Зареждам...
Послание на Живототворчеството (Повеления и Искания)

Послание на Живототворчеството

(Повеления и Искания)

Освободете съдбата от Пътя на вашата Еволюция!

Тази година получихме едно Послание, което със своята енергетичност и със своето предназначение ще даде аурата на Третото хилядолетие. То разкрива мястото на съдбата и нейното присъствие между вечност и преходност.

Не може да бъде отмината великата тайна на посвещението, което това Послание на Живототворчеството отпраща към своите Деца на Деня, а именно идеята за свобода от съдба. Това предполага, че наистина човекът, който може да осъществи своето единосъщие, може да направи и свобода от онова, което го е възпитавало в хилядилетията, за да се докосне до своя Творец в предназначението си за съ-Творец.

Миналогодишното Послание даде на Децата на Деня една от най-големите провокации – в Третото хилядолетие ние влязохме с това, което неговата бъднина ще предостави на човечеството: Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях – Възкресението! Така поставихме един от големите проблеми – проблема за универсалността на човека бог в развитие, с тази белязана и сложена основна фраза. В продължение на цялата година разгледахме един изключителен тематичен план, с който се направи всичката подготовка за възможността човекът в своето осъществяване на ограничения Бог в себе си (а той е непременно свободният човек) да узрее за тази велика тайна и се отработи правото на тазгодишното Послание. Посланието на Живототворчеството има в своята същност един от най-щедрите дарове – погледа от върха на планината, както великата тайна, която даде Христос чрез Блаженствата. Христос даде един нов кодекс на човека. За съжаление, разбира се, в Учението-религия (не в Учението) влязоха онези повеления, които времето на другите религии бе оставило. Ако в християнството бяха останали Блаженствата, може би човечеството щеше да бъде много по-близо да своя Отец и много по-дързостно в своето поселение на планетата. Защото само в Блаженствата е казано, че Миротворците ще се нарекат Синове Божии; единствено там е казано, че Само чистите по сърце могат да видят Бога. Защото само Христос в световната култура каза: Всяко прелюбодействие в сърцето е вече грях! Той смени цялото поведение за преценки! Защото мисълта ражда очовечването, но идеята за прозрението ражда божествеността. Страшната трагедия на човечеството е, че остана с напластяването на една стара култура по отношение повелите „Не кради!“, „Не лъжи!“ и прочие, които дори бяха дадени много преди Моисей.

Тази година, както казах, Посланието е едно особено благоволение на това, което наричаме Мировата воля, Мировото съзнание, Планетния Логос, Който иска да види Децата на Деня в това тяхно предназначение – да наплодят Третото хилядолетие с доктрината, която тепърва стъпва на тази планета: доктрината за човека бог в развитие. Разбира се, тя е съпроводена с всичката ескалация, която човекът трябва да напластява в своето съзнание – да моделира олтари на своята душа, да храни човечеството и себе си с духовната изливност на идеята за Единосъщието. Миналата година имахме наистина едно благоразположение да се даде едно Присъствие, което безспорно беше до такава степен реално, че дори в дадени моменти можехме да изживеем смут, че не можем да изпълним всичко, което ни предлага правото на Присъствие както на планетата, така и в личното ни домово живеене; да изпълним енергиите, които прииждаха в осъществяването Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях – Възкресението! А Възкресението е единствената пътека, чрез която се стига до Единосъщието. Единството е битие, Единосъщието е божественост! Тази тайна, Възкресението, в нейното осъществяване постави големия и неизбежен проблем – идеята за Единосъщието като възможност за свобода.

От какво трябваше да бъде освободен човекът? Безспорно, казахме, че служение се върши само когато сте без себе си, свободни от себе си. Но това себе в хилядилетията е отработвано, изграждано от онова, което един тотем е събуждал в човека – идея за признание на божество като олтар вън от него. Стихийността, физиогномирана като възможност за власт, е отработвала стрес и поведение и битка на мисълта да потърси в този собствен стрес признание на всичко, което нарича божества-стихии – било като идея за омилостивяване, било като благодарност за щедрост, било като възможност за обучение. Оттам се върви към изграждане на онова, което стресът е събудил в човека – идея за преценка що е добро и зло, поревнало желание на първочовека да знае, защото са му предоставени възможности на Дърво на познанието и Дърво на Живота. Само за себе си това ограничение, тази амплитуда, трябваше да създаде един централен ход, една чертана пътека; една неизбежност, която животът налага, и една безмилостност, която животът изисква – смъртта. (Затова е създадена легендата, че когато Адам и Ева са яли плода на знанието за добро и зло, са извикали в себе си смъртта.) Признание и потреба от живот и неизбежната наложителност на смъртта! Правдата постави този въпрос в битието на човека; Любовта потърси идея на прощение, за да спре ръката на жестокостта в неизмерността на наказанието, наречено смърт, не като потреба в еволюцията, а като казън за грях, което е ужасна неистина в битието на човека. Стрес, страх, който създава поведение и което почва да се моделира от т. нар. таблици на добродетелите – измеренията на поведение на човека към човека и човека към Бога – Десет Божи заповеди, Акадски таблици на съдбата, таблици на Нума Помпилий... Но само акадите можаха да кажат кое е онова, което в тези таблици дава потреба от добродетели и квалифицира поведение добро и зло, казън и награда. Акадски таблици на съдбата! А ние, прабългарите, там имаме присъствие почти две хиляди години преди християнството. И когато говоря за тангризма като нравствено поведение, когато казвам, че само българинът не може нито един ден без Небе, това е великата тайна – Акадските таблици на съдбата!

Институциите са отработили поведение, което човекът трябва да даде на онова, което е било съвършено, на онова, което е мотивирало морални добродетели, онова, което е изграждало поведение както към Божеството, така и към неговия събрат. Отредили са, безспорно и поведение на човека към този съвършен, когото са слагали като патрон на известно поведение – добродетелният човек, самарянинът, посветеният, светецът, свещеният, Учителят. Всичко това е давало мотиви човекът да се замисли в признанието си към този изграден човек, доведен до известно изповедание, сложен като икона, към един невидим помагач, както някои го наричат, към който човекът се обръща. По този начин хората са изграждали своята признателност. Подобен род почитание е също част от системата на обучение в поведение за нравствената ни градация.

Всичко това, без да искаме, макар да е сътрудничило в нашето изграждане, е правило и обръча, около който се създава това, което с едно общо наименование е наречено съдба. А тя в същината си е правила човека зависим – зависим в поведението, зависим от знайни или незнайни сили. Ограничението е имало за задача да го йерархира, позволявайки му чрез мисълта да се изгражда, защото мисълта е, както казах, битка за очовечване; позволявайки му с вътрешното прозрение, което наричаме откровение, да събужда чакащите в латентност сили на вложената Богоподобност, да събужда Богооткровение.

