Зареждам...
Върху Посланието (1/1997)

Върху Посланието

Посланията са хлябът на Отца!

Посланието на Планетния Логос е път, който трябва да осъществим; волята ни е да бъдем с волята на Отца чрез дарението, което ни даде! А щом Божия е ръката на щедростта – тя не е ограничена!

Има неща, които никога няма да бъдат сменени, защото няма с какво да бъдат сравнявани. Не може да се сравни плодът на Духа с плода на ръката, макар че тя се движи от събудения Дух у нас. Не може радостта, преходността на която винаги усещаме, да бъде равна на присъствието на събудения Бог у нас. А Посланието е вътрешно откровение, което ни прави съприкосновени с Планетния Логос чрез едно непринудено гостуване в Неговия космичен дом.

Посветени мъже, Войнство на Любовта и белязаните Деца на Деня получиха и тази година това, което ще дава Духовната вълна на Мъдростта, докато направи своя причастен живот в душите на мнозинството. Чак когато тя насити с чертани пътища и клади на жертви, Посланията ще спрат.

Посветените мъже носят главни на знанието още от Атлантида. Те минават през египетските пещери и коленопреклоненията пред Изида за възкресение и служение. Христовите воини на Любовта сменят пулса на стихийността. Разбира се, тя оставя своето богатство в света – митологичните божества са стихийни, но идеите им са жив хляб на големи тайни. Не може да се отмине идеята за божество на любовта, божество на мъдростта, божество на войната. Или от неудобство, че е грозен, да не бъде споменат Вулкан, който само с едно слово раздвижва цялата своя ковачница – слово енергия, а не само дума, създаваща асоциации. Науката едва след хиляди години осъществи това, и то в първичен образ, наречен робот. Умът видя своето съвършенство, но чрез чужда енергия (не чрез собствената ни) задвижва механизми.

Така стихийните божества събират в своите образи енергии, които трябва да разгадаем, и подготвят пространство за божеството у нас. А във възможната еволюция Учението на Христос ни освободи от тях. Защо? Защото те вършат човешки неща, а Адам – Божият пратеник, върши божии дела, за да се върне към своя Отец! Те бранят само за себе си безсмъртието, а човекът на земята уж беше смъртен. Всъщност боговете на Олимп се прибират, за да стане човекът безсмъртен. Време е като писана тайна в Книгата на Живота (която отлистваме със смелост) да потърсим упование в осъществяването на идеята да се сменят божества, които са лоши човеци, с човеци, които са добри богове! Страшно звучи – оскърбяваме боговете и величаем човека. Не, иначе човекът е унижен и ще оскърби Твореца!

Посветените мъже и Войнството на Любовта свършиха своето дело. Техните пътища носим в целия свой клетъчен свят. Ето защо в Посланието тази година е казано: Не търсете спомен за човека...

Безспорно и най-обикновеното религиозно съзнание, което сме имали, ни е отпращало към това да бъдем божества, а не да се страхуваме от богове. Отец никога не е искал страх да влиза в душите на Неговите деца. Затова нека не оскърбяваме Божеството у нас и Му позволим да направи съвършения човек, който е Негов. А всяка религия е давала опорност човек да търси съвършенството и възможност да йерархира, за да намерим сега сили, не спомени. И не можем да отхвърлим спомена само в съзнанието си, трябва да се избавим от него и в своя клетъчен свят, който много трудно се освобождава от навика да има молитва, олтар, богове. Те ни правят потребни заради Божеството. Служението е правило човек потребен заради Божеството, сега трябва да прави потребен Бог за човеците!

Човекът в бъдещата духовна вълна е това, което днес зидаме. Затова бъдете добри богове – за да направите достойнство пътя, който следвате, и делото, което трябва да осъществите!

  • Призованите на бдение в Космичния дом на Планетния Логос – Посветени мъже, Войнство на Любовта и Децата на Деня – взеха осветения хляб на Мъдростта и тръгнаха на светителство.

Достатъчно и неуморно се трудихме в идеите на предишните Послания, които минаха през нашата плът, мисловност и духовност. В тях се даде правото да се яде хлябът на Мъдростта и основание да влезе новата йерархия – Деца на Деня. В едно бивше свое служение те са деца на Слънцето. Еволюцията на коренните раси минава през различни периоди и един от тях е Слънчевият. Там се отработва будността за религиозно съзнание, създава се идеята за търсен и намерен Бог. После в Лунния период (предшестващ Земния) се събужда въображението. То сваля първообрази, то създава митологиите и белязаните им деца, наречени богове.

Книгата на Живота е Битието на Твореца. Тя има много страници и Ева с дързост взе първата – в себе си да познаем кое е добро и кое – зло. И голяма била борбата до мига, в който Христос счупва печатите. Тази Христова дързост дава на човечеството да знае известни тайни, без да ги владее още; да ги чува, но не винаги да може да ги прилага. Защото познанието е съпроводено и с отговорност.

Новата дързост е, че имаме будността и отговорността да прережем санитарния кордон, който ни спира да влезем в храма и да служим в олтара на Мъдростта.

Ето какви колосални крачки са правени в еволюцията на човешката душа, за да стигнем до тревожната плахост да отчупим залък от хляба на Мъдростта. Затова беше казано: Вие ядете хляба на Мъдростта, не събирайте трохите на миналото – те не са за посветените, а за гладните, чиято духовна бедност е налице. Човекът на Мъдростта не е гладен, той щедро дава! Трябваше да почувстваме благодатта на Духовната вълна и да се преселим от скинията на надеждата в храма на обричането. Защото всеки човек е бил скитник в някаква пустиня, където е разпъвал своята скиния. Тя е и нашият ум, и аналите на нашият астрал – но храмът е ковчежето на завета. Там е Чашата на великото причастие.

Така бяхме неотречни в обета си Мъдростта да стане живот; направихме Учението житейска съдба. Носим всичко това и то е част от живата ни същност. Бяхме казали, че Вълната на Мъдростта е дадената благодатна воля на бъдещето, но тя не е вече бъдеще, а осезаемо настояще, защото Децата на Деня са тези, които взеха осветения хляб на Мъдростта и тръгнаха на светителство.

  • А той рече: Деца на Деня,
  • Извикани сте на Мирово битие с неотложна воля по Пътя на Мъдростта и принесена жертва на служението!

Ето камъка, върху който ще се гради храм без догми, битие за святост. Пътят е ясен, жертвата принесена: извикани сте на Мирово битие – личността се губи! Осветеният хляб е взет вече, живяхме всички минали Послания.

В тях беше казано: направете обречност в служението. А оброкът е положена жертва. Когато се квалифицира една воля на служението, тя вече е себежертва. Защото първото, което човек трябва да направи, е двубой между Духа и материята вътре в себе си. Иначе никаква стойност не би имало едно Разпятие, ако не събужда вътрешната потреба за победа на Духа над материята.

