Зареждам...
Еволюция на идеята добро-зло

Еволюция на идеята добро-зло

Злото и доброто са феномени, не ноумени!

Каквото и да се говори за човека, колкото и много добродетели или вещини да му се приписват, ще остане нещо, с което той ще продължава да се осъществява – това, което Христос, Синът Човечески и Единосъщният Син на Отца, рече: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Матей 5:48). Но Той предостави на човечеството нещо много повече от това и Учението Път на Мъдростта мотивира и изрази – че човекът е един бог в идея за съвършенство не, а в идея за обожествяване, защото пак Той сложи още един израз, който е изначален: Аз и Отец едно сме!

Цялата история на човечеството е накамарена от книжнина за човека. За него е образувана наука, наука за взаимността човек – Бог, човек – човек, човек – космос, човек – природа. Наистина, неизчислими са книжнините, които са решавали проблема за тези взаимоотношения с две много важни понятия, станали надвластни дори над самия човек, а именно понятията „добро“ и „зло“. По-властни от него са, защото те му определят мястото за това да получи награда или наказание като идея за възмездие. Тези две понятия съпътстват човека – така свидетелстват всички космогонии, всички книги на Сътворението, а най-вече Библията. В тях след Сътворението на човека се предоставя възможността да се осъществява в идеята за живот, т.е. да съществува и след това да осмисли съществуването си. Но съществуването не може да стане вън от взаимността – като поведение към Родителя му; като поведение към онова, което го съпътства: семейство, съседи, държава; като поведение към света, видим и невидим.

Така още в Книга Битие, по точно в Генезиса, се поставя и излиза на преден план взаимодействие, което ражда и оставя в историята на човечеството понятията „добро“ и „зло“.

  • Идеята добро-зло е идея за еволюцията на човека от формата на неговото сътворение, през битката за човека, до извеждането на Бог от човека.

Тази еволюция в една безспорност се осъществява от вложената от Сътворителя енергия, или от това, което казваме – вложеното Дихание, в корпуса на сътвореното като планетна плът.

Нека кажем изначало, че ще разгледаме въпроса за еволюция на идеята добро и зло, а не само на доброто и злото; на идеята, която минава през формата на възможно поносимото човек – Бог, човек – човек и т. н. Ако ние нямаме пред себе си другия субект, към когото трябва да отправим поведение, ако ние нямаме в себе си будността на Сътворителя, трудно бихме могли да намерим еволюционната даденост на тази взаимност.

Еволюцията ни събира във взаимност, за да можем да изградим онова, което се нарича таблица на нравственото поведение. Но проблемът е дали доброто и злото са предмет само на морално съотношение, дали те се вграждат и осъществяват само като нравственост, или нещо друго има. И затова еволюцията, както казвам, на самата идея за доброто и злото искам да постеля като пътека, по която минава човекът.

Кое е онова, което еволюира? Съзнанието в преценка на взаимност и изведената динамична същност у нас – божествеността, която сама за себе си трябва да се осъществява, защото човекът е една Богоосезаема необходимост. Измеренията на взаимността към Бога ли са или към онова, което едно общество е сложило вече в изискване към човека? И кой определя тази битнина? Човекът! А той в своята еволюция не е бил още това, което сега Учението Път на Мъдростта поднася; човекът не е наричан бог в развитие.

