Зареждам...
Окултизъм и Мистицизъм - Кабала

Окултизъм и мистицизъм

Кабала

Кабалата не може да бъде преподавана – тя е вътрешен живот!

След като се запознахме[8] с онова дете на Олимп, което даде зрение на земните си братя как да зрат света отвъд, как да сгърнат в пазвите си такова знание, което ги прави богове, ще продължим с тайната наука на Юдаизма, наречена Кабала. Кабалата е частица от световната окултна наука. А човечеството мистични страници ще има, докато наистина стане „Синове Божии“, защото йерархията на посветеността и йерархията на личните възможности винаги ще предоставят на будността знание повече от онова, което си доспива на възглавето на всекидневието.

Проблемът и при Кабалата е, че границите й са твърде неопределени (както е за всяко окултно знание) и не може да се каже коя утроба и в кой ден я е родила. (Когато говорих за Хермес, казах как е трябвало той да изтръгне от Божеството на Луната дни, за да бъдат родени децата на прокълнатата Нут.[9]) Така е с окултните знания, така е със сгърнатите тайни. Докато официалните учения имат за изповедници мнозинството, окултните знания са се давали (до средата дори на миналия век) с много особена церемониалност и с клетвено обещание за несподеляне с непосветените. Знае се колко сакрално е било толкова известното масонство, което сега вече е станало почти гражданска доктрина. То е изместило своя бряг далеч от посветеността само на духовното служение и е станало мост и на социално-политически тенденции.

Така че трудно е да кажа, макар че е учение на евреите, от коя утроба и на коя планина Кабалата се роди, защото тя и в очите на изследователите няма точно определена датировка.

Ще се спра най-напред върху етимологията на думата „кабала“, а след това – какво присъствие има Кабалата в душата на човека, какво присъствие има в науката, какво присъствие има като учение.

Границите на познатото винаги ще се разширяват, но въпросът е дали границите на непознатото винаги ще се събират и ще ни дават все повече дълбина, за да можем да стигнем до онзи вечен кладенец, в който е нашата душевност, която като родено дете на Всевечния ще трябва да бъде единство с Него.

Окултните науки са преподавани с хилядолетия само от уста на уста, от ухо на ухо. Не заради това обаче те са получили това име – окултни (скрити или езотерични). Всъщност те не са скрити от погледа на разбиращия, защото, както още Хермес беше казал, Мъдростта е за онези, които могат да слушат. В този смисъл са и думите на Христос: Които имат очи, ще видят, които имат уши, ще чуят. А езотеричните знания се предават само на довереници, защото тези знания са самата същност! Тук трябва да направим известна разлика между езотеричността и окултното знание. Езотеричността е знание за тайното, а окултното е негова охрана. Тайната трябва да бъде опазена, трябва да бъде съхранена както от мерзост, така и от лоша употреба! Когато човек упражни една енергия, скрита в дадена дума, в нейната обратна посока, той нанася голяма пакост както на личния си път, така и на обществото и историческия дух на страната, в която живее. Неслучайно в „Агни йога“ е казано, че една само капчица империл (отровата на раздразнението) нанася голяма вреда и над историческото ни небе, и над личния ни път. Окултните науки затова са били тайни, за да може осмислеността им да ни научи към отговорност. А когато човек е годен за едно знание, ръката му трябва да има силата да отметне страница и за повече.

Колкото до гаврата с окултното, тя никога не може да го омърси, защото в повечето случаи това е израз на невежество. Но бедата е, че в съзнанието на онзи, до когото стигне, тя може да роди колебание, а то е една от най-тежките пречки за човешкия прогрес. Джордано Бруно беше казал: Когато тръгнете да търсите Бог, сте вече бог даже и да сте сгрешили. Кое е острието на тази стрела – принципът на непоколебимостта, принципът на увереността! Разбира се, тънкостта е в това, да не се мине границата на увереността и да се направи плитката на фанатизма – другата опасност, която не иска да прави промени. Ето тези фини вибрации на душевността ще трябва много добре да уловим, та тогава, когато искаме да имаме езотерично знание, да сме в състояние да го съхраним и опазим. И затова изначало окултното знание се е предавало само устно. А това какво говори? – че има някакъв пазител. Често казвам, че когато паметта се умори, дойде енергията на ръката, за да съхрани. Значи дотогава паметта е била пазителят на тайното знание и когато тя е „изневерила“, идва писмото.

Естествено е и еврейският народ, който е имал благоволението на Планетния Логос, да бъде белязан като богоизбран, също така да е имал своите йерархии, за да приема и тайни. Науката, масовото приложно-ритуално служение, това, което Моисей като официално религиозно знание дава, е за обикновеното око. Затова казвам, че знанието се дели на знание на окото, знание на сърцето и знание на божествеността ни. Ето защо ще срещнем и в свещените книги текстове, които, разчетени само със знанието на окото, са много смутителни и някак си ни далечеят от вътрешната истина. За грехопадението много често съм казвал: как може змията да знае повече от Бога?! И когато се отметнат страници от Кабалата, от тази наука на посветените, ще се разбере смисълът на тази тайна. Тогава неудобството, което дава знанието на окото, ще бъде осветено от знанието на сърцето. А ако трябва да се даде и вътрешната посветеност, интуицията или божественото прозрение поднася тайното знание – пазено, за да бъде отбулено, когато една зрялост е налице. И затова апостол Павел казва в посланията си: Когато бях малък, ми даваха течна храна, когато пораснах – твърда. Обикновеното око ще разбере обикновения смисъл в този израз, а той с „пораснах“ говори за тайни знания, за които наистина е бил достатъчно посветен (дори и да вменим в дълг гонението, което е имал към християните).

Юдаизмът като официално учение, чертано като религиозна пътека в еврейското племе, се далечее 1400 – 1200 години пр. Хр. (различни са датировките на религиозните историци). Приема се, че Моисей тогава извежда от египетско робство евреите (народ, който е белязан) и има достатъчната посветеност да даде Юдаизма. Ето хилядолетия откакто е направена тази велика плетеница – дадено е на човека и официално, и тайно знание, за да върви и да се осъществява.

Разбира се, Кабалата много по-късно я виждаме оформена като доктрина. Но всяко учение, което става достояние на човечеството, има едно вътрешно сияние – от тези, които са го донесли и от тези, които са го давали. После това сияние е в основата на тълкуванията. Ето защо „Петокнижието“ (основна трапеза на Юдаизма) е съпроводено с „Талмуда“ – тълкувание, което е допълване, разкриващо вложените в „Петокнижието“ вътрешни сили. И в „Талмуда“, когато се говори за Адам и Ева, за Моисей и фараона, ще кажат, че Адам – това е мъжкото начало в плът, а Ева – женското начало в плът; че Моисей – това е Божественият Дух, а фараонът – физическият образ на насилието. А какво е етимологичното разчленяване на „моисей“: „мо“ – вода, и „усе“ – спасен, т.е. „изваден от водата“, „спасен от водата“. Нищо в света не е почнало своето биологично, своето еволюционно начало вън от водата. Така че Моисей – „изваденият“, „спасеният“, кого имаше за задача да изведе? Авраам, бащата на народите, и Сарра – родителката. И когато в книга Битие прочетем, че Авраам е живял 175 години, че безплодната Сара е родила на 90 години и знаем тези сигнални знаци, тези символни образци, за нас знанието е вече просветление, което не може да ражда системата на съмнението – „как могат да се пишат такива невнятни неща“. Христос много добре показа този метод на работа – на народа разказваше, а на учениците Си разтълмяше притчите.