Затова пътят Голготски не е път на страдание, а път на обожествяване! Дори една клетка в Иисус да бе страдала – Той нямаше да направи Възкресение. Свободата от страданието е единствената измеримост на жертвата за служение – другото е себезащита, егоцентризъм!

В десетките години на вътрешно служение с невидимата сила на събуждането бавно, но сигурно всеки е принасял жертва на служението; стъпка по стъпка се е приближавал към трапезата на Мъдростта, взимал е своя залък и е давал своята дан. Сега призивът е ясен – извикани сте на Мирово битие, не на бдение. Трябва да се мине този Рубикон! За искащия да победи е белязана словесността: „Alea iacta est!“ – „Жребият е хвърлен!“ И това, което ще извика дързостта, за да изречем, че жребият е хвърлен, е:

  • Не търсете спомен за човека, а живейте с динамиката на Деня – бог в развитие!

Ето тайната! Дързостта на Евината ръка се прибира, за да говори цялата ни същност.

Много духовни енергии човек разпилява, когато му липсва идея и въображение за път. А споменът е воденичен камък. Затова трябва да се съобразим с динамиката на времето – Духовната вълна на Мъдростта влиза в живот! А нова култура дават само новите духовни вълни! Предшествениците на Христос, пророците в цяла една институция не правят нова култура, нова религия, защото нямат ново знание. Те отразяват – но Той ражда! Ето това е не търсете спомен за човека, а живейте с динамиката на Деня. Няма защо да се търсим в онова космато животно, сътворено от земната плът без Дихание, чакащо благоволението на своя Отец, нито дори в съществото, имало дързостта да тръгне по пътя на знанието, пратено на тази планета, да се развива и да я познае. От тези спомени вече трябва да се освободим, въпреки че милионите клетки у нас ги напомнят. Това е атавизмът на нашето поведение.

Вярно, че човек не може без веригата на миналото да върви, но и без да е окован, пак може да е затворник. Не е задължително веригата да го спира. Съзнанието, че е затворник – това е споменът, който трябва да махне от себе си! Нищо оскърбително няма в zoon politikon, защото е една потреба и много добре Ницше казва, че между животното и свръхчовека има един мост, който се нарича човек. Ето как освобождава животното у нас – чрез човека, и човека – чрез свръхчовека. Да забравим оногова, който яде тотема; оногова, който яде и хора, считайки, че по този начин съхранява божественост. Няма да се връщаме в пещерите или да търсим междинните форми на астрални видения; няма вече да чакаме пред ковчега на Изида, за да се готвим за възкресение, защото Христос го направи в реалния земен свят – не като подземно тайнство. Трябва да напуснем всички поселения, с които сме възпитавани! Което можа, присъства в дома на Мировото служение на Планетния Логос, другото е дело на Децата на Деня. Свобода от себе си – без спомен за човека!

Не търсете спомена, за да не пуснете котва за хилядолетия в религии, философии, социологии. Трагична е вече концепцията за религиозните игри в Индия – пет хиляди години; или за неотменното служение на иудаизма – да се мажат с кръв основите на храма...

Трябва да забравим Учението за Правдата в идеята „Не нарушавай закона“; трябва дори да надскочим идеята за прощението, защото в нея сме се учили да виждаме в другия себе си, да обичаме врага си. Сега великото служение на Мъдростта е само пред един олтар – човекът е бог в развитие. А божеството има правото да не се обръща назад. Никой бог не се връща – той върши делото, за което е пратен! Другото е забавление, на което и ние нямаме право, ако и да сме си оставили частица от миналите учения. Право на работа – да, и право на служение. Това е пътят! Свалете веригата и на „грешника“, сложена от религиите, защото той е еволюиращ. Ако човекът още не е бог, поне да стане божествен. Не трябва да се самоупреква и да спира развитието си с „Грешен съм". Какво като си грешен – стани безгрешен! Бог в Своята съвършеност влезе в несъвършеното, за да ни изведе! Това е да не се търси спомен за човека, а да се живее с динамиката на Деня.

Ето антиподите, в които човек се разгръща – Ecce Homo и Това е Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение! Защо да не изпълним волята на Неговото благоволение, ами трябва да служим на Пилатовото „само човекът"? Така че вървете с Духовната вълна на Мъдростта, тя сама ще ви даде дарението – свобода от себе си в стъпалата на минало развитие. Така ще може да се събуди чакащият Себепризнание не, а чакащият да бъде изцяло взет Бог у нас. А няма по-голяма радост от тази Бог да се види освободен у нас!

Идеята за свобода е най-оскърбяваната, но най-потребната. Разбира се, Бог оскърбен не бива. Тогава кого оскърбяваме? Себе си, като не искаме да бъдем божества. Колко неща трябва да освободим и колко неуморни трябва да бъдат нозете ни, за да понесат венчанието на божествеността! Космичният човек, този т. нар. Пуруша в културата на Индия, е една жива истина. Тя не може да бъде изразена, защото всеки израз е блед в сравнение изживяната благодат да си космична цялост. Това е спестявано да бъде казвано и може би много съзнателно пазено от човека. Като концепция на философията стои – микрокосмос и макрокосмос. Човекът е един микрокосмос, но видял ли се е като такъв? Има идея „Познай себе си и ще познаеш боговете“, но живял ли се е като макрокосмос? Тогава кого трябва да познае – или него трябва да познаят?

Възхищавал съм се на онзи художник, имал прозрение или най-малкото антени да улови пратеничеството на такова съвършенство, за да изобрази Пантократора (Христос, държащ в ръцете си планетата). Това е не само художествен образ, това е една реалност. Човекът като космична цялост и светът са едно! Колко вярно (разбира се, посвещението Му дава това основание) Христос казва: Аз и Отец сме едно! Няма по-голямо величие от това човек да се види като космична същност. Затова е нужна динамиката на Деня – трябват ни божества в живот!

И третото, което Планетният Логос ни остави като велико дарение на нашето битие през настоящата година, е:

  • На тази планета никой не може да спре изгрева и пладнето, пътя и делото на Духовните вълни!

Това не е идея за окуражаване, нито подвиг за мъжество, а тайна, която всеки трябва в себе си да носи и да вика в приложност. Начертаното, нашия кръст Голготски, кръста на обожествяването, никой не може да ни вземе, защото двубоят между Дух и материя е еволюционна йерархия! Ето защо нито една йота от казаното от Христос няма да се отмени, докато не се изпълни. Това, което дават Мировите Учители, ще стане! Другото може да изтърпява катаклизми – може да има потопи, вулканически изригвания и войни. Нима вътре в човека няма изригвания! Но има и изгреви – има витлеемски звезди. Само будното око на тримата влъхви видя Витлеемската звезда. Астрономите още се мъчат да я изведат, неуморни са, но няма да я намерят, защото Витлеемската звезда е вътре у нас – тя е събуденото око на Мъдростта.

