Зареждам...
Служението – свобода от еволюция

Служението – свобода от еволюция

Който не иска да победи еволюцията, той не може да върши служение!

Има светлини, които не гаснат; има пътища, които не могат да бъдат изходени; има души, които трябва да се осъществят; и има Дом на Мъдростта, в който трябва да послужим. Тази олтарна тайна, която нарекох Книга на Живота, именно в този Дом на Мъдростта ще може постепенно да бъде четена, да бъде усвоявана възможността да се снема печат след печат, за да се осъществи това велико тайнство, наречено Служение.

Човекът – едно сътворено същество и едно облагодетелствано дете, получило Диханието, прави своя история: историята да слезе да обработи това, от което е сътворен, за да може Диханието да го върне при неговия Сътворител. Човечеството направи една култура – култура на трудолюбието; а след това и култура на гостолюбието. То мина през всички свои вложени дадености, първо чрез обучението си, а след това и чрез търсенето на достойнството, което непременно трябваше да го съпроводи със страдание, защото липсваше прозрението, че няма страдание, а има развитие. Така че човекът в своето първо битие (което с нищо не беше по-малко велико в идеята за обожествяването му) извърши обучението да работи. Когато човекът, отработил себе си в поведение да издигне олтар, чува гласа Адаме, где си?, т.е. гласа на Бога в себе си, той започва да минава през всички стъпала на лествицата на Иакова. Той започва да принася кръвни жертви (но още не себе си), търсейки една от големите идеи – омилостивяването. Защо? Защото бе „съгрешил“ – неговата първа дързост (която е и най-великата тайна) бе за знание. Но едва сега, в Мъдростта, можеше да се каже, че същественото не е дали сте безгрешен, същественото е да сте знаещ – знаещият е повече от безгрешния. Първият човек направи дръзновението да яде плода на знанието. С идея да го обучават му вмениха грях, вмениха му престъпление, сложиха го подведомствен на земята, а не на олтара на Небето.

В тази голяма битка да се работи за обикновеното (както казва Бог на Своето дете: Иди и обработвай това, от което съм те направил), човек трябваше, пазейки будността на Бога в себе си, да търси достойнство. Но за да го изтръгне, трябваше да мине през страданието, което във великото му осмисляне завърши с Голгота. Търсенето на достойнството е да успеете страданието да го трансформирате в развитие. Това е достойнството – да не сте жертва на страданието. Вие устоявате като го реформирате, преобразявате с това, че болката ви е болка за развитие. И когато именно сте я надмогнали, тогава сте направили насладата от развитието. От тази наслада се добива достойнство. Вие изтръгвате, както се казва, тръна, за който апостол Павел все се оплаква – че злото като трън го бодяло...

Страдание – страдание на нашата плът; страдание на нашата чувственост, на тази vit vitalis, която ни дава биологично начало. Страдание и на ума ни, защото вие виждате, че умът води една страшна битка с откровението. В легендите много добре е казано – разумността трябва да роди богинята на мъдростта, но и бунтовника. Вътре у нас, вътре в съзнанието, в този велик ум на Адама стоят две големи начала – мъдростта и бунтовникът. Метис, богинята на разумността, трябва да роди Атина Палада, или богинята на мъдростта, и бунтовника – този, който иска достойнство и който е подложен на страдание; този, когото приковаха на канарата. И след това Есхил (един от великите посветени) трябваше да търси формула как да го освободи. Тази тайна не ни е оставена, но Есхил я е знаел и написва книгата „Освободеният Прометей“. За съжаление, никой не я прочете. Защо? Защото човекът трябва в идеята си за достойнство да води битка с оня външен бог, който го прави грешник – за да се освободи. Идеята за достойнството в голямата битка, която умът и разумът трябва да водят! Само бунтовникът е, който сваля от трон тронуващите.

Какво прави Зевс? Събаря от трона своя баща Кронос и става Баща на боговете. Но този, който е събарял тронове, живее винаги със страха, че и неговия трон някой може да вземе. Всеки трон се страхува от бунтовника. Когато Зевс чува, че богинята на разумността Метис ще роди близнаци, ще роди Атина Палада – мъдростта, и бунтовника (разумността прави социология), я гълта. И щом узрява плодът, Хефест разцепва главата на Зевс и Атина Палада се ражда в цялото свое въоръжение. Но бунтовника никой не видя; той ще остане вечният смут на човечеството. Смут, който пък създава тревожността, която движи еволюцията, за да може от несъвършено да се върви към по-съвършено.

И така, мъдростта не е утробно дете! Мъдростта е дете от главата на Зевса. Но дали е трансформиран разумът (много е съществено!) в богиня на мъдростта, която трябва да стои над това, което ни дава окото, което ни дава сърцето, което ни дава доктрината на материята?! Така Атина Палада е в живот, а никой не знае къде е бунтовникът. И никой не казва какво стана с него. Един посветен каза, че го приковаха, но никой не каза как го освободиха...

Именно в битката за достойнство идва това, което се нарича страдание, макар че то е теза на развитието. Но какво става по нататък? Освен достойнството идва т. нар. теза за величието. Величие! То е, когато във вас излезе онзи полубог, онзи стихиен бог, когото вие сте укротявали. Когато от вас се роди Атина Палада, тя трябваше да води битка с Посейдон, с една стихия на водата, която преобладава в човека. А мъдростта колко е!? И идва битката или йерархията за величие. След като сме имали битка за достойнство, която ни принася страдание, ние отиваме в битката за величие, която иска жертви. Това са йерархии, за които съответните концепции като религиозни учения, станали религии, подготвят човека. Но свършва ли битието на човека дотам?!

