Зареждам...
Окултизъм и мистицизъм (Питагор)

Окултизъм и мистицизъм

Питагор

Еволюцията е закон на Живота,
Числото е закон на Вселената,
Единството е закон на Бога!
Древна мъдрост

В настоящата лекция ще разгледаме живота и част от дейността на Питагор – тази, бих казал, изумителна личност в историята на човечеството – основал една от големите окултни школи, оставила много дълбока бразда както като религия, така и като философия. Разбира се, повечето от биографичните образи на Питагор са Питагор математикът, отколкото Питагор философът или Питагор окултният учител. Това показва, че човечеството се храни по-скоро с образа, отколкото с енергията на хляба. И може би тук беше предпоставката и причината Христос да каже на учениците Си: Ето този хляб е Моето тяло, защото това е образно, а след това идва тайнството да направи от него мистичната сила, да го преобрати – хляба и виното в тяло и кръв Господня.

И така, ще сложим на окомера си образа на тази личност. Поне тя не е оспорвана в своята същност на историчност, защото знаете, че бяха оспорвани образа на Орфей, образа на Иисус... Безспорен е историческия лик на Питагор, защото приносът му в областта на науката е безспорен, но мистичната тайна от неговото учение е останала само за посветените. И факт е, че учението му е част от окултната схема на човешката духовност.

Искам да започна с един надслов, много съществен и повтарян във вековете: Еволюцията е закон на Живота, Числото е закон на Вселената, Единството е закон на Бога! Защо тези слова са така надсловни тук? Защото те са израз на духовната посветеност на Питагор и възможността му да даде на човечеството пробуда.

Трите основни тайнства – Еволюцията, Числото и Единството, са еднакво необходими, всяко за себе си прави закон, а всички правят това, което наричаме Бог в живот.

Еволюцията обслужва Бог у нас, природата вън от нас и създава закона за Живота, защото обхваща неговата цялост. Няма недосегнато битие в цялата Вселена, няма битие, което да не подлежи на еволюция, затова е и закон на Живота.

Числото е приоритетно мислене в концепцията на Питагор, затова той отработва наука за числата, която преминава и в окултните науки. В учението му се говори за числото не само като количественост, а и като една космична същност – като Сътворение и като енергия. Всяко число има своя енергия, има своя предназначеност в Сътворението. Великата Единица е символ на самия Бог и в световете, където още няма Триединството, но има една декларирана форма на Единобожието, Единицата винаги е действала като творческа Двойка. Единицата, когато започва да ражда, става Двойка, т.е. Бог в творението си става двоен, защото вече създава Закона за еволюцията. И тогава това, което не е реално, ние наричаме живот, защото Го виждаме в проявявата Му. Щом Бог се проявява, Той е вече двоен![6] (Може би оттук се извежда заблудата на дуализма, но тогава, когато вие раждате, не ставате друг, макар че сте двоен.) Това начало е вложено в Единицата, към която можем да прибавим всяко друго число и с този прибав променяме самата същност на Космоса. Когато към Едно сложите Нула, става Десет; когато към Едно сложите Едно, става Единадесет... Ето виждате как всяко число има своя принадлежност в космичната същност.

Питагор точно това изведе в научната си и след това, разбира се, в своята духовна система. Както тонът беше изведен и даден на света чрез Орфей, така трябва съвсем отговорно да кажем, че числото беше дадено от Питагор, в смисъл на градивен елемент на Вселената. Числа си е имало много преди Питагор, но не като градивен елемент, не като закон, от който почват вече съответните гадания.

И той в тайната за числата е прав, защото от това, което дава, се вижда как имагинерността, имагинерното става реално приложимо и ни дава информация и знание за небесния свят, който също така е реален – обитаем или необитаем от нас, но от Духа обитаем винаги.

Така че Питагор наистина влезе, и то дълбоко, в човечеството в двата различни пласта – на реалното мислене и на мистичното знание.

И третото, това е Единството – че Бог е Единство, че това е законът на Неповторимото. Единството е закон на Бога, Единството на Природата, а ние се опитахме да я коригираме, без да сме овладели законите. Ако знаехме трите тайни, тогава нямаше така да посегнем със своя ум и със своите достижения да я променяме. А имаше такива пулсации, съвършено необосновани: „Ние ще подчиним природата.“ Не, ние можем да не подчиним никога природата, но можем да я овладеем. Това са две коренно различни неща. Когато я овладяваме, познаваме законите, а когато искаме да я подчиняваме, ние фактически искаме да я оробим. А не можеш да оробиш онова, което е твоя майка. Майката не се оробява. Може да сте недоволни от нея, може понякога да й направите сцени, но не и да я оробите!

И затова Питагор има закон, че родителите се обичат, а приятелите се избират. Имате право да си изберете приятеля, но нямате право да не тачите, да не обичате родителите си. Разбира се, знайна е била тайната, че родителите също могат да се избират – само че от ония Велики посветени, които трябва сами да си определят времето и сами да си определят мястото на прераждането. Законът за прераждането при Питагор не е изпуснат (в учението му се говори за преселение на душите), той има тези познания. Hа него също така му е било понятно за Великите души, които идват, за да създадат това, което ние наричаме промяна. Не може да не е познавал закона, че те си избират своето място и своето време на прераждане, което, безспорно, за вътрешните духовни очи е избиране на майката, на родителите. Така че казал е правилото - родителите се обичат, а приятелите се избират, но това не значи, че не е знаел и другото. Той е спестил, защото за Великите посветени много малко е било позволено да се говори. Вратата на посвещението е била заключвана, както и Книгата на Живота, със седем ключа. Трябва да се влезе през седемте врати на Тива, трябва да отговори човекът на трите въпроса на великия Сфинкс – всичко това са прагове, през които трябва да се мине.

Така че, да се познават тези три големи закона – Еволюцията е закон на Живота, Числото е закон на Вселената, Единството е закон на Бога – е било основно битие и духовна потреба на човечеството.

Да започнем с разгръщането образа на Питагор. Това, което ни смущаваше при Орфей[7], беше как да изведем образа на една митическа личност. Защото губи му се биографичното начало, датите, губи се обективност. И между мит и божественост, и между човека и посветения трудно се правят разлики. Особено когато ще говорим за Хермес. За един син на боговете да правиш човешка биография?! Но прави се, защото и сълзите на боговете са напоявали земята ни, а камо ли това, което са давали като идеи; това, което са давали като мъдрости; това, което са чертали като учение.

В случая ние имаме облекчението, че Питагор е призната историческа личност и няма да се загубим в дебрите на митологичното. Напротив, макар и не всичко да е така достатъчно достоверно, макар и фрагментарно, има информации, които свидетелстват за реално присъствие, за реална наука и за реално битие. Разлики в посочените години ще има. Само преди един-два века някой се е родил и вече е спорно коя година е било. А какво да кажем за онези, които са се родили почти шестотин години преди християнското летоброене, както се приема за Питагор. Някои дати свидетелстват и някои автори твърдят, че той е роден в 571 г. пр. Хр. и е починал в 497 г. пр. Хр. Други приемат периода 576 – 496 г. пр. Хр. Диоген Лаерций приема, че е роден в 584 г. пр. Хр., а някои по-нови изследователи (като Ларше например), считат, че Питагор е роден в 608 г. Разбира се, тази амплитуда от години за времената, в които са живели, е разбираема и приемлива. Може да бъде предмет на дискусии, но никога и предмет на отричане историческото признание, че тази личност е била.

