Зареждам...
Съдбата като енергия на еволюцията

Съдбата като енергия на еволюцията

Съдбата – зов на Божествеността!

Обреченият има едно достойнство – че сам е поискал неговата велика изповед да му стане живот! Това е, което го прави наистина отговорен в пътя на голямото Служение.

Будността реализира живот. А Децата на Деня са будни, не сънливи. Ние знаем, че напролет дърветата, които са зимували, получават храна, която им дава тази подбуда, тази протичаща мъзга, за да разлистят клон, за да родят цвят, за да вържат плод и да дочакат благодатната есен или по-скоро грижливата ръка, която ще ги вземе, и благодарствената молитва на онази уста, която се услажда от плод и радост. Това не е поезия – ние не правим поезия, ние слагаме истинските имена на онова, което Адам е дал, а времената откраднаха аромата на цвета. Някои не искат в лицето на цвета да признаят красивата мисъл, която светът е раждал, за да създаде това, което наричаме сътворено от ръката на Големия Художник, т.е. на Боготвореца. Признанието на голямото е част от величието на човека в признание на Бог – именно за тази мъзга, която дава живота на дървото; за онези трепети на тревата, която, щом я нагрее Слънцето и влагата по нея даде своето, и тя дава своята зеленина. Това е една сила, пребиваваща и у нас. И ако в дървото тя е онова, което и дава земята, онова, което и дава Слънцето, онова, което и дава дъждът, така ли е и у нас това, което ще нарека „Съдбата като енергия на еволюцията“ – тази енергия на еволюцията взета от съдбата?

Съдбата първичен свят и понятие ли е в нашето битие? Тя ли ражда енергията или тя провежда енергия? Самата енергия самородна сила ли е? Един от най-големите проблеми, който е сложил под знаменател живота на човека, ще остане Съдбата.

Що е съдбата – надвластница или подгласница? Има ли я като културен паметник в историята на личността, като олтарно задължение на обществата; има ли я в решающия момент на живота на човечеството, когато се казва: „Да, такава е съдбата на човека; такава е кармата на човека...“. „Такава е волята на Небето!“ – така нашата първа религия е говорила, защото нашата първа религия в лицето на Танг Ра избягва тезите на вторичните енергии. Там единствен Танг Ра е и самороден. Следователно енергиите, които определят това, което се нарича битие, или това, което еволюцията изнася – една енергия, която трябва да му даде съдбата, са в Този, Който е Сам Родител на Себе Си. Това е и величието на тази първа българска религия.

В книгите на живота, в нагледната история на човечеството, безспорно не може да се мине без религия; не може да се мине без това родово съзнание, което определя поведение на смирение пред неизвестността и властността на силите вън от нас, или на това, което като незнание стои в силата да внася респект. А ужасът е, когато бъде упражнена тази незнайност да внася страх. И много лесно е, когато не може да изведе тайната на съдбата (макар че културата на човечеството се е постарала да постави зримости за нея, макар че философията или социологията, или личното поведение и религиите са предоставили една форма: волята на Отца, или предопределението), човешкото извинение, получило основен стрес пред неизвестното, пред страха, да намери слово и да каже: такава е съдбата. Скръстят ръце и раждат интелектуалния мързеливец.

Съдбата сама за себе си ли ражда енергии (causa sui), тя ли е причина за себе си? Тя не може да бъде Сътворителят, за да можем да кажем да, тя е. Не! Защото във всички култури и във всички форми, с каквито са искали да дадат нейната физиогномичност и енергия, са внасяли понятието страх, за да кажеш: „Съдба...“; да приемеш примиренчество; да се улесниш с това, което наричам „чадъра на скръбта“, като го оправдаеш с поведението на ръката на съдбата. Съдба! Или тя е нещо, което казах – мъзгата. Но трябва да е в наличност дърво, трябва да е в наличност Слънце, трябва да е в наличност Гея, която ви дава силите си, която ви храни. Така че първата енергия на съдбата е послужила на тези, които са искали да я упражнят да внесат смут и страх в това, което още не е личност, но като индивид продължава да се битией в търсенето на външното поклонение, на признанието като форма на величие; в търсене и като смирение пред Онова, което в него му нашепва, защото тази велика тайна за съдба и битие му е оставена в часа на Сътворението.

В кой момент, може да се каже, е сложена идеята за съдба? Дали в момента, когато човек е сътворен, когато е създаден по образ (образът в лицето на Сътворителя няма нужда от съдба, защото Той не еволюира – поне в Собственото Си съзнание, а се разгръща във възможности, за да еволюират ония, които като съзнание Го усвояват), или в друг момент (защото ние говорим за съдбата като енергия на еволюцията на човека, и то под окомера на Учението Път на Мъдростта)? И в кой момент тази Съдба играе първична и важна роля? Кога именно тя влиза в същината? В кой момент Сътворителят казва: „Започва битието!“ и в кой: „Започва съдбата!“? Много е важно!

В кой момент от битието на първия човек съдбата влиза в жизнена потреба, за да го направи еволюционен? Да, той е сътворен наистина от цялата плът, но той получава и Диханието. И ние имаме един човек в рая, имаме един Адам, който бездейства. Това е, което ме изумява, когато чета Западът как иска да създаде едно ново човечество – да създадял едно „райско човечество“!... Да се учудиш на тези плитчини, които искат да минат за дълбоки утроби, че раждат нещо. Това не е проблем на социология, проблем е на духовното, на елитното мислене, на окултно напоеното, на импрегнираното с окултизъм... Какво значи да създадеш райско човечество?! Една недовършена идея, с която елиминират Отец какво направи! Първом, райско човечество няма, освен една дързост за знание и едно „наказание“. А какво е раят, когато окултистите го разтълмят? Мисълта. Мисълта ли е върхът на постижението в еволюцията на човека? Мисълта ли е?! А работил ли е някой с това, което се нарича духовни същности? Можете ли да разберете къде са скъсани конците на тъканта за обожествяване! Само един Анри Бергсон от европейците – единственият мислител, който доставя на Европа доктрина на интуицията (поне в граници на възможно познание, въпреки че тя е много по-богата култура и много по-богата теза), казва: „Да направим божествено човечество!“. А не райско – пробуденият ум на Адам!

Адамовото човечество е вече смешка, но Адам не е виновен, защото той трябваше да прави пътека поколенията му да усвоят енергиите на еволюцията. Човечеството, което се изживява в планетата, е много по-богато от райското, което беше в лицето на един Адам като андрогин! От него изведоха жената – изведоха един астрал, който събуди голямата идея за еволюцията, затова Бог ги прати на развитие. Еволюция! Какво стана? Поревна душата, познаха очите плода на ябълката на познанието и тя стана желана. Това направи Ева – ябълката на познанието стана желана и тя протегна ръка. А нека си я изкушава змията... – изкушава я мъдростта! Аз наистина недоумявам, как можеше да се предпише грях в това, че искаш да знаеш?! Бог ги гони точно затова, че са станали като тях, богове – значи имат знание, с което почват своето развитие: добро и зло. Ева и Адам знаят и станаха като нас богове... Да напуснат рая и да отидат там, на земята, да обработват онова, от което съм ги взел, от което съм ги сътворил... (Битие гл.3). В Откровението (Битие и Откровение са крайните книги на свещеното писание) пък се казва нещо друго: И ще си светите сами. Тази тайна е дадена във всички символи – как змията захапва своята опашка, извървяната еволюция. Ако това не може да се разбере, тогава къде отива идеята за йерархия – че човекът е един бог в развитие, което и в Книгата на мъртвите на древните египтяни го има: Когато аз тръгнах, те ми подадоха ръце и ме посрещнаха – мен, един нов бог; къде отива словото на Христос Аз и Отец сме едно?!

