Зареждам...
Социалната потреба на свобода от съдба

Социалната потреба на свобода от съдба

Свобода от съдбата е да бъдеш!

В Посланието на Живототворчеството[1], с което 2000/2001-ва година ни дари, бе казано: Освободете съдбата от Пътя на вашата еволюция! От този щедър дар, в обучението ни съдбата стоеше на преден план и ние видяхме, ако мога така да кажа, Живототворчеството под нейния сърп. Видяхме, че тя е, която, вдигайки своята еволюционна ръка, създава възможност за свобода, в която човекът бог в развитие може да усвои големите тайни на Откровението на Духовната вълна на Мъдростта и във взаимност със своите събожници да приложи нравствената му повеля да бъде, а не да има.

Ако някой проследява тайните на Учението на Мъдростта, които са живи скрижали във всяка ръка, ще види, че именно тази тема: „Социалната потреба на свобода от съдба“, е най-необходимото, изведено сам`о за себе си – causa sui. Ще види, че в Посланията на Планетния Логос през последните няколко години се захранва тази голяма идея за свобода от съдба.

Така още за 1997 година поставихме повелението: Не търсете спомен за човека... Не търсете спомен за човека, защото: живейте с динамиката на Деня – бог в развитие.[2] А когато трябва да прави Живототворчество, искаме да го освободим от съдба, защото човекът бог в развитие е една реалност в културата на Мъдростта и е съсътворител.

Аз зная, че няма къде да намерите такъв скрижал. Казвам това заради отговорността, за която говоря, че социалната общност е идея на структура с отговорност, а човекът е с право на убеждение и морал. Това е тайната на тази тема и в нейната виделина трябва да направим преценка.

Твърдя, че личността е свещена, не институцията, защото личността е, която може да даде свещеност на институцията. Личността има, както казах, право на свое убеждение и необходимост от морал, институцията – право на своето структурно присъствие и необходимост да носи отговорност. А съдбата е, която трябва да ги обслужи. Тогава възможно ли е човекът, който трябва да бъде освободен от съдба (но с убеждението си и морала си), да прави дела, които го правят свещен; е ли институцията в състояние да поеме спиране на съдбата, без да се лиши от еволюцията на историческата необходимост или на това, което даден исторически момент налага?

Безспорно, личността в дадени моменти може да играе месианска роля, а обществото, освободено от съдбата на довчерашното си, да облече с доверие онова, за което нищо не знае. Но месианството е важното – то е, което създава в социалната реалност, неизбежната необходимост.

  • Само месианството може да освободи от съдба!

И затова е тази голяма идея – Не търсете спомен за човека, казана за 1997 година. За 1998 година пък ви казвам в Посланието на Изобилието: Живейте с гласа на Съдбата, а не с ехото![3], а за 1999 година ви давам и идеята за Служението – служение без Себе си: Мъдростта не повелява, тя ви волеизразява..., тя ви освобождава...[4]

Ако човек беше си откраднал от всички тези изливи (в продължение на години) по един ред, уверявам ви, че нямаше да има гроб, от който да не възкръсва! Трагедията е обаче другаде – че не им се иска на хората да възкръсват, защото не са се изживели като личности на себичното величие.

И така, след идеята на Служението – Мъдростта не повелява, тя ви волеизразява в потреба на Осъществяване..., какво дадохме за 2000-та година в Посланието на Присъствието? Кажете на човечеството къде е храмът на Мъдростта и защо новият олтар е Книгата на Живота.[5] Книгата на Живота – съзнанието на Бога, налистена от хилядите богове, които са у нас! Там казахме нещо изумително: Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях – Възкресението!

Ето голямата тайна. Това не са фрази, това са енергии! Великите центрове на Кундалини у нас. Някои правят упражнения; на други даваш готова трапеза, а те не знаят да ядат!? Да не си послужа с поговорката на султана, когато младотурците[6] решили да правят преврат, за да имат власт. Султанът ги кани на една дълга маса, пълна с най-пикантните за тях ястия, и оставя на всеки лъжица, дълга един метър. И който рече да вземе, удря другия и не може да яде. Тогава ги завежда в залата на старотурците – същата трапеза, същите еднометрови лъжици, но този от едната страна с лъжицата храни онзи от другата. Идеята за социалната даденост като морал на личността – ако ти не храниш другия, ще те удря лъжицата. Това е социалната истина!