Има известни опорни точки, които могат да служат за съвпадения и аналогии при определяне годината на раждане на Питагор. В някои от правилата, които са останали от неговите „Златни стихове“, някои откъси от книгата му „Хиерос логос“ – „Свещеното слово“ и други, макар и само фрагменти, цитирани от послешните автори, подсказват, че той е имал разговори с известните тогава съвременници – с Талес (един от седемте мъдреци на древногръцката мисъл) и с Анаксимандър. Тези факти не могат да бъдат отричани.

Повечето изследователи смятат, че е роден на остров Самос, някои оспорват това. Твърди се, че има тиренски произход, но официално се приема, че той е роден в Самос. Всъщност къде и как е роден не е съществено, защото „Учителят има местопребиваване, но не и местожителство“ (Агни Йога § 27).

Различни са и легендите, създали ореол около величието на тази личност. Може би легендите идват наистина, след като такива личности са направили своето дело, а са изказани след това в биографиите като предречение. Но защо да не приемем, че предречението дава основание да се осъществи едно дело, а след това да бъде казано. Това е много съществено. И за всички Велики посветени, за всички синове човечески и божии, които трябва да създадат школи и духовни учения – за техният начин на раждане, много пъти повтарям – майките им имат предвестие или предречие, че ще родят син, който трябва да извърши определени дела. Както за Буда, Зороастър, Иисус и Орфей, така и за Питагор има сплетени легенди и навеи, които говорят за едно предсказание, за едно обричане преди рождението на този син, който трябва да донесе обнова на Елада след дългите си скитничества. Защо да не приемем тази податка. Това не е версия! Предречението, че ще донесе и наука, и път, и духовна причастност на народите, е изречено от Делфийската пития. Така започват обикновено белязаните личности, които правят история, които оставят след себе си вечното.

Питагор с учението си сложи основите както на своята школа, така и на следващите мистични школи в лицето на един Плотин, а преди това на един Платон. Трябва да кажа, че люлчината песен на философското мислене на Александрийската школа е именно песента на Питагор чрез Плотин. Така че Питагор не може да бъде изваден из сърцевината както на историческото битие, така и на културните ценности, които е оставил. Тази личност не може да бъде отмината незабелязано, а логично е да й се даде и едно митично и мистично рождение.

Казано е, че той е син на Мнесарх, който е бил специалист по обработване на скъпоценни камъни (т. нар. сега ювелир). Мнесарх е бил изключително дарен в изкуството, но най-важното – това да обработвате ценните, благородните камъни, да извеждате искрата от камъка, да направите от обикновеното скъпоценно, този намек, мисля, че повече има алегоричен характер, отколкото реален. Върху тази професионалност може много да се говори, но дори като алегория, той е могъл да обработи един изумителен бисер, който не може да бъде за нищо сменен. Като податка такава алегория ни дава основание да кажем, че този баща (впоследствие, разбира се, ще го загубим от поглед) наистина е обработил или дал в утробата на една предизвестена майка един бисер както на историята, така и на Духа.

Странно е, че дори Диоген Лаерций не споменава така утвърдено майката. Но там, където е спомената, се говори за познатия в историята върховен момент на посвещение на майките – когато трябва да родят син, който ще извърши промяна в света; син, който ще даде благодат и ново учение. И кое е интересното? Майката на Питагор се нарича Партенис. Ето тук е мистичното и тук е енигмата – имаме възела на мистиката, имаме и тайната. А Партенис значи ‘девица’. И Партенонът е храмът на богинята на Мъдростта – Атина Палада, неутробната богиня, изведена от главата на Зевс, а не от утроба, която носи вибрациите на плътта. И Питагор наистина е наречен божествен син, син на мъдростта, син на Светлината и това, което остави като книга, което завещава, е „Свещеното слово“. А Мъдростта е светлина. Така Партенис в превод е дева, а всички майки на големите учители носят име, което говори за девственост. Така се е наричала майката на Зороастър – Дева, майката на Буда – Майа, която пак в този смисъл ще се нарече Дева. Затова е казано Дева Мария. Тя си е Мария, но е дева и прибавено е след това, че ще зачене от Светия Дух, че е невеста неневестная, т.е. която не е била невеста по правилата на бракосъчетанието. Дева! Мария е покривалото, Девата е утробата.

Ето възела на мистичността и енигмата на вечното. За всички белязани синове винаги ще има един такъв мистичен възел на свръхестественото или на неестественото зачатие. И то винаги от от деви. Това е една от големите мистични мистерии – не само социални, но планетни, всемирни мистерии. Приготвянето именно е великата мистерия на Всемирната утроба и затова посветените са мистериални по същност, защото първом трябва да бъдат поставени във Вселенната утроба, която след това ги слага в майчината утроба – избраница благословена, благовестна!

Така тази Дева и Мнесарх отиват в Делфи, където е храмът на Аполон, за да видят страничка от своята предстояща съдба. Гостуват на делфийския оракул и на делфийския жрец. Там (пак ще употребим думата легенда, защото легендата крие повече историчност, отколкото историческият гробарски факт) те получават от Питията (предсказателката, вечната) пророчески дар, че ще имат син, който ще даде духовна сила на човечеството; който ще създаде опорните точки – пристани на човешките души; който ще изгради нови храмове и ще остави нови пътища. Безспорно, че мнозинството щеше да си остане и си остана на старите пътища.

Ако счетем до нашето време – почти 2600 години, и ако наистина с отговорност кажем, че обещаното е вярно, тогава трябва да признаем на Питията голямото пророческо прозрение. Защото и днес в науката ползват Питагор, а в религиите учат съкровени тайнства и правила за посвещение. Така че Питията е имала своето прорицание: Ще бъде полезен на всички хора и във всички времена!

След предсказанието на Питията в Партенис и в Мнесарх настъпва една тревога. Тревожен е и историческият и духовен момент. По това време Елада е пред разпад, пред един нов двубой. Това, което преди няколко столетия Орфей беше успял да събере, да съчетае в един бог – Дионисий-Аполон, отново е в разруха и безличието и на двете божества свидетелства за липса на духовен и културен живот. И както знаете от историята на Елада, едва от VI в. пр. Хр. насам започва нов културен превес, и то предимно във философията по-малко в религията. (А от това, което беше направил Орфей, трябва да кажа, че те оставиха само ризницата, но не и огъня.)

Именно в този момент в душата на тази майка и на този баща има една тревога. Тревогата къде да намерят Великите посветени, къде да вземат от тях чашата на причастието.

Тогава Питията ги праща във финикийския град Сидон, където има определена атмосферна и духовна чистота, там да стане зачатието, за да бъде опазено детето от злосторната мисъл на родния им град и въобще тогава на древна Гърция. И там майката се почуствала плодна и предречението се сбъдва.

Още преди раждането Партенис и Мнесарх обричат сина си служител на Аполон. Нещо, което във всички религии съществува под един или друг предлог – обречена е на храмово служение и Дева Мария; всеки първороден в юдейската религия е най-напред дете на Бога и след това на своето родителско и човешко предназначение.

Когато става на една година, Питагор е заведен в Ливан, в храма на Адонай. (Адонай в юдейската религия е великата сила, великото божество.) Там той получава първожреческо благословение.