Разбирате ли тайната на тази защита, наречена съдба, и чадъра на скръбта; разбирате ли необходимостта да се намери познание за същността, за разликата между битие и съдбовност?

Когато Адам бе сътворен, му се предостави и Дихание; той го имаше и трябваше да започне битие. (Именно това битие, което сега Детето на Деня като човек в развитие за Бог има, е там сложено.) Но Адам не бе направил еволюцията си, той не бе почнал съдбовността си. Тогава? Той поиска знание. И знанието дойде с плода – този плод, който стана причина да бъде пратен на развитие. От него момент започна съдба, битие, придружено със съдба – тогава, когато прави действие, тогава когато прави феномен, тогава, когато отива да яде плода на знанието! Значи съдбата е непременно и енергия на действието. Затуй е и енергия; тогава започва. Идеята за знанието, идеята да ядем плода е вече съдба на Адам! Така в поколението адамовци в света започва съдбата като енергия, за да създаде еволюция. Защото еволюцията сама за себе си задържа ли, има ли сили, има ли своя собствена енергия? Или от идеята на познанието тя ражда енергиите на ескалацията човек – човек бог в развитие?

Така ние можем да кажем, че първото нещо, което поставя съдбата като енергия на еволюцията, е идеята на познанието. Идеята на познанието – това е енергията на еволюцията! И затова този Адам оцелява, затова този череп на Адама горе на Голгота с кръста на Възкресението ще се срещнат и ще създадат това, което аз наричам „черепът на Адам и кръстът на Христос“. Великата тайна за Възкресение – трябва да има череп, крадец на познание; трябва да има Голготски кръст на социална жертва и идея за Възкресението. Цялата енергия на познанието като съдба и съпридружителка на еволюцията ви извеждат на тази голяма Голгота, където Възкресението ви освобождава от всичко. Защото, в края на краищата, когато дойдем до последната Духовна вълна на възможностите, до идеята за Свобода, когато сме единство с Отца, тогава има ли еволюция? Няма. Ще имате ли съдба? Няма да имате. Все едно да кажем, че Бог има съдба. Човекът бог в развитие – да, но когато е единство с Отца Си?!

Ето тук ударението е сложено: след като Адам е сътворен и му се дава Диханието – защото то е това, което наричам Боговластие, а не Боголичие – в него събудената идея за знание събужда енергия, която прави съдба. Съдба! И понеже тези тайни стоят по-дълбоко погледнати и по-вярно интерпретирани в религиозните доктрини отколкото от философските умувания, разликата винаги ще остане – религиозните учения, или ученията, които стават религии, притежават прозрението, далновидността, провиденциалността, а не доктринерството, което дава философията. Дори тогава, когато се създава една схема на добродетелите (аретологията), пак се изхожда от това какво е казал някой Учител в идеята на поведението човек-Бог, Бог-човек, от което ти извеждаш и с интелектуалната си или менталната си властност създаваш правила.

Какви образци ни са оставени в световната култура за това какво е Съдбата? Имала ли е свои паметници, над които човечеството е правило молитва? Може би тя е един от най-големите белези, който ще остане неизтрит, но безспорно в еволюцията.

  • Енергията на съдбата в еволюцията е да създаде свободния човек, който е един ограничен Бог!

Вероятно затова тези, които са искали да извеждат свободния човек, са знаели кои са ограниченията му. А тези, които изградиха един свободен човек, знаят кое пречи, за да бъде изведен ограниченият Бог. И ако ние вървим в тази пътека, непременно ще трябва да кажем – имаме ли белези на съдбата? Да, имаме богини на съдбата. Следователно Този, Който е изграждал поведението на човека в идеята му за обожествяване (така сега, както говорим), е създавал и образци, от които е извеждал енергии. Отделен е въпросът дали самородна е енергията на съдбата. Защото някои от богините, които имат неограничението да бъдат властни и над боговете, носят сигурно някаква по-властна енергия, отколкото тези богове, които безспорно, не са това, което наричаме Безпричинната Причина, нито са Бог Отец.

Богинята на съдбата, която е надвластница и над боговете, носи не само енергиите, тя носи и себезараждането. Но в различните митологични съзнания и изповедания имаме няколко богини, които са наречени богини на съдбата. Това са мойрите, които в римската митология се наричат парки. Тяхната власт е и над самия Зевс дори. Защото в края на краищата идеологиите на митологиите, идеологиите на религиите имат една задача – как да материализират, как да направят субстанциално духовности. Нима Зевс наистина е изглеждал така, с брада, хубав?! Но както виждате, той гълта богинята на разума Метис, за да не роди бунтовника, а ражда само богиня на мъдростта. Това ли е добродетелният Зевс?!

Митологичните богове се пишеха за безсмъртни, но нека разберем едно нещо – те са стихийни богове и не бяха лишени от страха като поведение, което ръката на съдбата им налага. Така че и митологичните богове (те като овладени стихии са елементи, които ние след това слагаме в онова, което Адам беше) са изживявали страх, т.е. са нямали поведение на безсмъртни.

Културата за съдбата е една от най-съществените потреби. Но не внушената култура на страх, която има човекът. Тя, икономисвайки голямото божество, казва: „Такава ти е съдбата!“, или: „Такава ти е кармата!“. Така културата за съдбата е култура на страха – един от най-ужасните прагове в живота на човешката история. И тогава властникът, който иска да направи както социална градация, така и молитвени домове, много добре упражнява всичко това, дори и да не споменава имена на богини.

Съдбата е употребявана под различни форми наистина за създаване на поведение, което официалната религия на Юдея нарече грехопадение, а другите наричат карма или отговорност, възмездие. Но в никакъв случай под карма – възмездие, не се разбира само тази провиденциалност, която има религията на грехопадението. Там ви предоставят правото да си извоювате съвършенството, докато тук ви се предоставя правото на благоволението. И дори тогава, когато Христос като идея на спасението казваме, че спаси грехопадналия, ние виждаме още да се изповяда идеята за грешника, който трябва да намери чрез поклонението си признание, чрез страха си някакво съвършенство. Никой не предостави тезата за този освободен от грях човек какъв еволюционен стадий трябва да мине, след като онази стълбица изкачи обикновеният човек, който се наричаше Яков, за да стане Израил. И тогава можем ли да се питаме имаме ли нужда от една съдба като формула за предопределение?! Това е тежката беда на човечеството. Затова съм казал, че съдбата е един неизбежен съпровод на живота и в същото време тя е една наложена смърт. Тя е смутителка на боговете в митологиите, но по-великият закон от нея е законът на Божеството вече като Безпричинна Причина, както Го нарича древността, или законът на нашия Танг Ра, който има само един образ – Небе, Което вижда всичко, Небе, Което няма съпроводите на злите и добрите сили, а има глед, който е проницание, който е откровение; глед, който има измерение както във висотите, така и в дълбините.

