Зареждам...
Мировата майка

Мировата майка

Мировата майка е едно в образа на всички, нейните деца – всички в образа на Един!

Само една светлина няма нито заник, нито изгрев – това е светлината, която Творецът е оставил в душите ни. С очите си може да не я виждаме, но с душите си я живеем. И когато някой потърси там тайната, може да се нарече богомолец. Ние сме богове в развитие и следователно нищо страшно няма в това да търсим Бог! Затова нека си върнем като живеене и като преценка онова, което е радвало света и е смущавало световната мисъл, и като забвение е останало в прахоляците на отвъдността, в т. нар. античност...

Мировата Майка! Тя е съхранила човечеството на планетата ни, тя е раждала и възкресявала човека. И щом човекът е развиващ се бог, тя не е лишила Земята от богове в тяхната йерархия!

Има един изключителен брак, hieros gamos – свещения брак между Небе и Земя, след който из утробата на Земята, с благословията на Небето, се раждат боговете, които в подражание на прародителите си – Земята и Небето, раждат свои синове. Човечеството пък в подражание на божествеността си ражда деца. Тази вечна, неизчерпаема утроба, във всички митологии наричана Световна Майка, е и Небесна Царица, както я зове нашето християнство. Тя в различни исторически времена ще чуе гласа на Вечния, Който ще `и каже: „Ти си благодатна, ти си благословена!“ Ти си Деваки – майката на Кришна, ти си Маиа – майката на Буда, ти си Пурушастра – майката на Зороастър, ти си Мариам – майката на Иисус. Ти си Майката на човешкия род! Но защо точно тези жени са благословени? Защото са пригодни, защото са една симфония – духовна присъственост, в която може да се вложи великото семе, за да се роди Великият Син. Те са теофанията (богоявлението), те са богоизразимостта!

Мировата майка е една от най-сакралните идеи, един проблем, който не може да бъде ограничен в човешкото съзнание, въпреки че човекът прави от него догмат, чрез него дава признание на своя Творец и се осъществява като мирово създание.

Мировата майка – без да е богиня – ражда богове! Тя е в битието на всички стари и нови религии, ражда синове, които стават Божества в съзнанието на милиони.

Безспорно майката на нашия Господ Иисус Христос е не само в тази редица, зидана от световната културна история, от човешкото битие, от религии и олтари, но тя е и най-белязаната между всички мирови майки. Известно е, че буквата „М“ означава утробата на битието, защото това е вълна – двойната вълна, тя символизира Материята. Само Дева Мария взема дейно участие в благовестието, само тя е свидетел на целия житейски и Голготски път на своя Син, Който от утробата `и като свръхестествено рождение полага един естествен човешки живот, дава едно и божествено, и човешко учение. Тя не само Го носи в утробата си, но когато Го занася на кръщение в Иерусалимския храм, чува благослова на праведника Симеон: „Ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия, – и на сама тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца“ (Лука 2:34-35). Това тя спастря в сърцето и душата си. Можете ли да си представите една майка да научи, че детето, което носи за кръщение и което след това ще придружи във вещание за благовестие и път спасителен и божествен, ще бъде меч в сърцето `и! Какво ли е изпитвала, знаейки, че Той ще бъде страдалец... Отнася Го в Египет, който до Христово време е единствената съкровищница на посвещението. В Египет са съхранени знанията на един преминал континент, владеел дори атомната енергия. Там отиват уж да Го спаси от Ирод. (Това е утешението на юдеите.) После, когато Иисус е на дванадесет години, Го търси в храма. Тя Го съпровожда и на сватбата в Кана Галилейска, а когато иска от Него да направи вино, ще получи укора: „...какво имаш ти с Мене жено?“ (Йоан 2:4) Укорът на Сина не е оскърбление, а и кой може да прави укори!? Той дори укор не прави, прави преценка – съзнание за отговорност пред света – и разделя доктрината на чудесата и доктрината на служението.

Коя майка не иска величието на сина си – а тя Го вижда осмян и поруган. Та Мария ли не е имала в душата си копнеж да Го види голям, но Той е на стъгдите – броди с дванадесет души. Това е майката, която във велико смирение трябва да даде урок на Сина си, и Синът, Който дава сили на майката да бъде велика и смирена. Това е съчетанието!

Всяка майка носи бедите на своето дете – послушно или непослушно, даровито или не, но нашата Богородица единствена от Великите майки вижда Сина си оплют и бит, но величав да носи кръста Си към Голгота и чува от Него онези странни думи, които, неразбрани, са страшни: Жено, ето твоя син, Иоане – ето твоята майка! Това не е жестокост, нито раздяла – Той не се отрича от нея, само прави разлика между два свята. Светът на старото и светът на новото: Ето го твоя син – Аз отивам при Моя Отец! Той много по-рано изрича: Само този, който слуша словото на Моя Отец, ми е брат, сестра, майка, той е Мой. Няма майка, няма братя, няма сестри! Това е една от великите тайни, които Синът и Мировата майка оставят на бъдните майки. Нямам майка, брат, сестра...Това не е коравосърдечие към майката, към близките. Този, Който проповядва Любов и дава Себе Си в жертва на Любовта; Този, Който е Възкресение за спасение, да е коравосърдечен и да отрече?! Не! Две големи доктрини – доктрината на юдаизма и идващото учение на Христос, се срещат и се разделят. Думите на Христос са посегателство срещу основите на юдаизма и срещу световната мисъл за родовото кръвно начало, което и досега лежи и което създаде т.нар. „кръвно отмъщение“ във всички неправни и правни доктрини. И товара, това бреме, за което Иисус казва, че е леко, се стоварва на Майката – тази, която Го е носила и е знаела, че Той ще бъде Път, Живот и Истина. И тогава Мария отречена, плачеща ли трябва да се нарече?! (Нарисуваха я mater doloris.) Не, тя е Мирова майка! И няма нужда от други украшения!

