Зареждам...
Послание на Приложната Молитвеност Повеления и Искания

Послание на Приложната Молитвеност

Повеления и Искания

Свържете Божията човечност с Човешката божественост!

В съдбовната нощ на кръговрата, на 21-ви срещу 22-ри декември 2001 година, получихте Новото Послание – една отговорност, която е повече от дълг, и едно служение, което е повече от жертва!

Тази година имаше може би и необходимостта да се даде отговор – безспорно благоволението трябва да дойде от това, което наричаме Мировия Логос, но да се даде отговор на постоянно поставяния въпрос: Какво трябва да правим, каква молитва да отправяме, с какво душевността ни трябва да отвръща на онзи, когото наричаме отсрещен?

Казвам, че има три „себе си“ в културата на човечеството, в неговото хилядилетно историческо броене. Едното е това, което митологиите оставят – Познай себе си и ще познаеш боговете; другото е, което Христос рече, но не стана тайна на изповеданието – Утвърди Себе Си и ще обичаш врага си; и третото е, което Учението на Мъдростта ви предостави – Служение без Себе си, защото човекът е един бог в развитие. В този смисъл тазгодишното Послание, като благодатно разположение на Мировото ни предназначение, изпрати отговор на това как да се прави приложността.

Върховното тайнство, което човекът изповядва, ще си остане молитвата, защото тя е най-невнятното – така, както исихазмът го постави. Тя е безмълвната ни връзка, за която не се иска олтар вън от нас, а само потребата на изведения божествен Човек във великото му служение за Божията човечност. Затова и Посланието тази година кръстих Послание на Приложната Молитвеност. А Посланието като същност е благодатен дар на Логоса в оня вътрешен Всемирен храм, в който става незримата среща на изпратения чрез подобие и сътворения от ръцете на Твореца – човекът бог в развитие.

В такива вечно повтарящи се в Космичната даденост срещи, на Мировата присъщност на Сътворителя в Мировото същество човек, има един върховен миг, в който Логосът, като Син на Своя Бог, дава благодатната енергия и изрича словесната тайна за детето Му. Защото Бог-Баща не яде Своите деца, както Кронос правеше и както Зевс повтаряше – Бог казва не за милосърдието, което е човешко поведение, а за неизмеримостта на Човешката божественост към Божията човечност в отговорност на най-щедрия Му дар:

  • Деца на Деня, вие сте Мирова необходимост и историческо битие!

Историята не всякога е достоверен свидетел и затова често повтарям, че фактите са гробари на истината. Но трябва да се дебушира фактът, да се изведе енергията на Мировата присъщност, на Сътворителя в идеята Неговото сътворено дете да Му върне благодатния дар – Син Божий! Именно това Послание започна с този словоизраз – с една особена ритмична енергия, която създава аурата на нашата планета с оглед бъдната възможна йерархия на осъществяване на човека бог в развитие.

В първата страница на Алманаха[1] стои следната фраза: „В необятното съзнание на човека се разхождат сенки от адеса...“, от всичко, каквото в своите търсени моления, в изграждане на олтари, с които прави обреди, в отстояване на тронове, с които прави социални общности, човечеството осъществява исторически потреби – за да се стигне до това, което е вложено в изначалното слово на Планетния Логос за тазгодишното Послание. Някои имат будността да зрят известни Послания, които безспорно Планетният Логос дава, за да бъдат вложени в осъществимост, в историческо битие. В необятното съзнание на човека – от сътворения до Съсътворителя, бродят всички тези огньове. И наистина неизбродимо е...

Така е намерена съприкосновеността между Сина Човечески и изведената Човешка божественост в лоното на Отца, Който пък е дарил Божията Си човечност да стане това велико съприкосновение, наречено Единосъщие – Седни от дясната ми страна! Една действително велика тайна и неизповядана цялост в еволюцията! Но поточността на еволюцията храни енергиите на съдбата. И когато дойдохме до вътрешната зрялост, че Божията човечност може да се осъществи в Човешката божественост, в идеята за Съсътворителя, казахме, че има свобода от съдба. Ето защо в продължение на годините, с които Обществото Път на Мъдростта съжителства в намерена взаимност (от хилядолетия събрани в една Школа, за да получат своето велико посвещение), тези Послания са в изграждане на, ако можем да кажем, битологията на ученика, в изграждане на неговото просветление в астрала, на неговата ментална потреба да формира личност (която се е освободила от колективното съзнание на астралното битие). И след това да се изведе в идея на будна отговорност – за да бъде извикан да седне от дясната страна на Отца или поне да чуе онази първа гласна, казана от Божеството към Своето сътворение: Това е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение! Никой не е лишен от благоволението, но потребността е тайнството Синовност, което е енергията на Възкресението.

