Зареждам...
Идеята себе си в културата на човечеството

Идеята себе си
в културата на човечеството

Познай себе си,
Утвърди Себе Си,
Служение без Себе си!

Голямо тържество е да носите битка срещу съдбата, за да направите Себе Си в пътя на служението! Затова ще се спра върху една може би от най-странните теми, каквато съществува в културата на човечеството. Бих я сравнил дори с дързостта да изстреляме една ракета към друга планета. А планетата е това – да можем да създадем достатъчно плът на едно Учение – Учението Път на Мъдростта, за да може изстреляната ракета на нашата духовност да посели душите и да очертае пътя на идеята себе си в културата на човечеството.

  • Себе си в културата на човечеството е тема на битието!

Недокосната, въпреки че всяка същност носи себе си и естествено всяка е правила култури.

За три неща съм говорил, или три страни на един триъгълник съм чертал с това себе си.

Едното е писаното на Делфийския храм: Познай себе си – „Познай себе си и ще познаеш боговете и света!“. И боговете, и света! Хората мислят, че познават света и, удовлетворени от това, направиха само олтар на боговете без да ги познават. (Това е логично разделяне, защото е предмет на мислене, а не на посветеност. Затова културите се разделят на култура на посветените и култура на обикновените.) Онези пък, които „познават“ боговете, мислят, че не е нужно да познават света...

Другото е това, което Христос ни остави в идеята Утвърди Себе Си, или създай Себе Си, за да можеш да кажеш: „Аз и Отец сме едно“. А щом Отец е Творецът на света и щом сте едно, няма да имате мисълта да не познаете света. Твърде много нередност има в това да се надсмивате и да бягате от него. Светът няма да ни остави, защото го носим в цялата си корпусност – ние сме хиляди клетки. И затова казвам: това е тема на битието. А битието не е без материя, както материята не е без Дух. Утвърди (създай) Себе Си! – Аз и Той сме едно!

И третото себе си, за което съм говорил, е в Учението Път на Мъдростта. И то може да стане само в идеята на Посланието на Приложната Молитвеност – когато няма да приемете чуждата вина за своя невинност, когато разберете, че Сътворението е идея Човекът да надмогне Себе си. Това е Служение без Себе си!

  • Познай себе си – учите се да познавате боговете;
  • Утвърди Себе Си – давате стойности на боговете;
  • Служение без Себе си – боговете ви правят Мирово съзнание!

Трите себе си са светлеели, са разгаряли, са възземали и всяко поотделно като запалена главня е излъчвало в дадени моменти огнени езици, които са осветявали пътя на очите, на сърцето и на Духа, за да правят култура – това е идеята себе си в културата на човечеството!

Дързост за знание във великото тайнство – в откровението на Посланието на Приложната Молитвеност, е, че Сътворението е идея за Човека, който трябва да се освободи, да се надмогне! А приложната молитвеност е едно вътрешно осветено битие, защото молитвата е вътрешна святост и лична будност. Молитвата може да бъде една и съща, но милиони уста я поднасят в различна потреба, с различна ритмика, с различна йерархия. Богатството на вибрацията е различно и по този начин се създава йерархия на културата вътре в молитвата. Затова в приложната воля на тазгодишното Послание стои оная духовна постулатност, която има и морална сила: Научи ме чуждата вина да не приемам за своя невинност! Представете си каква грандиозна вулканическа взривност е да не приемем чуждата вина за своя невинност; каква будност в отговорност е това! Да не съм неучастник, да не правя повече поведение на изпълнен дълг, а да имам отговорност. Защото дългът е проблем на поведение, което е нравственост, а отговорността е проблем на знание. Затова съм казал: Знаещият е повече от безгрешния.