След това семейството се завръща в своя град и започва изграждането на Питагор – детето, което има в очите си духовност и огън, което има изумително прилежание за труд. (Нещо, което за съжаление липсва на голяма част от съвременните пророци.) Започва посвещението му, обучението му в науките на неговото съвремие – физика, математика, философия, музика. Така Питагор, воден от волята на небесните сили, има своето интелектуално, страстно привързано към Дух и мисъл творчество и усвояване на културата. Среща се с големите тогава, излезли на сцената на еладската култура – Талес, Анаксимандър. Учи при едни от най-големите учители по това време, какъвто е Хермодамант от Самос, какъвто е Ферекид от Сирос, който първи в историята пише книга за тайните на природата.

Самият Питагор заживява с една тайна – тайната за великата цялост. Той започва не само като предречен, но и като дошъл със своите готовности. Когато една природна будност е в наличност, тя тъй или иначе, както поточната вода от планината, ще си направи свое леговище, ще търси океана. Така е с дарения, така е с белязания човек. Както знаете, Иисус от дванадесетата си година до тридесетата се „губи“ – къде е бил, как са тръгнали водите, за да слезе в океана на човешкото битие и да направи едно учение, е проблем, който се дискутира, но истината е тази, че някъде е бил.

Така Питагор в копнежа си за едно велико цяло започва своето вътрешно вглъбяване и търсене тайната за единството. Той трябва да научи истините за вглъбяване в Земята, в Храма, в Звездното небе т.е. във Физиката, в Духовността и в Божествеността – три тайни, на които трябва да вземе ключа, за да вземе и тяхната сила. Тази троица съществува винаги – Природата, Човекът (който е храм и обиталище на Бога) и Hебето. Нея ще я видим след това като триъгълник, който стои на всеки храм. (Когато гледате един храм, вие винаги ще го видите като триъгълник – геометрия, включена във Вселената.) А отгоре стои господството на Великата сила.

Земята винаги ще бъде Майката на света, тя е утробата, чийто син трябва да даде благодатта и поклона за храм. А в храма трябва да има сиянието на звездата, сиянието на Hебето. Ето защо тези деца, които са осъществили просветлението си, се наричат синове на Hебето или Синове Божии.

Мъдреците бяха разкрили на Питагор тайната, че от Земята произхожда всичко. Тя е, защото нищо от нищо не произхожда (нихиле ще си остане винаги нихиле). Бяха му казали, че душата изхожда из водата и огъня. (Тези, които са слушали обясненията ми, че водата е астралният образ на светлината, че менталният, или мисловният, свят на човека е огненото начало – това огнено семе, което Зороастър беше нарекъл вечно, ще познаят какво са го учили там.) Водата и огънят – между тях идва тайната да познаете себе си, това е тайната да влезете в природата. И като я познаете и влезете в нейната същност, вие се подчинявате, като правите всичко възможно да овладеете законите. Ние направихме, както казвам, обратен знак – искахме да подчиним природата (а не стихиите в природата). Това беше голямата грешка на цивилизованата мисъл. Древността е имала по-сигурен усет и по-верни прозрения – да се подчиним. Защо? Защото е Цялото.

След това Питагор се вглъбява в Небесната твърд (казвал съм, че преводът на Тракия е етерно пространство, небесна твърд – един свят, който е поселен с духовни ценности), където тайната е написана с огнените думи на звездите, а жреците пък му бяха казали: Небето и боговете са съществували преди Земята, следователно оттам е дошла твоята душа. (Ето идеята за предшествието на идеите или на душите.) Моли се, за да й дадеш подтика да се върне там. Така човекът като син на боговете е предшествал земното си битие. И колко реално е това в инволюцията – изхождаме от боговете, докато стигнем вибрацията на материята.

Ето защо Питагор говори в учението си за предшествие на идеите, което Платон, цели три века след него, взема. Това не е упрек срещу Платон – напротив, защото душевността като култура и религиите като градации никога не се късат и не се лъчат. И най-примитивният образ на религията ще ви води към Съвършения.

Така Питагор търси осъществяването, като научи, че от Земята е родено всичко, потърси кандилото или първожречието си в храма и след това отдаде своето моление на Звездното небе, или както го наричаме Единството на Бога. (Да направим една аналогия с Кантовото преклонение пред звездното небе и категоричния императив в душата му. Ето, нищо не се къса. Убеден съм, че Кант е чел Питагор, за да може от тази троица на вътрешното вглъбяване на осемнадесет годишния Питагор да изведе това, което ще нарече поклон или преклон пред звездното небе.) Така душата почва своята молитва – тя е, която дава подтик, за да се напъти тайната ни към Небето.

Третото, в което Питагор се вглежда, е социалната реалност, битието, което вика в гърча на страданието и скръбта. Този, който ръководи острова – Поликрат, донася и доброто, и злото. Всеки бунтовник е бил наказван, като е продаван в робство. Цялата тази земна скръб Питагор я усеща. Битието като гърч и скръбна дреха са придружавали човечеството, а и сега ги носим. Но тайната да можете да сваляте скръбната си дреха като подбуда за развитие, а не като страдание – той нея търси. И тя го освобождава от гърча.

Така Питагор е обвързан с една фаталност на Земята – фаталност, преминаваща в подчинение на Небето, което е едно провидение. Ето връзката между Земя и Небе, между съдба и провидение. В този дует, ако мога така да се изразя, започва битието му.

  • Човекът трябва да сваля скръбната дреха и да търси свобода, за да се снеме от него гърчът на страданието. Това е голямото, което Питагор поставя в своето пътуване и развитие. И аз съм убеден, че трябва между провидението и фаталността да извършим големия двубой.

Така Питагор разбира правото на мъдреците, които му казаха какво е Земята; жреческото благословение, което му откри тайните на Небето и нещастията на човека. Но в синтеза на този троичен свят трябва да се намери космичната тайна, трябва да се разгърне микрокосмоса, макрокосмоса, трябва да се види Божеството, което само за себе си е троично, но единно. (Нещо, което след това намираме едва в Християнството. Троичността я има в Индуизма, но липсва идеята за единосъщност. Единичността я намираме в Юдаизма.) И към тази троица трябва да се прибави Единицата, за да се образува Свещената четворка (да може от онази геометрична форма на църквите, на храмовете, на пирамидите да се премине към вътрешното изчисление, към вътрешното осветление). Тя е безкрайния символ, източник на природата и образец на боговете.

Оттук ще изведем и разберем защо Питагор е работил и със свещената наука на числата. Тройката, троичността, е закон, който управлява самия състав на нещата. Ведно с това работи седмичността, която направлява Еволюцията. (Ето защо за седем дни е сътворен светът.) Управлява Еволюцията! Едното е същност в развоя на нещата, другото е управление на нещата. Така се започва всемирната драма – чрез низходящето, което ние наричаме инволюционен период и възходящето, което наричаме еволюционен период.

Всичко това довежда Питагор пред Истината. В своите вътрешни търсения той отново идва до тайна, на която не може да отгърне последната страница, не може да намери златното зрънце на знанието.

Това знание, което има Питагор, осемнадесет годишният Питагор, е първично. То ще го отведе, защото не е достатъчно одухотворяващо, да търси и други тайни, за да не спре това, което му е казано: Моли се на тази душа, да ти даде подтик да вървиш по-нагоре! Тайна, която вложена в нашето битие, винаги ще ни води, за да можем да надделеем своя гърч от страдание и скръб и да се реализираме като една историческа картина, като едно историческо битие.

