Зареждам...
Историята в отговорност пред бъдещето (1/2004)

Историята в отговорност пред бъдещето

Историята е съхранен Дух в събития!

Ще се спрем на една странност върху битието, наречено история; една особена тема, която е твърде банална и доста налудничава. Банална е затова, защото всеки знае що е история – с големи букви написано на учебници, пълни с лъжлива фактология и с липса на провиденция, но достатъчно нанизали събития, за да говорят за исторически факти, които съм нарекъл гробари на истината. Но има я и с малки букви написана в пътя на всеки човек поотделно.

Защо обаче казвам, че историята е изключително налудничава? Защото тя е избягала от същината на това, което е нейното предназначение, така както изначалното наше мислене е гледало на нея. И знаете тази крилата фраза, която повтарям вече с години – история се прави от волята на цезаря и молитвата на жреца! Следователно другото е пътнина, пътнина на еволюцията, която искам да противопоставя – дали еволюцията прави история, или историята отбелязва еволюция...

И така, какво е историята в съзнанието на хилядилетията? Както се знае, тя е богиня, муза, наречена Клио. Следователно някой в далечината на нашето изначално мислене е преценил, че тя е нещо изключително – тя влиза в бройката на онези девет музи и е също тъй властна, както и богинята на поезията. Значи Историята е богиня – музата Клио! Онази хубавица, която стои на престол и държи в ръцете си папирус, дъщеря на Зевса, т.е. на волята, и на Мнемозина. А Мнемозина какво е? Дъщеря на небето и земята и нейното име е "памет". Памет! Памет, която небето и земята са събрали в сърцевината на една муза, но оплодителят, безспорно, е Зевс.

Затова казвам, че историята се прави от волята на цезаря и молитвата на жреца, който в повечето случаи пази паметта. Ето вижте какво предназначение има тази Клио – да даде тонуса, ритъма на своя баща (този властник над небе и земя, над човек и животни; този недоволник, който прави бунт и е победител над баща си Кронос) и на онова, което е вързало небе и земя с панделката на вечното, наречено "памет". Това е Клио. Но ние говорим за тази богиня в смисъл, че тя трябва да носи отговорност пред бъдещето – че Клио е провиденция, което показва, че тя съхранява Духа; че тя ни дава основанието да кажем за този, когото светът роди – човека, че е един бог в развитие. Защото тя го потвърждава!

Какво тогава е историята? Съхранен Дух в събития!

  • Историята като провиденция на Духа прави един наниз от събития.

Разбира се, не всяко явление е събитие и не всяко събитие е история. В този смисъл ще разгранича нещата.

Казахме, че човекът е един бог в развитие. Логично ли е тогава подобен род богиня, или т. нар. муза, да нанизва събития?! В този смисъл в езика на Твореца стои едно трихълмие, което безспорно е: човечество, история, култура. Човекът прави история – той е, който констатира събитието, той е, който го преценява и който създава култура. Животните могат да имат съществувание, могат да имат свои леговища, можем да ги одухотворяваме до божества, но история и култура не могат да правят. Следователно нужно е човечество, нужна е и страница, която отбелязва и се нарича история. И безспорно това всичко създава култура.

Но понеже казваме "Историята в отговорност пред бъдещето", тогава какво е отговорността?

За личността отговорността е добродетел! Тя е пътният знак на добродетелта!

За обществото обаче отговорността е една затворница, за която съм казал, че е без право на амнистия! И това прави обществото – то има актове на безотговорност, или наличие на отговорност, която е заключеница, която в неговите различни разслоения – класи, касти, партии, е затворница, и то без право на амнистия! Това е истината; такава е отговорността в социалните групи, отговорността дори в институции (каквато е сега журналистиката). В тях се оказаха хора, които са пленили отговорността и не є дават право на амнистия, защото това е част от сатрапията, която идеологиите оставят, когато искат да запретят пътя на идеите.

Какво е за държавата отговорността? За държавата отговорността е огледало! Голямото огледало, в което може да влизате в няколко още други "планети". Това е измерението за държавника! А не за политика, не за партийните вождове "бащи на народи" (без "майки")! Това е държавата – за нея отговорността е огледало. Защото в колективното съзнание, макар че е сбор от индивидуални, индивидуалните съзнания имат различна валентност. И се събират на едно место различни валентности. Какво трябва тогава държавата да направи? Да стане огледало! Но ако вие на този сбор от много валентности (това е числителят) му представите като знаменател една идеология, която го управлява?... И затова дадени групи в историческото поле се губят – блеснат и се загубят. (При това понякога с доста велики личности.) Дори и цели народи. Ето вземете този ужасен напън, който правят татарите в световната история, и вие виждате техния край. Защото интересът на групата или на расовата подгрупа капсулира. В края на краищата, когато осъществите едно човечество в неговата битология на богове, няма да има раси, но в дадените моменти, интересът на класата, на расата, на кастата капсулират.

Това е може би най-неясното в идеята на отговорността. Няма да намерите такава класация, че именно класите са статут, който държи отговорността пленница без право на амнистия. Точно те или са проваляли пътя на даден народ, или са го извеждали. Умението вече тук е на държавата в лицето на личността, която трябва да прояви добродетели. Защото все пак държавата се състои от тези поделения – дали са болярите или аристокрацията, дали охлокрацията и пр., в това няма нещо, което да е било скрито за историята. Но водаческата личност трябва да изведе тези групи в отговорност. Защото в края на краищата големият водач може и с двеста души да запази една крепост, а не с хиляди.

И колко болезнено личността е искала да бъде не само добродетелна, а да бъде държава, огледало. Какво казва един Луи ХIV: "L'Etat c'est moi!" – "Държавата – това съм аз!" Губейки личната си отговорност като добродетел, иска да играе ролята на светило, на огледало в битието на своя народ, на своята нация. Вижте само колко странна става таблицата, в която трябва да сложите на преценка, на отговорност историята. Тя се прави с волята на цезаря, колкото и да не ни се иска, колкото и доктрините на колективното мислене да твърдят, че историята е на народите. История се прави само от белязани личности, а народът ги съхранява с памет – историческата памет има изградена трайност! И когато психологията на един народ има и поведение на отговорност, тогава говорим за национална доблест. Тук е умението на водача – да я изведе.

