоря за молитвата, не говоря за тайнствата – говоря за социалната страница, която е приложното християнство, без което не може.

Разбира се, когато се върши акт на благотворителност, много често човек слага и своя измерителен уред – дали трябва, или не трябва, дали приелите го не злоупотребяват. Мисля, че идеята за предаността да правиш добро по-малко се интересува дали е заслужено и как го употребяват. Но когато Христос е принуден да прави едно такова добро, Той казва: Момиче, стани – оздравявай! [49]

Има акт на духовно милосърдие, който е повече от благотворителност. Такъв капитал не може да бъде изразходван. Както болната жена се докосва до Христос и оздравява: „Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси!“[50]. Това е в духовната приложност на милосърдие и благотворителност.

Човек винаги може да намери извинение защо не е направил един акт на милосърдие или защо не е внесъл своята лепта в изграждането на нещо (както сега е модерно – да правим църкви). Първото, с което човек се извинява, това е един страх от обедняване. Една формула, че не му остава излишък както на богатия. Безспорно това е проява на егоцентризма, който някога е имал голяма сила да бъде добродетел. Този остатък – егоцентричното, с който човек се е отделил от стадото, е играл голяма роля, но не и при изградения човек вече. Егоистичното начало не може вече да бъде извинение. Защото тези, които са давали формула на милосърдието, говорят и за духовно милосърдие. Страх те е, защото нямаш излишък, защото ще обеднееш – добре, направ`и духовно милосърдие.

Има един момент, в който Христос казва на Своите последователи: „Милост искам, а не жертва“[51]. Не можете да пожертвате, защото нямате излишък – направете милост, научете хората, дайте на хората знания − „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“[52]. Когато не можете да нахраните един човек, защото нямате излишък, не можете ли да направите поне една молитва за негово здраве? Можете! А тя е енергия, която храни света. Значи има и духовно милосърдие, което може да бъде направено.

И виждате големия конфликт – когато този, който не иска да направи добро, пита Христос: „А кой е моят ближен?“[53]. Не пита: „На кого да направя добро?“. Когато се прави добродетел, тя може да не бъде направена на близкия само.

Затова Христос, когато говори на учениците си, казва: „Всичко Ми е предадено от Моя Отец, и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие“[54]. Да откриете една тайна на някого − тази кореспонденция „Син – Отец“, която всеки носи, е един голям акт – вие благотворите, в душата му давате едно богатство. Защото тя е, която повече се нуждае и чрез нейното богатство човек се осъществява във физиката. „И като се обърна към учениците, рече им насаме: блажени очите, които виждат това, що вие виждате.“ Ето най-великият акт на духовното милосърдие и най-големият влог на благотворителността. „Защото, казвам ви, много пророци и царе искаха да видят, що вие виждате, и не видяха, и да чуят, що чувате, и не чуха“[55].

В благотворителността и милосърдието могат да влязат още много други елементи, получили гражданственост. Например кръводаряването. Кръводаряване, което се плаща, разбира се, не е милосърдие. Но кръводаряване, което се налага в бедствени моменти – това е вече акт на милосърдие. Какво говори това? Че в душевността е оцеляло нещо много свято – в другия да видиш себе си.

Милосърдието не може да има никакъв характер и никакъв цвят на принадлежност – то е Всемирна даденост! И този, който основава Червения кръст, точно това изживява. Милосърдието е Всемирно дело! Може би точно тази тайна на природата е разделила на 4 кръвни групи, та където и да се случиш, когато си в беда, точно този, който носи твоята кръвна група, да ти даде.

Ние, българите, имаме един приказ: „Направи добро, пък го хвърли в морето“. Вижте как е казано – хвърли го в морето, където дълбочината може да го погълне. Но се прибавя: „Все някога ще го изнесе на брега“. Една вложена надежда, която остава. И неслучайно в митологията от кутията на Пандора излизат всички злини, когато я отварят – остава само надеждата. Забранено `и е да я отваря, но Пандора не се сд`ържа. „Пандорос“ значи „вседарие“ – излизат всички дарове за еволюцията, вложени в човека, за да го събуждат. Злините избягали от пандорината кутия, единствено останала надеждата. И вижте как хубаво един народ е могъл да формулира поведение за надеждата: „Направи добро, хвърли го в морето, все някога ще го изнесе на пристан“. Това „все някога“ е вътрешният приказ на надеждата и тя е, с която човекът прави милосърдието и благородството.

Така неписаните, а всъщност диктувани от потребата на човека нравствени норми влизат след това в т. нар. законодателство. То кодифицира нравствени повели, един упражнен обичай, който също е една потреба на човека на отдаване почит към онова, което нарича божество, или към това, което вътрешната дарба е направила. Хвалим се с нашата народна песен, хвалим се с нашите хороигри, защото играене на хорото не е само друсане, то е една виртуозност. Дори нестинарките обикалят огъня и могат вътре в него да влязат с боси крака. Това е тайната на добродетелите, това е събудената вътрешна молитва на човека.

Под молитва не се разбира само да отидеш да изпееш „Отче наш“ или нещо друго. А и тогава, когато твоята творческа даденост се разгърне в една вълшебна ръченица, каквато е българската игра, или в една хорова песен. Така нотирани, ние имаме определени неравноделни текстове. Има ги в българската народна песен и хороигра – това са изключителни ключови измерения. Няма такива европейски или други народи, които да могат да уловят такава песен. Може да се направи само някаква аналогия с индийската народна песен.

С Индия имаме някакво родство. Тези, които познават прабългарското обикаляне по света, могат да кажат, че там сме били. И една такава демонстрация е направил Рабиндранат Тагор, когато гостува в България. Рабиндранат Тагор е знаменитост в Европа, особено в годините след Първата световна война. Когато го питат какво е видял във Франция, Англия, казва: „Европа – това е лудница, в която хората танцуват над гробовете на своите синове“. Рабиндранат Тагор е мъдрец, голям поет и писател. През 1913 г. взема Нобелова награда за литература. За нещастие на нашия народ такава ние не получаваме, защото Пенчо Славейков, който е предложен, умира. Така че, когато имате измерения за своята родина, не отгръщайте страниците само на няколко десетилетия. Пенчо Славейков в 1912 г. е предложен за Нобелова награда за поезия, превежда се част от неговата „Кървава песен“, превежда се „Съдби и поети“ и др. Отлистете понякога едно листче, прочетете, ако щете, една или две песни. „CIS MOLL“[56] – да видите какво пише за Бетховен, какво пише за големите личности. За наше културно нещастие, Пенчо Славейков почина и не му бе присъдена предвидената за него Нобелова награда. Присъжда се на Рабиндранат Тагор.

Рабиндранат Тагор през 1926 г. е на гости в България. Посрещат го писатели, знаменитости. Един Асен Златаров държи знаменита реч. Банкетът започва, но не знам как е могло да бъдат неосведомени, че той е вегетарианец − поднасят съответните прасенца, агнета... Разбира се, той си взема само няколко плода, отива до оркестъра – точно народни песни са свирели – и там остава докрая. Тогава той подхвърля нещо, което безспорно нашите историци са знаели, един Георги Раковски също е знаел. Защото в изследванията си Раковски за първи път говори за произхода на българите и роднинството им с индийците. Тогава Рабиндранат Тагор подхвърля тезата, че в нашата народна песен има същите тези трели, които много му напомняли на индийската.

Народът ни, с такава богата психология, не може да не роди мисъл за дарението – „Направи добро!“. А какво е доброто? Сърцевина на милосърдието! Измерение за доброто може да има в градация „добро, по-добро, най-добро“, но когато се каже „милосърдие“, вътре влиза най-доброто. Така че доброто е степен в идеята за милосърдието.