В тази голяма идея се развива човечеството, създавайки усетност, търсейки субстанциалност на богините и боговете както на стихиите, така и на съдбовността, т.е. в битието, в което вие получавате енергия, за да правите еволюция. Значи съдбата е в същото време един проводник, който ви предоставя енергии за вашата еволюция.

Имаме образци, имаме богове на съдбата – феномени, които са достатъчно изявени в културата на човечеството, и тогава можем да кажем, че наистина проблемът що е съдба е много първичен и изключително задължен. Как обаче са го решавали? С доктрината на очите? Но никой не е виждал съдба. Тогава? С доктрината на сърцето! Защото на Твореца очи не му са потребни. На еволюиращия – да, но той не бе видял съдба. Трябва тогава ние да поставим тезата за образа на съдбата в едно друго виждане, трябва да го видим над образеца, за да можем да си позволим да го направим зрим или в измеренията на нашата възможност – триизмерен. Но нещо друго има – необяснимостта на феномените човек, Бог, олтар, смърт, пророчески институции, Богосинове, Син Човеческий и Син Божий... Гостолюбивото лоно на Отца приема Сина Си, но Този Син е всеки поотделно. Тогава кои са били тези енергии, които определят физиономиите на съдбата, за да бъде до такава степен релефно отразена, че ето – имаме богини на съдбата, които са дъщери на голямата богиня Ананке, т. нар. мойри, както вече казах. И виждате как ги разпределят в триизмерността (защото имате феномени на битието). Когато градират дъщерите на Съдбата, те са три. Въздействията вижте – съдбата в три! Нашият свят е триизмерен, макар вътре в него да има четириизмерност, петизмерност и пр. Значи, има ли някаква граница съдбата, както и еволюцията? Да, в триизмерността! Макар че белези носим и в астрала, и в ментала. Но тук ли е битието, с което трябва да се осъществят? Да!

И така, има три богини на съдбата – трите мaйри, трите парки. (За ужас, когато в един от съвременните вестници поместиха моя статия, бяха написали вместо „парки“ „партии“. Да, защото не знаеха, че има и парки – доста обидно, но съвършено вярно. Културата не страда от бедности, а от невежество, защото бедната култура е позволено незнание, но невежеството е непозволено знание.) Не бива да изпускате културата на това, което се нарича митологии, защото това значи да сте отрекли една от големите си тайни – тайната на въображението под различни форми (не е важно дали вашият клетъчен свят, дали вашата интелектуалност, дали вашата емоционалност са участвали в идеите на стихийните богове). И ако искаш да забравиш себе си, това значи, че ще се лишиш от онова прозрение, макар да казвам, че когато се говори за минало, ехото на съдбата не бива да бъде слушано, защото нейният глас е извеждащото начало. Този глас не може да не носи тенденцията на еволюцията; не може да не храни оня еволюционен поток, който води към по-съвършеното, или както съм казал още на времето: По-добре капка в океана, отколкото капка на едно лично цвете. В океана сте и цялост, и капки, защото няма океан, който да не е от капки.

Първата богиня от трите мойри е Клото. Тя е наречена предачката. Вижте как е определена физиогномично и процесно – точно като енергия и като път на еволюцията. Къделята – битието. Целият живот, ваш и миров – от тази мирова къделя Клото преде нишки. Така вашата нишка се проточва, навива се на вретеното. Следователно енергията, която Сътворителят ви е сложил, е това. От голямата къделя на неизчерпаемостта, наречена Живот! И само Животът е непобедим, а смъртта е най-доброто свидетелство, за да искате безсмъртие. Клото...

Но ето че идва и един друг съпровод. Идва съпроводът на онази, която ще каже и ще прецени тази голяма идея, която аз наричам идеята за предназначението, т.е. това, което там ще го потърсят в късмета, във вашия жребий. Вашият жребий! Тази богиня, която ще ви изтегли жребия без да гледа, се нарича Лахеза. И според този жребий предачката или ще спре, или ще продължи да преде. Това е съпровод при вашето раждане. Кой може да направи тази голяма тайна? Значи, явно е, имате един върховен, божествен път – вашето битие в идеята на Сътворението. Тя дава това. Вашият жребий е изтеглен. И не случайно един Цезар ще каже страшните думи, когато иска да мине Рубикон: „Alea iacta est“ („Жребият е хвърлен“). Виждате ли, че Лахеза е знаела какво прави, когато е изтеглила жребия на Цезар – минаването на Рубикон е знакът на неговата победа. Изтегля с идеята на безпристрастието, защото някой заради изкушението ще каже, че може да прави лоша съдба. Не! Личността е свещена и властна, а не институциите и не прииждащите гости. Лахеза не гледа, но бърка, хайде да го нарека в джоба на живота, където стоят късметите, или това, което ние казваме – съдбата. И изважда жребия – жребия за раждащия се.

Оттук нататък, когато тези неща са сложени и предачката ще спре да преде, защото жребият е определил както дължината на пътя, така и повеленията на предназначението, тогава идва третата богиня – Атропа. Тя е с ножицата. Тя е, която носи закона на неотменността, защото има знанието за дължината на нишката, за жребия и мястото на тази нишка – дали от нея човекът ще сплете една златна огърлица, или ще търси разпилени ценности. Атропа реже. И може би със същата тази дарена гениалност Шекспир намери този момент, когато в неговата трагедия „Макбет“ на благородния Макбет, на получилия признание от краля Макбет трите орисници му вещаят победа за кралска потреба: „Ти, Макбете, кралят на Британия...“ Вещаят му, а ножицата чака... Енергията, която съдбата излива в улея на мелницата на доброто или на злото, на посветеността или на отрицанието, те знаят, тази енергия го тласка. Благородният, смелият Макбет получава по благодатта на съдбата енергията на престъпника. Кой е онзи у него, който му нашепва потребата за подобно величие? Лейди Макбет. Лейди Макбет не е жената, която е в леглото на Макбет, а жената в човека – амбицията за величие. Тя, лейди Макбет, иска да се види кралица, тя е вътре в него, лейди Макбет е жената в съдбата на Макбет! Една съдба, която го заведе към временното щастие и към отговорността на същата тази съдба за достойно възмездие. Страхът – „Движи се гората...“ Можете ли да си представите – ето как са образувани психозите, как съдбата е формула на страх, създадена в битието на човека. Там е много добре дадено – гората се задвижи... А това бе предвещано – когато видиш тази гора да тръгне, знай, че ще бъдеш победен. Лейди Макбет – жената в копнежа за величие. Първа тя ще полудее, защото онази енергия, която е зле употребена, тя не може да роди (както Христос казва: „Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?“ (Матей 7:16).

