Зареждам...
Върху Посланието - Евангелия

Върху Посланието – Евангелия

Само свободният от себе си може да направи Служение!

Благодатта не може да бъде напразно живяна – тя се дава, за да се осъществи Служението на това, което Посланието слага в жизнения ни път. Тъй като зримият теогон носи благословението, от което вече не може да се освободи не като задължение, а като идея на Служението, да благодарим на тази благодат за пробудата на човека, който чакаше своето пътуване в името на Себеосъществяването. Това е Пътят, който имаме. Място за страх няма. Воля за действие и съхраняване на личното ви достойнство! Благословени в Пътя ни и неуморни в Служението си!

Ние не можем да останем без поклонение пред Онова, Което вечността бе нарекла Нищото, в Което е всичко, Абсолютът, за Който не може да се каже нищо. Когато Творецът ни оставя един образец, ние не можем да отминем без признание и без възхвала, че е решил да създаде човек. Но тайната на това е, че от този човек Той иска Бог.

Какво е Посланието? Това не е тридневното гостуване на човека на свой близък. (Човечеството добре си е отредило, че гост до три дни бива в радост приеман.) Има неотменността Посланието да не бъде гост, а поселник в душата на човека в изпълнението, което годината му повелява.

Продължаваме с прибавките към Посланието. Казвам с прибавките не с чувство, че те са по-малко потребни. Религиите винаги могат да намерят оправдание за своето съществувание, но не могат вечно да бъдат потребни като изповедание. Но онова, което у тях остава като неизбежна необходимост, градирала нашия вътрешен свят, е довело до едно Учение, така както ние сега имаме Учението Път на Мъдростта, което е много трудно да бъде промислено. Много е невъзможно като мислене и много трудно като приложение, защото то само за себе си сега полива големия корен на дървото, за да може години след това да се късат плодовете на Мъдростта. Но то е необходимо в живота; част е от оная тревога, за която говорихме. То безспорно взима светилото на миналото, неизбежната потреба на тази съвест, с която осветяваме пътя си.

В миналото Послание съм казал, че разграждам с тълкуванието върху Евангелието и миналите религии, разграждам цитаделата на религиозните изповедания. Разграждам не като отричане, а като преценка. Щом сме сложили пирамидата на доктрините на духовните вълни – безспорно признание за йерархията във възприемането на Бог и божествата, не може да бъде всичко унищожено. Отидоха си стотици хиляди каменни божества, опразниха се храмове, но в душата на човека останаха вярата и потребата. Останаха! Следователно разграждането е потреба, за да може да влезе в живот едно Ново, както го нарекохме ние: Мъдростта – трапезен хляб, Мъдростта – битие; да влезе една нова характеристика за човека: човекът – зрим теогон, човекът – еволюиращ бог. Разграждам заради големите идеи, които Посланието постави: една верова, морална и месианска стратегия; една потреба на Мъдростта без повеля – волеизявата на Мъдростта чрез човека в потреба за Осъществяване; една потреба за свобода в идея за Себенадмога; една потреба на жертвата в идея за Възкресение.

Така че освободени са храмове; нахраненото, напоеното човешко същество също освобождава своя храмов поклон заради зримия теогон. Какво тогава ние можем да вземем от онези свещенности, които цялата култура на човечеството е наричала скрижали, свещени книги, свещено знание... Святост ли загубиха? Жизнените енергии ли, които даваха каменните божества на матроните се изчерпиха? Йерархията на духовните вълни отрежда пласт след пласт и виждате, че всяка следующа вълна освобождава един трон и създава една нова характеристика за човека: човекът на въображението и цивилизацията, на стихията; човекът на Правдата и жестокостта; човекът на Любовта и прощението; човекът на знанието, прозрението и човекът, който взривява културата – Няма зло, има нееволюирало добро!

Човекът е получавал свещени скрижали или е изработвал свое олтарно моление и проницанието му е давало една възможност – да си направи обред, с който удовлетворява както своята идея – стремеж за съвършенство, така и своето служение. Милостиня е търсена, защото Божеството му е представено, че е жестоко. Оттук идеята, когато се прави социалната формулировка, наречена гражданско общество, племе, семейство, държава, националност, Всемирно човечество, че ще трябва върховният властник да благоволи да прости. Но понеже преди това трябва да ръководи, тогава на него се предоставя не само правдата, но и жестокостта – идея за грешник и покорник в моление за прощение и съвършенство. И забележете, във всички тези учения не е предоставено правото на божественост. Защо? Защото битката беше за човека – този, който в хилядолетията хвърли своята космата дреха с неудобството, че трябва да се нарече човек. Той още служеше в общата колективност, която имаше и своето тотемно-племенно божество, и своя държавен властник – своя властник, наречен пророк, който трябваше да предоставя и право на прощение, тогава когато само Бог има това право. Изгражда се теокрацията.

Теокрацията е, когато е упълномощен гражданският властник и той издава повеленията. Моисей донася Десетте Божи заповеди на човечеството, властникът е решавал да се прости или не, но той е трябвало да направи това с оглед на изграждането на една социална общност, в която гражданското подчинение може да бъде нарушавано, но божественото – не. Така се ражда идеята за грешници и идеята за прощение. Но се получи страшното – човекът трябваше да иска само прощение и в идея за съвършенство да не се докосне до своето Божество като формула за божественост. Той бе третиран като расова потреба и расово общество. Колективна душевност – не само естествените граждански закони създават роби, но и религията. И чак Христос направи прелома – да изведе от тази колективна расова характеристика човека, да го постави над всичко. Дори гражданският властник да бъде до такава степен в душевността си променен, че да може да представи и да признае наличието на „Ecce Homo“ („Ето Човека“). Свобода от веригата на стадното, свобода от веригата на богоподчиненото в идея „око за око“ и в идея „баща-майка“.

Във всяка една от тези скрижални страници е сложена онази потреба, за която и сега говорим – необходимостта от Живота, който иска едно ново Учение. Идея, която създава, разбира се, тази невъзможност да бъде промислено. Тя е, която създава трудността във формулата и на приложението. Но необходимостта като Живот налага неговото идване. Животът иска своето, йерархията узаконява. Мисълта не може да обхване какво значи един зрим теогон. По-страшно е дори някой да намери основание как да го приложи, след като пък не знае всички подстъпи. Онзи, който се освободи от стадото като Ecce Homo, е могъл да прерастне в това, което Небето Му каза: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение! Ето големите неща – свобода от колективното съзнание и основание на този Ecce Homo в душевността си да изживее това, което Му рече Неговият Отец: Моят възлюбен Син! Това бе голямата тайна на Христос! Да изведеш не само зрението от Адиса, да извървиш един Път, който всички наричат страдален, а ти да кажеш: „Не! Голготският път е Божествен, защото те прави възкръсващ!“ И тогава да се постави въпросът – това, което казвам: колко е страшно дори да се помисли, че говорим за един зрим теогон, за това, че човекът е един бог в развитие! И че цялата тази хилядолетна битка е била за свобода на човека, а сега той трябва да води битка за свобода на Бога в себе си. Оня гол Адам, в чиято душевност бяха градени олтар след олтар, каменни божества след каменни божества, за да се дойде до една велика друга тайна, с която можем да кажем, че бе не само разгадан, а беше дадена тайната за човека. Сфинксът – смълчаната мисъл и оверижената воля на човечеството – който плашеше всичко, който поглъщаше в своята утроба всяка надежда, бе разгадан и се каза, че тайната му е човекът. С това и митологиите се изчерпиха...

Колко дълбоко мотивирано всяка от духовните вълни е изграждала Ecce Homo. Христос сложи началото на една религия на човека, Той остави една страшна диря – Да обичаш, казва, врага си. И след това – бъдната страница на тази скрижала: Аз и Отец сме едно!

Какво воюва и какво иска да завоюва Учението на Мъдростта? Една битка за зримия теогон и Учение как да живеем за него! Битка за зримия теогон и как да живеем за него! И тогава казахме – тази битка безспорно ще се води в повелята на Мъдростта за Осъществяване, Себенадмога и Възкресение. С една нова етика за преходността, за да нямаме излишна съвестност за преходността и йерархиите, за боговете и съдбата.

Наистина е много трудно да се промисли и да се усвои едно такова Учение, което иска да ви открадне всекидневната радост, преходността, на която само виделината на интуицията може да ви даде една свобода от човека в името на зримия теогон. Човекът, за когото милиони години се е работило, а знанието сега ви казва, че Този, Който е работил милиони години, е бил вашият Сътворител, Който ви е изграждал и Който ви чака да станете Съсътворители с Него. За Него няма друга радост, освен да види Себе Си осъществен. А дали Той ще бъде удовлетворен, бъдните светове ще кажат, но няма друга радост. И Той е, Който е диктувал в тази битка за човека – битката, когато Той трябва да изведе зримия теогон и да му създаде Учение, теология как да живее и как да живеем зримия теогон. Победа над богове и съдби! Феномени, които изживяваме, но не ги отбелязваме. До такава степен сме заземени, че не искаме да признаем, че си отидоха богове, защото имаме страх от най-великото, което постигнаха миналите учения в лицето на Правдата, която безспорно с порива си на отрицание в името на расовата си доктрина отрече стихийността на боговете. И не искаме да признаем, че съвместността между Бог и боговете беше хилядолетна. Този навик да се уважаваме в лицето на човека... Човекът, след това така тронно издигнат от Христос до най-голямото величие: човек-бог, тогава още без стъпката напред, че той е един еволюиращ бог. Да си отидат стихийните богове! Затова казвам, че в религиите много трудно и много невъзможно е да се промисли това, което се дава, макар че дълбоко скрито, всяко едно от тях е носело своето бъдеще. Когато юдейството рече, че чака един Месия, то беше заради месианство... Разбира се, те не Го приеха и с това не можаха да признаят върха на постижението – да се създаде Човек. Всяка религия слага начало, твърде законспирирано. Така Христос остави великата тайна, която сега безспорно с основание и опорност можем да кажем: „Изповядваме Аз и Той сме едно.“ Най-смелото, което можеше да се каже във всички тези хилядолетия – Аз и Той сме едно! Христос остави идеята, която трябваше да разкъса завесата (а Той я разкъса, когато Го разпнаха) и оттам да каже: Ето, Бог излиза на живот: Аз победих света, дерзайте! Битката на Дух и материя!

