Зареждам...
България – дух и култура

България – дух и култура

Културата е обществена молитва!

Оръжието на боговете е само едно – словото. И право на боговете е да дадат словото, а основанието на миряните е да го направят живот, като възправят олтар, на който да възнесат своята жертва.

Не може без слово да се изкаже: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля...“, както не може то да се скриптира без букви. Затова велики мъже на велико посвещение, наречени светци (и те наистина са светци), ни оставиха Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Ест... С тази азбука сърцата ни мълвят молитвата и с обич поднасяме цветя на своя учител, на своя духовен наставник, че ни учи на слово.

Културата ще бъде винаги социална молитва и в нея всеки със своето дарение ще пали вощеница и ще чертае път, защото с благодатта на благоволението и благотворството Сътворителят даде знак на тези, които трябва да правят култура. Благослови Авраама в завет и сключи с него културата на обрязания като каза, че ще го направи баща на народите; благослови Иакова и сложи главата му на камък, за да му покаже стълбицата на двубоя между Бога и човека, който трябва да се обожестви, и го постави в бъднина за великото служение. Така че преди да имаме култура, ние трябва да имаме благоволението или благодатта, или благотворителността на Всемирния, за да може чертаещият път да не се съмни в приноса си към Всемирното.

Културата е обществена молитва. Тя е в хубавата гълчава и в живия напев, в тъканта на ненадминатата българска багра, във всяка запалена вощеница. Тя е светило, което няма да намери заник, защото само българската държава (според академик Дмитрий Лихачов) е държава на Духа! И как няма да бъде такава, когато българският дух в лицето на един Константин Преславски изрича онази велика молитва, наречена азбучна:

  • Аз се Богу моля с тия думи,
  • Боже  Светотворче, що създаде
  • Видим свят и дивен свят невидим!
  • Господ-дух прати ми ти в сърцето
  • Да ме лъхне с пламенното слово...

Това е белег на националния ни дух, на историческата ни даденост и на волята да бъдем; това е дарение на Небето, нашето вчера и утре. В „Солунска легенда“, на страниците на тази апокрифна летопис, пише, че българският народ е богоизбран и той ще съхрани до съдния ден чистотата на Христовото слово. Затова ние нямаме основание да живеем с тревога, че не сме дали нещо на света. Напротив и народният поет в „Епопея на забравените“ беше рекъл:

  • И ний сме дали нещо на светът
  • и на вси словене книга да четат.

Но защо над този народ, който толкова късно приема кръщението Христово, стои предназначение? Хронистът Малала казва, че тесалийските мирмидонци на Ахила са българи. Професор Марин Дринов привежда цитат от Иоан Екзарх, потвърждаващ този факт.[7] Легендите винаги са достоверни – те са страници на скрепена истина, която често противоречи на историческия факт. (Византийската история достатъчно преобразява и обезобразява достойнствата на българина!?) Значи били сме тук, след това обикаляме света и отново се връщаме...

Предшестват ни племена и народи, славянският род е тук, но няма идея за земя и държава и доблест за жертва. Прабългаринът носи тази идея. Ето защо несмутен и победителен той укротява динамичния бяг на коня, за да „краде“ от границите на Византия и в нейната сърцевина да основе това, което славяните и другите племена не можаха да направят – държава! Не е важно, че българите са били, както някои казват, шепица. Те дават име, те оплождат, защото носят божествена провиденция!

Този Аспарух, който изповядва едноличието на Бога, който има благоволението на Всемирността, с волята на цезаря и с молитвата на жреца направи тук държава, овладя земя, която стана територия на България. Това е изключението! Наистина българинът не идва със свое христолюбие или със свое олтарно поклонение пред Христа, но той идва с един едноличен Бог – Танг Ра, нямащ равен в световната история по отношение идеята, че изповедникът му няма други богове освен Него. И Неговата харизма трябва да бъде в главата на хана, за да може да роди тази идея за държава и да овладее земя.