Така почва кодификацията: от народното умуване, от народния обичай, който става, както е казано, плът от характеристиката на един народ. Не може да се приложат йогическите упражнения на българска сцена. Много йоги тук има, но нямат успех. Защо? Защото и по анатомичност сме скроени малко по-другояче. Обичаят е една удовлетворена и осъществена душевна потреба, песента пък се ражда отвътре. Така че нравственият облик на един народ е неговата психология и дарбата, която му е дадена. Защото много народи се затриха, но малко оставиха големи свои дарования за път на човечеството.

Когато говоря за добродетелите на българите, имам поклонение пред Васил Левски. Този човек толкова възвисен морал е имал, че за 1 грош халва като си купи, го вписва в тефтера. А той е внесъл с разписка 22 франка за Българско книжовно дружество през 1870 г. Българското книжовно дружество е основано в 1869 г. в Браила, Румъния. През 1878 г. се премества в София, където се нарича Българска академия на науките. Внесъл е 22 франка, което е благотворителство. Безспорно друг е внесъл един милион, но Левски толкова е имал – дава всичко, каквото е имал.

• Благотворителството и милосърдието са Космични добродетели!

Те не могат да имат поданство, гражданство. И когато хората ги прилагат, не са само към тяхното расово принадлежание, а към Космичната даденост. Не само към тяхната роднина, а въобще към човека като творение. Не само в беди да проявяваме милосърдие, а в живота да сме хора, чиято история е на културата на добродетелите. И това е по-голямата истина – културата на добродетелите е била основен буквар в психологията на българския народ. И когато разтворим след това страници на историята, ще видим тази голяма поема, която този народ наистина е правил. Защото дадохме доброволно битие на пленника Исак, а той направи Иванко убиец на Асена. Другият пленник – Балдуин, когото пазехме в кулата, на когото дадохме доверие и когото облякохме с милосърдие – след това за порочно деяние трябваше да бъде хвърлен от нея. Какво говори това? За страница, както казвам, на една история на културата на добродетелите в българския народ.

Разбира се, че тези социални и духовни феномени са деяния, чиято реалност е осезаема. Затова апостол Яков ще каже: „Вярата без дела е мъртва“[57]. Казва го, а някои искат само с вяра да се спасят. Ще видим това поведение в протестантизма, в Реформацията, която постави вярата като пълно основание да бъдеш освободен от грехове. Да, ама без дела...

Можем да говорим за благоразположението на сърцето – това, което нравствената наука, в религиите изработена като нравствена етика, поставя на преден план. Разбира се, някой ще каже: „Нравствеността не се учи“. Все пак тя се учи. Ако човек още не е дал пълна будност на своето душевно благотворство, един школуван ум поне, ако щете, от външна парадност ще го прави. Както го правят богаташите в храма в Йерусалим – пускат таланти, макар и само от излишъка си. Така човек се учи, дори от външна изява започва да се култивира. Ето как нуждата от обществени блага, както ги наричаме, става едно изходно начало – тръгва се от личната изява към социално благо.

От друга страна, социалното благо съхранява и пази личността, когато тя е в беда – било от глад, било от морални удари. Какво е едно съболезнование при смърт? Един човек, който е убеден в безсмъртието, не може да говори: „Моите съболезнования!“. Но все пак при хората това е една социална изява към личността и едно съприсъствие в скръбта на другия. Ето ви едно сделение на скръбта – ти не даваш, ти не вършиш тук благотворство, ти вземаш от обремененото, утежненото, скръбното, трагичното на някого в момента. Трябва да се знае, че с едно съпричастие можеш да вземеш дял от скръбта, което е част или израз на милосърдие. Така съболезнованието е една форма на милосърдие.

Виждате колко сложен е този предмет – той не е в само това, което външно се изразява. Тайната е човек да се научи вътре в себе си да има благородство. Себе си да овладее – да приеме смирено онова, от което не може да се освободи – от кръста на своя живот: Вземете кръста си и тръгнете след Мен[58]. Тежал кръстът – да, тежи, но трябва да се носи!

Това е и основанието, когато една етика на съответната религия слага своите постулати. Но дали тя наистина извежда на преден план духовните ценности, или си служи и с гражданско облекло и грим – да постави в приемлива форма милосърдието или поведението? Какво значи един фундаментализъм? Нещо страшно! Ако обаче някой изведе ценностите от Корана, ще види, че и там е казано да се прави милосърдие. Но когато в основата на една религия стои атавизмът, че другият е вечен враг, тогава какво ще се прави?! Казано е да обичаш ближния си в юдаизма, а в християнството е казано – не само ближния, но и врага си. Така че стойностите на милосърдието виждате колко широки могат да бъдат.

Трябва първом да впрегнем в действие за милосърдие интелектуалната мъдрост. Тя да не пречи да бъдем щедри. След това безспорно трябва да сложим нравствените начала, които осъществяват принципа на доброто. Да позволим на вродените, естествените добродетели у нас, като внесени в клетъчната ни система и в душевността ни, да изявят своето велико и вечно добродетелно начало. И най-после, да изведем свръхестественото у нас, което освидетелства реалността на това, че сме естествени, но носим Свръхестествения в себе си.

Затова Христос ще каже: „Който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем“[59]. Така че тайната е на вродените добродетели и свидетелството на Свръхестественото, което е един добър край като цел на еволюиращия човек за божество.

Безспорно, най-висшата добродетел на християнството ще си остане, както казахме, Любовта. Любовта е цялата Доктрина на Христос – „да любите един другиго; както ви възлюбих“[60]. А Той е непрекъснато провокиран и става жертва заради това. Непрестанната милосърдност към грешните е смисълът на живота и любовта. Да убиете прелюбодейката е законът на Моисей – Аз ви казвам: Който от вас е праведен, нека пръв хвърли камък върху нея[61]. Никой не хвърли. Защо? Защото огледалото излезе. Много странна е тази картина. Едно от наистина най-щедрите милосърдия, изявено от Христос, но много добре мотивирано, не само нравствено обосновано, но и правно дори. Нравствеността ги спря, защото знаят, че ще отговори, както на онази, която Му казва, че няма мъж: Да, но си имала петима преди това[62]. Затова те не смеят да излъжат. А и защо само прелюбодейката водят? Затова − който е праведен... Няма праведни, мълчат и си тръгват. А Той `и казва: И Аз те не осъждам, но повече не греши![63] Това е актът на милосърдието. Така светът ще се осъществява под потребата Любовта да бъде утробата на милосърдието и на това, което наричаме благотворителство.

Милосърдието е може би, ако можем така да кажем, възкресението на любовта, както Христос възкръсва от Своята Гробница, от Своето тяло, освобождава се от материята. За да направиш един акт на милосърдие, трябва наистина да се освободиш от угрозата, че си само земен. Идеята е да се победим, като осветим материята!

Религията поднесе на човечеството онова, което официалната наука в лицето на философията (от гр. „обичам мъдрост“) се опита да направи гражданска потребата – битката между доброто и злото. Създаде се това, което наричаме нравствена наука, етика или аретология (на името на Аристотел). Аретология – наука за добродетелите. Аретологията създава свои схващания – че етиката трябва да бъде свободна от религията, ако искаме тя да свърши своето дело без подвластието на божество. Немският философ Едуард Хартман ще каже, че моралният принцип на Божествената воля е чисто формален и безсъдържателен.[64] Значи той счита, че тази интервенция на Божията воля не е изчистената морална принципност, защото етиката е една чисто човешка добродетел.