Ето тази йерархия трябва да разберем, когато искаме да направим страница, наречена история: добродетел, затворница и огледало. Това е отговорността! В този смисъл ще се опитам да говоря за историята и нейните отговорности пред бъдеще. Защото ние сме навикнали да наричаме история това, което зрението, слухът или ръката са скриптирали. Това не е още история – това е наниз на еволюцията. Затова поставям въпроса – еволюцията ли прави историята, или историята отбелязва еволюцията? И в книгата си "Седемте Лъча на еволюцията" съм разгледал какво е отговорността.

Какво е отговорността в Лъча на Доктрината, на науката? Този Лъч се бори с миналото, за да освободи сили за бъдещето. С това се бори науката. Тя взима онова, което е дадено – сътвореното, и от него иска да изведе нещо, на което да даде свобода в бъдеще! Науката не е откровение, а битка – тя разучава, търси, доказва, тя се себеотрича, но нейната задача "миналото" е да бъдат освободени неговите сили заради едно бъдеще. Това е да освободите енергиите и да дадете съвършеност на органите, както зрението е дошло да ви отличи, да ви отдели от колективността.

Какво е отговорността в т. нар. Лъч на Предсказанието, на изкуството? Как той в историческа отговорност пасва с израза на историческо събитие, какво е той в историята? Този Лъч разкрива боговете в човечеството! Това е тайната на изкуството – то е, което разкрива боговете у човека; тайната му е да намерите Бога в човека. И когато още не се е търсело отделния човек, създавани са богове; хората на изкуството са направили богове: имаме ги в образи, имаме ги отляти, имаме хубавата скулптура на Фидий – Зевс. Следователно този Лъч на изкуството наистина разкрива боговете в човека.

  • Не може да се прави история без богове!

Тази воля, с която Фидий ще извае един Зевс, е именно енергия на богове. А Зевс е толкова бог, колкото днес казваме, че човекът е един бог в развитие. Трябва да намерим трона на днешния Зевс.

И така, Лъчът на изкуството извежда богове! Затова историята си е сложила богиня. Но предопределението или предназначението не го дава самата богиня – това го носи човекът с големите закони на прераждането, на кармата, на еволюцията. И тогава вече ти си, който трябва да правиш история и който определяш поведението на благоразположението на богинята.

Какво прави и Лъчът на Проницанието, на философията? Той прави мостника за човешкото будно око, от който вие ще видите просторността, с която ще си отработите категория за познаване на света. Защото този Лъч върши точно тази велика тайна – той дава хоризонтите на духовността след като художникът или скулпторът у вас е извел боговете от вас. Тази особеност, тази тайна е на духовността. Но философията не е Духът. Там, когато надделее интелектът, правят категории и бъркотии, не идеи. Хората живеят с идеологии – трагедията на настоящето. Трагедия на настоящето е, че живее с идеологии и не освобождава место на това, което може да направи една нова религия. Не е нужно вече да е и религия, но да е нещо, което носи идея, която води до, както казвам, срещата между Божията човечност и Човешката божественост.

И в края на краищата, в Лъча на Молението вие правите тази среща и тя е най-великото тайнство, което предстои!

Тогава бихте осмислили една от най-големите идеи – защо имаме и жертвоприношение на човек към божество? Какво се крие в този жертвопринос – човека са го принасяли пред олтара на някакъв бог! Каква е тази тайна? История? И кого принасят обикновено в жертва? Вземете нашия, тракийския, Залмоксис – гениалния, роба, царя, жреца – него принасят! Защо гениалният, защо изключителният е принасян в жертва на богове? Жрецът, будният е знаел това, което ви казах – Човешката божественост се праща на Божията човечност! Най-великата среща, която има да се прави – неотбелязана и нехарактеризирана досега. Този жертвен човек го пращаме горе в името на това, че е гениален, за да може оттам да помага. Не пращат неразвития, защото той не може да свърши добро на света, тъй като няма еволюцията на божията си будност. Разбирате ли какво става?!

Това е история (другото е пътнина – стълбове, по които прекарват енергията на еволюцията) – пращаш Човешката божественост на Залмоксиса към Божията човечност горе, за да ги срещнеш. Тази среща ви дава знание, че вие и Онзи сте едно и също. Това е смисълът на жертвоприноса на човека! И тогава чак разбирате дълбоката тайна на един от големите надписи: "Познай себе си и ще познаеш боговете и света!"

Човечеството спи в идеологиите на дребното мислене на еволюционни стадии, а не живее с духовност. Ето защо е тази "лудост" в пътеката познай себе си; ето защо Христос ни завеща направи Себе Си; ето защо поисках служение без Себе си! Заради това принасяте човека, принасяте го в Мирова жертва, дори божеството да е животно... Жертвата не се съобразява пред кого отива, а за какво отива! Когато открива богове, той – вътрешният човек (човечеството, което иска да прави история – която още не е култура), макар и пред животно-божество, принася човека в жертва!

А сега – когато е извървяна културата и еволюцията ви е изградила, когато сте се познали като Божия човечност и вашата Човешка божественост отива към Него – вие влизате в храма! В кой храм? Зидания? Да, така е било. На публичната клада? Така е било. Но какво казахме ние: храмът е у нас, олтарът е вече Книгата на Живота! А какво е Книгата на Живота – Божието съзнание. Тогава кого срещаме? Срещаме Човешката божественост с Божието съзнание!

Разберете тази велика тайна (тя е част от една голяма еволюция) – когато срещаме Божията човечност с Човешката божественост, или Човешката божественост, която трябва да познае Себе си, ще изгради човека бог в развитие! Това е великото тайнство, това е смисълът на Религията! Тя може да сменя имената си, тя може да сменя своите олтари, но не може да смени вложеното Божество, не може да Го отрече!

В прославния израз на латинците ще намерите, че историята е какво – наука; че историята е не само дело на човека, но и на провиденцията, или както те казват: "Историята е учителка на народите." Или тя не е добра учителка, или народите още не са за учение! Защото хората правят и отбелязват събития; изграждат личен, семеен, обществен живот; водят войни... Но на какво ги е научила? Повтарят изхабени, изживени идеологии с този вече банален израз, останал от онова време – "учителка на народите". С кой акт е такава – на провиденцията или на мъртвия факт?... И точно тук е тайната – как ни учи тя на отговорност пред бъдеще.