За да можем да изградим идеята за Еволюцията ние даваме на света тезата за Духовните вълни и тяхната йерархия. Именно те – в проекцията на своето еволюционно осъществяване, градират принципа за добро и зло. Затова трябва в различните Духовни вълни да погледнем как се изгражда тази идея. Защото в древните култури ние ще видим потребата от добро и зло само като добродетел – измерение, с което вие сте наградени или сте пострадали. Но това не е тайната на идеята за еволюцията на доброто и злото. Когато пък се потърси като благо, тогава религиите поставят, че най-голямото благо е признанието на Божеството и живеенето в Божеството, т.е. самото признание и живеене с Божеството е вече едно добро, а този, който се отлъчва от това, вече не е добър. Йерархията на боговете създава в такъв смисъл пък различни стойности в преценката за добро. Така онези, които искат да имат ширна властност в социалността над обществото, изхождат от една тайна – че таблицата на морала трябва да бъде дадена от Божество. Защото от онова, което ни дават философите, никой не прави изповедание и на никой философ, независимо от това, че създава постулати на морално поведение, няма олтар на всемирно поклонение. Това е тънкостта и усетът на тези, които са могли да сумират в социалната сърцевина идеята за религия, т.е. за Божество. Ето защо Десетте Божи заповеди ги дава посланик на Бога в лицето на пророк Моисей. Това е голямата тайна – когато искате една доктрина да бъде доведена до социално изповедание, тя трябва да бъде изведена от онова, което внася респект. А респект са внасяли боговете.

Но кой – Бог ли създава доброто и злото? Не, ние по-късно имаме раздвояване, по-късно имаме персоналност на добро и зло. Значи това е вътрешният, вложеният принцип на Еволюцията, който безспорно сега, в Учението на Мъдростта, ни дава основание да кажем, че няма зло, има нееволюирало добро.

В културата на юдаизма и в културата на християнството идеята за доброто и злото влиза като потреба за знание – едно предизвикателство за раздвоение в Целостта. След Сътворението, след извеждането на Ева от Адам, след създадената взаимност, в която те трябва да продължат да съществуват, им е предоставено право – възможност за знание. Предупредени са, че не бива да ядат от Дървото за познаване добро и зло, защото като ядат, ще умрат. Значи преди да имат осъществен живот е сложена предпоставката, че ще умрат, т.е. съществува идеята смърт. Имаме я илюстрирана преди това в един особен момент – когато Адам е приспан, за да може от него да се изведе Ева. Сънят – Хипнос, е първият знак на смъртта – на Танатос; първото свидетелство, че смъртта е един сън, който ви позволява бъдещ живот, е, че от Адам е изведена Ева, което буквално преведено значи „живот“.

Така животът влиза още неовладян в идея за вечност. Затова стои и Дървото на Живота, но за този Живот вечен ще трябва да упражните знание. Коя обаче е тази сила, която накара Адам и Ева да ядат, за да умрат преди да познават преходността? Тук именно, когато се тълкуват текстовете на Свещеното писание, трябва да се знае, че те са написани на три различни нива: буквалното, с което се удовлетворява обикновеното; алегоричното, което трябва да бъде интерпретирано; и свещеното – езикът на посветените.

И така, явява се един нов и много странен елемент в доктрината на Сътворението и живота на човечеството. Ние го виждаме вън от себе си, но тези, които са минали известни обучения, знаят, че го носим и в себе си – това е идеята за змията. Тази змия, символ на мъдростта, вложена в човека като, както казваме, Змията-огън, е, която ни дава вътрешното прозрение, или сигнала на Бога у нас. Тя, макар там да е наречена сатаната, дяволът, който се преобразява, който изкушава, който мами, казва нещо много странно: Не, няма да умрете, а ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло.[10] И наистина, след като ядат (това става повод за натрапено внушение, че са грехопаднали) Бог ги гони от Едема като казва същите думи: „Ето Адам стана като един от Нас да познава добро и зло...“ (Битие 3:22). Значи знанието що е добро и що е зло е част от вашето посвещение, че сте богове. Една привилегия, която е пазена, но и една събудена идея за съблазън да знаете. Най-върховната тайна на човека – идеята за знанието, идва не от това, че само е в пулсацията Fiat lux. Сам Творецът, Бог Отец, както ние Го наричаме, му вдъхва Диханието Си и го прави повече от жива душа – прави го Богоосезаема необходимост. Това Дихание е именно, което дава пулсацията на еволюцията в идеята за познание. Дързост да искате да знаете – и да умрете. Казал съм, че боговете умират, но Бог остава. Много от вложените при Сътворението богове в човека умират, след като той научава закона за добро и зло, но Бог остава – защото Той е у него!