Ще се опитам да отворя тези листи, писани в историята на човечеството, но безспорно писани и още дописвани в същината им в Книгата на Живота на човека. Там Децата на Деня, в тази Книга, която казах, че е новият олтар на Учението Път на Мъдростта, в тази Книга, която казвам, че е съзнанието на Бога, съдбата е писала това, което наричате добродетели, отрицание... И чак тогава, когато човекът може от нея да почне да чете, той ще изведе енергиите, които имат за задача да направят от него това, което сега дързостно говорим – един зрим теогон. Неговата първа стъпка от тази пробуда е идеята му за Възкресение: Бях, за да Ме няма, няма Ме, защото бях – Възкресението! А Възкресението е ракетата, с която човекът се изкачва на Голгота – една от най-великите срещи. Хилядилетия човекът е имал една будна отговорност в идеята да намери своята Голгота. Защото Голгота не е да изходите пътя на порицанието, нито пък дали можете да носите кръста си. Голгота е великото тайнство, където е енергията на Откровението, защото там се срещат сътвореният Адам и роденият Христос. Това е, което човекът трябва да научи. Трябва да води една битка, първо с мисъл, за да се очовечи; след това с откровение, за да се обожествява – битката за Голгота, за срещата между черепа на Адам и Кръста на Христос. Как е вървян този път, с кои енергии, с кои принципи? Кой е гласът на Адам, напътен към вътрешното търсене? Смутеният бог в Адам се търси, жертвеният път на Христос го извика на голямата среща! Срещата на Възкресението, срещата на победата на Кръста – на Духа над материята, и освобождаване на черепа... Пътища, енергии, които извеждат до онова, което тази година е знамението на Посланието:

  • Деца на Деня – освободете съдбата от Пътя на вашата еволюция!

Освободете! Затова разглеждаме най-съществените стълбове на храма на Служението, за да можем да определим от какво човек трябва да се освободи, и казваме, че свободният човек е един ограничен бог. Разглеждаме онези околовръстия, в които човекът с хилядилетия, а може би с милиони години извършва своето пътешествие; онова, което е най-властно, но от което той както като стрес, така и като формула за свобода е водил вътрешната голяма битка – битката за съдба. Ето защо съм разглеждал съдбата като зов за обожествяване: „Съдбата – зов за обожествяване“. И изведнъж ви поднасям изненада в Посланието – свобода от съдба! Странно, но съвършено вярно! В многото хилядилетия съдбата е отработвала това, което казвам – зов за обожествяване. Можем ли да си махнем този зов; и трябва ли да го махнем? Можем ли да се освободим от тази енергия, водила еволюцията, която безспорно е еволюция на човека бог в развитие?

И ако тръгнем по този път, ние ще видим една чудна схема на ескалирането на това изграждане на тайната на тазгодишното Послание, което нарекох Послание на Живототворчеството. Защото, едва когато направим осъществимо това Послание – свобода от съдба – тогава чак можем да разберем великата тайна на надслова няма зло, има нееволюирало добро; тогава чак можем да разберем целостта на еволюиращия още бог в голямата му предназначеност за съсътворителство. Няма по-голяма и велика тайна от идеята на съсътворителството, защото то е минало през това, което като валенция дава едно наименование: Единосъщие. А Единосъщието безспорно минава през огнената власт на Единородието. Така цялото Послание има в себе си една от най-големите истини – истината за свободата. Ето защо разглеждаме тази несъвместима съвместимост – да изпееш най-възхвалната песен на съдбата в нейното изграждане на собствената ти божественост и да я отречеш в нейното име на съсътворител! Защото можеш ли да останеш член на съдбата в идеята на обожествяването, когато ти си вече Съсътворител?!

Бог не може да бъде подвластен на съдба! Тогава вече вие се търсите не под знаменателя на съдбата, а сте Съсътворител. Разбира се, това няма да стане нито утре, нито вдругиден. Човечеството живя милиони години докато дойде до една велика идея (която в Сътворението му е поставена) – клонирането, т.е. да се себеражда. Човекът е носел андрогинност, раждал се е от яйце. Сега културата доказва това. Но трагичното е, когато на колелото на еволюцията се поставят спирките, а на творчеството на Божеството (независимо от името Му), е сложено привилегия. Това е трагедията. Не да се отнеме привилегията от божествата, но тя трябва да се предостави само на Един – на Това, което светът нарича Безпричинната Причина, или Причината сама за Себе Си.

Проблемът, който първом си поставяме за разглеждане, това е „що е съдба“. И казваме нещо съвършено ясно – човечеството в неговия стрес, в началния момент на своята еволюция, т.е. когато прави стъпката за познанието, която е енергия на еволюцията, тогава започва да слага бреговете на съдбата. Тази голяма тайна: еволюция и съдба са съпроводени в една жизнена необходимост и в една неизбежна смърт. Какво е тогава свобода? И що е съдба? В този стрес човечеството е живяло в потребата на покорност и в същото време на битка. Бунт и съдба – една от най-великите тайни – тази съвместимност, която Учението Път на Мъдростта трябва да открие. Това е първата Духовна вълна, която има дързостта да заговори за един друг олтар – олтара на Бог у нас, Книгата на Живота.

Когато говорим за различните стадии на религиозното съзнание в Духовните вълни, ние ще го намерим в този вътрешен стрес, в този страх от съдба; ще го намерим в енергията, с която съдбовният принцип у нас извежда в еволюцията двубрежието, за да го отведе в океана на живота. Това е големият вътрешен огън, това е Мировата енергия, която има за задача да сътрудничи в изграждането на сътворения чрез Родения в Единосъщие чрез Възкресение. Този стрес от стихията не може да бъде без образ. Затова тотемът е божество, затова небесните тела са божества, затова стихиите са божества, защото имате поведение – търсите покорност, но и власт. Онова, което ви спасява от покорност и от лентяйство, това е идеята за властта. Доколко съдбата ще стане по-властна, отколкото събуденият бог у вас, е проблемът на хилядилетията, в които сте изграждали бъдния Човек – Бог.

Съдба! Вечна ли е? Не! Потребна ли е? Да! Тогава? Извървяни пътища с нейното сътрудничество в добро и зло, с нейната енергия на посветените и с извинението на човека на Запада: „Такава ми е съдбата“, или в далечния Изток: „Такава ми е кармата и прераждането“. Затова казах, че религиите много бавно стареят и за ужас много дълго стоят стари. Трагедията не е в това, че не искате да еволюирате, трагедията е в това, че пречите на онзи, който прави еволюцията. И тогава ще разберете защо някои наричат съдбата безжалостна, защо един Сенека ще каже, че когато този, който не иска да върви в пътя на съдбата, тя го влачи – за да създаде поведение на респект и на непобедимост, макар че тя е победима и не е вечна. Но в съзнанието на обикновения човек стои покорността и едно изключително удобство – заслоните на скръбта и стената на плача. Съдбата може да ви позволи да смените скръбта. Трябва да се научите да бягате от заслона на скръбта, която е извинение или част от малодушието на човека. „Такава ми е съдбата“ е не съдба, а поведение като идея на примиренчество. Сменете скръбта със съдба, за да дойде моментът, когато съдбата ще трябва да бъде сменена със свобода! А папата, и той отиде да напише писмо на стената на плача. Обидно, но факт! Ако ще да е на върха на една религия, той не можа да се освободи от плача – отиде да плаче, вместо да надкрачи и скръб, и страдание; вместо да води битка за свобода от съдба. Предишен папа пък забрани на Петручи да прави in vitro. Както виждате, вече стотици хиляди деца се родиха in vitro. Не можете да спрете Бога в Неговата същност на Земята! Защото ставате жертва на съдба, която ви е дала една култура на скръб – без да искате защитавате скръбта в нейната повеля, вместо да се освободите и от съдбата. Разбирате ли кое най-много пречи? Себенеизведеният бог у нас, т.е. културата за Бог вън от нас! Да го наречем лош, да го наречем жесток, отмъстителен: „Саваот отмъщава на всички!“ Не! Великото съчетание не е в чуждата воля на злосторни сили, а в личната преценка, с която трябва в бъдеще да се освобождаваме. Затова надсловът тази година, след като миналата година казах Няма Ме, защото бях – Възкресението!, е именно свобода от съдба. Кога; колко е потребно; кое е онова, от което ще започнем? Защо човечеството е в своята непълна знайност? Защото знанието, което дават очите, знанието, което ни дава умът, не е равно на прозрението, а още по-малко е преценка на предназначението ни. Тогава човекът намира утешност в това, в което неговият ум се удовлетворява; неговата пресметливост го води в това, което той нарича живот, а таблиците на морала и добродетелите му служат за корекция, даже понякога само за укор, че не е достатъчно съвършен. И намира тази интересна формула – да не извика отговорността на божествеността си, а да я предостави в своята йерархия на онези сили и закони, енергии и пътища, с които търси извинение тогава, когато не е достатъчно съвършен, тогава, когато не е могъл да бъде божествен. Но дълбоко съзнанието му говори за божественост! Защо? Защото знаете повика: Адаме, где си? Но много улеснена е пътеката на човека след това под енергиите на съдбата и тогава той си измисля този закон на примирението, на извинението; или пък, когато извърши акт на мъжественост, да каже: „Беляза ме съдбата за исторически акт“.