Това са големите тайни. Това е, което човекът трябва да знае в голямата идея „Съдбата като енергия на еволюцията“. Ако някой съдбата я схваща само като етимологично понятие или само като понятие, което е получило физиономия за признание и търсене – чрез молитва да се смени съдбата му, това не е вярното. Съдбата е наистина една голяма енергия!

Богини на съдбата! (Тези три съдбовници нашият народ в своето митологично не, а в своето много отработено съзнание за признание на силите, които ръководят и съпровождат битието ни, ги нарича „наречници“ или „орисници“.) И тяхната безпощадност не е измерение на жестокостта. Тези нравствени постулати трябва да се разберат, не да се излиза с плахостта, че съдбата е жестока, че смъртта е жестока... Не! Виждате, че някой преде; виждате, че освен преденето някой вади жребий – плод на какво са? Бог сътвори Адам; внесе ви Дихание; ядохте ябълката на познанието и започнахте да взимате енергиите на развитието, с което определяте битие, т.е. слагате знаците на съдбата. След това те играят ролята на вашата не само ограниченост, а и на вашата насоченост. Тази голяма тайна е, която е едновременно и свобода, и задължение. Свобода в ограничението и ограничение в свободата. Защо? Защото имате една еволюция, която е идея за познание, и в същото време имате една наложителна неизбежност, наречена Живот. В тази формулировка се вгмездва онова, за което съответните религии ще кажат: „Такъв е Духът, такава е душата.“

Човекът с Дух и душа се осъществява на тази планета. Така че, когато дойде Атропа, тя реже. Тя прерязва нишката, тя е неизбежното и неумолимото, тя носи написаното. Затова в идеята на Учението Път на Мъдростта стои – кой свитък ние трябва да разтворим и да зачетем, за да не бъдем смутени от нищо? Имаме ли такъв свитък ние у нас? Имаме – това е Книгата на Живота! Кой е писал там? Ананкето ли? Не. Ананкето у нас, ние сме писали! И така, когато дойде тази Книга в олтарния ни Дом на Мъдростта, където тя ще бъде великата тайна, ние ще имаме едно ново битие. Книгата на Живота! И нея ние наричаме съзнание на Бога, тя е олтарът на храма на Мъдростта. Там човек ще прочете.

Културата, която манифестира материалния образ на съдбата, ни я предоставя най-вече в гръцката митология, която е най-близко до нас. (Всички митологии имат богини на съдбата.) Голямата богиня там, която е утробната майка на всичко, е олимпийската богиня, наречена Тюхе. Тюхе е богинята на щастието и на благоденствието, на зримото и незримото зло. Тази Тюхе в римската митология е наречена Фортуна и всеки си говори: „Да дойде Фортуна“, като мисли, че Фортуна е само щастие. Не, тя е и възмездие, възмездие без жестокост. Човекът е, който оприличава ограничението, за което не знае защо е направено, като болка. Но тя – тази богиня, сипва от рога на изобилието. А изобилие човек счита само, когато е благоденствие. Но изобилие може да бъде също сипано заради страдание, с което грижата на еволюцията като енергия на съдбата има право да ви изнесе в изгаряне на това, което е било само човешко, но не е било още Божие в идеята за съвършенство, а още по-малко в пътя на обожествяване. Това са големите неща. И тя изсипва от този рог на изобилието с благодат пълен, защото това е рогът на Амалтея – козата, която отхрани спасения Зевс. Толкова много богатство има във всички тези неща! И какво смешно човешко грандоманство е, един голям философ да каже: „Митологиите ли, това е детското съзнание на човечеството!“ Какво детско съзнание! Та той, този философ, дори когато стана старец, не можа да бъде това дете в знанията си! Аз искам тези големи тайни да бъдат улавяни; да знаете, че там има един свитък, на който се пише. Не защото ще дойде Атропа да ви отреже – тя не за първи път реже нишките на осезаема присъственост на планетата Земя. Въпросът е, че тази енергия на съдбата, еволюирайки от човека, както казахме навремето от homo sapiens, сега до божествения човек, до съвършения, тя е съществената – не щастието, не благоденствието, не страданието! Защото същата тази богиня Тюхе, тази Фортуна, стои на колелото, стои с привързани очи, за да не бъде пристрастна, стои с един кадуцей – жезълът на големите енергии, който Хермес дава на Изида, за да извърши възкресение. Значи в тайната на богинята на съдбата стои идеята за възкресението. Виждате ли колко рано са казали: „Не се плашете от смъртта, ако искате да бъдете безсмъртни!“ А те оплакват, оплакват, оплакват съдби..., оплакват закона за смъртта, въпреки че тази богиня на съдбата е с кадуцея на възкресението. И тя е жителка на всички – тя няма местожителство! Съдбата е концентрирала всички тези идеи. А какво са те? Енергии! Идеята човек да бъде бог е енергия; идеята човек да прави възкресение е енергия... Кой ги притежаваше? Богините.

Така човечеството потърси образци, за да може да намери поведение към това, което нарича съдба. Най-съществената, разбира се, образност на отговорност остана неизведена като осезаемост, но остана като буден глас в човека, който глас наричаме съвест. Но човечеството работеше с културата на очите, за него бе нужно да се направи зрим бог, богиня на съдбата. Когато нямате събудена съвест, вие имате формула вън от себе си – формулата съдба.

  • Когато имате съвест, няма съдба, защото имате събуден Бог.

И точно това прави древността. Можете ли да си представите през какви формули е минавал човекът и колко опростено съзнание са му давали в изповядането на религиите? Да не говоря за философиите, които са умуване...

А тази формула за съдбата само богове ли е била? Погледнете си ръката, в хиромантията е дадено – линия на съдбата. Суеверие, глупост?! Защото официалните религии не искат да приемат хирологията и хиромантията. А такава наука няколко хилядилетия я има във Вавилон; там дори стои и науката за звездочелниците, звездобройците, звездогадателите. Съдбата там, само тя, е проблем на съчетание на енергии – съчетание на планети и на небесни тела, образуващи съдбовния знак и изпращащи своите енергии. А в човека – линия на съдбата. Не е важно дали някой вярва или не вярва в съдба, а дали има прозрение да я улови.

Линията на съдбата започва от китката и върви до сатурновия пръст. Кой е той? Какво е Сатурн? Баща на Мъдростта. Всяка друга планета може да ви казва каквото ще, само Сатурн е Баща на Мъдростта. Затуй страданието е благословено, Сатурн е и планета на страданията. Значи имаме я тази линия на съдбата. Така че постарала се е природата в нейната вибрационност да си постави белези, за да можете да познавате съдбата, да не страдате от това, че я нямате в себе си. Но трябва ли човек да бъде подвластен? Тука вече доктрините са поставяли своите белези. Едно митологично съзнание не можеше да каже нещо друго, освен че човекът трябва да бъде подвластен на съдбата, защото беше държано в подчинение и чуждеене на боговете.

