Зареждам...
Лъчът на доктрината

Лъчът на Доктрината

Като принцип и като осъществяване Лъчът на доктрината е свобода от идеята „зло“!

Всяка звезда може да бъде Витлеемска за тези, които са чули хор от ангели, дочакали овчари и приели мъдреци. Време е вече мъдреците да бъдат събудени в нашия душевен и мисловен свят. И точно това върши Лъчът на науката – петият лъч от основата на изграждането на Всемирната цивилизация, в която безспорно най-съвършеното творение е човекът. Този лъч черпи своята духовна сила от ума и затова е най-тревожният проблем за човека, за Адам.

Разбира се, не само науката взема трапезен хляб от полето на ума. Религията не е негов плод (за нея има друг лъч), но това, което храни религиозното убеждение, за да бъде достояние в пътя на човека и за изграждане на олтар, трябва да мине през ума. Вярата може да създаде религиозно вероизповедание и почитание, но умът прави концепции и прилага обредност. Обредът е ум, приложен с естетична и емоционална зарядност. Христос казва на самарянката: „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Иоан 4:24). Но хората Му се кланят предимно с ум – с обреди, които понякога са дори жестоки. (Жертвоприносът – този стар магичен обред, стои в еврейството на първо място.)

Приложният ум в една естетична подготовка и един емоционален взрив създава и психозите на религиите. Мистериалните ходения са цели процесии, които в Лъча на молението изпълняват мисловен дълг, фиксиран в обредност. Повелята е Божествена, но поведението – мисловно! И десетте Божии заповеди – дори да са дадени от Саваот, имат приложение, което е поведение на ума. Затова Моисей е обиден, когато вижда поклонението на Златния телец. Обиден е приложният ум, науката е обидена – той е учил свещеното знание на посветените, а евреите са още със своя първичен ум.

Науката и теологията наистина имат съпровод, но и въстават една срещу друга, за да могат цялостно да градят човека. Религията е имала дързостта да нарече науката „слугиня“, но трябва да признае и знанието на науката, и проницанието на философа; да ги признае за усвояване и приложност в една историчност. Не може да има човек вън от нея, защото Отец се вижда в историчността и чака нашето богоосъществяване. Ако това не направи човекът, ако не се осъществи в историчност, която започва от неговото пещерно живеене и стига до възкресението му, той не ще бъде Син на Бога! Ето какво са вършили седемте лъча. Оспорвали са се, за да се съгласят; разделяли са се, за да са в единство – заради човека!

Бог създава физическия човек, Той повелява да има Слънце, Луна, звезди. Защо тогава една културна Атина някъде в VI век пр. Хр. (по времето на Перикъл) решава да налага най-тежкото наказание на онзи, който разпространява астрономически знания? Питагор вече бе казал, че Земята се върти около Слънцето, а в Атина – люлката на културата, на философията, Народното събрание гласува закон срещу тези, които разпространяват астрономия!? Не е ли наука астрономията? Дори в старата асиро-вавилонска държава тя е нещо повече – астрология.

В периода на Адамовото пробуждане религията е била и наука, и философия, но диференцирането им слага отделни линии в ръката – анатомически очертава и линия на ума, и линия на вярата. Разбира се, има и други линии – на съдбата, на живота и пр., които отразяват самосъзнанието, че живеем в историчност. Съществува и линия на науката. Лесно се вижда линията на ума, но малцина могат да забележат тази на науката, дарение на великия Меркурий (както линията на изкуството е на Аполон). Наука без ум не може да има, затова така живително и релефно върху човешката ръка е сложен белегът на ума. Той изгражда целостта на великия Адам в сътрудничество с останалите лъчи. Човекът не може да мине без религия, без философия, без изкуство, а в коя йерархия, с кой лъч той ще работи, е предмет на историческо търсене. Затова всяка линия в човешката длан, била тя малка или голяма, свидетелства за събудени отношения към света на предметността и към света на метафизиката.

Меркурий, т.е. Хермес, или Тот, е баща и жрец на науката. Едновременно с това е и търговец, и апаш, но всъщност ни учи да крадем от своето анархично поведение, при което пилеем безотговорно мисловна енергия. Защо да не крадем от нощните си часове, за да правим изкуство, философия, наука... Така че Меркурий, колкото е бог на крадците, толкова е бог и на дисциплината, когато ни подбужда да спестяваме сън и почивка.