Но защо все пак хората трябва да бъдат делени на едни, които имат познание чрез окото, други, които имат познание чрез сърцето, и трети, които имат познание чрез Духа? Когато разгледаме как в Кабалата са сложени тези неща, ще видим и дълбокия смисъл на това деление – не, а просто йерархия. Никой не е лишен от Божественост и всеки в развитието си ще се осъществи от нисшето до съвършенството, т.е. ще осъществи Бог в себе си чрез себе си.

Кабалата в различните енциклопедии и речници има различни етимологични тълкувания. Разбира се, генералното ` и значение е запазено – че тя е едно тайнствено тълкувание на Библията. Това е вярно, но не в този смисъл, който се влага. По-правилно е да се каже, че Кабалата е едно извеждане на библейските разкази в тяхната действителност, в тяхната дълбока истинност, защото така, както енциклопедиите пишат – „тайнствено тълкувание“, може да се разбере, че се прибавя нещо. Не! Кабалистите превеждат от езика на разказа (предимно от „Петокнижието“), за да търсят иносказанието, или пък, съчетавайки буквите и числата, които им съответстват, да извеждат тайните. За тях буквата е космична сила в реален образ!

И така, когато се изрази дадено понятие, в него трябва да се видят буквите, а в същото време и съответстващите им числа. Затова в нашия стар стил страниците на книгите бяха пагинирани с букви. Също така в старите български азбуки – глаголицата и кирилицата, срещу съответната буква ще намерим и число. Така че нещата имат своята непрекъсваемост, което значи, че всички тайни имат един корен и извор и в края на краищата – всички отиват в един океан.

Преведено на български „кабала“ значи „предание“. Предание, което съпровожда библейските книги и най-вече това, което определя Юдаизма – „Петокнижието“ („Тората“). Защото в книга Битие ще намерим цялата метафизика – космогонията, човекораждането...; в книга Второзаконие ще намерим нравствените правила; в книга Числа – как е изведено служението, т.е. левитското коляно като изходно начало на първосвещеник и на служители; в книга Изход – скитничеството на еврейското племе, което четиридесет години пилигримства из пустинята, за да стигне до Обетованата земя. Ханаан е толкова близо до Египет, а четиридесет години евреите скитат и го търсят!

Това скитничество имаме ли го в себе си; имаме ли онази жажда, която еврейският народ проявява... И трябва тогава един Моисей да изяви Божествения Дух (както е казано в разтълмяването) – да вземе жезъла, да удари канарата и да каже: Дай вода! Имаме ли силата да утолим тази наша жажда? Да! Имаме и нуждата да разделим голямото море у нас, за да мине народ, който е богобелязан, както Моисей каза на Червеното море: Раздели се, за да минем! И когато се спрем върху биографията на Моисей, виждаме, че той се жени за Сепфора, дъщерята на мадиамския свещенослужител – жрецът Иотор, който имал седем дъщери (Сепфора в превод от латински – „septem“, значи „седмица“). Там, в Мадиам, Моисей пасе стадата на своя тъст. А кои са тези стада у нас? Мисли и желания! По-нататък в биографията на Моисей ще намерим, че от Сепфора той има двама сина – Елиезер и Гирсам. За мен тези негови синове са двата лъча – Лъчът на религията и Лъчът на администрацията.

За Кабалата в някои речници ще намерим още следните значения: предаване на едно тайно учение между посветени лица; химерично общуване с духове; сбор от привърженици на някоя котерия. Котерия е дума, която се употребява, когато искате да оскърбите едно общество, но най-вече тя има социален характер – говори се за политически котерии, но не и за духовни. Тази дума в речника на духовните общества липсва. Там може да се каже ерес, секта, но котерия – не.

Друго значение, което се придава на Кабалата, това е „интриги“. За мен често определенията на научните властители са много смешни, защото когато не схванете ядката на едно учение, което е съхранило толкова формули за въздействие и преобръщане на света, може в бъдещето така да го изопачите, че наистина да го направите интрига, или, както е в други речници и енциклопедии – да кажете, че е „пълно със суеверие“. Но ако вникнете в разказа на Библията за Сътворението чрез знаците на Кабалата и го видите в неговата действителност, ще разберете, че този, който пише в енциклопедията – „пълно със суеверие“, той е суеверният. Кабалата и всички школи от такъв характер не са издигали свои отделни храмове и никога не са вършили суеверие, а са поднасяли знания, които малцина са могли да усвоят.

Друго обяснение за Кабалата е, че е нещо неразбираемо, загадъчно... Да, за обикновения читател Кабалата може да изглежда загадъчна, но всъщност тя представя на човека знания, които довчера не е имал.

Кабалата в същото време има значението и на едно приемливо законодателство, което не е принуда. Тя не е Юдаизмът, в който покръстеният носи принудата на изповеданието. Не, тя е секретност, която има гнездо там, където доброволността е белег на жертва.

  • За посветените Кабалата като тайно знание и тълкувание е един властник на душевния свят, който дава мироглед. Затова Кабалата не може да бъде преподавана – тя е вътрешен живот!

И когато човек има нейния поглед на знание, безспорно ще се освободи от интригата на знанието на окото (което е задоволително само донякъде).

Християнството също има своя „кабала“, т.е. свои мистични тайни. Там, където то се роди, не можеше и посветените да не вземат залък от неговата трапеза. Апостол Павел, посветен в тайните знания на Юдаизма, беше прозрял пътя на новото Учение, което не беше възможно да има пристан само в Израилиевата държава. То беше предназначено да смени мирогледа на милиони, докато Юдаизмът остана заключена религия в размерите само на една народност. Стотици народности бяха учени от Христос!

В основата на Кабалата, както споменах, лежат тълкувания, които са формулирани посредством съчетанията на буквите и числата. Знаете, че в Питагоризма числото беше най-съществената негова знайност.[10] Разбира се, това не значи, че тълкуванието чрез числата кабалистите са присвоили от Питагор. Питагор го е научил, когато е бил на посвещение в Египет, а е казано от някои изследователи, че и Кабалата има своя прилив на знания от Вавилон и от Египет. Така че тези преплитания на Кабалата с Питагоризма нека не учудват.