Цялата тази драматична скръбност и в същото време надеждна радост е за всяка оскърбена майка, но Христос я донася на онази, която е толкова велика, че заслужава да учи големите уроци на мистиката.

Цялото човечество обаче трябва да се освободи от своя расов елемент, то трябва да заживее най-напред с националния си дух, а след това – с Всемирния. Осъзнаване на единството – това трябва да изживеем! – всички сме роднини! Ето какво дава Христос и като в логична последователност добавя: Ново вино в стари мехове не се слага.

Когато анализираме битието, не трябва да се страхуваме да имаме божество. Само идеята за божеството дава духовна власт и път за съвършенство в тезата за свобода от недостатъци, не от първороден грях. Т. нар. зло е недостатък, който трябва да се надмогне, а не вродена кръвна болест. „Само Бог може да ви прости“ е юдейска тактика, която е трябвало от разпръснатото юдейско племе да направи силна държава. Затова Моисей ги обвързва с Божията воля и с веригата на социалната потреба. Това Христос разбива, а майката е знаела, че трябва да запази Сина до „Пътя на страданието“. И е трябвало да разбере, че всеки е неин син, защото Мировата майка няма свое дете! Придружавайки Го в този път, тя вероятно тайно или наяве е отронвала по някоя сълза, но майките не бива да плачат, когато имат величие за това, какво са дали!

  • Майката сътрудничи в Духа да има материя и голяма е радостта `и, когато в материята душевността на едно дете се изявява.

Но колко много сила се изисква да снемеш със собствените си ръце сина си от кръста... Тя, която Го е люлкала в своите скути, ще Го положи и в гробницата. Няма друга мирова майка, която да е носила детето си от разпятие до гробница, а след това да дочака и възкресението му, защото нито Кришна, нито Буда, нито Зороастър, нито Мохамед възкръсват. Само Дева Мария живее своя Син като Възкресение и Го изповядва като Възнесение!

Присъствието на майката в пътя и живота на Сина `и е много съществено. Това го няма в другите религии, няма го при другите мирови майки! Никоя друга мирова майка не е съпровождала своя син (и учудващо е, че богословите не изнесоха тази тайна). Само християнската мирова майка – Богородица, е в богослужебния ред на светата литургия. Тя е и в Символ веруюто, и в молитвата, тя е в малката ектения, в иконната йерархия сред покровителите на уморени, страдащи и болни. В проскомидията големият триъгълник е освещение на нейното присъствие. Нито в служенията на кришнизма, зороастризма или мохамеданството, нито във веруюто на Буда има подобно нещо. Вижте колко малка е далечината и колко различни са доктрините на Правдата и на Любовта. Правдата е възмездие, а Любовта като прощение – награда за победа на Духа над материята! Разлъчването е необходимост, но милосърдието – божествен закон! Ето защо прозрението на тези свети Отци, които са отработвали догматите, е неизмеримо – слагат Богородица в проскомидийния хляб, та когато ще се прави от светите дарове обретението им за кръв и тяло Господне, тя да е там; когато ще се чете светият Символ и ще се пее хвалебия, тя да е там. Това е изключение в религиите! Има стари троици с Майка, но няма служение, богослужебен ред с присъствието на Майката!

Тя, Дева Мария, единствена е и възкръснала – факт, който за съжаление рядко се споменава: Не плачете, а радвайте се, че отивам при моя Син!

Мировата майка можем да потърсим още в митологиите. Щом като Гея (Земята) в свещен брак с Небето ражда своите синове, значи тя е мирова в митологичното въображение и съзнание. Въображението е раждало богове в лицето на природата и нейните дадености. Така всяка стихийна сила е получила име на божество и то ще е божество дотогава, докато не стане съставка на всемирния човек, на вечното божество. Ако сега кажем: у нас властни са очите – ето божество на очите; друг ще каже – на ръката... Но кое е най-важното – онова, което ги е събрало. Всяко е изключително потребно, когато има свой господар. А този господар е Духът!

В индийската митология ще намерим освен Матрика – Божествената майка, и Локамата – Майката на света, име за възхвала на Лакшми, съпругата на Вишну във всичките му аватари, превъплътявала се като Сита – съпругата на Рама, Рукмини – съпругата на Кришна. Но това са игрите в техния епос – начин да се изживее развитието, да се родят идеи, които още стоят в гирлянди и прахоляци. Когато обаче свалим одеждата за празника, ще видим корена и плода на големия дъб.

