Зареждам...
Събожникът – Същност на Учението на Мъдростта (4/2002)

Събожникът – Същност на Учението на Мъдростта

Събожникът е същност от Същността!

Посланията на Планетния Логос осветиха една стара моя фраза – Пътят е един, улиците са много, а Пътят се ходи само с жертва! Благословенията обаче не се изразяват в тревогата, че има жертва – благословенията се изразяват в благодатта, че има възкресение! Една же ртва, ако не може да направи възкресение, в нея енергията е напразна. Колкото и малка да е жертвата, идеята за възкресението стои над всичко! Затова Посланията изискват да изведем онзи, който без Себе си ще извърши великото служение – служението на събожника.

Събожникът! От утробата на историческото време, на социалните формации, на духовната си съкровищница изведохме едно такова название, за да направим от него това, което можем да наречем израстване; да изведем човека в едно живеене, като го освободим от доктрината на съществуването. Защото казах, че човекът съществува, а Бог живее! Събожникът израства да живее, а не да съществува.

Йерархията на Духовните вълни поставя човека в различни усвоявания на себе си – от съществуване до онази будност, която му позволява чрез своето социално и мирово битие да направи едно ново име, дори да бъде официално наречен Ecce Homo – Ето Човека, така както един Пилат го съзира в Онази Личност. За всеки може да се каже „Ето човека“, но се касаеше за едно изключение Човек. Не се касаеше дори за първосвещеника на синедриона, нито за Каиафа, за Анна, за Никодима, или за който и да е друг от този синедрион; касаеше се за една Личност, Която бе наречена „богохулник“ и изпречена на съд и Която мировата държава в преценката си нарече „еcce Homo“. Богохулникът Го изповядват вече две хиляди години...

Преди това имаме един Адам, една сътворена личност, която се набогатява с енергиите, вложени в нея; един Адам, който е умът и който трябваше да се обработва – да моделира, да култивира тялото с вечния събожник. В Адам е вгнездено Диханието и то, вложеният Бог, тревожно го пита: „Къде се намираш?“. Но тогава не се говореше за „ecce Нomo“. Не можеше да се говори и за това, което сега казвам – зримия теогон, дори за събожник, защото тази йерархия е едно ново прозвище, което извървя Адаме, иди долу да обработваш това, от което съм те направил. И все пак събожника можем да го намерим още в Сътворението, когато в Адама пита „Где си?“ – събожникът се търси. Но когато вече Христос го направи Небесен Адам, той не се пита къде е човекът – той казва: „Аз и Отец сме едно!“ Тук е голямата тайна!

  • Събожникът е първият свидетел на пра-Божествеността ни.

В Доктрината на Сътворението ние казваме, че имаме култура на трудолюбието, която, разбира се, никога не е разлъчена от културата на гостолюбието. Колкото по-строго е съдено поведението, толкова по-дързостен става жертвеният акт на Адам и Ева в идея на познанието. И Бог, когато ги праща на земята, не ги пъди като грешници, а като хора, станали като боговете, да знаят що е добро и зло – една привилегия на боговете, недадена на човека. Човекът си я открадва, защото събожникът у него излиза. За събожник обаче говорим чак в Учението на Мъдростта, защото Адам трябваше да отиде да се култивира и да научи закона на гостолюбието. Събожникът извършваше културата на гостолюбието, а митологичната култура му събуди и идеята за безсмъртие. Този наш събожник, който `яде плода на знанието, го препречиха мечовете на ангелите да не яде от Дървото на безсмъртието, на вечния Живот, но Митологията му даде образа и истините за безсмъртие: Боговете са безсмъртни човеци, човеците – смъртни богове. (Не съм намирал по-голямо прозрение от тази голяма фраза, която Хермес, или Тот – египетският бог на мъдростта, остави на човечеството!) Така че от културата на гостолюбието, в която съхраняваш гоненото божество в тебе – събожника, отиваш в културата на безсмъртието.

Когато сравнявам Митологията с другите култури, аз я намирам с много по-голямо въображение, защото там е съхранена великата енергия на цивилизациите, които умът трябва да сътвори. Никъде другаде няма да намерите един Дедал да направи лабиринт, в който е затворен да не може да излезе. И в тревогата на този момент той не само ражда идея, а прави крила. Как няма да излезе събожникът – ще излезе, защото има крила! И най-страшното кое е? Че излита със своя енергия! Ние се хвалим, че освободихме атома, за да правим енергии, а той не търси енергия, защото си я има. (И Вулкан как задвижва меховете в своята работилница – със слово, казва им „работете“.) Величието на Дедал е в това, че не го спря времето – той надкрачи времето си и създаде идея за крила, която сега се осъществи в света. А хората при наличие на осъществени крила правят своето пътешествие с малката си мисъл за благополучие само...