Затова в Посланието тази година ние поставихме, че тя, Мъдростта, единствена от всички стратегии – стратегия на вярата, стратегия на религиите, стратегия на месианството – единствена тя не повелява. Правдата ви повеляваше: не кради, не лъжи, не прелюбодействай... Любовта ви прощаваше и ви молеше – молеше ви за обич към онова, което е твоят събрат, към това, което ние нарекохме събожник – обичай врага си! Те повеляваха. Повеляваше, разбира се, и митологията.

Мъдростта като духовна вълна не повелява. Тя просто ви волеизявява. Защо? Защото знанието в нея не е проблем на желание, на ум. Тя – Мъдростта, е проницание. Безспорно, никой не може да бъде лишен нито от знание чрез желание, нито от знание чрез ум – висш или нисш, това няма значение. Но друго е, когато една предсета, една интуиция ви волеизявава в една от големите идеи, които тази година Посланието остави – Осъществяване! У нас винаги ще изкласяват хилядолетията. И голямата битка е именно това.

Човекът е една тъкан от милиони нишки, които са съпровождали неговата еволюция, от онази материална субстанция, която, както казахме, е взета из цялата планетна плът, но най-вече от Диханието. От Онова Дихание, с което в тези нишки е сложена вибрацията на Вечното, на Безспорното, на Безименното. Защото, както и да го наречем, ние Го ограничаваме. Ограничаваме Го с оглед на това, че То Самото като безименно е сътворило нещо, което има име. Сътворило е човек, който обаче, носейки Безименното в себе си, тръгва да се Осъществява като един зрим теогон. Защото тезата да се осъществи като човек, макар и милиони години, му е дала основание да се пребори с всичко, каквото Космосът му е предоставил в идеята на богочовека. Тази битка Христос привърши с идеята на осъществения човек – Ето Човека!

В Адам е сложена идеята да се потърси не само като човек, а да се потърси, когато осъществи човека – да се потърси като божественост. Затова различните култури му предоставят прагове, които той трябва да мине. Трябваше да се изживее като стихиен бог. Бог, но стихиен, а не човекът бог. (Разбира се, че стихийният бог имаше човешки образ. Това е тънкото, което трябваше да се знае.) На стихиите се предостави божественост като енергетичност, която след това човекът като образ и подобие може да овладее. И както знаете, овладяна е водата, природата. А разбира се, че тази необятност не може да бъде подчинена, докато човекът като Бог още не може да каже: „Ей, планина, вдигни се и влез в морето!“ Но когато е вече осъществяващ се бог, той може.

Мъдростта ще ви освобождава, като ви употреби за какво? За Себенадмога! А не да не крадете, не да не лъжете. Отделен е въпросът, че всички тези заповеди, които Правда, Обич, Митологии ви оставиха, не са направили всичко, каквото като енергия стои. И точно тук е да се изведе онова сеизмографно перо, което може да отбележи какво ни липсва в Осъществяването и от какво трябва да се освободим в идеята на Себенадмогата, за да можем да направим жертва за Възкресение. Идея, която Христос остави като битка на двубоя между Дух и Материя. За съжаление, всичко това е само страдания, болки, трапези и тем подобни. Не! Христос остави прелома, от който можем да кажем, че се тръгва в нови духовни вълни, с които човечеството наистина трябва да се Осъществи в един зрим теогон, но още неовладян. А след това в една идея за единство в Целостта.

Всичко това е свързано, безспорно, и с идеята на личните искания, с които искаме да победим. Какво трябва да се победи? Преходността като усещане, което е дълбокият копнеж на безсмъртието. Смъртта никога няма да позволи на човек да надмогне преходността, защото се себегуби. А безсмъртието, което му отнася знание и за бъдното, то е, което му дава идея да победи преходността и да види суетата на йерархията си. Да се освободиш от богове и да кажеш, че съдбата има свое ехо отживяно и има глас, който те вика! Всичко това с едно прозрение – новият усет за знание. Прозрението е еманацията на интуицията!

Пак ще повторя това, което и миналата година казах – Евангелията са живият плет, който брани новия храм, защото Космичният човек носи в себе си всичко. Както в идеята на Сътворението човекът е сътворен от цялата плът на нашата планета – всички клетки са живот, така е и в духовния ни храм – в него са поставени всички живени потреби за будността на голия Адам да си направи олтар и да поиска Божеството да го облече. Космическият храм не е само вън от нас, той е и вътре у нас. Защото той е космически тогава, когато Бог сътворява света и всеки е получил своята благодат, оставил своята храмова тайна – да търси своя Бог. Затова казвам: Космическият храм е във всекиго и всеки отива в Космическия храм. Там обаче не става въпрос за избраници, а за служители. Този, който може да направи Служение, той е не само избраник.

Посланията в тяхното предназначение са съпроводени с една много особена грижа – грижата на живия плет, съхраняващ това, което е изградено в хилядолетията, тази милионна тъкан, в която влизат и болката, и устремът на човека. (Болката, която безспорно е идея на еволюцията, тя е тревогата, без която не можем; и от другата страна – отговорността, която е идея на пробудена съвест, или на божественост у нас.) Съпроводени са с това, което загражда и брани цитаделата на духовния храм, на изграждащия се, на еволюиралия теогон; с това, което прави кръстословицата на взаимността като потреба Посланията да се осъществяват. Опорността ще дойде от нещо, макар и минало, което е съвършено друго: Четири Евангелия, от които (от всяко) са взети по три глави – с различни формули за съхранение не, а просто окопната тайна преди да мине врагът ти. (А няма по-голям враг за нашия олтар от мисълта ни.) И тази окопност е сигурността.

Евангелията от Светата свещена книга са като част от една живяна, а безспорно и осъществена до възможността идея за съвършенство. Затова казах, че ще разгледаме това, което сме взели като съпровод от Светото Евангелие, по-скоро от Учението на Иисуса Христа – Учението на Духовната вълна на Любовта, даващо своите енергии в идеята за осъществяването на тази необходимост от новото Учение. Това е присъствената живост на евангелските текстове, които, както казвам, като жив плет охраняват Посланието, защото енергиите на свещените книги, на Свещеното Слово, колкото и хилядолетията да го влачат, все пак светостта остава. Свещеността не е святост. Светостта може да отмине и с нея са набелязани известни личности, но само свещеността ще остане като висше посвещение на онова, от което човечеството ще продължава да се учи. Свещени книги. Може само един текст там да намерите да е достатъчно свещен, за да ви посвети, защото свещеността идва от енергиите на посвещението, а светостта идва от поведение – две съвсем различни неща. Затова в Евангелието като свещено знание в културата на човечеството тепърва ще откриваме текстове за свещеност, не за святост. Не за поведение, а за посвещение! Така че тази свещена даденост, която Христос остави на човечеството, е това, което сега нашият рудокоп извежда из тайните на космичното знание.

Всяко от четирите Евангелия трябва да съпроводи със съответния текст в светлината, разбира се, на Пътя на Мъдростта. Какво отстояваме? Това какво иска от нас Бог, какво чака от нас Човечеството и какво ни е позволила Съдбата. Това е тристълбието. Те, тези текстове, бранят тази храмност на Учението на Мъдростта. Това е, което безспорно потърсихме в светите Евангелия като опорност: как повелението и победата, исканията и жертвите ни трябва да изведат, за да се освободим от храмови тайни, дадени вън от нашето съзнание; как да се освободим в своя вътрешен храм заради това, че зримият теогон чака своето. Бремето на олтарите и доктрините... Да, той непременно ще има това бреме. Но пък Иисус рече: Моето иго е благо. Така ако можете да го усвоите, ще разберете защо сме взели от Евангелието на Матея от гл. 5, не стих 13, където се казва: Вие сте солта – да, те бяха солта за Учението на Любовта, а сега сме взели другото:

  • Матей, глава 5:
  • 14. Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина.
  • 15. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник и свети на всички вкъщи.
  • 16. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.

Къде е съпроводната енергия, с която се съхранява и безспорно се предоставя пътят на светилището ни? – „Вие сте светлината на света.“

Когато Христос излезе на мегдана на Живота, каза една знаменита фраза: Аз съм Пътят, Аз съм Истината, Аз съм Животът! Когато искаше да характеризира своето Учение пред учениците, рече: Вие сте солта на земята. Ако тя обезсолее, за какво е – хвърлят я да я тъпчат човеците – не животните. Едно Учение когато почва да обезсолява, когато не е трапезен хляб, когато, ако щете, не е и причастният, тогава то става непотребно.