В тази среда на пробуда, на търсене, на непълно себеосъществяване Питагор идва да неизбежността да търси другаде наука, която ще му открие тайната на неговата неудовлетвореност; знание, което ще го освободи от съмнението; и път, който ще го заведе до Единицата.

За него е ясно, че в Елада владеят само митологията за боговете, но нямат наука за Бога. И тогава той си спомня жреца в храма на Адонай и решава, с цената дори на живота си, да тръгне и да търси съкровището (затова напуска всичко), спомня си, че е обречен да бъде син на бъдещето и да даде мъдрост на всички векове. Той вижда в своето въображение и вътрешно съзерцание повелята на жреца, че наука за Великия Бог се пази само в пирамидите – тези живи и до днес паметници, но толкоз малко разгърнали своята гръд, са тайни и сега за света.

И тогава знакът, който му дава пътя, го отвежда в Египет, с препоръката на тиранина на Самос. (Тогава така са наричали управителите. Ако днес употребите тази дума, няма да се разбира само управител, а това, което като политическо огледало значи тиран – мъчител, жесток управник. Когато сега кажете тиран, сатрап, когато като обикновено понятие го употребите дори, някаква тръпка на ужас побива човек.) В Египет Питагор отива да учи науката за Бога. Там той е представен на жреците на Мемфис от самия фараон (защото носи писмо от Поликрат). Цели двадесет и две години Питагор изучава тайната наука на египетските посвещения – двадесет и две години! (Сега когато от някого се поиска да приложи някаква форма, да надмогне своите желания или своите амбиции, за да получи известна благодат на посвещение, и един месец не ще да изтрае.)

Питагор минава всички митарства и всички щедрости на изпитанието и на просвещението. Тук неговата дисциплина, неговата огненост в търсене на знанието и непоколебимост до смърт позволяват на посветените да го въвеждат във всички тайни на знанието. Той преминава през всички техни школи да търси вътрешния човек, да се прощава със старите свои истини, да вгражда в душата си нови тайни – до последната страница на всичко, дадено в тези посвещения, в тези съкровища, той трябва да черпи, той трябва да се надмогва.

Страдание няма, защото е отишъл да осъществи предреченото: Ти ще дадеш живот, път, мъдрост за хилядолетия. Ако такова обещание в душата на човека е усетено, тогава страданията нямат място. Те не могат да го отвърнат, нито да родят съмнение.

  • Първото, което човек трябва да намери в себе си, това е убедеността, че е предназначен. А всеки може да изведе от себе си обричащия го вложен Бог.

Не трябва да чака само пития да му каже: „Ти си белязания“, а неговият Вечен винаги може да му каже и той, покорен на този вътрешен глас, да надмогне всяко съмнение, да мине вътрешния си праг.

Ето това е да тръгнете да търсите Свещената единица; това е да намерите господстващия Бог над Вселената и Космоса; това е да се намерите в Сътворението. И както казах, Единицата винаги е двойна, когато твори; Бог е двоен, когато се проявява! И тогава като прибавим своя образ, ще направим свещенната Троица.

В египетското посвещение другото свещено число е Четворката. А тази Четворка, казвал съм, е кръстът. Тя не е само фигуративност или тъй белязаната иконност – не! Тази Четворка като свещеност е двубоят между Дух и Материя. Питагор в тази свещена Четворка намери и природата, и боговете, остана само фигурата на триъгълника в храма, а действието за Единството той го извърши.

Това е било египетското посвещение. В пирамидите Питагор се запознава със законите на висшата наука на числата. Там той позна Сътворението на света, там той научи как се управлява еволюцията. Обикновеният може да се оправдава, че изпълнява пулса на еволюцията и с това да се извинява, че всичко е карма, но посветеният знае, че това е преход и че еволюцията можете да я коригирате, че кармата може да я отметнете. А кармата не е вечна! Тя е способ на развитието, но не и вечност. Ето тези науки Питагор учеше там – там изчака и позна низходящия закон на Божеството в неговата инволюция; там откри истината на възземащата се еволюция. И така изтръгна последната страница и на тайната, ювелираното зърно на голямата истина – истината, че светът и Бог са единство!

Това можа той да направи, като продаде целия си живот, за да купи това единствено зърно, за което Христос беше казал: Когато намерите някъде един диамант, идете и продайте всичко, каквото имате, и купете него – богатство, което молци не го ядат. Направи го, за да учи науката за Бога.

От храма на Адонай, където бяха събудили неговото вътрешно въображение: Ти ще бъдеш!, той отиде в Египет, за да вземе тайното писмо. Какво значи да вземе тайното писмо – да научи очите си да четат в душите и сърцата на другите! Там е писано! Ето това е да научите тайното писмо.

  • Във всяка душа, във всяко сърце е скриптирана вечната предназначеност, че човекът е бог в развитие. Този, който може да чете това писмо, той е потребност на онзи, който се развива, и тогава развиващият се с обич го почита и му вярва.

Това отиде да научи и това видяха очите му. Там той влезе в онова, което всички теологии и всички религии имат – Светая Светих, и се срещна с Духа си. Там Питагор мина всички митарства, всички страдания – цели двадесет и две години, докато освободи духа си от материята. Освободи го, без да я отрече; освободи го, като я усъвършенства. А не тези мъчения и не тази недалновидна философия – няма материя, отричаме. Не! Докато има физическо поле и тяло, ще има и физическа материя. Но чрез онова, което у нас е непроменливото, ще трябва именно от тази физическа материя да направим духовна структура и да се освобождаваме както всички Велики посветени – да пръскаме и събираме материята си. Това е да разрушиш, за да изграждаш, това е да си надникнал в гроба и да кажеш: „Няма смърт!“ – именно защото съзнаваш разрушението, а всъщност отричаш неговата делотворност. Не материята се е надсмяла над теб, а ти си, който я познаваш! И тя е, която е покорната. Безспорно, това може да го прави един Питагор, това може да го прави един Буда, това може да го прави един Христос; това може да го прави всеки, когато е сложил в себе си предсказанието, че е бог в развитие.

Именно тук, в пирамидите, Питагор вече усвоява духовен път и е напълно подготвен. Но когато великите жреци трябва да го отпратят в неговата страна, за да проповядва великата наука за Бога, идва едно ново нашествие на вавилонците над Египет. Рушат се храмове, прощават се духовни доктрини със своето материално представяне – светът е в ръцете на това, което Старозаветието нарече „великата вавилонска блудница“. Аз не мисля, че толкоз обиден е бил техния живот, за да се каже, че само блудството е имало своето присъствие. Но има нещо друго – че там теургията, там науките на приложната магия са имали повече присъствие, отколкото чистото храмово религиозно служение. Те такава степен на съблазън са били, че голяма част дори от единобожниците на Израилевата държава са се съблазнявали и са ставали изповедници на многобожието или на тази „велика блудница“.