Така Древна Индия дава един сумиран образ на Великата майка Матрика. Първоначално имало седем божествени майки, пазителки на човешката добродетел и морал. Да, ние носим седем тела, имаме седем чакри, за седем дни се сътворява светът, в който живеем. Ето колко аналогии има, стига да знаем как да си ги вземем, когато сме решили да създаваме живот. Световните мислители не могат да елиминират тайнствата, които са скрепена истина. За нея се иска подходящо извисяване и достатъчно воля, да се понесе светостта. (Много лесно сега се раздават святости и се обявяват бивши патриарси и папи за светии, но в духовното царство подобно нещо няма!)

В индийската религия и реките са майки божии. И досега индийците се къпят в Ганг, като в свещена богиня-река, но и целия народ да потопят, пак ще стоят гладни, пак ще са несъвършени. Това не е отрицание на тяхната митология, напротив – там има много бисери, много ценности. Но човешкият дух вече отиде от Адеса на митологичните божества до Царство небесно – свобода, която Христос даде на човешкия род. Даде я, защото една земна утроба го роди! Ето колко цялостно и всеотдайно божествената майка е носила в утробата Сина!

Какво е било нужно на тази Magna Мater, на тази велика Майка на боговете – необходима `и е била всемирност, която може да даде уплътнение на Духа в сътворения човек. В една египетска рисунка Мировата майка е представена като дърво (ето Дървото на Живота!), което дава плодове, вода..., т.е. дава път, тъй като водата е основата на битието. Затова с „M“ е белязана астралната тайна на водата и фараоновата дъщеря нарича намереното дете „Моисей“ – „изваден от водата“ („Мо“ значи вода), т.е. взет от астрала. Именно астралът е живот – ние поглъщаме неговите енергии. Още в далечни времена един Апулей ще каже: „Природата, Вселенската майка, любима на всички стихии, изначалното дете на времето и владетелката на всичко духовно, кралица на безсмъртните е единственото превъплъщение на всички съществуващи богове и богини, чието кимване на главата управлява сияйните висини на небето, попътните ветрове и скръбната тишина на долната земя. Почитат я в много отношения, знаят я под безбройни имена, омилостивявана е чрез най-различни обреди.“[1]

А кой е бил най-великият обред – обредът на девствеността, обредът на весталките. (Весталската институция съществува от най-древни времена, а и сега в някои ордени.) Весталката има само един белег – целомъдрие, и ако го наруши, се прилага наказание, дори смъртно.

Най-странното е, че за мировите майки винаги ще съществува един свещен брак, едно непорочно зачатие. Знаем за Маиа – майката на Буда, че е оплодена от Белия слон; майката на Зороастър е благословена и зачва от стебло на растение; майката на Кришна добива плода си в храм. В едно близко минало – в мохамеданството (което в 622 година започва своето летоброене), също има непорочно зачатие. Идеята за непорочното зачатие, или девствеността, е основно явление в раждането на богове, т.е. в раждането на изключения. Виждаме в колко далечни времена се е стигнало до това, което нашият век може би ще ни даде вече в пълнота – да освободи хом`ункулуса[2] на Гьоте от блуждения, чрез зачатията in vitro в реторти. След векове дори ще се викат с мисъл душите и те ще си правят тела.

Така че когато се говори за девственост и за непорочност, това не е някаква илюзорност в живота на подготвените за такова битие майки. Непорочно зачатие! – звучи неубедително и смешно за рационалното мислене, но тези, които имат въображение, много добре знаят, че с една дума може да се правят чудеса. Висшите енергии винаги са чакали някой, който може да ги прати – а дали ще дойдат с цвете или с нахлуване в утроба, или с докосване до святост... За майката на великия император на Китай – Фу-Си, се казва, че е заченала, когато е стъпила в стъпка на великан. А какво е великанът – енергия, която може да взривява. Императорът Хуан-Ди е роден от лъч на мълния; великият учител Лао-Дзъ – от падаща звезда; Конфуций – от драгоценен камък, донесен от чудовище (известно е, че в кристала е вложена първата енергия за развитие). Представете си колко начина на раждане има, за да бъдат девствени пътищата на хората!

Хубаво е човек да има въображение и след това да чака реалност, която потвърждава въображението. Но хората не са си правили илюзорни измами – те просто са владеели знания и енергии.

В „Теогонията“ на Хезиод също ще намерим подобни тайни; и Овидий в своите „Метаморфози“ говори за дете, родено без оплождане. Безспорно те са познавали митологията малко повече, отколкото (за съжаление) ние, знаели са тези тайни. И неслучайно народът нарича жената „бразда“ – тя поглъща и отглежда семето, тя е богиня на раждането. Древността, макар и в образи, я представя много по-реално, отколкото сега рационалността, в която липсва прозрение.

Прозрение! Да, хилядолетно прозрение! Религията не може да даде непорочно зачатие в неговия буквален анатомичен образ, тя ще го каже посредством това, с което работи – с божеството, с архангелите, с олтарната тайна – тя може да каже само така: Светият дух ще те осени.

