Зареждам...
Битие, Небитие, Пакибитие (2/2004)

Битие, Небитие, Пакибитие

Битие има само в Отец!

Дарованието, харизмата над човека от страна на Възкръсналия и Неговия Отец е толкоз безмерна, че ние нямаме основание да не бъдем щедри! Нека с възможностите си да проявим щедрост на обич, на жертва, на служение. А тази наша щедрост в измеримостта на Божията харизма ще е безспорно една малка частица. Къде е разликата с безмерното дарение на Отца, на Създателя, на Твореца, на Онзи, Който създаде Битие – че ние трябва с прилежност да извоюваме развитието, съвършенството, приложената любов; усвоената и приложена Духовна вълна на Мъдростта? Този Път фактически е не дарование, а потреба!

Харизмата да бъдем битие е безмерна, защото „битие“ е именно „живот“. Следователно дарът, който ни е даден, е в идеята на Твореца. Но оттук нататък на нас ни е предоставено правото на развитие. И тогава казваме: Нищо даром не се дава! На човека дарението е в това, че е роден да живее, а начинът на живот, пътят за живот, себесъзнанието са личната му отговорност.

И така, Божията благодат и нашето приложение в този живот, който трябва да отработим, е правото ни да бъдем щедри – Той е безмерен, а от нас се иска щедрост. И колкото и малко някой да е взел, колкото и малко да е синапеното зрънце, за което Христос говори, то става дърво! Още по-странното е, че: „...ако имате вяра, колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се оттука там, и тя ще се премести.“[1]На човека е предоставено живеенето като дар, а с вярата, т.е. несъмнеността като път – и развитието! Ето защо онази мисъл, която съм казал – че човекът e един бог в развитие, му дава възможност от малкото зрънце вяра да направи голямото дърво; малкото зрънце вяра да размести планини. Щедри – щедри трябва да бъдем! И тогава ще разберем тайната на Битието. Ще разберем и това взаимно изключващо се уж начало – че толкоз много дар е изсипан върху нас, а нищо даром не можем да получим. Защото ни е даден в дар животът, а в живота ние трябва да се осъществяваме!

С темата „Битие, Небитие, Пакибитие“ сме изправени, бих казал, изцяло пред себе си. Наистина пред себе си! Защото не можем да се отречем, че съществуваме. Не можем да не се потърсим като „твар“, както е казано. Разбира се, под „твар“ не се разбира нарицателното, което крие обидност, а етимологията на произхода: когато се каже „твар“, значи „творение“, „създание“, значи и „дело, делотворство“. Така че, когато кажем „тварь всего мира“, ние разбираме всичко, каквото е създадено (от Бога) в този свят – като се започне от природата, мине се през порядъците на Сътворението, а и на човека. В същото време значи „природа“, „род“, „качество“. Какво качество – на животворност. „Твар“ не е предмет, а е „животворност“!

За да има твар, за да има природа, трябва да има един живителен Извор, едно изходно Начало, но трябва да има и една Причина. В различните религии, в различните философии е къде Безпричинна, къде „еx nihilo“ (от нищо). Различни са и наименованията на Извора на битието, от Който това, което наричаме „твар“, е създадено. Монадите на Лайбниц[2], числото на Питагор, атомът на Демокрит; в учението на един Плотин и на гностиците еманират еоните...[3]

Битие... Самата дума „битие“ на старобългарски идва от глагола „быти“. „Быти“ е инфинитивът на „есмъ“ (съм), в минало време „бе, бях“. Значи „битие“ е какво? – „съществувам“, „аз съм“. Аз съм! Вижте колко същностно е казано и е формулирана тайната на Сътворението – Аз съм! Защото коя твар, в добрия смисъл на думата, може да изрече или коя може да каже „Аз съм“? Човекът! Тогава той самият с коя своя същност изразява това „Аз съм“?

Когато говоря за Сътворението, казвам, че великата полова енергия работи за оформяването на мозъка като материя, като вещество; работи и за ларинкса, но кога се индивидуализира човекът? Кога се усвоява като Аз, като индивид? Кога е изведена неговата душа от стадната, от колективната душа, за да може да каже: „Аз съм!“ – съществувам? Когато познава огъня. (А какво беше рекъл Бог? „Fiat lux!“ – „Да бъде светлина!“) Какво значи да познаете огъня? Значи да събудите в себе си някаква сила вън от всекидневието. Ето това, което индийската наука нарече Кундалини, или в наш превод „Змия-Огън“. Змия-Огън! Когато разпознава физическия огън, човекът се индивидуализира – духовният Огън го индивидуализира. И неслучайно великата тайна е скътана у нас – за да ни направи индивид на усвоения, на приложения, на заключения Огън у нас (Кундалини), след това да ни изведе в Божественост. А физическият, външният огън е, който съхранява индивида и който му става потреба в неговото обикновено живеене. И тогава ще разберем трагедията на Прометей – защо трябваше да отиде да краде най-напред видимия огън за спасение на човечеството. (Вижте, всички неща ги има, защото белязаните са ги давали – къде в символ, къде в йероглифност, къде в осезаемост – знания за вечното, за голямото.)