За мен нишката на окултните школи никога не е била късана, а безспорно манистата, които са слагали на нея, са имали различна стойност. Така че Кабалата работи с азбуката и числата. Това е нейната ядка – извежда и тълкува секретността, защото в една дума, в един израз, в едно число, както и в самия човек, има три основни елемента: физически, мисловен и духовен. Следователно Кабалата може да ни послужи да разтълмим вложените енергии в едно име; от числата – да видим заключените бъдещи обещания. Разбира се, трябва да се пазим от профаниране. (Такова нещо ще намерим дори и във „Война и мир“ на Толстой, когато Пиер Безухов се занимава с числото 666 и изчислява дали Наполеон ще бъде победен[11].) Нека се пазим от профанация, когато не владеем нещо, иначе можем да си донесем беда. И ако можем да понесем бедата, която си нанасяме, длъжни сме, поне като нравствена отговорност, да не я изсипваме върху други.

Друга голяма тайна на Кабалата, това е нейното име. Тъй като евреите дълго време нямат писмена гласова система (азбуката им е консонантна), те пишат думата „кабала“ с трите йероглифа – „каф“ (каф), на който в еврейската азбука съответства числовото значение 20, „бет“ (бет), на който съответства числовото значение 2 (така се образува 22 – това магично и най-свещено за евреите число.), и „ламед“ (ламед), който се дава като идея за разпространение и могъщество. По предание някои от окултистите считат, че тази символика е изведена още от Моисей. (Други автори констатират, че щом „Талмуда“ е дело на пророк Самуил, може да се приеме, че „Петокнижието“ на Моисей е в основата му. А „Петокнижието“ е и загадъчно и йероглифно написано.)

Главното в Кабалата е, че всяка буква е известна идея. А това в метафизиката е много съществено – дали идеята (като буква) влиза в състава на предмета или на понятието, което сме казали, или те са само отражение. Това са проблеми на метафизиката, за които продължава светът да спори, но в Кабалата всяка буква изразява три понятия: йероглиф, число и идея. Освен като символика, те разпределят еврейската азбука, състояща се от двадесет и две букви, на три основни, седем двойни и дванадесет прости букви. Със седемте двойни букви кабалистите означават седемте планети, а с дванадесетте прости скриптират дванадесетте зодиака. Ето как тогава, съчетавайки седемте двойни и дванадесетте прости с трите основни букви, те могат да направят едно по-богато хороскопно тълкувание както на дадена страна, така и на отделния човек.

По отношение изписването и разчитането на думата „кабала“, също трябва да направим известни уточнения. На еврейски тя се пише с две букви „б“ – „kabbalah“, и в буквален превод значи „предание“. Това е много важно, защото например арабското „kabala“ има смисъл на задължение. И затова в древноруското право това понятие е имало характер на договор, който установява взаимоотношения между две лица, от които едното е подчинено. И ето защо в Московска Рус под „кабала“ се е разбирало и „пожизнено робство“. Забележете различията в смисъла – от тайно учение до пожизнено робство. На това нарочно наблягам, защото човек може да обърне някакви страници и като го прочете, да размени смисъла. В същото време в древността това понятие просто е значело робство. И тогава „кабала“ (освен всичко друго) ще значи и „духовно робство“, един вид пълна зависимост.

Разбира се, кабалистиката като наука, като система се е отърсила от всички тези придатки и си остава тайно учение. От миналия век, с публичността, която направи Теософското общество на т.нар. езотерични системи, голяма част от тайните на окултните учения, пазени хилядолетия, е разкрита. Това обаче в никакъв случай не значи, че няма още тайни. Когато Христос казва на учениците Си: Ето, Аз ще ви разтълмя притчата, им дава само част от тайната, защото в часа на изпровождането Му Той им рече: Има неща, които не мога да ви кажа, понеже още не сте готови.

Защо обаче голяма част от езотеричността се разкри едва сега? Защото окултните системи трябваше да изживеят своите хилядолетия; защото трябваше чрез външното обучение да се възпита едно възприемащо у нас тяло. Не е много лесно да се усвои Духовната вълна на Любовта (която ни обнадеждава в знания); не е много лесно човек да прости на врага си, ако не е обработвал непрекъснато в себе си знанието. Защо? Защото трудно е да се разбере, че „врагът“ е твой брат и че вие и той сте едно и също. Духовните вълни в своята продължителност имат за задача да създадат възможност за пробуждане на някакъв друг център на възприемане на знанието.

За Кабалата като доктрина има достатъчно информация, че е възникнала някъде през II век със своя, бих казал, отсянка на Зороастризъм. Някои от изследователите считат, че в себе си тя е вгърнала страници от древния Юдаизъм, от Александрийската школа (която е предимно йероглифна, метафизична по същност), от Питагоризма. Блестящото си достижение, своя апогей, Кабалата има в Средновековието. Ето защо освен Питагоризма в нея ще намерим и скрижали от Неоплатонизма (затова някои автори ще я нарекат „Вавилонска теософия“).

Също така Кабалата ще я видим участница и в това, което се нарича алхимия. С Кабалата впоследствие работят и посветени, като Нострадамус, Алберт Велики, Парацелз... Всички те са знаели страници от тази голяма наука и са я прилагали. А дали към това, което са знаели, не са слагали и свои „тайнствени знаци“ – както един Нострадамус например?! Когато към окултната, към кабалистичната тайна, прибавите и своята, става нещо, което наистина и самите радетели на тази наука не биха разгадали. Това и в настоящето много често срещаме – с полупроникването в отвъдните полета ни се поднасят полузнания, а когато и ние ги облечем със своя окраска... Вътрешната будност е нещо велико, а полузнаещият човек е това, което лунатикът върши – той може много добре да ходи по ръба на покрива, но когато го събудите – пада! (Лунатизмът не е тайно знание, а кореспонденция с Луната на астралността на лунни типове, които присъстват тук на Земята.)

Така че от II век с такова едно мистично зрение, каквато е доктрината на Кабалата, съвсем официално започва да се работи. Тя оказва още в началните векове въздействие и върху първото Християнство, в което тепърва започват да се уточняват основните проблеми от метафизично, социално и етично естество. Понеже според Кабалата буквата е енергия, а числото – живот, то създаващите се тайнства са вгърнали в себе си енергия и жизненост. Ето смисъла едно тайнство да се прилага! И затова, когато вземете причастието или се потопите във водата на кръщението и бъдете помазани с мирото на Светия Дух, това са наистина енергии! Безспорно, вложената сила не освобождава човека от пътя на развитието и съвършенството. Когато той е помазан с кръщението на Светия Дух, не значи, че веднага е станал богоизбран. Не, но вече е в пътя на богоразвиващия се! Затова едно дете, когато го кръщават в Християнството, не значи, че го освобождават от път за съвършенство. Смисълът на кръщението е да бъдем освободени от първородния грях и след това, помазани от Светия Дух, да влезем в Христовата тайна. Но тази свобода, която получаваме (от прегрешението първородно), е вече и стимулация за развитие! А нашата воля, нашата същност – по законите на еволюцията, прераждането и кармата, ще ни отредят място, но ние сме, които трябва да работим.