Тази голяма жертва след това прераства в най-великото – идеята за божественост. Тя какво иска? Научихте се на жертви, приехте страданието, обработвахте се. Какво иска великата тайна на божествеността? Иска служение, което, безспорно, ви дава възкресение – една от най-великите тайни!

Идеята за възкресението стои именно като поведение, като динамична възможност на усвояването на историческото ни битие, което винаги е и духовно. Затова казвам, че историята е провиденция на Духа, а не на фактите. Тази тайна на възкресението, която ви дава обожествяване, това битие се осъществява с една от най-великите формули – там не работите, там не страдате, там не правите жертви, там имате служение!

Служението има една много голяма разлика от целите. Затова казвам, че нямам цел, а имам служение, защото Служението е неограничимост! Разбира се, на европейската сцена излиза това, което е пазарно и се казва „служене“. Но между служене и служение има много голяма разлика. Служат чиновниците, служат военните, може би служат и ангелите, но Децата на Деня в Пътя на Мъдростта имат само служение. Служението е посветена отговорност и богожертва, върховенство в идеята на извеждането на Бога, а служенето е работа за себеотработване.

Служене извършва великият жрец; служение извършва само Христос! Дори предшестващите Учители не са извършвали служение в смисъла на това, което им дава основание за великата тайна – обожествяване чрез възкресение. Озирис възкръсва благодарение на кадуцея, който Хермес дава на Изида. Той възкръсва с енергия отвън, не възкръсва от божествеността си. Кадуцеят на Хермес (а той е концентрация на Мировата енергия) се докосва до разкъсания на парчета Озирис – и той възкръсва. Кой може да владее жезъла на Хермес? Изида – сестрата и съпругата на Озирис. Може би тук ще намерите обяснение защо в църквите се казва „сестри“ и „братя“. Те, като идея, могат да владеят, да правят чрез външна сила възкресение. Но това е, което вършиха страничните сили – кадуцеят да ви направи да възкръсвате, а не вашата идея за служение, т.е. събуденият Бог във вас. Затова ние казваме, че битката за човека привърши и започна битката за извеждане на Бога от човека, която се води чрез служението. Не е нужен кадуцеят, не е нужно вашата потреба да се храни от чуждата трапеза, щом като същност на Всемирността сте клетка от това, което наричаме Пуруша, или Пантократора в света. Вие сте Мировото съзнание тогава, когато може да се изведете в служение. Но тогава когато искате да служите, сте само една личност, била гениална, била обикновена.

Тайната на Служението е Свободата, която е освобождение от себелюбието. Тук е една от големите грешки на хората, които от себелюбие загубват пътя на служението и минават в това, което толкоз властно се подчерта в културата на света – в цели: „Имаме цел и ще я постигнем!“ Това е в пътя на еволюцията, но не е свобода от еволюция. И вие знаете крещящата фраза на средновековието, когато една религия намери мотив за инквизиция: „Целта оправдава средствата!“ Целта стана доминанта в поведението на утвърденото християнство. Когато църквата измисли инквизицията, тя извърши погром над човешкото битие. Колкото и папската институция сега непрекъснато да се извинява за своите инквизиционни дела, по-голяма тъмота в поведението на човека в йерархирането, в сътрудничество на Бога за еволюиращото човечество никой не е нанасял! Другите доктрини, които имаха вероизповед само, нямаха дързостта да кажат това, което даде Христос. Но когато Христос е употребен по един такъв безцеремонен начин на съпоставка в жестокост – това е голямата тъмота, която човечеството изживява в идеята за свобода, че човекът е един бог в развитие, а не един раб, който трябва да принася само жертви за умилостивяването заради спасение. Трагичната насоченост от юдейството в християнството бе да се натрапва идеята за грешника и за спасението му, вместо да се прилага идеята да освободиш оня ограничен Бог в тебе. Но това може да направи само свободният човек...

Ето разликата, която правя: служба или служене вършат подчинените – само свободният може да върши служение.

  • Служение се върши като сме свободни от себе си; този, който отива със себе си, той не може да направи служение!

Той е ограничен в това, което елементарно се казва формула на себичността. Тази формула на себичността не може да го освободи в идеята на жертвата, която е позволила да се изнесе един Голготски кръст, да се направи една социална пътека. Голготският кръст е социалната пътека в това предшестващо величие – жертва. Няма по-чертана, по-осезаема пътека на социалната жертва от Голготския кръст. И той е именно победа на Духа над Материята. И тогава можем да кажем, че с влизането в утробата на мировия гроб може да се направи възкресение. Точно това възкресение е формулата, с която се извършва обожествяване. Идеята за обожествяването най-добре е дадена от това, което нарекохме култура на гостолюбието. Отец прави гостолюбиво приканване на Своето дете, за Което каза: Това е Моят възлюбен Син, а след това рече, че това е Синът Божий и Той Му е единосъщ. Ето докъде може да стигне идеята на Служението – до Единосъщието. А то на какво е знак? Знак е на Божественост!