Имаме и един върховен хан и жрец на Танг Ра с гениалното прозрение да даде бъднина на българската история – равноапостолний Борис Покръстителят, който никога няма да слезе от историческия ни иконостас. Той е равноапостолен, защото оставя стратегия за културата. Иначе ветровете щяха да отвеят всичко. Цивилизована Византия два века не можа да ни преломи, но най-лесно се покорява невежеството и неграмотността – това прозря княз Борис. Далновидността на водача е да направи трона си едновременно меч и молитва. В историческия си път два века България живя с меч и единадесет века – с меч и перо. Не защото сме войнстващи, а защото сме предназначени!

Идеята за покръстването е и родово, и национално обединение – обединение за присъствие в световната история. Борис дава кръщение, за да събере два рода – славяни и прабългари, в един; две клади – в един пламък. С културата на религиозното си изповедание прабългарите са най-изчистените монотеисти в света. Славяните имат своя митология, но толкова бледа и несъществена, че и досега в нито един музей не можем да намерим статуи на Перун, на Лада, на Морена... Покръстителят дава нов път на религиозните изповедания и от две гълчави, от два хубави словесни хоровода, прави един – българския език. Това е изява на мощта на Аспарух и достойнството на Крум! На колоната на Омуртаг пише: „Човек дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа това, да си спомня за онзи, който го е направил.“

Величието е да живеем в безсмъртието – това осъзнава великият Борис. Вълнувало се е сърцето на българина, когато е поднасял на Танг Ра почитание, вълнувало се е сърцето и на славянина, когато е правил самодивски хора – но е трябвало един олтар, една молитва! Трябвало е „Отче наш“ да влезе в старобългарската реч!

Така започва една нова култура – културата на потребата да бъдем християни.

  • Българският народ в своето велико прозрение не се плаши от съдбата – създава стратегия за култура, след това осъществява стратегия на култура – и изброди векове!

Оцеляваме тринадесет века – и с меч, и с перо. Перото дължим на тези, на които със сърце, със запалена вощеница и венци отдаваме почит – светите братя. Светии са Кирил и Методий – в онези времена единствената научна титла за този, който е достатъчно прозорлив и изключително доблестен, е светия. А те са светци и в ум, защото приемат прозрението и провиденцията на Бога. Но не всяка буква е за всеки език; езикът трябва да използва буквата. Великоморавците не могат да използват азбуката, която са поискали; те не опазват нито книжнината, нито езика на славянина. Азбуката – благословена от папата и разрешена от императора, е предопределена за Великоморавия, но предназначена за България. Тя е приютена в храма на раждащата се българска култура. Ние и преди това имаме своя много голяма и устойчива култура в идеята за един Бог, имаме писменост, но на историческия хоризонт остава онази, която начерта Аз, Буки, Веди..., т.е. начерта Триъгълника със зримото око на Бога – културата дарена на българския народ. Константин Философ – Кирил, донася онова голямо „К“ със съзвездието Голямата мечка, а Методий – „М“ с Воловарката; Воловарката на онзи, който отива да „пасе душите“ и им дава просветно битие.

Много неща са изречени, хиляди томове са изписани за братята Кирил и Методий. Едно обаче трябва да си кажем: че те са били съдба и проблем на битието – защото битието се обуславя не от нагледността, а от поточността на духовните ценности – битието на българския народ, битието на славянството, битието на света. И затова ненапразно през осемдесетте години папа Йоан-Павел II поиска от Организацията на обединените нации да бъдат вгърнати в сомна на светците като славянски светци. Но колкото и много да се говори за тях, колкото и много да се пише за тях, винаги ще има нещо неказано и нещо още за допълване.

Тъй умореното, подгоненото от Великоморавия слово намира не само обятност, но и богата трапеза на жадни за слово, за Божие име – намира приют и олтар на служение в България. Затова Покръстителят е велик, той е не само равноапостолен, но е несравнимо равен в културите на света!

Тук, в тази земя, словото се одухотворява и както казва Иоан Богослов, то става плът, материализира се в култура. Това е търсената благодат, Божий дар на този народ. Утвърждаването на писмеността е нашият спасителен път срещу византийщината, която чрез духовните си наставници ни налага тенденциите на своята религия. (А папската институция прави унии!) Борис не се подчинява; Симеон, не по-малко далновиден, не приема чуждите внушения и ражда идея за самостоятелна църква и патриаршия – обявява я за независима от Цариградската (въпреки че официално признание получава едва при цар Петър). И във великия Преславски събор – „Приложение книгъ“, се въвежда официално и във вероизповедното чтение, и в царската канцелария старобългарският език (както казва академик Лихачов: няма черковно славянски, нито старославянски – има старобългарски!).