Очаквало се е, че Питагор ще се върне в Елада, защото бедата, покрусата над Египет е била голяма. Но той вместо да търси избавление, остава още дванадесет години като пленник във Вавилон. И тук трябва да кажем, че свободният духом никога не е бил пленник. Каква е била историческата необходимост – дали да му се даде духовна устойчивост и несмутена душа да устои на унижението, на което може да бъде подложен, това е отделен въпрос. Но ако личността след това трябваше да свърши великото дело, може би това е било достатъчно, за да остане дванадесет години във вавилонско робство, където научава закона, че нищо не може да смути свободния дух, че веригата на световните религии може да бъде строшена само от посветения в свобода и този, който не го е страх от унижение. Можете ли да си представите каква необидна чувствителност е имал този човек към дребните неща! Да надделее гордостта си на Велик посветен, маг на науките, търсен от всеки властник. Той остава да изпие чашата на „блудницата“, остава да смекчи съдбовната й греховност, остава да акумулира отрицанието, остава опорна вярност на онези, които могат да кажат: „Аз имам свой Бог.“

Така човекът, който имаше всемирното слово, стана „роб“.

  • Роб не може да бъде този, чиято воля е воля на Божеството. Онзи, който само своята воля осъществява, когато му липсва достатъчно смелост и доблест, тогава покорството го прави роб.

Това са покорените хора. Те нямат всемирното слово, те не могат да видят резервите, с които „великата блудница“ ще бъде победена. Какви бяха те – да се внесе съмнение в нейните ценности.

Това е, което направи и един Орфей, когато се завърна в Елада. Цялото блудство трябваше да потопи в огъня. Трябваше да смени образа на един Дионисий; трябваше да махне булото пред един Аполон и да направи Дионисиево-Аполоновото начало – божеството в душата ни и съвършенството в тялото ни.

Затова остана Питагор цели дванадесет години във Вавилон. Оттук той усвоява принципите на Зороастризма. Знанията, които Питагор получава чрез персийският дуализъм (а там поначало съм казал, че е загатнато единобожието, защото бог Ариман има определено време на присъствие) стават негова доктрина, ако щете доктрина и на Аполоновото начало. Той се е запознал с великата тайна на Огъня. И затова по-късно ще видим в неговия Музей на музите, в средата на деветте музи да стои Веста (Хестия) с огъня, с факела, който пламти в лявата й ръка, а с дясната ръка сочи Небето.

Питагор е научил и тайната на онази велика светлина, която впоследствие в църквата Господня в Йерусалим се нарича Нур – негаснещата светлина! Той знаеше как се владее природната сила на светлината чрез електрическата светкавица, улавяше я в ръката си.

  • И със светлината, разполагайки с тази космична енергия, с цялото това електричество, Питагор палеше вечните огньове, които не гаснат, палеше кандила на негаснещия огън! Той можеше да я вземе от Космоса и да запали кандилаврите на стари и порутени храмове.

Тази сила окултните науки наричат Небесния лъв! Ето какво носеше, за да бъде победител. Той е, който знаеше да чете тайното писмо; той даде този огън в душата на последователите си, даде Небесния лъв.

Кой е у нас този Небесен лъв? – нашето ментално тяло, нашата душа в цялост, нашата причинност, нашата божественост. Ето това е Небесният лъв! Това им даде той!

Небесният лъв е огнената светкавица, овладяното електричество. Така че когато някои мислят, че са направили откритие, нека се върнат малко назад. Жреците са го владеели, ей тъй с ръка са го хващали и палели без гориво; можели са да концентрират енергията на електричеството, със свещени жестове да я довеждат до светлина и да я разпръскват. И са знаели да кондензират електричеството, знаели са да го съхраняват. Това е било чудо. Тогава не са имали проводници, но са имали знания, как да разполагат с енергията на електричеството, което се намира в пространството. Нещо, което е много странно за нашето рационално мислене, и нещо, което започва да става тайна.

Нур – този свещен огън, след това го виждаме на гроба Господен, когато на Възкресение излиза тази огнена светкавица, за да си запалят миряните своите свещи, бих казал, своите души. Това е небесният огън, т. нар. многообразен огън – огънят, който се пали сам от себе си, който няма нужда нито от маслото, нито от фитила, нито от кибрита. Небесният огън, който е Небесен лъв! И когато се гадаят известни символи, трябва да се знае откъде идват и каква е тяхната интимност, а не само образност.

Когато се писа навремето, че при отваряне на пирамидите лъчеви болести събарят експедиции – по шест-седем души в продължение на една година как умират, трябва да знаете, че древните жреци, магите (така както са ги наричали персийците) са владеели атомната енергия.

Във Вавилон Питагор вижда ужаса, който азиатщината носи към Европа. Той усеща (дори в сънищата си), че инвазията на Азия към Европа може да донесе беда със своите тези. Представете си каква историческа далновидност, какво прозрение. И така той фактически издига една бариера. (Този усет е носен и от българския народ, който прие отрицанието на азиатския деспотизъм при нашествието на турците на Балканския полуостров в защитата на европейската цивилизация.) Още през VI в. пр. Хр. Питагор живее с тревога и изразява предупреждението си за тази опасност към още дори непробудена Европа. Вижте колко отдалеч, когато още Европа няма бебе да бъде люлнато, за да расте, Великите посветени са я пазели както и Балканите от инвазията на азиатщината, в нейната, разбира се, отрицателна същност – деспотизма. Деспотизмът можеше да сполети Европа (а с хилядолетия остана в Азия). Питагор направи това предупреждение, защото вавилонското нашествие в Египет, в Иудея, беше разрушение на ценности. Знаете, че от храма Йерусалимски се взеха свещените съдове, оскверниха се от тези нашествия и от това пленничество. А представете си колко скверно е било за египетските тайнства! Но историята си има своето право.

Все пак, когато рушите, трябва да помислите дали сте Шива или Дионисий, за да може и да възстановявате; дали сте Христос, Който рече: Този храм за три дни ще го разруша и за три дни ще го издигна. Така че в историята, както казах, Еволюцията е закон на Живота и трябва да търсим тези неща. А не да си късаме по едно парче и да кажем, че щом е от пет хиляди години, то е порочно. Не, трябва в своята преценка да решаваме нещата с предназначението, както като история, така и като дух. Ето тези предни стражи на духовното оплождане на Европа трябва да разберем. А не да си говорим, че един Питагор даде една теорема и един Орфей изпя една укротителна песен. Не! Тайната е много по-голяма.

И така, когато можеше да се каже: Свърших своето дело тук, след тридесет и четири години, Питагор поема обратния път към своя роден край.

Представете си какво посвещение – 34 години скитничество, любознателност, откровение и служение. И ако съберем цифрите ще видим, че 3 и 4 дават седмица. 22 е също едно специално число, от което се получава четворка. Ако съберем и цифрите на 12 ще получим една тройка. Нито една дата, нито една от тези години не е произволна, а е подчинена на великата наука за числата.

Така Питагор тридесет и четири години минава през пустини и оазиси на културата, на духовните посвещения във всички тайнства. В храмовете той научава вечните принципи на Вселената, както и тяхната приспособимост. Защото вие може да ги видите в пространството и да не можете да ги вложите в живота си. Това е необходимостта от приложност – нещо, което той изучава до пълнота, а след това щедро дава на своята школа.

Питагор успява да види веригата от световните религии; запознава се с реалното преимущество на монотеизма, с колебанията на гръцкия политеизъм, със странната индийска троичност, с персийския дуализъм. И това, което научава е, че всички религии имат един лъч – Лъча на Истината. Винаги сме твърдели, че религиите имат една приемственост, макар взаимно да се отричат, гонят, преследват, но без да се премахне тайната на взаимността им.