Древните гърци, колкото и странно да звучи за тези разумници, също са вярвали в легендата за непорочното зачатие (на Питагор, дори и на Платон). Защо? Защото и те са искали да се раждат изключения. Когато една личност ще бъде духовен баща, трябва да я отличат, за да я съхранят.

Всички опити непорочното раждане да се мотивира като вълшебство са съпроводени и с гонения на майките. Ето защо майките на великите синове ги няма в живота им. Деваки изчезва в детството на Кришна; Маиа, след като ражда Сидхартха, умира; Моисей е отгледан в чужд дом; Амина, майката на Мохамед, умира, когато той е на шест години. Дори една Семела, когато носи плода на своя любим Зевс, е измамена от съпругата му Хера: тя съветва Семела да поиска Зевс да `и се покаже в цялата си светлина. Това е подмамка, за да бъде унищожена в блясъка му, и Семела наистина умира в огъня. (Така Дионисий се ражда преждевременно, недоизносен. Тогава Зевс прави в бедрото си ряз и слага вътре своя син...)

Единствената майка, останала да брани Сина си, Който ще бъде бъдното Божество, е Дева Мария. Тук има и друга една тайна. В доктрините преди Любовта, чужди отглеждат Божествените синове, за да се сблъскат Те с правдата, а Иисус е трябвало да бъде отгледан с любов. Затова Той можа да рече: „На всички прощавам“, и да помоли Своя Отец: „Прости им!“ Християнството трябва в незримостта си да приеме реалната зримост, че Мария ражда един Велик богомолец, Който сам за Себе Си става след това Божество в съзнанието на хората.

Традиция ли е религиите да извеждат тезата, че техните Синове-Богове идват по чудат начин? Не, не е традиция, а една вечна за майката възможност – когато е подготвена, да понесе в своята утроба огън, повече от обикновеното греене. Това е огънят на Духа, непояждащият огън, за който бе предупреден Моисей да си изуе сандалите и който го определи за светител и баща на юдаизма.

Така че тезата за девицата в нашата християнска религия не е нито безпочвена, нито е без минало, а няма да остане и без бъдеще: „Затова сам Господ ще ви даде знамение: ето девица ще зачне и ще роди Син и ще го нарече Емануил (с нам е Бог)!“ (Исаия 7:14) Архангел Гавриил с лилия в ръка (разбира се, не с лотоса на индийската митология, защото в египетската митология няма лотос) казва на Мария: „Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените“ (Лука 1:28). Някой да е освидетелствал, че е чул този глас? Не става въпрос за съмнението като отричане, а за потвърждение на тайни, които са само в душевното възземане на човека и на приготвената утроба, която може да понесе една нова духовна вълна. Никой освен Мария не чува гласа на ангела. И как отговаря тя: Как ще стане това, когато не познавам мъж? Толкова естествено, толкова човешко... Той `и вещае дар на благоволението, на благодатта, а тя е смутена точно така, както би реагирал всеки, който е естествен, без да е покварен.

Дева Мария е най-реалният образ на възможността Духът да се въплъти в материя и Той го направи.

Чудеса няма, има вътрешно откровение на Бога в човека – разбираемо и осъществимо. Когато израснем, когато прогледнем ще видим, че не само не е имало чудеса или фантазьорство, а ниспослание на висши духовни сили. Те осеняват утроби, готови да понесат Огън – както като оплождащо семе, така и като носена тайна. Защото всеки един от Божествените синове е една тайна – и Кришна, и Зороастър, и Питагор, и Буда. На тази тайна често очите на човечеството четат само заглавната страница. Защо? Защото енергията, която е вложена, не може пряко да се възприеме. Светлината създава реалности в Мрака, за които трябват очи, но трябва и будността на човеци. Ето как се явява йерархията! И човечеството не може да се лиши от Светлината, която е победила, която е преобразила Мрака.

В акатиста на Богоматер се пее: Радвай се, стълбо небесна, по която слиза Бог; радвай се, мосте, който превеждаш човеците от земята на небето.

  • Мировата майка е просто жена, но тя носи предназначение – да бъде стълба, по която ще слиза Бог, да бъде мост, по който ще се изкачва човек.

Мировата майка е носителка на Божествеността. С будността си, с всичката своя отговорност тя приема великото послание. А какво е необходимо, за да се стигне до това дарение, до това послание от Бога? Трябва да се изходи един път – нещо, което е описано в поведението на всяка от божествените майки (не, разбира се, в една и съща изпълнимост).

Мария е едно извикано дете, един дар на родителска потреба за свобода от укор, защото в еврейското право безплодната жена е грешница. Йоаким и Ана молят и се надяват в своята старческа възраст да бъдат дарени с дете. Изглежда като басня, но когато човек започне да владее мисълта, когато бъде дарен с нови духовни пътища, ще знае, че това са възможности. Така този дар (който е трябвало да бъде даден) е пратен и те получават дете, което обричат на божие служение. Ето защо когато Мария е на три години майката и бащата ще я заведат пред храма в Иерусалим и там тя ще се качва по стълбите, за да влезе в тайните на посвещението. Започва подготовката `и, започва великото ученичество. Стъпка по стъпка тригодишната Мариам ще влиза в храма, ще получава знание и ще приема готовност на обречена – подготовка за благодат!