Съдбата до известна степен е това, което казват индийците – определящото начало за прераждане. Тя е и онова, което дава в ръката на везната да отмери кармата. Но тя е в същото време и историческата провиденция, когато прозрението е могло да ви каже: „Това е вашата даденост.“ А предназначението чака да направите съдба – тя съпровожда и личния, и социалния, и националния път. Не случайно се говори за национална съдба. Тя наистина е сплетена от големите достойнства, които един народ носи; тя наистина е хранена от будността на хората с прозрението, с водаческите тенденции и идеи.

Така в духовните коренни раси, в техните поделения, един народ се обособява и получава натоварена отговорност на еволюцията и щедростта на Всемирността за енергия на ума или на интуицията, или на причинността, на духовността. С това ядро този народ тръгва в историческата пътека и съответно прави своите т. нар. приложни исторически паметници, прави държави. (Както примерно казано българският народ.) И след това, с така концентрираната и съхранена от националния дух енергия за предназначение, той набира опит и си излъчва личности, защото без личност, която да вземе от националното духовно ядро енергиите на дарованието, родено от коренната духовна раса, той нищо не може да направи. Отделно от националната обособена формула, наречена национален дух, никой никъде не може да направи нищо. Взела оттам големите енергии, тази личност се разгръща и прави това, което наричаме волята на цезаря и молитвата на жреца. Следователно ето я симбиозата – едно национално духовно ядро трябва да натовари, но тази личност пък трябва да бъде готова да понесе (както Мировите Учители). Не е проблемът един или друг да бъде натоварен, проблемът е кой може да понесе енергията, която Мировото съзнание му предоставя, за да даде нещо. Тази симбиоза е едно от най-добрите възможни съчетания – личността да не се губи, когато е дарена от националното духовно ядро. Националността като духовно ядро я съхранява и така се получава обособено феноменално явление, както един Аспарух го прави.

Такава е съдбата на Аспарух – ражда една голяма идея: идеята за държава и за земя. И нарушава един принцип друг, принципа на бащиното наследство, на бащината традиция, на бащиното огнище – „Не късай снопа, не разкъсвайте снопа!“. И представете си, че този човек нямаше идеи и не беше взел окото на провиденцията – но можеше да прави съдбовност 13 века да има държава! Така че, ето тази голяма енергия, която съдбата дава, за да се върши еволюцията на осъществените тежнения и вложени дадености в човека, в народа, в държавата. И тук е умението на големия държавник – да има очи за съдбата на своята държава. Нейното отживяване ще стане тогава, когато човекът е свободен от съдба. Но когато той се развива, това е, което е всекидневието, това е, което хилядилетия продължава. Човекът в никоя култура не можеше да бъде извикан така ясно и смело: „Ти, човекът, си един бог в развитие!“ Не можеше. Сега обаче той може да преборва идеята си за съдба с идеята за Свобода.

Единственото нещо, което може да надкрачи съдба и поведение, това е идеята за Свобода, защото тя е Живот в самия Бог. А Бог не може да бъде обвързан със съдба. Той даде на Своето дете битие, след това му позволи еволюция като му създаде съдба. И му вложи Себе Си, за да се потърси в една идея на Единство чрез тази най-велика тайна – Свободата!

  • Съдбата не може да бъде вечна, както кармата и еволюцията не могат да бъдат вечни в битието на човека, който се е напътил да се осъществи като Бог!

Кармата и прераждането са принципи, които услугват един голям закон – закона на битието. И затова големите култури казват, че и кармата не е вечна, и прераждането не е вечно. Това са добрите слуги, с които великите тайни, изграждайки родения и сътворения човек в идея за Бог бъдещ, са му направили път, така както винаги ще говоря. И никой не бе очертал такава социална пътека в идеята на жертвата, каквато направи Христос с кръста Си на Голгота. Да изходите пътя от осъдилата ви институция до разпятието си и след това да направите великото Възкресение – това е кръстът или пътеката на социалната ви жертва! И затуй казвам, че пътят голготски не е страдален. А всеки човек поотделно извървява тази голяма тайна.

Съответният човек, когато има ниво, ще види свободата си от карма и дали когато кармата го е освободила и когато прераждането го е освободило, съдбата ще може да прави още енергетични пулси. Това е проблемът. И свързано ли е това с Рождеството, не с раждането? Защото Рождеството е духовно поведение и израз на Духа, който преобразява човека Иисус в Помазаника Христос. Месията Христос, Който е преобразен – точно това е Рождеството; затова и има в християнството Преображение. Аз винаги се спирам на този много важен момент в християнството – идеята на Преображението е последната възможност някой да възкръсне. Значи имате едно Рождество, което е настина промяната на един Иисус, Който ще носи благоволението на Помазаник; след това имате едно Преображение, което Го готви за великата жертва, за да стане Възкресение. Това Рождество когато стане, това Преображение и това Възкресение когато станат, ние имаме една от най-великите тайни. Рождеството когато става, спира кармата, спира еволюцията, спира прераждането. В този момент, когато сте облечени в универсалното съзнание на Христос, няма тези елементи. Тогава карма не играе, тогава прераждане не играе – Той е битие в универсално съзнание. И вие взимате от всичко, което е ваше. Тогава разбирате защо Той можа да каже: Аз и Отец сме едно. Няма друг! В тази форма вече, когато Христос направи тази универсална връзка, тогава съдбата също няма място.

  • Идеята за Възкресението е свобода от съдба!

Съдбата продължава до Възкресението; тя и в него момент, когато сте направили Преображението, продължава. Защо? Защото дава една енергия – енергията, която вие трябва да употребите да изнесете кръста. Аз защо наричам кръста „Пътят на социалната жертва“? Защото изнасянето, Голготският път, е социалният път на жертвата. Това е голямата тайна! Край, няма съдба – той прави Син Божий. А един Син Божий не може да бъде подвластен нито на съдба, нито на прераждане, нито на карми, нито на тем подобните награди. Те не са толкоз награди, но като принципи на развитието имаме основание да ги наречем така. Защото, когато някой ви се сърди, той не знае, че ви създава награда. Но вие се питате, защо ви се сърди? Дали се сърди, че не може да порасне; дали, защото ви завижда; дали, че другият е по-гениален?! А човек не може и няма основание да прави към другия поведение, което не е божествено. Бог не се сърди на никого, само че някои са Го облекли в отмъщение (каквото е юдейството). Но Бог не може да отмъщава – няма такова нещо! Удобно е подобна доктрина да я ползваш за расовия си принцип – че кръвта и расата са по-важни от божествеността, а това е трагедия.