Посланието на Присъствието предостави и обръщението: Поискайте Мъдростта да каже къде е новият храм и кой е новият олтар! Виждате ли каква градация идва в Приложната Молитвеност (както добре го казахме – молитвеност, не воля) на голямото Учение на Мъдростта! Затова в Посланието на Живототворчеството поставихме ясно проблема за свобода от съдба – Освободете съдбата от Пътя на вашата еволюция. Такова предизвикателство можем да си позволим, защото знанието ни не е съображение и защото Пътят ни не е само потреба, а жертва. Човекът може да бъде бог в развитие само тогава, когато има личен кураж и готовност за социална жертва. (Това е, което прави физиономията и на държавата.)

Тогава възниква един много странен въпрос: имало ли е в историята на човечеството моменти, когато цели народи са освобождавани от съдба, за да нямат и бъдещо битие? Това не значи, че еволюцията им е привършена – тя продължава, но в пазвите на други културни дадености. Така че има народи, които бяха освободени от съдба, защото в края на краищата вие знаете, че необходимостта от съдбата е тя да обслужи еволюцията и тези народи не бяха освободени от еволюция. Кои са предпоставките за това е отделен въпрос. Вземете едни вавилонци, вземете акадите (с които ние, прабългарите, сме имали срещи навремето), вземете шумерите. Ще видите, че те бяха освободени от съдба, защото не носеха потенциални възможности за други култури; те като еволюция продължават в съзнанието на онова, което се пренесе на следовници, но като съдба – не. Като съдба дори един културен Египет бе спрян; като съдба в една тенденция, която отива далече от голямата вътрешна тайна, една Елада бе освободена. Но още е предоставена известна енергия на Индия, въпреки че разпиля големите тайни с едно евтино обучение и с една кастова система. Затуй ще продължават да се къпят в Ганг, затуй от тези един милиард един милион работят за култура, а другите продължават в своето изповедание. Но то не е еволюция, а верига на съдбата, оправдавана с това, че един шудра трябва хиляди, хиляди години да се преражда, за да стане браман!

Така ние поставяме един основен въпрос – от какво трябва да се освободим в края на краищата.

  • Човек трябва да се освободи от властта на Сътворението!

Защото Сътворителят сложи в идеята на подобие Боговластие с една единствена цел – да видим изведен бъдещия Бог. И личността тепърва трябваше да прави общество – трябваше от себе си да изведе социална даденост. Човекът като личност получи име – Адам, а като социална даденост стана мирова памет (даде имената на живите твари). А Ева бе първият знак на личния морал в убеждение човекът да ражда, за да може да прави социална общност. Това е жертва! (Затова казвам, че служение е необходимо – а то е жертва.)

И тръгна процесът на развитието – вложи се поведение, което ползва енергиите на развитието с тенденция, наречена съдба. По този начин ние изграждаме Адам, в който стои бъдещият Бог. Там, в Сътворението, е дадено: и образ, и подобие; и Боголичие, и Боговластие. Ето как се открива една неизбежна дълга пътека на еволюцията, която ви определя правото докога ще осъществявате Боголичието и откога – Боговластието. Тогава идва това, което Учението на Мъдростта постави пред света, който нямаше Доктрината на йерархия на Духовните вълни. Затова една съвременна социология не е обидна, когато говори истини.

Навремето един български доцент по социология (доц. Тодоров), даде много интересна характеристика в тезата за класите: Няма буржоазна класа, има начин на живеене – този от пролетариата, който знае да живее с това, което дава една характеристика на буржоазията, той не е пролетарий. После при социализма разбира се, тя стана не само класова – тя стана врагова.

Още по-странна е далечината, в която за кастите идеята за съдбата е сложена в принципа на прераждането и закона на еволюцията – кармата е, която ви определя. Това, което, за съжаление, и официалните учения, и религиите моделираха – сложиха предопределението. А без консумиран живот кой ви дава предопределение?! Идеята да знаете е част от консумиране на живот – вие взимате плода, за да събудите знание.