Когато правя тези разлики, аз искам да се запаметят, защото някои европейски, т. нар. велики мислители, имат, както казах, доста неверни неща по отношение на това, което се нарича служене и служение. А нашата формула е, че търсим чрез служението свобода от еволюцията. Еволюция бе да отидеш да вземеш ябълката заради знание; еволюция бе да отидеш да обработваш материята; еволюция бе да се жертваш. Но свобода от еволюцията може да направи само този, който е научил възкресението.

Ето какво пише например в „По пътя на Шамбала или заветът на архатите“ от Никола Берчев[1]: „Животът е служене на еволюцията“. Пълно противоречие! Животът не може да бъде служене на еволюцията, защото еволюцията служи на Живота. Няма такова време, когато Животът да `и е служил. Еволюцията йерархира поведение и извежда и осъществява живот, който минава йерархии за усвояване. Еволюцията, прераждането и кармата са принципи и закони, които обслужват богоживеенето, боготворчеството, които съпроводстват Сътворителя, които нямат вечност! Животът е Непобедимото; Животът е овладяна смърт; Животът е светлината на човеците (Иоан 1:4). И представете си, една погрешна формула, която влиза в съзнанието на изповедниците например на Агни Йога или на някои други култури и съответните им окултни доктрини – такава беда! Затова много прецизно човек трябва да подбира знание, защото сергийният окултизъм се шири във всичките му богатства... Животът е Непобедимото! А неговите еволюционни етапи го характеризират. Защото идеята на Твореца е живот, а след това: Иди да работиш... „Животът е служене на еволюцията“ е обида. Но трагично е, че тази обида става знаменател на една неизкласила още числителност на човека в идеята на Служението.

И другата „тайна“, с която не съм съгласен, е, че някои ще ги преселят в някакъв вечен живот. Няма вечен живот – има Живот! Другото са утехи, с които искат да импулсират битието на човека, който живее със своя воля. Но като благодат на сътворяване и раждане от Всемирността тя не може да бъде изчерпана, защото еволюцията може да обслужва, но тя не е Живот. Така че има живот, който живеете за себе си; живот, който живеете за социалната даденост; живот, който живеете за Всемирността; живот, който живеете за Бога. И еволюцията ви учи в тези пътища. Вечен живот!? Това за мен е една непълнота в едно „прозрение“, което не минава границите на очите и умуванията на обикновения човек. Това е опущение върху същината! Няма вечен живот, няма временен живот! Това са еволюционни скокове, в които човекът трябва да се познае, защото Животът е непобедим!

Животът на човека започва първом с един творчески акт, който го сътворява, и той като вложеност търси знание за себе си. Адам е, който извика в себе си – не Бог му вика, а вложеното Дихание вика в него „Адаме, где си?“. Защото не може Бог като Всевиждащ да не вижда къде е Адам. Вложеният бог в Адама е, който вика „Адаме, где си?“, защото трябва да започне пътя на знанието си. И точно тук е голямата тайна на сътворения Адам, който тръгва да прави еволюция – че трябва да премине през всичките формули на себеусвояване и извеждане на Бога от себе си като Дихание, което му беше дадено лично от Сътворителя, а за другата плът, от която бе направен, бяха поканени и сътрудници: Елате да сътворим! Този вложен бог, Диханието, създава формулата Боговластие в изповеданието ни. Боговластието е Богоподобието. Другото е боголичие, другото е Богообразността. По образ и подобие. Две енергии са вложени от Сътворителя – Fiat lux и Anima Mundi (Да бъде светлина и Световната душа). Адам трябва да почне с Anima Mundi своята еволюция, за да може след това пробуденият бог в него да потвърди връщането му като Съсътворител в идеята на Fiat lux. В сътворения Адам след това виждаме да живее и да работи един роден Христос. Къде се срещнаха? Срещнаха се на Голгота: срещата между черепа на Адам – сътвореното, което трябва да еволюира, и Роденото, което трябва да възкръсне в потвърдение, че е намерило своето право да седне отдясно на Отца и да каже, че е единосъщ. Това е голямата формула, през която трябва да мине човекът. След Сътворението идва една голяма идея: Адам и Ева трябва да раждат – една от най-големите привилегии, защото това е едно изземване на Кундалини като енергия в идея за възпроизводство. Раждат! И именно в тази голяма идея на раждането – къде? Утробата на жената дава живот за поселника на земята, а утробата на земята, която всички наричат гроб, дава живот за царство Небесно, така както Христос го демонстрира и както го казва – Аз отивам горе да ви приготвя място, защото в царството Небесно има много жилища. За първи път очите на човека са нагоре, вместо в Адеса, вместо в преизподнята, вместо в царството на полусенките, в което и Ахил се разхожда, и Одисей вижда майка си. Това са големите неща – утробата на жената дава живота на земята; след идеята на Сътворението се създава раждащият, който е пратен по доктрината на развитието, докато дойде до служение.

Служение не можеше да се направи в голямото въображение на митологичните богове. Защо? Защото те трябваше постепенно да се връщат в човека, да му станат подвластни и тогава когато е овладял цялата митологична сила, в него да излезе идеята, че е един бог в развитие. Затова митологичните богове се женят за обикновени жени...

Служение можеше ли да бъде извършено в Доктрината на Правдата? Не. Служене да, защото трябваше да се послужи на кръвта – да се създаде расовата доктрина, която е par ехсеllеnсе и сега употребена.