Гледано от това, което ни е оставило ехото на съдбата, т.е. миналото, казвам, че в първото Му Евангелие е дадено едно Учение: Вие сте светлината! Когато обаче трябва да го видя в поведението на съвпад и живот с Учението на Мъдростта, под лъчите на Пътя на Мъдростта, когато трябва да прославите Небесния ваш Отец – ваш Отец! – тогава говоря, че това е зримият теогон. Така че аз разглеждам текстовете в два плана: началният и след това този на Мъдростта. Това е зримият теогон – Вие сте светлина на света.

В никое от досегашните учения повече от тази необходимост светът не е живял – наистина една изключителна необходимост е да не се крие светлината, както не може се укри град, който е на върха. Битието на човека в религиозното му моление и изграждане на поведение за обреди е минало от пещерата през храмовете, през най-добрите осезаеми паметници на вероизповедание. И то не е било крито.

Сега нещата са съвършено други. Не е време вече за школи на посвещенията, които Египет с хилядолетия остави, нито пък за половинчатото мислене на школско обучение в Индия, нито за сибилските книжки и оракулските вещания. Не. Сега е време светилото да се сложи на светилник, за да свети на всички вкъщи – необходимостта от домова нравственост и домова жертва. Домовата радост, защото вътре има светлина. Казвал съм – тежко и горко на един човек или на един народ, когато изнесе къщната тайна на улицата и внесе уличните тайни вкъщи. Домовата радост да не позволиш от прага ти да излезе! Не е проблем само на скверна, дори е проблем на тайна, защото тя може да бъде оплюта. (Колкото и да беше велик Христос, вие знаете, че Го нарекоха бесен, луд, че работи със Сатаната...) Да изнесете светостта на домовата радост на уличното оплюване, вместо тя да свети на всички вкъщи. Вкъщи – в личния ни храм. Да освети нашата мисъл, да освети нашите чувства, да освети нашето тяло. Трябва да свети вкъщи. И тогава, когато осветите тази къща, влезте навътре в стаята и там се помолете, не се показвайте вън, защото Отец е там, на тихото, на скритото място. Когато вие сте осветили своя храм, Неговото гостуване е безспорно признание за Негова прослава, за прослава на вашия Отец, защото вие сте образ и подобие. Това е голямото, това е Мъдростта. Тя е светлина и ето защо в молитвата казваме: Жив да бъда в Тебе, светъл в Дух и душа... Светъл в Дух и душа! Именно да се освети.

Ние имаме една непреходна къща. И точно тук е умението да се победи преходността. Непреходната къща е онзи лабиринт на цар Минос. И той има един свещник, светилникът, на който трябва да се постави голямата тайна; там трябва да се сложи светилото, за да свети на всички вкъщи – и в сърце, и в глава. Защото светилникът е важен, там се слага духовната енергия. Кои са вътре у нас? Нашите мисли, нашите желания, които ние по-късно наричаме баща и майка, братя и сестри.

И нямате право да похлупите светлината си! Не е въпрос само до вашия вътрешен свят – ще се сложи за всичко. Но познанието ще дойде с тази пробуда, която ще наречем глава на къщата. И защо трябва да бъде направено това? Тази светлина нека светне пред човеците, та да видят добрите ви дела – което в Учението на Мъдростта, в Учението за зримия теогон е вече несъществено. За какво обаче трябва да бъдат направени добри дела? Заради вашия Небесен Отец, Който е у вас и чака изява, чака да Го изведете като зрими теогони. Заради Него.

Зримият теогон не може да има лоши дела. Той изповяда няма зло, има нееволюирало добро. Тези, които са светлина, трябва да знаят, че тази светлина трябва да свидетелства и да прославя Отец. А вие като славите вашия Небесен Отец, славите зримия теогон. А той това чака – да бъде отверижен (както казах за Сфинкса). Тук е голямата тайна – да отверижиш! Следователно бъдното човечество, след като поне един разгада тайната и той стана святост и гроб на мъдростта, ще трябва да отверижи волята на Сфинкса, волята на човека, и в края на краищата смълчаната мисъл (защото умът е Адам). Мисълта чакаше не толкоз благодарност, че даде имена на животните. Бог не остави на някого другиго – нито на Ева (астрала), нито на някои ангели. Нали беше взел и сътворители, каза ли на някой „Назови името на това животно“?! Не, предостави го на Мировата памет – Адам, мисълта. Ето това трябва да знаете. Да свидетелствате за Небесния ваш Отец, т.е. да свидетелствате за своя чакащ теогон.

Човекът е водил много битки за себе си. И ние казахме, че най-голямата битка бе тази да изведе човек. Но когато човекът е извел себе си в признанието, което цяла една култура каза: „Ecce Homo!“, тогава той ще води една битка за това, което сега Посланията и Учението на Мъдростта дават – да изведем Бога от човека; без себе си можем, но без Бог – не! Защото този „себе си“ когато освободим, той извежда зримия теогон. Това е, което е в съвпад, в надбяга, че идеята за зримия теогон е нашето бъдещо служение.

  • Матей, глава 12:
  • 47. И някой Му рече: ето, майка Ти и братята Ти стоят вън и искат да говорят с Тебе.
  • 48. А Той отговори на оногова, който Му каза това, и рече: коя е майка Ми, кои са братята Ми?
  • 49. И като посочи с ръка на учениците Си рече: ето Моята майка и Моите братя;

Неговите братя и майка Му Го чакат отвън. Когато говорим за биологичното дарение, то е външно дарение. Отвън, добре е казано. Отвън Го чакаха, не вътре. А Той отговори на оногова, който Му каза това, и рече: (отговори и рече – толкоз фина реч) Коя е майка Ми и кои са братята Ми? Майка, братя са тези, които слушат Словото на Отца Ми. Те са вътре. В Учението на Любовта е дадено, че не кръвта, която е азовият представител, решава съдбините на света, но и не е проблемът само, че това е свобода от кръв. Да, това е така – и като биология, и като социология е свобода от кръвното начало, свобода от расовата доктрина на евреите. Но никой не е имал по-голямо прозрение от Христос как се прави социално общество. Не, не Го познават. Няма нещо, което да не е дал и след това човечеството да си измъкне доктрина, дори и икономистите. Че кой е казал по-вярна мисъл от това: Когато имаш две ризи, дай едната. Не ти казва „дай двете“ – дай едната. А хитреците като имат една окъсана я дават, за да отидат да откраднат нова. Така не може. Прозрение! Защо? Защото Той е Богочовек, защото Той е Човек, Който е събудил Бог. Това е, на което трябва да се научим. И това направи Христос.

Така че държа ги отвън – майка Си и братята Си. Точно зримият теогон ще изживее голямата тревога, много голямата тревога и много добре е казано още тогава.

Коя наша майка е толкоз съществена в Учението на Пътя на Мъдростта? Изповеданието, което имаме. Ще чакат вън! И братята ни и те ще чакат... Кои са тези, които стоят отвън, които не са в светилището ни? Това са нашите мисли, това са нашите чувства, това са нашите дела. Те чакат отвън светостта на този храм, за да ги въведеш, за да ги кръстиш. И тук е голямото – учениците, Учението. Те, те, които могат да приемат Учението. Тези мои мисли, тези мои желания, тези мои делотворства, които са в пълен синхрон с онова, което е осветило, онова, което влезе във вътрешния храм и което прославя Отец. Мисли-братя, чувства-сестри и дела, които са пулсация на един р`оден и вечен Баща. И затуй, сочейки, разбира се, учениците, ще каже: Ето това са Моите братя, това е Моята майка, те са, които с волята на Твореца ще Ме изградят в идеята на служението (каквото е Посланието тази година). Те чакат отвън, за да говорят с Мене. Чакат! Идея за свобода от домовата радост.

Защо нарекохме Посланието служение, а не грижа? Не казахме грижа за майка, за братя. И ако наистина те освидетелстват, че ще се научат да говорят с Него, тогава Той е спокоен, че делото Му ще се свърши. Да научим своята мисъл, да обюздим своите желания – те да разберат тайната на зримия теогон! В Неговото Учение тези бащи и майки ще видим в едно разграничаване. А това е наистина сърцераздирателно – вашата мисъл да бъде огорчена, вашите желания да не получат признание. Разграничаване – и наистина живата майка там ще бъде сърдита, че нейният Син не е бил до нея. Но когато близостта ти като мислене, като желание, стоят още вън, тогава Големият ще е, Който ще каже да или не. Свобода от себе си! И затова в първи план говорим за разграничаването, а в Учението на Мъдростта говорим за събожниците. Събожниците! Сега разграничаването няма да е, както там е казано. Сега идеята е: това са нашите събожници – а не кръвоносните ни групи да са едни и същи. Така се губи идеята да отстояваш само домашния праг и водиш битка как да прочистиш дворния жив плет, за да може да надникне и онзи, чиято будност го довежда до вашата врата.