Ужасът е, когато ученията до такава степен са ограничили битието на човека, че като чуят, че е бог, правят това, което направиха уж културните както институти, така и личности спрямо Христос. Какво направи една от най-големите институции на юдейската религия – Синедрионът? В конфликт влезе с пророческата институция, която те имаха. Пророчеството е част от съдбата – дава знака, че трябва в своята утроба да родят Син Божий, Месията. Какво се получава? Най-висшата институция, която се опира на институцията пророчество, именно Синедрионът, не иска да приеме Месията, Когото чака. Но дързостта на Месията бе за свобода от съдба! Защото в юдейската религия съдбата на кръвта и расата бе по-важна от Бог. Когато Той се опита да направи тази велика тайна „Аз и Отец сме едно“, какво се получи? „Богохулник!“ Значи идеята за Свобода като форма на осъществен човек в Божие развитие е богохулство!? И вие виждате, че тази най-висша институция прати чакания Месия на великото друго тайнство. Едно отрицание на съдбата изведе величието на другата добродетел, на най-великата тайна – Разпятието, което роди победата на Духа над материята с едно от най-странните богатства на човешката душа – идеята за Възкресение. Възкресение!

  • Този, който е победил съдбата, той може да възкръсне!

Възкресение и още по-странното – гостолюбивият дом на Отца Го приема и Го прави Единосъщ. И какво е Възкресението на Христос в тази голяма идея за Свобода, в тази голяма идея на победената съдба от Свободата? Ние имаме в историята формули и енергии, които наистина съдбата е подавала за възкресение. Само че енергия, която е отвън – енергията на кадуцея, на жезъла на Хермес. Енергия за възкресение отвън. За първи път в историята на битието човешко трябваше да се изведе идея за възкресение с енергия отвътре – Христос нямаше кадуцей. Това е енергията на Свободата; това е най-голямото тайнство, което Той остави на света – кадуцеят е вътре в Него. И Той направи Възкресение отвътре. Христос – единствен в света! Но тази даденост е у вас. Всеки трябва да направи изходена еволюция и безспорна съдба за Възкресение. Съдба за Възкресение! Тогава можем ли да кажем, че тя е фаталност? Да, докато се развиваме, но тя е също енергия за свобода, защото този, който владее Духа, той прави съдба, а не съдбата него. Значи тя не е надвластница, а съпридружител, който не можем да отречем, както не можем да отречем еволюцията си. Но ние можем да бъдем свободни както от еволюция, така и от закона за причинността или кармата, така и от закона за прераждането.

Освободеният вече е, както казахме, гост на Отца от дясната Му страна и не само гостува – Той става Единосъщ! Ето това е да победиш съдбата. В другото време тя ще бъде мъзга. Но в Откровението е казано, когато нова земя и ново небе дойдат, че там ще има и едно дърво, което всеки месец ще дава плодове като хлябове. От него Дърво ще можете да си берете листа срещу болки. Значи, представете си и тази форма на това единство на ново небе и земя: човекът ще има някаква болка, защото трябва да го напъти нагоре и към още по-великото – Свобода, която е Единство с Отца. Защото това Откровение го дават на ония, които ще се развиват.

Така че тези големи богини, които, разбира се, сега са музейни експонати, са и същества и ние ги имаме у нас. Ние носим волята за просперитет, ние носим обаче и колебанието на емоционално-астралните си търсения. Ние трябва да изходим седем подполета в астрала, за да се освободим. Ние с един нисш ум правим войнство, възпитаваме се в жертва, докато Онзи, Който може да вземе кръста на социалната жертва в името на боговете, той няма нужда от възпитание. Той не споделя гласа на съдбата в нейното ехо. Ехото е отминалата култура на човечеството. Тогава, коя е тайната за властта на съдбата?

  • Тайната на властта на съдбата е предназначението!

Предназначението, което безспорно идва от прозрението. Хиляди години, наречени или не, признати или не, формирани като съдба или не, енергиите, които са правили еволюцията на човешкото битие, са реалности. И точно тук идва проблемът за преценката. Щом може да се държи кадуцеят, всеки от нас трябва да направи битка, за да изведе своя кадуцей за възкресение. Какво направи Христос? Не получи кадуцея от Хермес, но изнесе Кръста на двубоя между Дух и материя, за да може тази победа над материята да Му даде правото Му да възкръсне.

Кой стои на колелото на вечната кръговост? Човекът. Не е важно дали вярва в прераждане, не е важно дали вярва в този или онзи бог. Важното е, че първото нещо, което поставя съдбата в него, това е енергията на еволюцията в идея на познанието. Тогава – надпис: „Познай себе си, ще познаеш боговете!“. Познанието! Докато осезато уловите познанието като воля на съдбата, като съпровод на битието, вие ще минете обучението – обучението на сътвореното: Иди и работи и обработвай това, от което съм те направил! Какво беше това обучение? Създава се форма на сън, за да се подчертае смърт в безсмъртие. Извежда се от човека още един – извежда се женският принцип, клониране. А неговият череп става основа на хълма; черепа на мировия Адам, над който след това на този същия хълм ще намерите Разпятие и Възкресение. Ето формулата: Голгота е черепът на Адам и кръстът на Христос; в сътворения Адам, в който са работили всички тези енергии на съдбата, живее и твори роденият Христос. Значи принципът на сътвореното трябва да мине по руслото на енергиите на съдбата, за да дойде до това, което се нарича роден. Роденият възкръсва! Затова е наречен Първороден – защото е роден, а не само сътворен. Всички тези стихийни сили – тези богини на съдбите, тези енергии, този рог на изобилието, правят родения. И затова, когато дойдохме до идеята за Мъдростта, казваме: Не позволявайте вече съдбата да ви прави, вие правете съдба! Това е преломността в културите на човечеството от Третото хилядолетие – вие да правите съдба, т.е. свободни от себе си като минало, макар че носите хиляди богчета, носите себе си като минало, носите хиляди култури... Свободни от себе си! И тогава – мисълта ми: свободният човек е ограничен Бог. Когато ограниченият Бог го изведем в Живот, тогава се получава тази велика тайна, тайната на Единосъщието, където от културата на трудолюбието се минава в изведената култура на гостолюбието. Разбирате ли какво трябва да направите със себе си? Гостолюбивият Дом! Щом Отец можа да приеме Сина Си в Своето лоно, какво ви остава на вас да приемете – така както Христос ви рече: „Обичайте врага си!“ Гостолюбивият дом: в лоното на Отца – Синът Му!

Така голямата тайна на еволюцията е хранена от енергиите. Затова когато съм говорил може ли някога да свърши самата еволюция и нейната енергия, може ли еволюцията на съдбата да спре, съм казал: Да! В тази култура, която човечеството догонва в своята вече изповед на Учението Път на Мъдростта. В бъдеще – доктрината и културата на Истината, а в по-далечното бъдеще – доктрината и културата на Свободата. Тогава ние ще можем да кажем: Е, какво се оказа еволюцията и какво се оказаха енергиите на съдбата? Биологични? Да, все по-съвършен става човекът, много по-съвършен. Умствени (ментални)? Да. Той стана една „мислеща тръстика“, както Паскал ще го нарече. (Паскал поне тази фраза остави – всичкото му друго изповедание е изповедание на едно закъсняло мислене; това си е Паскал – велик като физик и добродетелен като християнин, но нищо ново.) Един изключителен свят на ментала. Стана ли духовен? Най-малкото, което е – идеята за духовността стана предмет на размисъл и възможност за усвояване. Чрез какво? Чрез духовните ни очи, чрез културата на нови Духовни вълни; чрез събуждането на третото ни зрение; чрез принципа не да имаш, а да бъдеш една нова субстанциалност; чрез свободата от това, което се наричаше грехопадение; чрез онази голяма и неизбежна необходимост, с която Ананке, тази сумираща богиня на неизбежността, освобождавайки човека, освобождава и себе си от присъствие в човека. Тя е богинята, която, така да се каже, бди над световното законодателство.