  • Проблемът не е има ли история – проблемът е в отговорността пред бъдещето!

Тази "учителка на народите", която безспорно е дело на човека, какво е? Какво остави тя? Остави в Сената убийството на Цезар. Учителка на народите!? Остави убития Цезар, защото жадните очи и оглушалата човешка съвест обичаха "Panem et circenses" – "Хляб и зрелища"; а не цезар! Битие... Но това е и провиденция, с която тя, самата история, нанизва събитията на еволюцията, а не еволюцията да прави история. И този голям конфликт – дали, както казах, историята прави еволюцията, или еволюцията прави историята, винаги е съществувал? Това е голямото тайнство – историята като провиденция на Духа... Защото не е важно колко – един е достатъчен да я прави. Важното е, че историята е памет – памет на човека, идея за спомен. А с върнатия като събитие феномен тя прекроява човека. И тогава ние имаме една вътрешна история – история на онзи будния, който е заспал, обаче споменът го събужда.

  • Историята отбелязва минало, но се прави от настояще и дава пътища за бъдеще!

Следователно в нея този неизбежен цикъл е налице. Точно това е огледалната сила на историята – че трябва да изведе. Тя влиза в миналото, за да го освети в предназначението. И тогава става това, което се нарича "филтриране на миналото", или кристализиране на ценности, които се пренасят в милионите години. Кристализация!

Щом е така, какво ни остава на нас тогава? Да видим какво е оставило Мировото съзнание, за да може очите на историята да извеждат от миналото бъдеще. Защото налице е една приложна умственост, с която се отбелязват изсъхнали, съсухрени факти: роди се еди-кой си, еди-кога си; Аменхотеп IV направи преврат... Това е съхранен ум. Къде е бъдещето, под кой камък е подтисната неговата енергия? Идеята! Аменхотеп оставя идея за единобожие – може да стане след стотици години, това няма никакво значение. Идеята! Едно настояще не е могло да захрани идеята, за да отгледа детето на бъдещето, но детето на бъдещето е вложено в утробата на това настояще, за което той се жертва!

Така ние стигаме до формулата, че не е достатъчно само да се прави история – трябва да се създава историзъм, т.е. да се сублимира енергията и в един от великите моменти утробата на зрелостта ще освободи своя плод. Историята бележи събития – Дух, същност и факти. Дух, същност, факти!

Може би за нашата история Аспарух е най-живителният образ, най-подчертаният образ на история и историзъм. Защото той е, който може да се каже, че дълбае кладенеца за исторически феномени, които стават историзъм. Това в него е най-белязаното, защото много други са се напътвали да овладяват земя и да правят държава. Безспорно историята на дадени народи не е само ниспослания на Небесното предопределение, а и онова, което е формирало националния дух на тези народи. (Разбира се, за нация се говори едва в ХIХ век, но на "народностен" преводът на френски си е "national".) Така че винаги благословената ръка на изливане на една идея трябва да я дадете във въплътението на националния дух, който захранва определена личност, за да създаде тя от идеята реалности. Следователно, когато Аспарух прави най-смелата си стъпка, това е и провиденцията на националния дух, и личното му поведение вече като карма.

Националният дух взема участие в личностите, които Мировото съзнание трябва да захрани с бъднина. Така те стават осъществители или дават идеи, които крадат бъдеще. И затуй те изглеждат винаги чудати. Аспарух е чудат – чудат е с това, че казва на баща си: "Аз ще си взема пръчката!" Това е историзмът, той носи бъдеще! А ние продължаваме да дъвчем като социология на възпитанието коленопреклонението – "Кубрат рече: Не разкъсвайте снопа...!" И никой не признава в историята ни, че ние правим държава против това, което казва Кубрат! Че тоя негов син, Аспарух, си взе пръчка въпреки волята на баща си, а те, които останаха там, в ХIII век вече нямаха българи като държава или като племе. Но тук 13 века я имате!

Вижте каква също такава една акцентност има и върху Цезар. На Цезар Спартак му предлага да стане римски владетел. Спартак има стохилядна армия, което значи, че спокойно могат да вземат Рим. Националният дух обаче на римляните, чрез израза на Цезар, е много ясен. Когато Спартак му предлага сила, за да прави история, водачът на бъдещата история на Рим казва една знаменита фраза: "Аз съм римлянин!" Същият този римлянин, когато става господар на Рим, унищожава Спартак...

Това са много важните неща, за да се види белега на историзма с благодатта на Националния дух плюс Мировото съзнание, което го определя за бъдеще. Националният дух никога не бива да бъде изпущан. А той е предпоставките, които един народ си създава като изградена психология. Много са важни тези неща. И аз се чудя на нашите историци... Но за мен, както знаете, историята е гробар на истината, факти от гробари. За обикновеното битие тя е идеология на гробарите, защото по-лесно скръбта се утешава, отколкото да удовлетворите събудени радости. Много факти дават историците, за да ги припомнят, но припомнянето може да приспи съзнанието. Припомнянето е да храниш идеология, която може да те умъртви. Нямат идеи за творчество – имат констативен ум: така и така стана там...

Историята не е само констатация, но по-голямата част от нейните тълкуватели наистина считат, че тя е постфеноменът. Това не е вярно! Онова, което идва след феномена, е регистрация на събитие или на явления, но то още не е история. Затова изначало казах: не всяко явление е събитие и не всяко събитие е история! Това, което се прави или което се пише, е тефтери на регистрация на еволюцията, но не и на историята. Толкова ли безжизнена е една Клио, че няма да остави дълбоката диря на дух, на същност, а само делата да отчете историята?! Ако това само е история – тази отбелязана зримост, с която е пълна Вселената...! Защото все пак имаме история, която не е отбелязана, но тя е в безспорност. Имаме ли съставена история на пророчествата?!