Така че Кабалата е един парапет в развитието, защото тя открива какво е кръщението, какво е миропомазването. Тя дава основание да се упражни волята, а не да се чака само благоволението!

Една от най-сакралните думи, които Кабалата се опитва да доведе до усвояване от човека чрез буквеното `и изписване и съответното числово вграждане, безспорно ще си остане думата „Бог“. В Юдаизма е имало запрета да се произнася същността `и. Вярващият може да я замести с Адонай, Елохим, но няма право да изрече самата същност на думата. Както Адонай, така и Елохим, са формули, чрез които се изразява Божествеността – имена, на които могат да се дават атрибути: добър, благ, всемогъщ... Това обаче не може да се каже за Бога; на Него не могат да Му се дават каквито и да са положителни или отрицателни атрибути. Безспорно, теологията (още от времето на Дионисий Ареопагит – ученик на апостол Павел) използва два различни подхода да доказва същината и богатството на Бога. Единият – апофатическият, освобождава от отрицанието: Той не е лош, Той не е зъл, Той не е глупав..., а другият – катафатическият, използва позитивността: Той е справедлив, Той е мъдър... В Кабалата атрибути се дават само на имената на Бога, но не и на самия Него! И неслучайно когато Моисей слиза от Синай, където има своя досег със Саваот, казва: Прикрийте очите си, когато поднасям заповедите Божии, защото Светлината ще ви унищожи.

Знае се колко властна е била думата „Бог“ за тези, които са имали дълбоката божественост в себе си. Така например Нютон, когато е чуел тази дума, е коленичел, даже и на улицата. Такъв е бил респектът, защото той е знаел тайната, знаел е какви енергии крие думата „Бог“. Ще каже някой: „Тя постоянно се произнася и никой не е умрял.“ Да, произнася се, но без ударението, без да се знае ключът. Христос, когато призовава: Тебе казвам, момиче, стани – то става! Защо? Защото Той знае ключа, ударението; буквената същност знае.

В Кабалата думата „Бог“ (Йеве) се заменя от свещената тетраграма. Тя не се произнася, само се пише. И ако някой реши да я изрече, трябва само мълком. (Исихазмът точно на това е учил – мълком! Чрез безмълвната молитва исихастите са пазили енергията, която крие думата, да не се разпилее.) Свещеното име за кабалистите съхранява в себе си четири букви: „иод-хе-вау-хе.“ За тях „йод“ е началото на цялата еврейска азбука. Всички останали букви се явяват комбинации, произтичащи от различни съединения на „йод“. Значи тази основна буква съставлява частичка във всяка друга. „Йод“ означава и числото 10, т.е. Единица-Начало, съединена с Нула – числото на Небитието. Така „йод“ е всичко и нищо, т.е. думата „Бог“.[12]

Първото действие на Силата, за да съзнае себе си (това, което в последствие светът отчита като израз на развитие и живот), е да се раздели – десет се разделя на две и се получава петицата, която съответства на буквата „хе“. Това е раждането на света, втората същност. Десетицата „йод“ и петицата „хе“ дават числото петнадесет – опорността. Формулата на работата е цифрите на петнадесет да се съберат – едно и пет, откъдето получаваме шестицата, т.е. буквата „вау“. Тя е плодът (детето), а в Християнството можем да кажем, че е Синът. Така получаваме една особена схема: „йод“ – активният (мъжкият) принцип, в двубой с „хе“ – пасивния (женският), дават „вау“ (синтеза). Ето как мъжкият принцип „йод“, женският принцип „хе“ и плодът „вау“ създават света.

Тяхната връзка поражда едно ново цяло – второто „хе“, което е вече идеята за самостоятелното битие, рожбата от трите. В зародиша на развитието има майчин и бащин представител и представител на астрална материя на детето. Те обработват тялото на детето, но след това му се предоставя лично битие – това е същественото! Така че даже когато има известни прилики, които безспорно ще свидетелстват щом мъжът, жената и тяхната връзка са едно завършено цяло, кръгът на развитието е, който ще даде самостоятелно битие на новото. Това второ „хе“ означава вече един нов цикъл.

Тук е идеята за приспособяването, т.е. инволюцията, слизането. В този триъгълник няма още окото и ще трябва да търсим изявата, за да може будността да направи своето възземане. А всеки в себе си има едно второ „хе“ – свой личен самостоятелен цикъл.

В Християнството можем да кажем, че „йод“ е Бог Отец, „хе“ – Бог Син и „вау“ – Бог Светий Дух. А второто „хе“ всеки го носи в себе си: носи и Бог Отец, и Бог Син, и Бог Светий Дух и всичко това какво прави – човек! Следователно второто „хе“ е човечеството. Така фактически чрез Кабалата може да се тълкува бъдещото развитие на човечеството и търсенето на големите принципи: Бог, Син, Дух, Човечество! Това е битието ни. Ето и основанието да се каже, че Христос е Син Божий и Син Человечески. (Много по-благозвучно и по-ритмично е, когато в старобългарския се казваше Син Человеческий. Има мекота, има още една съгласна, която дава цифреност на думата. А това, че опростихме и предпочетохме лекотата в произноса на думите, не е най-доброто. Защото когато спестихме „пълното ъ“, стана „а“ – „са“; когато спестихме „двойното е“, стана „я-кането“ и „е-кането“. Страшното не е, че „я-каме“ и „е-каме“, а че прахосваме енергии, които дават на думата тържественост.) Синът е колкото Син Човеческий, толкова и Син Божий. И оттук е смелостта на Христос, когато е нападнат – Кой си Ти? Нямаш още 50 години, а говориш, че Си преди Авраама и се правиш на Бог – да каже: Не е ли писано, че сте синове Божии? И Той свидетелства за това, когато е изправен на съд.

Така се съотнасят християнските догми: в „йод“ да видим Бог Отец, в „хе“ – Бог Син, във „вау“ – Светия Дух и във второто „хе“ – Човечеството. Това второ „хе“ синтезира всички. Ето как Човечеството става част от Божествеността и Синовността става и човек, и Бог!

Значи Иисус Христос, когато е казал Аз и Отец, едно сме, не е говорил за Себе Си само, а е имал предвид цялото човечество. Разбира се, Той много отговорно е бранил личността, но винаги е говорил за Всемирността – Обичай другия, защото си ти самият. Така в сливането на човечеството с Божеството, чрез Любовта, която Христос проповядва, се търси хармония, но трябва, както е казано в Кабалата, човекът да понесе развитието си – второто „хе“. А това какво ще рече? Страдание! Да възстанови човекът в себе си божественото, това означава да направи великата четворка – кръста (числото четири е един кръст). Кръстът е вечният двубой между Дух и Материя! Двубой, в който Христос показа, че страданието може да се надмогне. (Това именно Кабалата е схващала като един жребий.) А този, който може да схване страданието като развитие, умножава благодатността на четворката.