  • §132. Ужасна болест са самомнението и подозрителността. Първото поражда тъпотата и невежеството, от второто произтичат лъжата и предателството. Внимателно трябва да се вглеждаме в подбудите на сътрудниците. Щитът запазва този, който с искреността на озарението може да закрие извивките на тъмнината.
  • Не е простак щастливецът от народните приказки, но воин бодърствуващ и предугаждащ, такъв е обликът на текущото време.

Заради културата на безсмъртието е йерархията на безсмъртните богове. Но в умението ни за отземяване смъртта е една от великите тайни. Именно смъртта след петдесет-сто години ще бъде най-благословената добродетел, понеже тя ни води до безсмъртие. И можем сега да говорим за нея, че е благодат, именно защото вече е изведен събожникът. Събожникът можеше да го изнесе само Учението на Мъдростта. Това е смяна на цялата ритмика, това е част от голямата песен на Хермес – „Песен на гласните“, който даде наименование на боговете.

Учението на Любовта, което е най-висшето от всичко дадено до него, ви говори Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец Небесен. Една много странна и богата доктрина – небеса, вместо преизподни, вместо адеси. Но все пак Христос не можеше да поиска да бъдете божествени, а само съвършени. Не го казва, не защото не го е знаел, а защото Учението на Любовта, Неговата доктрина, не е тезата, в която трябва да се даде мъдростта, че знаещият е повече от безгрешния. Христос води една битка да освободи грешния от наказание, като намира формулата за прощението, без да казва, че той не е грешен. Голямата битка на доктрините е нещо изключително! Пробуденото съзнание ще улови тези йерархии и тогава чак ще се разбере колко странно богатство е оставено.

Христос, разбира се, не можеше да каже, както ние имаме дързостта, че човекът е един бог в развитие. Той рече бъдете съвършени, защото битката за несъвършения беше битката за свобода на грешния, който беше изгонен от Рая. Това е ужасът и Той го живееше наистина като ужас – да види брат си, да види Божията излъчка измъчена в страдание и грешна, грешна, че искала да знае... И когато им каза: Който е праведен, пръв да хвърли камък, какво се оказа? Че след хиляда и петстотин години изповедание на Учението за Правдата не се намери нито един праведник! Тогава Той рече на прелюбодейката нещо много странно: И Аз не те осъждам, но повече не греши!, не є каза, че тя не е сгрешила. Христос отмени тази мярка за възмездието – камъка, защото идеята е да не убиваш с енергията, от която тръгва животът – в кристала е сложена първата вибрация на Fiat lux.

Много е обидно да не ви се позволява да бъдете божествени. Религиите признават човека, но никоя от тях не му каза: „Ти си божествен“ – това, което Учението на Мъдростта му рече. А събожникът е, който му дава енергиите; събожникът е, който може да изнесе кръста – този зрим теогон, който заплаши боговете, че ще им вземе троновете!

Адам извървя едно име, едно прозвище, което Мъдростта му даде – бог в развитие, но човечеството не можа да го намери (макар че Христос рече Аз и Отeц сме едно) като вложена тайна на Сътворителя. Защо? Пълномощно на Един само ли беше, или е невъзможност? При липсата на познание за йерархията на Ученията ние не отживяхме, а само овладяхме стихийните сили, или теогоните, но днес си позволяваме да кажем, че човекът е един зрим теогон. Да, Христос рече обичайте врага си, но вижте как стоят някои доктрини още надвластни с онази парадна фраза „дамоклевият меч“! Много парадна, много суха, но наистина стои над човека една доктрина на Правдата. И Доктрината на Любовта можеше да го избави само в идея „обичай човека, обичай врага“. А той никога не ти е бил враг – социалният конфликт не е вражда; социалният конфликт е еволюция, която ви изпречва как да усвоите една съдба и да побеждавате друга. Все пак с „Обичай врага си!“се умаляваше знаменателят на злосторника, но не можеше да се каже „Защо мразиш събожника си?“, защото Доктрината на Правдата беше сложила „зло и добро!“.

Каква последователност на Богознание, вложена в идеята на Богоосъществяването! Взаимността е поведение на събожник, а не на условности и упражнена воля да обичаме врага си (макар че смисълът, който Христос влага, не е въпрос за враг като враждуване).

  • Събожникът не е нито качество, нито приоритет – той е същност.

Това не е привилегия на благословение, а извоюване, основано на тайната, че даваш усилията си в еволюцията на Сътворителя и ставаш съ-Сътворител. Затова говорим, че събожникът е същност на Учението на Мъдростта, защото той не може да бъде друго освен едно живяно възкресение. И Христос имаше привилегията да каже на всички Вие сте синове на Бога, но не каза, че всички са пригодни за възкресение: Идете и носете на света тайната – Аз съм хлябът и който Ме яде, никога няма да огладнее; Аз съм Живата вода и който Ме пие, няма никога да ожаднее; Аз съм Възкресението и Животът!