Никой на тази планета няма да спре това, което духовните вълни донасят. За планетната тайна, носеща благодатта, няма никакво значение какво признава йерархията на човешкото знание, макар че то съответства на онова, което са дали религиите като култура. Но Духовната вълна винаги ги надкрачва, макар в себе си да сгръща неразривното вечно на божеството от всяка религия. Колкото и осъдително е да се яде тотемът, Христос го прави сублимна духовност: Ето Моето тяло – който го яде, няма да умре! – изрична последователност!

Всяка духовна вълна е онази магична калчица, с която Христос отваря очите на слепите. Духовните вълни имат своя изгрев и своето пладне, те имат път и едно дело, което трябва да се осъществи. Защото се прилагат във великия закон на еволюцията и в принципите, които я съпровождат. Духовната вълна е цялата същност на излъченото божествено просветление за човечеството, сложено в рамките на еволюцията, съпътствана от кармата и прераждането. Но нито кармата, нито прераждането са вечни закони. След като се минат всички коренни раси и се осъществи делото на всяка духовна вълна, ще сме свободни, а само свободният е единство с Бога. Друг изход няма. Така че тази трета точка от Посланието е едно от най-великите упования за безпречността в изпълнение на повелението на Планетния Логос: Извикани сте на Мирово битие! Колко се осъзнава, е отделен въпрос. Точно тук е мощта на духовната вълна – може да не се съзнае в приложен ум, но невъзможно е да не я изповяда подвигът на осъзнато вътрешно служение. Човек и да не изрече както трябва името на своето божество, не може да не го живее. Децата винаги грешат името, но остават потребна тайна на боговете: Пуснете децата да дойдат при Мене, защото техните ангели гледат Бога!

Така в целостта на повеленията от Посланието тръгваме в изпълнение на обречеността, че Мъдростта е наша житейска съдба. Тази година започнахме мировото си битие в пълно служение на националната ни съвест. Там стоим не само като личности, а като духовно битие. Защото не отделната личност при нас приема отговорността, а общността ни. Значи служение на Мировото битие в националната ни история е първата отговорност, за която като изразено поведение ще се осъществяваме.

Ако Посланието – цялата тази голяма симфония от Логосово излъчване, от Христов хор и от указания на Огнената йога – не се изведе за едно лично поведение и приложение, то остава само един лист, който чака вятъра на случайността да го носи. Затова на човека е предоставено правото на три искания, които съпровождат, охраняват и дават смелост на този, който трябва да изпълни светителството. Те са личната ни молитва към божеството у нас, към Планетния Логос и към Отец. Човекът ще намери словото, с което може да извика своето божество, обитаващо в малката му душевност и в крехката му телесност, защото те са, които трябва да понесат духовната благодат на личния и Всемирния бог и обетността на човека към служение. Затова първото ни искане за присъствие в живота на Вълната на Мъдростта е:

  • Господи,
  • Дай ми жизнепотребата на осветено всекидневие!

Миналата година бе речено: Не търсете друго време за приложена мъдрост – то е всяко днес. Сега нашето всекидневие трябва да бъде осветено. Не да се каже: „Днес е неделя, ще направим молитва“ или както при евреите – в събота нямаш право дори един камък да отместиш, макар че можеш да си счупиш крака. Не съботата, не неделята, всеки ден трябва да бъде осветен. Как? Дори с най-малкото, което човек може да направи – съзнанието, че е дете на Бога. Много евтино е да се търси само празник, за да изразим своята благодарност и да чакаме дар на молитвата, с която сме искали. Не! Жизнепотребата от осветено всекидневие! – вибриращата сила на вечното, ферментиращата наша емоционалност, мисловност и душевност. Молитвата може да бъде в една дума, но да е осветена, жизнепотреба да е! Така хармонираме с деня на своето служение и с нощта на своето съзерцание. Всеки миг човек може да казва по една дума, която го осветява. Не броят на молитвите определя благодатта на едно служение, а всеотдайността, вътрешното възхищение. Възхищението е събудена психична сила от величието на Божеството, Което ви дарява с прозрение и ви осветява за всекидневно служение. Мина времето, когато трябваше да навикне цялата наша анатомия да се подчинява на потреби – дойде моментът на прозрението! Не търсеният празник, а всеки ден е осветен, когато се събудим с един нов лъч в душата си и когато сме видели звездата на Мъдростта. Това е осветен всекидневен път!

Второто, с което човек иска за себе си отговорност, е:

  • Научи ме на прозрение и признание на всеки личен дом и свят!

Всеки от нас е един дом, едно обиталище на Бога. Там, където двама души са в Мое име – Аз съм с тях! И всеки, който приседне с Мен, с него ще вечерям! Ето как Иисус дава тайни! А те остават неразбрани – някои мислят за обикновеното сядане. Не! Той много ясно казва – личният дом и личният свят, социалният дом и социалният свят са обиталища! Затова сменихме скинията, пътуващия храм, с постоянната обител.

Прозрение и признание на всеки личен дом и свят – това е да видиш другия в себе си. Ако ти си едно божество, защо и той да не бъде божество? Потребно е само да се добави: Обичай врага си! Защото той си ти – това е „врагът“ ти! Ако ти си несъвършен и той е несъвършен, ако ти си съвършен, защо не видиш в него съвършенството? И Христос казва: Как можахте да видите сламката в чуждото око, а не видяхте гредата в собственото си? Колко тайни е оставил и колко нови тайни се дават в този голям дом на великото служение – в бъдната ни и настояща присъственост! Трябва така да се изживеем, че да можем да кажем: „Бяхме с Него!“ Той винаги е с нас, важното е и ние да бъдем с Него. Така ще приложим светителство, за да изпълним това, което Планетният Логос рече: Взеха хляба на Мъдростта и тръгнаха на светителство!

Всеки има свой храм, има свое кандило и огниво, с което го пали. Един пали кандилото си с желание, друг – с мисъл, трети – с душевност, четвърти – с духовност. И трябва да имаме прозрение и идея за признание. Всеки има право на свое светителство. Така че когато служителят на Пътя на Мъдростта приложи тази будност и даде вътрешно признание, той няма да има в себе си осъдителност.

В знанието на Мъдростта можем да намерим основание за прощение, че отсрещният е друг. Няма защо да го осъждаме, толкова е неговият ръст, това може да направи и това прави. Трябва да признаем неговото битие. Нужно е да мине оттам, за да научи нещичко. Човек не бива да осъжда и състоянието си, както и мястото, в което е пратен, а трябва да търси прозрение какво има да научи и какво трябва да акумулира от общото отрицание, за да облекчи по-малко властния, по-малко пробудения. Това е едно от изумителните задължения на служителите на Мъдростта. Там, където има отрицание, посветеният трябва да го погълне, за да освободи другите – те да не бъдат смачкани. А когато може, ще им даде и хляб от Мъдростта.