Името на Иисус – Йешуа, или Йошуе, на староеврейски се пише със същите букви, които има тетраграмата, като се прибавя още една буква в средата – „шин“. Тя за кабалистите е израз на физическия свят. Значи на Иисус не му е липсвала Божественост, защото има „йод“, има синовност – „хе“, а с „шин“ Му е придадена и присъственост във физическото поле. Така вече имаме не тетраграма, а пентаграма, петбуквеност. А петицата е била израз на материята и „шин“ точно това свидетелства – материалност, която Йешуа ще трябва вече с Разпятието Си да одухотвори. Затова казвам, че материята не може да бъде отречена, а трябва да бъде одухотворена, защото е изливност на Бога към последното негово поле, наречено физическо.

Така „шин“ прави Иисус материален израз на духовните дадености и чрез него Той отива на кръста, за да постави на двубой Дух и Материя и в този двубой, освобождавайки материята от нейните ниски вибрации, да направи триъгълника, в който е Окото на Отца. Кръстът затова е бил потребен! Йешуа – Материята и Духът – приема страданието. Това е най-великият момент и най-великата тревога на човечеството – Разпятието като космична драма! В този двубой става една метаморфоза на материята – тя се преобразява. И тогава петицата, вече освободена от материята, става символ на религията и число на приятелството. Значи Иисус е бил определен с това Негово „страдание“ да стане Баща на едно ново учение в Лъча на религията. Така че когато говорим за учители в религията, учители в администрацията, учители в изкуството, трябва да им потърсим нотацията, т.е. буквеното нареждане и цифреността, за да открием предназначението на дадена личност. Случайно не се дават имена (случайно е само в нашето видимо възприемане на света). Много закономерно е отработена една материя, за да понесе съответната енергия, която ще даде името. Затова е необходимо да се сменят имената – така се сменя вибрацията в личния бит, в родовото число и в социалната общност. (По имената на прабългарите може да се намери потвърждение на тезата ми, че българският народ е белязан, богоизбран.)

Така Йешуа на кръста освободи и Себе Си, и вибрацията на буквата „шин“, и тя става символен знак на астралното поле. „Шин“ е живителна сила за физическия свят и затова като йероглифен знак се слага, когато победата на Духа над Материята е осъществена в Разпятието. И в такъв смисъл е ясно защо йероглифно изобразена буквата „шин“ в кабалистичните изображения се вижда на главата на Луцифер.

Кога Луцифер – „светлината“, става дявол? – когато духът се помрачи. И обратно: когато човечеството духовно се е въззело, имаме победата на Духа, т.е. дяволът става Луцифер – „светлина“, и тогава имаме Иисус Христос. Ето откъде може да изведем полярността „добро и зло“ и как може „шин“ да прерасне, за да намерим наистина добра аргументация, че злото е нееволюирало добро. И направим ли в душата си Разпятието, ще дадем просторност на своето утре!

Ето това трябва да извършим, за да можем да кажем, че всеки йероглиф – както в собственото ни име, така и в социалното битие и историческото ни предназначение, ни води към усвоената тайна и към богооткровение. И аз не скривам възхищението си от духовното прозрение, от вътрешната посветеност на Пенчо Славейков, който можа да каже: Бог и България – единство в двойна плът! Разбирате ли каква тайна е уловил духът на този човек! Това, което в Йешуа намираме – Бог и материя – Пенчо Славейков можа да го види в плътта на собствената си държава. Какво значи това? Безспорният факт на нейното предназначение! Бог и България – единство в двойна плът! Когато имаме една такава тайна, тогава можем да кажем какво тази страна ще даде на света.

Кабалата в различните си етапи е отбелязала свои големи личности, които са направили процепи за разгръщането на това знание. Безспорно, не всичко, каквото те са дали, е едно пълно знание за нашата съвременност, или за просветлението ни. Но независимо от това, неотминати в историята ще останат Барух Спиноза, Лайбниц, Авицена. Също така бележита фигура е Авероес (XII век), от който са оставени прочутите „Коментарии“ върху Аристотел. Може би от този изходен момент в Православната и най-вече в Католическата църква става и известно изместване на Платоновото начало от Аристотеловото. Друг от наистина големите кабалисти, който може и в един по-рационален план да намерим, е Мозес бен Маймонид. Това е личността, която е наречена „светилникът на Израил“. Той е роден в 1139 год. в Кордова и е починал 1209 год. в Тивериада. Мозес бен Маймонид прави много интересни изводи както в областта на Кабалата, така и по отношение догматиката на Юдаизма. Той извежда от Юдаизма тринадесет пункта, които обявява като сакрални и ги формира като догми. Всички те, според него, трябва да бъдат спазени, ако човек иска да бъде извисен, или посветен. И ето какво той установява всеки евреин да знае и спазва:

  • 1. Съществува един Бог – Творец на мира и негов Вседържател.
  • 2. Бог е абсолютен и единен.
  • 3. Бог е безтелесен.
  • 4. Бог е вечен.
  • 5. Непристойно е да се молиш другиму, освен Богу.
  • 6. Всички пророчески слова са верни.
  • 7. Превъзходството на Моисея над другите пророци.
  • 8. Тората е дадена от Бога.
  • 9. Неотменяемост и неизменяемост на Тората.
  • 10. Бог е всевиждащ.
  • 11. Справедливостта на Божието възмездие.
  • 12. Идването на Месия и
  • 13. Възкресение на мъртвите.[13]

Когато прави достояние тези свои догми, Мозес бен Маймонид не поема риска да защити Месията, Който е бил, а остава верен на Юдаизма, че Той още не е дошъл. Какво значи това? Едно оправдание на извършеното разпятие на Христос! Така че с тези догми, които се слагат като формула за правоверност, мисля, че Мозес бен Маймонид (независимо от това, че е бил, както се счита, най-голямото светило на Запад и Изток) си е останал един юдаист, който не е взел дори онези тайни, разкрити от Плотин девет века преди него.

През ХIII век Кабалата е вече оформена със своите книги, в основата на които безспорно стои „Талмудът“. „Талмудът“ е предшественикът на окултното, той е най-добрият извор на еврейския окултизъм (в него ще намерим тълкувания на известни текстове от „Тората“). „Талмудът“ е, бих казал, онова, което времето трябваше да уточни по отношение официалното религиозно изповедание, докато Кабалата вече е тайната наука. Той има два периода на съставяне и затова авторите, когато го разглеждат, го разделят на т. нар. иерусалимски и вавилонски „Талмуд“. Иерусалимският „Талмуд“ има по-скоро законодателен характер (който асирийската култура ни предава) и по времето на робството той е духовна подкрепа и защита на еврейския народ (още в него ще намерим кабалистическата тетраграма „йот-хе-вау-хе“).