Ето защо, когато става въпрос каква власт е предоставена на човека в Сътворението, казвам, че му е дадена властта да води битка, за да изведе бъдещия Бог. Оттук започват вече всички еволюционни процеси, с които ние ще трябва да дойдем до положението, когато безсмъртието в идеята на възкресението ни дава основание за Единосъщие. Така в голямата идея на Сътворението е сложена тайната (не е важно, че бе обявена за грешна), която се нарича добродетел – влезе властта на добродетелта. Внася се в Учението на Правдата разделянето, защото трябва да създадеш добродетел, която е двубоят между Дух и материя; разделяне, наречено добро и зло – познание, което боговете са пазели за себе си. Така както в книга Битие, глава 3, стих 22 е дадено: „Ето, Адам стана като един от Нас, да познава що е добро и зло...“ Цялата тази култура с хилядилетия върви в Книгата на нашата Земя. Защото не може да изградите социална общност без добродетел. Представете си колко много енергии са влагани в битието на човека, за да съхранява социалната даденост! А това са енергии, с които съдбата в услуга на еволюцията (а не еволюцията да услужва съдбата!) работи, за да изгради онова, което се нарича Адамов път с Адамови чеда. Докато дойдем след всички други култури, през които сме минали, до положението, когато Учението на Мъдростта за първи път ще снеме една от горните дрехи – за да бъде освободен оня бъдещ Бог, който е вложен в Сътворението – с няма зло, има нееволюирало добро. Трябваше да се извърви хилядилетен не – милионен път, за да се дойде до тази идея за свобода от зло.

И така – свобода и от властта на добродетелта, за да се стигне до момента, когато можем да кажем, че в тайните пазви на Учението на Любовта чрез Откровението, което е последица на завършен живот, има идея за ново небе и нова земя – за нова социология: нова социална зримост и нов социален път. В пълна вътрешна съсредоточеност, човек започва да чете от своята Книга на Живота първата азбука на събожника – човекът бог в развитие. И тогава идва енергията, която нихилира обучения човек, за да изведе посветения. Ето как се извършват великите посвещения (дори на самите фараони с онези дванадесет светилника) – със събуждане на вътрешна будност. Но тя е трябвало да бъде наложена като глед, защото човекът няма всичките пипала, всичките антени, за да усвои вътрешната енергия, за да освети и да направи Книгата на Живота свой олтар.

Учението на Мъдростта, казвайки че смъртта е една от големите добродетели – защото тя води към безсмъртието, постави олтарното ни моление не вън от нас, а вътре у нас – постави за олтар именно Книгата на Живота. Тя е налистена с всичките култури, през които сме минали; тя е безбройните редове по отношение добродетелите на културите, които Ученията и Духовните вълни са оставяли. А знаете, че говоря за три Книги – Книгата на Съществуванието, Книгата на Акаша и Книгата на Живота. Тези три царства са същината на човека, който, когато дойде до Книгата на Живота, е свободен от съдба. И колко логично всички богини на съдбата, заедно с боговете на цялата култура на митологията, се прибраха в музеите; вратите на музеите са така заключени, че енергиите на богините са безсилни. Защо? Защото еволюцията е във вътрешната плът! И когато трябва да мине йерархията на Учението за Правдата, йерархията на Учението за Любовта, сега йерархията на Учението за Мъдростта, тя ще освободи боговете и те ще си останат само каменни статуи. Никой не пита човека, когато му се отнемат тези каменни статуи, колко болка изживява... Оскърбен ли е някой? Не каменното божество, оскърбен е човекът, който го е имал за бог. Но идва йерархията на културите и оттук – бунт срещу съдбата. Защото всяка една нова култура е един бунт!

И вече в Учението на Мъдростта, след като бе дадена културата на Възкресението, която е култура на свободата, събожникът става социална формула. А културата на съдбата е култура на страха – съдбата си послужи със страха. Защото именно културата на страха роди богините на съдбата, за да оправдае себебожествеността на едни и смъртта на други. Богините на съдбата ще ви отсъдят, уж със задача да ви облагородят, а вие живеете повече с ужаса, че има такива горгони, отколкото с провиденцията, че сте бог в развитие. Това е страшното!

Представете си всички тези енергии от момента на Fiat lux до момента на Възкръсналия, който може да каже, че най-същественото е да бъдеш! Да бъдеш – екзистенцията, Fiat lux в образа на едно ново знание. Не да имаш добро и зло, не да имаш любов, а да бъдеш – това е в Учението Път на Мъдростта, това е прощение с всичко!

  • Свобода от властта на съдбата е да бъдеш!