Събожникът е едно живяно възкресение! Затова Христос не можеше преди Възкресението да каже „това е моят събожник“; само Учението Път на Мъдростта може да даде: „Да, отсрещният е събожник!“ И за да се говори за събожник, трябваше да дойде Посланието Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях – Възкресението![1] Така Учението сам`о си ражда методики. Човек е научен да мисли чрез заземяване и когато се надмогне заземяването чрез обезземяването (онова, което Дедал направи), тогава това прозвище на човека в Пътя на Мъдростта е наистина белег на живяно възкресение!

Събожникът – това наистина е новото име на човека, или на еволюиращия бог. Можем ли в такъв смисъл тогава да намерим неговото присъствие в личната, социалната и мировата битиейност? Защото той няма да получи признание и не може да получи име, ако е вън от едно социално битие, както не може да се прави социално битие без личност. Не може да има раждане (поне засега) без утроба – тогава можете да говорите дали и Мировата утроба ви е дарила с нещо, за да направите Мирово присъствие в битката между мисъл и откровение...

Когато с тези знания отидете на тържището на културата на човечеството, когато се срещнете с живота като смърт и смъртта като живот, тогава вие можете да кажете: „Ядохме тотемните богове, но нямахме съзнание, че ядем събожници.“ Ядяхме тотема, защото го считахме за бог, „ядяхме“ богове вън от нас като олтарни и като институции, но не и събожници. Бог е вътре у нас и никой не можа да го „яде“! А когато се противопоставиш на божествеността на другия, ти си срещу събожника. Точно тук е тайната на Христос „Обичайте врага си!“ – да не се противопоставяш! Сега всяка дума срещу човека е срещу събожника.

Това е, което направихме и като предизвикателство за Третото хилядолетие – идеята за събожника, свободен от доктрината на грехопадението. Това е и мотивацията ни за тревогата на родителите на Иисуса, които търсеха своето дете, загубило се къде? В храма! И то добре им отговори: Защо Ме търсите, защо Ме укорявате? Не знаете ли, че Аз трябва да бъда там, при онова, което е на Моя Отец? Защо Ме укорявате, че имам Бог в себе си? (А Този Син е сведен до едни обреди и до една меркантилност...) И ако някой се загуби в храма на живота, тогава аз съм убеден, че той е извел своя събожник, извел е Диханието, което Сътворителят му е оставил в битието. Когато се загубите в храм, вие сте вече в основанието да живеете живота на Синовете Божии.

Това е разликата на хилядилетните доктрини, които се догонват една след друга – събуденият. Радостно е, когато едно дете – а всеки е едно дете – се загуби в храм. Защото детето, което се загуби там, е събожникът жив. Затова търсете храма – а той е вътре у вас; в който да се загубите. И когато гледате в храма на другия, ще трябва да изведете събожника, а когато той излиза, осветява храма на своето присъствие!

Това е събожникът, това е, което казваме: Изведи Пленника от себе си![2] Защо? Защото битката за свобода е битка за освобождаване на Бога у нас. И трябва да направим една голяма разлика – това велико тайнство в храма на събожника не е проблем на съдба, а на съвест. Там еволюцията на съдбата няма место. Съвестта! Има много голяма разлика да вършите един акт на личното си или на социалното служение, между напора и динамиката на съдбата и огледалната отговорност на съвестта. Съвестта не е съдба, съвестта е събуденият Бог! И когато човек иска да направи своето възкресение, то е свобода от съдба, постижима само с извиканата енергия на съвестта, която е Огънят на Кундалини.

Следователно, събожникът не е само прозвище и не е изведен само от минало. Той наистина е отгледан в пазвата на всичко това, което се нарича Сътворение – в идеята на Сътворението е сложен бъдещият събожник чрез Диханието на Отца! Но той трябва да мине през всичките тези етапи, през всичките конфликти, които съществуват, с двата бряга на голямото течение, наречено живот. Но онова, което ви прави събожници, е съвестта – съвестта е тайната на Бога в човека!

Отмахната е завесата и вие влизате в храма, влизате в Светая Светих на своя нов олтар – Книгата на Живота, или Съзнанието на Бога. Там съдбата няма место; там съвестта, гласът „Адаме, где си?“, е голямата тайна! Точно събожникът в Доктрината на Мъдростта намира вече нетрансценденталния олтарен, а не един трансцендентален Бог, намира вътрешния, иманентния Бог, и този олтар – Книгата на Живота, в която са налистени великите знания, който като реалност в идеята на Откровението е даден. И безспорно, всеки помалко – кой по страница, кой по две, кой счупил един печат или два – всеки има основанието да направи тази жертва, за да прочете ред от великата є тайна.