Идеята себе си не е докосвана, но това не е болката на човечеството. Защото то е утвърждавало нейните култури неосъзнато, тъй като големият акт на Сътворението е вложил в него едно Себе, което е трябвало да тръгне, за да търси богове. И проблемът не е в това, което е липсвало в човека, а в онова, което е в изобилието на Мировото съзнание. Това, което е липсвало в човека, роди – роди алкание, силното искане, което Адам направи. Той потърси първия олтар, но не в себе си, а вън от себе си, защото още не бе Себе си! Това велико алкание да се надмогне (въпреки упрека, който ще му отправят, че е грешен) е да иска плода на знанието. Не е проблемът какво липсва в човека, а какво има в Мировото съзнание, което той си изгражда, слагайки си антени и търсейки плът, която може да издържи взрива на една голяма ракета на прозрението. Досега той не можеше да я изстреля, защото не бе надмогнал това, което се нарича земно притегляне.

Ние наистина направихме обрат. И никога няма да приемем, а и би било оскърбление за Мировото съзнание да приемем, че Неговата последна вибрация – материята, в която сме облечени, за да бъдем осенявани, е дело на сатаната, както за съжаление почти всички църкви говорят. Църквата бърза да се отърве от материята с мисълта, че тази „греховност“ на човека е поведение на някакъв сатана. И вие знаете, че когато мюсюлманството отива да прави своето поклонение в Мека, милиони ръце хвърлят камък след камък, за да гонят сатаната. Аз не зная дали тази планина в бъдеще няма да бъде планината на сатаната – не само неизгонен, а вътре вложена тази вулканическа сила... И точно тук е прозрението на Учението на Мъдростта, което казва, че материята не може да бъде отричана – трябва да бъде одухотворявана! Одухотворявана, не отричана! Защото тя ви е потребна за възкресение – следователно трябва вибрационно да сте в състояние да я пръскате и събирате.

Колко много е показала Митологията със страшното си въображение за истини – да познаеш боговете и света! Затова Адам създаде олтара на ума, като поиска знание вън от себе си – ябълката, за да събуди в себе си великото тайнство. А тайнството е дом на Божеството! Но в такъв случай какво е посвещението? Посвещението е врата за Небесата! Вие имате посвещение, което ви води към Небеса, но имате и тайнство, което ви дава дома на Божеството. Ето какво е у вас! Тази дързост на Адам за култура, за познание – това е фактически първият му дом. И не случайно ги гонят с Ева от Рая като богове. Виждате ли как човек е познал, че търси Бог – но в дома, не вън, не при оракула. Има ли тогава по-голяма социология на морала от това: Да си отидат, защото станаха богове, да знаят що е добро и зло!

Това е най-великият момент на йерархирането на онова събудено себе си, което потърси основание, за да си направи първия олтар на дързостта – познание, за което официозът, или институцията „Божество в Рая“, го обяви за бог, равен на тях. А не е казано, че е знаело нещо повече, освен моралния статут Знае като Нас що е добро и зло. Божеството не каза, че осъжда Адам, понеже се прави на бог – осъдиха го, защото научи това, което и те, боговете, знаят. Идеята за знанието извика възмездието. А то какво беше? Налагат му наказание без да имат съзнание, че в културата на еволюцията то е развитие!

Виждате ли какво е правило себе си в тезата Познай себе си? Е, как да се познае Адам? Чрез дързост за познание! Ето тази култура Себето е вършело. Можете ли да си представите какво е изпитал Раят?! Да се раздруса Дървото на познанието; да не остане нито един ангел, да не остане нито един бог несмутен! Раят не е изживял по-голям земетръс от този първи момент, когато всичко е разлюляно от един голям смут: Сътворихме го, а той вижте какво прави! Той взривява това, което се нарича Рай – взривява ума, за да може да се отвори кратера за великото Себе. Това дързостно Себе, този вложен у нас подобен – Кундалини! Как няма да трепери Раят?! Че какво щеше да прави там Адам, ако не беше тази дързост, какво – да се гледат с Ева?! А те ги изкараха виновни... Познай себе си и ще познаеш боговете! Можете ли да си представите как е поревнала в душата на Адама идеята за познание?! Извежда Ева от себе си и я праща... И какво стана? Изгониха го. Но Бог в Адама някой да изгони?! Именно Той, Когото наричам Божията човечност, извежда в своята еволюция Човешката божественост.