Двете основни книги на Кабалата са „Зохар“ и „Сефер Йецира“. „Зохар“ („Сияние“) е една обширна компилация, включваща идеите на автори от различни периоди. Самата дума ще я срещнем в три различни транскрипции – „зохар“, „зоар“ и „зо’хар“, но основното и изписване е „зохар“ (рядко може да се срещне само „зоар“, защото при източните народи съществува h – аспире и то омекотява думата с тази лека провлаченост, която я прави някак си по-вибрираща). В литературата „Зохар“ е позната и като „Меркава“, което на еврейски значи „Небесна колесница“. „Зохар“ обхваща доста голям период пр. Хр., макар да е датирана към края на ХIII век. Най-старата част на „Зохар“ – ключът за тайните гадания, се намира в „Сифра Ди-Зениута“ („Книга на скритото“). Това е книга от не повече от три-четири страници, където ще намерим правилата за разгадаването, в които е дадено, както е казано, златното ключе на златните знания. Някои считат, че „Сифра Ди-Зениута“ е чужда на юдейското учение. Но тъй или иначе тя си остава тайнствена система, която намира свои приложения в другата книга – „Сефер Йецира“.

Един от първите стихове в „Сифра Ди-Зениута“ разгадава равновесието на везните.[14] Представете си, че светът започва в своето сътворение без измерност, т.е. без равновесие, без това, което наричаме магията на Космоса. Със законите на физиката ние обясняваме света, но видели ли сме зад тях, както тук е казано, равновесието на капоните, или равновесието на света. Двете блюда – ето идеята за двата свята! И там е казано, че тези капони са закачени на някакво незнайно място. А езичето на везната е, което сочи неколебание за хармония. Но какво става? Земята понеже обхваща, затъмнява Духа, казваме: „проклета да е“. И това в Сифра Ди-Зениута ще го намерим: Съществуват два горни отвора, отдето Духът слиза върху всички. От седморката на черепа произтича благословията на благословиите. А от земята излиза проклятието.[15] Това проклятие на Земята е едно „велико“ недоразумение – нямаше нужда Бог да я създава, пък после да я прокълне. Същите мотиви намираме и при Есхил. В „Прикованият Прометей“ той пише как Зевс, разгневен към човешкия род, иска да унищожи земята – Този род човешки стана като говеда. Това ще срещнем и в Библията преди потопа: Бог не намери вяра на земята. После какво стана? Събра Ной в душата си всичко, прероди се и... пак същото. За мен тези формули на проклятия (има ги и в Мохамеданската религия, защото тя е своего рода повторение на Старозаветието) са просто едно насилие – насилие, упражнено за социални тенденции. И за съжаление кабалистите, колкото и окултно да е знанието им, също така не са могли да се откъснат от Юдаизма като концепция. (Саваот като Бог е над всичко, а не е още Бог на Любовта...) Големите кабалисти, макар и да обясниха така добре идването на Иисус Христос, по отношение идеологията не промениха нито света, нито себе си.

Проклятие към земята... Трябва да разберем, че Духът, когато слиза, безспорно ще се обвива в една, две, три... седем дрехи. Окултистите, за да илюстрират къде е ядката ни, си служеха с лук и казваха: „Една люспа, две люспи, три люспи... – ето семенцето.“ Тази образност ползваха за илюстрация. Така че когато ще слиза Духът към земята, ще слага дебелата дреха, а когато се възземе, ще излиза Кундалини от хилядолистника. Но слизането и връщането да се счита за проклятие и земята да бъде прокълната, за мен наистина е недомислие. Тя съществува и то от милиони години, а светостта, която `и даваме, е светостта и на нашето посвещение. А какво сме могли от нейната енергия да вземем като идея на Сътворителя, е проблем на еволюция, защото земята крие всичко в себе си.

Но какво значи принципът езикът на везната да бъде запазен равновесно? Да се постигне съпружеското единство между Мъжът и Жената! И като знаем, че Духът е Мъжът, а материята – Жената, тогава, докато не се получи това уравновесяване, няма да има хармония. Именно тук везните трябва да покажат със своето езиче равновесието. То се съхранява от Майката, която го е произвела от Материя и Дух. Бащата пребивава като начало, материята като край, а Майката е по средата, защото от материя и Дух се твори светът. И така, когато мъжкият принцип, т.е. Духът, влезнал в материята, прояви активност и започне своите проявления нагоре, тогава Жената се помрачава. В обратния процес, когато Духът слиза, той се помрачава. Еволюция и Инволюция! Когато Майката е оплождана, тя се просветлява. Това е великият принцип и именно чрез „Сифра Ди-Зениута“ можем да поемем разтълмяването на Битието.

Друг загадъчен стих в „Сифра Ди-Зениута“ разглежда принципа на сътворението на Адам и Ева. За кабалистите сътворението на човека не е така както е дадено в книга Битие – че Ева е изведена от Адам. За тях Адам и Ева са сътворени заедно, съединени гръб с гръб и след това Бог Отец ги разделя. (Затова в „Сифра Ди-Зениута“ е казано, че „лицето не е гледало лицето.“[16]) При приемането на такъв генезис – че Адам и Ева са създадени заедно, съединени гръб с гръб, имаме един хермафродит (съчетание, което Хермес и Афродита създават), наречен Адам. И в книга Битие това е подсказано с думите на Адам: Тя е кост от костта ми, плът от плътта ми. Ето единство в двойствеността: Двама са, но бяха един!

В третият стих на „Сифра Ди-Зениута“ е казано: „И първоначалните царе са умрели, ненамирайки храна, и самата земя е била запустяла. Тогава, Главата, желаема от всички желания, подготвила и дала почетните облекла.“[17] За тази антитеза трябва да се знае, че не само като митология, но и като реалност на осъществените възможности, имаме едно царство на Израиля, което е Духът, и едно царство на Едом, което е царство на материята. И когато имаме победата на Едом, тогава безспорно припасите ще привършат и земята ще опустее, т.е. лишим ли земята от духовност, тя ще опустее и това ще трае дотогава, докато главата, която е волята на Бога, възжелае от всемирното желание. Тогава вече може да се внесе мир в тялото човешко или в тялото космично.