  • Матей, глава 27:
  • 63. и казваха: господарю, спомнихме си, че Оня измамник още приживе бе казал: подир три дни ще възкръсна;
  • 64. затова заповядай да се запази гробът до третия ден, да не би учениците Му да отидат нощем да Го откраднат и да кажат народу: възкръсна от мъртвите. И последната измама ще бъде по-лоша от първата.

Това е умът, когото нарекох паяка, който плете непрекъснато мрежи на съмнение; обикновеното мислене, навикът да се краде, навикът да се вярва само на зримото, навикът да се опорочи величието. Не можеш да откраднеш Бог. Той не се краде! Царството Му се взема насила, но Той не може да бъде откраднат.

„И последната измама ще бъде по-лоша от първата.“ Ето какво е „благоразположението“ на онези, които имат свои „майки“ и „братя“ на една идеология, която се чуждее, че човекът е божествен. Една идеология, която може да отрече най-свещената потреба на бъдещия човек-бог – идеята за Възкресението. Затова съм сложил тези стихове в идеята на третото повеление – Тя не повелява, тя ни жертва в потреба на Възкресението.

Какво непрозрение е да кажете: Оня измамник каза, че ще възкръсне. От кого Го браните? От голямата идея на посвещението, че съществува възможност да одухотворите материята и да я възкресите?! Какво са знаели? Абсолютно нищо. Това е, когато казвам за разликата между гнева на Христос и иронията. Знаете ли колко е властна силата на иронията пред гнева?! Не се страхувайте от гнева, страхувайте се от иронията. Винаги ще си служа с Христовата тайна за гняв и за ирония: Варосани гробници! Иронията е най-рушителната сила, тя е по-мощна от вулканическия взрив, от вулканическата дислокация на всичко онова, което изповядваше голямото Учение на Моисеевата доктрина. „Варосани гробници!“ – това е учението им. Не можаха да приемат Възкресението Му, не можаха да създадат гроб, който носи Възкресение!

Една голяма идея – идеята на метаморфозата, присъствието на овладяната душевност, която може да пръска и събира материя, бе наречена измама. Най-голямата тайна, най-същественото, което остави християнството – победата над материята, бе обявено за измама, Възкресението! Обявяването за измамник е тогава, когато казвате неща, с които светът не е навикнал, камо ли пък да може да ги живее. За Изида бе лесно – когато Хермес `и дава жезъла, казва: „С този жезъл ще речеш на твоя Озирис „Стани!“, и събраният в ковчег става. А тук? Трябва да бъде обявен за измамник, трябва делото на онези, които могат да повярват и повярваха – учениците Му, да бъде дело на крадци... Да, те наистина бяха крадци, крадци на едно ново Учение, за което светът нямаше представа. И тогава, в първи план, християнството остави идеята за Възкресението, а в тази идея на Възкресението Мъдростта обясни – тя каза, че то е свобода от материя, тя постави, че Кръстът е двубой между Дух и материя. Странното е, че след това от цялата тази одухотвореност на материята можаха да се създадат и монашески ордени, и църковни общини, които отричаха материята, които я бичуваха, които `и предоставяха всички пороци. И затова зададох въпроса: Коя от двете ръце да отсечем? Тази, която носи тревогата и еволюцията да ви направи възкръсващи, или онази, която освети със съвестта Възкресението.

Няма порок, който да не се предписа на материята. Тук е тайната ни, когато казвам – освобождаване от материята, одухотворяването `и. Тя е нашата потреба, а я нарекоха нашата гибел, предоставиха я на Сатаната... Аз питам – някой опита ли се да познае що е порокът, след като Христос подсказа: Всеки, който е пожелал в сърцето си, вече е прелюбодействал. Опита ли се някой да победи половата енергия, освен с отрицанието, с което никой не може да я победи, защото тя е свещеното продължение. И вместо да се опитват да я овладеят, те се опитват да я отричат... Що за материя, все грешница, порочница! Никой не поиска да освети най-святата енергия! Никой не се опита да разбере, че тя не бива да бъде победена, но човек не бива да бъде жертва на плътски увлечения и удоволствия. Това са две съвършено различни неща. Не е тя виновницата. Виновница е мисълта, а не силата. И мисловното поле и мисловното тяло не са виновни. Те затова са дадени – да ги еволюираш, да ги изградиш. С мисълта се направиха всички красоти и се написаха всички гениални неща. А защо в края на краищата да не `и дадем право и да се обожествява? Много добре са го усещали митологиите и създадоха мъдрост само от главата да се ражда, а не от утробата – за да няма изкушение на плътта.

Ето това е, което аз наричам първото четимо – Възкресението. Второто – това е свобода и одухотворяване на материята.

  • Марко, глава 1:
  • 17. И рече им Иисус: Вървете след Мене и Аз ще ви направя да бъдете ловци на човеци
  • 18. И те веднага оставиха мрежите си и тръгнаха след Него.

Първо четимо – Път. Ама трябва и готовност за Път. Готовност! (Нали рече: Аз съм Пътят!) После ще дойде – да ловите човеци. Оставете мрежата на астрала, в който вие самите сте вплетени; вашата радост, че изкарахте голямата риба, голямата печалба. Не, оставете ги!

Когато интерпретирах мита за Атина Палада – мъдростта, в битката с Арахна – красавицата и най-бързоръката тъкачка, казах, че между мъдрост и човешка игривост разликата е голяма. И мъдростта ще победи, Арахна бе победена. Но паякът остана. Тя, богинята на мъдростта, я направи паяк. Паякът е нашият, малкият ум, който плете мрежите. Той не може да се сравнява с Атина Палада, с мъдростта. Затова Христос рече: Оставете мрежите и елате да ви науча да станете човеци, да ловите човеци. Моисей каза: Елате, елате да ви избавя от робството, като ви изведа от Червеното море, а Христос им рече: Хвърлете мрежите и елате да ви изведа да ловите човеци, да ловите души. Светът не се е загубил още в своята приемственост, макар богове да отиват в забвение и музеи. Светът, нашият храм си прави божества. И затуй го освобождаваме в идеи, в послания. Елате да ви науча, хвърлете мрежите – и те тръгнаха. И то как – веднага! Ето това е знак, за който всеки трябва да се домисли. Ето това е будност и усет, което пък дава основание да нарече: Не вие Ме избрахте, Аз ви избрах. Лошото е, че сега някои казват, че те са се самоизбрали. Не. Той е, Който ще каже дали са избрани.

Как да се тръгне? Дали да се доспи в хубавата съблазън, дали ще се лишите от онова, което казахме в исканията – от всекидневието, от преходността? И колко е хубаво да отидеш на разкошното легло... Без да се разтълми тайната на Едип – от това легло следва след това ослепяване...

Веднага тръгнаха след Него. Затова първата формула към това Евангелие е Път. Значи няма да се загубим в ново търсене. Веднага, защото почне ли да играе вятърът на колебанието, шатрата може да се вдигне. Другото е свобода от себе си. И казах – никой не може да изходи Пътя на Мъдростта без тази свобода. Свобода от себе си като навик, като йерархия. Аз – генералът, или аз – професорът, аз – политическият мъж... Свобода от себе си!

Разбирате ли голямата разлика между Учението на Правдата и Учението на Любовта, на пробудената духовност, на идеята да не хвърляте мрежа. Мрежа се хвърля в астрала, във водата, а характеристиката на човека е умът. Достатъчен ли е той обаче за нашата бъднина? Не, но е оставяне и тръгване.

И тръгнаха след Него – защото ще се научат да ловят човеци. Няма да имат повелята да изпълнят законите на Правдата, а ще се събудят в мисълта си, за да не хвърлят мрежата. Това е, което ги съветва. Човечеството бе узряло за една друга идеология – идеологията на човека (не още на еволюиращия бог).

  • Марко, глава 13:
  • 13. И ще бъдете мразени от всички заради Моето име; а който претърпи докрай, той ще бъде спасен.
  • 14. А кога видите „мерзостта на запустението“, за която е казал пророк Даниил, да стои, дето не трябва (който чете, нека разбира), тогава ония, които се намират в Иудея да бягат в планините;

Няма да се освободи човешката злоба още, щом така е градирана измерителната система на вернослужение – принасят се жертви, жертви от добичета!

В първи план – идея за страданието, на втори план – свобода от богове. Когато изпълнят това, което като призив беше – да тръгнат с Него, те безспорно ще бъдат мразени. Не може да отречете себе си, нито света. И Христос никога не го е отричал в онзи смисъл, в който искат да го кажат. Отрича го в оная неприемственост, с която иска светът да стои и той още стои.

Ако не намразите майка си, баща си, близките, себе си дори, не бихте били Мои. А ние казахме коя е майката, кой е бащата, кои са братята – ония мисли, които плетат мрежите. И именно когато искате да се отличите, вие ще бъдете мразени заради едно Име, което ви е дало знание и просвета. Но първото нещо, което човек трябва да „намрази“, това е безспорно себе си, заради Неговото име – Неговото име не е жестът на мага, Неговото име е Живот. Ще бъдат мразени затова, че искат да имат Живот. А Той беше рекъл: Аз съм Пътят, Истината и Животът. И ако успеят да обранят тази култура, това Учение, което Той им дава тогава, те ще бъдат спасени. Не казва, че няма да имат страдание, напротив – казва, че ще имат, защото и на Него се е случило. Идеята не е подражанието, идеята е развитието. А развитието, ако се схване, тогава идеята за страданието губи своето жило. А онзи, който само си служи с идея за подражанието или за страданието, той ще упрекне всеки праг, който му пречи да влезе в храм. Но тези, които могат да претърпят, ще получат, разбира се, своето спасение. Все пак това е и лек намек, че ще получат награда, от която някои много се съблазняват. Ирония е да чака човек награда, когато прави служение. Но когато изпълнява едно Учение от размерите на прощението, подобен род ирония трябва да се махне. Те са чакали награда, но сега няма място за награди. Служението не награждава – то освобождава!