Гонимата тайна е, че знанието дава правото да владеем смъртта. Тогава чак може да се разбере защо въпреки забраната Адам и Ева имат дързостта да ядат от плода на познанието, и то срещу смърт. Защото стават като тях – боговете, да знаят що е добро и що е зло! И Хермес – този велик мъдрец (защото той е бог на мъдростта в Египет), ще каже голямата тайна: Боговете са безсмъртни човеци, човеците – смъртни богове. Да знаеш що е добро и зло е привилегия на боговете. Тогава къде отива смъртта?!

В този аспект може да се постави и въпросът за вярата. Но в Едема, в Рая, няма дърво на вярата. Тя е много потребна тогава, когато липсва знание. И да се търси опорност само във вярата е остатък от това, че не сме имали дързостта да ядем от Дървото на познанието, че нямаме дързостта да протегнем ръка и към Дървото на вечността.

Идеята за знанието е първата борба на човечеството. И ние виждаме какво прави един Прометей – заради знание краде огън и приема приковаването на канара; в идея за знание и идеята Аз и Отец сме едно Христос понася Разпятието. Така с познанието започва еволюцията с вложената тенденция човек да се върне в своя Отец. Защото никъде не е казано какво биха правили Адам и Ева в Рая без да имат тенденция за еволюция и път за бъдеще. Логично е, че креационната доктрина не може да реши този проблем. Тогава идеята за еволюционността като болка и едновременно като принцип за съвършенство стои в ядрото както на човека, така и на цялата космична воля. Тази космична воля е сложена във волята на Адам и тогава Адам, който, ако трябва да го „преведем“, е умът, еманира своята възможност да даде воля на Ева – на желанието, в потреба да се яде плода на знанието. Оттук идва идеята „добро и зло“ и следователно, когато почнем да търсим нейната еволюционна стойност, ние ще трябва да видим еволюцията като част от сътрудничеството в плана за съвършенството.

След като тези две понятия влизат като потреба на съприкосновението, Бог какво казва: Слез долу, Адаме (гони го от Рая, гони го от Умственото поле – тези, които познават окултната литература, знаят, че под Рай се разбира полето на ментала), иди и обработвай земята! Ora et labora – моли се и работи, в идея на възземане! И тогава доброто и злото (като привилегия на боговете) започва да създава принципите на нравственото поведение, за да може човекът да се върне при Онзи, Който го сътворява. И това преминава през всички Духовни вълни: Митологията обучава в овладяване на стихиите; Правдата обучава в усвояване на законите; Любовта обучава в жертва и обич към врага...

В идеята Иди и обработвай! – да слезете и да обработвате себе си и света – под напора на еволюцията ще изпитвате това, което като болка се нарича злосторие. Тук е не голямата грешка, а неосъзнатата потреба от болката; неосъзната и ето защо ще е „злина“. Тогава когато извеждаме целостта на идеята за добро и зло в нейната еволюционна пътека, ние ще прозрем в Мъдростта, че човекът, осъществявяйки се като бог, ще се освободи от идеята на страданието и ще приеме само принципа на развитието.

Така трябва да схванем това голямо тайнство, тази голяма дързост – да се йерархира в духовността. Защото не е достатъчно да правиш добрини, а трябва да бъдеш добър; не е достатъчно да бъдеш добър, трябва да бъдеш посветен...

Когато ни се поднасят формули за „добро и зло“, ние ще трябва да търсим йерархия на нашата възмога. И тогава ще разберем защо блудният син е простен от баща си, а по-големият брат – умът, му завидя. Тук имаме морална, нравствена оценка, а не правно възмездие – бащата трябва да прости, защото дух, който не прощава, не може да храни чедата си. А тяхната непослушност е играта на вълните на еволюцията. Тази игра е първата необходимост, с която битката започва. Ева не крие кой я научава: научава я змията – Кундалини у нас. Адам пък прави първия дипломатически акт в света – той не казва, че е виновна жената, а Онзи, Който му я е дал: Ти ми даде жената.[11] И не изказва жал, че ще умре, а последва жена си. Защо? Защото андрогинът трябва да получи привилегията да ражда – последица на тяхното раздвоено андрогинно единство, което безспорно в себе си е сгърнало и листа на доброто и злото. Така човечеството тръгва с различни оценки за добро и зло в своето осъществяване.