Така се създава една култура – култура на обучението. Започва обучението на Адам да познава: Слез и обработвай! Ето това е, от което се страхуват всички – да се обработват. Страхът е вашата заключена врата. А дързостта е смелостта на бъдещето, тя е Адамова даденост. Вземете тази вибрация на Адама – отключвайте! Това е голямата тайна на признанието те станаха като Нас, богове. Но Сътворителят не каза „те станаха като Мен Бог“ – като Нас...

И какво трябваше да направи Адам тогава? Трябваше да познае света: Обработвай това, от което съм те направил! Ето голямата книга на битологията – слез и обработвай... Така идва Адамовата формула на еволюция. И тя не е проблем на посвещение, което го води към Небеса, а едно велико тайнство, което го слага в дома на Божеството! И Адам си направи олтар. Защото Себето му даде дързост за знание, а след това умът, сърцето, очите трябва да го научат. Себето работи негласно, то дава сили, събужда енергии; Себето дава в първия център (или в първата чакра на Змията-Огън) топлина, за да се събуди човек в своята еволюционност. Сътворен свят! Цялата световна творческа сила – от водата до земята, от тревата и семената до дърветата и плодовете... – всичко това Творецът взима, като пластика го разработва, и прави човек, а после в него влага Диханието, слага му Кундалини!

Така върви човечеството – с тази идея на Богопознанието Адам направи културата на обучението. Вие сега ще я намерите в различни школи. Особено в Индия – школи, школи... Какво е в края на краищата и самата йогическа дисциплина с нейните осем поделения? Формули на обучение – като се започне от една Хата йога и се свърши до великата Агни йога. Обучение! Това, което Адам направи, това, което неговото Себе му сложи – развитие, олтари, жертвоприноси... Те може да са осъдителни сега в нашето съзнание, но са били култура на обучението.

Ако културите бяха сложили това, което сега Учението на Мъдростта предостави – йерархия на Духовните вълни, вие щяхте да видите, че идеята на мъченичеството, или на Лъча на Волята да упражни сила, за да направи ново моление, е ненужна! Но пълнотата на съзнанието се носи и с Лъча на Волята. И ако хората го осъзнаят не като насилие, а като развитие, тогава биха били благодарни. Какво обаче направиха в голямата идея на Познай себе си? Малцина влязоха в това, което наричам дом на Божеството, и затова се роди културата на оракула. Институцията оракул не призна същината на личността, защото имаше колективен олтар!

  • Познай себе си направи отклонение на посветения Адам до полуистините на оракула.

Така идва необходимото отклонение в Познай себе си, въпреки че светът върви към познаване, въпреки че боговете са овладявани... Вместо да познаете себе си, отивате до оракула; вместо да влезете в дома на Богосътвореното, отивате там, отвън, т.е. при посредствеността си. А тази посредственост носи вътре в себе си целостта на усвояването, извеждането на подобието. Но безспорно преди да изведете подобието, вие имате олтара на образа. И именно този олтар е оракулът, който ще ви каже няколко полуистини и тогава вече ще търсите света вместо боговете. (А то не е и логично – да търсите боговете без да минете през света!)

Оракулът като институция, за отлика от следващите, въпреки че не призна личността, не я унищожи. (А институциите на Синедриона и на Пилат я унищожиха!) Институцията на оракула само смути личността – остави Себето, което трябваше да има свои очи и свой ум, даде му храм. Когато не сте доволни от храма на молението си, отивате до оракула – когато разберете, че оракулът ви е излъгал, отивате в олтара да се изповядате като грешник. Институцията на оракула замени великото тайнство с преходността на обреда. Какво знае човечеството сега – „алилуя“! Не е проблем на упрек – проблем е на събудена отговорност, а не на изпълнен дълг. Разбирате ли в какво живее човечеството – в гърча на тази битка за себе си. Човекът с очи и ум влиза в храм, а при оракула отива, защото и очите, и умът не са удовлетворили Себето. Но оракулът му слага елементарния буквар на астрала. (Затова виждате, че тази институция излезе от употреба; дори цялата пророческа институция на еврейството излезе от употреба, защото осенението `и бе отвън навътре, а не отвътре навън.) Нещо повече – тази култура на оракула е и хранилницата на богините на съдбата. И на сцената на трагичните гръцки пиеси вие ще намерите Хора на съдбата, който отсъжда, а не Конституцията на закона, както в Рим, или утвърдения морал чрез Десетте божи заповеди, както в Иудея – идеята на оракулската формула-съдба.