Вярното е, че когато е видял и външния огън, човекът го е сложил в потреба, но тази потреба е криела възможности. Защото най-голямата тайна на Сътворението е това, което искаме да сложим в живот, има ли възможности. Понеже онова, което няма възможности, е само предметност. И наистина само човекът, когато се индивидуализира, когато се изправя – от хоризонтален гръбнакът му става вертикален, може да приема духовните енергии. И именно така е сътворен Адам – Адам е с изправен гръбнак. Той е, който притежава вече какво – ум, мисловно тяло. Адам е живот – мисловен живот; Адам е битиейност вече!

Така „битие“, в буквалния смисъл когато го преведем, значи „живот“. И така е преведена след корекцията Книга първа в Светото писание: вместо „Генезис“, което е „раждане“ – „Битие“, което е „живот“. Не е едно и също „Генезис“ и „Битие“. (И нашите преводачи на Библията от 1925 година с много изчистен граматически усет, с голямо филологично знание и с много точна етимологичност слагат думата „битие“ – Книга първа „Битие“, т.е. „Живот“.) Отделен е въпросът кой дава живота.

Небитие... В моите още, бих казал, години на съответни полярности (буден ли съм за нещо или небуден) много често това, което наричаха „битие“, си го мислех, че не е битие; и тогава дали онова, което наричат „небитие“, то не е битието? А битието е основата на конфликти, които още се водят. Човечеството остава с този въпрос – кое е пък небитието, мъртвото ли? И понеже възможността за приложното знание е повече изведена от това, което тук осъществява, то си е кръстило онова след смъртта за небитие (а всъщност е точно обратното!). Така се ражда идеята човекът да търси безсмъртие, защото смъртта като нагледност, лишавайки го от това, което си е наричал битие, не го удовлетворява. А безсмъртието и градацията за друг някакъв живот, който започват да му дават религиите, създава необходимостта от съпоставка: кое е по-трайното – наличното, което тук като преходност смъртта го взима, а ние наричаме „живот“, или онова там, където има нещо, което е много по-вечно и непреходно?

Така ще е, докато още продължават известни религиозни учения: един садукеец, който не приема учение за безсмъртие на душата, какво би нарекъл битие – безспорно видимото, което тук осъществява; но книжникът или фарисеинът, който възприема отвъден живот, би се попитал: къде е преходното и къде непреходното?!

Фактът обаче е един – това, което ние наричаме „битие“, то е само свидетел, но не и тайната на Битието. Защото ние добре познаваме преходността.

  • Истинското Битие преходност няма!

Така че онова, което наричаме „инобитие“, е по-битие за нашия ум. Защо? Защото кой е най-големият фактор, който ни смути, че тук не е истинското битие – идеята за безсмъртието; или пък – кой е най-големият фактор, който, лишавайки ни от това битие, нищо не ни говори за инобитието, за небитието? Смъртта! А смъртта е само врата на нов живот. Цялата тайна на митологичния свят не е ли, че митологичните божества като безсмъртни вършеха човешки неща и си отидоха, и дойде един Адам, който е човек, но наречен от своя Отец като един от Нас да знае, знае принципи – принципи на добро и зло?! Нарече го бог и го „изгони“ да се развива. А не беше му позволено да отиде да яде от Дървото на безсмъртието, на Вечния живот. Има ли такова дърво? Има. Къде? Нека да е в Рая, няма никакво значение. Човекът обитава ли след смъртта си друго поле; има ли друго жилище?! И ако там е успял да вкуси плода на безсмъртието, тогава кое е битието и кое е небитието?!

Пред нас преходното, което така властно ние наричаме „живот“, е налице. Толкова налице, безспорно, е и смъртта. Добре, но родена е идеята за безсмъртието и живота в отвъдността (за който малцина знаят), а на човека се поставя вече проблем и за възкресение! Колко ще живее в отвъдността е въпрос и философия на религиите, но му се подсказва, че онова, което съзнателно считаме тука за пълнота на живота си, то е небитието, а истинското битие е там.