Урокът на благодатта е готовност за жертва! Ако някой иска само да получава благодат, без да се жертва, няма да е в единство с природата. Безжалието на природата е благодат – тя се гърчи, вулканически се взривява, за да прави рудата на живота, да дава извора на стремежа, да ражда плода на Мъдростта!

Така Мария трябва да качи стълбата – стъпало по стъпало – в Иерусалимския храм. И там глъхне един детски глас, възпитава се едно моминско въображение, едно знание завоюва терен, за да се изведе мъдростта за жертва и да се поеме отговорността – отговорност за битие!

  • Мировата майка ражда битие на Бога, за да се осъществява творчеството на Отец.

Затова Мария е трябвало да израстне в душата си до такава пригодност, че да може да приеме божествеността. Трябвало е да потуши силата на желанията и страстолюбието, които всеки носи от дете до старост. Трябвало е и една богата трапеза да `и даде знание – да богосвидетелства, но не с ум, а с плод. Всички богослови свидетелстват с ума си за Бога – Мировите майки свидетелствуват за Бога със своите рожби.

Когато Мариам става на двадесет години, според юдейската религия тя трябва да напусне храма. Напуска го със съзнанието за мистичната бракосъчетаемост, която е идея за богоявление. И тя ражда Този, Който е наречен „С нам е Бог“. Оттам нататък историята дава достатъчно данни за съмнения и за улични приказки. Но великият има достойнството, че никога не хули и приема хулите без гняв. Това прави белязаната личност Мариам и дава жизнен път на Йешуа, т.е. на „Този, който лекува със светлина“. Той наистина може да бъде наречен „С нам е Бог“, защото обявява: Аз и Отец, едно сме, което е свобода на човешкия дух да има родство с Бога! Никой в световната мисъл и в световната история не е давал на света по-хубава стълба на човека да стане божество, а майка му да се нарече богиня. Казвам в световното мислене и в световната история, защото първо някой трябва да промисли, а след това друг да го осъществи. Затова първо е гласът на ангела: Радвай се, благодатна, затова когато питат Иисус за отговорностите и знанията Той казва: Това знае само Моят Отец.

Път, Истина и Живот! – ето великата тайна, която трябва да осъзнаем.

Иисус е не само личност историческа, Той е и Христос; Той не е само богопомазаничество, а и служение; Иисус не е само служение – Той е и Възкресение! Той осъществява победата на Духа над Материята, но и Възнесението. Дори и то не е достатъчно – трябвало е Духовната вълна на Любовта да тръгне по света. Ето как Мировата майка дава път за битие. Така и Маиа – умира, но Буда дава идеята за победа над желанията; и Деваки – изчезва, но Кришна (пръв в световната история) донася идеите за любов, за спасение и свобода от роднинство (Арджуна води война със своя чичо), нещо, което по-късно Христос генерално решава.

В Ученията на големите Учители има всичко. Няма нужда да се доказва, че религията е и социална, защото безспорно тя не може без личности и без общество. Този, който изповядва религия, е човекът, а добродетелите или потребните качества за изграждането на една социална общност са всеизвестни: Не прави на другия това, което не искаш на тебе да ти направят; преди да си отишъл да се помолиш, върни се при брат си, за да се простиш; когато ти дадат един талант, недей да го пазиш, а иди да направиш десет...

Друга тайна е идеята да се руши храмът на миналото и че скръбта и радостта са само различни градации на преценки. Няма по-велико нещо от това да бъдем достатъчни на себе си, за да не сме пленници нито на радостта, нито на скръбта. Сега те са нужни в закона на еволюцията и не можем да не дължим благодарност на Ева и Адам – на своето желание и своя ум. А колко трябва да се работи за благодатта... Дева Мария работи седемнадесет години в храма! Идеята да се радваме в Господа е идея на благоволението, но то трябва да отработи в съзнанието ни готовност за личен път. Нищо даром не се дава! Човек може да се съблазни, че е получил нещо даром, ако не познава великия закон на инкарнацията.

Мировата майка ражда бог, но бог за изповедници. Всеки от следовниците взема своя къшей от голямата пита на знанието и намира място, където да приложи това, което е научил. Политикът работи с практичното, но и въображение му е нужно. Томас Масарик, един от първите президенти на Чехословакия след Първата световна война, пише изумителния труд „Световност, демокрация, малки народи“. Там казва, че всеки държавник трябва да е и поет. Защо? За да роди доктрина! – след това да я приложи. Учените работят с възможното, поетите – с вероятното, мистиците – с невъзможното. (Тези, които сега ни поднасят сенките на своите знания, нямат въображение за невъзможното.) Само мистикът знае, че е възможно това, което в очите на всекидневието изглежда невъзможно. Питагор двадесет и две години е в посвещение в Египет и дванадесет години в робство във Вавилон – именно за да разбере невъзможното. Будността е свидетел между възможното и невъзможното. Колкото и невероятно да е, тя един ден ще освободи човечеството и от скръб, и от дребни радости. Но дълго трябва да работи човек със своите весталки... Деветте весталки са стояли в храма на Питагор. С тях е работил мистикът. Поетът ги нарича музи – богиня на танца, богиня на драмата..., мистикът обаче черпи от тях енергии, магични сили. А историята ще отбележи, че там някъде има един извор, наречен извор на музите. Има ли го този извор у нас? Да, той стои и чака всяка една от музите, от тези енергии да се пробудят.