Така оракулът захранва личността със своята култура и отнема великото тайнство на посвещението, което трябва да намерите в дома на божествеността си.

Културата на оракула е и една особена чудотворност. Събудената малко или много Кундалини или пък упойката, която трябваше да притъпи физиката (а оттам може би са решили, че материята е непотребна), раждаха полузнанието в междините бог – свят – човек. Разбира се, не отричам феномена гадатели, има такъв феномен. Има формули на контактьорство, на осенение отвън-навътре, каквито са пророчествата, или на посвещение в събуждане на известни чакри. Но има и Мирово съзнание, което един Христос притежава! Затова Той не прави нито ясногледство, нито яснослушане – защото Мировото съзнание няма нужда от тези феномени.

А какво направи тезата на оракула, когато прерасна във формула на пророчество? Чудотворство, което легна за ужас след това и в християнството: чудо, чудо, чудо... Но и безспорно – съхраняване на творческото начало на Божеството. В книга Изход (особено от 7-ма глава нататък) ще видим всички чудеса на един ревнив и жесток Бог: Не Ме гледай, защото ще те изгоря; не се докосвай до Мене, защото ще те унищожа... Така Моисей внуши страдание. Когато слушате неговия Бог (който няма нищо общо с Бог Отец), ще се ужасите от заплахи, от забрани, от ревност, жестокост и отмъстителност. И може би точно тук е голямата грешка на Моисей. Тъй като трябваше да наложи единобожие върху едно племе, което нямаше нито култура, нито свои богове, освен лични осенения, той му сложи моралното начало на грешник, за да може теократът, в лицето на Административния лъч, да бъде господар. Оттук идва и необходимостта от чудото. Защо? Защото Моисей трябваше да прави култура на добродетелите и намери най-лесния начин да наложи добродетелта – насилие, грях, чудо.

По този начин, когато искаха хората да направят великото тайнство себе си, всичко стана чудо. Умът потърси удовлетворение в доктрината на очите, в доктрината на сърцето – но това не е учението на откровението, това не е Себе си! Така започна голямата култура на хилядидневията – на всекидневието, в която работят Седемте Лъча на еволюцията. Културата на всекидневието наричам жестокия дракон върху Себето, който се хранеше от трапезата на оракула. Тази култура с няколко пласта загърна душевността на човека и му остави съображението за живот, защото ако умре грешен, ще трябва да отиде в ада. Тези, които познаха света, се страхуваха от Бога; онези, които познаха Бога, проклеха света! Това е културата, която пет хиляди години прави сърцевината на битието на човека. (И аз не зная – както едно дърво, когато го отрежете, по кръговете ще познаете колко годишно е – дали има някой, който може да „разреже“ човека и да види именно тези пет хиляди години култура на зловещия дракон.)

Разбирате ли тогава папагалщините от амвоните каква скверност са?! Да убиеш човека – а имат заповед Не убивай! – да го убиеш по всички пътища на неговата предназначеност! Бях казал: За обикновеното се работи, за достойното се страда – защото страданието се трансформира в развитие. Това е, което можем да сложим като белег на т. нар. култура на страданието – развитието. Познанието като доктрина на развитието става открито битие, за да вземете от другото дърво плод – от Дървото на безсмъртието. Иначе нямаше дори да знаете, че има Дърво на безсмъртието – ако нямахте знание, как щяхте да го видите? Когато се отвориха очите за добро и зло, тогава се видя, че има Дърво на Живота. И ще се води битката за безсмъртие – най-голямата тайна, а нашето бъдно столетие ще даде оцветяване на смъртта като добродетел!