В края на краищата, Битие е само Бог! Само Той! И в Духовната вълна на Свободата ще бъдем в Божието си съществуване. Човекът е един бог в развитие, но в тези свои степени той се осъществява с различни религиозни знания, за да си определи битие, небитие...

Някои религии държат човека в отвъдността десет-петнайсет хиляди години, други пък – един живот от може би половин милион години. Разбира се, концепцията на индийците му дава идеята за прераждане в цяла една Манвантара, но като идея за промяна. Дава му безсмъртие и той може да каже, че има небитие, именно по битие от това тук, което има тленност и преходност – идея за развитие и усвояване принципа на безсмъртието. А в нашата религия Христос демонстрира принципа за безсмъртието, и то пред очите на човечеството, като стоя само три дни в гроба – за свидетелство, че има битие, но има и небитие, което е по-властно за онези, които могат да бъдат Христовци. Това е голямата тайна, която Той донесе на света – идеята да се освободите от материята, която е знак на смърт, и да изживеете Дух и душа като принципи на безсмъртието, като деца на Отца си!

Концепцията за преражданията относно безсмъртието има яснотата, че когато загубиш това осезание на живота си, което безспорно е преходно, отиваш в една отвъдност, където осъществяваш също живот! И повече ли присъстваш там? Логично – тук белегът на един живот се дистанцира от една до сто години; докато там годините за прераждане могат да бъдат до сто, двеста, триста, петстотин, дори две хиляди години за големите Учители. И ако трябва по присъствието си на известно место отвъд земята да преценяваме битие, тогава там повече имаме основание за битие, отколкото тук.

Вижте колко проблеми са стояли в съзнанието на тези, които са правили правила за същината на човека, за битието му – загриженост и упование за безсмъртие; загриженост за свобода от грях поради закона за еволюцията или закона за прераждането – изграждат му таблица на моралните устои... И тук можем да разберем колко жертвен е пътят на големите Учители, на ония, които ратуват за човешката душа, за безспорността на безсмъртието на човешкия Дух – да му дадат пригодна храна, приложно Учение, за да върви към неограничеността на възможността да усвои Бог. Ние Го носим, но не сме Го усвоили в цялост. Ето защо е необходимо да се знае що е битие – „Аз съм!“.

И така, чрез огъня идва индивидуализацията, а чрез духовния Огън – идеята ни за безсмъртие. Ние усвояваме само една нагледна част от т. нар. живот, и понеже нямаме другите пипала, оставаме с това преходно знание. Затуй говорим за смъртта като за пакостница. Дори и в книга Битие е употребено: Ще умрете, ако ядете от Дървото на познанието! Точно обратното става: чрез знанието – принцип за развитието, те станаха като Нас, боговете... Преходността в усвояване на живота се нарича умиране. Тя обаче не може да отнеме живеца на безсмъртието, защото Диханието не умира. Умира Адамо-Евиното кожено облекло – то е, което умира.

И затова трябва да приемем, че това, което наричaме небитие, то е голямото Битие! Така стигаме до Онзи, Който е непреходен; Онзи, Който е вечен; Онзи, за Когото имената са без значение, защото те са услуга на мисленето ни. Ние си служим с понятия, които нашият ум може да улови, нашият разум може да прецени – за преходност или непреходност, и ние Го назоваваме Вечен, Безкраен, Безпричинен, а създаващ причинен живот.

Има много интересни сблъсъци в това отношение – в идеята за Сътворението, което безспорно е видимият образ на Битието.

  • Сътворението е свидетелят на Битието!

И въпросът е кой прави Битието. Безспорно е, че ще го прави онова, което съответно религии ще нарекат „Божеството“; материалистическата доктрина ще нарече „материята“, ще є сложи диалектически противоречия, за да роди т. нар. „мислеща материя“. А тази „мислеща материя“ няма да е битие, ами ще е „надстройка“... Това е трагедията на преходното мислене, което постави вещевата същност на Битието за първенствуваща.