Затова в тазгодишното Послание имаме: Деца на Деня, вие сте Мирова необходимост и историческо битие! Мирова необходимост сте, защото сложихте във вашето поведение на знание голямата идея за Мировите Духовни вълни, които съпровождат историческото битие на човека. Човекът е Богонеобходимост, а Бог по същност е Мировост. Тогава вярно ли е, че сте Мирова необходимост, щом човекът е Богонеобходимост? Съвършено безспорно. В тази именно дълбока тайна на своето Мирово присъствие като необходимост вие извървявате, вие осъществявате това, което наричам историческо битие, или историческа страница на човека. Защото само чрез човека можем да освидетелстваме присъствието на която и да е тайна на Мировото сътворение. Човекът е наименувал и човекът е, който знае! А дадохме една дефиниция кое прави историята. Два фактора я правят – Знанието в антипод на Сътворението, и две сили съпровождат, за да се направи историческо битие – Любов и Смърт. В такъв случай това, което като Богознание се изля в храма на Мировата будност (както казвам бдението), още рече: Знайте!

 

Знайте:

Сътворението е идея за Човека, когото трябва да надмогнем;

Истината е победена съдба от Човешката божественост;

Животът е себеосъществяващият се Бог – изведена Божия човечност!

 

Това са Повеленията. Боговете не повеляват в този смисъл, с който ние сме навикнали, защото при тях няма повелително наклонение, нито минало, нито сегашно време. Не, Боговете имат живот! И ако тази разлика не можете да видите, тогава няма да разберете тайната на живота – именно знайте. Аз ги определям като повеления, повеления на това, когато Божията човечност енергитира, защото тя е оная Мирова сила, която е в Сътворението – Да сътворим човека! Ето защо вие сте Мирова необходимост!

Разбира се, всичко това би звучало толкова далечно и толкова чуждо за обикновеното слушане и за човешкото зрение, ако не беше словото на това Учение, на тази Духовна вълна на Мъдростта. Затова преди хилядилетия Христос се обърна към слушащите Го: Тези, които имат уши да чуят – ще чуят; тези, които имат очи да видят – ще видят. Да видите тайната на Мировата необходимост, че сте сътворен, който трябва да се надмогне. Както в предишно Послание бяхме казали: Бях, за да Ме няма! Няма ме, защото бях – Възкресението!, за да поискаме след това онази надмога над съдбата, която е обслужвала нашата еволюция.

Наистина Повеленията биха звучали много странно за този, който не е разбрал, че неговата Човешка божественост е проекция на Божията човечност. Да сътворим човека – това е Божията човечност! Ако нямаше тази енергия, ако нямаше тази духовност „Да сътворим!“, ние не бихме могли да кажем, че

  • Сътворението е идея за Човека, когото трябва да надмогнем!

Вижте, още в зачатъка на битието е. Безспорно подобен род фраза би звучала страшно неудобно на която и академична катедра да я кажете, още повече на някой амвон да я изпеете, но още тогава тази идея е стояла. (Стояла е, но не е можело да бъде казана. Това е възможно да бъде дадено само в Учението на Мъдростта – йерархията на Духовните вълни ни позволява това право.) В идеята на Сътворението стои и отсрещността – Знанието, което е Човешката божественост; стои тази дързост на Адам – пряко очите на Бога да отиде да вземе плода на познанието. Нещо невероятно! Разбира се, че веднага ще се сложи усмирителната ризница, че той е грешник...

Понякога казвам, че две неща са ме смутили, направили са радостен стрес в моята ранна присъственост – едното е, когато чух, че богинята на Мъдростта не е утробна рожба, а излиза из главата на бащата-бог, и другото е точно това, че сътвореният пред очите на своя Сътворител отива да открадне знание и да направи историческо битие. Грешен?! Никакво значение няма, той прави история! История иди и се обработвай!; история на родена мисъл, която води битка за освобождаване на Бога; история, че будният човек е един събуден бог. Но първом история, че сътвореният носи една потреба – да ражда!

Идеята Адам да ражда е тревога на неговия Сътворител. Защото, за да надмогнеш човека, първо трябва да изведеш от него утробата на битието на бъдещия човек – жената. Не просто жената, нещо повече – утробата на еволюцията! Затова съм казал: Адам е сътворен, но получи правото да ражда. Затова имаме неговата среща, среща в лицето на тази потомственост, която ще видим в голямата еволюция. От това Адамово поколение ние ще дойдем до един Иисус, Който в Своята лична битка за битие – Голготския път, в своята социална битка на саможертва – Разпятието, и във Възкресенското Си битие за Единосъщие ще ни създаде среща между черепа на сътворения и кръста на Родения. Битката – двубоят между Дух и материя! Може ли да бъде надмогнат тогава човекът? Разбира се – ето го един надмогнат Адам в Христос. Сътворението само за себе си е идея за Човека, който трябва да бъде надмогнат!