Когато правите доктрина, която умът схематизира, тя ви помага за развитие, но ви създава и антитезата, защото имате един по-нисш ум и един по-висш ум вътре в себе си. Изграждайки обаче поведение (за да изградите себе си), изведнъж едно вътрешно осенение – това, което наричаме интуиция, се противопоставя на тази интелектуална констатация и започва една друга битка. Тази именно интуитивност е фарът, осветлението на онова, което наричам нееволюиралото добро. И ако чуете нейния глас (което е много трудно, но е безспорното бъдеще), извеждате вложеното Божество. Тогава конфликтът добро – зло няма своята фрапантна сила. И човек (макар и смутен от тезата нееволюирало добро) лишава злото не само от персоналност, защото и доброто в края на краищата ще се лиши от персоналност. Когато човекът като образ вече е еволюирал, в тезата като подобие няма нужда от добро и зло, но и в етапа на развитието като образ той може да си спести културата на страданието и културата на обикновената еволюция, приемайки еволюцията като средство на едно еволюиращо добро.

Така идеята за събожника е идея за култура нова, идея за нов морал. Това е една нова йерархия на Адама – Адам Небесен. Адам, върнал се от културата на трудолюбието; Адам, върнал се от културата на гостолюбието; Адам, който е познал, че не може да отрече плътта си, а трябва да я освети. Тогава раната на другия е и негова, защото той е неговият събожник!

В различните книги на свещеността има Вие сте синове Божии, но Христос рече в Своите Блаженства – Миротворците ще се нарекат Синове Божии, а чистите по сърце ще видят Бога! Каква йерархия! За Блаженствата казвам, че ако те бяха станали моралната таблица на света, човечеството нямаше да носи знаменателя на Правдата. И знаете ли това каква нравствена таблица би направило на ума на величаещата се в своите достижения Европа? Само чистите по сърце, само миротворците, само кротките... А според Десетте Божи заповеди: Не убивай, не кради... Така ги осигуряваме, осигуряваме крадеца като му напомняме. Къде е размерът с чистите, кротките, миротворците – култури, за които сега се борим и с някакъв евтин сълзлив газ в очите на съответните държавници (европейски и наши): дайте да плачем за загубените християнски добродетели!? Първом те не са християнски – за това, за което се борят; те не са и на Моисей (взети са от Хамурапи). А някой да каза чистите по сърце?!

Идеята на Блаженствата ви извежда както в Планината на Блаженствата, така и на Планината на Преображението, което според мен е едно овладяно възкресение на човека. Това е първият път, когато може да покажете, че вие владеете и възкресението си. Великата тайна на Преображението е овладяното Възкресение! Това може да го направи събожникът. Но формулата не е само личността, а Учението, което се дава вече за всички.

Разбира се, в никакъв случай не може да се каже, че всеки, който е чул, е станал достатъчно отговорен за един нов морал и за една нова култура. Но тревогата, че сте чули, но неглъхнещата песен, напомнящата истина оправдават това, което казвам – будният човек е един събуден Бог! Това е будният човек – тревожната песен, неотзвучалата тайна, която създава културите. И вие ще ги намерите: в Сътворението – културата на трудолюбието; в Митологията – културата на безсмъртието и ужаса бащата да яде чедата си от страх (което след това ще го видим в Учението на Правдата като мотив за власт) – Кронос се страхуваше, че ще му отнемат трона и си изяде чедата. Така че Митологията е култура на безсмъртието и на страха!

Една култура на Правдата от своя страна потърси очовечване, но чрез ревнивост и кръвна принадлежност, чрез жестокост и страх: да не губиш съзнанието си, че си човек; да не събуждаш основание, че си божество... Защото само един Бог имаш и той е ревнив. Правдата окова човека в хербария на кръвта, на расовата принадлежност, и изработи един грешник, който трябваше само да прави метаните, да принася по 300 – 400 добичета. Така Доктрината на Правдата не може да ви даде право на събожник, защото тя казва, че вие сте грешни. Източната доктрина пък привърза човека към прераждането и кармата и дори будизмът отстъпи пред властта на традицията...

Представете си какво богатство в тази голяма битка, човекът бог в развитие, носим! Всичко това е у нас – кога с възможностите на ума правим преценки, кога с прозрение или пророчество правим известни проницания, но се страхуваме от дълбочината на прозрението да кажем, че трябва да изведем божеството у нас. Не обаче пропастите са страшни, а липсата на глед върху пропастите, липсата на мироглед, липсата на това, което безспорно човечеството ще има – Доктрината на Мъдростта. И когато ме питат: „Кога и как човечеството ще я приеме?“, отговарям: Много лесно е вече. Разбира се, че не са нужни триста години, както при будизма и при християнството, защото тогава тази поредица на Духовните вълни – съзнателно да се освобождава човекът от предишното, я нямаше. Никой не смееше да се прости с олтарите си освен с насилие, както го приложи Мохамед. Той с меч отиде да наложи религията си! Това е теза и на Европа. Този човек се изживя като кръстоносец, само че с фес. Да не можеш да уловиш голямата тайна на великото прощение – смирението! А само то не е обидило нито съдбата, нито Господа.