Не можеше и в Любовта да се говори за Служение. Макар че Христос даде първия образец на велико Служение, но прати учениците Си на служене. Защото Неговите ученици, апостолите, бяха вестители.

Сега Децата на Деня са освободители! Когато можеш да узрееш за идеята „отиваш да освобождаваш“, тогава не можеш да имаш зломислие по отношение на своя събожник, защото обичта към врага, дадена в Любовта, трябва да прерастне. Вие не правите услуга, когато към този свой събожник отправяте неща, които крадат енергията на възземането, унижават го в очите ви и го обезсилват в идея на голямото Служение.

Разбира се, това не значи, че още днес Служение ще вършите. Една голяма битка първом има да се извърши – големия разтрог на брака между добро и зло. Това е първото нещо, което трябва да извършите, за да можете да се освободите от доктринерствата, през които минахте. Тогава чак ще разберете колко неприятно е злоезичието – защото въпреки знанието на събудената Мъдрост вие ще видите и злоезичието, и зломислието. А още по-жестоко ще бъде прилагането формулата на злосторството. Ето защо трябва да се научим да възкръсваме – за да направим безсмислие деянието на злосторника. Това са големите неща, които Учението Път на Мъдростта прави. Това е вашата бъдна отговорност. Но, първом разтрог – разтрог на големия брак между тази невеста и този жених – добро и зло! Писахме го: Няма зло, има нееволюирало добро! Това е голямата крачка, с която трябва да се върви. Вярно, че е много трудно, но човечеството трябва да се изживее вътре в себе си – да се разведе с идеята добро-зло, с този свой господар. Тогава чак може да се разбере наистина ли Служението е една голяма енергия, е една провиденциалност, едно събудено Дихание, един изведен Кундалини, който ви праща в тази голяма свобода от еволюция.

Така ние трябва да кажем какво е първото нещо в идеята на Служението, когато искаме да се освободим от еволюция? Служението е една Мирова отговорност! Тя е точно този разтрог на брака в преценките. Тя е точно идея да освободиш първом себе си, защото трябва да отидеш да вършиш служение без себе си. Това е най-същественото в, така ако можем да кажем, блаженството на Детето на Деня, което отива да служи. Личността трябва да бъде забравена. Нейната себичност трябва да се счете за отживелица, на която сте платили достатъчно данък и хиляди години първично усещане и живот.

Суетата на човека е неоправдана гордост, защото тя го прави горделив, а не на горд. Обидата на гордостта е горделивецът. Гордостта е голямо достойнство и трябва ясно да се различава от горделивостта, която е параванно хвалене. Досега в цялата култура на света не могат да направят елементарната разлика между тях. Горделивостта е себично унижение, гордостта е образ на жертвата. Гордостта е поведение, което могат да направят може би на милиардите единици – тя е, когато сте в служение. Тогава нито изживявате страха, нито се борите за достойнство. Вие сте познали това, което се нарича величие, защото за него пък сте жертвали нещо. Изживяната готовност в служението е чистотата на гордостта – т.е. да носиш прозрението и дрехата на жертвата. Това е гордостта. Тя не те разглезва да станеш горделивец. Гордостта е несмутената готовност да възкръснете.

Служението е една мирова отговорност и то никога не чака награди. Никога! На Бог Му е омръзнало от молитви: „Дай, Господи, дай, Господи!“ Никой не казва: „Вземи, Господи.“ Награда в Служението няма! Направете генералната разлика с това, което християнството остави (не Христос – християнството!). Апостол Павел (който извърши много голямо дело – той даде универсалност на християнството, вместо сектантството, което евреите можеха да направят от него) казва: Свърших делото си, сега чакам венеца на наградата. Можете ли да си представите! Ако сега едно Дете на Деня в идеята на служението си поиска награда, то не е извършило служение, то е извършило апостолство. Апостол Павел е вървял с армията на юдаизма, която отива да наложи кръвта като властност на знака на расата. А когато се говори за кръв като белег на расата – това е вече погром. (Не говоря за коренна духовна раса, което е съвършено друго.) Затова той остави в почит и признание анатемата...

За да дойде човек до служението, ще трябва много неща да победи. Фаталният знак на това, което наричам дори „наркомания на роднинството“, създаваше расовата доктрина. Христос я отрече. Когато Му казаха: Майка Ти, братята, сестрите Ти идват при Тебе, Той рече: Този, който слуша словото на Отца Ми, той Ми е и брат, и сестра, и майка. Къде го демонстрира като поверие? (А поверието е една реалност.) На кръста – Иоане, това е майка ти; майко, това е синът ти. Същият този Иоан каза, че Христос, който беше Слово, стана плът. Значи възможно ли е плътта да се надмогне? Да. Именно Служението е една надмога над тази наркомания – род, кръв. Това не значи, че не трябва да изпълниш повелята на отговорността, която е оставена – „Обичай врага си!“, камо ли пък своите си. Но когато своите станат по-властни от врага, който е твой събожник, тогава ти не можеш да вършиш служение. Тогава правиш услуга на себе си, а не на човечеството.

Апостолите не можеха да се освободят от еволюцията. Учителят им даде знаци, но не можеше да им остави Дом. Те трябваше още да правят жертвоприноси – една от най-жестоките формули на великото почитание на богове. Това е голямата свобода на бъдното човечество – свободата от жертви кръвни.