Пророчествата, когато са казвали нещо, то не е в историческа хармония с минало, настояще и бъдеще, а само прозрение. Откъде да вземат факта, когато само е казано нещо?! Къде се крие тогава силата на пророчеството, което прави история? Какво е един сън на Яков или един сън на Йосиф? Какво е и сънят на фараона, който Йосиф разгадава; на Навуходоносор съня за неговото битие? А те са реалности, които после стават! Кое е история? Само нагледното, пипаемото, или и онова, за което нямат зрение, а има феномен – феноменът на пророчеството, феноменът на откровението?! В такъв случай историята в нагледната си присъственост дава ли данни за едно бъдеще и носи ли отговорности? Едно тълкуване на Йосифа не е ли повече от откровение, сравнено с историческия наниз на събития, които времето измива в недостоверност или илюзорност?! Факт е, че това, което казва Йосиф, спасява Египет от глад; факт е това, което вижда Яков – става Израил; едно съновидение на Навуходоносор не е ли повече от историческите факти – каквото са видели и казали, става!

Кое е история? Онова, което се преподава – нанизът от събитията? Да, но там е и волята на цезаря... Затова, когато будността е привършила и провиденцията не може да му даде път за бъдеще, идва именно историята на съновидението, на вътрешното откровение. Бъдещето с това вече ще се прави! И тогава може би историята няма да има отрицателни факти, а ще бъде само на успехите – да се измерва с необходимостта на душевната еволюция. Затуй много добре е поставен въпросът от Навуходоносор: Какъв сън сънувах, желая да зная тоя сън? А гадателите му казват: "Царю! Кажи на рабите си съня и ние ще обясним какво значи."[1] Добре, но сънят е избягал от него и те не могат да гадаят. Тогава се явява един Даниил, който има пробуда и пророкува...

  • В бъдеще историята няма да бъде наниз от фактологии, а от провиденции!

Така че, когато ще говорим за история – коя история? Тази ли, която прави хронология? Както виждате голяма част от хронологичните събития, които уж бяха константи, се промениха – много нови неща доказаха, че това, което са ни оставили, не е вярно. Но все пак едно остава вярно. Че в историята, дали ще я прави цезарят или тълпата, дали ще я освети жрецът или проклятието на времето, те, тези мерилки, нямат стойност. След като искаме да говорим за отговорността на историята, ние ще трябва да знаем кое е преходност и кое вечност. Когато се изповядва една идеология, тя бележи даден исторически факт като вечен, но когато се сменят епохите, когато се сменят подкоренните раси, ние виждаме, че тази вечност е била лековерие и преходност.

И така, целият този наниз от еволюционности се движи от две личности – Адам и Христос. Адам имал ли е история в Рая?! Кога има карма Адам? Когато иска да яде плода. Иначе каква е "историята" там? Плодни дървета – и на Знанието, и на Живота; ангели с бичове... Но той прави ли история? Не. Когато неговият дом на оробителя, т.е. бездействието, свършва – Слез долу и обработвай се!, тогава Адам започва да прави история. Започва Адам...; започва Христос... Адам ще бъде еволюция, но Христос ще бъде екзистенция! И ние ги имаме в пътнината хилядилетия. Не е важно, че Христос има две хиляди години религия – Той е бил винаги, защото е помазаничество, защото е идея! Не е важно и че Адам хвърли козината си, стана елегантен, с цилиндър ходи... Адам като принцип е еволюция, защото трябваше да слезе да се обработва. Тази еволюция ще продължава и този Христос като екзистенция ще се осъществява. Затова казвам, че в сътворения Адам работи роденият Христос!

Виждате ли цялата философия не, а цялата идея на Сътворението какво е! Не е празна фраза идеята ми, че там, на Голгота се срещат черепът на Адам и Кръстът на Христос. Свържете ги сега. И тогава, ето защо казах в Посланието за 2003 година[2] – много вярното, надскочило всички векове: Денят на оробителя свърши! Свърши!

  • Адам – еволюцията, и Христос – екзистенцията: това е история!

Така че, когато искаме да говорим за тези проблеми, ние трябва много ясно да разграничим, че историята отбелязва еволюцията, а еволюцията е сляпата сила на енергиите, които Мировото съзнание предоставя за Пътя на съвършенството!

Събития, преценки – повтарям – само човекът може да прави. Вие може да кажете, че много гости идват от други планети и ни правят история. Имали и телепатия... Но това не е минатият праг, а обикновен тласък на еволюцията. Когато събудите Кундалини, тогава може да говорите за друго. Всяко животно има "телепатия". Затова говорим за предчувствие. Животните малко по-рано от нас предчувстват земетресението – дават белези, защото имат астрал.

Виждате колко бедна е културата и на т. нар. "маги", които се опитват да дават знание. Висшата духовна сила когато се пробуди, тогава ще познаете, че планетата ни започва своята крачка в еволюцията. И тогава с основание говорим, че човекът е бог в развитие. Човешката ни божественост в Божията човечност йерархира. Адам наистина е еволюция, но Христос е екзистенция, същност, и те се срещат, за да направят история, която е отговорна пред бъдещето! Къде е тук отговорността на тази Мирова формация? Отговорността е, че възлюбленият Син на Бога става Негово Единосъщие. Това е отговорността на бъдещето: Възлюбленият Ми Син стана Мое Единосъщие! Това е богатството. И тук е великото тайнство Христос; тук е магът на мъдростта Тот, Хермес. Да дадеш изначалното още пътешествие на човека: Боговете са безсмъртни човеци, но човеците са смъртни богове! Тогава виждаме и тезата, че смъртта е бъдещата добродетел.

Ето как ние чакаме голямата идея на бъдещето, която нарекох "зрим теогон". Направете си това огърлие, за да видите, че нищо не е било казано вън от голямата хармония, от този кръг, когато змията си е захапала опашката. Иначе нещата изглеждат фрази. Не! Дойде им времето – съберете ги и тогава ще видите. Чака ви тази голяма идея на бъдещето – отговорността на историята пред бъдещето: зримият теогон! Така ще намерите, безспорно, цялата динамика – и лична, и социална, и Мирова.

Тази отговорност пред бъдещето съм формулирал в три реда.