Лъча на науката можем да изведем от свещените книги. В първите три глави на „Битие“ се дава идеята за Сътворението. Кой може да каже, че това не е една наука! Там се чете първата страница от великата книга на Космоса – от небето и земята, през тъмата и светлината до Адам, до менталния свят. После на това творение, на ума Бог дава дихание – дава Свое присъствие. Вертикалният гръбначен стълб на човека може да поеме върховната енергия на Отец. Иначе и животинският свят е сътворен с живи души – но няма живия Дух! Адам и Ева стават като боговете, да знаят що е добро и зло! Идеята добро и зло – това е голямата наука, с която се диференцира човекът в еволюция.

Науката е събудено търсене на знание и приложена воля на дързост! Затова човек трябва да отиде на земята – да се учи: с разтърсващото копнение за знание на Ева да пише чертички в своята длан; с личната си воля да познае най-напред себе си, за да познае и боговете!

И когато се отгърне страничката в донаучното мислене, което е драснало първата чертичка и е написало първата нота на идеята за наука, крадейки енергия от менталното тяло, за да чертае линията на ума, ще се види, че още тогава е създавана наука. Милиони години е работено в първичното до онзи Адам, който е трябвало да заспи, за да се изведе от него Ева, а тя да има съблазън за знания! Ето първия тревожен и в същото време експулсивен лъч на откритието – роденото желание за знание. (Защото желанието е най-близко до материята). Рефлектирането в астрала протегна непокорна ръка и яде ябълката, за да сложи първата верига на бягащия, на пъргавия „луд“ ум. Затова ябълката е символ на менталната енергия, на енергетичната тайна на мисълта!

Но кой съблазнява Ева? Змията – мъдростта! Менталният ни свят се облъчва от причинността – от Божието дихание, за да стане гъвкав и да открие своите тайни. Ето взаимността – менталното поле дава, но и ние го обогатяваме, когато у нас се събуди Духът! Какво е откровението – будност; какво е пророчеството – виждане! Следователно и ние даваме пробуди, множим тайните на мисловното знание, защото менталното поле е изява от Бога, но не е Божествеността! Белязаните личности взимат от Божията трапеза и внасят нови вибрации на енергии, които повдигат човешкото ниво, като предават на общия мисловен свят една преливност на духовност и будност. Идеята за великата дързостна ръка на Ева е идея за наука и знание. Стои една повеля: „Не яж!“, но самата теза е ясна – Дърво на познанието за добро и зло. Това е принципът на науката и законът в еволюцията: плюс – минус, тъмнина – светлина, да – не.

  • Бъдещата пътека на науката е единство, но чрез полярности се осъществява еволюиращият бог-човек!

Той трябва да познае цялата вибрация на света от плюс–минуса до Единството. Така научавайки великия закон – добро и зло, който е част от бъдещата наука на развитието, познава пътя до Своя Отец в една нагледност и приложност.

И става нещо много странно – след като Адам и Ева, т.е. умът и астралът, започват функционирането си, животинският свят отива пред Адам, за да бъде познат. Диханието прави Адам божество, което получава и Лъча на науката – затова на него са представени живите твари, да им даде имена. Той им слага вибрационност, която те трябва да разгърнат, да осъществят, за да преминат от царството на животните в царството на човека и после – в царството на боговете. Умът дава науката за имената! Представете си какво е знаел Адам – знаел е точно каква вибрационна нота да даде на съответното животно, с която то да се хармонизира с право на съществуване и развитие! Това е наука – наука за индивидуализацията, т.е. за излизане от пещерното стадно състояние. Сега ние ползваме Адамовата словесност. Дори Иисус, наричайки Ирод лисица, знае какво е лисица, за да го характеризира така. Ето каква наука е трябвало да даде Адам, за да определи: „Ти си лисица, ти – лъв...“

Често казвам, че сто миши опашки не правят една лъвска, защото лъвската опашка отговаря на лъвска глава! Наистина, англичаните са взели една поговорка от Соломон: „По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв!“, но така е – за някои е по-лесно да бъдат живи кучета...