Досега религии се правеха от добродетели; отсега Знанието ще прави будността в служението, защото олтарът е Книгата на Живота, която е вътре у нас. Не приносът и обредът мотивират съображения на верноподаничество и на еволюция, за да правим историческо битие, а два фактора и две сили! И силата на Любовта е, която може да осъществява чрез вяра знание за незнайното, вместо Правдата, която дава възмездие срещу нарушеност. Възмездието е, което може да мине в жестокост, защото основното там е „око за око, зъб за зъб“, а знанието за незнайното, вярата ви чрез Любовта, може да роди Обичай врага си! Но в Пътя на Мъдростта нямате враг, а имате събожник в голямата теза Сътворението е идея за Човека, когото трябва да надмогнем.

Изпреварихме ли тези интерпретации, когато ви казах, че човекът е един бог в развитие?! Логично: човекът не е още Бог, но е бог в развитие. И нищо страшно няма в това, защото Този, Който предостави енергията за надмогата, Той рече: Аз и Отец сме едно! Това е голямото битие! И нищо от реченото няма да бъде несбъднато... Но йерархията на Духовните вълни и култури спазва принципа на възможното поемане и жертвената отговорност. Така човечеството може да мине чаканото, вложеното у нас подобие – подобието, което сътвореният прави (заедно с образа, който наричаме Ликобожието) в своята измеримост на пътеката живот в историята и битието на човека до Боговластника. Сътвореният трябваше да изходи пътя до освободения Адам! Ако човечеството беше намерило оня труд на Есхил (един от посветените учени и големият, разбира се, трагикописец), „Освободеният Прометей“, можеше наистина да открие приликата с това, че Христос освободи Адам. Освободеният Адам! Сътвореният беше освободен, той надмогна. И тогава чак бихме разбрали великото послание Вие сте Мирова необходимост!

Мировата необходимост диктува образеца на последователността, дадена като образ на Сътворението, изведена чрез пътя на Осветения, Който носи и свобода. И човекът тогава не може да бъде смутен, когато стои в своята гробница, в своя ковчег. Ако разбере тази велика тайна, която е вложена в неизбежността да бъде освободен Адам чрез тази утроба, втората утроба, тогава чак ще знае, че повече преходност бихме намерили в историческото битие, отколкото във вложените възможности на сътворения като Боголичие и изведеното подобие като Боговластие. Затова идва последователно другото повеление, в което се казва:

  • Истината е победена съдба от Човешката божественост!

Човекът трябва да се надмогне в своето Сътворение, за да има духовната реалност, чийто белег безспорно е Истината, защото: Само Истината ще ви направи свободни. А Свободата е единственото битие – Свободата да живееш вече в Бога, а не да правиш доктрини и култури. Свободата не е нито доктрина, нито култура, макар че в йерархията идва до онзи момент, за който древната култура ви казва нещо много странно – Нощта на Брама. Тя, Нощта на Брама, е свобода, за да ви роди за Неговия Ден, в който вие започвате еволюцията си.

В еволюцията си трябва да направите надмога над съдбата. Казахме ли: битка за свобода от съдба?! Защото съдбата е съпровод, а не същност. Нейните енергии са в пазвите на сътрудничеството добро-зло и затуй в древните народи ще намерите, че Хорът на съдбата е по-властен дори от онова, което правят боговете. По-властен, защото боговете като стихии бяха струи в еволюционното пътуване (а не Духове), на които ние създадохме образи, за да си послужим и да не избегнем тайната на поклонението, което е вложено в идеята на Сътворението. Трябваше да се научим на поклонение в признание. Оттук се роди и идеята на тотемите, за да я сублимира Христос – когато яденият тотем е вече във великата тайна Причастие.

Но кой е оня, който води битка за тази голяма свобода? Това е Човешката божественост. Тази велика събудена ликост, минала във властност (дадена чрез Богочовечността, наречена подобие) и изведена. Човешката божественост е Божията човечност като Дихание, наречено официално подобие: „Да сътворим човека по Наш образ, (и) по Наше подобие“[2]. Учението на Мъдростта ви предоставя тази вложена тайна, за която досега не е казано в смисъла, че Диханието е Божията човечност, която, събуждайки подобието у нас, се слива с това, което наричаме Човешка божественост.

Човешката божественост е, която трябва да ви освободи; тя е, която може да ви каже: „Ето ви ум, ето ви биология и реакции“; тя е, която може да ви даде познание, будност; тя е оня тревожен глас: Адаме, где си? – себетърсенето, което отработва у вас постулати. Защото голямата истина е, че чрез моралните постулати и добродетели са изграждани религиозните тронове и учения.