След тридесет и четири години египетско посвещение и вавилонски уроци незнайният скитник (който носеше само едно съкровище – душите на света, небесния огън), пилигримът на нов живот и ново мислене се завръща в своята Елада. По това време отечеството му е угнетено и полуразгромено. Училищата и храмовете са почти затворени. Двубоят между двете божества – Дионисий и Аполон, продължава. Вакханалията вместо Дионисиевото начало, вместо чистия Бакхус, взема връх. Но Питагор носи обет да внесе нов път на своята родина. Той поставя в душата си една голяма цел – да повика, да събере дванадесет еладски племена, които можем, отгръщайки Илиадата, да ги открием или да направим една аналогия като потърсим в Стария Завет дванадесетте Иакови колена, дванадесетте Иакови синове, които създават Израиля. Дванадесет ученика след това има Христос. Това са числа, с които Питагор много добре е знаел как и за какво работи.

Питагор започна, както казах, една хигиена на Дионисиевото начало и една чистота на полузагиналите вече храмове на Аполоновото поклонение. Расата на Великите посветени почти беше загубила своите гнезда и той мина като една обновителност, която върна духовното битие.

И така, той се отправя към различни градове и храмове – някъде възстановява разрушено светилище, другаде разрушава порочен храм. И навсякъде преимуществено говори за един преобраз на монотеизма, дава друго осветление на това, което беше научил за Персия във Вавилон. Това е едно предшествие на единобожието, макар и не в този цвят и не в тази форма, каквото Старозаветието ни поднася. И каква предвидливост е имало, за да може да се реализира идеята на освобождаване от политеизма! Защото голямата школа на Питагор, голямата школа на Орфей преди него, а след това и блестящите философи са работили много упорито за свобода от политеизма. И Сократ е осъден за това, че е развращавал младежта, като е говорил за един бог на любовта. Виждате каква далечна предсета, какво предверие се е отваряло за Християнството (защото Юдаизмът, макар и единобожнически, не е носил любов) и каква, бих казал, трапеза се е готвила за Европа. Фактически тези личности са каменоделците, ако можем да се изразим така, на образа на нова Европа. (Отделен е въпросът Европа какво направи.)

Навсякъде в Елада Питагор отдава своята почит, дава своите знания и назидания. Но предназначението му е да отиде в Делфийския храм, който се намира под върховете на Парнас – тази перла на митологичния свят и на Гърция; да се върне към свещената Делфийска гора.

Храмът в Делфи не може да бъде определено кога е построен, но е разрушен от галите в 279 г. пр. Хр. Така че паметници на културата в равнището на тяхното историческо време не са били пощадявани (както и сега за зла участ). По-късно и християнската ера унищожи Александрийската библиотека, защото – какво? – съдържала стари богове. Не може да се каже, че това е само невежество, а даже, че е изстъпление чрез невежество.

Този храм е служил на много религии, макар че това, което стои като неотменно е, че той е храм на Аполон и неговите питии са служителки на Аполона. Има информации и то например от Есхил, който е син на жрец и самият той е посветен, че този храм – тази люлка на много религии, е бил най-напред посветен на Земята, бил е посветен на Луната, бил е посветен на Темида и след това чак на Аполон.

Когато четем произведенията на Есхил, виждаме какви тайни казва на света. Да вземем дори един „Прикован Прометей“ – може би 28 страници е, но 2800 от световната култура да съберете, няма да ги стигнат. Толкоз е мъдър, толкоз дълбок в концепцията си за метафизичното, толкоз ясен за теогонията и толкоз велик в предреченията си! Жалко е, че човечеството не можа да открие втората част – „Освободеният Прометей“. Есхил е знаел тайните, затова и така третира тези въпроси: защо Зевс е живеел в страх от Прометей, защо Прометей е прикован. Не е затова само, че откраднал божествения огън, да спаси човечеството, което Зевс наистина е искал да унищожи – там има един стих, който казва: Тоз народ е като говеда, аз трябва да го унищожа. (Същото го има и в Библията.) Не, нещо друго е. Прометей е знаел от какво ще падне Зевс и трябва да му го каже.

Зад този храм в Делфи или до самия него се е намирала пещера. В пещерата имало една цепнатина, от която излизали студени пари със свой специален аромат и упоечна сила. Именно тези изпарения са донасяли унеса и екстазното състояние на Питията, която с триножника е сядала пред тази цепнатина.

Разбира се, такава формула за будност е приемлива, но не е най-вярната. Тогава, когато чрез упойки се стига до будност, никой не може да определи дълбочината на прозрението и затова, когато говорят за Делфийската пития, се казва, че тя винаги двусмислено е пророкувала и не всичко е било вярно. Така е, защото в екстаза при упойка могат да изпаднат три от нашите тела – физическото, астралното и нисшето ментално. Информация от един висш причинен свят не се получава. Ето защо в това, което Питията е поднасяла има двусмислие.

В една легенда, за която историка Плутарх пише доста обширно, се разказва как е станало откритието на упоечността в пещерата. Някакво овчарче седнало на почивка край цепнатината – въздухът с ароматен мирис го обзема и изпаднало в екстаз предрекло нещо, което после се сбъдва. Оттогава това място става светилище на човешката тайна. Така този извор е разкрит и там е изграден Делфийският храм.

Тук Питагор решава да изгради храма на Аполон, да върне Аполоновото начало. Но трябва да се разреши неяснотата по отношение двете божества в този храм, това, което орфическата доктрина беше казала за двата образа, че са на едно и също божество – Дионисий е истината за един вътрешен живот, която е и минало, и бъдеще, а Аполон е пак истината, но в образа на видимото, на външното, на усвоимото. Дионисий е езотеричната даденост, а Аполон е екзотеричното – демонстрация на осъществен живот на планетата.

Така те се диференцират: Дионисиевото начало – като духът на еволюцията във Вселената, и Аполоновото – като проявата му в земния свят, в земния човек.

Ето как започва присъствието на Питагор в този храм – с ясно разграничение на божествата, които имат една и съща задача. Той променя голяма част от ритуалите, както направи и Орфей – да се освободят от жертвите на животни, да се освободят от други суеверия, които мрачат, облачат чистотата на посвещението; поднасят се нови дарове – цветя и ароматни масла. Затова възвръща храмовото жречество, а към Делфийския храм е имало и жрици – общество от жени (тъй като и самите питии, самите оракули там са повече жени), и чрез тях той възвръща голямото битие на този храм до неговото разрушаване, оставяйки им истината в душите.

Тук Питагор слага своето благоволение над жрицата Теоклея (преведено значи ‘божествена хубост’). Тя е имала известно духовно посвещение и когато поглежда идващия Питагор, изпада в транс и вижда битието и предназначението на този син като божество и като битие на бъдещата Елада. Тогава той я посвещава в някои от тайните, които донася със своето знание и тя става най-дейната и най-чистата служителка на храма на Аполон (след заминаването на Питагор).

Обиколил цяла Елада, създал и върнал храмопочитанието на Аполон, благословил и просветил голяма част от жреческото съсловие, той заминава за Южна Италия в град Кротон. Там е неговото предназначение, там е храмът на неговото бъдещо служение, там той основава своята школа – това, което и досега вековете нито са отминали, нито могат да отминат; това, което душите не могат да изведат от себе си и да го забравят, защото е вложено в дълбочините им.