Така че Служението не търси награди, то освобождава. И може ли тогава свободният да иска награда, т.е. да го обременят?! Той трябва да пази свободата. Няма награда – има освобождаване!

Каква е първата идея за Свобода? Свобода от страх. Това, което като културно внушение беше пратено на боголикия – страх, страх от Боговластника. Затова голямата свобода е свобода от себе си, т.е. от това, което е смутено. Ако в Иисус една клетка бе недоволна в идеята на тази Мирова жертва, той нямаше да възкръсне. Затова един посветен, който може да е и на осмото стъпало на посвещение, ако една шупличка има само някъде в четвъртото или третото стъпало, ще го върнат – за да не изтича Мировата енергия на Служението, за да няма основание еволюцията да промуши своето течение и да разколебае голямата идея на жертвата. Защото, колкото и да е велик Галилео Галилей, горе – изправен пред кладата, не можа да каже, че е готов да умре. Долу повтори „И все пак, тя се върти“ – но поне в себе си го каза. Разбирате ли погрома над душевната цялост на изповеданието на милиони човешки същества, когато прозрението в своето откривателство трябва да бъде спасено само когато се стъпи на земята – Галилео Галилей не каза на небето, че тя, земята, се върти. Е, цитираме го за утешение, защото същата човешка еволюция: горе – долу, прави всеки поотделно. Намерихме си извинение, че един голям човек не можа да приеме с героизъм отговорна смърт, а инквизиторите пък нямаха сили да го съдят втори път, за да го изгорят. Преценете ги тези неща. Една шупличка ако има някъде в стъпалата на посвещенията ви, от която може да изтича енергията на еволюцията, ще ви върнат. Защо? Защото трябва да бъде свободен жертващият бог. Човекът е един бог в еволюция, но не сме казали, че е овладян бог. А митологичните нарекохме стихийни богове. Правете ги тези разлики, за да нямате смут.

Служението в хилядолетията си прави символни знаци – този, който иска да разрушава, трябва да знае да възвръща. Няма бог досега, който само разрушава. Има богове, които разрушават и възстановяват. Такъв е и Шива, такъв е и Дионис, такъв е и Озирис. Когато искате да разрушавате, трябва да знаете да възстановявате. А кой може да възстановява? Свободният. Ето ви знаци за служение, които е оставило човечеството. Вземете и един Дедал – нашият душевен свят – остави ли ни знак на свободния? Знак на свободния той остави пред всичката власт, която цар Минос му наложи в този лабиринт – човешкото тяло, с неизбродностите и със заключените врати. Заключеникът стана творец. Какво направи? Крила! Какво направи Херострат? Разруши храма на Артемида, за да дойде християнството. А те го наричат насилник!... Какво направи Икар? Баща му го учи да не отива към Слънцето – да, той изгоря, но тръгна към Слънцето! Това са големите неща.

Имаме и един друг образец. Последният син на Иакова – Йосиф, понеже се ползвал с покровителството на своя баща, братята му решават да го пребият, но след това се отказват и го продават. Знаете ли какво значи „братята“ да решат да пребият брат си? Значи, че този целият рояк от мисли, които имате, иска да убие душата ви. Продават Йосиф за 20 сребърника. Но този, когото продадоха, трябваше да се приготви да стане пръв министър на Египет, на великата школа на Посветените! След това Един бе продаден за 30 сребърника. Виждате йерархията, виждате символите. И Този, Когото продадоха за 30 сребърника, стана пък Син Божий. Служението може да ви направи Син Божий, жертвата ви може да ви направи само пръв министър. Това са големите символи. Йосиф трябваше да служи; той служеше; Христос извърши Служение. Затова гостолюбието на Отца е: Ела, Сине Мой, и седни отдясно на Отца Си.

Когато апостолите се надпреварват кой да седне отдясно, майката на Иоан казва: Нека моят син да седне отдясно. А може ли да върши това, което Аз мога? Разбира се, че всяка майка, т.е. всяка обич у нас, ще каже: „Да, да, може, може!“ А може ли да пие чашата, която Аз ще пия? Там вече е малко по-друго. Така че служението е знак – без себе си. Този, който иска да служи със себе си (като апостол Павел – чака награда и венец), той прави служба. Това са големите разлики, които трябва да разберем, и затова тази йерархия е дадена между Йосиф и Христос – продадените. Единият за служба, другият за служение. Това са двата големи канала, улеите, по които се сипа духовното жито, за да може човечеството да яде в по-късни времена хляба на Мъдростта. Даден е вече един безспорен знак – Христос остави в реална осъществимост служението, а Йосиф – служенето.

  • Този, който иска да стане Син Божий трябва да направи служение – свобода от материя, свобода от еволюция!

Така се ползва гостолюбието на Отца като характеристика в културата на човечеството. Точно тук е тайната на темата. Затова е казано, че Христос победи света – Дерзайте, Аз победих света!, т.е. възкръсна. Служението е динамика на една приложна идея и в социалната градация, и в духовното предизвикателство – Аз победих света!