Борис дава кръщение заради просветата, избавила ни от унижение; Симеон ражда доктрината „Рах Simeonika“ срещу оскърблението, че сме варвари; оскърбление, продължило след това при османските поробители – наричат ни „гяури“. Но „Азбучна молитва“, но О, неразумний, защо се срамуваш... са огнената вълна на великия български дух, дарен с идеи, с поведение за жертва, с живот за достойнство! Пътищата, бродени от Хималаите, Китай, Япония, Монголия... до Балканския полуостров, са достатъчно дълги, предостатъчно мъчителни, но никога несвършващи. Живеейки своя Танг Ра, след това – своя Христос, българите не могат да се изчерпят, защото са концентрирани в националната съвест на едно духовно предназначение. (Ние може да сме претърпели славянизация, но никога не сме загубвали България!)

Винаги сме имали една велика повеля – да работим за обикновеното, да страдаме за достойното, да се жертваме за великото, а за Божественото да се учим да възкръсваме!

За обикновеното се работи! Българите ведно със славяните работят в онази неорана нива на националност, която дава семето и на днешното, и на бъдното ни съществуване. Един от тях – солунчанинът Кирил Философ, изрича: Братко, аз умирам в браздата на славянската нива, но ти продължи делото ми, защото пътят е просветата! И словото идва тук и прави трапезата на християнска просвета.

За достойното се страда! Българите сме страдали, но който страда в името на велики идеи, носи идея за развитие. Културата не е рефлекс на мисленето, а душевно развитие. Тя не отразява, а променя. Именно страданието дава достойнство и на светите седмочисленици, на равноапостолните деца, които бяха синове на българския народ. (Безспорен е фактът, че Климент Охридски, този светител на културата ни, е българин.)

За великото се жертва! И българите жертват всичко; жертват своята душевност, за да създадат това несменяемо величие в историята ни, невидяно в съдбините на други народи – Златен век на българската книжнина! Това е стратегията на културата, водена от онзи магнаурски възпитаник Симеон Велики, който осъществява стратегия на експанзията, не на агресията. Така се обранва Божието слово от посегателства и в същото време се внася идеята за универсална българска държава срещу Византийската империя. Даваме на всички славяни писмо и кръщение, поднасяме книжнина на румънците, на сърбите, на руснаците. Докато Борис има стратегия за култура, за да опази светостта на своя народ от асимилация, Симеон дава стратегия на културата!

За божественото се възкръсва! Няма държава като нашата, която седемстотин години да е била в гробница и да е възкръснала. България възкръсва! С идея за историческа задача, с идея за бъдеще, което не се спира пред фатум и страдания.

  • Величието на българската нация е, че дава простор на своето въображение като идея за култура, която ще се разлисти в Дървото на Мъдростта.

Никой народ няма в своята история седем светци – седмочислениците, но трябва да дадем признание не само на тях, а и на онези труженици, които правят Словото плът, които създават културните предпоставки. Симеон, българският Птоломей, събира около себе си това, което е повече от онези двадесет и четири старци в Апокалипсиса, които пеят възхвала на Отца. Климент, знаейки вибрацията и душевната храна на българина, приспособява глаголицата в кирилица, която и досега ни служи; Иоан Екзарх написва „Небеса“ и „Шестоднев“ и така внася свое виждане в идеята за Сътворението; Черноризец Храбър изрича „За буквите“; Константин Преславски промълвя своята свещена „Азбучна молитва“; Презвитер Козма брани Словото в една „Беседа против богомилите“. Винаги ще се явяват богомили, ще се пораждат други схващания – важното е да имаме този, който може да защити чистотата на Словото чрез буквите на двамата братя. А ние имаме език, който може да употреби тези букви, за да пее великия химн, който Христос със Словото Си остави на света. Затова волята ни за култура не се състои само в идеята за азбуката. Тя се състои в онова велико изкуство, с което можахме да направим път в историята и да оставим копнеж, какъвто никой не бе оставил – копнеж за Всемирност!