Битие, Небитие... В еволюционното си развитие нашето физическо присъствие е фактически наистина част от небитието, което не може да бъде разгадано. Но понеже се осъществяваме като това, което ние наричаме „живот“, сме си послужили с термина „живеем“. А една дръзка моя мисъл е, че ние съществуваме, само Бог живее. Извел съм я от тайната на Христос, Който беше рекъл: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Значи някой трябва да изходи Път (колко е дълъг – Бог знае и тези, които имат опит); трябва да дойде до Истината (а тя в Духовните вълни още не е дала кълна си); и тогава чак ще сложи идеята за Свободата като знание – нещо, което Христос подсказа: „...и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни!“[4] А само свободният може да се усвои в неограничеността на Отца си. (Но кой би могъл да го изрече? – много е тъжно да се каже.) Да се осъществиш в Отца си! И тогава – живей! Той живее – само Бог живее! Затова съм си послужил и с другата фраза: Бог не се доказва, Бог се живее! Който ви Го доказва, копае си кладенеца с мисли. (Ама как го копае? В нашия народ има една поговорка: „С игла кладенец копае!“)

Трябва да разграничим самата тайна на Живота от подобието на живот. Затова говорим за Отца, за Всемирния Разум, както искате Го наричайте. Когато правят своето делотворство, философите Го разкъсват на какво ли не. Но за нас тази Всемирност – Животът, трябва да се разграничи от подобието, защото то е свидетел само. И ненапразно Орфей беше казал: Живата Евридика ми даде радост, блаженство, щастие; но мъртвата Евридика ме научи как да търся истина. Вижте каква йерархия прави! А истината ви дава свобода. Мъртвата Евридика – това, което ние бихме нарекли „тя отиде в небитието“. Уж небитие, а пък му дава най-великия урок – да търси истината... Защото тя го доведе там долу – в Адиса, който митологиите имат като концепция за живот. И как бе разделен животът? В царството на небитието шест месеца и в царството на уж битието – слънчевите градини, и там шест месеца (в мита за Персефона).

Можем ли да ги разкъсаме сега битие и небитие, щом още древността е имала прозрението, че онова, което осъзнава, не всякога в дълбочини познава... Защото едно е познанието, а друго е да познаваш частица от видимо и невидимо битие. Затова Бог раздели света. Може ли в такъв случай да има небитие? Не. И какво ви казва Светият символ? Сътвори видим и невидим свят. Щом е сътворен, той е жив. Всичко е живо! В кристала е сложена първата вибрация. А до каква степен всичко е живо, ще ви спомня една индийска приказка из тяхна Упанишада:

  • – Господарю, поучете ме още! – помоли той. Баща му се съгласи.
  • – Донеси ми една смокиня! – Ето я, Господарю.
  • – Разполови я! – Разполових я, Господарю.
  • – Какво виждаш в нея? – Някакви малки семки, Господарю.
  • – Вземи една и я разполови! – Сторих го, Господарю.
  • – Какво виждаш там? – Съвсем нищо, Господарю.
  • Тогава той му обясни:
  • – Там, скъпи мой, има една особена същност, но ти не я виждаш. Именно благодарение на нея дървото стои изправено, колкото и високо да е то. Имай вяра, скъпи мой! Цялата Вселена се отъждествява с тази особена същност, която не е нищо друго освен Душата. И ти също – ти си Това, Шветакету![5]

Ето това е нашата душа – великата Атма на индийската култура и на индийската доктрина – невидимото, което ние не можем да видим, и множеството, което чрез Единицата се изявява.

Така че нищо не е мъртво. В битие – всичко! Преходите са преходи на нашето съзнание, не на Същността на Твореца. Той не е преходен, Той не е реформатор – Той е Творец! Не може Бог да се реформира. Човек в йерархията на възможностите може да си реформира съзнанието за усвояване, но не и Бог. И тогава, когато във възможностите си определя Твореца на своето битие, безспорно че ще има стълбица. На какво ние я отбелязваме? В това, което нарекох Духовни вълни; Духовни вълни на развитието! С тази вещина характеризираме битието, себе си, света.

И вие виждате, че в някои митологии от Хаоса е сътворена материята и от материята изхождат божествата. В християнското Учение самата материя е сътворена от Бога и следователно носи в себе си ето тази семчица на смокинята. Затова съм казал, че никога не трябва да отричаме материята, а да я одухотворяваме. Най-добрият свидетел е Христос, когато пръсна материята Си и възкръсна – събра я. Значи трябва да я усвоим и да я изведем в еволюционна йерархия – да вибрира така, както устойчивостта в дървото стои, т.е. както нашата душа, както нашият Дух иска. И затова в християнството нямаме теогония, а в митологиите боговете се раждат. Може един да казва „Хайде, ставайте!“, но те се раждат. В християнството няма раждане на богове, ние нямаме теогония като концепция, като хипотеза дори.