Нашият народ има една великолепна теза: „Ела зло, че без тебе по-зло!“ Народът в своята психоза знае много, защото слуша, така да се каже, вибрацията на една биологична еланност, както Бергсон[12] казва – една биологична интуиция. Тя не е още осветената интуитивност, но е първична и затова ще се каже: „Ела зло, че без тебе по-зло.“ А ние се страхуваме от злото, защото го познаваме само от едната страна – че ни причинява болка, без да признаваме, че ни развива. Ето защо човечеството в еволюцията на идеята за злото стига до това, че му дава персонален характер и в класическата идея на дуализма създава персонален бог на злото. А в гръцката митология ще срещнем негодуванието, което Гея изживява, че нейният съпруг `и изневерява или че Зевс не е потачил нейните чеда великаните. Тогава тя, оплодена от подземния цар, ражда стоглавото чудовище Тифон. Значи вследствие идеята на негодуванието започва да се ражда не принцип на злото, а принцип на отрицанието, идея на отмъщението. Възможно ли е в това поселение у човека от толкоз много божества да има такава тенденция? Безспорно, щом я дава митологията като образец. И тогава именно, в мярката между полезното и вредното (макар че понякога полезността е по-вредна, защото човек не осъзнава потребата си да расте), се създава класическият дуализъм с бог на злото – Ариман, и бог на доброто – Ормузд. Там стои проблемът за битката между доброто и злото, която привършва с идеята, че може да се пулсира и може да се изгребе зломислието, за да не му се позволи злодействие.

На този бог на злото в класическия дуализъм е предоставена бройност в годините на осъществяване. Така тази битка между бога на доброто и бога на злото под ръководството на Ахура Мазда като върховно божество, завършва с бройността на годините в правото на присъствие на Ариман. Победата идва обаче с една много странна формула: с идеята на посветения, с „Химна на вярата“, където двадесет и една думи в този химн със съответната вибрационна сила и власт освобождават Ариман като присъствена персоналност, за да се върне в целостта. Никой не разбра тази голяма тайна – че в класическия образ на дуализма стои неродената цялост на единобожието.

Идеята обаче за ползата и вредата остава в битологията на човечеството – както в религиите, така и във философиите. Макар че в доктрината на Древния Изток ние имаме едно друго знание – знанието, че натрупаната отрицателна енергия може да се изчерпи със законите на прераждането и кармата. Така източните религии предоставят еволюцията като доктрина в противовес на доктрината на креацията. И все пак, вместо да упражнят воля, с която да йерархират в познанието и сложат енергията на доброто, за да омаломощят злосторството, придобиват опита как да изчакват с оправданието: „Такава ми е кармата; такава е кастата ми.“ Кастовата система е формула, с която фактически се обслужва това двойнство добро и зло. Примирението е в това, че кастата, в която е роден човекът, плод разбира се на неговата карма, го поддържа на едно ниво. Тогава идва лентяйството на ума. И затова пет хиляди години – при една съвършена митология (не съм намерил по-богато дарение на Небето в идеята за цивилизация, която може да се роди от митологиите) и една философия, дълбочината на чиято мъдрост едва сега някои могат да уловят – индийците останаха да се къпят в Ганг. Ето виждате как продължава митологичната памет, съхранила това, което великите тайнства оставят на човечеството. А тайнството е памет на Откровението. Това те оставят записано, но не го продължават в живот.

Идеята за добро и зло, за ляв и десен бряг, за да има вода, която ще стигне океан, е в нашия и физически, и морален, и правен, и верски живот. И естествено, тя трябва да обслужи закона за еволюцията, а еволюцията е, която ще създава постулати.