И така Великата майка има своя Син и понася всички упреци. Понася ги най-напред като душа, която в ридание и ожидание за правда е дала своята утроба на разположение на Божествения Дух: „Нека бъде Твоята воля, аз съм покорна!“, понася ги и като дух, защото в копнежа си за слънце не ражда съмнение и слага в чашата си слънцето на бъдещето и Го дава на света. Приема Светия Дух и със смирение понася и укора, който очите на обществото винаги са готови да квалифицират. Ето какво значи някой да бъде миров – да премахне всекидневния убиец на самомнението си.

Това прави Великата майка – понесла укора на улицата и неверието на учениците Му, тръгва след Възкресението да Го носи, да Го проповядва, да Го прилага. Тръгва и открива един земен рай – кътче, наречено Света гора: Това е моят жребий! Там основава една велика обител, която човечеството посещава, за да се осветява (или развлича!). Богородица обаче бе оскърбена от идното време – забраняват в това райско място да влизат жени. Щели да се изкушат монасите... Поруганието, което се извършва над нейния път и над човечеството, не може да бъде оправдано от това, че някой може да бъде изкушен. Изкушава мисълта, а не очите. Може да се гледа една стена и нищо там да не се види, но може на същата стена да се измислят какви ли не еротични сцени. Не в стената е причината, а във въображението, в потребата на още низкото в човека.

Жребият на Майката! – лишен от възможността майки да отиват там... Трябва да се вземат решения в Цариградската патриаршия и всички източни изповедания да променят канона и в жената да видят майката не само на обикновеното дете, не само на обикновения човешки род, но и Божията майка. Трябва Майката да видят, а не изкусителката.

От мировите майки Дева Мария единствена проповядва Учението на своя Син – нито Деваки, нито Маиа, нито Партенис (майката на Питагор) правят това. Не защото те по-малко са достойни или защото техните синове не са Божии пратеници – просто дошло e времето, когато присъствието на утробата, през която може да мине Духът, трябва да ни бъде всекидневие. Майката вече не е далеч, а е там, до своя Син, за да понесе потребата от знание, че светът се ражда от Дух, който може да моделира материя. Така в своите скути Майката носи Богороденото. И затова Мария е наречена θεοτωκοs – Богородица, макар че това признание `и се дава едва на Третия вселенски събор (431 г.), а преди това се водят големи дискусии, в които е наричана Човекородица или Христородица.

  • Всяка жена може да бъде наречена богородица, защото човекът е един бог в развитие!

Нищо странно няма в това, след като разберем целостта на присъствието си с Бога в живота. Защо да я лишаваме от това признание? Сега може да е просто майка на своето дете, но в бъднините тя и всички, когато ще бъдат отново в единство, ще са раждащи богове. Тази идея трябва да се изживее в нашите души, за да можем да си позволим несмутено молитвено отношение.

Има още един много странен акт с Дева Мария – нейната кончина, също тъй предречена, както и оплождането. Пак ангел Гавриил, само че този път не с лилията, а с палмовата клонка ще `и каже: „Синът ти те вика“, и Мария ще предупреди своите приятели – апостолите, че след три дни ще си замине. Така след три дни всички апостоли присъстват на нейното успение – заспиване. Сънят е една от великите евристики на света! И нищо по-добре не ни показва преходността на смъртта от това успение, защото смъртта е само врата към нов живот.

Знае се, че Богородица е погребана в Гетсимания и че апостол Тома идва да види, тъй като пак не вярва. Той винаги ще има белега на неверний Тома, но защо ли все това му се случва: иска да види раните на Сина, след това гроба на Майката – нея също я няма... А Христос му бе рекъл: Тома, блажен е, който е повярвал, преди да види! Неверник ли е, колебаещ се ли е? Не! Тома е една антитеза за свидетелство на съвършеното като чудо. Той е огледало за тайни, които стоят в гроба – виждане зад гроба! Това е апостол Тома. (Въпреки, че го пращат на уроци в Индия.) Тома е просто свидетел, че могат да стават и „нереални“ неща. Иначе кой щеше да каже, че някой е бъркал в раните на Христос, за да свидетелства, че Иисус е бил след Възкресението; кой щеше да каже, че Дева Мария я няма, че е взета от своя Син!

Няма друга възкръснала майка на велики синове – само тя! С това не се хвърля сянка върху идеята за Възкресението на Христос, защото Възкресението Христово е победа на Духа над Материята, а възкресението на майката е воля на Сина. Той взема душата `и, Той я отнася в небесните царства. Там Богородица продължава да се грижи за грешниците, така както учи нейният Син.