След отхождането на митологичните богове в музеите, в цялата световна култура остана само една богиня, богинята на правосъдието. Обаче оставиха я с вързани очи. Културата на Европа и на света изповяда само една богиня, а именно с вързаните очи – Темида. Но ако сега `и отвържем очите, дали няма да я намерим без очи?... Избоде ги правосъдието... Но то е човешко, а тя е богиня. Така че и с избодени очи богините могат да гледат. Достатъчен е този стрес на човека, че бди някоя богиня на правосъдието. Ананке е, която кара и боговете да бъдат смутени в присъдата на човека.

Ананке е универсално съзнание за отговорност. Нея винаги ще я намерите като богиня на необходимостта и неизбежността; ей тази голяма необходимост, която неизбежно ви дава живот, и тази наложителна неизбежност, която ви налага смърт. Смъртта не би била така зловеща, ако не бе сложена изначало като възмездие на грешника, а беше предоставена като идея на еволюцията. А сега, когато идва човекът, уж му дават безспорност в безсмъртието, но той вярва, че е смъртен и се страхува от смъртта. Да, този смут е затова, че бил грешен и както му е казано: „Има да вриш в казана на ада...“ Кому бе нужна тази доктрина на жестокостта? На онези, които правят социални формации.

Не е проблемът да направиш необходимото и неизбежното, проблемът е в свободата! Защото и необходимото, и неизбежното са диктат на съдба, на карма, на еволюция. Необходимото и неизбежното – те са формули на задължението в еволюцията. Свобода! И тогава чак бихме разбрали – щом е идея за свобода – за тези богове, които съвсем не са били още свободни, как тази голяма доктрина на Митологията може да каже, че нейните богини на съдбата са надвластни над тях! А ние говорим за свободния човек, който не може да бъде подвластен на нищо. (Големите разлики в ученията, в доктрините.) Това е тайната, с която трябва да знаем какво сме сложили в този джоб, в който богинята ще бръкне да извади жребия ни. Тогава излиза проблемът кой кове съдбата? Кой е този зов за Божественост? Божественият зов е доведен до това да бъде чут тогава, когато съдбата го е извеждала, извеждала, извеждала... Защото глухотата за законите на съдбата е и голямата пречка на човечеството. А когато има зов за Божественост, значи съдбата е била толкоз крещяща, че човекът вътре у нас е сменял своите култури на душевните олтари.

Човекът трябва да чуе гласа на съдбата, т.е. съдбата като зов за обожествяване, но в същото време той трябва да се научи да се освобождава от ехото `и. Едно е да чуете нейния глас в повик на път за обожествяване, друго е да се върнете към ехото, към миналото, което е веригата на някакъв несторен или сторен грях.

  • Когато уловите гласа на съдбата, това е енергия; когато се вслушате в ехото, това е верига.

Тъжното е, когато тя ви става верига, а не възход. Тъжното е, когато искате да се извините със съдбата, а не с дързостта си да ядете плода на знанието. Оробяващата сила на съдбата е, която наистина много е препречвала човешката еволюция. Примиренческата доктрина съдба, или карма, има много тъжно отражение и пагубност в пътя на човешката еволюция. Трябва свобода! И тогава няма нужда от страх, защото съдбата събира всичко. Всичко! За да създаде това, което казваме – енергия на еволюцията. И все пак тя е преходна, човекът е непреходен. Тя съпровожда човека, тя съпровожда живота. И така тогава намирам основание да кажа, че Съдбата като неизбежен живот носи и наложителната смърт, защото тя е в поведението на този, който се ражда и умира. Тя не е в поведението и живота на онзи, който е безсмъртен. Когато я усвоим така, ние ще се освободим от стрес и страх, че тя е пагубна; но и само да изпитваме радости, това значи да не еволюираме. Наградата не е заради това, че умееш да я признаеш като заслужено поведение; наградата е затова, че можеш да извървиш още няколко мили с онова, което те награждава. Ето защо Христос рече: ...вървете още една миля с Мене. Може да е труден пътят, но си в готовност да вървиш. И ще разберете тогава – зов за Божественост и закона, че няма зло, има нееволюирало добро.

Тогава когато станете властници, вие ще видите, че няма зло – голямата тайна на тези велики енергии, които изграждат необходимостта. Трагичното е другаде – че човекът е по-подвластен понякога на скръбта, отколкото на съдбата. Защото за съдбата може да се извини, че няма проницание, няма прозрение, но за скръбта той не може да се извини, че е позволил на тази поселница да го накара да бъде бездействен и да си живее, както казвам, под чадъра на скръбта. И дори един Байрон да напише „мирова скръб“ и човечеството да му ръкопляска... Мирова скръб?! Жертви на внушение и бледи знания. Ако не можете да победите съдбата, която сте ковали, то поне имайте пробудности да отстоявате срещу страданието, за да кажете на скръбта, че не е властна над вас. А съдбата – ще узреете за нейните тайни и ще я изведете в нихилация, така както направи Христос чрез идеята на Възкресението. Това са големите неща. Ние не можем да позволим повече скръбта да бъде по-властна от съдбата! А не можем да позволим и на съдбата да бъде вечна, защото еволюцията, която тя храни с енергиите си, ни извежда до това, което казваме – че човекът е един бог в развитие, той е един нов теогон! Защо не създадете теогона свободен от трите парки? Създайте го в себе си така, както Христос го каза, както Христос го направи. Коя беше първата реакция на Христос за свобода от парките? Това, което каза на Петър: („Аз съм до тебе, Учителю, и няма да позволя да те убият!“) Махни се от Мен, сатана!, защото Петър мисли за земните неща. Една класическа форма на победа над съдба. Кой не знае, че ще го убият, след като е богохулник?! Но защо трябва да се страхуваш от това, което ти дава да изпълниш най-великото – да победиш скръбта и страданията и да възкръснеш. Тогава и съдбата няма воля над тебе. Това е голямата тайна – една битка, която се води между разумността и провиденцията, между мисъл и богооткровение, защото мисълта е проблем на очовечване, но откровението е проблем на вашето обожествяване. Откровението е събожественост на човека в неговата осъществимост!