Вижте колко са големи разликите. И когато погледнете с тези очи на Сътворението на света, няма защо да се учудвате, че светът е сътворен – според християнството; светът се еманира – според индуизма и елинистическия гносис; светът е облечен в Единицата на Питагор; светът е изведен из атома на Демокрит... И всичко това – независимо колко пъстро е, колко разнобагрено е, все пак представлява битие. Тук е и трагедията понякога, когато дадени учения поставят себе си за единствени и най-верни. А всяко според йерархията си го утвърждава. И се е създавал какво – конфликтът, който трябва великото Божество у нас, пробуждайки се, да понася; да понася недостатъка на сътвореното, което може да причинява болка. (Разбира се, че Бог не страда – болки нанасяме върху Твореца си, но като идеи.)

В християнството още една теза има, противоречаща дори и на юдаизма, макар че нашите богослови (особено руските) не искат даже и да я поменат (въпреки, че Лоски я приема). Това е идеята, че Сътворението е на Троицата – на Троицата, не само на Саваота. В юдейската религия имаме само един Бог – Саваот. И Той ще рече: Да се сътвори небе и земя, и след това ще приложи Fiat lux!

„Бог всевечно е Троица, но не всевечно е Творец!“[6] Но как тази Троица изгражда битие? Когато св. Василий Велики дефинира идеята за Сътворението, той казва, че Бог е първопричина. Вижте разликата между нашата, Православната, Източната църква, която, както много пъти твърдя, е изключително богата на концепции, на хипотези, на големи личности, и другите! Защото не е важно колко са могли да се очистят от гносиса, но го имаха, в пазвите си го носеха – и Александрийска, и Атинска школа, и Кападокийска школа – носеха го. Това са големи конфликти на изключителни личности.

Свети Василий, когато разглежда идеята за живота, ще каже, че животът, битието е дадено от светата Троица Единосъщна. Тя е Единосъщна, но в никакъв случай това Единосъщие не е равно на юдейския единобожен Йехова, или Саваот! Когато идва до идеята за Сътворението, той ще ви каже, че в християнската църква (Лоски казва юдео-християнската – това не е вярно, юдеите нямат триличен Бог) триличността е Единосъщна. Но и той Ги йерархира: Бог е първопричина на всичко сътворено; Синът е действаща причина. (Защото, нали е казано в Символ на вярата: „Вярвам в един Бог Отец Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. И в един Господ Иисус Христос, Син Божи,... чрез Когото всичко е станало.“ Следователно Синът е действащата причина.) Светият Дух е усъвършенстваща причина.

Какво е еволюцията – усъвършенстване на човека, развитие на човека; тогава тя е човешкото име на Светия Дух, тя е преводът на Светия Дух. „Еволюция“ е човешко наименование на Светия Дух в жизнеността ни! А каква трябва да бъде нашата щедрост – да желаем онова, от което хората се плашат да еволюира – няма зло, има нееволюирало добро!

Да не се плашим от бедата, а да я трансформираме – да я сложим в еволюция, в Свят Дух; да я сложим в път за съвършенство, за усъвършенстване!

Цели епохи влизат в една думичка, цели раси се вгмездват в живота на една дума! Така че, когато се каже Светият Дух, не може да се разбира само обикновеното осенение, а трябва да се разбира точно идеята за съвършенството на човека. Всеки лъч на Светия Дух е епоха, раса, развитие, усъвършенстване – Заспи, Адаме, защото в теб е Синът, Който е делотворството! Ти трябва да направиш в себе си Ева, ти трябва да носиш астрала, в теб е и Диханието на Отца! Заспи, Адаме – андрогинът ще стане двуполов – ще дойде Светият Дух да те усъвършенства!

Разбира се, всяка теза подлежи на анализ и (евентуално) на опровержение. Но в същината си тази концепция за троичното единодействие в Сътворението е наистина обезглавяване на манихейството, обезглавяване на монофизизма, на всички други ереси и секти, както са ги наричали (за мен няма такива – има само непълнота в знанията). Тази йерархия не всякога можем да я приемем. Макар че в някои от Упанишадите имат три божества и промяна, там един жизнен период е цяла Манвантара. Едни божества, които са завършили своята еволюция, отминават в друга Манвантара. Излъчени избраници ще поведат нова човешка раса, ще є дадат нова характеристика. (Докато в идеята за Страшния съд стои само едно – разплата...!) Така от една Манвантара се дава друга – последица остава. Както и в християнството: за да дойдат Адам и Ева до плътния човек, трябва Адам да бъде оживен чрез Ева, която е астралът; а след това, когато ще получат знание, да получат и градация (последна) на Физическото поле!