Търпението съм казал, когато говоря за добродетелите, че е първата нота – „до“, на нотната стълбица. Човек може да изпее всички ноти безпогрешно, но ако не изпее правилно първата – нотата на търпението, цялата му песен няма да бъде вълшебница. Това направи Христос – с нотата на търпението изнесе битката между Дух и материя на Своя и всечовешкия кръст. Кръстът на Възкресението, а не на страданието.

„Мерзостта на запустението...“ Има една много странна фраза, която Ницше е оставил – веднъж тронът стои върху тиня, други път върху трона стои тиня. Зрението да видят, че мерзостта е седнала, мерзостта на запустението е седнала на троново място. Ето това зрение, което Неговата име ви е дало, ще направи големия взрив и тревогата на човечеството – прощение с вековете. Това е свобода от богове. Богове, които отдавна са без енергии и които наистина имат мерзостта на запустението. А това направи дори един Соломон мъдрий – отиде да умре в нозете на една царица с идолни богове.

Трябва човек да надмогне запустението, трябва да надмогне трона на властта и трябва само да упражни жезъла за Възкресение (като Хермес – научи Изида, за да възкреси своя съпруг и брат). Така запустението когато почне да се вселява, човекът трябва да намери сили, за да избяга. Да избяга от Юдея, да избяга и да отиде в планината.

Планината безспорно винаги ще бъде онази престолнина, на която Христос каза своите най-добри откровения – Блаженствата. Трагичното е, че християнството не можа от Блаженствата да направи култура, а си остана при Десетте Божи заповеди. Това е трагичното. Ако от Блаженствата, които са вътрешно посвещение, бяха извели цялата култура на бъдещето, щяхме да имаме и друг облик на това, което наричаме християнство. А те останаха при Десетте Божи заповеди и отминаха тези девет велики Послания, които Христос даде на човечеството. Идеята за блажените!

Така че идеята да се страда, без прозрението, че няма страдание, а има развитие, ще остане в Старозаветието, а и в мъченичеството на християнството, което отреди ордените и монашеството на страданието, с което уби много от сложеното от Бога в човека. Еврейството няма монашество; будизмът го има в изобилие; индуизмът го има като пръснати формули за себеизмъчване, но християнството създаде институция – институция, която просто съзнателно внесе мъчението за мъченичество.

  • Марко, глава 14:
  • 61. Но Той мълчеше и нищо не отговаряше. Първосвещеникът пак Го попита и Му рече: Ти ли си Христос, Синът на Благословения?
  • 62. Иисус му рече: Аз съм; и ще видите Сина Човечески да седи отдясно на Силата и да иде на небесните облаци.
  • 63. Тогава първосвещеникът, като раздра дрехите си, каза: каква нужда имаме вече от свидетели?
  • 64. Чухте богохулството; как ви се струва? И те всички признаха, че заслужава смърт.

Наистина, преди да се изрече слово, така е и в Космоса, се мълчи. Мълчи се. Затова мълчанието е било най-великата и най-отговорната повеля в храмовете на посвещенията, в школите на посвещенията. Мълчанието, че знаеш една тайна. Който я изрече, носи отговорност. Тази голяма тайна трябваше да бъде разкрита вече.

И първосвещеникът пак Го попита: Ти ли си Христос? Ето голямата идея да поемете отговорността пред Космоса и пред личното битие на човечеството в бъдеще. Той като Син на Благословения рече (защото Го насилват да каже): Аз съм! Преди това бе казал: Аз и Той сме едно! В този смисъл Синът Човечески седна отдясно на Отца. Така е в цялата свещеност – Онзи, Който има да делотвори бъдещето чрез Учение или чрез подвиг, Той винаги сяда отдясно! Отдясно, за да черпи от богатството на откровенията, заради световете на миналото. И „да иде на небесните облаци“.

Откровенията са смущавали винаги. И така ще бъде. Упълномощените да властват над земната човешка съдба винаги ще протестират и винаги ще бранят отминалото, отживяното. Защото не искат да приемат прозрението на бъдещото. Така първосвещенникът ще си раздере дрехата и ще рече, че този човек е богохулник – една много стара версия за лъжлива божественост. Да си посипят главите с пепел и да си разкъсат дрехите, че бил оскърбен Бог... Да, но сега милиарди правят молитвата към този Бог, Когото вие отричахте и си останахте само няколко милиона... Това е иронията.

Христос им каза: Взехте знанието и го заключихте. И след това те нарекоха истината, която Той има кураж да изрече, богохулство; нарушиха собствения си закон, че са нужни за гражданския съд двама свидетели. Нужни са и в духовността, за която Христос каза. Той ползва закона: Аз Съм единият, който свидетелствам за Себе Си и Отец Ми е другият – пак да има двама. А тук виждате – свидетелят е един, санкцията му е ясна, а гласът на стадото – решающ. Опорочи се не само небесността, опорочи се правната доктрина и правното учение, което Христос с основание отрече още при прелюбодейката. Той се надсмя над цялата правна доктрина и верско учение на юдеите, надсмя се с всичката си ирония. Който е праведен... – никой не се оказа праведен. И така, за свидетел се извика психологията на тълпата: Какво искате повече? Има ли нужда от свидетели? А те ще кажат, че Той заслужава смърт. Престъпността, облечена в благородство. Каква трябва да бъде присъдата? Това, което ни остави ехото на съдбата – законът на отмъщението, жестокостта, облечена в благородството на вернослужение. Това е ужасът! Да се ходи при оракула или при първосвещеника...

Аз винаги съм търсил обяснение защо, когато Пилат пита: Кого да ви пусна – разбойника ли, или Иисуса, вашият цар, светът ще иска разбойника. Защо? Защото не може да понесе святост. Това е трагедията. Знае, че светостта ще го изпречи на съд, че ще поиска от него отговорност; знае че светостта може да възкръсне, а разбойникът е сигурен в гроба. А кой се плаши от огледалото на Възкресението? Нарушителят, жестокият – Око за око, зъб за зъб.

Страшното е, че стадото не носи отговорности, а велзевулът като единица винаги намира оправдание. И сега в политическите сцени велзевулът намира оправдание, а стадото е винаги безотговорно.

В първи план ние виждаме идеята за наказанието, в която е опорочена и правната доктрина, и верската добродетел, защото тя се подкрепи и освидетелства от стадото. Това е порок и в правото е отречено. Но тук и право, и вяра вървят в една пътека на престъпност. Затова казвам – свобода от съдба! Учението за Мъдростта трябва да се освободи от тази съдба – съдба на закона, създал една доктрина на Правдата; свобода от правните нормативи на доктрината „око за око, зъб за зъб“. Затова вторият план, с който ние приемаме този текст, това е свобода от съдба.

Христос рече на Пилат: Ако не ти беше дадено свише да Ме съдиш... Ако Той не бе определил жертвата Си заради това, което се нарича Духовна вълна на Любовта, тогава всички тези напъни няма да имат никаква стойност. Ето защо в Учението на Мъдростта имаме свобода от съдба! (Не хорът на древна Гърция да изпее „да“ или „не“...) И ние нямаме основание да бъдем недоволни, защото служението като капка в реката към Вечния океан е, което ни е научило, че болката е развитие. Затова миналата година се каза, че човекът е един зрим теогон, че боговете стихии се освободиха – че стихиите трябва да обслужват човека, който е бог в еволюция, а не човекът да е подвластен на стихиите. Това е голямата еволюция в признание на събудения Бог.

А дали ще Го откраднат учениците... Защо ще Го крадат, когато Той е в тях?! И точно затуй в едно от повеленията е казано: Тя, Мъдростта, не ви повелява, тя ви жертва във Възкресение! Така че няма нужда да Го крадат вън от себе си, Той е у тях и чака да Го изведат на живот. Там е тревогата, там бе тревогата и на Адам, когато рече на своя Отец: Гол съм – аз съм от плът. И тази битка беше облечена. Това са големите конфликти, на които сме изпречени всички. Важното е когато трябва да се освободим от боговете, имаме ли социалния кураж и нестъписаното поведение да се освободим от миналия олтар.