Руският писател Куприн има един великолепен разказ – „Синята стълбичка“, в който разказва, че апостол Петър, за когото знаем, че държи ключовете на Рая, се оплаква на Бога: „Тук има хора, които аз не съм пуснал! Боя се да не би Сатаната да играе някаква измамна роля.“ (Църквата има изобретението винаги да ражда персоналното зло. Това е изумително! Във всички религии – все някаква отрицателна сила!) Бог му отговаря: „Хайде да обиколим Рая.“ На едно място някъде по средата на Рая те виждат голяма отворена дупка. Там света Дева Мария стои, а в ръката си държи едва забележима стълбичка, изплетена от синя като небето коприна. Отдолу, от пропастта, се чуват плач, ридания, горещи моления. Тя спуща своята стълбица и изважда при себе си измъчени и разкаяни грешници. „Да си отиваме, апостоле – казва Бог, – ние тук нямаме работа. Нека върши тя своето свято дело!“

  • Пред милостта, пред жертвата, пред майчината любов, пред Световната майка не могат и боговете да устоят!

Великата справедливост и милост – това е Мировата майка.

Тайната е да си изплетем синя стълбичка и да се изправим пред Христос – личния, църковния, Всемирния, чрез тази, която Го е родила, и която е у нас и ни дава благоволение. А апостол Петър нека да държи ключовете и да се сърди... Една религия, която държи ключове, не може да пусне в храма си човека, който иска да стане божество. В Божия свят няма ключове! Грешки правим, но и Богородици винаги ще ни спускат сини стълбички, защото те са човешки същества. Богородица на ръцете си носи страданието, тя смени своя Божествен Син с човешкия, тя знае що значи за човека да е сгрешил. Това е голяма тайна на Христовото Учение – тази Небесна Царица, влязла в молението ни – синята стълба на бъдещето!

Ето какво се казва в „Агни Йога“: „Как велика е играта на Световната майка! Тя вика децата от далечно поле: „Бързайте, деца, искам да ви науча. Приготвила съм ви зорки очи и отворени уши. Седнете на моето покривало. Ще се учим да летим!“ (§ 60). Така че вълшебното килимче не е било глупост, а една реална възможност, която сега се осъществи – отидохме на Луната. Но тайната не е още открита – енергията е още вън от нас. Умът постигна висоти, цивилизацията даде мотор, но кога ще освободим енергията си с килимчето у нас да бродим... А хора са бродили! – без мотор са надмогвали земното притегляне.

„Приготвила съм ви зорки очи и отворени уши.“ Какво казва Хермес: Устните на Мъдростта се отварят, когато има уши да чуят, а Христос изрича: Който има уши, ще чуе, който има очи, ще види. Световната Мъдрост нищо не е загубила но за нея устни се отварят, когато има готови уши да слушат.

„Диханието на Световната майка, Гиганти, носещи товар, и Изкупители, приели чашата – тези три образа възникват около един закон“ (§ 306). Диханието на Световната майка, т.е. одухотворяването, Гигантът – космическият човек (Пуруша), и Чашата на изкуплението са три тайни, които мировите майки носят в утробите си, а техните велики синове – в пътя и живота си. Това са плодът и сокът на причастието, на амритата – всеки, който пие от тази чаша, ще бъде съпричастен. Питието на причастието – това дават те! Не всички знаят да го пият?! Да, но все пак има някакъв порядък – преди причастието човек трябва да пости. Така от всекидневието може да се направи вечност. Ако човек не се осъществява всеки ден като вечност, той е в блуждение. А блуждението не е огънят на родения за служение. Обикновените се развличат – великите служат!

„Това е тя, Великата Майка, която единствена се е изкачила на Върха. И никой не може да я последва“ (§ 315). Върхът – защо точно тя може да го изкачи? Защото, ако не е в състояние да понесе върха на Божията благодат и сътворение, как ще роди устойчив Син, Който да даде Учение, да поднесе чашата на изкуплението и понесе двубоя между Дух и Материя, като изкачи Голготския връх?! Затова е посочен връх! И в „Агни Йога“ са дадени два символа: „От една страна, стените като символ на Учителя, от друга страна – основите като проява на Световната Майка“ (§ 326).

  • Два символа оставят на човечеството чрез своите Синове Мировите майки – Учител и иззидан олтар.

Майката е най-социално живяната личност в цялото християнство. Най-изчистено съзнание за това мирово служение има Христовата църква. Това обаче не дава основание на Западната Църква да създаде догмата за нейното непорочно зачатие, нито пък непризнанието `и за Богородица е прозрение в мировия духовен излив за потребата от космична утроба. В бъднини такова зачатие ще е всекидневие и тогава не е ясно кое е порочно и кое не. Много оскърбително е да се чете на Давид плача: Майка ми в грях ме зачна. Какво значи това?! Тези отрицания нямат никаква стойност във великата идея на мировата утроба, която дава Път.

Така Католическата църква постави Дева Мария в своите служения, а и в своите улични поклонения (на кръстовищата им стоят нейни статуи). От друга страна, реформаторските отклонения в лицето на Лутер, Калвин и Цвингли отричат това, че тя е Богородица. Протестантизмът е религия на студения разум, религия, която не е оплодена от прозрение. Те не разбират, че победата на Христос над материята донася на човечеството нови категории, с които се характеризира битието и на майката, и смъкват от иконно почитание Богородица. Друг е въпросът, че няма икони нито на Маиа, нито на Деваки, нито на майката на Мохамед (мохамеданството ведно с юдаизма изобщо не приема иконите, обявявайки ги за идоли). Двете идеи – на Католическата църква и на Протестантизма, поставят на различна основа живота на Богородица.