Само „да бъдеш“, а не да имаш, може да спре и разруши кармата и прераждането. Тук е осъзнатата мъдрост, която надмогва съдбата; да можеш чрез ново небе и нова земя да създадеш една нова социология, която Учението на Мъдростта преподава. Това е да създадеш идея за социологията, че човекът е свещен. Тогава общността сама за себе си `и, както казвам, океан – единен в голямата идея на Единосъщието, защото няма океан без милиарди капки, както няма и човек без милиони богове в себе си!

Тогава наложителна ли е, неизбежно необходима ли е една такава социална потреба за свобода от съдба, след като дадохме, че тя е един зов за обожествяване; след като дадохме, че тя е една енергия, с която си служи еволюцията; след като дадохме че тя лежи като историческа необходимост и като духовна йерархия? Или тя е някакъв примат на логичното мислене? Не, никога! Голямата тайна за свобода от съдбата като социална необходимост е, че социалността е безбройност на свещеността, наречена човек. Всичко друго е услуга, на която трябва да благодарим. Услуга, от която се оплакваме, че ни е създала страдание; която ни е поставила смърт и говорим, че умираме, а не знаем дори как можем да платим услугата смърт, защото тя е най-нагледната необходимост в лоното на безсмъртието, в пътя на Възкресението.

Така ние вървим от онзи Адам, който беше изгонен. Но след като знаем, че Раят е Мисловното поле, защо тогава да не бъде изгонен?! Нека го изведем – и никак не е страшно, защото Бог никой не може да махне от нас. Но това е именно страхът навремето, заради който се каза: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец, вместо: Бъдете божествени, както е божествен вашият Отец. Това трябваше отдавна културата да даде, но социологията на юдеите беше социология на Правдата: Бог е ревнив, децата Му – грешни. Затова дойде социологията на Любовта – грешните се наказваха, но Христос учеше на прощение. Хората обаче нямат куража да бъдат богове – имат смелостта само да бъдат научени, че трябва да обичат другия, но той пък бил враг... Затова първото звание на Децата на Деня е, че те са събожници в своето приложение на взаимност, вместо насилената воля да обичат враг! Така сменяме ритъма и създаваме социално роднинство. И всички тези сблъсъци са вътре у нас. А голямото умение е в прозрението или в харизмата си човекът да каже: „Богове ще умират, но Бог ще остане!“ Тогава ще видим, че и кармата, и прераждането ще бъдат отгонени заради това, което твърдим: Истината освобождава, но само Свободата дава Живот. В Истината ще има Богоживот, но в Свободата – Живот в Бога!

Много, много са големи преходите, с много потреби – с тези пътища да одухотворявате материята, с този благослов: Това е Моят възлюбен, в Когото е Моето благоволение, който обикновено дава първия знак за божественост.

И тогава можем да разберем, че наистина свободата е една енергия, която даваме на другия. Защото свободният не може да има измерения за ограничение! Затова казвам, че тайната не е в демокрацията, а в свободата. Не е във формацията, не е в социалната даденост, в която можете да кажете: „Имате право да гласувате...“ Не! В свободата! Свобода от философията, която ви дава идеи да оцелявате. Цялата философия и култура на човечеството са на оцеляването. И на Запад това е най-сладката дума: оцеляват – не се одухотворяват! Идеята на Мъдроста не е да оцелее човечеството, а да се обожестви! Това показва, че когато една социална реалност е налице с измеренията, които `и дават култура, ще трябва да `и се сложи един бацил, за да ферментира – бацилът на обожествяването, т.е. за свобода от съдба.

Съдбата е част от потребата за просперитет и звено от веригата на ограничението. Тя е и тласък, и спирачка! Ето защо търсим тази енергия да я освободим. Защото енергията, която съдбата предоставя, за да създаде хармония, нанася и беди; носейки радости, все пак тя е знаменател. А вие знаете – колкото и да е голям числителят, щом знаменателят е безкрайност, числото става нула. Това налага свобода от този знаменател-съдба в принципите и законите на прераждане, карма и еволюция, за да може чакащият Бог да бъде изведен, да не бъде поделяван от някакъв знаменател. И тогава тази енергия, която ние освобождаваме, или която Бог у нас освобождава, е енергия, която се дава на другия. Затова поставихме въпроса за служението, което се върши без Себе си, а не службата. Служение не само в своята историческа група, не само в своята национална даденост, а във Всемирното братство – битие в духовната общност!