Така в този град той изгражда ведно с аристокрацията, със сътрудничеството на Сената своята духовна основа и своята Бяла къща. Това е един лицей (казано на съвременен език), където изначало се вземат хората за подготовка, а след това минават друго обучение за служение в името на една нова, съвършено чиста наука и религия.

Трудно може да се каже, че всичко в тази школа е един чист мистицизъм. Свидетелстват откъси, от неговите Златни стихове, от неговата книга за числата, които показват един рационален мистицизъм. Мисля, че клоновете на онова, което в нашия век, най-вече с един Кришнамурти (който в това отношение работи поне петдесет години) беше почнало да пробива път – идеята да дадем открехнати врати на ума, на разумността, на рационалното, се вижда заложена в неговата школа още тогава. Защото макар и да е минал през най-мистичните посвещения, той е искал да събуди и още един орган у нас – това е разумността чрез ума в едно съчетание, добре наречено рационален мистицизъм.

И неслучайно във Всемирното братство, което води управлението на планетата ни, от Всемирните селения се говори, че именно Кутхуми е оня, който е настоявал на Европа да се даде повече мисловна енергия, та цивилизацията, която може да направи апарата достатъчно потребен в нашето търсене на светове, да ни свидетелства и за иреалностти. И виждате, още в школата на Питагор това начало е сложено. А много трудно може да бъде изведено из душата и на Великия посветен нещо, с което някога е зачнал и е искал от него да има своята рожба или когато, сложил го в браздата, е чакал след това своята жътва. И трябва да правим разлика между мисловната енергия и интуитивното откровение като мъдрост (или мъдростта като интуитивно откровение). Може би потребата е мисълта да става все по-съвършена, за да може едно откровение или един интуитивен излив да бъде много по-добре изразен със словото, което притежаваме, и да бъде предпоставка на неговото предназначение.

  • Има един странен съпровод – рационален мистицизъм и духовна наука, духовна философия. Това е голяма тайна, която Питагор донася на човечеството – тази неделимост, която всеки човек носи в себе си.

Ако в даден момент дадем превес на чистата си рационалност, няма да получим зрението за тайната; ако се отдадем само на мистичното съзерцание, няма да приложим в практичност необходимостта за развитието. Ето защо той бележи пътя – своя и на съпровождащите го в тази общност – дух и разум, мистицизъм и рационализъм, наука и религия.

Когато някой каже, че в религията няма наука, нека се порови, за да види, че науката има само една гръд, от която се храни и че това е именно религията. А когато науката укрепне и започне да си търси сама храната и не взема от тази гръд вдъхновение, то тя прави само констатации. Големите открития са плод на една дълбока вяра – защото религията не е въображение, тя е позитивност в едно отвъдно мислене. Кой може да докаже като вярно неотвъдното мислене, че има безсмъртие на душата ни?

Питагор – оспорван или не като окултен учител, е известен като голям учен. Всички знаем Питагоровото число, всички знаем Питагоровата теорема. Е, как този човек, и то с позитивна наука, каквато е математиката, с умствеността, която притежава, и с това вдъхновение, което е плод на вяра, може да залитне някъде във въображение. Не, просто е можел с този ум и нагледно мислене да отрази (защото то е отражение на вдъхновението му в полетата, които ние наричаме интелектуални, интуитивни, божествени), да донесе онова, което е свещено, макар и за времената недоказано.

Доказателството е потреба за ума и очите, но когато една вътрешна същност усети, доказателството се търси след това. Така идеята за една пирамида свидетелства за образ на боговете; идеята за триъгълника като фасада свидетелства за три неща – Земя, Човек и Божество – вечният триъгълник (а после вече съответните религии ще сложат в него окото или някакъв друг знак). Всички тези символи са една жива реалност, стига да имаме зрение за тях. А когато са сведени като символи, трябва да се научим каква енергия съдържат и за какво са били използвани.

В школата си Питагор се опитва да съчетае, както казах, дух и разум, мистицизъм и рационализъм, философия и религия. И неслучайно той иска да върне и наистина връща Аполоновото начало – нагледно природното, което беше съчетано от Орфей с Дионисиевото – мистичното. Живот и Възкресение! Виждате ли как в малките неща са били сложени големите, защото това е и самата истина. А световната литература само за вакханилията и сатирщината говори. Забравя голямата мистична идея на божеството, което умира и възкръсва, какъвто е Дионисий. Ето тези неща ни поднася един Питагор, но знакът тук е малко обърнат.

Така Питагор открива своята голяма школа, сградена с всички потреби. Тук учениците минават подготовката си в четири степени на посвещение. Първата степен е за всеки, който е решил да мине прага на себеобучението, на себепобедата, защто беше казано: „Познай себе си и ще познаеш боговете!“ Но над вратата е писано още: „Онзи, чийто ръце не са чисти, да не приближава храма!“ Защо е писал „нечисти ръце“? Защото е научил, че Небесният лъв, светлината Нур се хваща с ръце. А ако вземем ръцете като енергии, като стихии – логично е, че не може с нечисти ръце да се влезе.

Тук новоидващият е подложен на най-тежки изпитания и подготовката му е от две до пет години. Новопостъпващите са обречени на послушание да изпълняват първото, най-голямото задължение – мълчанието. И когато ги въвеждат, пред входа стои статуя – жена, покрита с було и с пръст на устата. Това, което е останало от векове; това, което всеки човек, всеки потайник като рефлекс прави, когато не иска нещо да се каже или да се слуша – пръстът на мълчанието. Мълчание, което значи, че трябва да пазите поверена тайна.

Постепенно въвеждат учениците от външният храм до Светая Светих, от познанието отвън до вътрешната святост. Когато събудената отговорност може да определи поведението на ученика, Питагор го въвежда във всемирността на космичното и еволюцията тогава позволява да го въведе в своя дом. Разбира се, че това е било велико тайнство – да го въведе в своя дом, където му разкрива тайните на числото. Ето какво е правил, ето как ги е възпитавал. Една непринудена йерархия на осъществени възможности и на приложена отговорност – тогава може да се чака дарът на благоволението. Той ги новопокръства за космични тайни в лични разговори в личния си дом. Защо? Защото нашата личност е ценностна в космичната си цялост. В личното ни тяло е една физиономия и една временна проява. Ето защо в личния си дом той им дава тайните на Космичността, новопокръщението. И тези разговори те никога не забравят, и този ден се нарича „ден на щастието“ или „ден златен“. Наистина какво щастие е някой да ви въведе в своята тайна – да ви каже що е Космос и какво сте вие вътре в него. Ден на щастието, златен ден...

Това да отидете в дома на Учителя, може да се намери в Евангелието, когато двама ученици питат Иисус: Къде живееш?Дойдете и вижте. И ги въвежда. И те отидоха, върнаха се и събраха всички, защото Той ги беше въвел в този „златен ден“, в Своя дом. Беше им разкрил що е Космос – Дойдете и вижте! Ден на щастието, ден на съпричастието. На друго място рече нещо простичко: Лисиците имат леговища, имат птиците гнезда, а Син Человеческий няма где и глава да подслони.

И така Питагор ги извежда от своето жилище и те никога няма да го забравят, както и учениците на Христа. А трябваше да отидат, за да вземат третото посвещение, четвъртото посвещение и в края на краищата да направят своя принос към Всемирното – към Нулата, която е всичко; която е движещата се духовност – Змията захапала своята опашка. Космичност в движение! Това им даде, това им разкри. Това, за което и той е дошъл, и те са готови – да осъществят едно голямо учение.