За великото себе си в митологиите ще намерите много образци. Вземете например един Пигмалион, знаменития ваятел, женомразеца. Като че ли наистина има една болест, когато любовта не е влязла, а само я имате като мисъл, да играете ролята на женомразец – и Пигмалион иска да мрази всяка жена. Но извайва от слонова кост една Галатея. Тя до такава степен е хубава, до такава степен вибрира... А женомразството е част от непознаването на света. Ако Пигмалион познаваше света, щеше да види, че в жената има жизненост. И когато тя излъчва, може да ви направи проницателни! Но – материя... Така тази Галатея става за него все по-хубава, все по-еманираща. И Пигмалион започва да я живее, да я желае; за ужас се влюбва – стига до лудост по своята изваяна статуя. Тогава моли богинята на любовта – Афродита: „Събуди я, оживи я! Дай ми я!“ И тя му я дава (значи да се пазят женомразците от себе си!) – Галатея оживява. Така Пигмалион позна себе си чрез Афродита.

Разбира се в мита за Пигмалион не става въпрос за мъж и жена, а за доктрини. Става въпрос за Лъча на Изкуството, който като целенасоченост в битието му е без универсалността, която може да му даде Лъчът на Молението. И тази диференциация го изправя срещу универсалността на любовта. Виждате ли какво прави всеки лъч поотделно? Той може да ви направи гениален, но не и божествен. И в кой момент Пигмалион познава себе си? В момента когато търси Галатея с другия лъч, когато я търси с Лъча на Целостта. Тогава чак той разбира, че няма мъртви, че няма нужда да мрази любовта.

Същото можем да кажем до известна степен и за Нарцис. Този красавец отблъсквал жените, дори и нимфата Ехо, а тя се влюбила страстно в него. Страда и плаче Ехо, а Нарцис е безчувствен и надменен. Но когато се вижда в един извор, до такава степен се самовлюбва, че не иска да чуе гласа на Ехо, т.е. на съдбата си, хвърля се във водата и се удавя. Умира в неизповяданото Себе, а се влюбва в своя си свят. Често казвам, че водата е астралният образ на светлината и когато се видите в астрала, т.е. във водата, се виждате много по-красиви и ето защо самовлюбени се удавяте там! Така Нарцис се удавя в астрала и става цвете – цвете на смъртта (затова не го носете на погребения). Разбирате ли с какво себе си се е работило?

Поставете се сега на мястото на Иисус, на Христос, Който трябваше да каже Утвърдете Себе Си – културата на другото Себе. Тогава чак бихте могли да дадете преценка какво е това Христос, какво е Иисус... Учението на Любовта предостави на бъдещия човек голямата идея да обича врага си. В кое? В събуденото Себе, защото Христос го нахрани с великата Своя изповед Аз и Отец сме едно! Нямаше в световната култура такава будност, макар да имаше голямата идея на Хермес, че боговете са безсмъртни човеци, а човеците са смъртни богове. Но никой не смееше да рече (особено в юдаизма), че човекът е един бог.

  • Утвърди Себе Си е една победа над съдбата!

Така Човешката божественост, хранена от Божията човечност, надмогва света. Сменя културите на отмъщението, на кръвта, на расата, сменя с „обичай врага си!“. Това е, за което бях казал: За великото се жертва, за божественото се възкръсва. Преди това работихте и страдахте, сега се жертвате и възкръсвате. Първо сложихме наколното жилище, за да вземем енергия от астрала; после сложихме Небесни поселения, за да дадем упования на ума в идеята на жертвата за великото и енергиите на Духа като божественост в пътя на възкресението. Това роди Доктрината на Любовта, това остави Христос. От Боголичието, с което човек се развиваше – „познай боговете“ (затова им правеха образи), до Боговластието, което Той показа. Голямата сила на Христос в живота е Боговластието, не Боголичието, на което се изграждаха олтари. И странно ли е тогава, че Той можа в Откровението да даде друг олтар (само че за бъдещата култура) – олтара на Книгата на Живота.