Ограничението на собствената ни личност е ограничение, за да си послужим с посредствеността, необходима в дадени етапи. Но служението е свобода точно от тези ограничения, за да можем да предоставим на Духа тайната да вести Това е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение! И тогава именно Боговластникът започва битка за своето себеосъществяване. Защото Богообразът е направил своето като легитимация на историческата даденост – като биологична форма и като съприкосновение на вътрешния олтар с безнаименованото Божество. В тази своя голяма историческа пътека той сменя имената на божествата от тотемите до Моят възлюбен Син.

Една от големите култури на оцеляването, в нейната принизена човешка даденост, е да се напътиш към оракула и социалната реалност трябва да намери свобода от това. Там, на Делфийския храм, пишеше: „Познай себе си...“, но хората не търсеха себе си, те търсеха оракула. Това разминаване между храмовия надпис и социалната словесност... Вместо себе си те търсеха жертвопринос вън; търсеха олтарно моление за опрощение, вместо онази голяма, велика катарзисна жертва вътре у нас – Аз давам Моята кръв, която е идеята на Новия Завет; Аз правя жертва, която е Възкресение, Възкресение, което е вечен живот! Защо? Защото човек търсеше утешение от внушения му страх, че е грешен.

Формулата на внушения страх направи олтарите на поклонение и оракулското тълмене тайната на човека. И хората в по-голямата си част нямаха знанието, че щом гръбнакът ни не е хоризонтален, Кундалини работи, т.е. Боговластността, внесена у нас, може да ни дава откровение. А има битка между мисълта и откровението. И когато гръбначният стълб става вертикален, в опазване на човека природата му слага там охранението на два канала, които го пазят заради светостта. В природата няма непредвидливост, има събудена отговорност, защото тя в целостта си е институция, а в приложението си е личност.

Човечеството е наситено – и от лични, и от социални формули: пророци, сибили, риши, авгури, оракули... Но те не могат да минат границите, не могат да минат булото на съдбата. Само Христос можа да го мине. И затуй никъде не е казано, че Той прави пророчества.

Съдба? Ще си отиде! Проблемът е личността, когато бъде облечена в една авгурска или пророческа тайна, да намери пътищата за личната си свобода, за да дойде онова, което е в социалното предназначение: Аз работя, както работи Моят Отец – в една социална или в една духовна общност. Именно в този смисъл идеята за свободата е енергия, която даваме на другия.

На извора не е потребно задържане на водите му, а услуга на ония, които са наредени в неговата поточност да пият. И тогава не се затлачва! Това е идеята за свободата и личността в жертва, личност свободна от съдба; това е да дадеш на социалната реалност живата вода, както Христос каза на самарянката. Ние ще трябва наистина да спрем в съзнанието си потребата да се задържаме в гадание, за да тръгнем към прозрението или вътрешното откровение. (Приносът на жертвите като идея на гадаенето е пак в границите на съдбата.)

Социалността носи бремето и на личности, заради които, когато нямат убеждение и морал, идва диктатът на малкия в идеята на големия; идват парадоксалните фрази, станали нарицателни, като „баща на народите“ – „татко Сталин“. Ирония, но реална – една цяла социалност живя със съдбата и убеждението на един „баща“! Разбирате ли какъв е пътят на човечеството в неговото социално влачене?! И тогава Сенека е прав: Когато не щете да слушате съдбата, тя ви влачи! (А тези, които не искаха да слушат Сталин, влачеше ги Гулаг...)

Ето с какво хиляди духовности живееха в една социална реалност. И искаме прозрение, искаме морал... В кого? В Рузвелт, в Чърчил?! Да не говорим за другите. Това всичко е в душевността на милиони човешки същества! И се учудваме днес, че и тук имаме такова колосално поражение. Но то е нахранено вече от една харизма: „Повече морал!“ Не е важно дали наистина ще видим този морал, но това, което казах – енергията за свобода храни другия. Тази харизма е енергия за свобода срещу онова, което беше, срещу една социология на непрозрението на националната ни общност. А това е социология на континента, социология на планетата.