Можем ли да си представим какво прозрение е било в душите на първите светилници на българската култура! Школи в Охрид и във Велики Преслав, школа след това във Велико Търново... Всичко това е пулсация на неизчерпаемата духовна енергия, пратена за светителство и култура. Ето защо трябва да знаем измеренията на предназначението си – култура, която внушава единение; култура, която носи идея за спасение; култура, която е потреба за историческото ни битие – не днес, а утре! Защото всяко утре става днес!

Никога не бива да бягаме от историческата правда заради конюнктурни тенденции, които времето налага. Покорността не значи още унижение, а най-малко – губене на съзнание за национално присъствие. Ето защо ние трябва да се консумираме в една концентрация за лично, социално, национално и историческо битие. Когато другите народи още нямат държави, България е третата държава в Европа – мощна и достатъчно доблестна в поведение. Така че тази концентрация в името на едно лично битие, на една социална принадлежност и национална отговорност е единствената, която може да ни даде право на присъствие. Само тези, които нямат чувство на историческа отговорност, могат да спекулират.

И най-великото, което нашият народ носи в душата си, е идеята за божественост. Тя се изразява във възкресението на една култура чрез избраните чеда на Златния век на българската книжнина. Те създават идея за монашество (което липсва в тангризма); идея за школи по подобие на окултните; идея за решителност и смелост като стратегия на защитата. Културната експанзия не само ни опазва, но и създава, и то за по-малко от половин век, една култура на сигурност в това, което сътворяваме.

Някои си мислят, че само сме шептели молитви, т.е. че покръстените българи са чели само църковна книжнина. Но още в IX век в България се чете в славянски превод Езоп, Александрията, троянските притчи, книгата за кръчмарката Теофана, която след това става императрица на Византия. Когато ние вече правим първата си школа, европейците, които сега демонстрират своята обособеност, тогава четат и пишат не на своя език, а едни на латински, други на гръцки. Търновската школа създава Четвероевангелието през 1356 година с 366 миниатюри – нещо, което светът не познава и което сега в Лондон стои като неизмерима ценност на култура, на изящно изкуство и на лични виждания. Второто българско царство осъществява своята ренесансност в рисунки в Боянската църква, зографисана през 1259 година, и светът се чуди как те, българските майстори, дават културни пътища. А техните предшественици от Първото българско царство, когато светът още не може да мисли за Хамлет, са хамлетовци, донкихотовци... (Дон Кихот идва столетия след това.)

И ако ние имаме своя Мадарски конник, който трябва да ни свидетелства за меча, то Четвероевангелието и Боянската църква свидетелстват за перото. И никой, който се е опитвал да ни оскърби, не е могъл да ни победи. Така че когато говорим за величието на българската култура, когато говорим за достойното дарование, което Небето праща на този народ, трябва тези неща да ги спомним като историческа даденост, неподправена от чужди хроникьори.

Българската култура е повече, отколкото могат някои да си представят. Ние имаме школи-университети (Климент е обучавал близо три хиляди и петстотин души студенти), имаме богомилство, по-късно исихазъм. Знаменитата Търновска школа по време на Второто българско царство оставя голяма книжнина и с повече от век предварва Ренесанса, с който Западът се величае. Ренесансът връща едно старо знание, а българинът прави просветност със своя исихазъм – най-великото мистично християнско учение. Това са нови пътища през нашата земна и човешка гръд, нови повеления на ума, макар и квалифицирани като изповедания. Богомилството, отричайки държава и църква, отмина; робството също отмина, но възпитанието на душата българска изживя това велико посвещение – исихазма с безмълвната молитва. Култура с безмълвието! Тя се ражда след покръстването, за да наследи идеята за социално обединение и устойчивост като идея за духовно сродяване. Безмълвната молитва, която Патриарх Евтимий оставя, ни опазва в продължение на пет века. Учението за екстазата подготвя битието на българския народ за отстояване. С негаснещото кандило на исихазма пет века в безмълвната исихастка молитва никой не можа да ни открадне както божеството, така и националния ни олтар за величие, защото българинът няма друго достойнство освен служението. Ние бяхме защитата на цивилизацията на Европа срещу инвазията на азиатците! Това е голямата тайна, която народът ни има доблестта да изпълни като историческо предназначение.