Така човечеството в своето поведение, само изграждайки своята еволюция и ползвайки енергиите на съдбата, си изгражда безспорно и своя и олтарен, и подчинен идол – съдба. Щом една вода може да бъде стихия, щом един огън може да бъде стихия, щом една красота може да бъде стихия и богиня, защо тогава и тази неизвестност, наречена съдба, да няма име и да няма своя образ? Така човекът идва до идеята за богини на съдбата – с образи и с определение на действие. Едната ще преде, т. нар. предачка, другата ще бръкне в незнайността на вековете, за да ви изведе късмета, за да ви даде преценката на това какъв ще се родите и какво ще вършите, третата безцеремонно ще отреже нишката на живота. Парки, мойри – богини на съдбата, едновременно на справедливост и на действие. Всичко, каквото в живота не е получило физиогномия, там, при тях, е. И тогава няма защо да се учудваме, че в трагиката на Елада ще стои хорът, който ще изпее решението за присъда, но не може да направи присъдата. Екс-машината, ножицата на съдбата – тя е неумолима!

И се стига дотам, че тя в различните митологии става по-властна дори от самите богове. Но онези богове са стихийни богове, които ние носим в себе си. И ако те са изживели стрес или подчинение от съдбата, човекът, който в своето изповедание на Доктрината Път на Мъдростта не е вече стихиен бог, а бог, който е подчинил стихиите, изгражда нещо съвършено друго – той води битка за свобода от съдба. Ние виждаме, че това, което наричаме съдба, има реални свои знаци – олтари вън от съзнанието на човека, защото и стихийните богове са богове вън от съзнанието, докато той ги направи подвластни. Значи трансценденталното божество е било доминиращо в поведението на човека пред иманентния бог. Така човечеството започва да прави свое поведение, своя битка за богове. И затова не е никак чудато в неговото битие, че идеята за съдбата е моделирана и кристализира не само като енергия, която я себехрани и която след това с Възкресението се загубва, тя кристализира в образи и в божества...

Така съдбата оставя своите белези, с които очите и умът, с които сърцето като поведение, но не и проницанието, определят пътя на човека. И все пак, по незнайни, разбира се, антени, понякога съдбата показва ръката на милостивостта в това, което казвам – идеята на предназначението. Може ли една карма да се надкрачи, може ли едно прераждане да се надскочи? Може ли един закон, в чийто релси се движи цялата Космичност, да бъде надмогнат във великата идея на голямото Служение? Това е голямата тайна на свобода от съдба – може! И това е, за което казваме – белегът на посветения.

Съдбата, казахме, е зов за обожествяване. Но зов! Съдбата е енергия на еволюцията. И когато ви доведе до Единство и Единосъщие, тогава вече вие можете да кажете: „Да, и ти си победима!“ И вие виждате сами за себе си в това, което направихме като преглед на културите на човечеството в Духовните вълни, дълбоката услуга на съдбата в еволюцията, нейната еманация и зов за обожествяване. Да, боговете умряха! Защо да не умрат и богините на съдбата?!

Фактът е налице – от страх да не бъдем митологични, изгонихме богините на съдбата. Трагичното е, че техните наименования ги няма на олтарите, но все още ги има в поведението ни. Дали на Клото ще се кланяш, дали на орисници и наречници – бабата когато реже пъпа на детето ще каже: „Ами, каквото рече наречницата“?! Без да се води битка, битка за Пратеника! (Не е известно кой е отрязал пъпа на Иисус навремето, но добре е казано, че се е родил там – в яслата, където не е имало баби за раждането.)

Какво ни е нужно тогава, коя тайна трябва да имаме, за да победим съдба? Боговете като стихии у нас станаха подвластни, съдбата като енергия и зов също ще стане подвластна. И точно тези подстъпи бяха определени – възкресението, което ви дава право на единосъщие, единосъщието, което ви дава съ-сътворителството! Да, не можем да сложим съдба на Бога, на Бога като Мировост, но боговете като стихии представители, както виждате, си отидоха.

Ето как трябва да погледнем на този голям проблем. Възможна ли е нашата победа и нашата свобода? Защото вие може да победите и да не се освободите. Пулсациите на еволюциите са тикали човечеството към идеята за съвършенството и свободата, за която ние казваме, че човекът е един бог в развитие. Разбира се, това не може да стане утре и някой да каже: „Аз като бог в развитие съм без съдба!“ Няма такова нещо. Не се самосъхранявайте в това, което не сте още, защото това е риск. Но голямата тайна е, че е възможна идея за свобода, не само за надмога. Затова в Посланието казах, че когато сте свободни, когато изцяло, в дълбочина можете да сложите и с вътрешното си зрение отлистите това, което сега говоря за съдбата, и в Книгата на Живота почнете да четете, чак тогава може да кажете пълнотата на текста няма зло, има нееволюирало добро! или да видите каква е тази възможност, която крием като богове в развитие: свобода от съдба! Най-потребното битие на човека – съдба, и свобода от съдба!

Така човечеството, изживявайки се в еволюцията си, без да ще признава нагледността. Две големи енергии са чертали това, което после като добавка влиза в този лист – дланта, линията на живота, който е непобедим, и линията на съдбата, която сътрудничи след това линията на сърцето да ражда своята огнена благодат, линията на културата да създава наука или изкуство, линията на мисълта да се разписва вътре... Може ли човек с малък ум да има голяма съдба? Кое е било по-властно в него като първична импулсия – идеята да създаде съдба или съдбата да го извежда в живота? Кога е започнало това разчертаване? Подхвърлих мисълта, че съдбата е себехранеща се... И за мен е странно, когато известни култури искат да отрекат една нагледност. Не може да отречете ръката. Как я разглежда обаче един хиромант, един хиролог, това е другата страна. Той ще я разгледа с преценки за нейното предназначение. Кой черта тези линии? Някаква шега на съдбата?! Да, шега на съдбата, но не и незнание. Имате линия на живота и един познавач може да ви каже, когато я види през колко години какви болести ще ви сполетят и кога ще умрете. Ама това не е ли детерминизъм? Да, детерминизъм, но той не е воля на Божеството само и не е само драска на съдбата, а е лично поведение – съдбата тикайки ви, вие правите нейните букви. Тогава поведението на стрес към неизвестното създава богините на съдбата – те са получили реални имена, защото имате реална линия на живот, реален късмет (ама късмет, който вие сте си отработвали) и в края на краищата, реално влизане в гроба.