В човека е вложена цялата творческа сила на Бога и затова е възможно той да познае света. А името е специфична енергия. С вибрацията „лъв“ това животно става лъв, друго с „лисица“ – лисица, с „плъх“ – плъх. Ето колко диференцирана енергия носи всеки! Отделен е въпросът, че животните имат групова душа и тя е вибрация на даден вид, на дадена категория. И хората трябва да променят имената на децата си, за да се сменя аурната верига, кармичната обвързаност в един семеен род. Ако някой потърси изворите на гъвкавостта и жизнеността на българите, ще види, че покръстването ни смени вибрациите. Наистина отидохме в робство, но робството с друга енергия нямаше да издържим. Това са големи неща – име и от него школа и история. Точно това прави Адам – една духовна школа на нови вибрации.

Така големият лъч на науката започва от едно инобитие, за да се върне в истинското битие. От този момент идва разслоението на доемпиричното, дометафизичното, доокултното знание. Всичко, което по-късно е изграждано, е една пулсация на Лъча на ума в неговото осъществяване, но изначало науката е била универсално знание.

Първата практична наука, която човек започва да учи, е да се защитава в света, в който присъства. Когато излиза от пещерата, той трябва да се себесъхрани от стихиите и тогава ражда идеята за стихийните божества. Човек се усеща и като биология, и като психика, чрез която изживява страх от неизвестното. Има светкавица, дъжд, буря, звяр и той трябва да прояви рефлекс за себезащита. Психозата на страха като рефлекс, събуден от незнайната тайна на природата, ражда от своя страна идеята за молитва. Молитвите идват като сигурност пред стихийността, която постепенно в своята еволюция човек ще трябва да овладее, защото няма по-голяма стихия от тази вътре у него. Срещу външната стихия му е дадена пещера, срещу дъжда той измисли чадър, но има ли външна защита срещу вътрешната стихия?! И тъй като човекът е нямал още набогатено тяло и поле на ментала, той рефлектира в защитата – събужда гъвкавост в мозъка си, за да приема лъчите на ума.

Идеята за приложна защита започва да ни извежда и вече чрез ума си раждаме доктрина. Затова този лъч наричам Лъч на доктрината. Първата доктрина е тази на очите. От нея човек започва самосъхранението си и създава идеята за поклонение. Именно тогава стихията се обособява като божество. Тя може да бъде „съзерцавана“ с молението и това става доктрина на сърцето. Вярата за облекчена съдбовност кара човека да коленичи. Доколко е получавал верен отговор, когато се е молил срещу светкавицата, срещу дъжда, срещу бурята, е отделен въпрос, но в душата му се е налагал Бог, Когото той е свалил надолу и Който започва да го връща нагоре. Така се е родила доктрината на сърцето, която обслужва Лъча на науката. И оттук ще намерим обяснението, как със сърдечна готовност може да се отива на клада или да се понасят мизерия, глад. Събудената идея за откритие води!

  • Творчеството е живецът на нещата – будната същност на Бога у нас!

Той ражда у нас доктрината на Духа. В разгръщащата се мисловност и в тежката дреха на телесата чрез едва пробиващия лъч на духовност Бог напомня за същността Си!

Доктрината на очите дава, но умът отразява. Един от старите китайски йерарси казва, че умът е като огледало, което отразява и най-малката прашинка, затова е необходимо винаги да бъде почистван. Умът е тревожен, защото той като принцип и осъществяване освобождава от злото; той създава онова, което окултните науки наричат карма, и извиква прераждане; той акумулира плюсовете и минусите от тялото на желанията и се озарява от Духа. Умът е, който в края на краищата трябва да доведе човека до вътрешното разпятие, до осъществяване на двубоя между Дух и материя, за да не остане в това ментално тяло нито йота от съмнение. Така се постига откровение. Ето йерархията на мисловността!

Умът обаче трябва да създава бъдеще! И науката е дреха, която той си слага, за да върши подвизи за утрешния ден, както воинът облича своите доспехи и с меча и копието върши деяния за бъдещето. Значи Лъчът на доктрината осъществява борба срещу миналото, за да освободи сили за бъдещето.