Така Питагор дълги години в тази школа изгражда духовната вече пирамида – не пирамидата само на посвещението, а духовната пирамида на културата за Европа. Даже Европа само сянката от тази духовна култура да вземе – това, което като отражение в еладската философия влезе, това, което като школи на философията и митичността се формираха – е доволно много. Все пак Питагоризмът почти до VII век от нашето летоброене има своята внушителна сила на духовна знайност.

Питагор стига и до идеята за всесливането на мъжа и жената – потребността Духът да бъде уплътнен и тази уплътненост да върши божественото във физическото поле. Това мотивира поведението му, когато е почти на шестдесет години да направи своя брак с една от жриците, наречена Теано, която след това продължава заедно с двамата им сина и дъщеря им учението му в Кротон и извън него, почти в цяла Южна Италия.

Когато питат Теано как ще се освободи от докоса на един мъж, колко дни са потребни, за да бъде чиста, тя отговаря с една знаменита фраза: Когато е собствения ми съпруг – веднага, когато е чуждият – никога. Ето какви морални принципи са лежали във взаимността на това семейство. Виждате колко властно и колко чисто е поднесена идеята за прелюбодеянието. Винаги от собствения си мъж можеш да се очистиш, никога от чуждия! Това е нейното величие, а изпълненият дълг е вече повеля на съдбата, която е трябвало да свършат.

Питагор живее тридесет години в град Кротон в Южна Италия. Тук настъпват социални размествания на пластовете между демокрацията и аристократизма. (Борба между демокрацията и аристократизма не е имало само в нашите модерни времена, нито само между Червената и Бяла роза в Англия, нито само в лозунгите на Великата френска революция, когато трябваше да се смъкнат съсловията.)

Цели тридесет години, което е зидал в Кротон, е праг пред революционната страст на демокрацията. А Питагор е минавал по дух и мисъл за аристократ. Искал е дори да внесе частица от духовността в социалното и гражданско управление (това впоследствие виждаме и в Платон, който в труда си „Държавата“ иска едно управление на философи).

При това един от отлъчените, неприети от Питагор ученици – Цилон, застава начело на бунта срещу питагорeйците. Ето, че този, който е бил отхвърлен, до такава степен е нагнетил отрицание срещу учителя и срещу школата, че подбужда не само тълпата за унищожение на школата, а лично (поне такава е едната от версиите) извършва посегателство над самия Питагор.

Някои автори не приемат, че Питагор е убит при тази революция други казват, че се е оттеглил – бил е в някаква пещера и отдаден на постничество е починал. Аз не зная кой е по-завидният край. Великите посветени имат право да умират достойно, а оценката, която ще дадат поколенията, ще говори доколко познават истината.

Коя воля трябва да упражните – дали волята на пристойното изчакване, или на възмездието; дали просто да простите, както Христос на разпъващите Го, или търсейки спасение, след това вече в пустинническо мълчание да приемете смъртта. Може би е проблем не на преценка, а на ситуация. Но не бива една ситуация да остане без преценка. Това не значи, че осъждам, нито пък, че оправдавам. Но все пак казвам, че човек трябва да се научи, когато предприема нещо, да го сложи на окомера на тази преценка. Защото Духът не може да бъде победен, каквото и да бъде покушението над душа и тяло.

Апелът за разумност или разумът да води делата ни, не всякога е достигал да спре гнева, но не и всякога разумността може да оправдае ръката на палача. В такъв случай и историческата обстоятелственост, и моментната епизодичност на гняв неовладян, не може да оневини палача. Но оставеното от Питагор беше не само в това, което разруши революцията. Оставеното не можа да бъде разрушено, защото то беше в душите на хиляди. И как да го вземеш? То не беше само Бялата къща и деветте музи с Веста в средата. Те бяха хиляди в продължение на тридесет години. Те бяха милиони след трите години, които Христос даде. Унищожиха ли онова, което Той даде за тези три години? Не! В милиони живее.

Ето това е, което трябва да спре ръката на палача. Или не е ли по-добре някой да каже, че светът трябва да се освободи от палачи. Дали ще бъдат мисловни или физически, това няма значение – нека се оттеглят спрямо ценностите, които Духът дава!

Така отмъщението, извинено чрез гнева, покосява живота на този божествен син. Трагично е, когато гневът се инспирира от това, че някога сте били унижени. И може би затова Питагор не е приел Цилон, защото е знаел, че този човек няма да приеме унижението като възпитание и устойчивост. Вие наистина може да отхвърлите гнева си, за да не го направите престъпен. Защото има разлика между гняв и бунт и съсипничество. А когато се разглеждат дори дадени еволюционни явления в тяхната размерност, трябва да се погледне и от тази страна. За Френската революция доскоро се мълча, но напоследък се отвориха вратите и се разкри една невиждана престъпност, както и за Великата октомврийска революция, която унищожи почти тридесет милиона. (А след това какво продължи, да не говорим.) Това е, което трябва да възпитаваме у нас – гняв може да събудим, той може да мине в роптание, но никога в унищожение, с което рушим и себе си.

Гневът, колкото и да е мощен като енергия, не бива да бъде употребен за отмъщение. Това е другата тайна на развитието, което трябва едно учение да даде на хората. Този, който може да точи ножа си на камъка на гнева, все пак трябва да прецени размера на възмездието и да не премине в отмъщение. Възмездието може да има плод на вина, но отмъщението натоварва отмъстителя. Това е голямата грешка, когато се „самосъхраняват“ някои с търсене на отмъщение, на което сме свидетели.

Ако нещо не е в състояние да събуди в някого разкаянието и сам да потърси възмездието – не в отчаянието на бягството, не в самоубийството, а в молението да му се прости и той да прости на онзи, който е събудил в него лошо чувство, тогава няма никакъв смисъл в отмъщението. А ако ти можеш да събудиш в себе си разкаяние затова, че си стигнал до положение да търсиш възмездие, ще благодариш, че не си извършил отмъщение. Това трябва да го направи всеки, когато иска да излезе и на социалната стъгда или да влезе в храма, за да приеме причастието за прощение, че ръката му е минала размера в отмъщението.

Това именно Питагор предостави на своите деца като завет – на дъщеря си Дамо и на синовете си, това, което стоеше пред храма – „Не влизайте нечестиви!“ А всеки, който ще пристъпи закона на любовта, макар и с основание да търси възмездност, е направил ръцете си нечисти. Това им завеща и те го изпълниха като продължиха делото му. Разбира се, че Питагоризмът като философия, Питагоризмът като религия може да не бъде прилаган, но духът на Питагоризма, неговите тайни и знания нито могат да бъдат отминати, нито могат да бъдат забравени.

Всеки с една осторожност на вътрешната си будност, с една отговорност за възпитание и с една готовност за знание отваря страниците за тези Велики посветени. Един от тях ще остане във всички времена като син на Небето и като баща на Аполоновата истина – Питагор!

 

Из лекции на Ваклуш
в София, Пловдив и Хасково

 

Йерархията не е обида, а вложена възможност
всеки да получи своето място.

Човек е толкова божествен,
колкото духовната му йерархия позволява.

 

[6] Вж. Едуар Шюре, „Великите посветени“, II част, София, 1991.

[7] Вж. НУР 5/93.

Нур 2020
НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993