Първото, което трябва да направим, е да хвърлим ралото на дядо Адам! Хилядилетната история трябва да бъде отхвърлена. Онова, с което правихме препитание и в същото време защитавахме екзистенция, трябва да си отиде. То е отживяно. Адам е умът. В този смисъл, когато говорим за отхвърляне на ралото, ние отхвърляме какво – ние отхвърляме и това, което се нарича интелект. Свобода на човека от себе си с оглед на това, че той трябва да освободи место на чакащия го Бог! Сега чакащият Бог, като представа на нашата култура, това е Причинността. Следователно имате не само технологичната страна, а още и чисто духовната. Една йерархия на вложеното у нас възприемане – от интелекта отиваме към причинността, отиваме към интуицията, която Учението Път на Мъдростта дава, и към идеите.

За ума е казано, че той създава имена, той създава понятия, които с хилядилетия, с милиони години са изграждали поведение. Но с Учението на Мъдростта идва време това, което вече задържа развитието за напредъка, да стане мъртвило, за да няма то бъдеща история. Но тогава ще има какво? Ще има Книга на Живота! Ще имате будност, а като имате будност, няма да се върнете в идеологии. Точно тук е отговорността на историята пред бъдещето – да не остане в идеологията, с която са є направили физиономия. (Още повече, ако това е идеология в история, която няма отговорност пред бъдеще!) Така че хвърлете ралото на сътворения Адам! Дали ще плаче Адам за него? Безспорно е. Това, което всеки ден наблюдаваме: "Да пазим традициите!" – да изкараме играчите, клоуните... от единия край на земното кълбо до другия и да разиграваме гонене на зли духове!?

Второто е да махнем стана на Пенелопа – да не работим в безсмислие. През деня тя тъче, през нощта разтъкава – разнищва, за да измами жениха. Това е дребната спекулация на астрала. (А оня разбойник, мъжът є, прави любовни истории...) Този стан на илюзиите трябва да бъде хвърлен! Разбирате ли, тук формулата е символна – Пенелопа ще тъче в безсмислие, за да измами, а вечерта ще разнищва, за да лъже. Измамата – като идеология, и лъжата – като стратегия! Това прави Пенелопа, това прави астралът – той точно тази битка води. И затова ще дойде стрелата; онова, което другите не могат да опънат – лъкът на нейния Одисей (макар че за мен той е символ на мисловния дребосък). Така че станът на Пенелопа е астралната, или Акашиевата Книга.

Тези символи, които са правени с дълбоката бразда на дядо ви Адама, трябва да се махнат! Хората са дали символите; въображението, което не е могло още да стане плът, чрез ума да направи афоризъм (каквото са правили Божествата), създава символи: ето ви ралото, ето ви стана на Пенелопа... Афоризмът е разбитият печат на символа.

И най-после – третото, ако искаме да направим тържество на свободата, това е да освободим човека от родилната болка на страха да се роди с идея, че е бог.

Страхът е наистина като чудовище предоставен, защото човек го изпитва и с физиологията си, той го изпитва, и с астрала, и с ума си и пр. Но след като се касае за идеи, там вече трябва тази болка, този реален страх да е както когато майката ражда – тя плаче, но Христос дава една утешителност: Щом чуе гласа на детето, тя е радостна. Именно тук е голямата сила за свобода от страх – това е бъдещата радост!

Сега този страх – да се роди божеството у вас вече – е една от най-големите битки. Това е да се освободите от ума, или от Адамовото рало, и да хвърлите на Пенелопа стана.

  • Същината на историята в бъдещето е да нямате страх да раждате божество!

Когато нямате страх и когато имате божествеността си, Божията човечност и Човешката божественост вие ги срещате вече. Така че идеята за свобода от страх е раждане. Защото свободата се ражда и Бог се ражда. Образно казано и реално осъществимо!

Това са трите страни на триъгълника ни, в който стои Змията; това са нещата, с които трябва да се разделим, за да започнем едно развитие. Така ще разберем отговорността на сътвореното. Тогава вече ще можем да разберем и идеята на Сътворението какво е. Миров акт ли е, или само констативна даденост на нашия ум? А щом имаме еволюция, щом имаме събитие, то не е констативна даденост. Сътворението е един Миров акт, в който ние трябва да намерим негов взрив, за да хвърлим и рало, и стан, и болка. Тогава сътворци ли сме и можем ли да променяме сътвореното? Логично е да го променяме! Така от историята можем да поискаме отговорност пред бъдещето.

И тъй, събитията, които историята ни оставя, се правят и констатират само от човека. Колкото и хвалебствия да се правят на другите, нетелесните сили, както виждате, не можаха да махнат нито един печат от гръдта на човека, където е Книгата на Живота. В този смисъл вече можем да говорим за един нов меч, за една нова тайна – свобода без смърт. Ние, българите, имаме един великолепен израз: Свобода или смърт! Преди десетки години казах: време е да махнем смъртта, защото след 50-100 години, тя, както говорих и тук, ще бъде добродетел. Нека направим свобода без смърт. Свободата може да вземе в своята утроба смъртта – но смъртта вече като добродетел.

Така идеята за греха, която е ужасният воденичен камък, създал тежка съдба на човечеството, ако е поставен в цялата тази гама, тогава бихме правили една друга история – историята за свобода от грях. А безспорно ужасът, който изживяваме от смъртта, не е само, че умираме, а че сме грешни и че ще има ад, ще има геени огнени... Виждате ли в какво е възпитаван човекът? (И как да прави история!?) Да се готви за геената или да отиде да го изповядат, да направи един дар – дано там получи някаква милостиня опростен...!

Грях, греховно човечество – нямат место! Защо го сложиха? За да оправдаят една институция, която нарекоха Религия, и да извоюват власт над онова, което носи белега, че е бог в развитие – човекът. Институцията да бъде господар (а аз рекох: свещена е личността, не институцията), да бъде по-властна от събудения човек...! Институциите, които хилядолетия продължават да властват, имат една определена задача: да държат в плен човека, защото те – особено нашето християнство, юдейството и мохамеданството, не признават еволюцията. В такъв случай в хилядилетия го държат в непроницание за история, а само в нанизване на всекидневие.