Така че, когато човек иска да има прозрение наистина ли Сфинксът ще проговори, трябва да знае тайните му, защото Сфинксът е смълчана воля и оверижена мисъл. Затуй го няма Египет като култура на миналото – не бяха прозрели.

В мирогледна широта трябва да се гледа културата на социалността – под ведомството и знаменателя на съдбата и под крилата, които трябва да ударят във въздуха и да ни отдалечат от лабиринта, както един Дедал. Светът е пълен с образци, със символи и знания. За съжаление, умът направи сушилня за духовности.

А можем ли да правим общност без наличието на Бог – изгонен от нас? На базата на кое – на съображението? Да, това бяха първичните общества. Но и те, в знак, че не са съгласни само върху безбожие да се изградят, си направиха тотеми. Тогава тотемът се оказа, че е акумулатор на енергиите за божество (а и друга енергия, на божество с друг разряд, не можеше да бъде понесена). Така постепенно се изгражда голямата среща, срещата на Голгота – между черепа на Адам и кръста на Христос, между сътворения и Родения. А на сътворения дадената привилегия да ражда беше, за да създаде първата форма на социалната даденост. Представете си само колко необзорна е голямата тайна на Сътворението в идеята на едно Единосъщие!

Свободата от съдба е свобода от лична себичност и трябва да я направим социален принос. Този социален принос е вече свобода от социална себичност, която предоставя на всекиго това, което може да се каже „право“. Свобода от социалната себичност е онова, което си разменят хората – „Този е сектант, онзи е еретик; този е от еди-коя си партия, онзи е еди-какъв си...“ Голямата идея за свобода от социална себичност е една необходимост. А това може да стане тогава, когато надкрачите съдбата. Тя, от едно свое състояние, може да бъде отведена в забвение от Мировата ръка, за да предостави на еволюцията възможност да даде нови тежнения в изкачването на човека бог в развитие. Свобода от този зрим теогон до голямата идея на Възкръсналия! Така една Голгота е свобода на човека от себе си. Тя е образ на социална жертва, една социална пътека на свобода от съдба.

Това е голямата социология на Третото хилядолетие. А човечеството ще се лута. Когато е пътувало без компас, е имало звездоброене; сега, когато има компас, се извинява, че звездите са го подвели!? Трябва да се отучи от навика да се извинява и да предостави прозрението си като знание!

Когато Учението на Мъдростта поставя идеята за миналото, то казва, че не можем да правим бъдеще, ако слушаме ехото на съдбата. Гласът `и трябва да чуем! А това вече може да създаде идея за себесъдба, а не подведомственост.

  • Себесъдбата е идея за свобода и право на лична жертва!

Тогава историята спира да прави човека, а човекът започва да прави историята. Затова Мъдростта е една социална и историческа даденост; затова казвам: Не оставяйте съдбата да ви прави, вие правете съдба! Ето това е себесъдбата – когато сте се освободили, за да правите бъдеще, вместо да живеете под знаменателя на миналото; под знаменателя на една безизходност, която миналото ни остави в табуто да сме божествени.

Христос даде божественоста в голямата Си идея, но само като убеждение и воля на личността: Този хляб е Моето тяло и който Ме яде, няма да огладнее; това вино е Моята кръв и който Ме пие, ще има нов завет, защото Аз съм Възкресението и Вечността! Къде отидоха тези формули?! Да се направи евхаристия, да си пийнат там отделно и с това да завърши цялото богослужение, а социалният член да прави пости и да взема с трепет, че ако не е готов, се самоосъжда. И там, в църквата, една фраза съществува: „Со страхом Божий!“ Защо не само с радост?! Защото иначе няма как да плашат човека, няма как да го направят подвластен: „Ядохте познанието и станахте смъртни!“ Да, а онези, които бяха обявени за безсмъртни богове, ядяха собствените си чеда – Кронос си ядеше чедата! А Бог Отец каза на Сина Си: Седни от дясната Ми страна! Ето как се разминават културите – затова е оная баналност да се направи един парастас, да се изпеят едни Василиеви молитви, че ви спохождат грешни мисли и някакви сатани...