Така и Аристотел я разграничава. Ницше още повече. Ницше е квалифициран, че е безбожник – нещо, което съвършено не е вярно. Когато изрича: Бог е мъртъв![65], той не казва, че моралните стойности ги няма в човека. Затова ще рече, че е срамно за човека да се подчинява на чужд, наложен вън от него закон. Човек трябва да обяви война на религията и да застане отвъд доброто и злото.[66] Една еволюция, която ще стигне това, което като надслов сме писали на списание Нур: Няма зло, има нееволюирало добро! Тя е тенденция на този голям двубой, приемайки своя собствен Аз като извор на всички закони.

Етиката като гражданска дисциплина и религията водят векове голяма борба. И когато доминанта в Средновековието е религията, тя излиза с един много странен израз − че философията е слугиня на религията. Разбира се, след Средните векове от това, което науката нарече схоластика, се изведе надмога на ограничението, защото човекът е толкова божествен, колкото и етичен. Себесъзнанието да застанем отвъд доброто и злото е вече поведение, когато сме могли да надмогнем това, което се нарича животното у нас. Ницше създава философия на волята за власт, или на бестията, както е преведено. Волята за власт. Има ли нещо общо тази изява на човека за власт да ни покровителства тогава, когато сме слаби, т.е. да прояви акта на милосърдието и акта на благотворството? Защото Ницше счита, че моралът на състраданието е морал на унижение. Виждате колко много противоречия се раждат.

Другият Хартман – Николай, пък ще каже, че етичните ценности са автономни, т.е. не е повеление на божеството, а лична изява.[67] И безспорно, с оглед йерархията на познание на законите, човекът прилага съответната морална стойност.

Но има нещо друго, което всички тези философи не дават в концепциите си, защото съзнателно или по религиозното европейско мислене не приемат еволюционността (дори когато приемат закона за еволюцията на Дарвин, в света на животните, до света на човека). И с това безспорно по принцип отричат теорията за прераждането. А човекът е една развиваща се божественост. В такъв случай, ако във времето на дивачеството той не е могъл да бъде толкова милосърден, колкото е сега, то е логично. Йерархия на познанието, което извежда вътрешната посветеност, е дали тази автономност на етиката е достатъчна, или тя идва и от някакво осенение на божество. Казано е, че човек е един бог и тогава не може да дойде отникъде другаде освен от него. От този бог, който е човекът...

Така че Николай Хартман има едно основание, че етичните ценности са автономни. Щом човекът и Божеството са единство, както Христос го програмира в Своя израз: „Аз и Отец едно сме“[68], тогава моралните закони или тайни, които разкрива Христос, какво са? Самото Божество чрез Своите Синове създава закони! Винаги ще се говори за тази особеност.

Кант пък ще каже, че чистият разум е сам за себе си и практически и дава на човека всеобщия закон, който ние наричаме нравствен.[69] Значи, няма да ги отличаваме, когато се касае за приложния закон.

Друг немски философ, Готхолд Лесинг, ще говори за едно ново евангелие – Евангелие вечно. Защото счита, че законът, който религиите са създали, е овехтял.[70] И той има един великолепен труд, една пиеса „Nathan der Weise“ – „Натан Мъдрецът“. Там събира трите религии пред този мъдър Натан, всяка да каже своите добродетели. (Ето пак добродетели.) Така Лесинг ще иска и ще говори за едно истинско съвършенство и ще каже, че истинската вяра е недоказуема.[71] Така че, когато искаме измеримо да покажем една добродетел, ако изходим от своя културен уровен и какво сме могли да изповядваме, не можем да докажем доколко тя е добродетел.

Така известни етични нормативи трябва да признаем, че имат своята автономна нравственост, но непременно и своята степен на развитие.

Безспорно това, което нашето съвремие ни наложи, е, че навикнахме не в личността, не дори в някоя формация да виждаме изповядван и приложен акт на милосърдие и благотворство, а в държавата. Можем ли да се опрем за основание някъде из Светото Писание? Христос, например, приема историческия факт на държавата, но никъде не е казано и никъде не е посочено дали това е достатъчно за акта на милосърдие и благотворство. А за личността сочи. Приемаме една държава в нейното основание да съхрани своите граждани. Може ли тя да бъде укорена в приложността на морални ценности, ако те не са в наличие или ако те са по-малко, отколкото отделната личност ги иска и ги има? Безспорно, че може. Така ще видим и понякога основанието за революции. Какво са революциите? Негодувание на онези, които са поставени в унижение или поведение неизбежно да се бранят и искат да сменят порядъка поради липса на достатъчно добродетели, приложени от държавата или от тези, които стоят в нейните челни редици.

Затова актът на милосърдието Христос го посочва в личност – тя го проявява. Институциите не всякога могат да създадат добродетели, макар че след като са създадени, ги бранят. Както сега Организацията на обединените нации създава в своите поделения Хартата за правата на човека. Но кой повдигна глас, кой искаше защита на човека пред законите и пред тежестта на държавата или пред тежестта на диктатурата – личността. Христос сочи нея като създаваща не само поведение, но утвърждаваща институцията на милосърдието с притчата за самарянина.

В Средновековието има седемте науки, които са много знаменателни, но няма формула на изявена добродетел, сложена като потреба за йерархията на доброто. Има граматика, диалектика, реторика, геометрия, аритметика, астрономия, музика – няма обаче морал. После във философията се слага отдел, който се нарича етика. Граматиката е чудесно нещо, диалектиката е цялата тънкост на голямото слово да се раждат истини (което приложи един Сократ), а реториката е, както се нарича още – витийското изкуство... Но събудената добродетел, която безспорно всеки като сътворено същество носи, не е в културата на народите с гражданското знание без наличието на религия. И ние можем, когато разглеждаме митологиите, да потърсим моралните устои. Да, богиня на правдата имаме, но богиня на морала – не. Човек по естествената си своя даденост върши добро, но това, което го възпитава, е онова, което казва апостол Павел: „Всичко изпитвайте, о доброто дръжте се“[72].

Можем ли да слагаме йерархия на добродетелите според кръга на тяхната приложност? Казахме за благотворителството и за милосърдността, че могат да бъдат не само материални, а и духовни. Има обаче към същите тези нравствени качества изработено поведение, което наричате благородство. Благородството е черта от големия характер, от психологията както на личността, така и на един народ. Един благородник може да няма възможност да дари средства, но той може да съзре нещо, което е потреба за битие – да съзре в някого дарба и да го прати, да кажем, в една академия на музиката, където ставате изключителен музикант. Както е станало навремето с Йоан Кукузел. Едно сираче – минават византийците, чуват, вземат го – показва качества. И чак императорът им го кани в своя двор. Все пак след това той отива в Света гора и там прави своята голяма музика, която променя нотното пеене. Йоан Кукузел пише нещо, което е изключително: „Полиелей на българката“. Акт на благородство – да се открие таланта, да се покровителства – това е също част от голямата тайна.

Така че онзи, който има хляб, не бива да го крие; онзи, който има две дрехи (вижте акта на милосърдието), Христос казва много определено: Който има две дрехи, нека да даде едната на онзи, който няма[73]. Не казва „да даде двете“. Защото някой може да има две скъсани, да ги даде и да отиде да иска една нова...

Много е трудно човек да се освободи от баластрата на внушението, че тези големи Учители не са били исторически – били метафизични, били митични... Ако някой има възможност да види биографиите им в същината и да открие тайната на Ученията им, ще установи, че са едновременно и приложна етика, и изключителна метафизика. Защото, когато се дава една идея за Сътворението или когато се казват големите нормативи за законодателство, или приложните етични неща, които правят хората и благородни, тогава ще видите, че тези Личности са били наистина едно изключение...