Мъдростта е свобода от насилие. То с хилядолетия е прилагано и в религии, и в социални формации. Това е остатък от времето, когато се е упражнявало насилие върху материята, за да се събуди рефлекс на спомен и знание. Затова казвам – не търсете спомен! Като се върнете дълбоко у вас, ще видите опитите на еволюцията в първичната материя да извайва човек. Но този мъчителен период е благородство. Плодът му е бил нужен, за да се развива човек, защото няма осезаеми органи. А сега?! Там е трагедията на религиите – още се чудят как да намерят начин да прилагат насилието. Затова е нужно прозрение и признание на чуждия личен дом и свят. А отсрещният в своята будност ще намери пътечката.

Когато Христос пита учениците Си: И вие ли си отивате? – Не, при тебе има думи за живот! Затова тези, които ще принасят плода и богатството на Мъдростта, трябва да имат прозрението да освободят човека за негово живеене, защото той няма къде другаде да отиде, освен при своя Бог. Ще скита, ще бъде загубена овца, ще иска трохи от трапезата, ще е блуден син... – в края на краищата няма къде другаде да отиде! Само ще изживее трагедията на закъснението. Влакове винаги има, но онзи, който е с първия, е гостенин на голямата трапеза – другите ще събират трохите след това.

Дори в тревожността на загрижеността ни към някого няма защо да го насилваме. Христос какво изрича: Идете и кажете на първенците да дойдат, защото давам трапеза. Един обаче си купил вол, друг нива – не могат. Тогава: Идете на улицата и съберете тук бедните, слепите...

И третото, което в личната си потреба можем да поискаме, а със своята воля да приложим и да дадем характеристика на духовната си възраст, е:

  • На забвение прати моите тревоги и чужди клевети, та недостойно слово и дело да нямат присъствен ден!

Човекът – събуден или несъбуден – е, който определя границата на тревогите и признанието на чуждите клевети. Няма нищо трагично в това, че тревоги гостуват – въпросът е как ще ги оценим и как ще ги отпратим. Дрехата на посветения не може да бъде омърсена, каквато и да е клеветата – това трябва да научат хората! Какво ли не са говорили за Христос – че е незаконен син на Мария и Иосиф, че е винопиец; че говори с блудниците и грешниците. А Той какво рече: Дошъл съм за тях! Вижте каква етична система на проницание и прозрение, каква изтънчена находчивост да парира всяка недостойност! Така че ние сме, които можем да не позволим присъствие в душата си в денно гостуване или нощни брътвежи на клевети или на други тревоги.

Разбира се, няма човек без тревоги и няма човек, на когото клеветата да не е правила реклама. Клеветата и палачите нямат почивен ден! Човек винаги се щади, макар и понякога да се упреква, но клеветата е чуждо деяние, което оскърбява самия клеветник, защото той не се е осъзнал, че е божество в лицето на другия. Защо трябва да се лишава от благодатта да бъде като брат, който обича, а дава ход на човешка непристойност в клевета?!

На забвение прати моите тревоги и чужди клевети... Върху това трябва много да се работи. Не е важна личната ни тревога, дори чуждата клевета, защото Христос учи: Благославяйте тези, които ви клеветят – важно е да не се даде на недостойно слово и на нечисто дело право на присъствен ден. Колко прецизност се иска, колко измеримост в нравствената гама трябва да имате! Така се работи за онова, което някои си мислят, че правят с йогически упражнения – коригиране на ума. Не позволявайте на недостойно слово и дело да присъстват в душевността ви!

Повеленията и исканията се съчетават с евангелски текстове в една хармония, която брани от градоносни облаци Посланието не, а човека, който иска да има Послание. Посланието няма нужда да бъде бранено, нито пък носи ризница на кръстоносец. Не, то прониква, набогатява и осветлява. А идеите му не могат да бъдат опорочени с нещо, с което не сме достигнали величие. Те са сложени точно затова – за да ги извървим в своята собствена еволюция и йерархията си на съвършенство.

Всеки от собствения си извор на посветеност ще си вземе това, което най-добре го обслужва, и онова, което може да даде на другия, поискал жива вода. А ако някой иска – да върши безумства! Това не може да го направи героичен, щом няма такава съдба, т.е. щом няма едно достойно минало и всеки ден не е направил своята жизнепотребност осветена.

Винаги има един жив плет, който огражда всяко раждане на нова духовна вълна, защото тя не се къса от онова, което я предшества! Ние го носим в съзнанието си като изповядани минали божества и духовни доктрини; като вървяна стълба на нравствена отговорност в осъществяване на духовната общност. Сега този жив плет са Воините на Любовта с най-осезаемото служение за охранение на божието дело на тази планета – Христовото учение. Не защото другите по-малко са сътрудничили в еволюцията на човешката духовност, а защото досега Учението на Любовта е най-изявената изразност и най-ясно посоченият път за съвършенство. То дава онова, което сега най-пълно ни прави родственици на духовната будност на Мъдростта, то оставя идеята, че човекът и Отец са единство. Това сеят словата на Иисус в душите на нашите предшественици и в будните клетки на нашата съвест във вековното служение.

Така Посланието на Планетния Логос се съпровожда в хармония със словата Христови – оспорвани или неоспорвани, подправени или неподправени, това няма никакво значение, защото Той даде Път! Светите Евангелия, тази вече живяна и сложена душевност, дават защита в пътя на Децата на Деня, защото тяхното предшествие е наша будност в настоящето и тяхното бъдеще е наше служение в пътя на Мъдростта!

Във всяко Евангелие ще намерим хармоничност между Посланието и онова, което в миналото е учило и подсказвало на човечеството битието на бъдещето.

  • Матей, глава 5:
  • 13. Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците.
  • 14.Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина.

Защо Христос нарича своите ученици солта на земята; кое създава ценностите на живота? Неговата непобедимост – другото е сенки на отживени актуалности, размяна на грешки и успехи. Животът е овладяна смърт, но с какво го осъществяваме, за да ни направи единство с Бога? Тук е смисълът и потребата от Учението, школата, религията – те дават знание, светлина и правят човека грамотен за божественост, те му дават път към Единния.

Науката започва да открива, че всичко в основата си е „сол“, т.е. светлина, защото иначе камъкът ще стои безмълвен, посятата нива – безплодна. Следователно вие сте солта на земята, значи вие сте основното битие чрез светлината на Учението, което ви се дава. Учението на Любовта е дело на едно вътрешно откровение и приложение на една болка – да се обича врагът! Болка е за човека, защото не може да се надвие в ненавист и егоизъм, в измерение и страдание, причинено от отсрещния. И земята е, която ще се соли, т.е. ще се усвоява. Това е смисълът на законите на еволюцията – планетата е училището, вие сте солта!

Ако се загуби солеността – тайната на Учението, ако то няма силата да пробуди, за да ви изведе до Аз и Отец сме едно, какво става с него? Хвърля се вън, да се тъпче от човеците! Не е казано да се тъпче от тварите, които също са живи души. Защото кой е онзи, който трябва да скъса веригите и да даде преценка на обезценените стойности на довчерашната си вяра? Човекът, синът на Бога! Той е, който ще тъпче лина, за да направи от винограда виното на причастието. Той е и който може да стъпче обезсолената тайна на миналите учения, защото новото е светлината на света – светлина, която не може да се сложи под шиник.