Така паметта, която е пазител на миналото, влиза в конфликт с науката. Конфликтът е между устойчивото, което ни съхранява и ориентира, и евристичното, което търси тайната. А тайните като символи първом влизат в приказната фантазия на човека. (Вълшебното килимче след хилядолетия стана реалност – гостувахме дори на чужди планети.)

Провиденция е да се открива новото. Христос създава точно такава тенденция с присъствието Си на Разпятието. Той поставя на разпятие материята, за да освободи човека от идеята, че тя побеждава. Това е осъществяване и на евристичност, и на емпиричност. Той поема кръста, слага там материята и вдига ръка, за да приеме енергия, която да създаде една нова наука – от въображението на митологията за възкресение до реалното възкресение, а оттам и до възнесение. Това е наука – не само метафизична или метапсихична, а и реална! (Разбира се, разчитането на тези науки е проблем на йерархия, изградена от личното служение или от духовните културни вълни.)

Така науката сваля дрехата на паметта, за да създава ново знание, дори нова действителност. Затова човек е пратен в ново битие на земята – да учи великия урок с болка и пот.

Всеки прави наука за себе си, но когато дава знания на другите, изисква се отговорност. Който работи за себе си, се развива, но когато дава знания, може да нанесе и вреда. Поради това основният знак на науката е отговорността. Големият учен прилага своето откритие първо върху себе си. Той няма право да бъде безотговорен. Ето защо Айнщайн изживява изключително кризисен момент, когато употребиха зле ядрената енергия.Той, пратеният да създава благо, след като вижда, че откритието му донася унищожение, не може да не изживее трагично този факт. Отделен е въпросът за нравствените мерилки – кое доколко е зло и къде злото е еволюиращо. Това е етичен, но в същото време и прецедентен елемент за евристика. А наука без евристика е само памет, задържане. Традицията е убийца на раждащото се – нека си я празнуваме, да правим хороводи, да говорим за нейните ценности, но тя е верига срещу евристиката!

Заради отговорността науката си служи със символи. Чрез тях тя скрива своите тайни и така дава сигурност, че безотговорността няма да извика злина. Ето защо са съществували школи на посвещения и е създадена окултната наука. Съблазънта може да събуди излишно тщеславие за себичност и то трябва да се изживее търпеливо – до даване на клетва за отговорност.

В древните огнища на посвещения пише: „Вън нечестивите!“, „Вън страхливите!“, и вратата към Изида се отваря на онзи, който може да мълчи. Повереното знание е ключово и чак когато инициираният има силата да пази тайните, го пращат на служение. И Иисус като Син на Отца ни направи съпричастни с цялата Космичност и с Логосната Си същност, но с колко грижовност в душата Си изрича: Имаше много неща да ви кажа, но не сте готови!

Всеки човек си изгражда лична съдба и безспорно – лична култура. Егоцентризъм му е трябвало, за да може да надмогне стадото, но сега науката има грижа да го освободи от себичността, от личността, защото голямата ` и задача е универсалната ни същност, Божественото слияние. Като се започне от първичното донаучно и от емпиричното и през теоретичното се стигне до Божественото откровение, всичко е наука. Ние не можем да оспорим донаучното. Магията също е била наука – лечебна, просветна, поетична, заклинателна. Вярвам в звездното небе и категоричния императив в сърцето си – казва Кант, а повелята не е ли заклинание в душата на този магьосник на практичния и ирационален ум?!

Магията е била наука и е боравила с енергии, когато още е нямало позитивността на ума да каже кой елемент колко валенции има. (Не като сегашните магии, от които човек се плаши, въпреки че никой не може да напакости на светлия, никой освен собствената душевност не може да свали от трон.) Алхимията като вълна също е владеела такива енергии. И преди милиони години пак ги е имало, защото онова, което е кристализирало, онова, което е направено в Сътворението (не, разбира се, за шест дни, а за шест епохи), носи своята еманация. Адам по тези вибрации, по валенциите познава животните и им дава имена. Фигуративно казано – при такова относително тегло, ето какво име ще носи. Това е голямото космично знание, което в различните времена е наричано магия, алхимия... Странното е, че и сега, когато умът, дори Духът са вече господари, когато имаме откровение, още някои боравят с магии. Умът е отговорност спрямо Божието! Човек не трябва да създава нова алхимия, но може да освобождава енергии.