Колко естествено е казал Христос: Когато имате две дрехи, дайте едната!... А когато нямаш нищо, искаш да ти дадат – онзи, който има две, да ти даде едната. Но когато нямаш нищо, не си принуден да мамиш. Една добродетел, която се нарича почтеност, също е свидетел от градацията на хуманизма – почтеността, за разлика от лицемерието. Защото много просяци си свиват коляното и стоят така, че уж единият им крак е отрязан. В такива случаи не кракът е отрязан, а съвестта е отрязана.

Разбира се, че човечеството в неговото поведение към себе си, т.е. човекът към човека, не може да остане само в тези рамки – на милосърдие и на благотворителство. Отделен е въпросът дали те са най-същественото от ск`алата на добродетелите, които човекът трябва да притежава. Или по-съществена е вродената даденост, с която той трябва да се легитимира за един добър човек; за един човек, който се е загрижил и за своя брат; ако щете, и за своя враг така, както християнството проповядва. Защото се кодифицира поведение срещу беди, които имат характер не само към личността, но и към цяла една социална общност или към една друга държава – каквито са войните. Щом като е кодифицирана тази голяма добродетел, каквато е милосърдието, след това влиза в социалния надслов „Червен кръст“, т.е. проявена грижа към онова, което е ранено, което е болно. Разбира се, че обсегът на Червения кръст не се изразява само в грижата, когато има война, ранени, пленници. Неговата благотворителност вече не само е надкрачила синора на милосърдието, но прави и благотворителност. Тя е грижа към изпадналите, към бежанците, към гладните, към бездомните.

Голяма добродетел е и трудолюбието, както казах, и смирението, което е една много висша енергия, състраданието също... Но едно неактивизирано състрадание си остава една мумия. Може да състрадавате цял ден и да не посегнете да дадете ръка на човек (или дори на животно) – и да го изведете. Но понеже тези понятия влизат в гражданскоправната същност вече като свидетелство за друго поведение, те стават институти, с които си служат държавите, с които си служат обществата.

Така например религиозните общества в първите още години на християнството създават т. нар. „агапии“. Агапиите, които значат „вечери на любовта“, където всеки може да отиде и да намери своята прехрана, своята грижа... Как са могли да съществуват? С това, което казваме вече – благотворителността и събудената любов, изразена в милосърдие.

В Деяния на светите апостоли ще видите как те са се събирали и какво са правили: „Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае; защото, които притежаваха земи или къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото и слагаха пред нозете на апостолите; и се раздаваше всекиму според нуждата“[74]. Според нуждата! Виждате после как е решен един от важните етапи на т. нар. социалистическа доктрина. Тя говореше за един етап, който е: „Ще получите според приложения труд“, а във втория етап: „Ще получите според нуждата“.

Ето колко проблеми стоят, с които човечеството в своята историческа пътека се сблъсква, търси социални доктрини, създава различни идеологии. Така съблазняваше социализмът – че всеки може да задоволи потреба чрез труда си, а след това, когато израсне съзнанието – според потребностите. Израснало, като например да спазва една от Божиите заповеди, която най-много се нарушаваше: „Не кради!“. Защото идеологията проповядваше, че богатството е крадено, че капиталистът е разбойник, че империалистът е враг. Какво се оказа сега? Прегръщаме се сега с т. нар. империалисти, които не се оказаха врагове. Но страшното е друго – как е обучена душата, за да прояви добродетел.

Така че приблизително две хиляди години преди опита на социализма да прави комунизъм, първите християни са го направили – всеки е получавал според нуждата. Но може ли да продължи това – има ли някой, който да отива да продава къщите и нивите си и да носи на тезгях всичко, с което да храни света според нуждите? Защо социалната доктрина не можа да устои в добродетелта, която ражда една духовна идея? Коя е причината? Там, при християните, е нямало класови врагове, нямало е империалисти и фабриканти, за да кажем, че някой съзнателно е саботирал. Кое е липсвало? Разбира се, че християнството прави само своите първи стъпки тогава. И това е оная малка част от тези, които са следвали своя Учител и които безспорно искат да Го приложат в Неговата цялост на благородство, на милосърдие, на жертва.

Преди християнството хората не са имали агапии, не са имали идеята да се даде на всекиму според нуждата. Какво трябва да стане в самия човек, та когато формира социалната даденост, наречена общество, племе, държава и пр., да може благата в тяхната стойност да са достояние всекиму според нуждата. Какво липсва за това? Имало ли е държавник, който да не иска да има благодат в обществото, което води?! Имало ли е религия, която да не иска добро?! И все пак реалностите са други. Държавата се съхранява с институти, а не с програмното решение на цялостния въпрос. Институтът Църква става загрижен за своя пасом. Институтът държава, когато има бедствие, изгражда това, което наричаме вече дружества, общества, Червен кръст, Червен полумесец... И те ще се нарекат хуманни – от „homo“, макар че както са казвали римляните: Homo homini lupus est – Човек за човека е вълк. Ами за вълка какво ще кажем...

Хуманизмът също е ограничен. Той е поведение към човека. Вярно, човекът е най-висшето същество на природата и венецът на Божието творчество, но поведението към едно животинче...?

Виждате какви вътрешни конфликти изживява не само човекът, изживяват обществата. Защо? Защото липсва в наличност нова идея. Когато християнството влиза в един юдаизъм, това е една нова идеология, една нова Духовна вълна, една нова религия, един нов род общество. Общество – но реалностите създават друго. Проявата на хуманизъм не е била достатъчна (макар че е бил винаги прокламиран) да направи обрат в обществото.

Разбира се, човечеството винаги ще търси да даде на своята пробудена добродетел някаква форма. Затова нашият народ има една поговорка: „Съседът е повече от брат“. Защо? Защото бедата, която може да те сполети, няма да изчака брат ти, ако е някъде по-далече, но се разчита на съседа. Разчита се на това, че всеки в себе си носи тази голяма вродена даденост да бъде хуманист.

Обществата, когато не могат да устоят на големите беди, тогава безспорно държавата, като най-главната институция, или религиозните – църква, джамия, пагода и пр., поемат това, което се нарича грижа. Защото при едно голямо земетресение или при едно изключително наводнение отделната личност не е в състояние да се справи. Тогава държавата със своите институции, дори с войска, извършва голямата помощ. Това е един принудителен акт, който е в отговорността на държавата.

В конституциите на държавите е формулирано и правото на учредяване на благотворителни дружества, които носят отговорността за продължението вече на тази добродетел, или в своето законодателство поставят правни норми, за да се учреди една фондация. Още в Търновската конституция, в чл. 83., е казано така: „Българските граждани имат право да съставят дружества без всякакво предварително разрешение, стига само целта и средствата на тия дружества да не принасят вреда на държавния и обществен порядък, на религията и добрите нрави“. Значи всеки български гражданин е можел да си учреди дружество без предварително разрешение. Сега не, сега законодателството е съвършено друго – иска се решение на съда. Но когато нашите прадеди са работили, вижте каква идея за свобода, каква форма на неограничение на личността!

Естествено е тогава, при наличието на една такава Конституция, която развързва ръцете, да си направите общество, което е загрижено, ако щете, за училището ви (както е било); да се направи църква... И хората сами са събирали пари или са прилагали т. нар. безплатен труд, който някои наричаха „експлоатация“. Никой не експлоатира работника толкова безотговорно, както самата работническа власт. А преди социализма всеки работник е имал право да протестира срещу онзи, който го експлоатира. Но срещу пролетарската държава нямаха право да протестират, защото била тяхна... Това е иронията. Тогава хората бяха лишени и от милосърдието, и от благотворството си. Защото всички благотворителни дружества, всички спомагателни и благотворителни формации със закони след 1949 г. бяха унищожени и им иззеха ценностите и правата.