Според Лоски „юдео-християнската традиция притежава абсолютното понятие за сътвореното. Сътворението от нищо (еx nihilo) е догмат на вярата“[7]. Тази догма не е много вярна за нашето християнство – вече цитирах школата на Василий, който е възпитаник на Атинската философска система, че и трите Единосъщни ипостасни лица на Троицата са участници. Така че не става въпрос за „еx nihilo“. Но ще ви се каже: Светът бе създаден от Божествената воля. Това е голямата истина за доктрината на християнството – не го създава като еманация от Себе Си, а го създава по своя воля: „В начало беше Словото!“ (Иоан 1:1) А в Битие: Да бъде, да сътворим! В начало Бог сътвори небето и земята; Да произведе водата живи души... Воля! Това е голяма истина: от Божествената воля – Светът е друго-природен на Бога; съществува извън Бога, но както казва св. Йоан Дамаскин не по място, а по природа. По природа, не по място вън от Него – защото сътвореното има потенциалната тайна на еволюцията да се осъществи в Бог. И хубаво е казано: по природа – не вън от Него! Пак е в цялата космична даденост, но по природа „друго-природен“.

Това е тайната на християнската идея за Сътворението – че става по волята на Отца. Не се взема готова материя, както ще намерим в индуизма; не се взема еманиращото начало в гносисните доктрини; не се взема дуалистичното начало – Волята Божия сътворява. Битието е Негово! Не е, разбира се, доктрина на материализма, който можем да разгледаме в две различни направления. Един брутален материализъм – че всичко се извежда от материята, макар и да имаме възвишена, по-извисена материя, която прави мозъка и от която се раждат идеите. Но всичко това е надстроечно – базисът е материята. Или една доктрина на старогръцките философи, които ще поставят идеята за материята като изход и от нея ще работи Демиургът – Той, работещ вече върху материята. Имате една първична субстанция, която е дадена; от Хаоса е субстанцията материя и Демиургът ще извлече, ще прави това, което наричаме природа, свят, космос. От този космос ще изведе и човечеството. И затуй, човекът, както е казано в древността още, е един микрокосмос. Той е цялостният в този космос – космосът е в него, само че в един умален вид!

Плотин дава доктрината за еманацията, която в християнството не съществува. Той ще каже, че светът е изведен, еманиран от Божеството, че е отлъчен от същината на Божеството, а не сътворен по Божия воля. Плотин е минал известно време през християнското Учение – той е бил ученик на Амоний Сакас (заедно с Ориген), но след това се отделят (Ориген си остава в християнството). Следователно Плотин е познавал доктрината на християнството в нейната първичност.

Светът от нищото може да дойде само по волята на Твореца. Ето защо един Василий Велики, както казах, ще градира. Нещо, което християнството осъжда в лицето на Ориген – че прави субординации, но не осъжда св. Василий, въпреки че тази градация, която той дава – че Бог Отец е първопричина, Синът е действаща причина, а Светият Дух е усъвършенстваща, е една субординация. А св. Ириней Лионски в тезата за Светата Троица, която е била една от най-конфликтните, ще ви каже, че Синът и Духът са две ръце Божии; Трите Лица творят съвместно и създават тварното битие.

Виждате как са изграждани тези тайни. В митологията Бог е само Разум (така, както ще го разгледа и един Платон или пък Аристотел, само че с различни терминологии), в християнството виждаме разумност пак не вън от Божеството, но разумността е у нас, която схваща Божеството. (И точно с тази разумност ние можем и да грешим, като искаме да дадем определение на Неопределимото.) Тук е – у нас! В митологиите Божественият разум е тайна на цялото им съвършенство и, безспорно, там се съдържат божествените идеи. Идеи за божественост, но не и идея за безсмъртие на човечеството. И човекът без нея живееше. А там, където има идеи за безсмъртие, там има еволюция за достижения, както е в индийската философия.

Пакибитие... Въпросът за Пакибитието го внася християнството. То няма доктрината за прераждането, но има доктрината за Възкресението – нея Христос демонстрира пред човечеството. И в същото време – нещо, което е много странно – едно обещание, че пак ще дойде. Пак ще дойде! Изтокът си има прераждане; нашата Църква премълчава, че имаме своего рода прераждане!