Тепърва в Учението на Мъдростта слагаме Знанието (първият рефлекс на Адам) или първия фактор, който стои срещу фактора Сътворение. Представете си през колко други енергитични сили сме минали и колко струйки от Човешката божественост са ни освидетелствали в необходимостта да намерим Божията човечност! И затова казвам, че Истината е победена съдба от Човешката божественост, не от Божията човечност. Божията човечност може да ви даде само Живот! Това е тайната на Истината и колко фино Христос казва: Само Истината ще ви направи свободни. Ето какво е знаел! Знаел е най-великата тайна – тайната на Сътворението и тайната на Единосъщието. Затова ще Му кажат: При Тебе има думи за живот. Думи за живот! Не за животуване. Защото всяко ласкателство и всяка подлост е част от животуването; всяка чакана награда е ограничение. Достатъчно паради имаме. Великата тайна на Истината – ...ще ви направи свободни. Христос не даде характеристика що е Истина. Може да я търсите – логичната последователност в психологията, събуденият ум, гениалното прозрение, откритието по еди-коя си система, че има земно притегляне, защото една ябълка ударила Нютон (не можеха всички да станат нютоновци, макар че много бяха удряни от ябълки!)... И вижте пак какво е сложено: ябълката – знанието. Знанието е сложено!

Христос не дефинира Истината, Той не каза, че тя е вашият пулс на интуицията, а нямаше как да Му мине през ума, че е едиповият комплекс, нито пък либидото... И Ева не беше изкушена, а изведена. Значи Истината ще бъде изведена, изведена с победата, която сме направили над съдбата, и с будността на Човешката божественост. Първият акт на нашата будност е Човешка божественост. Будността може да е рефлекс, но тя ви дава правото да осъществявате живеене. Защото трябва да съхраните нещо, което чака своята еволюционна достижимост – Единосъщието!

Това е Посланието, което тази година предостави на Децата на Деня тайната на Сътворението с цялата верига от себеосъществяване на онова познание, с което сме казали на божествата: Да, вие бяхте стихии, които облякохме в образ, за да ни послужите (макар че, за съжаление, още им се поднасят усмирителни дарове). Тази голяма тайна, този фактор Знание трябва да бъде нахранен от истина; да се освободи от гледа външен, за да може прозрението да ни даде идея за предназначението. А предназначението ще ни донесе Истината, която е победена съдба от Човешката божественост, и тогава ние вече можем да кажем:

  • Животът е себеосъществяващият се Бог – изведена Божия човечност!

Виждате как се тръгва от онова, с което фактически се започва – онова, с което започва Творителят: Да създадем живот! Тогава сътворява човека, тогава му чертае огледалото, наречено истина, и там го вижда такъв, какъвто каза – Fiat lux! Вижда извървяния път, двубоя между Дух и материя, Единосъщие. Двубоят между Дух и материя ви дава будност да отвалите камъка на гробницата, наречена човек. Гробница – колко неблагозвучно! А всъщност без тази утроба – гроба, никога не бихте отишли другаде. Колко коленопреклонно е, че майчината утроба е светилище! Да – защото ви дава планетно присъствие. И колко неудобно звучи гроб... А тези, които познават посвещението, знаят, че Изида трябваше да държи инициираните за посвещение три дни в ковчега. И това е своего рода себежертва. Три дни, така както се стои и три дни в гробницата, за да отвалите камъка, за да кажете на смъртта: „Къде ти е жилото?!“ Тя няма жило; тя е свобода, тя е потвърждение на безсмъртността и формула за живот, т.е. на изведена Божия човечност. Защото Бог не умира, това е безспорно! Ницше казва: „Бог е мъртъв!“ – но кой Бог! (Дори и нашият Ботев писа: „И комуто свещи палят православните скотове.“[3])

Затова казвам, че Обществото Път на Мъдростта е един Миров посланик на това, което наричаме Богоприсъствие в душевността и пътя на човека. И затова е голямата теза, която пледираме – защита правото на душата, защото тя остава единственият неизбежен свидетел за безсмъртието ни. А това, което приемаме като смърт, е най-добрият пътеводител, защото втората утроба на човека (не която от небето го сваля за земен живот) – утробата земя, или това, което с прискърбие говорим – утробата-гроб, го изнася в Небесните селения или както казва Христос – в царствата Небесни.

Само Животът е непобедим! Другото са изживени актуалности, нещо, с което сме осъществявали идеята на Боготърсенето, изграждали сме поведение на служение, правили сме поклони пред физиономиите на съдбите, на преходните божества, на които дадохме характеристика... Животът! Именно Животът е една изведена Божия човечност и затова казваме, че човекът е една Богоосезаема необходимост. И великата тайна на това Послание е да свържете Божията човечност със събуденото подобие, което наричаме Човешка божественост!