Ницше пък малко п`о другояче го казва – че християнството е робска религия. Защо? Понеже той проповядва тезата за власт, мощта на властта, а не миротворството и богомолието. Мощ за власт срещу смирението, но под смирение да се разбира бездушие – това не е вярно! Защото Христос победи трона на властта и даде свобода от страх и липса на отчаяние. Измерението на себичния наистина носи отчаянието, но събожникът е първата победна битка при липса на отчаяние – свобода от колективно съзнание и жертвен път без Себе си!

Голямата трансформация, или бездната, която трябваше да се мине между Правда и Любов, е между идеите „око за око“ и „обичай врага си“. А ние сега казваме не да обичаш, а да изведеш събожника си – тази велика тайна, която ви позволява възкресение.

Формата „събожник“ съдържа в себе си цяла една култура и е родена като потреба в голямата, епохалната, бих казал, битка, която се води от векове – битката за човека. Когато говорим, че имаме адамово начало, ние разглеждаме една култура на мисълта, която очовечва, но във вложените тайни от сътворението си носите и духовността като прозрение, а след това и като откровение – носите енергиите за обожествяване. Но кога? Тогава, когато можете да овладявате мисълта, която ви е извела до човека, която ви е научила на жертва. Жертвата ви дава основание да направите Преображение, за да изведете от себе си вложената Божественост; позволява ви като социален глед да направите Голготския път; с нея влизате в гроба, за да можете да излезете като това, което наричам надгробен властник. Следователно в себе си водите битка между мисъл и откровение и изисквате двете вложени начала – Богообразност и Боговластност. И в тази събрана същност стои събожникът в среща с всичко, което ви предстои.

Безспорно в културата на Мъдростта ние говорим за обожествяване, защото човекът е един бог в развитие, но не казваме, че е Бог още. Той е в развитие и води именно чрез мисълта битка за очовечване, а чрез откровенията – битка за обожествяване. Ние йерархирахме тези усвоявания, с които той се изгражда – обожествяването като плод на откровението, а очовечването – като плод на мисленето. (И много добре е казано на Адама – Обработвай това, от което съм те направил.) Мисълта може да направи човека светец, но само откровението може да го направи свещен! Тогава дали наистина събожникът е една игра на илюзиите, или самата илюзия обслужва събожника?! Съвършени са тайните на големите Учения, но хората си ги довеждат до свой знаменател...

Зная колко далече отивам; колко понякога трудно е това, което се казва, да бъде уловено, още по-трудно е да бъде приложено! Но има нещо, което се нарича олтар вън от нас – онази голяма дистанция, създала трансценденталното Божество като формула, на която трябва да отдадем своята част от Боголичието до овладяване тайната на Боговластието. Боголичието е предметност, с която обредите си служат, за да намерят път на еволюиране на съзнанието в признание на съвършеното, но Богоподобието е, което ще глиптира новия образ.

  • Събожникът започва да се бори срещу Боголичието си, което е качество, и извежда Боговластието си, което е същност!

Изграждането на йерархията на Духовните вълни облекчава начина на възприемането. Така вие ще видите, че се даде на човека образ и подобие, като първом му се създаде вода – астралният образ на светлината. (Аз се чудя защо десетките окултни учения не предоставиха тази тайна на човечеството!) Защо трябваше най-напред да бъде създадена водата? Защото онова, което след това в материя ще бъде облечено, не може без астрал. Ще видите после в Митологията стихиите подчинени, макар и още да властват – те са вътре у нас; ще видите по-късно Правдата да ви дава преобраза на водата – кръвта като най-велик закон с раждане на едно законодателство, което се нарича расова доктрина; за да се стигне до Любовта: Не кръвта – Словото на Отца Ми! Тази накамарена социално-верска и културна даденост е тежкото бреме, което Христос като кръст изнесе на Голгота, за да направи победна битката на Духа над материята; да се срещне с онова, което се нарича черепът на Адама в идеята, че сътвореното чака Роденото в него, за да направи извеждане на Духа на човека от преизподнята в царства Небесни!

Проблемът не е да се създава философия, проблемът не е и да се дава опростенчество за усвояване чрез метани, чрез обреди, чрез жервоприноси... Проблемът е, макар и с прозвището „богохулник“, да дадеш на света онази голяма светкавица, онзи чудотворен гръм Аз и Отец сме едно!, освидетелстван при голямата тайна на великото Кръщение – Това е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение!