Големите тайни, изключителните тайни... И вие знаете, че казах: Да, битката за човека привърши и започва битката за извеждането на Бога от човека. Когато изведем Бог от нас, ние тогава ще кажем на съдбата: „Ако ти не можеш да ни освободиш от скръб и от твоята воля, ние те освобождаваме от нашата еволюция, защото ние сме в Учението Път на Мъдростта, което отработва свободния човек, и той ще извежда ограничения Бог.“ Това е, което ще можем да `и кажем. И тогава ние няма да правим битие за съдба; ние ще правим битие за човека, защото формулата ми е: човекът е свещен, а не институцията. В края на краищата ние можем да кажем:

  • Съдбата е институция в еволюционната възможност на човека.

Еволюцията трябва да обслужи Бог у нас чрез това, с което съдбата, взимайки енергии, я тласка напред. Заради кого? Заради свещения човек, който държи в себе си ограничения Бог, но носи идея да го освободи.

Така еволюцията като необходимост ще си прибере чедата: и скръб, и плач. И ще каже на парките така: „Вие достатъчно ни дадохте от рога на изобилието, ние сега ще вземем блаженството на Духа, който не се измерва в рогова цялост.“ Това, което наричаме човекът бог в развитие, носи в себе си великата тайна на Диханието. Ние оттам ще вземем вече изобилието, не от рога на изобилието! Щом можем да събудим Кундалини, нямаме нужда от щедростта на рога на изобилието, защото все пак той е рог на животното.

Една от най-големите истини, които човечеството трябва да разбере, това е себезнанието. Не живот и битие за съдба, не за скръб, не еволюция, а извеждане на ограничения Бог у нас, който с хилядилетия се търси (Адаме, где си?). Извеждане! И тогава ще разберем защо времената са чертали чрез образци, чрез скулптури – за да ни напомнят, че те са преходни. И така стана – прибраха ги. Трагичното обаче в някои формули на живота е, че ги събраха в музеи – било на изкуство, било на тайнство, където зрението на човека още отива да се удовлетворява. Да, каменните богини са прибрани и са експонати, но богинята вътре в човека не е още освободила човека от отговорности, наречени съдби. Затова казвам: Чуйте гласа на Съдбата, а не ехото, не музейните експонати. Трагедията на тези остатъци е в това, че например една римска църква много беше повлияна от митологията, защото нейните миряни и изповедници на християнството имаха музейни богове. И ги намираме сега по улици, намираме ги на кръстовища – Дева Мария, Исуса. Едно съзнание, обвързано със земното притегляне на миналото.

Благодатта на Източната църква донякъде е в това, че когато се основава в Цариград (Бизантион), това е едно селище, в което дори няма колиби. Тази свобода от каменни натрапници, които са били стихии големи, създава другото, което е много важно, макар и да се оплакват. Защото половинчатото мислене се оплаква от това, че някой може да мисли малко повече от канона. Ако не е знаел Христос да мисли малко повече от догмата и канона, как щяхте да имате християнство?! Така че Източната църква се оплаква от еретици и много други учения. В Западната ще намерите колосалната битка на Реформацията; на Изток ще намерите десетки секти, десетки учения, които са богатство, въпреки че свеждат човека само до рога на изобилието или трагедията.

Позволете си да ядете плода на Дървото на Мъдростта! Той е една нова провокация. Той може да ви доведе не до слизане да обработвате това, от което сте направени, а до възземане и изкачване в това, което Христос предложи на човечеството, а именно царство Небесно, което трябва да направим тук, тук на Земята!

Така пътят на Светлината е бил път на Съдбата. Такъв път беше Христос. Затова Иоан ще каже, че Той беше Слово, Словото стана плът и стана светлина, а светлината – живот. С това Той даде на човечеството една нова формула – чрез Апокалипсиса даде формула за свобода от съдба. Какво рече там? Ново небе, нова земя! Не небе и земя като природа. Като човек! И още по-важното: там няма да има проклятие и ще има дори едно целебно дърво – Дървото на Мъдростта.

Опитайте да се излекувате от старост, която е обидна за душевната младост на човека, за да може тази съдба, която дава своята енергия в еволюцията, да доведе този човек, за който казваме, че чрез Свободата трябва да надкрачи съдбата, да може да яде от плода на Дървото на Живота. И точно такива Дървета ще има в новото небе и новата земя. Плодът на Дървото на Живота! Това, което на Адам не се позволи. Адам бе пратен точно да направи еволюция, за да може чрез енергиите на съдбата да стигне до това да си откъса от Дървото на Живота. Дървото на Живота е Свободата и безсмъртието! Но не можеш да имаш усвоена и приложена идея за безсмъртие, ако не позволиш на смъртта да обслужи съдбата в енергията `и за еволюция. Еволюцията като ритъм на потребността на търсения Бог в човека и човекът, който трябва да еволюира към Бога!

Смъртта е вашето преддверие за най-великото тайнство – безсмъртие, което значи, че сте яли от плода на Дървото на Живота. Тогава ще разберете мисълта ми: Само Животът е непобедим! Другото са вторични явления на изживени актуалности. Всяка битка, която човек е водил, е една актуалност изживяна, но не е още Живот. Не е трагично, че боговете каменни, когато загубят стойността си и на художествени произведения, ще се превърнат в мъртви свидетели, няма нищо странно. Вие сте свидетели как нашето тяло, този лабиринт, тази велика тайна, която големият майстор сгради, за да сложи вътре минотавъра – човекът-животно, става на прах. Нищо странно и нищо обидно няма в това. Ако човек се улови в преходността си като предназначение, тогава би направил най-великото си прозрение – че именно преходността му дава вечност! Защото иначе с какво ще се сравнява? Може ли, когато стане божество да има ескалации? Щом твори така, както са го казали – след Деня на Брама идва Нощта, но след Нощта ще дойде пак Денят...

Боговластникът трябва да бъде идея за бъдеще, не планетите, независимо че вземат участие. Съдбата е една идея, която като минало трябва да отгоните. Нейният глас е вашето прозрение да правите бъдеще без страх от това, което е залог за възкресение, а то се нарича смърт. Страхът може да е лош съветник, но е бил потребност, с която човечеството се осъществява. И трябва да признаем една от най-великите тайни, а това е идеята, че човекът трябва да стане достатъчен на себе си. Когато е достатъчен на себе си, тогава това, което разгръщаме в Учението Път на Мъдростта – че човекът е един бог в развитие, е само добрата услуга на Събудения да не дочака обед, когато ще изпусне зората на своето духовно тържество.

И така, това, което трябва да бъде ясно, е, че идеята за познание извика на живот съдбата. Битието бе получено от Отца, а развитието и най-вече идеята на познанието създаде съдба. Идеята за Свобода, като вложена тайна в човека, е възможността да се надкрачи всичко; защото тя, Свободата, знае съдбата какво е събрала. Тя е, която може да нихилира свитъка на съдбата, защото Божественият не е подвластен на закони. Така че, когато искаме да познаем тези велики закони или тези принципи, които ни съпровождат в нашето битие, ние трябва наистина да имаме устрем към Дървото на Живота. То е, което ще ни даде крилата, с които Икар и неговият баща Дедал се освободиха от лабиринта.

Човекът трябва да знае мястото, което му е определено – че над мястото на орисниците стои тронът – човекът бог в развитие!

 

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993