На друго място в Кабалата се говори за т.нар. бели коси като чиста вълна, които висят равновесно – белег, че от тях се излъчва магнетичната сила на висшето към по-нисшето. Знае се за странния обет или по-скоро посветеността, която са имали назореите – да носят дълги коси. (Назореите са една духовна общност в еврейството. И когато понякога на Иисуса е казвано – „Назарянинът“, се има предвид точно това, а не, че Той е родом от Назарет.) И Самсон е носил този обет, но когато се отклони от закона Божий и отиде в скутите на Далида, го приспаха и му отрязаха косите, а с това взеха силата му и той беше прикован.[18] А тук белотата на косите, е в смисъла, че влиянието на Божествените магнетични сили, когато се изливат отгоре, е само доброта, всепрощение и хармония.

Другата основна книга на Кабалата (доработвана и доусъвършенствана през вековете) е „Сефер Йецира“ или „Книга на Творението“. В нея има тълкувания на творението на света, творението на човека, идеята за грехопадението и т.н. – тайни, които безспорно са изведени от вложените секретни знания в „Тората“. Моисей е имал такива знания, защото е минал посвещения в египетската школа. А дали е осиновено дете от дъщерята на фараона или е нейно, е спорен въпрос. Самият Фройд, който е евреин, счита, че Моисей не е евреин (въпреки описаното в Библията). А и светите Отци в лицето на св. Климент Александрийски и Ориген са на безспорното убеждение, че той е бил жрец на Озирис. И явно е, че този пророк, този баща на еврейската държава е носил едно голямо посвещение и тогава, когато е давал „Тората“, станала основа на Юдаизма, е включил и това, което Кабалата впоследствие дешифрира. А защо тези тайни са били заключени от Моисей само за посветени – казах.

Идеята за преданието говори, че тайното знание е било знайност на посветени. (Разбира се за официалното изповедание това е еретизъм. Там има отработена формула: щом не си достатъчно послушен, ти си смутител и ето ти етикета – „еретик“. Това винаги „правоверните“ прилагат като безсилие на собствения си дух – философия, която няма да има трайност в душите на хората, макар и натрапвана.) Затова е било предание! Официално написаното е наука на окото; това, което сърцето ще разчете, е алегорията; но онова, което Божественият Дух ще даде, е йероглифността. (Египетският йероглиф всеки не може да го чете – той е за жреци, за богове.) Три разчитания има всяка писменост. Паметта с хилядолетия пазеше тайното знание и когато дойде буквата, тя трябваше да има и няколко символни значения. Затова във всички древни писмености буквата е едновременно и число, което съдържа в себе си енергии и определя космогонията на човека, на света. Когато кабалистите говорят за азбуката, те казват, че е съставена по образец на Космоса.

И така, преданието е вътрешната същност на Кабалата, плод на висшето знание. Тук вече можем да разграничим преданието, което е създадено от личното почитание, от преданието, което е плод на онзи, който е виждал повече от физическото. Именно с преданието посветеният е превеждал на човечеството онова, което то още не е виждало. Това е онзи шарф, който носи зад себе си голямата звезда. Витлеемската звезда се видя само от тримата влъхви! Овчарите отидоха при младенеца, защото чуха хора на ангелите, но влъхвите – защото видяха звездата! А царят нито хора чу, който пееше Осанна, нито звездата видя.

Предание ли е това? Безспорно! Скрепено е в Евангелието, но не е дадено обяснението. Преданието, ведно с каноничните книги, влиза в духовното лоно на Източната и Западната църква, за разлика от Протестантството. Протестантството не прие Преданието, защото там рационалното начало надделя – науката на окото не можа да си обясни нещата и трябваше да се освободи. А животът на Иисус Христос не може да се вгърне в четири евангелия! Затова преданията са много по-богати от Евангелията.

Така че Преданието влиза в душевността на християнина. А от какво се е сепнал Мартин Лутер, трудно е да се каже – освободи се от преданията, но не се освободи от легендата!? Легендата има в себе си благотворителната енергия да създава подбуда на въображението. Въображението е възможност, когато не сте посветен, да контактувате с Великото. Само онзи, който има въображение, той може да минава пропасти!

Друга книга, включена в еврейската Кабала, това е „Сефер“ от Енох („Книга на Енох“). Енох е белязана личност в Библията – той пръв е взет направо от земята жив в небесата. (След него има и други.) Разбира се, говорим за първия на човечеството, което има началото си от Адама. Защото доста неудобно е да кажем, че светът е започнал битието си 5508 години преди Рождество Христово (както го изчислява Светата църква). Да се приеме, че тогава е имало една коренна раса и че потопът е преход за формиране на нова коренна раса, е нещо съвършено друго, но да се твърди, че Адам – човекът, е сътворен готов да мисли и да прави всичко – не! Има и епохи на гигантите и древногръцката митология говори за „Гигантомахията“ – борбата между богове и гиганти.

И в митологиите трябва да се търси това, което наричаме окултизъм. Какво значи Вулкан – богът на огъня, да задвижва машините си с думи, или Океан, когато отива при Прометей, да управлява крилата си птица без юзди, а само с мисъл? Виждате какво са владеели тези богове-човеци – мисловния свят! Боговете на Олимп са били по-близо до астралната реалност (затова и желанията им са толкова отривисти, толкова човешки) и от непосредствена близост са си вземали плода на мисълта. Космогонията на митологиите има много сходства с тази в книга Битие и неслучайно, защото това са тайни, които Атлантида предаде на Египет.

Има информации, че почти един милион години преди нас е съществувала Атлантида с цивилизация и култура, които са били изумителни – атлантите са владеели атомната енергия. А казвал съм защо жреците на Египет скриха тайната на „томоса“ и дадоха идеята за „атома“, за неделимостта – те са знаели причината за експлозията, която унищожи Атлантида! И светът живя в блуждение няколко хиляди години – вярваше, че имаме „атом“ (неделимо), а то си беше „томос“ (делимо). Едва миналия век благодарение на окултистите науката беше подпомогната и това се разкри. (А отдавна се твърдеше, че има „томос“ – „триста птици“ в гръдта на един атом.) И така днес отново имаме енергията, от която пак живеем със страх, но вече можем да я владеем.

Тази „Сефер“ от Енох дълго време се е считала за загубена. Някои обаче от изследователите мислят, че я има написана още по времето на Ирод Велики. Но всичкото това (макар да се споменава за нея в Посланието на Иуда) не даваше достатъчно данни за нейното съществуване. Едва в края на ХVIII век се откри в Абисиния. (Нашите богомилски апокрифи също говорят за нея.[19] Фактът, че я имаме като апокриф, какво показва – че тази книжнина на богомилите, на адамитите, на варлаамитите, а по-късно и на исихастите в принудата от робството направи съхраняване на тайните науки.)

В „Сефер“ от Енох, се намират сакрални знания за седемте ангели.[20] (В Юдаизма седмицата е свещена – за седем дни се сътворява светът; има седем ангели, седем планети... За мен, безспорно, това е взето от астрологията на Вавилон. А знае се, че вавилонците, акадците, хетите, арабите и гърците са от семитски произход – от тримата синове на Ной, като гърците и хетите водят началото си от третия му син, Иафет.) В учението на Кабалата ангелите и архангелите са реални и действащи сили не само като представители на друг свят, но и като бранители, представляващи различни отрасли в битието на човека. Всеки един от седемте ангели има определена сфера на влияние и оттам изявява своя живот.