Човечеството обаче не може без грим и гримира Учението на Христос... Но първо Го обяви за богохулник и бунтовник. А това е и самата истина – тези две обвинения стоят на кръста Му. В съзнанието на институцията Той е богохулник, но в служението Си е Син Божий; бунтовник е в поведението Си към държавата – като рушител, но в пътя на утвърденото Си битие е Спасител. Така двете институции имаха порочната енергия да направят изстъпление, което завърши с Разпятието Му като тяхно дело. Но делото на Божеството бе да завърши с Възкресение и Единосъщие! Това са големите конфликти в идеята себе си.

Идеята да обичаш врага си е победа на човека над съдбата. Христос успя да поведе своето Себе Си в услуга на Мировата култура на Любовта. Кое е обаче онова, което остана в тази култура? Конфликтът на изведеното себе си да обича врага си с институцията на насилието – институция срещу личност. Институцията Синедрион и прокураторът Пилат приемат, че човекът, че личността е нищо. За нас е по-добре един да умре, отколко цял народ да погине[1], казва Синедрионът, и така тази институция се опитва да унищожи личността, себето.

Другата институция, институцията на Римската империя, на прокуратора, съзнава безгрешието на Иисус, но упражнява волята на цезаря чрез тезата „бунтовник“, за да отсъди. Така Утвърди Себе Си донесе идеята институциите да търсят унищожение – и двете институции поеха унищожението не само на личността като бунтовник, но и на Себето като богохулник. Защото Той, Иисус Христос, е идея, идея която после става плът като Възкресение. И как няма тогава да Го унищожат след като на всичко им пречи?! Защото Себе Си в доктрината на Христос е, за да можеш в това Себе да приемеш нова Духовна вълна – на Любовта. А тя не е кръв, не е раса, а Дух: Аз съм хлябът на Живота! Представете си каква смяна на пластовете на културите е изграждал този Човек-Син и Бог-Син с това Утвърди Себе Си!

Отдавна трябваше утвърденото Себе Си да смени молитвата за свобода от грешник. Каква бе тогава културата на себето? Култура на упражненото насилие, култура, която за съжаление сега се манифестира независимо от две хиляди години християнство, от което почти нищо не се взе. Културата на политиката или на социологията, ако можем да кажем, е култура на насилието и на подражанието, че има грешници, на които уж някой извърши изкуплението. Институцията стана по-властна от Себето, по-свещена от Христос. (И ние не видяхме Католическата църква в лицето на папата да отиде да спре насилието там, където е роден Този, Когото изповядва. Защото няма Себето, а има институция по-властна от него.) А Той остави култура Утвърди Себе Си, но тази култура стои, тя не е живяна. Тя може да се изповяда, но не се прилага. А да не говоря за мъдруването на политическата върхушка, която също не си мръдва пръста. В угода на кое? На мощта на капитала и културата на институцията Синедрион.

Ако липсва Римската империя за бунтовника, не липсва терористът, който бе създаден от две различни системи: американската създаде терориста срещу болшевизма, а болшевизмът създаде терориста срещу капитализма. Имаме ли от какво да се учудваме?... Европейската култура не можа да се освободи от дрехата на юдаизма, защото нейната копирна сила е в хронологията на една древногръцка култура. Око за око, зъб за зъб, инквизиционната сила на Католическата църква, ако щете дори Кръстоносните походи са проявления, в които Себе Си, утвърдено от Христос, го няма. Затова в културата на човечеството има подражание на идеологии, а не будност за идеи. Аз не се учудвам от това, което става, защото подвеждането под идеологии и подражанието са форми на застоя на културата на Европа, която е давала и дава тон за просперитета на света. А той не можа да мине повече от идеята за възмездието, наречено кръв и раса. Точно тук Утвърди Себе Си бе опитът да се освободи както личността, така и социалната общност от кръв и раса.