Институции, които властват... И никоя власт не ще да освободи онзи, който трябва да є заеме местото. Но ако вие освободите местото на човека заради Бога, няма защо да се страхувате! Те обаче казват, че когато освобождавате човека, го давате на сатаната. И за да не ви оставят в ръцете на сатаната, ви вземат в по-"грижовните" ръце на мъченичество, каквото е извършвала Инквизицията.

Средновековието не се лишава от идеята за Бог, но е наплашено, че е оскърбило Бога – това е силата на Инквизицията. Може би точно този психологически страх е деформирал и един Ницше. (Аз приемам Ницше в гениалността му и в лудостта му.) Много е лесно да кажеш: Бог е мъртъв! И тя не е негова мисъл, много по-предишна е. Обаче той се спира на друго – страшната дефиниция: Между животното и свръхчовека (той създава идеята за свръхчовека, маха Бога – ти не можеш да имаш свръхчовек, ако имаш Бог) има един мост, този мост се нарича човек. Така Ницше прави отричане на човека в идеята на свръхчовек, без обаче да има куража да каже, че този свръхчовек е един бог в развитие. Защо? Защото Ницше е протестант. При Протестантизма и досега е властна идеята на злото.

Няма религия, или по-скоро разклонение в религиите, което да е сложило тежко, двойно ударение върху думата човек – това, което той направи. Човекът трябва да умре, но за да имаме свръхчовека, трябва да умре и Бог – няма Бог, но има свръхчовек...!

Следователно Европа не се лишава от божественост, но се лишава от догматиката за божественост. Трябва да направим разлика между догматичната божественост, която Католицизмът слага, фрапантната свобода на страх от злото като формула на Протестантизма и много по-свободната идея на Източното православие. И затова в Източното православие идеята за Единосъщието е идея на вложена възможност в Сина, а не на благоволение на институцията, както е при Запада – упълномощената институция да дава божественост е лишила пълномощието на Бога у човека да прави това!

Да не говорим за един деизъм на французите, който признава Сътворител и нищо повече... За разлика от един теизъм, който позволява на Божеството вечно присъствие, деизмът: край, сътвори света – стои си Божеството горе! Това е френският просветизъм – лишаване от Божеството...

Така че в Европа, особено трите течения на Протенстантизма (най-вече на Цвингли) са ужасни, ужасни със сатаната! Католицизмът е ужасен с приложната Инквизиция, не с идеята, че Бог е мъртъв – Той е жив и те не смеят да Го махнат. Затуй в този страх да не останат без Бог, слагат Дева Мария наравно с Христос. Вижте какви формули създават!

Тогава чак разбираме защо трябва Адам да го освободим от рало, защо трябва този Адам и тази Ева, дух и материя, да освободят терен на новородения без страх от болка.

Адам от единица става социална даденост, една колективна единица. Той първом е андрогин, а след това, когато му извеждат Ева, става социален колектив – става семейство, и от семейство – държава. Така институциите се нареждат: личност, семейство, държава... И господстват. (Защо се чудим тогава, че Небето понякой път господства над нас? – ще господства, ние го храним!)

Ето тези всичките неща трябва да бъдат изведени. Те ще трябва да дадат отговор и отговорност пред бъдещето. Затова идеята за свободата може да бъде само с едно име – меч за свобода, но не и смърт. Така ние можем да направим една друга история.

Идеята за бъдещето трябва да бъде творческа, да прави, както казвам, историзъм. Какво е нужно заради тази велика промяна? Водачество!

  • Водачеството е духовна енергия, овладяна мисъл и приложна воля.

А какво човек трябва да направи, за да бъде водач? Отиде Христос в пустинята и рече: Не само с хляб ще се живее!, и победи глада; поискаха от Него чудотворство – отказа; предложиха му мировата власт – надсмя се и им рече: Махнете се от Мен! Значи победа над глад, чудо и власт!

Водаческите личности винаги трябва да създават стрес за национално върховенство и социална готовност за история и историзъм. Ето защо на водача винаги ще му слагат знака на белязания, а всъщност той често е само воля на националната същност. Водаческата личност трябва да изпълни волята на едно божествено търсене и на един национален дух да се самовъплоти. Така както Хегел го казва – абсолютната идея трябва да се демонстрира в държава. В такъв смисъл ние приемаме тази формула – да се освободим от родилната болка "човек", за да можем да правим развитие, път в обожествяването, идея за свобода. Затова ако този, който води, не е свободен вътре в себе си, как ще прави победи? Ограничен, ти си само един изпълнител, а не белязаност. И затова направих тази съпоставка: когато на белязаната личност Цезар Спартак му предоставя благото да победи и да направи империя, той не ползва обстоятелствата, той си чака белязаността. Цезар е провиденция на римския дух, а не на тракийския княз, който е роб...

Белязаният е свободен от болката! И тази негова свобода не го обвързва с обстоятелствения свят: "Спартак, благодаря ти, но аз съм римлянин!" И тогава вече идва знаменитият му израз, когато минава Рубикон: "Alea jacta est!" – "Жребият е хвърлен!" Един израз, който е най-живителен за водаческа воля, а оттук и за правене на история. "Alea jacta est!" Минава Рубикон, който е една крачка, обаче историческа. Минаваш Рубикон и се качваш на трона, ставаш император! Водаческата личност, провиденцията на националния дух, на историческото право, е едновременно Божия необходимост, но и историческо битие. Като историческо битие Цезар побеждава; след това, както казах, в Сената го убиват – това е другата страна... Но това са големите неща: провиденцията не се ограничава, белязаният не приема обстоятелствата! Затова казваме, че Адам ще продължи идеята на еволюцията, но Христос е екзистенцията; Духът е екзистенция, а Адам е трудовото начало, той е кожената дреха...

Така от Националния дух, или както го наричам, духовното вълмо на един народ, се излъчват белязаните, играли ролята на водачество. Те в Националния дух са, ако можем така да кажем, благодатната манна Господня за приложност. След това белязаните могат да си отидат. И вижте колко добре го казва Левски: когато получим свободата си, аз ще отида да се боря на други народи за свободата. Защото тяхната национална принадлежност е фиктивна, но и напълно реална, когато правят историята на един народ. Те отиват в даден народ, извършват реформи (така както говоря за 13-те безсмъртни българи[3]). Затова не могат да бъдат обсебени в националност, нито в измерения на собствености, но те са най-безпристрастните и най-жертвените служители на нациите. Тях не ги интересуват награди, а в дадена народна група работят за осъществяване на предназначението и. Така че Националният дух е сбор от духа на белязаните – универсални, но в даден исторически път набогатяващи един народ с идеи и устойчивост. В определен момент в дадена държава белязаният прави огнище, защото той има енергията, с която се определя Коренната раса и нейните народностни формули, за да се осъществява.