Първият ангел – Уриел, „началства над света и над ужасите“. Значи ангелският свят има и ужаси. А това какво показва – че те живеят в една биология, в една социология на еволюцията. За обикновеното религиозно мислене подобна квалификация за отвъдното царство ще изглежда нереална. Но ето тук се говори, че Уриел началства над света, управлява, изпраща ужасите.

Вторият ангел – Рафаел, „началства над умовете на хората“, т.е. той е ангелът на ума. И затова може би народът ни, когато някой нещо не е наред, казва: „Ангелите му не са наред.“ А тези, които разбират от окултните науки, знаят, че освен наличието на умствено тяло, в човека има и умствено поле, което има и своите обитатели, и безброй бродещи мисли. Голяма част от мисловния ни потенциал идва от това поле – било, донасяйки от това, което сме работили там, било като услужваме на някаква идея, на някаква мисъл, на която трябва да дадем живот. Така че никоя наша мисъл не се губи и когато някой си я търси, може да я вземе оттам. Йоханес Спиритас беше казала: Да благодарим на Бог, че не ни е сбъднал всички мисли.

Третият ангел – Рагуел, „наказва света и светилата“. Значи Рагуел е везната за проявите, които трябва да бъдат наказани.

Четвъртият ангел – Михаел, „началства над добрите хора и пази народите“. В Християнството е Михаил – архангелът, който взема душите. А тук е казано – бди над добрите хора. Това не е в противоречие с християнската теза, защото законът за промяната на нашата битиейност – смъртта, не е закон на лошото, а на еволюцията. Някога някъде на Земята да не е имало смърт?! Да, за Енох е казано, че е взет жив в небесата (една подсказка, че и преди хиляди години е имало космични кораби, които са взимали такива хора като Енох), но никой не знае той колко пъти се е прераждал.

Петият ангел – Царакиел, „началства над духовете на децата на ония хора, които грешат чрез духовете“. Значи неговата йерархия е и над Михаел. И затова Христос казва: Пуснете децата да дойдат при Мене, защото техните ангели гледат Отца Ми. Така че за тях Царакиел бди.

А какво значи да се греши чрез духовете? Това, което в Юдаизма беше най-строго забранено – медиумството. (Ето че не се е освободила Кабалата от Юдаизма.) Няма нищо по-строго запретено в староеврейската религия от медиумството (въпреки това, всичките им царе отиваха и правеха своите питания при врачките).

Шестият ангел – Габриел, „началства над Икизат, над рая и над херувимите“. Значи Габриел има надхерувимска възможност. А това е вече един висш свят. И в Мохамеданството именно Габриел, или Гавраил, трябваше да води пророка Мохамед до царствения дворец на Аллаха, но там вече и той не можеше да влезе. Забележете, не е казано, че някой от другите ангели може да ви представи пред Отца. И точно затова правя аналогия с Мюсюлманството – и там Габриел е този, който е над херувимите, над Рая (Раят е нашият мисловен свят; Раят е йерархия в посветеността) и има власт да доведе Мохамед до полето, от което трябва той да влезе при Аллах. Значи при Аллаха Гавраил не може да влезе, друг трябва да отиде. И в „Божествена комедия“ Вергилий (този изумителен ум, който написа „Енеида“) докъде водеше Данте – до Чистилището. А когато трябваше Данте да отиде в Рая какво беше нужно – Беатриче, свещената любов, която е и над ангелите даже!

Така че Габриел властва и над херувимите, и над Рая.

Седмият ангел – Ремейел, „Бога е поставил да закриля възкръсналите“. Ето защо далечината на духовното ни зрение е лишила християнската иконография от някои ангелски образи – те се намират вън от сферата на възможната дори душевна зримост. Трябва да сме във висшето поле на Духа, за да имаме зримост и контакт с тях. Затова няма да намерим Царакиел и Ремейел в иконопистта. Но защо трябва да бъдат пазени, закриляни възкръсналите? Нима Христос имаше нужда да бъде пазен от ангел?! Явно е, че тук се касае за възкресение като възможност за връщане – както един Лазар възкръсна от гроба. Христос му каза: Лазаре, излез! Ето този Лазар има нужда от Ремейел.

Така ангелите, в схемата на това тяхно битие, имат свои задачи и оттук – участие в живота! Не е казано как еволюират, но е дадено какво работят. Следователно и те имат някаква еволюция и свои степени на посвещение. Не напразно е казано в псалмите: Господи, човек си го създал малко нещо спроти ангелите. Това не значи да живеем със заблудата, че те са всичко и че човекът няма да бъде ангел в една друга културна раса или в един друг духовен еволюционен етап.

  • Всичко що е поднебесно, всичко що е небесно и наднебесно, е у човека!

Щом в жизнеността на едно историческо битие можем да видим човека Син Божий, значи е постижимо! Това трябва да се знае, та от тези тайни науки, които са вече достояние на човечеството, да зрим онова, което е същина.

Кабалата е битие! Тя няма поданство, нито жителство, защото е всемирна, както всички мистични учения. За нея не може да се каже, че има постоянен храм. Езотеричните учения нямат храмове, те имат вътрешен олтар, където се преподават. И затова Кабалата не е нито само еврейска, нито само азиатска. Кабалата е стълба на човешкия род в неговото историческо пътуване!

 

Ваклуш

 

Възкресението е законът на знанието, което ни прави свободни!

 

 

[8] Вж. НУР 6/94, Неоплатонизъм.

[9] Вж. НУР 3/94, Хермес, с. 63-64.

[10] Вж. НУР 2/94, Питагоризъм, с. 58-59.

[11] Л. Толстой, Война и мир, III т., София, 1964, с. 92-93.

[12] Вж. Кабала, равин Д. Цион и Ел. Аш. Ански, София, 1942, с. 89.

[13] Кабала, равин Д. Цион и Ел. Аш. Ански, София, 1942, с. 36.

[14] Грийо дьо Жаври, Древни и нови мъдреци, Избрани страници, изд. Стоян Атанасов, София, с. 83.

[15] Пак там.

[16] Грийо дьо Жаври, Древни и нови мъдреци, Избрани страници, изд. Стоян Атанасов, София, с. 83.

[17] Грийо дьо Жаври, Древни и нови мъдреци, Избрани страници, изд. Стоян Атанасов, София, с. 83.

[18] Съд. 16:4-21.

[19] Д. Петканова, Стара българска литература, Апокрифи, 1 т., София, 1981, с. 49.

[20] Грийо дьо Жаври, Древни и нови мъдреци, Избрани страници, изд. Стоян Атанасов, София, с. 74-75.

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993