Нито времето можа да ни спре, нито възрастта на историята да открадне от историческия иконостас безсловесните пророци и светците български! Тогава когато никой не може да си го помисли, още в IX век, братята Кирил и Методий са канонизирани от Българската църква; тогава когато никой не смее да се възправи срещу инвазията на Азия, Патриарх Евтимий излиза пред своя народ и казва знаменитите думи: Оставям ви на Светата Троица! Защото имате своята „Азбучна молитва“, защото имате „За буквите“... Виждаме каква велика стратегия, какво внушение в идеята за спасение поставя в душите и нашите предци го дочакват и сграждат епохата на Възраждането. Пак бих казал, че в световната история няма подобна тайна. Нашето Възраждане е тайна! То възкресява това, което Златният век на българската книжнина създава. И Паисий ще ни върне съзнанието за историческа отговорност: Имахме царе, имахме патриарси, имахме светци! Епохата на Възраждането е населена от олимпийци във всички области.

Идеята за държава като целокупност отново е налице чрез изумителния държавник и изключително дързостния Георги Раковски – една личност, която прави научни изследвания, създава легия; съпровождан от кортеж, той се представя за български княз пред видни държавници – австрийци, гърци, сърби. А Васил Левски – образът на българската свобода, свещенодейства само пред един олтар – народа; дава на людете само едно причастие – революцията; обрича само една жертва – себе си!

За някакъв век, за по-малко от век, българското Възраждане дава на света нови идеи, дава на света неродени мислители, какъвто е един д-р Петър Берон със своята „Панепистимия“; да не говорим за Жинзифов; за Пърличев – този, който изтръгва наградата за поезия (писана на гръцки) от Атинския университет; за Ронсар, който написва „Защита и прослава на френски език“...

Така нашата история ражда своите „робски“ достойнства – българите бяхме под робство, но никога роби! Ето защо из тези кандила, сложени в душевността на българина, безмълвната молитва го довежда до нещо, което е още един странен белег в световната история – един изключителен феномен, неосъществен другаде в света – Църковният въпрос! През 1860 година българското духовенство, което няма своя катедра, излиза на велик подвиг срещу най-мощната църква – цариградската, и обявява: „Свободни сме от тебе, имаме своя църква“, а след това – и свой екзарх! Ние приемаме оробителя за по-добродетелен, отколкото Цариградската патриаршия, която краде както нашата духовност, така и нашите епархии и ликвидира Охридската архиепископия. Тази битка я спечелваме с едно прозвище – Църковен въпрос!

Под робство са сърби, румънци, гърци, под робство има народи и в Азия, но никой не ражда идеята за църковна независимост като въпрос и никой не го отстоява. Ние единствени се обявяваме против покорната на други тенденции Цариградска патриаршия и приемаме позиции срещу тези, които след Освобождението показват повече русофилство, отколкото християнско чувство. Повтарят държавници и църковници думите на митрополит Климент: „Има православие – има България“, но два века има България без християнство дори! Не може да се правят славянски дъги! Те са раждани в нашето съзнание, но ние носим отговорност за присъствие в Европа.

Някои с много прибързана евтина словесност говорят за нашия език като за груб и варварски. Но тръбачът на българския език, сладкодумецът Кирил Христов ще изрече:

  • И сладка си ти като молитва в късен час,
  • и твърда, твърда си, о реч, като елмаз!

Великият и неповторим Теодор Траянов ще покаже нашите иконни моления:

  • Когато бурните години в кръвта ти бавно отшумят
  • и от забравени светини започнат сълзи да текат,
  • душата, страшно обедняла, ще коленичи в някой час
  • сред непозната катедрала, пред величав иконостас.[8]

А божественият Пенчо Славейков, несменяемо гениалната личност на всички времена (пак няма да намерим в световната история и сред литературните гении подобна личност), ще изрече нещо, което и пророците не са казвали, а само Христос за личната Си съдба:

  • Бог и България – единство в двойна плът!

Именно Пенчо Славейков – този избраник, който по всевисша воля не можа да вземе Нобеловата награда!