Всички неща, които са служене, обслужват един ум, но умът е много вторична проява в сравнение с душата и в сравнение с Духа. Разбира се, това са стъпки от голямата лествица на човека – бог в развитие. Човекът е трябвало да мине своята еволюционна осезаемост и да си направи материя, която усвоява мисли. И проявленията `и са това, което персийците много добре са го казали в един свой сборник, „Венди-дад“. В него те дават правила за непорочност, като сочат, че порочността идва от ума и тялото. Какво направи Учението Път на Мъдростта? В Молитвата на Мъдростта се казва: Целомъдрени в мисъл и тяло. Вижте колко същностно Пътят на Мъдростта е зидал този Дом на Мъдростта, който сега имате. Защото там, в този Дом, е достатъчно това да научите – да знаете, че когато мълвите Молитвата, вие не правите само поклонение, вие реагирате в една идея за свобода, свобода от еволюция. Но защо се иска целомъдрието, защо се иска тази непорочност в мисъл и тяло? Защото това са веригите. И затова тези големи жертви трябва да се отработват – за да няма страх от непознаване на смъртта като врата на живот. Галилей може да е гениален, но той не можа да направи урока на служението. Това не е упрек, а урок, който трябва да бъде учен.

Смъртта е една от най-големите добродетели, която в пътя на безсмъртието чрез възкресението ви прави вечен. А какво е тогава страхът? Неовладяна смърт. Затова казвам, че Животът е непобедим и той е именно една овладяна смърт. Само че в този исторически йерархически път трябва да се обработвате до проницанието, до събудата на окото, до знанията, за които някой ден, когато имате Мировото съзнание, ще видите, че всичко това е било плочата на първолака, калема и гъбичката, с които пишеш и триеш. Затова олтарът на бъдния човек, на човека на Пътя на Мъдростта, е Книгата на Живота, т.е. съзнанието на Бога. В тази голяма Книга на Живота ще намерите всичко, каквото не сте изтрили в преходността. Защото точно тук служението е осъществило победа над преходността и йерархиите, на които сте се радвали; служението без себе си изтрива тази плоча.

Така че проблемът, който стои пред нас, е дали да ползваме паметта, която пренася усвоеното заради йерархия, или да ползваме служението, което ни дава основание да снемем един или два, или три печата, или както Христос – седем печата от Книгата на Живота чрез едно велико Откровение. Вие ще определите какво – ще върнете паметта ли, за да ви отнесе и да ви припомни това, което сте усвоили, за да имате йерархия, или ще направите служение, за да счупите, за да снемете печати от Книгата на Живота, от лицето на Отца. Тогава чак можете да познаете или да разтълмите това, което съм казал, че е Христос – едно живяно човечество. А Животът е една овладяна смърт. Като живяно човечество вие знаете, че няма нужда да си припомняте чрез паметта усвоената йерархия на еволюцията, която е съпровождала живота ви, а да търсите свободата, овладяната смърт.

Хермес каза, че боговете са безсмъртни човеци, а човекът – смъртен бог. Значи предоставя се на човека една идея – идеята за смъртен бог. Великолепна истина, неоспорима тайна, която след това Иисус ви демонстрира. Защото Христос беше Иисус, който извървя еволюциите. Всичко, каквото човечеството можеше да роди, беше минало през Него. Затова Той е едно живяно човечество; затова човекът като бог в развитие е едно човечество в еволюция. Иисус даде отговор на Хермес в тайната му, че човекът е един смъртен бог. Какво направи този син на Мария? Отиде на служение, а знакът на служението е жертвата. Взе онова, което можем да наречем социална тайна. Жертва се не за Себе Си – жертва се в името на социалната даденост, жертва се в името на общата еволюционност, която Животът изисква в своето усвояване на богопочитание, богоусвояване и богоприложност.

На човека винаги му е внушавано, че материята е някакво сатанинско дело. И нашите богомили с всичката си дуалистичност я предоставяха на сатаната. Иисус показа, че това не е вярно. Започна изграждането на одухотворяване на материята, като извървя йерархията на усвояването на Духа в материята, а именно: за обикновеното се работи, за достойното се страда, за великото се жертва, за обожествяването се прави възкресение! Ето тази стълбица извървя човекът Иисус като предостави основанието на всеки, който носи Диханието на Отца като подобие, да го изведе в живот. И тук е тази необходимост да се познае, че Христос е едно живяно човечество. Живяно във всичко това, което ви казах; в тази голяма йерархия, която трябва да надделеете. Тогава вече можете да кажете – аз овладях смъртта. Защото идеята да познаете битието е повече от това, което може човекът да остави като път, тя е: Аз съм хлябът на Живота; Аз победих света!

Христос Го живеят като пътник, но не като „живяно човечество“. Защо? Защото живяното човечество се нарича Син Божий, който е победа над преходност и над йерархия, която паметта дава. Паметта е потребна била, но в Децата на Деня тя е спъни-камък. Когато отиваш на служение, ти нямаш памет, ти си без себе си. Никой не може да извърши голямо дело със себе си, защото ще си върне памет, а себичното, което е битка между бог и съдба, трябва да си отиде. Няма да остане оня бог, за който сте се борили; няма да влачите камъка на съдбата, която може да предизвика отчаяние. Без себе си! Това тогава е свобода и ще видите смисъла на великото тайнство Голгота вътре у вас – заради Бога у вас, заради Този ограничен, на Който трябва да предоставим най-великото си. Защото Син Човечески (виждате каква странна победа е извоювал Иисус) е господар и на съботата. А те искаха да Го вържат във веригите на паметта и на обичая. Той е господар на съботата! (Така че съботяните нека си сменят господаря! Крайно време е тази улица да бъде освободена от подобни сергийни мисления и слýжения.) А те Го упрекнаха, че в съботата вършел Своите дела! Това е съпоставка, която трябва да научим, защото какво взеха апостолите в съпоставка на своето разнасяне и вестителство? Че техният Учител е Господар!