Безспорно белязаните осъществяват Човешката си божественост, кристализация на Божествена човечност. И те, където и да отидат, винаги пренасят тази енергия като идея за бъдеще!

Има ли обаче история без бъдеще? Знаете един прекрасен израз на Христос: Оставете мъртвите да погребат своите мъртъвци![4] Така се прави история без бъдеще – мъртвите погребват своите мъртъвци. Но това култура на историята ли е? Да, но история без бъдеще!

Когато оставиш мъртвите да погребват мъртъвците, ти не правиш история, ти просто правиш гробища. И прабългарите са имали добро правило да се лишават от "мъртви", от водачи, които не правят нищо. Този, който иска да се занимава с мъртъвци и изневери на битието на бъдещето, изразходвайки орендата (великата енергия), такъв хан при нас го удушвали. Това е т. нар. "безкръвно убийство". Този, който пилее културата, този, който пилее орендата, той е история без бъдеще. Тогава го удушват. Преди хиляди години как са ги знаели тези неща, как са ги дефинирали...! Да, може да има история без бъдеще. Така както хилядите мравуняци човешки я правят. Чакат някакъв празник, за да отидат; да се съберат 70 милиона, за да се окъпят в Ганг. Това е история без бъдеще. Пет хиляди години!...

Тогава разберете тайната: човекожертвата е велико тайнство, идея на най-големия урок, който е оставила културата на Учителите на човечеството – Познай себе си и ще познаеш боговете и света! Не принасяйте човека, а го научете да познае себе си и той ще познае боговете и света. Тогава ще дойде това, което ви казах – тази велика среща на Божията човечност с Човешката божественост: най-великата тайна на приноса на човека в богожертва.

Така, след като имате тази постановка Божия човечност и Човешка божественост и след като имате указание кого жертвопринасят, кого изпращат: най-умния, най-гениалния, най-божествения (не пращат неразвития – за да узрее, пращат гения – да помогне), тогава вижте колко смислена става тезата (за съжаление не є дадоха характеристика): "Божество, аз пращам онази Божественост, която Ти си ми дал; Сътворителю, Ти ми даде Човешка божественост – аз Ти я връщам, за да я събера с Твоята Божия човечност!" Ето голямата тайна. Това в никакъв случай в една бъднина няма да стане на кладата, а в Книгата на Живота, в Олтара – там трябва да стане! Там – когато седемте печата са махнати и където е Съзнанието на Бога. Вижте колко са ясни нещата – нарекохме Книгата на Живота Съзнание на Бога и човекът сега там отива (няма нужда да го слагате на кладата); там е срещата между Божията човечност и Човешката божественост, изразена в древността с Познай себе си. Тогава няма защо ти да се жертваш; научи се да се познаеш в своята Човешка божественост и тогава ще разбереш Божията човечност – ще разбереш боговете и света. Това е Пътят!

В този смисъл поставям въпроса: Има ли друга история? Защото тази пътница, макар и да е Клио, облечена в разкоша на древноеладските хубости, тези музи разкошно облечени не са нашето пътуване към онова, което познава боговете. Затова поставих този въпрос: има ли друга, има ли окултна история, история, която е писана и се пише от онова, което наричаме сънища? А какво съм казал за сънищата? Че са познание, форма за познание. (Както вече говорих – сънят на Навуходоносор, на Йосиф, сънят на Яков – колкото искате пророчески сънища.) Има ли такава история? Да. И тя е, която се захранва според йерархията на Духовните вълни. Това знание не идва от историята, регистрираща факти, които нарекох гробари на истината; то идва от другата история – тази на вътрешното откровение, на посветените. Това е едно Слънчево съзнание! Неговата голяма енергия обаче е предоставена само на благоволения, не на лична будност и приложна отговорност – не се работи у нас за събуждането є. Но даром нищо не се дава.

И тук е отговорността на Децата на Деня – когато времето си свърши своето (чийто безспорност като преходност е била достатъчно години), идва Будният, за да ви събуди в Път. А събуденият човек е един бог в живот! Но не е достатъчна само отговорността, трябва и приложна воля, за да направите друга история. Не история без бъдеще, за която казах, че е да погребвате мъртъвци. Но – това, което е много съществено! – има един мъртвец, който първом трябва да погребете: вашето минало битие. Идеята е изразена: свобода от себе си, служение без Себе си! Щом е служение без Себе си, то първото погребение, което трябва да извършим, е наистина да погребем ралото на Адам. Така че логично е Децата на Деня да бъдат Мирова необходимост днес. А като такава, ако не направят историческо битие, правят само еволюция без белези.

Разбира се, елементарни са връзките, с които човечеството още работи – констатация на факти, контактьорство, телепатия, телекинеза... Време е да знаем човекът бог в развитие какво трябва да прави, как трябва да прави история? И маймуната скача от клон на клон и има презантиман към маймунчето, когато то е в страдание... (Страданието не е болка за умиралка, както казва народът, болка – ама не е за умиралка.) Но и да отречеш Дарвин съвсем не значи, че си много учен. Така трябва да отговорим и на големия въпрос за субекти и обекти на историята. Защото се създава философия на историята, но това е мисловност, с която личности характеризират една наука. А когато има идеология, тогава историята не е наука – тя е израз на поведение, но не и наука.

Именно в този смисъл на историята се предоставя по-скоро констативната задача, а понякога я лишават от провиденцията като не є дават онова основание, за което тя е предназначена. И затова питам: къде е другата история, къде е оная каузалност, с която тя се прави? Къде е апокалиптичността, къде е тази култура на съновидението, която, също както говорих, е отбелязана като история, и то с по-реални факти отколкото наброските, с които са отбелязани личности или събития? Защото именно историята в отговорност е тази, която прави човека една идея на бъдещето.