Ето какви йерархии сме вървели! И не е важно дали някой е принадлежал на юдейската религия или на будистката – те са еманация в аурата на Всемира, те са мирова енергия. И затуй цялото човечество е заземено; затуй голямата битка, която събожникът трябва да води, е битката за отземяване. Да вдигне Антей от гръдта на неговата собствена майка Гея – Земята. Чрез кого? Чрез сина на Зевс, Херкулес, който трябва да ни извежда в Небе. Идеята на биологичния, или Боголикия, с идеята на нашия събожник, или Боговластника! Тази голяма знайност ние намираме вече в Учението на Мъдростта. И тук Учението на Любовта даде една велика тайна – Този хляб е Моето тяло, това вино е Моята кръв. Колко властно е да знаете, че в тази евхаристия – освещаването на хляба и виното, вие приемате Божеството. Това е сублимацията на Христос в идеята на тайнството да ядем Божеството в неговата първична плът тотем. Тогава ние разбираме как се изгражда голямата идея да „ядете“ Божеството. И в такъв смисъл всеки поотделно е един събожник на своя Христос!

Колко единство между плът и Дух, между Боголичие и Боговластие! Жертвата на посветените е заради личността – да се освидетелства отговорност в предназначението! Защото всеки от нас носи енергията на голямата тайна като идея на събожника – чакащият Бог да бъде освободен; носи и определената жертва заради най-велика тайна, която остави Учението на Христос – Единосъщието.

В една брошурка на т. нар. Деца на Йехова се казва: „Ние не вярваме, че Синът и Отец са едно; Ние вярваме, че Синът е сътворен!“ Не вярвали... А това е взрив срещу просветлението, защото е взрив на невежество! Отец рече Fiat lux! и със собствените Си ръце сътвори човека; изведе го и създаде и Боголичие, и Боговластие. Именно идеята за Боговластието е в основата на Единосъщието! Тогава разбирате ли какво значи да се копае кладенец с игла? Това значи, че в култивацията на ума чрез усвояването, интелектуалната енергия не ви е докоснала, а имате само рефлекс да проявявате търпение.

Разбира се, „Децата на Йехова“ са за Христа... Но ако не вярва в Единосъщието, какво му остава тогава на човека? Да си остане „социално животно“?! Най-великата тайна, която Христос даде на света, не бяха Божии заповеди (като Моисей), а идеята, че Той и Отец са едно и също. (Тогава не може да не дойде идеята, че от утробата на една майка се ражда Бог.) Затова казвам, че културата на Любовта е сложена в евхаристията, която е и Богоподобие, и Боговластие, и Богоосъществяване. Защото тя изхожда път за Възкресение и в същото време (за разлика от митологичния Кронос) Бащата Бог не само не се плаши от чедата си, а ги приютява – Седи от дясната Ми страна. Само тази култура да бе изнесена, дори като хронология да бяха съпоставени, вие щяхте да видите в човечеството идея за свобода. А тя е най-потребната! Може да бъде давана по лъжичка, както Достоевски във „Великият инквизитор“[3] казва как малтретират инквизиторите Иисус Христос. И все пак – битка за свобода! Бог Отец няма страх, че някой ще Му вземе трона, а предоставя Единосъщието.

Така ние стигаме да една от големите тайни – че усвоеното и приложено битие на събожника ще е Съсътворителят.

  • Събожникът е съ-Сътворител!

И той е, който може да каже: „Аз бях в Сътворението на света...“ Когато упрекват Христос, че говори големи неща, а няма възрастта дори на един Авраам, Той им отговаря: „Преди Авраам да е бил, Аз съм.“[4] И е така, защото Авраам ще остане в аналите на Старозаветието само като баща на народи, но няма да стане религия. А Христос стана религия, стана дори Единосъщие с Отец, Който дава на Авраам само благословение, за да създава култури, защото Авраам изведе своя събожник.

Не бихме имали нито социалното си предназначение, нито духовното си принадлежание, че сме Деца на Деня, ако не стоеше прозвището събожник. Христос рече на Своите апостоли „Деца“ след Възкресението Си. Още тогава е сложена ма`ята на бъдещите Деца на Деня, защото нищо не идва случайно, нито е някаква разукраса, нито свободно словоизлияние. Тогава къде е йерархията? Да отидеш там, където духовно те оплождат!