Разбира се това има основание да слезе като потреба, с която човекът трябва да изходи в своето предназначение пътя на служението си. И ние казахме в безспорност, че този път трябва да създаде образа, осъществен с личното битие. Имаме ли фигура, имаме ли сказание, имаме ли скрита притчност в тайните на Христовите думи за подобно явление – лично битие? Да, в Голготския път сте сам; там могат да ви хулят. И когато ще разглеждаме съхранителната енергия на Светото Евангелие в Посланията на Планетния Логос, ние ще намерим в този личен път как клеветят Иисуса, как Го плюят, как Го хулят. Но не е проблемът дали сте смутени – проблемът е дали сте жертвено готови! Смутът е съображение за жизненост и страх пред онези сили, които нарекох Любов и Смърт. Любовта иска да ви задържи в своята люлка, Смъртта иска да ви отведе във възкресение! Затова този Голготски път трябва да бъде жертвен път. Жертвен! Тогава създавате лично битие, тогава позволявате на сътворения идеята да се надмогне като човек. Ето колко преждевременно е било казано, но колко потребно е сега, че човекът е един бог в развитие – той трябва да се надмогне, защото той ще трябва да изведе Божията човечност. Това е индивидуалното битие, това е личното битие – Голготският път. Но Via dolorosa – Път на страданието! Грешката е, че институциите искат чрез страданието да създадат съвършенство, а не чрез будността. Тогава се разбира колко енергитична властност има словото, че няма страдание, има развитие, че няма зло, има нееволюирало добро. Колко добре биха били схематично схванати и колко неравновесно изглежда всичко това, когато сме със съзнанието на остатъците на миналото!

Така идва онази друга тайна, когато индивидуалното битие трябва да прерасне в социално. И пак намираме един преобраз, пак намираме една утвърдена формула, с която социалното битие се носи чрез една от най-големите фигури в Мировото пространство – мистерията на Разпятието. И за нея всички казват, че е страдание, а аз говоря, че тя е двубоят между Дух и материя. Това е Кръстът – двубой между Дух и материя! Тогава вие вършите един мистериален акт на социална жертва – да дадете знака на свободата. Извършвате битка за свобода с един реален акт, и то изумително реален, изглеждащ твърде трагичен и недостатъчно човечен, а всъщност най-великият акт на социалната жертва. Това е да раздадеш всичко свое, за да може индивидуалното ти битие да не бъде смутено в Разпятието, което те готви за тайната на Възкресението. Давате при Разпятието своята майка – лична и мирова; давате оная своя съпридружност, която Христос нарече с име – апостоли, нарече приятели. Приятеля си давате, апостола си давате: Жено, ето сина ти; Иоане, ето майка ти![4] – те да правят социология на земята, а Той да направи социално битие за Възкресение!

Това е да надмогнете човека, да извикате победа над съдбата с енергиите на Човешката си божественост. Това е Истината, която ви прави свободни, както Той го каза! Оттук ще дойде: Аз съм Възкресението и Животът!; Който вярва в Мене и Моето Възкресение, няма да умре! Идва Животът, себеосъществяващият се Бог, или изливът на Божията човечност над Човешката божественост. Най-великото тайнство – Възкресението, Животът! Аз съм Пътят, Истината и Животът!

Ето битието лично, което нарекохме Голготски път; ето истината на социалното битие, в която се раздавате – Разпятието; и ето в края на краищата Живота – Възкресението, за което бе нужна дързостна ръка, която да отвали камъка. Откъде я взехме? От оня сътворен, който отиде да яде плода на познанието – Адам, който пряко волята, и ако щете очите, на своя Сътворител отиде да вземе знанието, и от Оня, който в битката между Дух и материя освободи цялата биология, освободи цялата култура от повеленията на еволюцията.

Така се изгради великото тайнство на тазгодишното Послание – Сътворението, Истината и Животът! Този велик триъгълник, в който културата на символите сложи окото на Отца; в Триъгълника е окото на Отца! Когато това Послание даваше своята благодатна аура, Мировата необходимост се изживяваше в радостта, че хиляди, а след това и милиони потребности в своето поревване за божественост ще наситят културата и своето Мирово предназначение с историческата делотворност. Това беше голямата радост!

В бъдната стъпка на това Мирово пение на радостта се дават и три лични Искания (или пак бих казал повеления), които личността трябва да поеме в отговорност и във възможностите на приложна съветност. Трите искания имат личен характер, но могат да бъдат и социални, могат да бъдат и мирови. Едновременно с това те изграждат аурата и създават физиогномията на всяко Послание.

В Посланието на Приложната Молитвеност кои са те – кое е онова, което прави пълната иконография на душевната ни потреба? То е онова вътрешно търсене, с което ние винаги ще казваме: Господи! (Рави! Учителю!)

И след това, първото искане:

Научи ме [ни] чуждата вина да не приемам [е] за своя невинност!

Не можете да направите принос към онова, което се нарича надмога над човека в Повеленията на Посланието, ако в чуждата вина вие не съзрете своята или не приложите воля да я освободите – да я енергитирате в идеята за свобода. Не можете да бягате само в своята лична потреба, защото отговорността на Мировата необходимост на Децата на Деня не е йерархия за лична награда! Много пъти казвам, че служението в Учението Път на Мъдростта се върши без Себе си. Каква колосална измеримост е носела вината, за да смути отсрещния, който не е съзнаван като събожник! А ние казваме, че той трябва да се събуди в отговорност – да бъде научен чуждата вина да не приема за своя невинност, а за своя отговорност.