Идеята е гроба да одухотворите, за да можете да правите възкресение. И точно тук съдбата е забравила да направи линия на възкресението, точно тук е нейната беда. Защо? Защото тя не може да бъде по-властна от Бога; не може да бъде по-властна и от човека бог в развитие, макар че тя е определяла пътеката му с милиони години. Но идва време, когато вие може да я носите и да я хвърлите. И тук е това, което казах навремето – трудът на Сизиф не е в безсмислието (това тикане на камъка), а в липсата на отчаяние. Човекът е роден, с божественото си прозрение, да не бъде подвластен на нищо! Може ли тогава да е верно това Послание: Освободете съдбата от Пътя на вашата еволюция? Да! Това е голямата тайна. Разбира се, не е възможно, както учи нашата насмешка: „На гол корем чифте пищови“; не може човекът в своя първичен еволюционен стадий да каже: „Аз не приемам съдбата!“ Става въпрос можеш ли да сътрудничиш с добродетелите, които са ти оставили таблиците – да не лъжеш, да не крадеш, да не убиваш, за да дойдеш до тази велика тайна, когато възкресението обезсмисля жестокостта.

Така че една от най-тежките и безспорно най-властните бъднини е идеята за съдбата, създала култури, които човечеството продължава да разчита. И виждате какви постановления са издадени по отношение поведението на човека, който трябва да изгражда съдба: характеристика за живота – „Не убивай!“; характеристика за социалната взаимност – „Не кради и не лъжи!“; характеристика за поведение към олтар – „Не си прави идоли!“. Най-съществените неща, които човечеството е имало!

Чертая тази голяма картина за съдбата, тази голяма панорама, за да може да разберете какво ви предстои в идеята на това Послание – без нея! Съдбата е като кожената обвивка на човека – както е казано при Сътворението, че хората се видели голи и Бог им направил кожени дрехи, за да ги опази. Това е съдбата – кожената дреха на човека в неговата изначална битиейност. И представете си, всичко това е изграждало живота с цялата му сложност на олтарите, на събудената мисъл, на поревналото съзнание да иска знание (за което те наказват!). И в същото време ограниченията как да опазиш живота; как да намериш социален докос; как да благодариш на знайното и незнайно, което те съпътства, наречено божество, стихийни сили, както искате. Как е изграждана цялата тази сложност! И все пак ние казваме: „Колко просто нещо е човекът!“ Съвършено невярно. Човекът не е извършил пълната си вивисекция, както ще каже медицината, за да знае, че не е нито само сърце, нито само бял дроб, нито само някакви жлези... Защото всичко е една услуга на това, което прави съдбата, съхранявайки го в идеята на еволюцията, създавайки му изграждане, за да го постави в отговорност пред Божеството, което ще го направи свой съ-Сътворител. Съдба!

Почти всички митологии са сложили по някоя богиня на съдбата. В това отношение древногръцката митология, която е най-близо до християнството, най-много насити света с богини на съдбата. От другата страна, когато търсим големите философи, какъвто е Платон, какъвто е Аристотел, ние ще намерим много странни гледища. Властна ли е съдбата така, както един Софокъл ще каже: „Ужасът на властта се нарича съдба!“? И затуй в цялата тяхна трагика стои екс-машината, която решава живота на боговете и на човека. Защото можете ли да си представите бродещия Дух като Универсалност – колко от Него енергии са включени в личността, колко в природата, колко дихание е дадено на цветето... И все пак, този Неизчерпаем, Безпричинен, „Causa sui“ стои! Затова Софокъл ще каже, че единственият ужас на властта е властта на съдбата!

Един Платон, обаче, по отношение тази наложена митологична теза за властта на съдбата, която решава всички проблеми в трагиката на културата на Елада, има малко по-различно схващане. Той също така приема властта на съдбата като един изключителен феномен, но формулира нещо много фино (това, което ние сега, чрез вече изведения човек бог в развитие искаме да кажем – идеята за свобода от съдба): „Свободата и добродетелите могат да развият у човека способността да се издигне над съдбата.“ Тогава разбираме ролята на съдбата в еволюцията, която ви удря леви и десни плесници, за да ви научи на идея за свобода чрез добродетелите, които са поставени като морални таблици.

„И все пак – казва Платон – съдбата на човека е изкована“, т.е. е до известна степен детерминирана. Ако Платон, който е посветен в Египетските школи и който много добре знае закона за прераждането и кармата, беше го упражнил в гледа свой, нямаше да говори „...и все пак съдбата на човека е изкована“. Тя е отработена, но и преражданието, и кармата са преходни – това е много същественото. И ако той повтаря това „все пак“, то е, за да даде характеристика на нагледното във времето, когато ще третираме проблема за свобода от съдба. Това, че съдбата изгражда и безспорно по закона на еволюцията ражда двата принципа – на прераждането и кармата, не може да се каже в най-чиста форма детерминизъм.

Кои са нишките, които тъчат това, което се нарича във философията и религията детерминизъм? Дали нашата воля, или нашето поведение, което в развитието ни слага знаците на поведението за добро и зло и по този начин ограничава. Божеството ли е, което детерминира поведението ни или ние детерминираме поведението си? Тук, независимо от известните техни широти, все пак се поставя човекът в една ограничимост от Божеството. Така е до известна степен дори и при Аристотел, който стои на малко по-високо ниво по отношение идеята за свободата. (Защото хората под свобода разбират режим, в който няма робство. Затова преди години относно призива „Дайте да правим демокрация!“ писах в една статия, че голямата идея е не демокрацията, а свободата.) Според Аристотел свободата е тотална, тя е пълноценна. Отделен е въпросът в кой момент можем да направим свободата като тоталност. Може ли тогава детерминизмът да играе роля? Наистина съдбата е била властна над боговете, но боговете ги сменихме с бога в развитие... В такъв случай мястото на съдбата е в подчинение на човека; Съдбата е потреба на Свободата! И Аристотел е прав в тезата, че свободата е тотална и пълноценна. Това е една мъничка златна нишка, един пеперуден лъх на крилото на идеята за личната свобода, нещо, което Христос дава като цялост. Ето кое не могат да разберат хората и културите не искат да отбележат; ето кое опорочи християнството с разните дребни мисления по отношение на социални формации! Единственият Човек, който освободи човека, беше Иисус Христос – идеята за личната свобода от веригите на расовата доктрина, която е част от това, което наричаме съдба в поведението на социалните потреби. Това е, което Той даде – слово за личност: Любовта. Любовта като поведение и свобода от кръв и раса, които са именно ограничаващите сили, изковали съдба.

Много пъти съм повтарял това, когато Му казват: Майка Ти, братята Ти те чакат... – Този, който слуша Словото на Отца Ми, той Ми е майка, брат и сестра. Това е свобода! Това е най-голямата тайна, която можеше да каже за личността! Сигурно така изглежда, даже малко набедено – Този, който слуша... Напротив, това е една от най-великите тайни! Защото Словото на Отца е най-великата енергия и най-мощната. Именно в този смисъл Аристотел стига до една такава култура, но все пак той не можа да избегне идеята на креацията. Безспорно че личността може да бъде свободна само тогава, когато осъзнае Божеството си. А когато осъзнаеш Божеството си, осъзнаваш себе си като бог в развитие. Въпреки това Аристотел предоставя до известна степен това, което като лъх на детерминизма влиза в Християнското учение.