Разбирате ли идеята на преднамерения порок – тогава когато някой има познание или когато невежеството е употребено за „знание“ – за да имаш подвластени, както го направи Моисей. На закона на гражданина подчинението е в размера до бунт; на закона на божеството подчинението е в размера до обезличаване! Това е голямата тайна. И точно това направи Моисей – за да създаде социална общност, обяви рода човешки за грешен, че иска да знае. И никой няма кураж... Разбирате ли как веригата на страха и богините на съдбата възпитаваха развитието на човека?! „Со страхом Божий!“ Затова дойдоха идеите за изкуплението, за спасението, за разкаянието. До такава степен това е враснало в нас, че дори когато отидеш да вземеш причастие – „ако не се разкаеш, причастието ще те пояде“!? И търсиш свещеността вън от личността. Христос се опълчи и Го обявиха за богохулник, разпнаха Го. (За радост на невежеството – „Осанна!“ и „Разпни го!“.)

Това са големите антитези, с които е разкъсвана гръдта на човечеството, понеже никой не посмя да свали булото от богините на съдбата, да създаде една социалност, която иска съжителството да бъде служение. Мъдростта не подчинява! И Христос даде тази тайна: Докле съм в света, светлина съм на света!

Ние наистина трябва да потърсим едно – че идеите на изкуплението и спасението са предмет на личната ни посветеност. Защото те не са социална реакция за самосъхранение, а лично битие, продиктувано от страх. Това е голямата разлика. Посвещаваните именно на това ги учат – да нямат страх, защото преходността на смъртта е в тяхната власт. И точно тук понякога се спирам върху онова, което един народ като нашия в своята голготска идея за свобода от съдба-робство писа на знамето си – „Свобода или смърт“. Колко проницание! Атинянките изпращаха на война с „Умри, но победи!“, спартанките обаче казваха „Върни се победител!“. Две култури. А ние сме искали „Свобода или смърт!“ – изключително прозрение! Знаели сме, че смъртта е преходна и че свободата е живот.

Сега вече не бива да казваме „свобода или смърт“, а свобода без смърт, защото смъртта като добродетел създава безсмъртници. Голямата идея на „свобода или смърт“ е свобода от съдба, която ни е отредило едно социално историческо време, наречено робство. И понеже сме имали енергията на свободата, която храни другите, логична е тази формула – за да се убие страха от смъртта, слагали сме свободата. Българският народ в своята вековност правеше съдба, за да даде възможност Европа да се осъществи в ум – това, което никой не прецени. Ние имахме една голяма идея в името на бъдещето, която ни дава вече възможност да разрушим и карма, и прераждане. И точно тук Учението на Мъдростта предостави в големите си знания демонстрацията на Преображението като изживяна карма, като идея, която ви въвежда в разпръскването, в нихилирането на съдбата. Така че при културата на Мъдростта – свобода с безсмъртие, без смърт.

Безсмъртието е социална идея и битие, осъзнато като лична потреба! Ето как ще се смени онова, което е било устойчивият знак на националното ни битие – гордостта, че знаем да мрем за свобода. Трябва да се смени! Но гордостта винаги трябва да бъде запазена, унижение е горделивостта. Гордостта е добродетел, горделивостта е порок – да се изживяваш в нещо, което нямаш. Да нямаш прозрение и да обличаш недоимъка си с пророчества: „Защото вярвах – затуй ме измамиха!“ Не! Вярата не мами, ако не е съображение. Спекулативността не е приложно мислене, нито далновидност, защото категориите в спекулативното мислене могат да подмамят. Вяра, която е имала съображение, винаги лъже. На това нещо трябва да се научат хората и не могат евтино да се извиняват: „Моята вяра ме излъга!“ Вярата в нейната чистота – олтарна или неолтарна, не лъже. Когато някой има съображение в упражняване на вярата – да стане господар, тя наистина лъже. И тя е, която може да не ви даде достатъчно поведение на личен кураж, който трябва да приложите като социална смелост. Когато ви липсва социална смелост, тогава търсите евтино извинение, че някой ви заблуждава. Разбира се, че най-напред личната ви вяра. „Вярвам, защото е абсурдно“ – рече древният. Не каза: „Вярвам, защото имам съображения, че вярата ще ми даде блага“ – такава илюзия няма! Това е трагедията на социалните и религиозните водачи и на различните маги, които са тръгнали да правят това или онова (никой не може да ги осъжда, но не може безрезервно да им се вярва).