Защо човечеството се е борило толкова осторожно и цялостно в идеята си за права? Заради това – да може човекът да бъде и милосърден. Не може държавата да учи на милосърдие онзи, когото е обявила за враг.

Защитата правата на човека след Втората световна война бе, защото по размери тя бе много жестока. Ако сега преценяваме жестокостта и видим с копие да пробождат, ще кажем „много по-жестоко“. Но онова, което става жертва на жестокостта в миналото, е толкова малобройно, сравнено с това, в което нямаше копия, но имаше артилерийски снаряди, бомби, атомни бомби... И както се знае, тази война погълна над седемдесет милиона жертви.

Разбира се, че мотивът за защита правата на човека не е само поради общото бедствие, което въвлече цял свят. Мотивът бяха и ексцесиите, които в някои държави сe вършеха като жестокости. С оглед именно да се защити личността, се създадоха международни харти, които, ако някоя държава ги е ратифицирала, тогава международният закон в лицето на една институция, каквато е Организацията на обединените нации или навремето Обществото на народите, със своите комисии има право на интервенция. Или Международният съд, който съди този, който е извършил нечовешки деяния. Така се явява необходимостта от организирането и изграждането на Организацията на обединените нации, която като зародиш бе поставена още през 1942 г. Тя се утвърди след свършване на войната през 1945 г. Страните, които бяха обявени за виновни във войната, ги приемаха в ООН с много особена прецизност – дали заслужават, или не. Но в края на краищата почти всички държави – и африкански, и азиатски и пр., приеха Устава на ООН и станаха членове – вече 193 на брой.

Комитетът за защита правата на човека към ООН прави от своя страна и обръщение, или Харта, както го наричат, и той излиза със свой правилник, свой Устав, който държавите трябва да ратифицират. Защото може да се приеме една декларация, обаче да не е ратифицирана от законодателен орган и следователно да не подлежи на санкция – била морална, била правна. Защото санкцията на Обединените нации, дори в нейния Съвет за сигурността, може да прати войски там, където има бунт или военни действия, но една държава, която не я е приела, може да ги спре.

Така че ООН през 1948 г. излиза вече с една Всеобща декларация за правата на човека, приета от Общото събрание.

През 1966 г. се прави т. нар. Международен пакт за икономическите, социалните и културните права. Създаде се ЮНЕСКО, което е културното общество към Обединените нации. То се занимава специално с благотворителността за културата. Международният пакт – там, където културните права са нарушени – дава основание да се протестира. Протестира се срещу нарушени авторски права, срещу невъзможността на свободно слово – писано или орално. Това нарушение се санкционира само с морално непризнание, но за света то има някаква стойност.

Вторият пакт, това е Международният пакт за гражданските и политическите права, създаден също през 1966 г. Не се касае за икономиката, не се касае за културата, които са първи пакт.

И третият акт към тази обща, всемирна декларация е Факултативният протокол. Факултативен протокол, както знаете, много трудно се ползва с акт на упрека и санкцията. Затова е факултативен – ако го приемат. Повечето от държавите, разбира се, приеха Международния пакт за гражданските и политическите права, за икономическите, социалните и културните права.

Така че това всичко представлява един манифест предимно с морална сила. Ако има нарушени културни права − нито институтът за Общата декларация, нито дори Обединените нации могат да пратят свои укротителни сили. Ето защо в тези съответни пактове са изброени нещата, които трябва да се знаят от съответната страна, която ги признава, за да бъдат и изпълнявани. Затова в Преамбюла се казва:

„OБЩOТO CЪБРAНИE провъзгласява тази Всеобща декларация за правата на човека като обща мярка, към постигането на която трябва да се стремят всички народи и държави, така че всеки човек и всеки орган на обществото, имайки постоянно предвид тази Декларация, да се стремят чрез просвета и образование да съдействат за зачитане на тези права и свободи и чрез последователни национални и международни мерки да осигурят тяхното всеобщо и ефективно признание.“

Член 1. от Всеобщата декларация за правата гласи: „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Tе са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство“.

Член 2. казва, че всеки човек има право на всички права и свободи, провъзгласени в тази Декларация – без разлика на раса, на култура, на религии, на политическа принадлежност...

В чл. 13. е казано: „1. Всеки човек има право свободно да се придвижва и да избира своето местожителство в пределите на всяка държава. 2. Всеки човек има право да напусне всяка страна, включително и своята, и да се връща в страната си“ – нещо, което до 10 ноември 1989 г. нито беше ратифицирано, нито позволено в България.

В Международния пакт за икономическите, социалните и културните права с всичката си пълнота са защитени хората от икономическа бедност, от социална репресия и от културно безправие. Когато не може да издадете своето творчество, това е насилие над културата ви. Когато в държавата е както издателят, така и цензурата – това е вече културно насилие.

В Международния пакт за гражданските и политическите права е защитата, която всеки човек може да ползва за своето гражданско съществуване. Чл. 2.1. гласи: „Всяка държава – страна по този пакт, се задължава да зачита и гарантира на всички лица, намиращи се в нейна територия и под нейна юрисдикция, признатите им от този пакт права“ – независимо от раса, цвят, език, религия и т. н.

Чл. 2.3. казва: „Всяка държава – страна по този пакт, се задължава: да осигури на всяко лице, на което правата и свободите, признати в този пакт, са били нарушени, ефикасни средства за възстановяването им“.

В чл. 17. е казано: „Никой не може да бъде обект на своеволно и незаконно вмешателство в личния му живот, семейството му, дома му, кореспонденцията му...“ – това, което в нашата Търновска конституция го имаше, защото там беше казано, че кореспонденцията е свещена и неприкосновена, както и частната собственост.[75]

В чл. 18. за същите тези граждански и политически права е казано: „1. Всяко лице има право на свобода на мисълта, съвестта и вероизповеданието“, което вече му дава право на свое религиозно убеждение. 2. Никой не може да бъде обект на принуда, която да накърнява свободата му да изповядва или да приема религия или убеждения по свой избор“.

В чл. 19.1.: „Никой не може да бъде обезпокояван за убежденията си“. Параграф 2., в него гласи: „Има право на свобода на словото, да упражни всичките си права в зачитане правата и доброто име на другите, в защита на националната сигурност, на реда, на опазване на морала“.

В чл. 51. от същия Пакт е казано: „Всяка държава – страна по този пакт, може да предложи поправка и да я изпрати до Генералния секретар на Организацията на Обединените нации“. Макар много ясно да не е определено − не физическият субект, а може би само юридическият субект има това право. Но би трябвало да се предостави право и на физическия субект, т.е. на личността.

И вече не пакт, а Факултативният протокол към международните пактове за граждански и политически права казва, че държава, която стане страна на този протокол, признава компетентността на Комитета да приема, разглежда молби от лица, намиращи се под нейната юрисдикция. Тук вече самата употреба на „лица“, за които не е уточнено, че става въпрос за юридическо лице, явно и за физическо, дава основание отделна личност също така да направи своите предложения. Това е много съществено.

Така че фактически и гражданските закони имат предназначение да дадат и да осигурят възможността на личността да се осъществи. Тя е най-ценното и в Хартата за правата на човека `и дават тази възможност. Защото хората се раждат с равни права, с право на живот, което е най-съществено – обстоятелство, което ще го намерите в първите редове и на американската Декларация за независимост.