За всяка от великите майки може да се направи преценка за мястото `и в съответната религия. Но никъде няма да намерим жребия на Дева Мария. А онези, които познават вътрешните закони на инкарнацията, могат да я търсят между митологичните богини като богинята на справедливостта. Но това са знания от по-друго естество, а за нас сега е достатъчно реалното `и присъствие и доктрините, свързани с нея. Разбира се и митичните богини са били не по-малко реални. И сега: когато човек се възхити от нещо недостижимо, то ще изглежда може би в пламъка на едно бъдещо виждане нереално, а сме реални! Реални ли са били апостолите? Реални са и са ги пребивали... Но са и нереални, защото са вършили „лудости“ в името на своя Бог – те правят невъзможното възможно! Всички каменни божества са в музеите, а Христос две хиляди години е в душите и сърцата на хората.

Христовата Майка се празнува в душите ни. И точно това е смутително – да се забрави доброто, заради нашата земност. Ето защо казвам, че човек носи в себе си един всекидневен убиец – неговата себезначимост. Затова най-великата идея е смирението – и Богородица ни показа несмутеното смирение на великото служение.

На светата Дева Мария църквата е отредила осем дни в годината за възхвала и богослужение, за опело и животворност – делово присъствие в жизнената пътека на човека и в църковния ред. Щом има смърт имало e и раждане. А раждането не може да бъде непразнувано, щом искаме да тачим нейното успение. Не може да няма и почитане на въведението `и в храма. След като е възкръснала тя е простряла своя покров на духовна, мисловна и душевна дреха за спасение на тези, които са сгрешили и които могат да намерят в себе си сили за разкаяние. Това, което можем да поискаме чрез нея, е избавление, защото Богородица всъщност е и молитвеница. И именно на тази молитвеница достойнството `и дава право на съответно признание и тя е присъствена в целия ред на живот, който църквата и отрежда. В нейното възкресение ще я чуят да казва: „Душата ми величае Господ и духът ми се зарадва в Бога.“ Ето защо социалната ни общност в лицето на държави и народи в дългия си път е имала верско признание към нея, градила е граждански добродетели в отговорност за дом и родина.

Разбира се, в света са социалните майки. Но можете ли да си представите величието на спартанските майки, когато са изпращали своите синове и съпрузи на война, да им казват: „Върнете се победители!“ (не като атинянките: „Умри, но победи!“). „Върни се победител“ – това е научила Дева Мария Иисус и Той се върна в душите на човечеството победител, защото възкръсна! Една майка като Корнелия – дъщеря на Сципион Африкански, има достойнството, когато матроните показват пред нея своите златни огърлия, тя да вземе двамата си синове – Тиберий и Кай Грахки, и да обяви: „Ето моето богатство!“ Тя роди тези двама великани, двама трибуни и даде една нова идея за социалната майка, свободна от съпружеското задължение и бащината кръв. Верността на една Пенелопа към Одисей е знак на съпругата, но и вярност, която опазва Телемах – сина.

Добрите уроци! В преценката на всекидневието ще познаем изключенията. Упреците са добре дошли, когато имате величия. И никой не може да покори човека, колкото и да иска да го унижава. Унижението е поносимо, покорността е робство. Затова, създайте си социалност, която може да направите утроба, раждаща онези, които знаят да възкръсват! Ето това са правили хилядолетията и колкото и много да е опошлено известно учение в рамките на религиозни обреди и евтини добродетели, фактът е един: тя – Мировата майка, и те – световните Богодеца.

Ето къде е тяхното величие – мировост. Кой е вярвал тогава, че Разпнатият е Господ, Който ще има милиарди изповедници! Само дванадесет души апостоли и седемдесет ученици. Вярвали са те и тя! Това е голямото – една Мирова Майка и един Миров Учител!

Вечната Майка извърши най-великото дело – Раждането! Тя е врата и на вярата, защото без вяра не може да се приготви утроба за Мировия Огън. В признание на тази велика жертва и в моление пред Всемирността да благодарим, че светът е намерил път чрез Мировите майки, за да изповядваме Мировите богове.

Мировата Майка няма възраст – вековни са само Изявените като приложна отговорност на историческото време. Човекът и еволюцията са и бъдни феномени. В еволюцията Майката е едно в образа на всички и нейните деца са всички в образа на Един! Затова Плутарх пише за нея: „Наричат я и дойка, и безкрайнолика, защото съществува в безброй форми и проявления.“ Мировата майка носи целия свят, цялата природа; всичко, което се възражда и се инкарнира, е в една Богородица!

 

[1] Купър, Дж.К. Енциклопедия на традиционните символи, София, 1993,с. 22-23.

[2] Хом`ункулус – човече, което според средновековните алхимици може да бъде създадено по изкуствен начин.

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993