Когато искаме да говорим за хегемония на идеите на Мъдростта, те безспорно в себе си крият голяма разлика с приматната логика, с която работи светът (с идеята за оцеляване) и заради която още има пъплене. А идеите за самосъхранението и оцеляването са най-обидните. Но в еволюцията – неизбежно потребни. Навикът, който може да състави идеята на самосъхранението, е бил много полезен, но след това той става бреме. Страхът като форма най-много е хранел идеята за оцеляването, а оцеляването е правило най-много исторически престъпления – то оправдава всяка жестокост. Защото никой няма тенденцията, че жертвата – лична или социална, е енергия, която храни национален, исторически или миров дух. И точно тук е голямата тайна – че когато освобождаваме човека или социалната даденост от енергиите на съдбата, ние привнасяме на Мировата даденост, на ония големи общности на Небесните светове, както го казва и Христос. (Даваме енергия, за която винаги говорим, че трябва да благодарим на земята, но аз казвам, че идва време, когато тя трябва да благодари на човека в тази голяма взаимност.) И точно тези висши божествени светове чакат енергията на човека – божеството в път, освободило се от тласъците на еволюцията. А голямата битка в еволюцията ни започна, когато гръбначният стълб от хоризонтален стана вертикален – тогава Кундалини започна да работи, тогава човекът стана бог в развитие. И само Кундалини може да изгори статуите на съдбата – това е битката между оцеляването и живеенето.

Във великата тайна – социалната потреба на свобода от съдба, имаме образци. Траките ни оставят една голяма идея – идеята за човека Залмоксис, който е бил и роб, и жрец, и цар – идеята за универсалната потреба. Оставят и един голям урок на потомството – през три години да пращат горе по един посветен да помага като го убиват. (И то със специално тържество, със специална церемония – на шишове го принасят в жертва, за да дава след това благодат.) Вижте колко добре са знаели, че Универсумът трябва да дава енергии! И какво съзнание – това, което народите в своите митологии нямаха; нямаха горе – Небеса, имаха само долу – преизподни! А траките пращат горе в застъпничество за доброто на своя народ. Още тогава са знаели, че в Небесата трябва да пратиш гениалния, трябва да пратиш св`етия, трябва да пратиш посветения.

  • Освобождаването на социалността от съдбата е идея на мировата жертва, която културите отреждат чрез религиите!

И траките я намират в лицето на посветения, на гениалния, а това е една голяма идея на себесъдбата! Така докато един Маркс казва „Пролетарии от вси страни, обединявайте се“, траките искат: „Гении, идете в жертва за Всемирността и за своя народ!“ Кой друг да ги научи?! Ако марксистите бяха казали „Гении от вси страни...“, представете си каква култура бихме могли да изковем! А те обратното – пролетарии, оскъдност в мисленето в защита на благоутробие.

Затова е наложителна и потребна социалната тайна да се освободим от съдба. А виждате, още се носи импрегнацията на „пролетарии от вси страни“. Не е проблемът за оскърбление – не, иронията е по-страшна! Защото човечеството почти два века се влачи в тази надирност. (Когато някой не върви в ред, народът има едно звание: „Той е, казва, дирно колело!“) А страшно е в социологията, когато милиони същества правят това влачене в тази хегемония, както казах, на примата, на приматната логика.

Колко култура е нужна, за да може институцията да е за човека, а не той да е под обработката `и; да може така, както Христос каза в очите на юдейте: Вие искате да спазвам съботата, но съботата е сътворена за човека, а не човекът за съботата! Каква енергия Той даде за свобода! И какъв социален не, а личен кураж, за да създаде социални добродетели: Аз ви го казвам... – Ти, богохулникът!? Представете си тези велики мъки, които изживява социалният организъм, за да роди една харизматична личност, която да поеме Голготския кръст, който нарекоха страдание, а аз го наричам социална добродетел, защото енергията му е точно ново небе и нова земя.

И така, Учението на Мъдростта е една голяма идея на социалния живот с потребата на свобода от съдба: човекът-събожник!

Ритмиката на съдбата
изпълнява жизнеността на еволюцията!

[1] Нур 1/01, с. 4.

[2] Нур 3/96, с. 13.

[3] Нур 3/97, с. 20.

[4] Нур 3/98, с. 11.

[5] Нур 3/99, с. 13.

[6] Младотурска партия – турска политическа партия, с програма за въвеждане в Турция политическите и парламентарни институции на западноевропейските държави.

Нур 2020
НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993
Нур 2021