Християнското учение доста го опорочват с формулите на стоицизма, защото по-голямата част от тези, които определят философията му, са възпитаници на древногръцките атински школи, на кападокийските, александрийските и т.н. Ето защо имаме навеи, които един стоицизъм е предоставял – фаталната неизбежност. Когато при стоиците някой навърши 70 години, фаталността е неизбежна – може да посегне на живота си, т.е. фатумът е по-важен от присъствието на Бог в теб! Християнството се опита да спре идеята за самоубийството, но концепцията за ограничеността легна в неговото Учение. То прие това, което уж отрича – прие доктрината на стоицизма като култура на философията и като учение за нравственост и така сложи правото на ограничението. Затова в него влезе детерминизмът. Само че там е волята на Отца. Но ако волята на Отца ограничава волята на сътвореното, тогава Той не може да очаква разбуда и Свой съ-Сътворител! Защото всякога може да каже: „Аз не съм доволен от тебе!“ А вложеното Дихание къде отиде?! Та нали с това го направи Боговластник! За да му даде Своята свобода, която в него ще направи свобода от съдба. Това е голямото, което трябва да се разбере. И това е бъдещето на човека!

Така ние можем да кажем, че християнството се опита, а Аристотел преди това по-подчертано не прие фатализма и фаталността. Но не можеше и да го отхвърли, защото тогава не съществуваше една дума, която е съществена в енергията си и която след това стана, така да се каже, битие – Любовта. Любовта като духовна сила – не като Афродита, не като Аполон. Любовта! Неизбежната и наистина брилянтна фраза на Христос Обичайте врага си! и думите на Иоана: Любете се един другиго!

Тайната на съдбата Любовта я надмогна, а Мъдростта я обясни. И само при Мъдростта може да се търси свобода от съдба, защото тя не иска жертвата, а иска да бъдеш екзистенцията. Културата на Мъдростта предоставя тази велика тайна – да направите предназначение, което е изведено от прозрение, а не от напъна на овластеното суеверие или евтиното тщеславие. От прозрение! И затова е имало школи на обучение, школи на посвещение и след това велики жертви на белязаните Учители. Буда, когато го е поканила една жена да яде ориз с месо (а той е вегетарианец), отива, за да не я обиди. Тогава учениците му го изоставят и чак след 7 години отново го намират (след 7 години се узрява за прозрение), извиняват му се и пак тръгват с него. Онзи, който преценява в качеството си на ученик, трябва да знае това, което е казал Христос: Не се наричайте учители! Достатъчно е, че сте ученици. Грешката на всички е, че тогава, когато ходят в първо отделение, искат да бъдат учители. Идеята на предназначението трябва да получите чрез прозрението...

Така че, когато вече може да се каже тазгодишното Послание с неговата най-висша тайна: Деца на Деня, освободете съдбата от Пътя на вашата еволюция!, това значи, че еволюцията ще продължава, докато човекът в идеята на служението си успее да направи това, което се нарича Единороден и успее да направи онова възкресение, което го прави Единосъщ. Тогава вече ние можем да кажем, че свободата му е дала правото да спре съдбата. Затова представих тази панорама за съдбата. В границите на това, което Посланието постави като надслов на развитието в тази година от третото хилядолетие, е вече първото повеление:

  • Имате Знанието на Мъдростта, приложете го в битка за Единосъщие!

Посланието тази година отпраща към човечеството, както казвам, една голяма тревога – тревогата на Третото хилядолетие е Учението Път на Мъдростта. Това е голямата му тревога. Именно тя е необходима, за да се изгради онова, което ни трябва – човекът бог в развитие, свободен от съдба. Това няма да стане още утре – когато излезете или пък, когато влезете в олтара на своя вътрешен храм, с една дума да кажете: „Аз съм без съдба!“. Ако ставаше така, много лесно е – нямаше да има нужда от много хилядилетия и нямаше да има нужда от йерархия на посвещенията. Но влиза една идея, която работи, влиза една енергия, която може да бъде уловена.

Тогава – Знанието на Мъдростта приложете в една битка за Единосъщието!

Не е проблемът само на благоволението на Отца, не е само културата на трудолюбието и културата на гостолюбието, които Адам направи на тази планета, за да може Отец да рече: Това е Моят Единороден, Който каня да стане Мой Единосъщ Син (наричаме го Синовност). Това знание, което Учението Път на Мъдростта предостави йерархически в продължение на години, е част от обучението; то е формула на посвещение, то е и приемане на едно причастие, с което се изграждате, за да може да приложите една битка. Сега чак може да разберете колко потребна е била скалата, по която минаха Децата на Деня в своето обучение. И неслучайно, ако съзнателно прегледате йерархията на даваните знания, вие ще видите идеи като: битка за очовечване е мисълта, битка за обожествяване е откровението. Можете ли да си представите колко елевзийски полета на велики посвещения можете да намерите! Битката на мисълта за очовечването! Извършихте ли я? И ако си мисли някой, че когато е извършена, той е станал съвършен...

Учението на Христос за Любовта беше идея за съвършенство. Той не можеше да поиска от Своите ученици друга формула, освен съвършенство, за да може в тази преценка – на съвършения, да се изграждат подстъпите за една идея на Възкресение, която дава и Единосъщието. Учението за Любовта на Христос доведе до идеята за Единосъщието; християнството даде Троица Единосъщна (в другите религии троиците са броими). И затуй сега: Имате Знанието на Мъдростта, приложете го в битка за Единосъщие! А това е да одухотворите една материя; да минете през Голготската социална даденост, да влезете в гроба на Възкресението – победа над материята. Пътят, посочен от Христос, е ясен, проповедта Му на планината е ясна, идеята Му за Преображението също, битката Му в Гетсиманската градина – Не Моята, а Твоята воля...

Единосъщието идва, след като можеш да направиш служение, след като можеш да изнесеш кръста си, след като можеш да направиш срещата между Адам и Христос. Тогава като любим Син ще бъдеш поканен да седнеш отдясно на Отца. И нещо много странно в Евангелието има. След Възкресението Христос отива при учениците Си (които не могат да Го познаят) и ги пита: Деца, имате ли нещо за ядене?1 Ето как се обръща към тях: Деца! Това, което е сега – Деца на Деня! Това е прозвище, което в хилядилетията остава, както на Христовите ученици остана апостоли. Но тогава, след Възкресението Си, Той ги нарича „Деца“. Те не могат да си намерят прехрана – цяла нощ хвърлят мрежата и не си хващат дори и една риба, за да се нахранят. Можете ли да направите нещо в тунела на човека без светлината на Божеството?! Хвърлят, хвърлят, а Христос отива и им казва: Деца, хвърлете мрежата отдясно на кораба, и те едва я изваждат. Значи, без Него не може – Той им променя съдбите. И ги нарича за първи път „деца“, вместо само „приятели“ или „апостоли“. Разбира се, че те трябваше да извършат делото само на апостоли, а не и пълнотата на това, което трябва да имат Децата.

Така че това познание, което Децата на Деня получиха и получават, безспорно трябва да се вложи в една битка за Единосъщието. То може да бъде загубено като предмет, но като субект на познанието – никога. Макар и по една малка звездичка да е останала от това, което сте чули. Така повелението на освободената съдба е Знанието на Мъдростта да бъде приложено в битка за Единосъщие!

Втората повеля е:

  • Осветете новите си олтари и обезгрешете пътищата на човечеството!

Най-тежкото бреме, което Децата на Деня имат, това е да имат поведение към олтара. Всички олтари са били свети – те са били възможното усвояване на божествата, които считате за съвършени. Тотемът е божество, свято божество! Този велик покровител, когато го ядете, ви прави събожествен. Така че всеки олтар е свят. Тогава какво значи да го осветите? Това е, защото олтарите се сменят – от олтара на тотема до олтара на Христовата жертва (на Агнеца Божий), а сега – до олтара, който Децата на Деня имат, наречен Книгата на Живота.