И така, когато иска човечеството да се освободи от тези преходности и йерархии, един великолепен образец дават в индийските епоси – цар Вена. Цар Вена решава (както Аменхотеп е искал да махне многобожието) да освободи от кръвните жертвоприноси, от порочните обреди. Вярно е, за една баба иконата е цял бог, но цар Вена решил да ги махне и какво мислите, че станало? Той бил заловен и с остри треви нарязан на парчета. Можете ли да си представите как човекът отмъщава в тази негова йерархия и търсене на утвърдената жестокост! Нарязан е на парчета... Това е голямата тайна – всяка битка за свобода е наградена с една голяма жестокост. Това е, с което трябва човечеството да се споразумее в своя път – жестокостта, която съпровожда и храни чрез еволюцията съзнанието на човека. И той я мотивира в нравствени закони, за да има оправдание, че Божията воля желае враговете да бъдат отмъстени. Това е другата беда. И в такъв смисъл в служението Децата на Деня не могат да говорят или правят констатация за враг, а за събожник. И те няма да вестят отмъщение на врага или идея за прощение, а ще трябва да направят на събожника си книга на знанието, за да могат да отиват да освобождават като учат събожниците си, ползвайки голямата Христова тайна: Как можахте да видите сламката в окото на отсрещния, а не видяхте гредата в собственото си око? Колко големи са разликите! Колко много животът е правил усилия да овладее смъртта, за да освободи човека от страх, който го кара да бъде подчинен, защото смъртта е представена като грях и отмъщение.

Ето защо идеята за Служението трябва да ви освободи от египетските школи; трябва да ви освободи от епоса на Индия и Елада – именно за да се освободите от еволюцията като облъчване. Когато културите на епосите и школите са вероизповед, не можете да вършите служение. Христос наистина хвърли ключовете им в океана на бъдещето. Мъдростта слага символи, но Служението е, което издига олтари и което ги събаря. Един Сизиф, един Херострат, един Дедал, един Фаетон са символи, които Мъдростта сега обяснява. Човечеството ги живееше като ужаси и ги наричаше безпримерни жестокости или безсмислени енергии изхабени. Нито Сизиф изхабяваше безсмислено енергия, нито Фаетон запали земята, за да бъде безсмисленик. Не! Това бяха големи идеи, които трябваше да освободят Христос на бъдещето.

В идеята за Служението като свобода от еволюция ние в себе си носим голямата тайна да го извършим с ненасилие. Защото не можете да насилите чужда мисъл (не можете да накарате кокошка да снесе яйце на паун). Не можете да забравите еволюцията, но трябва да я победите.

  • Този, който не иска да победи еволюцията, той не може да извърши служение!

Разбира се, че човечеството е много смутено. То е люляно най-дълго в люлката на световната мисъл. Изпепелявано, възкресявано, наказвано и награждавано то трябва да намери нещо, с което да се надделее. Тогава какво трябва да направи? Не е важно дали се познава субстанциалността на душа, на Дух. Има значение едно – че те имат енергии, които пращат! А че някой не може да ги дефинира и чрез мисълта си се обслужва с тях, не значи, че те не са. И когато му порасне мисълта, тогава чак ще разбере, че над неговото мислене е стояло нещо много голямо, както зад сярата на химика за алхимика стои злато. Словото стана плът – това е алхимия! Тази алхимия трябва да извършим, за да можем да кажем тогава – ето, ние правим едно служение. Това е виждането на Иоана – да прецени поведението на Иисуса в Христовото му дело на служение, да го прецени като „Словото стана плът“. Това е да съхраните великата тайна на Възкресението, която наричам следгробна властност.

Аз съм възхитен понякога, когато имам възможност да надникна в това, което ни се предоставя. Така Тибетецът (Джуал Кхул) под различни свои внушения и образи чрез Алис Бейли дава някои от много големите усети, от които светът има нужда. И все пак, много далече са, когато не могат да оформят идеи от доктрината на Мъдростта. А тя може от тази голяма мъглявина, която светът предоставя, да изведе ред, а не да направи констатация и да даде съвет. Европа поднесе на човечеството, както казах, една идея да се създаде райско човечество – една тъжна, много тъжна песен за културата на бъдещето. Да не може да разберете, че райското човечество е отживеният ум! И дори Летбитър така го превежда: „Раят – това е умът.“ Да спрете Адама, без да го пратите да се разгръща и да отработва това, от което е направен – такова човечество иска Европа с нейните мислители. Това е трагедия! В Третото хилядолетие да се мисли за райство, т.е. за ум, това значи, че не са се докоснали до това, което се нарича интуиция и откровение. И точно тук е магиката на Учението Път на Мъдростта: човекът е един бог в развитие; свободният човек е един ограничен Бог. Изведете Бога в живот, за да не ви обвинят в обикновено живеене. Това е бъдещето – идея за божествено човечество! Трагедията е, когато подражателството на това, което ръководи света, говори за някакви ценности. Казва – християнски ценности. Че кой им ги е взел? Какво са християнските ценности? Ако говорим „не кради, не лъжи...“, не са те. Акадите ги имат още и много други ги имат. Идеята не е да върнеш ценности, идеята е да родиш ценности!