Така, разбира се, ще следва културата на Мъдростта – на човека бог в развитие, на зримия теогон, на олтара Книгата на Живота. Това са битиетата. Естествено след това ще дойде културата на Истината, в която човек е без Себе си, и за което сега в служението на Децата на Деня събожникът трябва да бъде извикан именно в служение без Себе си. А в Истината, той ще бъде и без олтар! Имам една строфа: „Когато на пладне ще бъда без олтар...“ Това е тайната в Истината! Сега излезлият вече на живот събожник ще има олтар Книгата на Живота. В Откровението е казано за още две книги – Книгата на Съществуването и Книгата на Акаша. Последна е Книгата на Живота – тя е, която от смъртния бог-човек прави безсмъртния човек!

И така, Учението на Мъдростта говори за събожника като същност и само тази култура можеше да го изведе в неговото право да се потърси в Богоживот – енергия, която е безспорна. И щом предоставяме това на сътвореното, тогава какъв ни е страхът сега да приемем, че човекът е един бог в развитие? Ужасът на традицията и страхът, сложен чрез оръжието на жестокостта! Събожникът е наистина един преврат, преврат дори на прощението!

  • Събожникът е първият свидетел на пра-Божествеността ни!

Той е, който може да каже: „Аз имам събуден Седми център.“ Тогава няма защо да се учудваме, че Христос може да възкръсне – този, който познава Огъня на Кундалини, знае, че над него власт няма! Някои от старите книги на Индия, на Китай и пр. говорят за сън и други подобни феномени, но това са условности, с които са покривали липсата на позитивността, което е липса на проникновението. Така си е служила културата – когато не е откривала тайните, давала е символи. Но събожникът не е символ, той е реалност. И той е, който трябва да върви, той е вътре в пазвите на всичките тези култури, с които са легитимирани познания за света. И точно със Седмия център, с Хилядолистника, удостоверява своята духовна отговорност. А на някой му „заиграл“ третият център и той говори за откровение... Нещата не са до ирония. Аз казвам колко наясно е бил Христос, когато иска да иронизира, да употреби само една фраза срещу фарисеи и книжници, срещу целия синедрион: Варосани гробници!

Но може ли събожниците да бъдат наричани „варосани гробници? Защото събожникът не е отсъствал в битието на историята на човечеството. Той винаги е бил вътре в човека, щом в нас Диханието на Отца живее. Въпросът е от кой момент той трябва да бъде изведен в живот, за да му определим поведение. Нероденият не може да носи отговорност за неконсумирано поведение. Следователно това, което Христос нарича „варосани гробници“, не е още изведените събожници. То е онова, което все пак трябва да бъде надмогнато – врагът. Те бяха врагове срещу раждащата се идея на прощението – вътре в себе си носеха зачатието на събожника, но се изявяваха като врагове. Христос потърси прощение, но не можеше да не квалифицира, да не даде присъда на тези решаващи съдбини синедрионни властници. Така че не трябва да прехвърляме осъзнатата формула на събожници в епохите преди това. Затова изрично казах, че само Учението Път на Мъдростта можеше да изведе в жизнена реалност и да натовари с отговорност онзи, който у нас е сътвореният и роденият, лошият и добрият (а Христос и за лошия каза „обичайте го“).

Ако се говори за събожника дали трябва да бъде упрекнат, че е „варосана гробница“, ние трябва да предоставим срещу коя култура той е такъв. Тези, които бяха при Учението на Христа, или при това, което Той можеше да каже: Аз и Отец сме едно, те как квалифицираха поведението Му? „Богохулник!“ Но когато се изживее една дълга история от хилядилетия, няма да има смущение от това, което казваме: Да, това е Боговластникът! (Следователно формулата за събожника не е обида и не отрича Бога.) Когато след хиляда-две хиляди години дойде Учението на Истината, тогава онзи, който не иска да приеме (както сега не искат представителите на духовната власт да приемат Пътя на Мъдростта като битие) – да, може да се упрекне и събожникът. Но събожникът по принцип не може да бъде наречен „варосана гробница“.

В събожника безспорно стои това начало, че човекът е бог в развитие. И Децата на Деня трябва дълбоко да осъзнаят тази своя безспорност. Няма нужда да си го доказват – има нужда да го усвоят! Затова сложихме една велика мисъл: Приложна молитвеност. Но тя идва след Нравствените категории, тя идва след Основните принципи[5]. Приложната молитвеност е най-ценното съкровище, когато искате да ходите Път, но когато се молите, правете го в името на големия принцип. Това е и голямата идея на бъдещето – както за личността и за обществото, така и за Мировата взаимност. Човекът може с една малка капчица да даде светлина с хиляди, хиляди вата на Мировото светило. Затова изначало казвам: по-добре капка в океана, отколкото капка на личното ни цвете. Защото не могат да се изброят капките, но океанът е от капки. Нашата душевност е милиони богове! И ако всеки сам не разбере как да направи молитвената си приложност, няма да узнае мировата, т.е. универсалната тайна на Мъдростта. Не глаголстването, не молитви по един километър! Дори само „искам да се моля“ да произнесе, е вече цяла молитва. А човек дърдори, дърдори, защото умът му не спира! И бях казал: Никога не съм срещнал молитва „Вземи ме, Господи!“, а все – „Дай, дай, дай...“. Все трябва да се дава... А Христос принесе Себе си, вместо да иска!