Осветете новите олтари! С години не бях ви поднесъл, че олтарът на храма на боговете на Мъдростта е именно Книгата на Живота. Безспорно там от жертвопринос няма нужда. Освещаването е предмет на посветеност! Не е на това, когато сега един бизнес-офис се открива, да извикате някой да ви освети водата. Осветяването на тези олтари е велико посвещение! И точно тук е най-същественото в поведението на събудената отговорност за светостта на олтара на Децата на Деня.

Така че, ако човек чете така банално, ще излезе нещо, което не е вярно. Олтарите всякога са осветени, става въпрос за тяхната йерархия – олтарът на тотема; на многото божества; на двубожието; на еднобожието; на Единосъщието... Всеки олтар поотделно е свещен до неговата възможност да се освободите. Защото това, което ви тика към олтара, е енергията на съдбата, потреба от моление. И затова тук е поставено: Обезгрешете пътищата на човечеството! Не е грешен олтарът! Може да не е осветен от човека, но не е грешен (макар и на него да са поднасяли по 300 животни), пътищата към олтара са грешни и не всякога са обезгрешени. Защото един отива да се погаври, друг отива да се надсмее... Обезгрешаването е предмет на моралните добродетели, с които съдбата ви е изграждала да приемете един олтар. А вие не може да отидете до олтара, ако не изходите пътища. И не можете да ходите пътища (които са грешни или негрешни), ако съдбата ведно с енергията на еволюцията не ви определя мерките или това, което наричаме заповеди.

Така че олтарите са святи, а пътищата не са обезгрешени! Затова е била нужна таблица на добродетелите, затова са били нужни Десетте Божи заповеди... Можете ли да си представите колко мирово необхватно е всичко това! И тези пътища в един момент стават не безгрешни. И тогава идва голямата битка между културите за нови олтари, които пак ще бъдат свещени, но пътищата трябва да бъдат обезгрешени. Трагичното беше в това, че към един нов олтар се тръгна със стари пътища – в тъканта на едно християнство влязоха обредите на еврейството, влязоха традициите и обредите на десетките божества-стихии. И досега го има: „Дайте да направим нещичко, за да прогоним...“ – кукери със зверски физиономии да гонят зло! Кой от кого се плаши? Изглежда, че кукерът повече се плаши от злото, защото прави физиономия на зломисленик и злодейственик, физиономия на страшния. Кого гони? Тези пътища не бяха обезгрешени. Затова се получи това, което всички религии направиха – оверижиха се с традициите, на които като минало пеем възхвали, без да знаем, че в същата тази предшественост, на митологиите, трябваше Антей, приземеният, да бъде победен от Херкулес – онзи, който е небесен пратеник. Същото направи Христос, само че пътищата останаха. Затова е казано: Обезгрешете пътищата на човечеството – това е голямата отговорност, това е бъдната будност. И тук именно – съчетайте го с необходимостта за свобода от съдба, защото съдбата е, която чертае пътища ведно с енергията на еволюцията; освободете съдбата в решението на пътя, който ще ходите. Тя е, която ви е давала основание – в нейното време за вашето величие или вашата посветеност пътят не е изглеждал грешен. Но за Пътя на Мъдростта миналите пътища са пълни с грешки. Не можете да кажете, че пътищата са винаги обезгрешени, защото в еволюцията и съдбата те са били потребни. Затова е тази градация, затова е тази нова доктрина – йерархия на Духовните вълни, за да можете наистина да се освободите. Обезгрешете пътищата на човечеството е една от най-тежките отговорности, която си поставяте. Обезгрешете ги!

Така че голямата задача на Децата на Деня, това е – новите олтари осветени от Пътя на Мъдростта, а пътищата до тях обезгрешени, и то за цялото човечество. И сега, когато наблюдавам поведението на Децата на Деня, виждам, че то е в голяма част традиционно поведение. Няма нищо обидно, но трябва да се даде констатация. Защото при констатацията се извежда битка. Мисълта свърши своето, започва откровението. Не е откровение това, което прави екстрасенсът или този с малките контактьорски виждания. Откровението е вътрешна зрялост, то е будност. То е именно един осветен олтар, който чака пътищата на осветените – да поднесат своите благодарности на признание.

И третото повеление е:

  • Дерзайте! То е последие на Възкресението!

Идеята за дързостта като акционност на приложна воля стои още в първите моменти на Сътворението. Събудената потреба извежда човека в действие – грешно или не, това няма никакво значение. Изведен е в действие! Трябва да отиде до това Дърво на познанието, трябва да протегне ръка, за да вземе ябълката, трябва мечът на ангелите да го удари, когато иска да вземе плод от Дървото на Живота... Така че тази акционност е именно образът на дерзанието. Тя има социална, тя има приложна воля, но тя има и една духовна предназначеност. Затова е казано последие на Възкресението. Аз зная, че модерните граматици ще пишат „последствие“, но тайната на последието не е равна на последствие. Последие на Възкресението! Колко добре Христос казва, когато възкръсва: Дерзайте, Аз победих света! Кой свят? Света на преходността, на грешните пътища, които не ви дават право на Възкресение. Защото светът е толкова божествен, колкото може да го направите, така както го е сътворил Онзи – не е важно дали Бог Отец ще го наречете, дали Саваот, Аллах или Мирова космична сила, Световен разум. Това е свят, в който Той се осъществява, и свят, който Него възхвалява. Това е последие на Възкресението – чак когато осветената материя, когато одухотворената материя може да излезе от гроба, тогава вие може да стоите над всичко.

Когато човек изживее своето възкресение, когато намери своето единосъщие, той е именно победил; той е, който може да направи най-великата тайна – свобода от съдба. А тя толкоз много е сраснала с него, че тогава, когато говорим за разумност и мисъл, можем ли да кажем: „Освободи се от мисълта си“; тогава, когато говорим за душа, можем ли да кажем: „Лиши се от душата“; или тогава, когато говорим за дух, можем ли да кажем: „Лиши се от духовността си и от духа“? И всичко това в едно име – съдба! С какво ще останем тогава?

Идеята за свободата във всичките `и порядъци е съхранявала нещо, което, като битка на Правдата, като поведение на молението като израз на Любовта е било преходно. Така както и Учението Път на Мъдростта ви дава една от големите идеи, че човекът е един бог в развитие, но когато той стане Божество, когато ще настъпи Свободата, той няма да води битка, а ще живее. Защото Христос казва: Само Истината ще ви направи свободни! А Свободата е Живот, Живот у Бога. Така че „Дерзайте!“ е последие на идеята за Възкресението. И тогава ви остава един акт – актът на Възнесението. То е култура, която Духовната вълна на Истината ще ви предостави. Защото тогава всичко ще е знайно.