Солта и светлината! Никога няма да се скъса вътрешната нишка на еволюционните вибрации на Ученията в потребата за молитва, за реални дела и път на съвършенство. Светлината не може да се обезсвети, но е трябвало да слезе в тъмнината. А когато е от Логоса, казано е „…и светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Иоан 1:5).Търсете тази некъсана нишка на Божественото, влязло в преходността и характеризиращо епохи и образи на духовните вълни!

Но обезсоляват ли се Ученията? Ако някой сега проповядва дуализъм, то значи е загубил великата тайна на това, което наричаме просперитет на човешкото мислене. Защото дуализмът като принцип на доброто и злото е мислене, а не благодатни Небе и божества! Обезцени ли се и потребата от каменни божества? Безспорно! Остана само вторичният белег, че те са събуждали ръката и ума за изкуство, но религията им се обезсоли. Така е и с непотребността на всяка отживяна актуалност – сянка на Живота! Защото съществува еволюция на човешкото съзнание, съществува и Син Човечески, и Син Божий. И няма нищо страшно в това да кажем, че трябва вече да се освободим не само от животното, но и от човека!

Опасността от обезсоляване и на новото задължава носителите му да отидат сред света – „Вие сте светлината на света“. Учениците Му показват колебания и съмнения, защото носят личен дом и личен свят. Това е човешкото, но божественото остава – солта, Учението! „Вие сте солта, светлината на света“. И ето контрапункта:„Нe може се укри град, който стои навръх планина.“ Това е илюстрация – вие сте онази планина, на която се казва благодатната тайна на блаженствата и се прави преображението. (А трябва да се преобразим!) Не може да се скриете, че изповядате нещо, когато излъчвате – макар и в низините вие сте светлина. Носите ли едно Учение, няма начин да не дразните очите и душевността. Христос е нова вибрация за старозаветието и нейната светлина дразни. Ето защо не е за учудване, че нищожеството или бедността ще надигне глас: „Той е богохулник!“ Каква непристойност е да се изричат неща, които са само земен глед! А „богохулникът“ стана Бог! Той даде на милиарди идеи. Сега пък се страхуват някой да не ги смени. Това е ужасът на късоумието на човечеството – умът има граници в своето ментално поле, но Духът – не! А Този, Който ражда едно Учение, е Духът, Той дава ключа за храма и чашата на причастието в олтара – с Дух и Истина Бог иска да Му се молите!

 

Учението е светлина, то е големият град, който всеки може (и трябва) да види; магнитната сила, която зове. Затова трябваше да се освободим от скинията – за да влезем в храм. А тази година сме извикани не само на бдение в храма, извикани сме на Мирово битие!

Вие сте солта на живота, значи вие сте битието. Не го обезценявайте с идеята само за съществуване и порочната дума оцеляване! Наистина мизерията гостува, унижението обезличава – но така е за тези, които имат страх от живота. Бремето е много тежко, но Христос изрича: Моето иго е благо! Щом го е рекъл, е истина!

  • Матей, глава 10:
  •  
  • 34.Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч;
  • 35.защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка `и, и снаха от свекърва `и.
  • 36.И врагове на човека са негоивите домашни.

Учителят на Любовта, Учителят, Който остави най-смирено изживения път, Който възхвали самарянина, да носи меч вместо мир!? Какъв е тогава този меч? На истината! Не може Любовта да всажда ненавист в домашния уют, защото той е изходно начало на социална и биологична даденост. Но над тази клетка на биологично-социалния организъм стои мечът на истината, който, внесен в социалното битие като учение, създава разлъка. И тогава нищо чудно, че могат да се възправят домашните един срещу друг. Този меч разкъсва един мир – мира на сънливостта, на безучастността, на илюзорната благополучност – Не мир, а меч! Меч, който е лъч на будност; меч, който пробожда с идеята за свобода.

 

Но с кого най-напред трябва да се разлъчим? С бащата, майката, свекървата у нас. И забележете колко странно е казано: дъщеря от майка `и, снаха от свекърва `и;, но не син, а „човек от баща му“!

 

Човек трябва да се раздели с онова, което в себе си е наричал баща – навикът да живее в условностите, в които е роден. Тази традиция, тази изповедност на шатра и храмове, този ужас на ограничената стъпка – от него трябва да се разлъчи. Баща е нашият изживян ум. В Адам, в менталното тяло, има и възвишени, и достатъчно унижаващи ни мисловни еманации. И вижте колко ясно е казано в Посланието: „На забвение прати моите тревоги и чужди клевети, та недостойно слово и дело да нямат присъствен ден!“ Да нямат присъствен ден нито зломислия, нито злодействия. Значи вие, които сте солта на земята, първо трябва да се разлъчите от баща си, от своя мисловен свят, за да сте свободни в идеята на духовното прозрение. Това е тайната – свобода от преходния човек!

После ще каже: „Дъщеря от майка `и.“ Жената е изявеното искане - тя е астралът, желанието. Астралните желания, цялата себична емоционална влюбеност, всички грижи, които считаме толкова задължителни в кръга на семейството, на социалната цялост, на държавата, на църквата – това е майката! Тя обаче е и дързостта на раждането – защото астралът е най-близко до тялото. Ние трябва да се разделим от нейните нисши потреби, за да изградим майката на Всемирното. Именно тук е двубоят между дъщеря и майка.

И още: „Снаха от свекърва `и.“ Колко мистично и реално вярно е изразеното нарицателно – снаха и свекърва! Дотолкова реално, че дори и най-доброто поведение на едната и другата трудно ги сродява във взаимност. Защото не могат да се изживеят в проникновението на седемте подполета на астрала. Ревността, породена от себичност, остава все още много властна над саможертвата, която трябва да се направи. Свекървата не може да прости, че синът `и е „обсебен“ от снахата, не може да го предостави на друга грижа. (Разбира се, сега понятието свекърва се смени, казва се „майката на съпруга ми“, но това е само илюзорност, защото поведението е същото.) Безспорно и снахата няма да изживее кражбата, която майката иска да направи на онова, за което пък тя се жертва.

Това е спиралата на нашето искане. Събудената, нововнесената вътре в човека снаха, т.е. новата идея, която е в двубой със свекървата, с властницата на дома. Този двубой е неизбежен. И затова в историческото и социалното битие отношението снаха – свекърва е получило оценка нетърпимост. Да, няма да се търпят, защото един нов човек влиза в дома, един гостенин на нова идеология или ново кръщение.

Това е вътрешната борба у нас, предсказанието – не мир, меч донесох, донесох огледалото на голямата Истина!