Йерархията на Духовните вълни именно чрез постулати на морала, чрез законодателства, чрез заповеди Божии и пр. изгражда човека в идеята да го освободи от злото и да му каже, че то трябва да бъде еволюиране в идеята за добро. И че не е достатъчно това, което казва религията: добър е оня, който почита Бога. Най-добрите служители на еврейството минаха край ранения, но само му състрадаваха. Не състраданието, милосърдието е добродетел. И само един – самарянинът, превърза раните му и създаде идея за милосърдието като активност на доброто. Активното добро е едно измерение доколко будността може да въздейства в метаморфозата на злото.

Една социална доктрина, която се оглавява и представлява от Пилат, е по-морална, отколкото доктрината на евреите. По-морална, защото Пилат казва за Иисус: В Този човек не намирам никаква вина, а те викат: „Разпни Го!“. Пилат открива нещо, което никой не бе открил. След като имахме човека като zoonpolitikon, след като имахме човека като sapiens, никой не бе открил Човека, Който имà дързостта да каже: Аз и Отец сме едно! Пилат го открива: Ecce Homo!  С това не е спирана битката за човека, а е осъществена свободата от животно-човека. Оттук е извинението на латинците да казват: „Errare humanum est“ – да се греши е човешко. Но докога? В угода и на правната, и на верската доктрина.

Религиите и философиите се обграждат с крепостни стени в идеята за приложението на добро и зло като социална реакция. Ето злосторника – „В Ада!“; ето добродетелния – „В Рая!“ А по средата католическата църква сложи Чистилище. И продължава тезата за преизподнята, въпреки че Христос я премахна – Царства небесни има и отивам да ви приготвя жилища! Когато възкръсна, Той слезе в Адеса да ги изведе!

Как в лицето на духовниците, в лицето на философите, в лицето на държавниците, които под една или друга форма водителстват – как никой не направи идея за човека?! Защото той е свещеният, не институцията. И все пак институцията е хранилище на културата. Колоните на Партенона свидетелстват за една разрушена институция, но тя е култура. Да, взеха им божествата, освободиха ги от външни олтари, но не потърсиха в себе си божествеността. И християнството се напълни с външни обреди, вместо това, което казва Христос: У вас е живият Бог; вие сте храм на Бога! Удовлетворяваме се в идеята за вреда и полза... А за йерархия, а за съвършенството, което Христос остави като велика идея?! Той навремето не каза, че иска само съвършенство, но не каза, че иска и божественост. Защото трябва култура за божественост; трябва нов олтар, нов храм. Не може да се върви с храма на Правдата, който Христос опроверга. Когато изпречи съдниците, които съдеха прелюбодейката и им каза: Който е праведен, нека хвърли камък, оказа се, че след хиляда и петстотин години изповедание на Учението за Правдата никой не е праведен... Къде отиде правдата тогава? Хиляда и петстотин години едно учение внася своята еманация и своята енергия във възпитание да убива, но не и във възпитание да провежда правда! Правда срещу прелюбодеяние – да, но кое прелюбодеяние? Биологичното. А Христос постави нещо повече: Всеки, който с пожелал в сърцето си, вече с прелюбодействал! Обрат направи в цялата култура!

Никой не хвърли камък, обаче Той каза една от големите истини: Дъще, и Аз не те осъждам, но повече не греши! Значи тя бе сгрешила, но Той замени възмездния обред на убийството с идеята на прощението. Това е еволюция на злото в добро! Той го сложи като начало: И аз не те осъждам, но не греши! – чрез прощението преобрати образа на злото. Идеята за прощението понякога е по-тежко възмездие, отколкото убийство с камъни...