Пакибитието, за онези, които имат теорията за прераждането, не съществува. А и не можем да обвързваме Духовните вълни непрекъснато с идеи за прииждане, в този смисъл, както християнството го приема. Защото християнството не може да приеме, че Втори Христос ще дойде в смисъл на прераждане, приема Го като една пароусия, едно Второ пристигане. Така че трябва да разграничаваме самите религиозни доктрини. В Източните религии има не Пакибитие, а нови Манвантари! А защо е потребно на християнството идеята за Пакибитието? Защото при Пакибитието не е казано, че светът ще бъде унищожен, независимо от някои предпоставки.

„Паки“ е наречие за време и значи „пак, отново“. Много често ще чуете в Църквата: „Паки, паки миром Господу помолимся!“ – „Отново, отново да се помолим на Господа!“. И като го съедините с „битие“ – „пакибитие“, ще трябва да преведете: пресъздаването на света или самата теза за Второто пришествие на Христос, което с гръцката терминология се нарича „пароусия“, т.е. „пристигане“. Това е, което тази дума – пакибитие, е сложила като ритмика, като енергия и като свидетелство за едно ново идване на Христос. Дори и индийците, когато говорят за Будите, казват: първи Буда, втори Буда, трети Буда, четвърти Буда, пети..., шести... – чакат ги. Това е „пароусията“; това е „пакибитие“ – старобългарската дума, която е свидетелство за новото идване на Христос. И на няколко места в Евангелията това е изречено, т.е. търси се лично свидетелство от страна на Христос – казал ли е, че пак ще дойде.

Христос винаги ще идва, защото Христос не е Иисус – Той е Духовна вълна. Той е Помазаничество, вибрация именно от Битието на Всевечния, Която ще облича със Своето помазаничество и дарование Онзи, Когото може да избере – Онзи, за Когото е казано: Това е Моят възлюблен Син, в Когото е Моето благоволение. И затова безспорно е, че Христос може да свидетелства за идванията Си.

По въпроса „Защо Бог стана човек; защо се въплъти?“ някои теолози ще кажат: Не само заради нашата греховност, но и заради нашето освещаване. Греховност... Другото бреме, което сложи завеса върху знанието на творението. И как е възможно Бог да създаде потенциалната възможност за грях и този грях да стане първороден? Това са големи проблеми. Аз не приемам идеята за грехопадението, защото идеята за знанието ни нарече богове. Привилегията да знаете що е добро и зло със званието: станаха като Нас, сама по себе си отрича принципа, че Бог, създал съблазън, е внесъл и проклятие в идеята за познанието и така Адам и Ева, ядейки плода, станали „греховници“. И един от големите мислители на Западната църква, Тома Аквински (1224 – 1274) ще ви каже: Божият Син е дошъл заради освещаването, заради обожествяването на сътвореното. Следователно това е една от необходимостите да дойде Христос.

Идване отново значи в изграждане на един нов живот, ново битие. Ето тази тайна е третата част от изграждащата система, защото Христос го казва: Пак ще дойда. Това е третата съставка на нашата жизненост – Пакибитието, което фактически свидетелства в безспорността на битието, че няма прекъсване. Кога и как – вече под различни светлини е дадено. Някои са мислели, че веднага ще дойде. В Откровението на Иоана се дава трагичната участ, която чака човечеството. И още с излизането, както се казва, от ръцете на автора, са очаквали, че на другия ден тя ще настъпи. Разбира се, че не настъпи.

Но да се признае идеята на идването на Христос (макар и в нейните пазви да приемем, че този, който вярва в Него, ще има живот и винаги ще идва, щом Той идва) е една от много елегантните концепции, че човекът отива и се връща. Защото кой беше Христос – Иисус. А Кой беше Иисус – Този, Който можеше да поеме Миропомазването; можеше да приеме дълга да бъде Син и да изпълни Синовност – Този, Който беше и Син Човечески, и Син Божий! Значи, щом Той ще дойде, тогава всичко онова, което с Него мине пътищата земни и отиде в поселения Небесни (царства Небесни, които Той им изгради), то също тъй ще дойде.

На много места в Светото Евангелие се свидетелства за това Негово идване. В Евангелието на Матей, гл. 19, ст. 27- 28 е казано: „Тогава Петър отговори и Му рече: ето, ние оставихме всички и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? А Иисус им рече: истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена.“

Тук еврейството играе своята роля – непременно все трябва да има съд; и че цялото битие на човечеството е сложено в тези дванадесет рода... За мен смисълът е малко по-друг. Човечеството винаги ще има един символен знак от личности – това, което посветените школи са правили. Ще му се пратят трима, за да изградят идея за вътрешната троица – между ум, воля и сърце; ще му се пратят петима, за да се оправдае в Петата коренна раса наличието на петте сетива, с които трябва да усвои света; ще му се пратят седем – светилниците, които ще осветят Светая Светих, а не само затова, че Бог е сътворил света за седем дни (и големите композитори от седем ноти направиха вълшебни симфонии...). Така ще е, защото всеки носи оная невидима семчица, която има същност и държи дървото изправено, т.е. душата, която дава цялата пътнина на човечеството. Тази седмица ще остане вечна. И ние ще я видим в Седемте Лъча на еволюцията.