Когато надникнем в нашата собствена история, безспорно е това, което дават дарителските фондации в България – от 1878 г., т.е. от времето на нашето Освобождение, до 1951 г., през която се ликвидира в България правото на такива общества. Оттогава всичко се решаваше от държавата – реши ли да те благотвори, тя те благотвори, реши ли да те прати някъде в чужбина – тя те праща. Не е фондация, примерно казано, на някой от Априловци. На Васил Априлов каква сума е струвало, много е трудно да се каже, но той прави т. нар. Габровска гимназия, която и досега е голямо, прочуто училище. Бил е голям търговец и заедно с брат си са имали неимоверни богатства. Можете да си представите каква стъпка е било това – да отворят гимназия в България още в 1835 г.

Какво прави и нашата Църква, когато изначало още я нямаме като Екзархия? Изпраща десетки будни българи на учение в чужбина. Взема ги в Цариград, където има френски колеж, или на остров Халки, където има семинария. Обучават се и така изграждат първите културни пратеници на България. Така благотворително е изпратен и Георги Раковски да учи в колежа в Цариград. След това екзарх Йосиф също е изпратен с доброволни средства от благотворителните общества, каквито имаме тогава...

Ще остане ли terra incognita, както казват, „непозната земя“, имало ли е благотворителност и милосърдие преди Освобождението – във Второто българско царство и в Първото българско царство? Защото Второто българско царство е вече по време на християнизирана България. В Първото българско царство има конфликт между тангризма, който до 865 г. е официалната религия, но оттам нататък до падането на България е християнство. Дали само кодифицираната норма е израз, че е имало благотворителност и милосърдие, или това, че човекът, както казахме, в своята неизбежна историческа растежност, ограждан и от природа, която го защитава, и от врагове, които са нападали земята му, все пак е трябвало да проявява и милосърдие. Нещо повече – да дава и доброволни жертви като средства, с които трябва да се въоръжи един народ.

Еврейството отпреди 3 000 години има специални празници, в които се искат дарове за извършени нарушения – от личността, от семейството, както и дарове да се изгради военната – отбранителната или нападателната, сила на народа им. Вижте как човек става съпричастен в цялата жизненост. Така че дори със законите на своята държава човекът е мотивиран в поведение на милосърдие или на благотворителство. Защо? Защото, когато не може да даде дар за защита на държавните граници, позволява да му вземат и това, което има. Така се отработва добродетелта на жертвата, която едновременно е собствена защита. А в същото време, създавайки благоприятни възможности, идва благоденствието и доброто на народа.

Виждаме как в една кръстословица са сложени личност, общество и социалните добродетели. Не може да съществува общество без социални добродетели. Ако врагът е вътре в човека, първом той трябва да бъде изпъден. Затова кодифицират поведение, когато е война.

Разбира се, че когато жертвата от възпитанието да се даде на социалното не е налице, държавата слага закона, който играе ролята на доброволен принудител – данъка. Данъкът е една принудителна добродетел – да внасяш. И сега виждаме ужаса: на милиарди богатства не са дали дори хиляди данък! Това значи, че отделният гражданин в дадени етапи на историческото си живеене няма чувство за отговорност, да не говоря за това, което е ценност на благородство. Не можеш да направиш държава, нито можеш да я съхраниш, когато нямаш доблест да жертваш. Щом нямаш доблест да жертваш, тогава кого ще защитиш?!

Така са се изработвали гражданските закони, които обикновено характеризират държавите. Дали принудата ще е над доблестта на гражданина, която му липсва, или доблестта на гражданина в изпълнен дълг ще даде по-благороден характер на законодателството... Фрапиращ случай е, когато кхан Крум е принуден с известна жестокост да приложи закони. Но коя принуда извиква да се употреби волята на жестокостта? Принудата, че царството на аварите е пропаднало и когато са разпитали пленените, те казват: „Липса на добродетели – при нас се краде, при нас се лъже, при нас се клевети, пие...“. Логично е тогава такава държава да рухне. Когато дори не може да се намери съмнение в съмнението, че лъжат, а да не говорим за клеветата.

Ето как се срива брегът на устойчивите морални ценности. И тогава човекът губи стойността що е държава и трябва ли му; що е семейство и как да го защити. Защото милосърдието започва от дома, от личния праг. Вие не можете да правите непрекъснато зло в дома си и да излезете на площада да помогнете на някого, защото сте много добродетелни. Явно е, че милосърдието започва отвътре, в човека.

Затова е казано в настоящата конституция за българските граждани, че могат свободно да се сдружават.[76] А най-ценното сдружение винаги е семейството. Семейство, което може да приюти подгонения. Както Христос казва, че ще бъдат благословени тези, които са нахранили гладния или облекли голия, които са отишли да посетят затворника или болния...[77] Това е отработено поведение. Отделен е въпросът, че в отделни моменти може да срещнете илюзията, измамата... Измамата на другия не е основание да сложите на клада собствените си добродетели. Оцеляването на личността, която носи обаянието за обществото, е достатъчна да върне едно общество.

Дори още по време на Освободителната ни война имаме учредяване на такива общества, които са загрижени за болни, ранени, гладни и пр. В Сливен, според някои от данните, още след Освобождението е бил основан един кръжок за доброволни грижи, които трябвало да приложат към страдащите. И се казва, че първи председател е бил самият митрополит Серафим. По време на Освободителната война в наличие е много добре организирана санитарна помощ, която е съпровождала и руската армия... Благородни дами на князе и други йерархии, които руската държава е имала, са образували санитарни дружинки. (Паметникът в Пловдив на Скобелева майка е, защото тя прави големи благотворителни деяния, майката на ген. Скобелев – Олга Скобелева.) Общо взето от Освободителната война у нас се слага началото на едно по-организирано санитарно дело, което оставя големи дири. И след това се изразява вече в изграждането на институцията Червен кръст.

Червеният кръст има свое начало още в 1864 г. Тази формация я създава Анри Дюнан, който присъства на военните действия между австрийската и френско-пиемонтската армии, заради разкъсаната още италианска държава. И в битката при Солферино Анри Дюнан е наблюдавал една изключителна беда на безпомощност на ранени, на изоставени... Затова след това той написва своя голям труд „Спомен от Солферино“ и става причина да се създаде една малка дружина, а после тя да се санкционира в Женева. Така че при неговото присъствие в 1859 г. в Солферино трагедията, която вижда и изживява, получава една легализирана форма с наименованието Червен кръст.

След това международните институции го санкционират и признават и влиза в историята на социалната грижа. А оттук е и Червеният полумесец. Обществото на народите през 1920 г. приема тази Харта. И Организацията на обединените нации също оставя своето признание на тази международна организация и тя ще продължава да служи на човечеството. Така че Анри Дюнан става, ако можем да кажем, родителят на Червения кръст.

На 22 август 1864 г. се приема първата конвенция за защита на жертвите на войната в кметството на Женева. И така в света се налага идеята за човека – трябва да бъде защитен, и естествено тези идеи за защита се разширяват. Не само „защита жертвите на войната“, но в мирно време грижа за бедните, за бежанци. Така фактически се разширява кръгът на действието. И комитетът за помощ се разширява. Най-напред има 16 страни, след това стават и всички, които са членове на Организацията на обединените нации, под формата на милосърдието, било в Червения кръст, или пък в Червения полумесец, или пък с будистките тенденции.

Сега има и организации като „Лекари без граници“. Те са проява точно на идеите на Червения кръст. Разбира се, че като международна организация „Лекари без граници“ има своето уставно право. Всички такива организации правят свое благотворително – не толкова милосърдно действие. Там, където е обявена бедствена зона, те пращат с тонове материални средства, лекарства, храни.

Международното движение на Червения кръст и на Червения полумесец спазват основни принципи, които са си поставили.