Така грешницата стана последователка на Любовта. Защото прощението е енергия, която може да преобратява злодеянието или зломислието в позитивна сила. Тогава защо да нямаме основание да кажем, че няма зло, има нееволюирало добро?! Христос остави тази тайна. Промени ли се обаче след това в юдейството идеята добро-зло? За съжаление при тях не – тя си остана законодателство. Трагичното е, че и в християнството си остана изповеданието на добро и зло. Остана в нормативите му тезата, че който не е с тебе е злосторник и така инквизицията разгърна своята възможност в отмъщение.

Последва и друг пример, с който Христос постави идеята, че човекът е един бог в развитие – Аз и Отец сме едно! „Богохулник“ – това е прозвището, с което Той отиде на съд. И този богохулник по законите трябваше да бъде осъден на смърт. Христос прие присъдата, за да свидетелства, че този, който нарушава световното мислене, има правото да бъде разпнат. Защо? За да докаже истината! Истината в Духовната вълна на Любовта се изрази в една изключителна формула: Обичай врага си! Лиши ли тя злото от неговата хапливост? Да. Безспорно човечеството не се е лишило още от идеята зло, но тук говорим за еволюцията, с която се извършва това, и със съжаление, че не е още осъществено.

Тогава – достатъчно ли е едно Учение за Правдата, щом след него се ражда Учение за Любовта; достатъчно ли ще е Учението за Любовта? В битката за човека хилядилетията извеждат много ценности, но битка за извеждане на Бога от човека не е водена. Тя трябва да започне с идеята за свобода от доктрината на грехопадението, за да може да се осъществи това, което Адам и Ева правят. Те показват на света, че знаещият е повече от безгрешния. Тази тайна трябва да бъде дадена на човечеството и аз се учудвам, че доста будни представители на културата, дори на окултизма, не се спират на този знак. Той е много съществен – идеята за знанието, която винаги ви отрежда това, което казвам: знаещият – повече от безгрешния! Защо не се дава тази теза, а се преповтаря, че Бог е добър, че Бог е любов и т.н. Вижте, човекът е, който трябва да ползва енергията на любовта, енергията на мъдростта... – на Бог енергия не Му трябва! И именно признанието на този, който е до вас, признанието, че ви е събожник, е идея, която носи отговорност и която ви задължава да изпълните Христовата воля Обичай врага си!

И така, кой храни тези два бряга – добро и зло с енергии на съществуване? Митологиите дават образец за свобода от земно притегляне: Антей е властникът, защото майка му – Земята, го храни с енергия и той е непобедим. Да, но небесният Херкулес – син на Зевс, разбира къде е неговата сила, вдига го една педя над земята и го побеждава. Що за битие е човечеството да не може да се осъзнае в това как да се обезземи?! Как никой не съзна, че това Дърво на познанието е мистерията на човека? Мистерията човекът между добро и зло и идеята за богове. Привилегия на боговете е да знаят. Затуй митологичното съзнание си отиде и тези стихии, които бяха облечени в дрехите на богове, трябваше да освободят енергията за човека. Тогава прозрението на Хермес, че боговете са безсмъртни човеци, а човеците смъртни богове е една тенденция, която Христос потвърждава, а бъдещето я открива в това, което Учението Път на Мъдростта предоставя – именно, че човекът е един бог в развитие. Тогава чак ние можем да разберем тайната и мистерията на Дървото на Живота. То е космична мистерия, защото само Животът е непобедим. Другото е преходност, която се явява с идея на смърт, доказвайки закона на безсмъртието. Смелостта е да се яде и неговият плод – плодът на вечността. Тогава ще можем да тръгнем в своята цялост.

Щом като класическата доктрина за доброто и злото лиши злото от персонален живот, тогава защо да имаме в себе си съмнение, че то ще еволюира? И народът ни затова казва „всяко зло за добро.“ Той не го твърди от това, че нашата психология била подложена на мъченичество, както се опитват народопсихолозите да ни изведат. Ние не правим мъченичество по време на робството, а акумулираме отрицания, за да дадем на Европа право да прави цивилизация. Нашата народопсихология не е обременена от това, което искат да ни припишат – че сме робски народ. Не! Българският народ е определен да даде на света една нова Духовна вълна в идея за човека, познаващ идеята как еволюира злото в добро.