Така науката ще започне от първичното, докато бъде наречена свещена. Тя ще е позитивна, символична, окултна; ще е обща или частна; ще бъдат различни и методите ` и на познание, защото осенението и развитието на ума са различни неща. Умът си създава методи, за да изфини колкото може повече своя възприемателен орган – мозъка, оттам идва осенението и той прави открития. Значи освен констативната страна, която още не е отговорност, а само знание на очите, има едно степенуване – знание на въображението и откривателство. Това са методи на възможните наши усвоявания с организираната материя за познание, които умът храни. Но има още един метод, който е преимущество на Лъча на религията и дар на Лъча на волята – откровението. То е цяла наука, оставена ни от триждивеличавия Хермес. Така стигаме до екстазата и интуицията, които, приложени в т. нар. материални науки, са вече едно друго стъпало. Плотин дава цялата доктрина на познанието чрез екстазата – вътрешното знание, парадигмата, за да стане човек не само бог, но и Баща на боговете. В края на миналия и началото на този век Европа е ощастливена и от присъствието на друг голям философ и мислител – Анри Бергсон, и неговата доктрина за интуицията.

Колко неопределимо е богатството и колко малко човек умее да се набогатява! Но ученият, откривателят знае, че безсънните му нощи са ръката, с която жъне и богатее някъде. Същото безсъние го има и в Лъча на религиите – в монашеското моление, във всеотдайното чакане в пустинническата жега и жажда, които градят, разбира се, не академика, а светеца. Ето колко ширно е платното на развитието и колко отговорно е служението!

Но не само безсънието – и сънят е метод на познание. Сънят като знание има различни форми, съществуват три различни съновида: откровение, алегоричен и физиологичен. Сънят откровение просто се сбъдва. Алегоричният сън насочва и затова са създадени съногадателни сборници. Физиологичният сън се предизвиква от реакции на тялото.

Много велики учени твърдят, че след като работят дълго и стигат до нещо трудно разрешимо, знанието идва в съня им. Защо? Защото там човек е в себе си и няма пречката на долните нива на астралното поле. Медиумите обикновено донасят информация от долни подполета, но един учен може да присъства и в седмото подполе на астрала, което е в границите на мисловната област.

Безспорно основният, трапезният хляб на науката е нашият ум, но осенението за евристичност, за пророкуване, за откровение е вече причинният свят, т.е. Христовото съзнание! Христовото съзнание е цялост – живо присъствие на проявения Бог на земята. Затова Иисус извървява акта на двубой между Дух и материя – за да стигне умът до своите съвършени вътрешни познания. И ще се възправят от своя страна: емпиричност срещу метафизика, материално срещу идеално, теоретично срещу откровение. Противници ли са, отричат ли се? Външно да, но в дълбокия смисъл – не! Науката не може да влиза в противоречия със съвършеното – има само невъзможност за възприемане в съвместимост поради несъвършенството и непълнотата на ума. Ето защо винаги лежат тайни, носещи повече от това, което знае науката. Затова си позволявам да казвам, че хората са на бедни скърби жители! Може ли да се сравнява болезнеността на човека с вътрешната цялост на Христос, Който дава на света Светлина, Път и Възкресение!

  • Науката е страдание, но страдание за свобода!

Според Рудолф Щайнер интелектуализмът е изследване с ума на външната, на материалната страна на нещата, без да се вижда духовният им аспект. Това е една констатация за интелектуалността, но не и дълбоко прозрение. Човекът именно чрез интелекта си ще стигне до духовност, защото умът му служи за ориентиране – без него не може да се качи на върха! И затова Давид казва:„Рече безумец в сърце си: „няма Бог“ (Псалом 13:1). Значи, ако е с ума си, няма да го каже!

В дадени моменти науката наистина има своята динамичност във външния свят, но това не значи, че тя няма проницание за вътрешната тайна на нещата. Тайната на атома се открива, когато чрез физиката се изследват външни неща. (Макар че това се знае от посветените преди хилядолетия, а в ХIХ век теософите го предричат.) Така ХХ век не само открива атома с неговите триста птици, но и прилага неговата сила.