И така, когато говорим за знанието, което има Мъдростта – тя даде таблица на жизненост; таблица на морално поведение; място на органите, с които ще улавяте света и ще преценявате; място на съдбата и пътя да се освободите. Това е, което свободата от съдба изисква да приложите като поведение на живот в този свят. Затова – дерзайте! Ако Мировото съзнание не дерзаеше по отношение еволюцията в нейните бавни темпове на природната `и даденост, светът никога нямаше да стигне до еволюционните промени (дори в това че 30-метровите ихтиозаври ги няма – има 10-сантиметрови мишки). Дерзайте! Да овладеете цялата тази енергия и да я съберете в една точка! И тя да бъде всичко! Или един атом да може да вдигне цели планини... Можете ли да си представите в един първичен хаос какво е било от енергии? И кой е този, който трябваше да дерзае, за да ги събере? Последие на Възкресението! Някой е възкръсвал и тогава, т.е. ставал е събожествен, за да изгради това, което наричаме след цялото творчество човек, който притежава всички атоми, които има светът; който притежава всички енергии, които съществуват и са направили света; който сърадва своя Отец, когато се опита да стане, както казвам: Христос е едно живяно човечество и една въплътена Божественост.

Така това повеление е енергията на Децата на Деня в тяхното велико служение в Третото хилядолетие. Ние на Третото хилядолетие трябва да предоставим (това, което и направихме) не само своето съприсъствие, но и тази отговорност на Живототворчеството. Ето участието в това, което се нарича Живототворчество – човекът във всичко, всичко в човека: Аз и Отец сме едно! Другото е еволюция, другото е съдба. Ние не я отричаме, напротив. Но трябва да разберем в кой момент можем да имаме гръд срещу гръд. Тя никога сама няма да отстъпи от трона си, но никой не е по-властен от Свободата, никой не е по-властен от Сътворителя си. Живототворчеството! Как ще го направите? С дерзание, като последие на Възкресението.

Ведно с Посланието като повеления (разбира се, условно употребявам тази дума) съпроводно върви и това, което нарекохме и винаги сме наричали в продължение на годините искания. Те са личното огледало. Мировото огледало всеки може да отиде да го потърси. И пак имаме един митологичен образ – Нарцис. Има едно мирово огледало, което Нарцис ползва – водата, астралният образ на светлината. Но личното огледало, това са личните потреби, изискванията, с които всеки във възможностите на своята валентност може да прави свои съединения, а с тях той би могъл да се осъзнае в приложност като сътрудничество в мировата отговорност. Много са далече хората от мирова отговорност, защото безспорно изначало трябва да осъществят себе си, след това да създадат оня родилен дом, чрез който трябва да се отбележат в историята на планетата (логично, иначе как ще се запаметят) и след това да прераснат в една идея на мирово служение и жертви. Така в едно сътрудничество тези искания имат своето място и всеки човек с обвивката, с аурата на свобода от съдбата, трябва да ги извърши.

Първото искане е:

  • Дай ни без болка да се простим със старите престолнини на своята мисъл, на своята душа, на своя Дух!

Ако трябва да бъде музицирана хармонията, вие ще я намерите – да се простим. Защото в надслова е казано: Да се освободим! Търсете и тези тънкости. И забележете нещо много фино – аз искам да се освободите от съдбата, но настоявам да се простите със старите престолнини.

Да се простим! Това е една от най-великите тайни. Ние не търсим оправдание за поведение, ние не казваме: „Освободи ни!“ Свобода може да се направи от онова, което е правило мисъл, което е давало на душата поведение. Да се простиш, защото когато можеш да се освободиш от съдбата, лесно е да намериш начин да се простиш с онова, което се нарича престолнина – респектът на троновото величие, с което си изживявал своите достойнства, получавал си своите награди. Така че, когато разглеждате тези неща, трябва да търсите градуса на енергиите и топлината, а не просто така за тях да говорите. Да се простите със старите престолнини, не да се освободите! Защото те са плод на вашата мисъл; на онези себични радости; на онези пърхания на величие; на онази суета, която много често става и завист; на наградите, които се чакат – ето нобеловият лауреат, ето народният артист... Всички тези престолнини на нашата мисъл са оверижвали поточната сила на битката ни за свобода. Затова казваме, че битката за мисълта, т.е. за човека, привърши, започва битката за извеждането на Бога от човека. В Учението Път на Мъдростта битката е вече за човека бог в развитие. Сменя се, сменя се тактът на песента.

Така че, простете се! Това е да можеш да бръкнеш в джоба на съдбата, да извадиш жребия си и да го хвърлиш без да отрониш сълза за евтиното си величие, което е било пък и възземане потребно: „Брей, какъв красив Аполон, и какъв грозен сатир!“ Това е формула – да се простиш с престолнината на своята мисъл, да се простиш с онази душевност, която те е удовлетворявала и с която си мислил, че твоето богатство е най-ценното. Един Нютон считаше, че неговият закон за гравитацията е нещо неимоверно, но прероден в лицето на един Айнщайн, с теорията на относителността каза, че това е детска работа; смени престолнината на мисълта.

А представете си пък да се простите с престолнината на своята душа, която е така набогатена с ангели, с толкоз много благоволения, с толкоз много щедрости; която е градила поведение, която е общувала със своя приземен Бог и олтар на моление! Защото тя е, която трябва да получава причастие, не мисълта. Отивате да се изповядате от грешна мисъл, за да получите причастие на душата. Да се простиш с престолнината на своята душа! А тя е толкоз богата, толкоз многобитна! Тя е изграждала кумирите си, тя много често е ходила и продължава да ходи пътищата, които не са още обезгрешени. Но навикът какво е? Какво е съмнението? Та един от големите посветени – Орфей, показа че съмнението е по-властно дори от любовта, за която се пожертва и слезе в Адеса да изведе своята Евридика, своята душа! Ето съпоставка с това, което ви говоря: простете се с престолнината на своята душа! Това, което не можа да направи Орфей – когато е в предпоследното стъпало, преди да излезе на земята, на светлината, се съмни, обърна се и Евридика се върна...

И в края на краищата – да се простим с престолнината на своя Дух. Онази малка искрица от Божествения дух на човека (която му дава опорност тогава, когато колебанието почва да търси суетата или подчинението на невисшето) тя също трябва да се освободи в името на своя Родител. Простете се с малките светулки, с които вашият Дух в начинанието на Боговластника се е опитвал да ви събуди и понякога вие сте считали, че, ето, Духът ви води. Но тогава, когато не можете осезаемо да вземете неговия плод, ще направите това, което направи Фауст – неполучената награда потърси другите средства: на илюзорността, че е духовно буден (отиде при магьосницата, за да пие от казана с нейната билка). Човекът в своята илюзорност, че Духът го води! Така ли правиха олимпийците? Не. Те отиваха да вземат от Олимп амброзията...

Простете се с престолнината на вашия Дух в този смисъл, когато наистина като мънички светулчици е могъл в многото престолнини да ви дава утешност. Простете се и със заблудата на това, което сте наричали духовност; с тази духовна блудност, която заведе един Фауст на трона на щастието, но той изкористи любовта на невинната Маргарита, извърши престъпление след престъпление и след хилядите грешки дойде до една утешност, и тя – много социална и много бледа. (Но това е и Гьоте пък, защото Гьоте е един дву-душевник. Той може да пише: „Две души в мене има...“, което и в Яворов след това ще го намерите. Когато познавате световната култура, вие ще видите не толкоз крадци, отколкото подражатели.) Така Фауст непременно иска величието си, душата му копнее, духът му дава някакви трезвости, но след като извърши множество грешки на еволюцията, тогава чак проблясъкът на Духа ще му дава идеи от Мировата тайна и ще му каже: „О, миг свещен, поспри!“ – почва да отводнява блата за социалното благо. Да, може и да е символно – да отводни своите блата, но не води битка да изведе своята Евридика на слънчева земя!...