Произходът на доброто и злото е в дълбоката тайна на човека: Диханието и плътта в идея за еволюция. Преходността обаче не можа да се улови – даде се несменяем трон на злото. И тогава хората се обърнаха към битка в себе си, сложиха битка срещу материята – една теза, получила много разцветки. В Древния изток имаме факирите, които се закачват да сушат плътта си; в монашеските ордени имаме мъченици, които пък след това светите институции ги класират в идея на великомъченици. Плътта не е грешница, а най-благодатното в човека, което трябва да бъде обработено от Духа. (И оттук е грижата на Ескулап не да излекува само, а да възкресява.) Въпросът е как да хармонизираме плът и Дух – не да отречем плътта, а да я одухотворим. Затова Христос понесе Кръста Си в една идея за битка между Дух и материя – защото Му предстоеше да покаже пред света, че няма зло, а има липса на знание. Когато Го разпват, Той се обръща в последните Си агонни минути да каже: Отче, прости им, те не знаят какво вършат! Той не казва, че те не вярват, а много определено – те не знаят. После направи това, което в световната история остана като тайнство – Възкресението.

Възкресението е свидетелство на Духа, който побеждава смъртта; първото свидетелство за победата на Човека над човека – от утробата на земята да победиш плътта! Затова казвам, че Възкресението е надгробна властност. Вие властвате над гроба, не той над вас!

Така между доброто и злото се поставя още една енергия – енергията на Възкресението, която е надвластна над това, което се нарича зло. Тогава виждаме колко преходно е битието на човека в идеята на злото и колко предбъдещно е това, че той е един еволюиращ теогон. Ние не можем да не признаем потребността от Митологията, от Правдата, от Любовта и влизайки в живот Мъдростта (потребността от йерархията на великото служение за новата духовна същност) – от свобода от оня кръст, който още стои на Голгота. От трите кръста на Голгота единият възкръсна, другият го въведоха в Рая, третият – кръстът на злосторника, т.е. на злото, още стои. Трябва някой да го свали, както Христос дойде да свали идеята „око за око, зъб за зъб“. И това не може да го направи друг освен човекът, който се съзнава в еволюцията, че е един бъдещ Бог.

Във всички стари култури ние ще намерим най-различни мисли върху злото, защото не можем да кажем, че не го забелязваме. Въпросът е доколко му даваме естествения прираст в усвояване на добро и доколко му оставяме властност, която може да бъде наш знаменател и да ни унищожава. Разбира се, няма да кажем както Дънов, че: „Лъжата не може да се превърне в истина; през всички времена и епохи лъжата си остава лъжа!“ Не, още в тази епоха, когато ще притежаваме зрението на третото око, няма да има лъжа! А сега ще се употребява лъжа, защото не се знае, че тя може да бъде видяна. Затова е вмъкнато тайнството изповед, защото пред Неизвестното не можеш да лъжеш; затова е поставен един съдник, наречен съвест. Съвестта е огледалност, тя е събудено съзнание на Небето, което свидетелства чрез откровение знание. Но съвестта няма да бъде потребна в бъдещето, когато ще имаме будно око. Тогава нито ще може да се лъже, нито ще може да се краде. Именно третото око ще стане мировата съвест, защото то е Кундалини в изява. Отец какво направи със Своето дете – от детето на земята направи Син Божествен: Това с Моят Възлюбен; Той е, Който ще дойде да седне отдясно до Мен. Ето голямата йерархия – Син Човечески еволюира в идеята на Синовност!

Затова в Духовната вълна на Мъдростта ние поставяме проблема да бъдеш, не да имаш. Имал си феномена, проява на акта на отрицанието, бъди сега неизменният ноумен. Разбира се, има една дълга пътека, която човекът трябва да изходи...