През Средновековието се счита, че целият свят е една книга, писана от пръстите на Бога. Така е, но проблемът е до кой лист сме отгърнали тази книга и дали собствената си страница сме отворили да четем. Книгата на Живота е със седем печата – седем тела има у нас, написани от Божиите пръсти! И никое от седемте тела не е нито безумно, нито недуховно. Всяко от тях служи на висшето откровение, а тези, които отричат материята, нищо не знаят за Божието дело. Умът е създаден чрез него да откриваме и Божественото. Колкото по-съвършен става той, толкова по-реална е мистиката. Човекът мистик знае, че с основание е материя и може да разбере защо Ева жертвено се обрича: „Желая този плод на знанието!“, защо Адам – умът, е имал и пак ще има контакт с Отца си!

Методът на познанието трябва да свърши със себевиждане. Затова древните слагат на Делфийския храм: „Познай себе си и ще познаеш света и боговете!“ Следователно науката е познание и за микрокосмоса, защото човекът е наречен така. Човек ще стане макрокосмос: в него е желанието – да знае; в него е умът – да създава наука; в него е причината – да търси следствие; в него е откровението – да върши тайнство; в него е Истината – да освобождава първичното!

 Човекът трябва в цялост да се схваща и в отделност да се осъществява, т.е. когато се осъществява като личност, да се освобождава от себичност. Тогава, прилагайки този метод към частните науки, ще се слее с космичното знание, което Лъчът на доктрината дава.

Аристотел класифицира науките според същността на знанията, според естеството на техния предмет и според начина, по който се третират техните проблеми като практични, творчески и теоретични. Под практически науки той разбира етиката, икономиката, политиката. Така е, ако ги фиксираме и замразим. Но във всяка от тях стои потенциалната възможност за творческа промяна. Не може етиката на първичния човек да бъде сравнявана с етиката на съвременника. Колкото и да са властни десетте Божии заповеди, човечеството им придава много по-други светлини и разцветки. Идеята да се освободим от известни недобродетели е предмет на вътрешна будност и озарение – както Христос променя много неща. Той не отрича възмездието, но го степенува чрез прощението!

Практичните науки еволюират. В политиката например се повтарят едни и същи понятия, но методите на тяхното приложение се променят. Когато говорим за древногръцката демокрация, не можем да не забележим, че сега в света демокрацията има много по-друга гама и други нюанси относно правата на човека. Така че и в политиката има промени, а камо ли в творческите дисциплини – в духовното творчество, където проникналите у нас повече лъчи на божествена, на причинна енергия изменят понятия, които вековете поставят, изменят идеята за онтологичното начало, чрез което се определят Бог и богове.

Науката не може да бъде статична, тя е динамична, защото Лъчът на доктрината взема храната си от менталното поле, което непрекъснато се изпълва с нови тенденции. Умът е неуморен и това е неговото голямо качество – да бъде неспирен, макар и да греши. Блаватска казва, че страшното е не когато човек падне, а когато не иска да стане и да тръгне. Не е страшно, че в този лъч се греши, че науката понякога стига до тъмни и неизходни сокаци, страшното е за този, който няма кураж да се върне и да тръгне отново. Най-голямата беда не е в това, че е злоупотребено с определени научни знания, беда е, ако не сме на стража и допуснем и в бъдеще да се злоупотребява с тях или ако спрем развитието им. А подвижността е още по-потребна в еволюцията. Науката не може да спре, след като е открила серум срещу бяс – сега търси лекарство срещу СПИН. Ако тя, открила и приложила теоремата на Питагор, не търси нови формули, просто е мъртвило! Трябвало ли е Адам и Ева да стоят в Рая и какво щяха да правят там... Тогава се прилага принципът на знанието – пък нека им слагат воденичния камък на първогрешници! И кой ли не е упреквал науката?! Дори гениални личности са грешили, когато не са могли да оценят познанието. (Наполеон отхвърля идеята на Фултон за парахода.) Знанието е универсално и затова е потребно смирено, без себична гордост да се приема.

Според Аристотел под творчески се разбират тези науки, които притежават „началото на движението“ в Онова, Което създава, а не в това, което възниква или се създава – художествено или духовно творчество. Към теоретичните науки спадат физиката, математиката и т. нар. „първа философия“, т.е. метафизиката, както е наречена по-късно.