Образът може да пострада, но подобието ще бъде защитено в „за великото се жертва“. Затова Иисус влезе в гроба. Прие Разпятието с голямата идея Прости им, те не знаят какво вършат и направи нещо, което отдавна трябваше да бъде мотивирано и изречено като афоризъм на Живота: Ако искаш да възкръснеш, трябва да извършиш самокръщение! Точно това направи Иисус Христос в утробата на земята – извърши себекръщение; изведе Себе Си, утвърди Себе Си, създаде Себе Си в служение на една култура – Възкресението като нова психология на човечеството! По този начин обезличи стойността на смъртта. А не може да имате безсмъртие без да минете през смъртта! И в такъв случай ние разбираме преходността на институции, които могат да мислят, че унищожават, а всъщност само утвърждават вложената тайна, че човекът е един еволюиращ бог.

Не зная дали въображението на човека може да стигне за всичко това! Имало е въображение, което е създало митологиите, и то е неимоверно, неизмеримо. Затова винаги съм се възхищавал от тях, защото там въображението не е било ограничено, а умът е бил малък, за да му попречи. Например един Омир – наистина е неимоверно да създаде за стотици богове характеристики и на всекиго да намери и плът, и власт, и трон, и жезъл, и олтар! (Не мога да си го представя, освен като живяност, другояче не.) Така митологиите за мен винаги ще бъдат велико тайнство, което човечеството е получило, но и което е най-непрочетеното, най-неразбраното! Дори един Хегел ще каже: Митологиите са детски приказки. И това е култура на света...!

Въображението, което ражда митологиите, е въображение на откровението, с което се борави като същност на присъствие в астралност. В тях има идеи, които човечеството тепърва ще осъществява; там са посяти семената на бъдещите големи култури. Ние не можем да не признаем, разбира се, гениалността и на Шекспир, но аз винаги съм казвал, че той извлече от конфликта „добро и зло“ това, което създава драмата, трагедията, но нищо повече. Нямаше прозрение, а само копираше това, което Адам беше направил. Ако беше извадил Себето на Адама, щеше да стигне не до конфликта, а до това, което стои в неговата, християнската религия... А битието в Учението Път на Мъдростта е, че няма зло, има нееволюирало добро. Защото вече спира потокът на изграждането чрез добро и зло, чрез добродетели и ще се развиваме чрез прозрение и предназначение! (Ибсен се опита в своята творческа сила на драмите да изведе междини поне от това велико Себе.)

Третото себе е Служение без Себе си. Човечеството е бранило идеята да създава култури на Себе си, а сега казваме: Без Себе си! Това Учението на Мъдростта предостави с неговите постулати на големите тайни: човекът е бог в развитие, събожникът освобождава идеята враг... Но тук, в това служение, най-същественото е демонстрираното от Христос, когато в Гетсиманската градина казва смелите думи: Ако може, да Ме отмине тази чаша – не, да бъде Твоята воля! Това е чашата на бъдещето – Служение без Себе си. И тогава извършвате великото тайнство – да дадете всичко, което светът ви е дал: вашата майка, вашия ученик...

Човекът иска, Себето утвърждава, защото то е Диханието, с което трябва да извършим възкресението – жертвата без Себе си. Не Моята воля, а Твоята! И тогава се питам – може ли някога Бог да поиска свобода от човека; кога човекът може да обслужи Бога в Себе си? Когато сложи доктрината на безсмъртието. (А смъртта е свидетел на битката за безсмъртие!) Тогава чак това велико Себе, което пожертваш, изгражда една друга институция – институцията на събожника, а не на врага. Събожникът не е предмет на преценка. Човекът страда, човекът боледува, той може да не е съвършен като теб и тук е умението да кажеш думите, които остави Христос: Прости им, те не знаят какво вършат! Да кажеш „Да бъде Твоята воля“ – за да създадеш културата на събожника, да създадеш съ-Сътворителя. А сега хората не искат да обслужат (както Иисус изми нозете на апостолите) никой чужд – колко далече са от големите тайни!

Без Себе си е тази вътрешна чистота, с която трябва да направим своето възземане – да върнем Божията човечност чрез Човешката си божественост, за да срещнем познанието като идея за Откровението, Откровението, което ви дава нещо много смислено (макар че бягам от логиката) – че ще имате ново небе и нова земя, че сами ще си светите!

  • Служение без Себе си е себенадкрачване на човека, за да се изяви Човешката божественост.