Всеки ден примерът е пред вас. Това е вече част от йерархията на вашата будност, защото отговорността е събуден човек. В този път трябва да се научим не да бягаме с прозвището на невинния, а да сътрудничим на еволюцията „няма зло, има нееволюирало добро“ за свобода на виновността или това, което много често казвам: състраданието може да го правите с дни, но ако не извършите акт на милосърдието, нищо не сте направили! Актът на милосърдието е, който е активизирал и е минат прагът на състраданието. Състрадание – да: мина оттам левитът, мина и свещенникът, минаха какви ли не „одухотворени“ бездушия, състрадават му: „Ей, той паднал...“ Но не слязоха да го превържат, не извършиха акта на милосърдието! Защо? Защото стои тази проява – извиняват се, че той е виновен, а те невинни.

Чуждата вина да не приема за своя невинност – защото си съвиновник! Точно това най-малко се разбира. Не е проблемът само до обвинението, проблемът е и до действието. Какво направи, за да може нееволюиралото добро да освободи единия зъб от заядливостта, наречена завист?!

Човечеството е навикнало – а Христос се опита да го отучи! – навикнало е да се извинява с грешницата, с грешника, с културата на миналото, със звяра в човека, или бестията, както ще каже Ницше. Навикнало е с тези неща, въпреки че му бе речено: Обичайте врага си! А защо трябваше дори да бъде и „враг“? Защото извинително е да приемете чуждата вина – така се улеснявате да я приемете за своя невинност. Къде е тогава ролята на това да обичате врага си; къде е и тайната, която казахме: служение без Себе си?! Как искате в отсрещния да видите събожник, след като отивате непрекъснато да шумите и да говорите против него?! Това ли е събожникът; това ли е онзи, на когото трябва, когато можете, да дадете своята дреха, за да го облечете?!

За първи път поставям пред света, а и пред личното ви битие: Научи ни чуждата вина да не приемаме за своя невинност! Това е голямата идея за събожника, не принудителната сила да обичаш враг. Не е расовият принцип, че той не е в твоето покръщение, не е тотемът, който е на другото племе. Това е събожникът, който ни дава основание, че не можем чуждата вина, с която си измиваме ръцете, да приемем за своя невинност. Ако той има вина, нека я нахраним с енергията на горивността, за да израсне доброто, а не да търсим недостатък. По този начин да смъкнем дрехата на грешника. Тогава ние разбираме съвиновността и не бягаме в невинност. Така и като личности, и като изживели колективната отговорност, и като Мирови необходимости ние създаваме свят на взаимна отговорност пред олтара на Онова, Което е казало: Да сътворим човека!

Във втората потреба на личната ни осъществимост стои следното:

  • Позволи ми [ни] да живея [ем] потребата от своя събожник!

Ние не сме отработили механиката, магиката, трапезния хляб да го живеем. А тогава, когато сме поискали своята легитимация, трябва да знаем, че тя винаги е един промит негатив на този, когото сме наричали в миналото враг. Ние сме изходили пътя на онова, което е наричано враг, неудобен, какво ли не, а сега е един промит негатив на един събожник. Това е магиката във вътрешната ни лаборатория.

Приложното състрадание, станало милосърдие, е потреба да живеем със своя събожник. Ето великото тайнство! Тогава ще видим нещо изключително – че всички морални таблици ще трябва да бъдат отново дефинирани не, а отново енергитирани с друг разряд, с друг волтаж на Божията човешка енергия. Това е родената необходимост. И тя можеше да бъде казана само в Учението на Мъдростта. Христос си позволи да помоли битието на човека да премине не във вражда, а в любов, обич към врага; Той си позволи да поиска съвършенство, защото, когато им каза за Своята божественост, бе упрекнат като богохулник и разпнат. Сега няма место за страх от събожественика, страх от това да изведем Човешката си божественост като дарение на Божията човечност. Затова казвам, че всички тези таблици, които правеха културите, а се извеждаха от религиозните Учения, ще трябва да се метаморфозират, защото ще повторя: досега религиите се правеха от добродетели, но вече те са от знание.

Ето как може да се приложи Мъдростта и затуй Посланието е кръстено Послание на Приложната Молитвеност. Имате вече Книгата на Живота, която е олтарът, а ето ви и обреда: Позволи ми да живея потребата от своя събожник. Но трябва онова, което наричаме площадност, да го свалите, да свалите дрехата на улицата и да кажете: „Да, аз имам дом – в този дом е моят събожник.“ Понякога съм се възхищавал от това, което Христос с две думи е могъл да каже – не в безпощадността Си, а в прозрението Си как да наименува липсата на събожник в лицето на един Ирод: Кажете на тази лисица!, а на една цяла култура да заяви ясно, смело и чисто: Варосани гробници!