Разбира се, не е най-същественото как ще бъдат класифицирани науките. Тревожното е доколко човечеството в разбудни времена, които му налага гърчът на историческа съдба, ще ползва правото си на откровение за нови знания и ще стига до онова, което вече не е тайна, а Богоживот.

Хуго от Сен-Виктор[4] казва, че съществуват три групи неща, които съставляват три позиции в гледището на науката. Първата група са тези, които нямат нито начало, нито край и са вечни. Това са божествените неща. Втората група имат начало, но нямат край и са вечни. Това са субстанциалностите на нещата – надфизическият свят. Третата група имат и начало, и край. Това са временните неща – делата на природата, светът на видимото, на преходното, което древните гърци наричат хаос.

  • Човекът преминава от това, което има начало и край, към онова субстанциално, което има начало, но няма край, и от него към безначалното и безкрайното.

Ето обратния процес на еволюцията до съвършеното единство с Бог Отец. Човекът притежава магичната ръка на творец – от собствения си хаос да прави поредица. Тук е правото на себетвореца!

В Средновековието науките се разделят на теология, физика и математика, като теологията вести за невидимите същности на невидимите неща, физиката – за невидимите причини на видимите неща, и математиката – за видимите форми на видимите неща. Това са класации, които се дават като методика на работата, но тайната си остава винаги събуденото божество у нас.

В поемата на Хезиод „Теогония“ се казва, че историята е преодоляване на хаоса и неподвижността. Странно е защо извежда божествата от неподвижност, след като хаосът не е неподвижен. Хаосът само чака даденото от Бог Отец на Адам – диханието.

Римският историк Тацит (55-120 г.) казва, че движещата сила на историята са деянията на водещите личности, а народът е тъмна и невежа маса. По този въпрос още се спори: кой прави историята – масите или личността? Но Тацит преди толкова време ясно го е подчертал – водещите личности!

Космологичната периодизация на историята включва три периода: от естественото състояние до Закона, период на Закона (Стария завет) и период на Божията милост (от Христос до Страшния съд). Така че всяко време и всяка дисциплина създават свои квалификации, свои школи, методики на работа.

Франсис Бейкън например твърди, че „на паметта съответства историята, на разума – философията, на въображението – поезията“.

Имануел Кант казва, че досега историята е зрелище на безумие, корист и порочност. Винаги е имало подобни тези, но както казах, не е страшно, че в Лъча на доктрината ще се греши – страшното е, когато не искаме осенението да надмогне мисловните ни възможности! Духът ни трябва да взема знания от онзи неизчерпаем извор, който има наименованието „несвършек“ и безспорно, от своя страна, да храни менталното ни тяло.

Според Георг Хегел в световната история господства и се реализира „световният дух“, който прави историята – тя е саморазвитие на идеята за свободата. Това е неговата абсолютна идея, която се демонстрира в свобода и най-добре се осъществява чрез държавата.

Хърбърт Спенсър развива тезата за биологичната и социалната еволюция.

Освалд Шпенглер отделя в световната история осем култури с различни предназначения и счита, че западноевропейската култура – не науката, трябва да ни води към обезплътване на тялото, обезплътване на света, защото културата е сбор от материални ценности, религиозни убеждения и философски концепции. Това е идея за култура към далечината – пространствената далечина, а не овладяното пространство в египетските пирамиди, където душата трябва да живее и да се освобождава от материята. Тук се говори за освобождаване с обезплътване. Ето как като дялан камък идва тезата, че материята не бива да бъде отричана, а трябва да бъде одухотворявана!

Има обвинения, че хората днес са станали приземни! Да, но преди са били земни. Пещерният човек е трябвало да се бори със земята като неотменимо присъствие. Той е можел да я усвои не като доктрина, като концепция, а като присъствие. Сега казват далечеене... Суетите и страстите, които говорят за земност, са все още ненадмогнатото астрално желание и нисше ментално съществуване, но има и дадени идеологии; има науки, които говорят за наличието на няколко тела; има четвърто измерение, доказано от онзи голям философ, физик и учен – Алберт Айнщайн, който въвежда пространство-времето като нова категория. Ето как науката ни освобождава от бремето земя, без да я отрича. И тогава можем да кажем, че ще бъдем гости на всички планети.