И така, Служението е свобода от еволюция, защото Свободата като йерархия във възможностите е последната Духовна вълна и тя дори не може да бъде наречена Духовна вълна, тя е Живот. Живот у Бога! Ето защо казвам, че ние дойдохме до брега. Всичко, дадено досега от Учението, подготвяше и просветляваше съзнанието на Децата на Деня и те минаха точно тази барикада, за да стигнат в познанието си до възможностите да работят, да страдат, да се жертват и когато са свободни – да възкръсват. Това е еволюция. Но служението, то е вече великата жертва. И затуй ние стигнахме до големия бряг, за който ще си послужа с една мисъл на Христос. Той каза ясно и категорично: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си“ (Матей 16:24). Да се отрече! А служение, както много пъти казах, се върши без себе си. Другото е работа, другото е култивиране на себе си, другото е страдание, чрез което се изграждате и се освобождавате, за да стигнете до това, което е казано в Пътя на Мъдростта – няма страдание, има развитие. Но не можеше Правдата да го каже, не можеше Митологията да го каже, не можеше Сътворителят да го каже на детето Си Адам, макар че му вложи великата тайна на Диханието, чрез което го изведе в това велико служение – служение без Адам, защото в Адам някой каза „Адаме, где си?“, за да може след това той да бъде Съсътворител. В тази йерархия ние ще видим битка за трон, ние ще видим битка за олтар, ние ще видим една Боголикост и едно Боговластие.

Всичко това минава през развитието на човека. Търсейки се, виждайки се, жертвайки се, съпоставяйки се в едно велико тайнство – Адам трябваше да роди! (Раждането е част от голямата тайна на Богосътворението.) След това той трябваше да се разгръща, той трябваше да работи, той трябваше да има олтар, на който да извежда служители. Адам трябваше да има един вътрешен орган, който да му дава предсета пред илюзията на очите. Той не отрече потребата от очи, не отрече потребата от обработването на материята, както го прати Отец в неговото развитие, но трябваше да дойде до Боговластието. А Боговластието е надмога. И затова в тезите, които разгръщам, казвам, че:

  • Служението е себенадмога, Служението е жертва, Служението е възкресение.

Затова казвам, че с Учението Път на Мъдростта човекът е пред големия бряг на великия океан – океанът Живот. Ако имаме дързостта да се надмогнем, ние безспорно ще имаме своето възкресение. Как ще се надмогнем? С това, което съм казал – по-добре е да бъдеш, което е екзистенция, отколкото да имаш, което е възможност да го загубиш; ето защо знаещият е повече от безгрешния. Затова Христос в своето битие на кръста рече: Прости им! Те не знаят... Той не каза, че те са грешни. Както и не отрече, че грешницата не е извършила грях, но не потърси възмездието на Правдата да я убие с камъни, а даде прощението като форма на нова идея за развитието: И аз не те осъждам... Христос изведе цялата култура на човечеството пред тази грешница – който е праведен, да хвърли камък. 1500 години се изповядваше Учението на Правдата в юдейството, но нито един не хвърли камък. Какво значи да убиват с камъни? В камъка, в кристала е вложена първата енергия, с която започва в Сатурн битието на Живота. Следователно, убиваха с духовна енергия...

Така ние трябва да приемем това, което Ученията са дали, но не можем да бъдем техни бъдници, както коледният бъдник тлее с една идея за Рождество. Ние ще трябва наистина да направим едно Рождество на знанието чрез служение – Рождество на Пътя на Мъдростта. В Посланията на Планетния Логос винаги може да намерите това, което характеризира служението в даден потребен за вас момент. Казано е през 1990/91 година: „Умението да служите е новият ви дар“ (не е казано „умението да работите“!). Или 1992/93 година: „Дай ми властното Си Слово, та Мъдрост да води дните на моето служение.“ Идеята за служението, за разлика от служенето, не е усвояване чрез четене, а една голяма тайна, за която в Посланието на Планетния Логос за 1997/98 година е казано: „Дай ми знание за себе си и идея за света!“ Пълна свобода от това, което ви оверижва! Или за 1998/99 година: „Духовната вълна на Учението на Мъдростта, като родител и битие на зримия теогон, ви зове на Служение:

  • 1. Тя, Мъдростта, не повелява, тя ви волеизразява в потреба на Осъществяване;
  • 2. Тя не повелява, тя ви освобождава в потреба на Себенадмога;
  • 3. Тя не повелява, тя ви жертва в потреба на Възкресение!“

Всяко нещо в тези повеления или искания на Служението ви готвят за една победа над преходността и йерархията на богове и съдби. Те дават едно прозрение как да познаем гроба на Възкресението и след това как да можем в Богобъдното изповедание да разжарим огъня на знанието и тръгнем в Пътя на Служението. Това е голямата идея да освободите Оня Пленник в себе си и когато поискате опорност срещу вятъра, който може да се опита да разкъса платната на вашата платноходка, в океана на Мъдростта да намерите своя вътрешен олтар!

 

Свободният човек е един ограничен Бог,
ограниченият Бог е свободен човек!

 

[1] Берчев, Н. По пътя на Шамбала или заветът на архатите, Б., 1998, с. 305.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993