  • Лука, глава 4:
  • 17. Подадоха му книгата на пророк Исаия; и Той като разгърна книгата, намери мястото, дето бе писано:
  • 18. „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените,
  • 19. да проповядвам благодатната Господня година.“

В първи план тук ще намерим предназначението. Само че според мен една твърде голяма грешка има. Когато наистина Той разтваря книгата, не търси да намери мястото, където е писано. Това е толкоз нескопосано! Защо ще го търси, Той я отваря! А тук е предназначението, тук е предсетата – да прочетеш в книгата Си на Живота основанието да бъдеш предназначен. Основание, защото Той рече: Това е Моят Възлюбен Син. Защо ще търси да обръща всички книги и да дойде до Исаия. Те са 50 книги там, в Стария Завет! Не е вярно, че: „намери мястото“ (Като разгърна книгата, намери мястото, дето бе писано). Той не го намира, а се отваря мястото, където е писано. И тук вече е ясна идеята за предназначението и безспорния благослов. Безспорният благослов, който преди това сме го видели на Кръщението: Това е Моят възлюбен, или пък когато е казано на майка Му: Радвай се, жено, защото ще зачнеш и роденото ще бъде благословено. Като предназначение тук намираме това, което сега Мъдростта трябва да каже – волеизразяването. Защо си пратен? Помазан си да лекуваш, да благославяш и да благовестиш на бедните, да повдигаш съкрушените сърца, да проповядваш свобода на пленения, на слепия да дадеш зрение и измъчените да пуснеш на свобода.

Идеята за измъчените и за мъченичеството – нещо, което, може да се каже, бе упражнявано и продължава да се упражнява от факири и йоги. Особено от факирите, които се закачват и се малтретират – мазохизъм! Идеен, верски мазохизъм. И да се сложи една институция, на която `и се предоставя правото на святост и която чрез мъчението създаде перверзността после на идващите?! Защото мисълта няма начин как да бъде до такава степен изсушена, че да не се проявява. Бездиханието на тялото, изсушеното тяло, създава само развратност в мисълта. А когато мисълта не може да бъде в хармония с това, което Той направи – да извършиш битка между Дух и материя, тогава пък тя се развращава. Немощта не е щедрост на Духа. Защото идеята е да одухотвориш материята, а не да я отвърнеш – Христос възкреси материята Си. Това е голямото! Затова казвам, че вече от наказанието ние трябва да пристъпим към това, което се нарича волеизявление – това, което можем да наречем свобода от съдба.

Само Един мъченик има – Бог, който е в нас! Ние го легитимираме като мъченик, защото Той иска да се осъществи чрез нас. Този Вечен мъченик отмята листа, когато вечността на мъченичеството свършва и извежда човека като зрим теогон, за да извърви пътя не към оракулските поселища, а към вечния храм на Мъдростта. Знание! Научи ме да зная, научи ме да възкръсвам, а не само да прощавам! Затова питам: Коя ръка трябва да отрежем? Ръката на еволюцията или на съвестта, пътя на развитието или Бог?! Та това ще стане чак в Седмата коренна раса. И затова говоря за ужаса от оракулите, които правят молитви да се сбъднат оракулствата им, които са попълзновения – умножават отрицанието! Този е най-добрият белег на еволюционна посредственост. Не можем обаче да го осъдим, защото еволюцията го поднася. Но не можем, когато е запалена свещта на съвестта ни, да не отговорим с отговорност пред битието. Защото Духовната вълна на Мъдростта е родител и битие на бъдещето. Този, който не може да живее с бъдеще, той остава с ехото на Съдбата. А тя има и глас, който е бъднина!

Идеята за благодатната, благоприятната Господня година е това, което казахме сега – именно волеизразяването. Тази година Господня би била плътна, осезаема тогава, когато се Осъществим. Осъществяването е, което като волеизявление и волеизраз дава Господнята година. И всеки в себе си има по една такава благодатна година. Това не е, за да дадем приоритетност на нумерологията, макар че и тя е давала енергии, с които е изграждала.

1999 година – свещената и святата десятка! Една такава година, през която не е важно как ще завърши битиейността (Христос бе разпнат, но възкръсна), е година на благословената и благоприятна Господня мисия. Оттук е отредено място да бъдеш Син Божествен и Син Човешки. Ето това е, което съчетава безспорността в повелението да надделеете – да победите йерархия, да победите съдба, да победите богове.

Белязаният! Това е извиканият на живот чрез предреченото. А безспорно предречението е част от голямата характеристика. Защото Иисус освен с предречението си, бе съпроводен с едно велико име – Витлеемска звезда, която в случая е свидетелство на една реалност, и в края на краищата с една следсмъртна, следгробна властност – Възкресение. Ето това са тайните, с които се съпровожда битието на Посветения.

  • Лука, глава 8:
  • 23. Когато плуваха, Той заспа. На езерото се подигна бурен вятър, и вълните ги заливаха, и те бяха в опасност.
  • 24. Приближиха се, събудиха Го и рекоха: Наставниче, Наставниче, загиваме! А Той, като се събуди, запрети на вятъра и на вълнението водно; и те се уталожиха, и настана тишина.
  • 25. Тогава Той им рече: де е вярата ви? А те в страх и почуда казаха един другиму: кой ли е Тоя, че и на ветровете и на водата заповядва, и му се покоряват?

Даже да се лишим от външната картина (която също е реална), то коя е водата? Астралният образ на светлината. Кой е вятърът? Кой създава вихрушките? Бурен вятър... Някои познават вихрушките на мисълта – фантасмагория вместо творческа фантазия – фантазьорство или фантазия! Мисълта – ниска или висока, няма значение. Ето това ако не можете да укротите, поне укротявайте външните вълни. Но можеш ли да кажеш: „Спри!“ И къде ще пратиш след това този вятър? Ето какво трябва да знаеш! И точно затова говоря – едното е власт, с която можете да покорявате и която в пустинята Христос победи, когато Му се предложи. Защото се иска какво? Идея за Себенадмогване, идея за свобода от трон, идея за свобода от жезъл.

Правда може да са имали, но са нямали вяра. Какво е Учението на Христос? Вяра и Любов. Къде е вярата ви? Тома, Тома, блажен е, който е повярвал, преди да види! „Толкоз време съм с вас и не си ли Ме познал, Филипе?“ (Иоан 14:9). Къде търсиш Бога? Нищо не се къса в тази страшна броеница на Христовите тайни! А те взеха да умуват: Кой е Този пък дето запрети на ветровете и водата... Искаха да останат личности, а бяха личности на страха. Не упрекнаха себе си, че нямат вяра, а се самообладаха в това да питат кой е Той, че може да запретява на ветровете и на водите. Ето това е паякът. Той умува, той прави спекулации – плиткият ум, малкият ум; паякът, който си плете мрежите на съмнението. Христос ги учи три години, те питат кой е... Тези край Него на чудото се възхитиха, а не на вярата, че могат да спрат всичко. Защото Учението не беше за тях живот.

Голяма трагедия е да те залеят вълните на езерото, да се разшумят твоите астрални страсти; да пътуваш в този „хубав“ път... И се уплашиха, защото искаха да бъдат някакви. Тук е двубоят между този, който иска да бъде, и този, който не е още. И тогава побързаха да Го потърсят, а Той с една дума само спря вълнението на техните страсти, като им каза: Който е праведен, да съди прелюбодейката. Иди я съди, когато така се е разшумяло твоето езеро... Затова на първи план аз казвам това – власт, власт над съблазънта. А във втория ни план, при Мъдростта, това е идея за себенадмогване.

Где е вярата ви? А сега въпросът е: Где е прозрението ви? В цялата тази изречена в Евангелието на Лука теза най-същественото ще остане не чудото, което безспорно е една реалност за онзи, който знае, че носи в себе си цялата тъкан на космоса и че когато иска дадена клетка може да я направи послушница, а това обръщение към ония, които Го съпровождаха и които живееха в тревога и страх: Къде е вярата ви? Това е най-същественото. Защото вярата има свои положителни дела, но тя има и своя метафизика; защото чрез вярата има знание за незнайното. Вярата е улеят, по който тече интуицията. Докато светостта на мисълта не стане битие, винаги този улей на интуицията ще идва от вярата. А когато Мъдростта стане живот, тя ще е вътрешната вибрация на причинния свят, на знанието, което самата тя предоставя на човека.

„А те в страх и почуда...“ Е, разбира се, те приемат чудото. Това, което християнството изнесе на преден план, вместо да даде трапезата на вътрешното прозрение и знание. Да предоставиш чудо, а чудото е разтълмяемо, чудото е овладяно знание, когато знаеш. А те го предоставиха само като внушение и като респект: „чудо!“ Той Самият какво им рече? Докога, о, народе неверни, ще искаш знамения и чудеса? Но независимо от това културата на християнството остана там, където юдейството се радваше – при чудото. А то е неусвоено знание и винаги може да бъде усвоено. Затова им каза „докога“.

  • Лука, глава 21:
  • 12. А преди всичко това ще турят ръце на вас и ще ви изгонят, като ви предават в синагоги и в тъмници и ви водят пред царе и управници, заради Моето име;
  • 13. а това ще бъде вам за свидетелство.
  • 14. И тъй, турете си на сърце да не обмисляте отрано, що да отговаряте,
  • 15. понеже Аз ще ви дам уста и премъдрост, на която не ще могат противоречи, нито противостоя всички ваши противници.