Да се стигне до идеята за обезплътяване, за далечина е наистина едно добро прозрение от страна на Шпенглер. В наше време отидохме твърде далече в развитието на цивилизацията, културата и науката. Така Лъчът на доктрината осъществи верния усет за намаляването на далечината.

Найден Геров в своя шесттомен етимологичен речник дава характеристика на науката, каквато, разбира се, времето е наложило: първо, тя е излагане, изказване на познания по определен ред и второ – ум, съвет, поука. Там той извежда и съответни поговорки. Българският народ има много поговорки от рода: „От ума си пати“, „Без мъка няма наука“, „Без наука няма сполука“, „Без книга чиляк е като сляп“ и т.н.

В нашата фолклорност се крие и нещо много интересно, на пръв поглед с аспект на принизеност – „Не ще баба наука“, „Учи, за да не работиш“. Такава квалификация на науката изглежда обидна, но българинът всъщност е искал да види детето си умно. А като няма начини да му каже какво е умът, той го поощрява: „Този, който учи, той ще сполучи“, „Учи, та да не работиш!“ Не бива да се слага знаменателят на отрицанието като подтик – просто нашият народ има изключителна склонност към ученолюбие... Неслучайно възрожденците ни са издавали списание „Любословие“, въпреки че сме минали петстотин години в робство. Ето каква вибрация има в душата на българския народ! И затова не е за учудване, че още в девети век градим храм на Златен век на книжнина. Защо? Защото в изобилие ни се дава и наука, и религия, и изкуство.

В една българска народна песен дори се пее следното: „Мама на Пенка думаше: Пенке ле, мила, мамина, макар да съм ти мащеха, наука ще те науча, когато ти доде сватбата.“ (Това, че говоря за фолклора, не означава, че в българската наука няма светила.) Този лъч е навсякъде, дори в душата на една мащеха, за която в нашия фолклор се говорят толкова лоши неща. И тя иска да даде приложна наука на дъщерята, когато дойде сватбата. В песента е казано как трябва да посрещне и да се поклони на кумците и пр. – свещено движение и жест! Ето една приложна страна на Лъча на науката – да сложиш ума си на трапезата на твоя събрат и с неговата възможност, получил поука, да правиш наука.

Това е големият лъч – великият магически жест на цялата менталност над нас и у нас; това е олтарният звук, който трябва да чуем – великото заклинание, с което обикновеният човек си служи, когато иска да прави наука! Така всеки по малко ще краде от своята линия на ума, за да си пише и линия на науката.

Духовният учител, посветеният, отговорният за Лъча на науката е Иларион. В някои от окултните писания се твърди, че този учител е явявал своето служение и като апостол Павел.

Лъчът на доктрината един ден ще бъде цялостен с Лъча на молението, с Лъча на проницанието, с Лъча на жизнелюбието, с всичко – това ще бъде нашата духовна цялост! В Откровението е казано, че сами ще си светим. А кой свети – Бог! Човекът като еволюирал бог!

Това е ролята на седемте лъча и ние трябва да разберем еволюцията без тревожност и без упречност. Когато сами ще си светим, тогава няма светило да ни плаши и буря да ни застрашава. Тогава ние ще излезем не от външната пещера на т. нар. донаучно знание, а от собствения си храм, където сме си запалили своята духовна светлина.

Знанията влизат много неусетно с един нов кръгозор. Този кръгозор сега е свобода от страх и грях – взривяването на най-тежкия воденичен камък на човечеството, идеята за злото: няма зло, има нееволюирало добро! Това ще бъде вътрешният надпис, с който ще се освобождаваме от енергетичната сила на персоналното зло, наречено сатана, дявол и т. н., като го предоставим на полюса на противоположността в еволюцията ни до неговото изчерпване. С това човечеството постепенно ще променя своя светоглед.

Идеята за Учението на Мъдростта е идея за Свобода и в същото време – отворена книга за знание. Време е да счупим един от печатите на Книгата на живота. Знанието ни позволява, а чаканото апокалиптично бъдеще е да укротим в себе си огньовете! Знанието е утрешният факел на човечеството!

 

[4] Философ схоластик и мистик (1096-1141 г.), глава на Сен-викторската школа.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993