Формулата на Любовта обаче привърши. „Врагът“ като съображение на мисълта ни беше формула за социално съжителство; идеята за Любовта като формула за духовно живеене трябваше да подпомогне във взаимно прощение. Тук е голямото в Учението Път на Мъдростта, в което ние извеждаме за първи път събожника, извеждаме го не срещу, а в продължение на голямата тайна на Христос обичай врага си.

Враждуването е социално поведение, което трябва да премине в духовна нравствена протекция над божественото. Затова какво Христос рече: Аз, Който съм Учител и Господ, ви измих краката – правете и вие същото помежду си!

Това е и идеята да се ходи – динамиката на човека са нозете, динамиката на властника сега са крилете! И онова, което дава път, и онова, което е извървяло път, ще се срещнат във великото свое единство – Възкресението, което ви носи полета на Възнесението. А оттук – отреденото место до Отца в пътя на Единосъщието, т.е. когато с културата на Свободата сте живот в Бога.

Когато усвоите тайната на своята вродена Божественост като поколение, Адамово поколение, в което е и Боголичието и Боговластието, тогава вече ще живеете с великата тайна, която сте минали – свобода от отчаяние. Човекът се отчайва, събожникът е свобода от отчаяние! Отчаянието е една много тежка съдбовност. Затова говоря за свобода от съдба – защото онова, което ние наричаме развитие, повечето хора наричат страдание, а това довежда пресметливостта на малкия ум до отчаяние. Но даден е един образец – Сизиф ще изнесе камъка: той ще слиза и ще го качва и накрая цялата тази негова култура на еволюцията – от Сътворението до Съсътворителя, ще бъде хвърлена. Това е липсата на отчаяние, за да можем да кажем, че загубеното дете в храма на божествеността си е посветеното дете, изведеният събожник.

Безспорно събожникът трябва да бъде събуден, защото идеята на бъдещето е човекът свещен, не институциите. Но човек трябва да дойде до тази най-смислена в безсмислеността жертва – да работи без Себе си, така както Христос го направи: Прости им, те не знаят какво вършат! Той не рече – прости им, те не вярват, те нямат правда, а те не знаят... Това е потвърждение на вложената дързост на Евино-Адамовото начало – да крадеш ябълката, или плода на познанието. И точно тук събожникът има вече една привилегия – прозрение, което трябва да ви отведе в предназначението.

Този Адам, който отиде да се обработва, излезе от гроба и рече: Радвайте се, аз победих света! Той изнесе един събожник, за да се спре играта на спекулациите, да се спре идеята, че събожникът е морал.

  • Събожникът не е морална идея – моралът еволюира, а събожникът се осъществява!

Не може да бъде морал (затова посочих разликата с врага), но сменя морала. Защото начинът, по който той възприема живота, е зрението, което получава с будността. Имаме трето око, имаме прозрение – имаме приложна молитвеност и, разбира се, промяна на нравствените правила!

Разберете, че цялото човечество като култура, като социология, дори като биология е оверижено. И оттук е взривът, който трябва да направим. Така както Христос го направи в Римската империя. Той създаде едно Учение, което на целия европейски континент беше в необходимост, защото там страдаха от една много евтина митология. И не е проблемът дали дивакът е годен да има Бог – той винаги има Бог, защото не може вътре да Го забрави. Точно дивакът може би най-много търси Бог и най-много Го вика. Затова прави магични ситуации – за да има Бог. Но Детето на Деня няма нужда от магика, а от енергията на вложеното Божество!

Събожникът е същност от Същностния, същност от Същността! Точно той ще бъде това, което искаме – Съсътворител. Боговете са безсмъртни, човекът е смъртен, а благодатта на смъртта ще ви изведе в това събожникът да є каже: „Благодаря, че ме отведе в лоното на безсмъртието; ти си моята благодат!“ Спират страхът и жестокостта, които деморализират божественото у нас; спира човекът – защото живее в развитие, а след това в осъщественост Бог. Боговете ще умират, но Бог ще живее!


Вложеният чака чрез еволюцията
да Си върне себесъзнанието на Бог!

 

[1] Нур 3/99, с.13.

[2] Нур 3/99, с.13.

[3] Достоевски Ф. Братя Карамазови, Народна Култура, С., 1984, с.26.

[4] Иоан 8:58.

[5] Вж. Нур 2000, Мъдростта – духовен Път, с.5.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993