Разбирате ли колко „големи“ неща стоят, за които престолнината на мисълта и душата им ги е награждавала! Колко неестествен смях и колко бледа радост е хранила човечеството! Затова битката за свобода от съдба е съществена. Тя ги прави тези неща! Тя. Затова именно: Нека без болка да се простим със старите престолнини на своята мисъл, на своята душа, на своя Дух! Да се простим с това, което с хилядилетия сме правили – водили сме своите големи битки да удовлетворим мисъл, да набогатим душевност, да дадем път на духа, на събудения подобник у нас.

Можете ли наистина в дадени моменти на вътрешна съсредоточеност да направите тази мъничка тъничка ивичка, с която будността, която ние наричаме прозрение, би ви дала характеристика на това, което искате да правите като предназначение?! Страшно е! Дори когато човек го помисли като универсална даденост. И все пак, на него е предоставена идеята да бъде човек – бог в развитие. Наднебесните сили нямат нашата еволюция (повтарял съм го много пъти) и те не можаха да счупят нито един печат на Книгата на Живота и не получиха Откровение.

Втората повеля е:

  • Дай ни нови пътища и в нови Домове на Мъдростта да ходим и осветим.

Когато човек се прости със старите престолнини, ще трябва да си намери нова престолнина, която в йерархията на Богоосъществяването е неговата належаща потреба. Ще трябва да намери подслон за една мисъл, която вече е по-велика в предназначението си; за една душевност, която може без смущение да се пожертва; за един Дух, който може да влезе в Адеса и да каже: „Аз ви извеждам от преизподнята и ви водя в царствата Небесни!; вие, душите, които сте свикнали с преизподнята, преобразете се, защото Духът е над вас – Духът на гълъба, Който ви казва: Това е Моят възлюбен Син.“

Нови пътища. Обезгрешихте ли първите, за да имате нови? Бог не се уморява, дано и Децата Му да не се уморят! Какво значи „нови пътища“? Точно това, което казах преди – обезгрешете пътищата на човечеството; махнете му тази дантела, която облича – сатаната. Обезгрешете го! Махнете този лъжлив кумир, на който всички се кланят, макар да признават друго Божество! Човек може да ходи пътища само в отговорност да ги освети, а не само в гамата на еволюцията под пулсите на съдбата. Това е неизбежност, но не е наложително вече. Затова е казано, че имате Знанието на Мъдростта и не може да се оправдаете. Разбира се, че това не е вина, но трябва да се отиде в нови пътища и в нови Домове. Един Дом на Мъдростта ужас е, ако стане тържище, но величие е, ако съхрани голямото Откровение. Значи трябват нови пътища и ново освещаване, за да може да осветите един Път и да създадете един Дом на Мъдростта, чийто олтар, както ви казах, е Книгата на Живота – съзнанието на Бога. Там ще видите и съдбата какво е писала и как трябва да потопите в преображението нейните листи, за да може Свободата да ви напише „Аз и Отец сме едно!“. Това е голямата тайна! Ако не можете да я разберете, ще носите последията на това, което цели култури правят – хиляди години само на едно и също място стоят. Ако ние останем само на базата, че сме богове, които знаят що е добро и зло, няма да направим това, което сега искаме – свобода от съдба!

И третото искане е:

  • Дай ни не забрава на културите, а отговорна преценка на забравата!

Не е проблемът вече в това, че трябва да се забрави нещо. Цялото битие на човека е налистено в неговата Книга на Живота и в неговата анатомичност – във всяка клетка стои по една култура, както поне по едно семенце във всяка торбичка на растението стои и чака дали ще му дадете енергия, за да се посее и да изникне един праг или ще го прецените в отговорност за неговата непотреба. Така че проблемът не е в забравата на културите. Те сами за себе си и като исторически образ, и като социална даденост – като институции, за които казах, че не са свещени, се отживяват. Но предметът на тяхната енергия е предмет на отговорна преценка на забравата. С каква преценка ще извършите забравата – с поведение на признание или с отричане, или с клеймо?... С кой измерителен уред ще направите преценка на културите? Искаме да се освободим от съдбата – с кой амулет? Коя култура искаме да забравим и кое от нея можем да забравим? Можем ли да забравяме идеята за Твореца?! Но каква е преценката на онова, което от Твореца трябва да остане? Творецът ли или определението на творбите, които имат отношение към Него? Защото Творецът ли е, Който е казал, че хората са грешни – а всъщност след това ги отпраща като знаещи богове?! Кое? Но ще каже някой: „Това е идея на интерпретация.“ Да, тогава нека вземем онази, която е най-свята и най-чиста, и най-достойна в преценката ни. А не само това: „Да забравим миналото!“ Да, но нека преценим каква е културата и какво от културите да забравим.

Има неща, за които сме длъжни да бъдем благодарни. Човекът не е създаден в идеята: „Ето, ти си моят Бог!“, а е създаден да направи Бог в себе си живот. Тогава кое трябва да отречем?... Отговорна преценка на забравата! А това носи в себе си раздяла без тревожности и скърби и благодарност към енергията и Боготворчеството. Това е, което трябва да се научи. Ние не можем да не забравим онова, което като олтари отживя и прие своите жертви, и даде пътища, причастие и пр. И точно тук е нашата преценка – какво в тези олтари и какво в тези култури трябва да забравим и кое е онова, което като преценка на културите трябва да се научим да имаме? Ако не можем да изведем от всичко това, което културите са дали, само едно зрънце, както Христос го нарече „синапено“, и да го посеем... Само че тогава беше с вярата, сега е с Дървото на Мъдростта – да ядете плода на битката за свобода от съдба. И тогава бихме направили една таблица, в която можем да поставим стойностите, макар и отживели. Така ние не можем да забравим съдбата, макар да се освобождаваме от нея. Защото в съзнанието като цялост – в идеята на мисълта, в поведението на душата, в благоволението на Духа, тя е получавала енергии и под различните закони е отработвала и възмездие, и награди. Една награда може да е по-лоша от едно възмездие. И точно тук е прозрението – дали наистина едно страдание не е било по-благотворно от награда? Представете си дори само като мисъл да е вярно, че Христос изнесе един социален кръст на Голгота! Само като мисъл да е вярно – оставете бремето на кръста, оставете пригвоздяването! Вземете мисълта за великата среща, която съдбата отрежда и след това Възкресението нихилира – срещата между черепа на Адам и кръста на Христос; в сътворения Адам да работи Роденият Христос! Някой постави ли го този въпрос, за да види тайните? Не – дайте да плачем: Via dolorosa, Via mala – колкото искате бремена на скръбта! Цялата култура е напоена със символите на страданието като мъчения. Затова и „великомученици“ имаме. Разбира се, човечеството не можеше да приеме без Учението на целостта да обичаш врага си идеята за прозрението и това, което казваме – че човекът е един бог в развитие, за да се освободи от тази голяма непристойност, наречена страдание.

Голямата тайна на Посланието на Живототворчеството е: Освободете съдбата от пътя на вашата еволюция! Преди да кажем за сбогуването си с еволюцията, ще се сбогуваме с онова, което ни е определяло чрез нейните дълги пътувания поведение на присъствие и божественост – съдбата. Лоша или добра, тя е сътрудничила в това, което наричаме човек – бог в развитие.

Човечеството, както казах, трябва да има битка да бъде, т.е. да се освети в своята екзистенция, в своето право на това, което Христос му остави – Аз и Отец сме едно! Тази тайна се премълчава не защото човекът е несъвършен, а защото на този, който иска да го владее, му трябва той да е несъвършен. Това е обидата, която е поставена на човека и това е основанието безтревожно да се простим с подобни култури в Третото хилядолетие!

 

[1] Йоан 21:5.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993