Точно онзи, който иска да извърши Служение без Себе си, трябва да се надкрачи като личност, трябва да се надкрачи като индивид, като плът, като автобиография (с която всички се хвалят), за да тръгне с това, което наричам характеристика. А след време и нея трябва да загуби, защото характеристиката е част от лъчите на Себето.

В митологиите има един много типичен пример – там са т. нар. Диоскури, двама братя от една майка, но от двама бащи (за разлика от Авраам, който е един баща пък на двама братя от две майки). Единият се казва Кастор, другият – Полидевк. Единият е безсмъртен, защото баща му е Зевс – Полидевк е син на Зевс. Майката Леда е царица, съпруга на царя на Спарта. Кастор е също син на тази Леда, обаче от царя, не от Зевс. (Великолепна аналогия, изумен съм, когато съм ги намирал тези неща, първом като съзнание, след това като потвърждение.) Двамата братя живеят до такава степен вживяно братство, че в нищо не се разделят. И тъй в една битка със своите братовчеди (а Христос каза: Няма човекът по-големи врагове от близките си, нещо съвсем вярно – въпросът е кого считате за близък, иначе рождението е законно поведение на сътвореното, но вие създавате близки) Кастор е ранен и умира. Разбира се Полидевк като безсмъртен побеждава, но какво да направи – умира неговият брат, смъртният. Полидевк отива при баща си Зевс и му казва така: „Вземи моето безсмъртие и ме остави при смъртния ми брат, за да сделя пътя му!“

Тук за първи път в културата намирам идея Без Себе си. Има ли някой, който може да го направи; прав ли е тогава Хермес, че боговете са безсмъртни човеци, а човеците са смъртни богове?! Знаел ли е Полидевк, че наистина и като смъртен ще бъде бог, и че, както на човечеството сега в културата на Мъдростта казваме, е един бог в развитие?! Това е Служение без Себе си. Така както Христос отиде в гробницата, самокръсти се за Възкресението и Пътя на човечеството!

Онова, което е най-съществено в Учението на Мъдростта, онази нова огнена линия, е идеята за събожника. Може да не могат хората да се понасят във взаимността, защото не са изходили големия, дългия път. Всяка среща може да създаде конфликти от хилядилетното им срещане, ако щете в разномислието, с което всеки е пристъпял, защото в различни Лъчи на еволюцията са работили. Всеки Лъч е отработвал един образ в някого, но когато отсрещният е с друг Лъч, разбира се, ще има разминаване. Философът не всякога ще бъде съгласен с приложника; молителят не всякога ще приеме философската абстракция вместо олтара. Тази ходена във вековете взаимност от изобразената ваша вътрешна тайна – на Лъча на Доктрината, Лъча на Молението, Лъча на Властността..., ви е създавала понякога и това, което наричаме взаимен, благороден конфликт в изграждането на бъдещата цялост. Това, което Учението на Мъдростта смело ви рече в своя Път.

Досега се създаваха религии на добродетелите. Възпитанието на хората под влияние на различните Лъчи и в религиозността им наистина е изнасяло известни добродетели, които са слагани като атрибути на Божеството. Оттам ние искаме тяхното отражение и глиптиране в образа на отделния човек. Това създава не разнокласие, а различна възможност за възприемане на ценностите. Така че битката, която имаме да водим, е битка с миналото и тя е много смела, защото почти цялата религиозна физиогномия на човечеството, в неговите утвърдени култури и доктрини, е идея за добродетел.

Себето е същност в културите на човечеството.

В Митологията то създава въображението – заради победа над стихиите.

В Правдата чрез ума то е път на социалността – дава социологията кръв и раса.

В Любовта то достига Възкресението – победа на Духа над материята.

В Мъдростта то е събожничеството като откровение за ново небе и нова земя – сами да си светите.

В Истината то води до безсмъртието – безспорност като битие.

В Свободата то ще бъде Живот в Бога!

Учението Път на Мъдростта е лична култура,
но с мащаба на едно Мирово съзнание!

[1] Иоан 11:50.

Нур 2020
НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993
Нур 2021