Не говори за чудо, а за усвоена възможност, предоставена в нашата душевна пластност, в нашето многопластово тяло. Аз ще ви дам уста и премъдрост, която трябва да ви освободи от глаголщината на ума ви какво да отговорите. Това е голямата, наистина голямата тайна. И тогава на тази премъдрост никой не може да противостои, премъдрост, с която никой не може да ги разбие. Тези, които имат опит, са безспорни в това. Понякога не знаете, а казвате нещо, което обезсилва всеки друг. Ето защо казва, че ще бъдат гонени, ще бъдат в синагогите поучавани и порицавани, ще бъдат вкарвани в тъмници и ще отговарят пред царе, така както безспорно се сбъдна като съдбовен път в поведението на апостолите. Ще турят ръка... А тя не е само физическата ръка, тя е мисъл-ограничението ви, тя е отнетата радост да кажете на света една истина, тя е да ви дадат щедрост, която е равна на милостиня. Учениците наистина бяха изпречвани и пред царе, и пред синагоги заради това, че си позволяват да имат ново Учение, нова мисъл, заради това, което Той каза: Моето име. Но всичко това е свидетелство, че те са Негови, че носят Учението за Любовта, носят Христос. Затуй дори един апостол, по-късно дошъл в редиците на Христовите ученици, ще каже: Съразпнах се с Христа (това се иска, а не самообвиненията му, че бил изверг – остатък от юдейщината в душата му). Той поиска съразпване, за да може да предостави на приложеното страдание в него просветност и свобода от минало, което нарекох „ехото на съдбата“.

Христос откри тайната на служението – да можеш на своето духовно възглаве, на оня камък, на който Иаков сложи главата си, да видиш голямото знание, в името на което ще бъдете гонени, предавани и в синагоги, и в храмове, и в академии, и къде ли не! Защото имате страха, а Той иска с една благодатност да ви предостави знание – не мислете предварително, не спекулирайте със своите „братчета“ и „сестрици“ – Аз ще ви дам уста и премъдрост! И всеки, който е имал прозрението на това дарение на интуицията (не става въпрос там да ви баят и вие да баете – не), вътре у вас ще знае това, което съм нарекъл „рефлекс на истината“. Това е събуденият теогон. Просто знаеш, Той ти го казва. И това е безспорна истина. Опитайте се да го изживеете, за да видите. Само като ви докоснат и вие реагирате с посветеното знание. Защо? Защото го носите. Това е да ви предостави, това е да ви даде – Не обмисляйте по-рано, а сложете в сърцето си тази тайна: Аз ще ви науча! И затова и в Молитвата казахме „Научи ни!“, а не „Прости ни!“. Ето това е разликата, за да имаме тук Служение вече.

Христос извежда от целността, защото в целта е противопоставянето, целта е, че ще отидете в синагогите, ще бъдете наказвани... Не, не! Той ще ви даде Служение, Той ще ви даде вътрешното откровение. Свобода, свобода от себе си в идея на Служението! И друг път съм казвал: не можете да Служите, ако не се освободите от себе си!

И тогава кой ще бъде свидетел? За свидетел ще бъде вложената, събудената интуиция, която се храни от Върховенството, от Помазаника. Една от най-големите истини, които Служението ще ви даде – то ще ви научи. Защото Служението е съпроводено вече с прозрение и победа – Себенадмогване, Осъществяване и познаване закона на Възкресението. Тогава няма над какво страхът да има власт, нито запустението да има трон. Това е неизбежната награда на Служението.

  • Иоан, глава 6:
  • 66. От това време мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него.
  • 67. Тогава Иисус рече на дванайсетте: да не искате и вие да си отидете?
  • 68. Симон Петър Му отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен Живот.

Нещо, което е много реално, което е много вярно. Човек има право да се откаже от последование (както много често става в политическите групировки, както много често става и в научните кръгове). Той дори може да бъде принуден когато една Инквизиция го качи на кладата да каже „не“, а като слезе долу да прошепне: „Все пак тя се върти!“ Но да се върнат ученици на едно Учение, е вече нещо, което е много далече от голямото Служение. А то е ставало – наистина някои „се върнаха назад и вече не ходеха с Него“.

Коя може да бъде причината да се отвърне някой? Всекидневното хлевоустие, което слушаме за Него – Той е луд, Той има бяс, Той лекува със Сатаната заедно, или да не усетите вибрацията на една градация на пробудата си. Идва един час на изпитание – големият час на изпитание за свобода от човека и живота на теогона. При тях е свобода от онова, което бяха, в онова, което Той ги изведе: Елате да ви науча да ловите човеци! А някои от тях се върнаха назад. Когато човек не може да свали дрехата си на минало, той непременно ще живее със страха, че бъдещата дреха или е къса, или е дълга. Той не може да облече нова дреха. Този страх създава у него основание да се върне назад. Там е мястото му – да не тежи! И тогава казах онази фраза – някои от чувстволюбие си отидоха срещу загубено знание. От чувстволюбие някои са докоснати или са оскърбени и ето: „Не!“ Добре – идете си. Особено когато се касае за едно Учение на Мъдростта. Любовта не иска да освободи никого от принадлежност, затова Христос казва знаменитата си притча: Деветдесети девет ще оставя и ще търся една загубена овца. Това е Учението за Любовта, но Учението на Мъдростта казва: Деветдесет и девет да се загубят, един да има – той е, който ще прави Път! Учението на Мъдростта не е учение на прощението. Христос бе прав за Себе Си в ситуацията, в предназначението на Духовна вълна на Любовта – Той трябваше да ги научи и те трябваше да научат закона на прощението. (Защото пък и никой не се оказа и праведен.)

Законът на Мъдростта е знанието. Тези, дето се върнаха назад, ще си отидат там, закъдето са. Един! Тогава ще разберете смисъла на фразата ми: История се прави от волята на цезаря (не от волите) и от молитвата на жреца (не от всички жреци). Така се прави. Волята на цезаря не е трудово оръдие – тя е прозрение и когато говорих за Аспарух, казах – идея за земя, която прави територия, и идея за държава. Ето това е великото, голямото изпитание.

И няма нищо обидно, че не всеки може да ходи път с вас. Ако някой ви покани да ходите една миля, ходете две мили с него. Е, да, ама да има какво да правите. „Този иска да се върне, още преди да е изходил една миля...“ – оставете го, това е неговата йерархия. Не измъчвайте другия с потребата на вашата оценка, защото иначе трябва да му вземете част от кармата и да го лишите от собствена еволюция. А когато лишите някого от собствена еволюция, не можете да му дадете право да има трон, незаслужен трон.

И не ходеха вече с Него... Да, няма да ходят. Защото за това се иска неуморност, но се иска и дързост. Защото неуморният може да падне, но дързостният и когато пада, знае да става. Това е величието на дързостния.

Но друго е важното в този момент – Той се обръща към Своите Си дванадесет души и им казва: Да не искате и вие да си отидете? Тогава Петър (от всички най-много той си сменя изпитанията и отговорността) ще отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен Живот! Цялата тайна на Христовото битие е може би в тази нафора, която Той остави на бъдното човечество – идеята за вечен Живот. Това е причастието, това е нафората, която даде на бъдните поколения. Когато Христос е рекъл: Аз и Отец сме едно!, едва ли биха могли да изведат (в онзи страх при юдейската доктрина), че си един бог в развитие, но енергията, която е излъчвало това слово (защото на друго място ще кажат, че Той поучаваше с власт), е давала основание на тези хора да кажат: При Тебе има думи за Живот. За вечен Живот! Ако човек само за миг може да увеличи валентността на своята духовна усетност и пробуда, само тази валенция е достатъчна, да остане при Него. А защо някои си отидоха и не ходеха с Него? Едни от страх, други от доктринерство. Кой е този, който може да приеме едно Учение? Ако не намразиш баща си, майка си, братята, сестрите си, живота си дори, не си Мой! Кой е този, който може да приеме това, което им каза: Ако не си вземете кръста и не тръгнете, не може да намерите спасение. Той им търси бреме за свобода, а те носят бреме за страдание! Как тогава да Го приемат?

Ето тази велика тайна – казахме за Пътя, казахме за огледалната Истина, а ето ти и Живота: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Това са големите неща! „Къде да отидем?“ И тогава, когато човек е усетил, даже и да си има „сатанинските“ огънчета, за които три пъти Иисус упреква Петър, все пак апостолът каза нещо: Къде да отида? (А някои се върнаха назад!) При Тебе има думи за вечен Живот! Ако това усетиш, тогава няма място за чуждеене и няма място за евтина слава или чувстволюбие. Бедата е дали можеш да живееш с посветеността на по-висшето поле и дали тази майчица там на астралните ти радости си е отишла. А щом можеш да живееш в едно друго поле, щом можеш да приемеш посланията на причинността, безспорно ти никога няма да оставиш както Пътя си, така и Учителя си.

Това е голямото изпитание, на което човечеството ще дължи своето бъдеще. Този, който може в това изпитание без страх да има само един пристан – Пътя на Мъдростта, той наистина няма да си отиде от Учителя. Другият ще се извини, че вълните на всекидневието и част от страха му го отвлекли на отсрещния бряг. Такава е иронията на изпитанието. А безспорно верността ще свидетелства, че няма къде да отидат, защото думите Му са Живот. Затова във втория план (Пътя на Мъдростта) ние поставяме убедеността, че този път на извървяване, на изнасяне на Голготския кръст е Пътят на Божествеността, а не на страданието. Това е, с което трябва да се научат хората, за да не се разминават.

  • Иоан, глава 16:
  • 32. Ето, настъпва час, и настана вече, да се разбягате всякой у вас си, и Мене самичък да оставите; ала Аз не съм самичък, защото Отец е с Мене.
  • 33. Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.