  • Отговорността на историята пред бъдещето прави човека бъдещ!

И точно защото го прави бъдещ, ние му сложихме най-доброто, което може вече да му предостави културата, дадено му, разбира се, от Сътворителя – че той е един бог в развитие. Ако това беше сложила историята в началния си стадий, тя щеше да го освободи и човекът щеше да знае, че онова което е бъдеще, че онази отговорност носи голямото име зрим теогон. И тогава този реален човек – зрим теогон, нямаше да бъде изпречен пред неизбежността за Страшен съд.

Така дойдохме и до въпроса: Какво ще правите с историята, наречена "Страшен съд"; ще бъде ли той историзъм?

Страшният съд е проблем на различни полета. Защото той може тук да се изсипва и тук да се изработва, но в по-горните полета се прави преценката. Във всички случаи обаче като история е идея на идеологиите и на културата за добродетели и не прави историзъм. Виждате, когато стане някакво бедствие, веднага говорят: "Страшният съд идва!" Досега трябваше стотици пъти Земята да е изчезнала (откакто има история). Разните гадатели и контактьори, че не разбират от историзъм – да, но че искат от банална история да направят откровение – това не мога да приема!

Идеята за Страшния съд още стои. И до такава степен е травматизиран човекът, че в Иерусалим си купуват гробове, и то за милиони долари, защото като дойдело Второто пришествие, първи щели да възкръснат те, в тези гробове...! Каква психоза и каква илюзорност, че може да си купите гроб, в който ще възкръснете, когато дойде Второто пришествие! Това ли е история; къде е отговорността на тази история? Виждате ли в какво живеем?! А си чепкат там философите, правят си категориите, решават си нещата... Живеем с една икономика на Адам Смит от XVIII век и с една политическа доктрина на Джон Лок от XVII век. Това ли е култура!? Кой отвори страницата на Страшния съд, кой даде Апокалипсиса...! Там е идеята Всичко ново творя, но ще ви изсипят и седем чаши с отрови и най-различни други отмъщения. Това не е казуистика, това е реално битие...

И как искате тогава пътнина? Как искате историята действително да бъде учителка на народите, с какво? С тези гробове, с този Страшен съд, с този Адам, който още еволюира; с този Христос, който ви каза: Аз съм екзистенцията, но – щом си екзистенцията, я ние да те разпнем и да те сложим в гроб... Някой да разпна Адам? Да, еволюиралия Адам в Христос; но Адам – не!

Но при наличието вече на Културата на Мъдростта, когато добродетелта не е измерение за наказание или за награда, прозрението ви дава свобода от ограниченията. Заради свободата Адам става жертва – напътва се към Дървото на знанието, а след това ще чака и Дървото на Живота. Той, ядейки плода на познанието, фактически няма да бъде ограничен от обстоятелства, които са нравствените повеления. Така в едно бъдеще, с културата на будността на третото око, не може да убива, когато знае, че другият възкръсва – обезсмисля се актът. Отмъщавате на някого като го убиете, а той възкръсва! Дори идеята за прераждането не е спряла убийствата на Изтока. Но идеята за възкресението (като прозрение) ще ви лиши от този акт, защото или е безсмислие, или, дори и без да щете, ставате услуга на еволюцията.

Така понякога и голямото насилие, което правят водачите на цели народи във великите поселения – когато по пътищата или във войни хиляди умират, е услуга на прераждането. Иначе кога ще умре някой там? – ще стои сто години и ще се каже: "Какъв велик старец – на сто години!" А той не може дори да се разпише... Затова трябва да учи тази азбука – азбуката на живота и смъртта. Това са големите неща!

И тук именно е въпросът за свободата без смърт. Но ние не можем да лишим личността, водаческата личност от право на насилие да тласне народите! Един Чингиз хан прави световно пътешествие. Може да ги няма държавите на Чингиз хан, нито на Атила, но Атил прекосява цяла Азия и идва тук. Когато умира, си отива и държавата му, но правят ли световното преселение, поставят ли в човека идея да се търси – да се търси като индивид, като личност, макар и водачът да го влачи като колективно тяло?!

Това са ексцесиите в историята – именно личностите, които правят история, а не мъртвилото, което се влачи със столетия. Както казвам: не спирайте динамиката на въображението и не правете статиката на деветте кръга на ада! Защото утре наистина третото ви око ще работи. Именно напътеният прогрес в историята е най-същественият и той е, който прави историзъм. Другото, пак повтарям, е само да нижете факти. И затова трябва да разберете, че няма друга реалност, по-реална от Духа. Да, но той е вътре у нас!

Затова днес голямото битие, което трябва да познаем, е зримият теогон. И той, този теогон, трябва да открие фактите, убили личната ни памет. Никой не сложи този въпрос – да се издирят фактите, които убиха личната ни памет. Не беше ли убита тя с това, че само блудник има? Но Посланието за 2003 година ви върна най-важното – върна ви сина, вместо блудника! Това е именно голямата идея за свобода на човека. Трябва в края на краищата да държим сметка кой отне социалната динамика да направим ново общество – а не пет хиляди години да живеем под завесата и на това, което в Индия още правят. Къде е тогава местото на голямата култура на коренните и подкоренни раси; къде е пришествието на големите Откровения?!

Ето това е, което трябва да се разбере с тази тема за историята, която е също така една институция – историята е институция!

Дойде времето, когато трябва открито културата на новото да взриви баналността на хилядилетията. Затова казах, че темата има своя банална страна, но историята има и своята чудатост – това е прозрението, това е провиденциалността. Това е Бъдете будни, когато измамен светът заспива!

Колкото и радостни да бъдем, трябва още повече да желаем бдящият да пази това, което има в храма. А в храма ни има Учението Път на Мъдростта!

Будният е да знае къде му е мястото, а бдящият е да пази храма!

 

Споменът е форма за прощение с минало,
а не идея за кражба на бъдеще!

 

[1] Даниил 2:3.

[2] Нур 1/2003, с. 21.

[3] Толев В. Албум "Ден и Дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи", Общество Път на Мъдростта, 2003 г.

[4] Матей 8:22.

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993