Какво значат тези стихове в подтекста на сегашното ни Послание? Когато ядем свещено осветения хляб на Мъдростта и сме съзнали, че няма да правим трапеза и бдение, а Мирово битие, тогава няма свекърви, майки, бащи – има деца на Отец и Деца на Деня! Това е йерархията! Ето защо Христос казва: „И врагове на човека са неговите домашни!“ И в социалното ни битие, и в духовния и мисловен наш свят това е една жива истина. Коя майка отива да измъкне своето дете от храма и Го ругае! Дева Мария. И няма нищо оскърбително в това, защото тя е майка. Макар че при Неговото кръщение `и казват, че Той стои за спъване на мнозина и че ще прободе сърцето `и, тя отива с тревога в храма и го сгълчава: Защо, Сине, тревожиш мен и баща Ти – да ходим да те търсим! А Иисус, дванадесетгодишният, `и разкрива в детската си мъдрост една от най-великите тайни: Аз трябва да бъда там, при онова, което е на Отца Ми! Ето борбата на Духа с мисълта и душевността. Той е трябвало да бъде в онова, което е на Отца Му, а те искат да Го приберат в своя дом; в мисловния, в душевния си свят. (Защото Витлеемската звезда е тайна само на влъхвите!) И пак тя, майка Му, казва на сватбата в Кана Галилейска – свърши това и това! Какво общо имаш с Мене, жено? После ще я видим да плаче при Разпятието, защото е илюзорно да се мисли, че една майка ще е съгласна да види сина си разпнат, макар след време да го направят и Бог. Като Мирова майка – да, но иначе...

Иисус чува неведнъж от близките Си упреци, молят Го: „Хайде, направи някакво чудо, какво чакаш?“ Това са домашните! Така е и в личния свят, когато изкушението ви кара да направите нещо. А Той много добре отговаря: Не е дошъл часът Ми! Трябва да се въоръжите с търпение (първата нота на стълбицата на добродетелите), за да изчакате своя час. Непресметнатата смелост е пагубност, закъснялата плахост – унижение!

Има ги и словоохотливите лъжци да се хвалят: „Ние сме толкова близки с Него!“, катерейки се по стълбата на илюзорните величия и лъжи. Защото искат да Го откраднат за себе си! Това е другата обида – когато някой се закичи с гирляндите на близост и си припише добродетели, които не притежава. Тези също са „домашни“, както имаме и домашни животни... Въпреки това за народната поговорка „Храни куче да те лае!“ има един неправилен тълмеж. Разбира се, ще те лае, щом влизаш през плета! Този, който дава хляб, може да не дава и свобода. Това трябва да се разбере! И който си позволява да играе ролята на близък, а хлевоустието му няма измерение, само се облича в дрехата на близост. Бил ви очистил обувките, а ви пречи на пътя! Това не е добродетел! Затова врагове на човека са неговите домашни.

Живата защита на Посланието тази година е че сме извикани на Миров път, на Мирово битие! Следователно негативите са промити. Не могат да се спрат соковете на едно културно, духовно или религиозно битие. Те хранят както стеблото, така и короната на голямото дърво – Учението. Но когато човек изповядва едно Учение, трябва да не се страхува, че е светлина на град, който може да се види, а оттам да понесе упреци; да знае, че донася размирие, което носи мир. Трябва да се скара в себе си, да се отдели от себе си! Когато станете капка в океана на всемирната еволюция, тогава сте на мирово служение.

  • Матей, глава 24:
  • 4.А Иисус им отговори и рече: пазете се да не ви прелъсти някой;
  • 5.защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: аз съм Христос; и ще прелъстят мнозина.
  • 6.Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят.

Гъмжило от гадатели и пророкуващи апокалиптици, хиляди с различни свои виждания, посветени в някаква кошара, вместо в пещера, баейки още на брашно и хвърляйки боб, говорят за велики тайни и за края на света! Едни отидоха чак на океанските острови, преоблечени в бели одежди, да чакат апокалипсис! Чакаха, чакаха, отложиха за две години. После отново отложиха. И скоро пак... Други обещават, че ще възкръснат без елементарното познание, че за възкресението е нужна одухотворена материя. Трети, далече от голямата тайна да различат Иисус от Христос, си намятат дрехата на пророци.

Щом стане някакъв конфликт в природата или някаква война, веднага вестят – „край“. Това е безотговорност и незнание, че Космичната даденост, че цялата природа е един жив организъм, който изживява болезнености в йерархията да усъвършенства материята си! Още в първа глава на книга „Битие“ е казано, че Творецът създава живи души. Те също еволюират, те също имат свой гърч. Вселената има своите битки. Тези боеве стоят и в клетъчния свят на човека-микрокосмос и той безспорно понякога ще събужда изживян страх или проявена смелост. Така е в цялата природа. Но онзи, който не знае закона на еволюцията за тази планета – че седем духовни раси трябва да ни изравнят с божествата, може в увлечението си да каже: „Ето, светът свърши!“ А Христос така чисто предупреждава: „ала туй не е още краят.“

Безспорно е, че тези, които са Го слушали, когато получават Откровението на Иоан, до такава степен земната им воля е опленена, че вярват в започването на Апокалипсиса всеки момент. Но както виждате и след две хиляди години той нито е започнал, нито ще стане днес или утре. Внушеният страх е най-тежката болка на човечеството. Трагично е, че религиите употребяват този феномен на психическа депресия, за да манипулират послушание. И само просветлеността, вътрешното озарение, пътят на Мъдростта е който може да освободи от него човека, защото Любовта, молейки за прошение, не дава знание за свобода от страх.

Войни ще има, бунтове ще има, вулкани ще има! Как едно социално общество ще градира своя вътрешен глед за съвършенство, ако не се извика в него напрежение за нещо? Никой не може да оправдае войната, когато я преценява от стойностите само на изкованите закони. (Въпреки че когато държава я употребява, търси опорност в законите.) Войните като социални беди са наистина нещо неимоверно жестоко, но като еволюционна градация те раждат открития и ценности за съвършенство. Разбира се, цивилизацията вече трябва да се освободи от тях, защото събудените органи на познание надминаха властта на материята. Вече сме в еволюционната вълна на шестата подкоренна раса и оттам на влизащата в живот Шеста коренна раса. Това трябва да се разбере, а не да се образуват формации на пацифисти и след това да се гласуват закони с бюджети за войни. Или да говорим за миротворство само когато нашето благополучие е налице, а да отричаме чуждата благодат.

Така че еволюцията на човешкия организъм и цялата космичност е потребна, а не „пророците“ да обявяват Апокалипсиса... Това е не само липса на прозрение, а и гибелно поведение към онези, които са търсили някого да им каже: „Ето тук е светлината!“ Затова предупреждението е ясно – пазете се да не ви прелъстят!

Идеята за прелъстяването е много сложна. Тя граничи и с т. нар. прелюбодейство. Прелъстяването е чужда воля, която упражнява идеята да унищожи собственото ви поведение. А колкото до прелюбодейството, то е взаимно унищожаване в обща наслада. Може ли да се прелюбодейства с насилие? И най-странното е, че при Христос водят само прелюбодейката без прелюбодееца!? Величието на Учителя е в преценката: Всеки, който е пожелал в сърцето си, вече е прелюбодействал! Ето свобода от акта на физиологията, за да се говори за тайната!