Принципът хуманност: Червеният кръст, роден от желанието да оказва помощ без дискриминация на ранените по бойните полета, се стреми чрез своите международни и национални форми на проявление да предотвратява и облекчава при всички обстоятелства човешките страдания. Ето това е акт на милосърдие! Страданията да облекчава. Така че, когато има едно природно бедствие, което е причинило страдание, тяхната помощ е неизбежно необходима, задължителна дори.

Другият принцип е безпристрастност: Червеният кръст не проявява предпочитание по отношение на националност, раса, религия, социално положение или политически убеждения.

Третият принцип е неутралност: За да се запази доверието на всички, Червеният кръст се въздържа да взема участие във враждебни действия и никога не влиза в спорове от политически, расов, религиозен или философски характер.

Когато се служи в една такава формация, каквито и да имате убеждения, щом трябва да отидете да изпълните този дълг, нямате право на пристрастие. (Така повелява и лекарската клетва.)

Четвъртият е независимост: Национални дружества, помощници на държавната власт в нейната хуманитарна дейност, се подчиняват на действащите закони в съответните страни, където се отива и които им дават възможност да действат винаги със съответствие с принципите на Червения кръст.

Петият принцип е доброволност: Червеният кръст оказва доброволна и безкористна помощ.

Друг принцип е единство: Във всяка страна може да съществува само едно дружество на Червения кръст. То трябва да бъде достъпно за всички и да разпростира своята хуманна дейност по цялата територия на страната. (Не може да има ляво червенокръстно дружество, дясно червенокръстно дружество или червенокръстно дружество на комитети за култура и т. н. Единство!)

И последният принцип е универсалност: Червеният кръст е световно движение, в което всички дружества имат равни права и задължението взаимно да се подпомагат.

Емблемата на Червения кръст, разбира се, е червен кръст на бял фон, която по международните споразумения и конвенции е задължително различима. И така няма оправдателно действие на която и да е страна, която, виждайки този знак, да си позволи да бомбардира полевите болници или с други средства да разрушава. Там, където е сложен този знак (или полумесецът), не може да се извърши акт на насилие, който да не е осъден, и то не само от пострадалите, а и от международната конвенция за случая.

Всяка злоупотреба с този знак, утвърден от Женевската конвенция от 1864 г., е наказуема. Защото някой може умишлено да си послужи със знака, за да преведе свои войски по-близо до съответната граница. Линейката с червения кръст е само за болни и ранени. Не може да бъде ползвана за друга цел, нито пък за боеприпаси. Такова поведение е осъдително и Международният съд налага големи санкции. Забранено е да се използва и с търговска или рекламна цел емблемата на Червения кръст или Червения полумесец.

Още една охрана е сложена на тази емблема – че няма никакъв друг характер. Най-малко пък може да се каже, че има религиозен характер. (Имало е конфликти във времето на Руско-турската война, защото са я ползвали не по предназначението.)

Ведно с грижата за болните, всеки пленник се ползва от защитата на Червения кръст. Въпреки че има и други международни конвенции и споразумения за пленниците – никой пленник не може да бъде убит. Защото пленниците фактически не са вече войници.

От друга страна, Червеният кръст и в мирно време сътрудничи (без разлика, както е казано, на раса, на изповедание...) във всички мероприятия и може би ще бъде кодифицирано и действието му в небето. Защото, когато има самолет на Червения кръст, също така е забранено да се стреля по него. Но понеже започна да се завоюва и космическа територия, логично е тогава институции, които имат хуманитарен характер или това, което наричаме милосърдие и добротворство, също така да се кодифицират вече.

Червеният кръст се намесва и когато има причини да бъдат арестувани хора. Той е длъжен да даде помощ и да следи за задържаните. Червеният кръст сътрудничи и създава връзка за намиране на изгубени и на пленници, които не могат да бъдат намерени в официалните списъци, които държавите дават. Така едно семейство, чийто член е изчезнал по време на война или на някое друго бедствие, има право да се обърне към местния или към международния комитет на Червения кръст, за издирване пленник, изгубен и пр. В същото време сътрудничи, когато в чужда земя има гроб на човек, когото семейството издирва, и подпомага тленните останки да бъдат върнати в неговата земя.

Цялото действие на Червения кръст трябва да го сложим като организирано дело на хуманността, която в епохата, в която живеем, има един особен предмет – това е предметът за мир. Мирът е естествена потреба на всички, но в същото време е и защитна воля на всички. И безспорно в преговорите, които се водят по време на войните, за да се търси начин за мир или пък, когато мирът е в наличие, но все пак има смущение, естествената роля на Червения кръст е да бъде мостът, по който се водят тези преговори. Затова през време на Първата, но най-вече на Втората световна война Женева е градът, средището, защото Швейцария е неутрална държава още от 1815 г. Затова тя е мястото, където стават срещи за преговори по отношение както на лоши деяния, така и на дадени знаци за някои добри, търсени пътища, по които трябва да се върви.

Червеният кръст е най-социалната и в същото време най-потребната организация. Затова има и международен комитет, който си е изработил един девиз: „Per humanitatem ad pacem“, т.е. „Чрез хуманност към мир“ („ad pacem“ – „към мир“).

Има някои голeми личности, които са останали незатрити. Един Ян Амос Коменски не може да бъде затрит от паметта на историята. Той е баща, както се казва, на педагогиката, на грижата. Той говори, че милосърдието ще остане една от най-непренебрегнатите нравствености в човешките отношения. Милосърдието! Коменски така казва в едноименната си книга „Лабиринтът на света и раят на сърцето“. Светът страда често от безпорядък в своя лабиринт, но раят на сърцето, това е милосърдието. Той сочи като спасителен в християнския начин на живот един принцип, който е: да не се вреди на ближния. Изведено от стих от Евангелието: „Всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям“[78].

Дори Коменски стига до една изумителна тънкост. Според него злото винаги съпровожда доброто. Злото съществува и той се стреми да го открие и охарактеризира. Към злото, или злия човек, се прилага закона или написаното правило. А от какво злият се лишава? Лишава се от вътрешното благородство, лишава се от любовта, защото любовта в религиите няма характер на повеля, на заповедност. В закона е казано: „Не кради, защото ще те осъдим!“. Но не е казано никъде: „Ако не обичаш, ще те дадем под съд“. Но казано е: „Ако наклеветиш някого (има текст в наказателния кодекс), ще те съдят за клевета“. За това, че не любиш някого, никой не те съди. А тази нелюбов или тази липса на милосърдие може да унищожи човека. Тук е именно голямата трагедия.

Така че идеята за милосърдието е нещо свято. Свято по отношение вътрешния ни олтар.

• Милосърдието е ароматът на любовта!

И Коменски, когато разсъждава върху милосърдието, го обвързва с още много други добродетели, които са предпоставка за една нравствена мотивация. Но той не може да излезе вън от един християнски морал и цялата му същност се крие в него. Това е за един от големите асове на педагогиката – Ян Амос Коменски. Най-потребната добродетел, с която педагогът трябва да си послужи, е духовното милосърдие към онези, на които той дава път. Оскърбеното дете е много по-жестоко наказано, отколкото набитото дете.

В България, независимо, че не сме имали няколко столетия своя държава, Църквата е била функционираща реалност. Като институция и тя не е била утвърдена и призната до 1870 г., когато `и предоставят правото на екзархийство. Защото в 1860 г. тя прави бунт срещу официалната Цариградска църква. Но през всичкото това време на робство Църквата ни – без да е призната институция, прави свои деяния и поведения, които имат по-скоро институционен характер. Тя прави непрекъснато милосърдие и добротворство.