Еволюцията е бавна, но когато имате една нова Духовна вълна с нова преценка за ценностите и стойностите, тогава се развивате с крачката на Херкулес, а не със стъпките на костенурката. Тайната на еволюцията не е в това, че има едно и също темпо, а че довежда човека до една нова ритмика с усвояване на нови събудени центрове. Ускоряваме еволюцията с това, че носим ново съзнание и нова култура.

А голямата тайна ще остане това, че знаещият е повече от безгрешния, защото знаещият, който може да осъществи богосебе си, е свободен. Само Истината ще ви направи свободни, рече Христос! Голямата битка в човека е идеята за Свобода, т.е. за Себе Си. Познай себе си и ще познаеш боговете е пишело на Делфийския храм. Боговете могат да те обслужат да се познаеш, но те не са тенденцията, към която се стремиш. Тези божества, целият твой клетъчен свят, не са твоята същност. Само Диханието е същност, с която може да се създава идея за Свобода!

Човечеството съществува, само Бог живее. Затова Христос така йерархира: Аз Съм Пътят, Истината и Животът. С този стремеж човекът е пратен в идея на развитие. Генетичното начало в него е поставено с Диханието, което се търси, но което е загърнато в дрехата на сътворения. Това е илюстрирано с т. нар. лабиринт, който Дедал сътворява. Но после на този Дедал, който е именно Диханието на Бога у нас, не му се позволява да излезе. Тогава той в стремеж за свобода ражда идеята за крила. Образно всичко е дадено, стига да могат да се разлистят страниците да се чете.

В Гетсиманската градина се извършва едно от най-великите тайнства, което човечеството познава без да го е разтълмило. Там Христос казва: Ако може да Ме отмине тази чаша – чашата на трансформацията, с която Той трябва да покаже, че е човек, че еволюира – но да бъде Твоята воля, не Моята! Това е преобратът, с който човечеството трябва да намери изход: Не моята, а Твоята воля! Тогава имаме ли субстанциална даденост, за да кажем, че проблемът „добро и зло“ до единството на човека и Бога е проблем на същности, а не на феномени?! Феноменалността е услуга на същността. Затова ги третирам като феномени, които обслужват и потвърждават тезата, че Човек и Бог са единосъщни, така както Христос го направи в Своя жизнен път и както Църковните събори го утвърждават като Ипостас в Троица Единосъщна.

  • Генетичното начало на доброто и злото е проблем на услуга в еволюцията.

Затова поставих темата „Еволюция на идеята...“, а не на самото добро и зло. А тя когато еволюира, нюансира – облича в дреха и злото, и доброто. Защото онова, което наричаме сега зло, някога е било добро. (Канибалът е бил свещен, когато е изяждал себеподобните си.) Същината е Божеството, феномените са еволюцията. Ето защо, в различните етапи ние йерархираме будността в идеята за Духовните вълни. И ако я сложим в духовните коренни раси, ще разберем в кой момент с приложността на астрала, на нисшия ум, на висшия ум или на причинността са изграждани образци и култури.

Време е вече дързостта да се яде от плода на знанието да не бъде казън; време е събуденото божество у нас, което носи всички потенциални възможности за безсмъртието си, да яде и от Дървото на Живота, защото то му създава вечност. Време е да се простим с това, което се нарича властта на злото над човечеството и за което са измислени толкова много доктрини и неизброими вериги, за да оверижат човека. Това е битката, която трябва да водим! Време е, когато се ражда една нова доктрина, да умират боговете. Вън или вътре у нас, няма никакво значение. Трябва да остане един Бог на прозрението, на голямата тайна Аз и Отец сме едно!

Така ние трябва да научим великия урок – Свободата не се измерва, Свободата се понася. Нека се научим да понасяме свобода, за да сме свободни от който и да е злосторник. Няма по-властно нещо от Свободата, защото тя е знакът да живеете с Бога в едно. Боговете ще умрат, Бог ще живее, защото детето Му е Живот! Човекът е Богоосезаемост!

 

[10] Вж. Битие 3:4-5.

[11] Вж. Битие 3:12.

[12] Бергсон Анри, френски философ. (Бел. ред.)

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993