Това е същността на българската култура – тайната, в която е концентриран националният ни Дух. Това е да имаме слово свое, а не да следваме слово чуждо; да имаме своя буква, която да обслужва езика ни и да дава дихание на мисълта ни.

Културата ни е култура на дух, тя не е култура на съображение и ум. Аз винаги ще казвам, че културата не е рефлекс на ума – тя е душевно присъствие. И затуй можахме само няколко десетки години след Освобождението (в 1911 година) да направим от своето Книжовно дружество, изградено в 1869 година – тогава когато нямаме институция държава, тогава когато нямаме институция църква! – културна институция, която е бъдещата Българска академия. Това ли не е дух?! А той безспорно е дух на българина.

Ние не живеем в апокрифността на миналото и показваме достатъчно историческа зрялост. Днес пак сме не на кръстопът, а на път! Път достатъчно велик да даде нови идеи, защото българският народ и българската държава са духът на света. Който не може да вземе причастие от духа на България, той е служител на чужди интереси и на интернационални недомислия.

Затова без страх от съдба да освободим юздите на своето въображение и да изградим една достатъчно величава и достойна България. Имаме просветители, имаме дарението на Божия Дух, имаме предназначението „да бъдем“! Да бъде върви, народе възродени, но благословен от Бога! Който го е страх от Бог, той може да живее само в катакомби, които няма да му дадат Христовото Учение.

Изгонените синове на културата са приети, храмът е издигнат, светителят препасва меч, за да защити и държава, и култура. Ние нямаме основание да живеем с упрека, че сме езичниците на Европа. Езичество е, че Европа не можа да съзре единството между Маркс и Моисей, между „класовата омраза“ и „око за око“. Моисей роди идеята за грехопадението, за да оправдае теократичната държава, а Маркс създаде класовата борба, за да оправдае диктатурата на пролетариата.

Изкупители сме, но не заради това, че имаме грехове, а заради това, че сме достойни от страданието да правим развитие и да раждаме нови пътища. Българинът носи една добродетел – жертва за другия! Той може по-късно да приема християнството, но има неговия олтар, иззидан от това, както Пресиян пише в своята каменна плоча: „Ние много добрини направихме на византийците и християните...“ Така че осветеността на нашия вътрешен молитвен ден не може да бъде помрачена! И затова, когато дойде нашето служение, ние го показваме.

Българската духовност и духът на българина имат едно предназначение: да бъдат, а не да имат – това е, което им определя Третото хилядолетие. И тогава да намерят разлъка в този антипод, илюзорно сложен с една конституционна сила – добро и зло, тъмнина и светлина; да намерят това, което казахме – няма зло, има нееволюирало добро. Дайте на Бог път! Изведете Бог от себе си! Защото величието на Бога е това, че сложи Себе Си в подобието. И тогава човекът стана една Богоосезаема необходимост. Дайте на Него живот! Така ще изпълните Христовите думи: Дерзайте, Аз победих света! Ние още не сме дали преценка дали духът на българина е победил. Да, той победи! Живейте като боговете с неограничено въображение – в нашите музеи няма нито едно каменно божество, а в сърцата ни има един велик Танг Ра. Живейте с най-великото достойнство, което ви остави българският дух – а когато трябва да надкрачим Рубикон, не трябва да имаме чувство за страх!

  • Да бъдеш буден, когато измамен светът заспива;
  • да бъдеш смел, когато овластен страхът тронува;
  • да бъдеш силен, кога невежеството се надсмива
  • и да простиш, когато враг на твоя бряг гостува.
  • Тогава непобедна ще бъде твоята ръка
  • и с тебе Път надежден ще ходи хорската съдба!

Ние сме въображението на Нова България – Път на Мъдростта!

България е идея! За нея и за утрешното ни кръщение – на път! Увенчайте главите на миналото и сложете смелостта на бъдещето!

Нека духът на българина, възнесен в неговата национална бъднина и в Служение на Мировостта, да пребъде!

 

[7] Дринов, М. „Погледъ връхъ происхожданьето на Блъгарскiй народъ и началото на Блъгарската история“, 1896, с.27.

[8] Теодор Траянов. „Вечен пилигрим“. (Бел. ред.)

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993