И третата лична потреба, която в безмълвна молитва можем да поискаме, е:

  • Роди ме [ни] отново за приложна молитвеност!

Отново – за приложна молитвеност! Раждани сме за какво ли не: раждани сме да крадем плода на знанието; раждани сме, за да послужим за утроба на бъдното поколение; раждани сме да изходим един голготски път; раждани сме да направим разпятие и да раздадем всичко свое; раждани сме за оная приложна правда, с която Христос направи съпоставка, за да се родим за прощение. Раждани сме безспорно и в път на осъществяване – именно за приложна молитвеност. Роди ме отново! Когато Христос казва на Никодим: Трябва да се родиш отново от Дух и вода, той пита може ли възрастен човек да се роди отново. Няма възраст на раждането – има будност, която е неговият знак! Ако човек тази будност не осъществи в едно свое земно съществуване, той не е роден за приложна молитвеност. Вие знаете как облякох с прозвище битието на тези, които следват Учението Път на Мъдростта – Деца на Деня. Една от най-отговорните приложности като звание, като потреба в пътя и като знак за достойно служение.

В „раждането отново“ стои йерархията на възземането, ескалацията на поведението ни именно за приложна молитвеност. Защото онзи, който правеше молитва пред тотема, имаше една приложност – да вземе хапка от него, за да се изживее в събожественост. Божеството бе вън от него; тотемът, наречен покровител, беше вън от човека. След това ние виждаме изповедника в храма с олтара (със завеса пред тайнството), в който отива и принася десетки животни, но не принася себе си. А ако имаше съзнанието, което довежда до Учението на Мъдростта, щеше да разбере, че този сътворен, който е от хиляди божества, когато го принасяш и взимаш причастието, взимаш себе си и принасяш всичко в Божеството. Тази йерархия липсваше.

Затова казах, че в необятното съзнание на човека се разхождат сенки на хиляди срещи, на хиляди поведения, на хиляди валентности. Дойдохме до формулата Приложна Молитвеност в Доктрината на Мъдростта, ведно с Основните Принципи, ведно с Нравствените Категории – онези добродетели, с които се изгражда Мировото съзнание. (Добродетели, давани като послания или като блясъци, с които са чертани върху камъните думи за морал, създали нравствени таблици на човечеството.) Приложната Молитвеност има може би също толкоз дълголетност, колкото самата човешка жизнена историческа пътека. Тя е бродила във всички времена и е създавала това поведение, което наричаме взаимност, дори тогава, когато се отричаме; потребност тогава, когато е най-нужно, за да можем да изградим отречената взаимност. Това се е наричало приложна култура в историята на човечеството, която е обучение, придружавало всяко дадено поведение и всяко отиване до олтара, за да намерим път за осветяване. Обучение! Или това, което в обикновените религии наричаме обреди, в категориите на посветените наричаме посвещения; това, което наричаме големите церемонии, или онази обреченост, каквато сибилската институция е изграждала, за да направи жертвената девственица в служение на храма на боговете...

Това е приложната култура и ние наистина, чрез тази голяма промяна в мирогледа на човечеството, сложихме в Доктрината Път на Мъдростта, ведно със другите тайни на принципите и добродетелите, сложихме приложна молитвеност. В по-голямата част на своето историческо битие хората са правили молитвена приложност, изхождали са от молитвата, но молитвите се сменят. Следователно, има основание да се дойде до приложна молитвеност, защото молитвата носи в себе си възможностите да осветява приложността, а не приложността, с която изпълнявате молитвеността, осветява. Приложността е чинно, на колене поведение, а тази велика тайна – молитвата, ще трябва да бъде направена с нейната вътрешна светлина. Не: „отивам да направя молитвена приложност“, т.е. отивам и правя молитва, а „правя молитва, заради светостта `и“ – това е приложна молитвеност. Тя е, която ви осенява.

Която и да е молитвата, когато ще отивате да я приложите, тя създава своя енергия и ви дава своя респект. Това е, което трябва да се знае – нейната святост ви респектира във формата на приложението. А другото е изключително удобно за тези, които не разбират светостта или със своята негодност правят несвещенност.

Приложната молитвеност има само една тайна – че е молитвеност! Невнятност, а не действие на ръката, не да вземеш едно агне и да го занесеш на някакъв олтар, нито да отидеш да пуснеш един гълъб и да кажеш: „Ето, Господи!“ Не е дори и в това да купиш едно цвете и да го поднесеш. Молитвеността е невнятност – безмълвна молитва! Исихастите наистина оставиха едно великолепно понятие, въпреки че недобре е превеждано, защото и неточна дума са сложили – „мълчалива молитва“. Елементарно неусещане. (Цели култури го повтарят в продължение на повече от осемстотин години.) Мълчанието е наложена воля, то е принуда, а безмълвието е вътрешно съзерцание. И затова така съм го превел – безмълвна молитва, молитвеност! Именно тук е голямата тайна.