Манастирите, които остават, така да се каже, кандила на българската култура и историчност, са живи. Макар че те самите са принудени да ходят да искат помощи. Таксидиотите, т.е. скитащите монаси, са събирали милостиня, за да поддържат манастирите. А в същото време с тези средства са правили училища към метосите. Метохът, това е църковен имот към някой град, където продължават да го поддържат само от благотворителност. Затова и в Устава на Църквата е казано, че архиереят е задължен да иска миряните да правят благотворителство[79]. За да може онова, което в тяхната църковна или гражданска община е в беда, да получи трапезен хлебец. Макар и преследвано, най-вече от фанариотите – от гръцките свещеници, нашето духовенство прави изумително големи благотворителни дела.

В края на краищата едно от най-големите благотворителни, обаче духовни, приноси прави Отец Паисий. Той дава нещо, което не може да бъде измерено с тонове злато. Неговата „История славянобългарска“ има грешки като фактология, но идеята му не е грешна. Идеята му е едно духовно благотворителство и една безмерна, разбира се, щедрост на милосърдието към ония, които страдат, че нямат знания. Няма по-голяма ценност, дадена в историята ни, от това, което той дава – не може да бъде измерена. След един период от почти четири века робство да излезеш с един повик: О, неразумни, защо се срамуваш да се наречеш българин!? Имали сте царе, имали сте патриарси, имали сте велика държава! Наистина е нещо изумително това благотворство. И в същото време е милосърдие – към болката, към скръбта, към унижението, към книжовното безхлебие. Това е била в България тайната – стойността на институционни дела без наличието на институция. Така Паисий Хилендарски става един от най-големите за историята на българския народ духовен благотворител!

Да сложим до него Софроний Врачански. Той оставя своя „Неделник“ с проповеди за християнството. Става епископ. Най-напред разнася „Историйца“ Паисиева. От град на град, от село на село той дава тази битнина. Битнина на отговорността.

Така че онзи, който можеше с ума си да поднесе; онзи, който можеше със сърцето си да даде; онзи, който можеше със словото да възроди... Както Дядо Вазов добре го казва: един с парата, друг с труда си... дава принос.

Кое е било важното тогава? Националният дух, който почва да класи в идеи за добродетели. Един поддържа Раковски да завърши колеж, друг изпраща Васил Друмев да учи в Одеса, трети дава няколко милиона, за да имате Габровската гимназия... Някой дава право на Петър Берон, защото вижда, че този човек е неимоверна личност. В световната история няма като Петър Берон!

В освободена България се урежда и въпросът с правото на завещанията. В тези завещания ние намираме изключителното голямо дело в българската благотворителна идея. Завещават си имоти на институти, на църкви, на училища... Това е именно дарителското, благотворителното дело на личността в правото на свобода – да завещае на институция или на отделна фондация, с което учредява издържането им...

Закон за задълженията и договорите и статута на фондовете и фондациите, образувани чрез дарения (1882 г.).

Закон за образуване фонд „Добродетелна дружина в Букурещ“ (1901 г.).

Благотворителни фондове при Софийския университет според общия му правилник. Към университета съществува общ фонд и частни фондове. Общият фонд се образува от таксите за учения, от продажбите на студентски книжки и пр. Частните фондове се образуват от суми, подарени или завещани на университета от отделни благодетели. Частните фондове се употребяват за целта, посочена от основателя и ако няма такава, и с тях се постъпва както с общия фонд. Воля на дарителя не може да се смени!

Правилник за употребяване и за управление на фонда „Увалиев“. Както е казано: Със завещаните от покойните благодетели Стефан Димитров Увалиев, родом от Калофер, двадесет хиляди рубли, се учредява фондът на името Увалиев.

Завещание на Димитър А. Ценов. Един от най-големите завещатели и благотворители. В завещанието си той пише: На българската държава като мой универсален наследник оставям всичките си движими и недвижими имоти след смъртта си със задължения, които `и възлагам както следва по-долу. Ако българската държава откаже или каквото и да е от причините не може да приеме моето наследие, тогава назначавам за свой универсален наследник на всички условийни права и задължения, както и в предвидените в това завещание, градската община на родния ми град Свищов в лицето на свищовския общински кмет.

Завещание на Екзарх Йосиф I: Понеже съм свободен да разполагам с имотите си, завещавам: Завещанията са на Техни Височества: Високопреосвещени Доростолски и Червенополски митрополит г-н Василий, на Търновския митрополит Йосиф, така и на моя племенник г-н Марин Маринов... Освен това, оставям друго незавещано на моя универсален наследник имотите ми, състоящи се от ценни книжа: български, облигации за 87 000 лева, купони – 50 000 лева... Тези суми на разпореждане на Светия Синод на Българската православна църква – 300 000 лева...

Заповед на Министъра на народната просвета за приемане дарението на Хрене Цанев и образуване на фонд „Трудова школа „Зойка Христо Цанева“.

Учредяване фондация „Дом на благотворителността и народното здраве „Димитър Петров Кудоглу“. Издържане на „Дом на благотворителността и народното здраве „Димитър Кудоглу“ в Пловдив: ...Предавам в пълна собственост и разпореждане моите два тютюневи склада...

Закон за приемане дарението на Луиза и Димитър М. Станишеви. Виждате как са ги правили – закон за Станишеви. С Божия милост и народна воля, този закон разрешава на Министерството на народната просвета да приеме дарението на софийския жител г-жа Луиза Димитро-Станишева и г-н Димитър М. Станишев в полза на българската държава. Недвижими: масивна къща, находяща се на „Братя Миладинови“.

И вижте какво става изведнъж след 1944 г.

1946 г. Закон, с който се отнемат в полза на държавата имуществата на девическите професионални училища, издържано от самите дружества.

И в 1951 г.: На Министерството на народното здраве и социалните грижи относно ликвидиране на благотворителните дружества и фондации. Съгласно чл. 17. от Указа за общественото подпомагане – вестник „Известие“ на Президиума, брой 77, 1951 г. – Всички благотворителни дружества и фондации, създадени с цел за обществено подпомагане, се задължават в тримесечен срок от деня на публикуването на настоящата наредба да ликвидират, като предадат имуществата си на Народния съвет, където е седалището им, а паричните средства се разпределят от Министерския съвет по нареждане на Министъра на народното здраве и социалните грижи...

Дори този, който иска да ви направи добро, нито вън от закона може да го направи, нито пък законът му позволява. Това е ликвидирането на благотворителните дружества. През 1951 г. в България се ликвидира въобще този отдел от служението на човека и идеята за милосърдие и благотворителство.

Има разлика между дарителството и спонсорството в правно отношение.

Фондацията е правно регистрирана, а спонсорството не се ползва от правна формула, нито от правно задължение. Спонсор всеки може да стане и да не се носи отговорност на задължение към него. Спонсорството повече има рекламен характер. За добродетелната фондация няма такова задължение, тя си върши своето дело.

Една психология е дала моралния образ на българския народ. Тя е свидетел за това, което наричаме нравствено или морално поведение. А преди да приеме християнството, прабългаринът е бил тангрист – имал е за божество Танг Ра. И ако човек познава религиите, ще види, че Танг Ра е най-изчистеният монотеистичен бог в историята на човечеството. Тогава когато едва започва да вегетира един монотеизъм на юдаизма и в царството на политеизма хиляди каменни божества са предмет на моление. Но какво е качеството на Танг Ра – че той е Небе, че той всичко вижда и знае. Всичко вижда и знае! Това е идея за божество, което безспорно оставя добродетели в психологията на българина.

 

Със съкращения

Из лектория на Ваклуш, 08-11.09.1997 г.,
в Пловдивски университет „П. Хилендарски“.