Тогава какво значи „да ви прелъсти“ – значи да ви поднесе нещо, което не е било. Ами така затвореният кръг ще позволи ли промяна? Защо да няма право някой да дойде в името на нещо ново?! А пък ако това учение е Божие (както казва Гамалаил), то ще си пробие път; ако е човешко, само ще се разруши! За да говорим за прелъстяване, трябва да намерим един обект, който ни блазни, та нашата субективност да стане негова жертва. Христос не съблазнява ли с идеята, че е Божество и че освобождава от веригите на юдаизма?!

Много точно е казано: „...мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: аз съм Христос.“ Само един провинциален ум може да повярва на някого, че е Христос, когато му направи няколко чудеса. Не! Христос е свобода, безграничност на въображението; Христос е вътрешно живеене, тайна – да носите в себе си космичната цялост! Той не е това, което Го е направила църквата, а дарение, благодат! Той не Си служи с астрални центрове – Иисус не е бил ясновидец или яснослушащ, не е правил сеанси, защото е цялост. Този човек, Който е и Бог, е имал откровението на Божеството в Себе Си! И няма място за съмнение и за съпоставка. Стотици могат да се правят на Христос и да играят роля на съблазнители. Но съблазнителят има стойност, само ако някой му признае съблазънта. А че дребномисленето може да го обожестви – това си е негов проблем. Съблазънта, говорейки: „Аз съм Христос“, прелъстява само невежеството. Будността на човека е израз на неговата вътрешна прозримост. Много са кратки и ясни думите на учениците Му: Той поучаваше с власт! Това е достатъчно да бъде познат – носи ли причастие, което прави човека обновен; дава ли му битие, което го прави властник на знанието; открива ли му пътища, които не е ходил.

Еволюцията в социалния, биологичния и природния организъм, както и на душевността, са и ще бъдат. Точно тук е тайната да не търсим спомен за човека, а да живеем с динамиката на Деня – бог в развитие. Това е достатъчно да смути човека, за да се освободи от първичност.

Така че и за боеве да чувате, и атентатори да взривяват света, човек да иска дори себе си да унищожи – пак няма да е краят на света! Едно откритие като атомната бомба е идея човекът да се унищожи, но не донесе край. Някой да е мислил, че ще гостува на други планети? Истината е, че еволюцията и богодарението, вложено в човека като дихание, ще го изведат там, където му е времето!

  • Марко, глава 1:
  •  
  • 16.А като вървеше покрай Галилейско море, видя Симона и брата му Андрея да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари.
  • 17.И рече им Иисус: вървете след Мене, и Аз ще ви направя да бъдете ловци на човеци.

В историята човешка ние вървим край голямото море на астралността, която се манифестира и във физическо битие.

Чрез астрала, чрез неговата енергия живеем тук. И когато съзрем физиономии на ума, неосъзнати в служение, когато съзрем тези „рибари“, трябва да кажем: „Станете ловци на човеци.“ Това е тайната – свобода от водата, от астралния образ на светлината, за да се качим по стълбата за човека. Никой в света: нито философ, нито религиозен водач, не бе изрекъл необходимостта от тази промяна – освободете мрежата от водата, т.е. освободете своето астрално битие, за да ловите кого – ума. Тръгнете след Мене, станете ум, защото Моят дух ще ви храни с идеи и ще можете да ловите човека, Адам. И това е добре изразено по-късно: Ессе Ното!– образецът на човека бе даден в Неговото лице. Така Христос им каза, че са божества; когато ги събира, внушава в душите им тайната, че те ще учат онова, което ще ги направи Ecce Homo!

След Мене вървете! – Къде отиваш? – Елате и вижте!... и остават цял ден при Него. (Има един паралел – когато учениците на Питагоровата школа са в съответната духовна възраст, за да събеседват със своя учител, той ги кани в личния си дом и им дава Книгата на знанието.) Какво им казва после Христос, че така неотлъчно Го следват и достойно проповядват: Не вие, Аз ви избрах! Това е воля за покорност, която Му е потребна, за да направят те след това апостолство. Защото самообладавайки се, че са велики, са можели да изгорят в себелюбие. Духът е, който избира, той извежда душевността и мисълта в живот – да се ловят човеци – себе си да ловите! И именно на човеци Христос казва: вие сте солта на земята, защото ви дадох тайната на Учението, което ви прави ессе Ното!, прави ви не каменни божества, които матроните съзерцават и писатели им пишат възхвали – прави ви живи човеци, събуден ум и приложна душевност за храм и божества!

Какъв преход! Може да се опонира, че винаги е имало хора, че е имало божества, които са давали тайни. Да, но до Христово време човеци в себесъзнание и велико служение на историята е нямало. И досега някои още си играят на стихийни сили и на гонене на дяволи. Човешката мисловност още не може да се освободи от фойерверките на илюзорността. Така че свобода от астрално поле на път за ментала – това дава Христос! Сега трябва да се освободите и от Адам, за да живеете в Мъдрост като осъществяващо се божество. Мъдростта ще ни направи ловци на богове – богове в развитие. Защото тя е не менталът, а интуицията, причинният свят – великата тайна на бъдното ни.

  • Марко, глава 2:
  •  
  • 27.И думаше им: съботата е направена за човека, а не човек за съботата:
  • 28.Тъй че Син Човеческий е господар и на съботата.

Дори с всичката кал да намажем днес очите на съботяните и да ги пратим в Силоам да се измият, не ще разберат, че съботата на старозаветието не е властна. Що за християни са тогава – да празнуват съботата, за която Христос по безспорен начин казва, че тя е създадена за човека, а не човекът за нея, че господар на съботата е Син Човечески. Той не остава само Син Човечески и влиза във вероизповеданието като Син Божий! Как може да празнуваш съботата, когато Синът, след като е бит, разпнат и сложен в гробница, възкръсва в неделя? Този божествен път, който е извървял до Голгота и Възкресението, всичко, което прави, е волята на едно ново битие. На кого вярват тогава? На Мойсей ли само, който е един пророк, оставил заповеди? Но те били Божии... А Христос е Синовност, Дете на Отца! Ето веригата на робите по душа – те нямат нужда от външно робство – робуват на четвъртата заповед, въпреки че Божество ги освободи от тежестта на земното притягане! Упрекват Го, че учениците Му работят в събота, че не си мият ръцете – в какво ли още не. Само в едно не могат да Го упрекнат – че роди в тях идеята за недостоверността на „божието“ им знание. И сега стоят властни нелепостите на изповеданието – кълнат се в златото на храма, а не в олтара. Това правят чудатите изповедници на инкубаторни религии! Не съботата носи Диханието, а човекът! То е дадено, за да стане той бог. Отива ли сега някой да се помоли на Афродита или на Изида? Да се възхити – да, но да се помоли?!