Молитвите си отиват. И както знаете, в молитвата „Отче наш“ още преди около четиридесет и пет години съм сменил това, което там стои – Не ме въвеждай в изкушение, но избави ме от лукавия. Бог не въвежда в изкушение! В „Посланието на Яков“ глава първа, стих 13, изрично е казано, че Бог никого не въвежда в изкушение и Той Сам не се въвежда в изкушение за зло. (И официално писмо писах тогава, и разговори имах. Търсят начини да докажат, че това не се разбирало като изкушение...)

Има вече и нещо ново – това е, че не отивате молитвата да правите пред друг олтар, освен вътре в себе си. Правилото, което трябва да има човек към своята олтарност, това е само смирението, за което съм казал, че не е обидило нито Господа, нито съдбата! И затова, когато с години наред са искали да дам някакви обреди, да дам някакви обвързвания, аз винаги съм отказвал, защото обредът е най-лесното облекчение да спреш да учиш. Обредът се прави вън от човека и той се удовлетворява. С него си съставя култура на изповеданието, с него спира да съществува в битие или като Мирова необходимост.

И представете си какви са добродетелите! Цяла Европа се люлее в идеология „тълпа“. Социална група „тълпа“ няма вече, както в Рим – „Хляб и зрелище“, но има тълпа на идеология – фундаментализъм, расова жестокост... Мюсюлманите хвърлят камъни, за да изпъдят дявола. Аз не мога да си представя по-обидно нещо като еманация на мислене и поведение, което отива горе. Как се канализира и в същото време накамарява астралната безумност, която се извиква след това като психология на насилието, като идеология на терора! Защото това е жестокост – когато гневът ви хвърля камък срещу сатаната, а той беше Луцифер, т.е. светлина. Няма зло, има нееволюирало добро! Какво го направихме, къде го пратихме? Светът в Третото хилядолетие наистина живее с безумието на тълпа, само че тя не вика „Ave, caesar morituri te salutant!“ – „Здравей Цезаре, отиващите да умират те приветстват“, а: „Здравейте живи, ще ви направя мъртви!“ И затова казах: В Третото хилядолетие олтарът на Учението Път на Мъдростта не е вън; сатаната не е вън, книжникът и фарисеинът не са вън – всичко е вътре в човека!

Приложната Молитвеност в Учението Път на Мъдростта не е да ядете тайнството, което е евхаристия вън от вас. Макар че Христос подсказа: Който яде Мене, яде божествеността си – Този хляб е Моето тяло, това вино е Моята кръв. И Той до какво доведе – в битката на Разпятието одухотвори материята. А сега великата тайна на тази съпричастност за приложната молитвеност е вътре у нас – олтарът Книгата на Живота. Там Бог е писал с Диханието Си, а ние сме дописали чрез Човешката си божественост Книгата на своя голготски път – личното битие. Ние сме направили своето социално битие, когато всяка нощ и всеки час можем да вършим разпятие – заради голямата жертва, наречена отваляне камъка на гробницата, заради Възкресение, а след това и за Единосъщие. В много религии вие ще намерите троични богове, но те не са единосъщни – Единосъщието е в културата на Христос, и то е една идея за приложна молитвеност, която ни вещае Синове Божии.

Другите съпроводи, които това Послание ви даде, са именно Светите Евангелия, които наистина съхраняват онова, което Учението Път на Мъдростта извежда, и известни параграфи от Агни йога, която е култура на един по-висш ментален свят. (Техните страници посявам като белег за приложна молитвеност.) Не е проблем дали е потреба. Много пъти съм повтарял, че при посветените има едно правило – човек може да стигне и най-висшето си посвещение, но ако една шупличка е останала някога, когато е бил в усвояване на по-предишните добродетели или ценности, която носи риск (както една пробойна на даден кораб или параход), връщат го, за да се освободи. Понякога онова, което нарекох нееволюирало добро, ви идва като светило, за да ви обезспори в съмнението.

Само тогава, когато слънцето ви даде достоверност, но ви посочи и преходност, можете да кажете: „Да, аз се освободих чрез Човешката си божественост като осъзната Божия човечност.“ А Приложната Молитвеност в Мъдростта е предпоследната страница от приложната култура на човечеството, където в необятното съзнание на човека се разхождат сенките на културите!

Учението на Мъдростта не е услуга,
то е Път на откровението!

[1] Толев В. Алманах Послания на Планетния Логос, 1976-2001 г.

[2] Битие 1:26.

[3] Ботев Хр. Моята молитва, Том 1, Бълг. писател, София, 1976, с. 58.

[4] Вж. Иоан 19:26-27.

Нур 2020
НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993
Нур 2021