Разбира се, че такъв час ще настане. И в него няма да има нищо, което да не е толкоз естествено. Но – за Правдата си платиха урока, за Любовта минаха през Голгота... Ако някой за Мъдростта трансформира скръбта, тогава ще разбере, че наистина са си отишли тия гости, които са го поселявали. Но самичък няма да бъде, защото: Отец е с Мене! Ето това е тайната на Осъществения, който е могъл да се надмогне в страха от самост, за да може да има Отца в Мене Си. Това е безстрашието не, а Служението, защото той не може да остане сам. Събудил е, извел е от себе си това, което казваме – Бог. Изведено е не съвършенството, а божествеността, която е новият белег на Учението на Мъдростта – не безгрешният, не само съвършеният. Тук беше голямата пречка на човешкия род – в различните религиозни съзнания да му се позволява от грях към безгрешие, от покаяние към святост, но не му се позволяваше божественост.

Отец е с Мене, Аз няма да бъда самичък! На първи план това е една от големите истини. Затова пожеланието Му е неимоверно достоверие. Какво е то? В Мене мир ще имате. Мир. Вън от Мене – скърби, защото няма да се научите да трансформирате страдание в развитие. И все пак гласът на теогона ще рече: Аз победих света! Така че всичко Му е било толкоз ясно, че няма защо да бъде изненадан, че някой ще напусне престолнината на духовното. Но сега храмът е друг, сега не може да се чака прощение, нито пък на някого ще му търсят чрез Правда възмездие. Защото човекът е можел да каже „Аз съм вече съвършен“, но не е можел да каже „Аз съм божествен.“ Аз съм божествен! Това криеха от човека хилядолетията! А Той, Сътворителят, беше в Него. Затова ние казваме, че сега голямата битка е да се изведе Бог от човека.

И така: Дерзайте, Аз победих света! Чак когато победиш себе си, когато нямаш страх от самост, когато Отец е в тебе, тогава можеш да кажеш, че си надмогнал скръб и дерзай, защото си победил света. Такава е голямата тайна на човека бог в развитие, зримия теогон!

  • Иоан, глава 19:
  • 21. А първосвещениците иудейски казваха на Пилата: недей писа: Цар Иудейски, но че Той каза: Цар Иудейски съм.
  • 22. Пилат отговори: каквото писах, писах.

Тези, които Го чакаха като предречен, тези, които чакаха юдейския цар, за да ги избави, останаха не само без царя, останаха и без пророка, останаха и без Месията. Но страхът им беше – ако Царят юдейски е разпнат, ако Царят юдейски е наказан с позорното, какво бъдеще може да има една нация, един народ, едно битие еврейско?! Пилат беше държавник, но жена му имаше проницание. Пилат остави една велика тайна, защото той беше прозрение чрез своята душевност – жена му, която му рече: Този Човек е безгрешен, не Му стори нищо лошо. Разбира се, че той е единственият в световната история, който позна търсеното в хилядолетия прозвище „Човек“. Човек, който носи всичко! Не човекът, когото Диоген с фенер търсеше – това е най-голямата смешка на древната култура: да търсиш с фенер човека, а не вътре в себе си. А Пилат го каза: „Ecce Homo!“ Защото проницателката му рече: „Той е!“ Голямата битка в човека, голямата битка между Вехтозаветието и Новозаветието. Потребният цар, който трябва да даде свобода на юдейското отминало царство, и Новият, Който не може да бъде свален от никакъв трон. Голямата битка в човека – между властта и Божествеността. Недей писа Пилате, ти който си изразът на властта, недей писа, че Той е цар Юдейски – „Jesus Nazareus rex Judaeorum“, пиши, че Той каза: „Цар Иудейски съм.“ А Христос беше рекъл на Пилата: Моето царство не е от тоя свят. Но трябваше и властта да намери оправдание в казън, която Му наложи, защото те, неговото „духовно“ царство, му внушаваше, че Иисус е бунтовник. Тогава законът като оръдие на страха и прозрението като светлина на бъдещето се сблъскаха и се реши големият въпрос: Каквото писах, писах. Това е пътят! Ето така трябва да разберем защо бе предвестена идеята за Възкресението. Каквото писах, писах! Бъдещето му открива Възкресение. А невинността в предназначение може да възкръсва.

Можете ли да си представите що за картина е това? Върнете се две хиляди години назад и вижте тези събития минута след минута, час след час... Голямата пъстрота на битката между ум, сърце и прозрение. Такава картина никой не можа да нарисува, макар че там е дадена. Скрита е интуицията на жената на Пилат, т.е. идеята за бъдещето, което ще погребе империята на насилието. Той е Цар юдейски, без корона, разбира се. След това църквите Му сложиха корона и на майка Му също. Почнаха да коронясват и ония там от градските служения – всички се коронясаха... Потреба за величие – евтино и смешно, но реалност. Смирението, което беше най-добрият знак на Христос, до такава степен бе опорочено, че трябваше да слагат корони, за да се оправдаят на живите глави, че се слагат.

Това е истината за живота. Животът, който не е само Янус (на римляните) двуликий, не е само първосвещеници и пилатовци, а е едно трето, присъствено и вечно неизменно: Отец е в Мен и Аз съм в Него. Така Христос обезличава всичко. И тогава вече не може да бъде спряна ръката, която трябваше да напише „Цар юдейски“. Така че в предния план, това е част от живота, в нашия план, това е космическата заръка – каквото писах, писах. Признание и изпълнена воля. Космическата заръка е, че Той е Цар юдейски, по-скоро – Цар на Всемирността, Син Божий, безспорно и Син Човечески – родителят на Учението за Любовта. Писах, каквото писах! Така че когато Учението на Мъдростта даде своето, вие спокойно ще можете да речете: „Казах, каквото казах.“

Посланието за третото хилядолетие създава новите служители. То е безспорно, защото нова духовна вълна има, щат или не щат. Никой не е искал при наличието на хиляди каменни божества да дойде някакъв Иисус (за Когото говорят че е възкръснал), никой не е искал при наличието почти на три хиляди години живот в Индия да дойде един Буда. Но еволюцията има неотменности. Може на отсрещния бряг на миналото да овдовява една част от вашата развиваща се тайна, но тя ще стигне Океана на Всемирността. Затова казах: По-добре капка в Океана на Всемирността, отколкото лична капка, на което и да е цвете, където най-малкият вятър я събаря, макар и да е маргаритна. Ние не сме само олтар, нито огнище, нито ковчежето на Изида за посвещение. Ние просто правим вътрешна святост и така, без да отричаме бавния ход на науката, винаги ще извеждаме водачеството си с идеите и тайните, които Космосът е предоставил, било чрез тези Послания или чрез личните зрения, за да се даде на човечеството предсетата за една осъществена теогония и като култура, която считат, за зла участ, разбира се, на човешкото мислене, че само науката може да даде. А по този начин се ампутират откровенията, които предшестват науката.

Идеята за познанието и приложната воля на будния, на зримия теогон, проблемът на знанието като хълм надвишава сърдечността. А това е един много характерен факт. Не защото трябва да се освободим от ученията на Любовта и Правдата, а защото трябва да се осъзнаем, че в Служението, което изисква Мъдростта, „Научи ни!“ е пред другото, което отдавна сме живели. Научи ни! Нямаме излишна висша енергия, която да хабим за дребните неща на еволюцията. Тя взе достатъчно много от човека, за да предостави несмутен път на зримия теогон. При него е Служението, а не изпълнението на дълга. И тогава ние можем да се попитаме: за какво воюва едно Послание сега; за какво воюва едно Учение? Как да създаде идеята за новия живот; как да се Осъществи човек; как да се Себенадмогне; как да знае да Възкръсва?

Кои са пътищата, които са ни оставени като знаци? Един Бог, без Който не можем; един Адам, който стои като висшето творение на своя Сътворител; едно дърво на познанието; едно дърво на Живота, без който също не можем; една таблица на съдбата, в която са сложени повеления; една неразсекретирана (но във всички случаи бъдещото прозрение на теогона ще отвори) страница на най-богатата цивилизация на митологиите. Ще се върнем към златната руда на цивилизацията в теогониите. Ще се върнем към голямото богатство, което митологиите ни оставиха. За съжаление за тях велики философи, мислители говореха като за детския ум на човечеството, където приказността била обаятелна. Ами когато прозрението не ти стига да видиш, че приказката е секретирана тайна?! А ти умуваш и създаваш схемата на зрими и незрими само човешки доктрини! Не можаха да влязат в тази голяма необятност на Божието в себе си. Стоеше надпис: „Познай себе си и ще познаеш боговете.“ Как да ги познае, когато много удобно му беше оракулът да го излъже...

Всичко това са пътни знаци, които ни оставиха правото на Живот. Тогава ще разберем, че непривързаността е най-добрият израз на свободата ни. Да надмогнем себе си. Така трябва да приемем Посланието в своето искане, с тази тайна, която казах изначало – то е една верова, една морална, една месианска стратегия. Този, който не може да бъде Месия, нека бъде верови изповедник; този който не може да събуди верността във вярата, нека бъде поне морален. А за Месията ще остане правото да си свърши делото с това, което на човечеството е потребно. Това е стратегията – една култура на отговорностите как да направим една биология като битология, която е осветена заради културата на бъдещия осъществяващ се в Служение зрим теогон.

Осъществете се, Себенадмогвайте се и научете закона за Възкресението!

Служението е космична отговорност!

 

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993