Така Той – този Човек, сплита жив плет, за да пази Учението – дава великата тайна, която трябва да съхранят: Син Човеческий е господар на дните! Тогава да се изрече това, значи да се плати данък с разпятие! Наистина каква смелост е да се опровергае нещо, което в Десетте Божии заповеди стои: Седмият ден е събота на Господа, твоя Бог.

Защо всичко това хармонира с Посланието? Защото сме извикани на Мирово битие, което не може да бъде ограничено от човешки и земни изповедания. Сега някой ще каже, че свята е неделята. Не! Онова, което ражда Духът и което благословя Отец – то е силата. Духовните вълни определят, не традицията. Син Човеческий е господар на дните и Той е, Който ще ги уплътни. Иначе още щяхме да стоим край огньовете, да правим молитви с гирлянди и нашарени лица и да гоним зли духове! Изгонете ги от себе си; разделете човека от бащата, дъщерята от майката; намерете начин да се целунат снаха и свекърва! Това не могат да разберат не само в християнския свят, където липсва идеята за еволюция и прераждане, но и в далечния Изток, който винаги е бил извор на мъдрости и на големи учения. Западът е скован в мисловен ледников период, а там, където вярват в прераждането и еволюцията, още се къпят в Ганг! А планетата ни трябва да бъде одухотворявана, за да остане само онова, което не може да еволюира. Някои ще си останат при съботата и няма да възкръснат, тъй като живото възкресение е отричане на догмите. Не възкресение, когато дойде краят на света, а във всекидневието, защото Той рече: Аз съм Възкресението и Животът.

Няма място вече веригата на насилственото повеление на пророк срещу Месия. Разбира се, убедеността влиза в душата на будността, но не и на традиционната костеливост. Костеливостта е като образ на непреходност. Но и от костеливи орехи ядката лесно се вади, ако ги стоплите. Затова костеливостта трябва да бъде внесена в пещерата на Любовта. И тук е тайната на думите Му: Благославяйте тези, които ви клеветят. Врагове на човека са неговите домашни – благославяйте ги! Това се иска в днешния ден на пробуда и свобода – иска се прозрение за преходност. Ето какво не могат да разберат хората, защото не се осъществяват в еволюция, а в себедостойнство без достойнства!

  • Марко, глава 12:
  •  
  • 10.Нима и това не сте чели в Писанието: „камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла:
  • 11.това стана от Господа и е дивно в очите ни“?

Има няколко исторически камъка за човечеството. Единият е, на който Иаков сънува великия сън, че от човека до Небето има една стълба, по която трябва да се качваме. Неслучайно една българска поговорка казва: „Да спи зло под камък“ – отдолу трябва да остане недоразвитото в човека. Ето защо и главата на Иаков е положена върху камък. Друг затулва гробницата на Иисус и е отметнат от ангели. Човечеството още не знае тайната на камъка – в него е сложена първата енергия за отработване на физическата материя.

Имали сме най-напред едно око, което още не е орган на проницание, а само на ориентиране. След това с две очи започваме да четем. Разбира се, някои и с тези очи не могат да прочетат тайните, които Бог е оставил било на камък, или книга. Други могат да разчетат Писанието, но няма да проницаят това, което Христос изрича – че тези, които само зидат още, не усещат ъгловата връзка, която дава Учението. Неоценката идва от това, че те не могат да разберат новото (а винаги ще има нови Учения). То се отхвърля от ония, които знаят само да зидат, но не могат да служат.

Голяма е разликата между зидаря и служителя. Мнозинството хилядолетия гради своето религиозно съзнание, своята обредност и поклонение, но отхвърля камъка, който ще стане ъгъл на храма. Ъгълът е разделното начало на минало и настояще. Дошъл е часът на тази синорност, но трябва да се знае великото тайнство. На това учи Христос учениците си: Нима не сте прочели...

После е казано: „...това стана от Господа и е дивно в очите ни.“ Стана, но когато възкръсна! Преди това учениците Му имат много съмнения. Вартоломей иска да му покаже Бог, а като възкръсва, Тома иска да сложи пръст в раните Му. На единия ще отговори: Толкова години Съм с вас – не позна ли Бог, а на другия: Тома, блажен е, който е повярвал, преди да види.

Този, Който се пази най-много от това да не бъде наричан Божество, упреква Вартоломей, че не е имал очи в душата си да види присъствието Му. На юдеите непрекъснато им се е внушавало, че Божеството е нещо далечно, страшно, отмъстително; че нямат право да произнесат името Му. Те преливат божествата с ракии и с вина – и сега все още! Защо тогава се обиждат от живото божество, което пие с винопийците? Защото човекът е елементарен – живее в страх от богове! И колко естествено Христос им казва: Не позна ли Бог? Не за да Му се признае величие, а за да разберат, че боговете са вътре в човека.

Хората се чудят как да загубят Христос, как да го унищожат. Той е убиван от собствените си уж изповедници. Атеистите поне нямат прозрение! Може да имаш добродетели, може да си най-моралният, но прозрението за божество е същност!

И все пак Христос е жив! Делото на Иисус е Христово независимо от упреците, независимо от това, че врагове Му са домашните. И така – това стана от Господа и е дивно в очите ни. Всичко, което очите не могат да схванат, умът не може да прочете, духът не може да прозре, ще остане дивно и чудно в очите на човека, защото гони от себе си Божеството, за да даде място на себичността си. Чудото се цени повече от прозрението – това е грешката на човечеството! Чудото хилядолетия е било достатъчна подбуда за убеденост да има вероизповедание, но когато идва време да се знаят тайните на чудесата, религията се оголва. Тогава ще кажат:Този е богохулник, а за нас ще стане Бог Син! Така се оголват идеите за чудесата, защото зрелостта на душата получава своята просветност, оттук и своето велико посвещение за жертва и служение. Всъщност нищо не е дивно, защото всичко е божествено. Който има очи за божественост, ще каже – тук е Бог в Живот, а не да се възхищава на евтини шарлатании. Живият Бог е утрешният ден!

Трябва да признаем цялата неизмерима щедрост на Планетния Логос в дарение за 1997 г., годината на нашето Мирово битие. Не е преходна, а чакана и благословена година! Благословението е едно от най- великите блаженства, затова Христос изрича: Благословени миротворците, защото те ще нарекат Синове Божии! Има блаженства, в които е казано, че ще видите Бог, но блаженството на миротвореца е да бъде син на Бога!

Ето защо много бдителност ще ни бъде потребна; много отговорност като измеримост за социално служение трябва да приложим и неотстъпност от това, че Мъдростта е житейска съдба, че Учението вече е битие. Така към добрата воля на света ще дадем плод добри дела, с които трябва да чертаем път на събудените и тревога на чакащите и искащите. Защото религията е най-великата тревога, която човечеството трябва да има и има!

Благословена годината, която ни донесе това велико Послание; блажени нозете, които ще имат дълъг път на служение, и волята, която няма да смути щедростта на ръката; благословени Мъдростта, която осенява душата на всеки, и вечното Слово на Отца ни!

 

Народ без светилища е дете без дом!

 

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993