Ще се дадат дванадесет, които, както и тук е поменато, ще олицетворят това, което Аврам роди – човечеството, и беше наречен „Авраам“ – „баща на народите“. Както виждате и преди Авраама е имало, и след Авраама ще има... Идеята за дванадесет е идея за Твореца. Тя си съществува и в старите светове преди Авраама, но като идея е дадена тук: Единицата – Творецът, и роденото от Него – Двойката, сътвореният свят. Не Демиургът, защото готова материя няма, та да дойде Демиургът и заедно с боговете да прави и човеци. Не, не! От Себе Си! Затова дава тези дванадесет, затова: „...ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена.“

Подобно нещо ще намерите в Евангелието на Лука: „И аз ви завещавам, както Ми завеща Моят Отец...“[8] Вижте колко дълбоки са различията, когато се говори за Единосъщието и когато Този Един от Единосъщието има измеренията на Своето благоволение и казва: „...както Ми завеща Моят Отец, царство, за да ядете и да пиете на трапезата Ми в Моето царство, и да седнете на престоли да съдите дванайсетте колена Израилеви.“

Всяка Коренна раса, която изгражда битие на тази планета, минава през тези гънки. И всички са имали своите потопи. Много преди юдейския потоп ще намерите потопи на шумери, на акади и какви ли не още. Не бива да се ограничим в елементарното – само ние сме имали потоп и като се изчислим, да сме живели само 5 508 години... Пет милиарда години е живяла Земята! Как си ги мислим тези неща!? Така трябва да се видят. И какво е странното – че в това Пакибитие ще има филтриране, ще има еволюиране. Защото в много буквалното приемане на „да съдите“, нищо вярно няма! Старата дума, употребена в еврейството и след това в християнството – „да съдите“, значи „да управлявате“. Не буквалното. Оттук е и ужасът – да чакаме сега Страшния съд...

Трагичното е, че на Второто пришествие се даде само наказателна стойност и всеки, като чуе за Апокалипсиса, настръхват му косите. Някои религиозни системи, отделени от официалното мислене, точно с това плашат – как едни ще отидат в геената огнена, а пък белязаните „овци“ ще наследят царството Небесно. Не! Всеки според своя духовен ръст ще извърши своето духовно дело! Ще има Битие, защото то не умира! И тогава защо да се учудваме на Христовата мисъл, че който извърви един Път и който усвои една Истина, той ще има Живот! Какъв е смисълът да каже Аз съм Животът, ако този живот гасне? Той не е казвал думи за утешение, а чертал е пътища – за Живот!

„Да управлявате!“ – това е тайната. Винаги ще има приложение на идеята за управляване, за ръководене, а не само за възмездие, защото под „съд“ се разбира пък и някаква жестокост. Ако имаме правно съзнание, ние ще имаме и измерение за приложеното наказание – няма да го считаме за жестокост. Но понеже в Църквата, специално в юдейската религия, там е сложено в какви огнени мъки ще гори човекът, той се ужасява и остава с убеждение, че съденето, или възмездието, е акт на жестокост. В правната доктрина точно съденето е норматив, за да не бъде насилие. Така и в религията. Но в Стария завет доста мъчения са сложени, а пък в християнството се казва: вижте как измъчиха Христос, Който беше Богочовек...

Съвсем не е така. Христос трябваше просто да остави един образец и да покаже, че няма нищо общо с мъчението – напротив: Прости им, Отче, те не знаят какво вършат! Това не е фраза. Това е част от един живян и извървян Път. Но за човека звучи като фраза. И понеже Църквата си използва заплахи – „огнени геени“ (както Моисей си направи теокрацията), ето ви как остава обикновеният човек с убеждението, че и религията носи мъчилище. А и Инквизицията го приложи така блестящо!... Да, папата сега се извинява. Не можеш обаче да върнеш нито Джордано Бруно, нито мъката, когато две устни изговориха: „И все пак се върти...“ Не можеш – но идеята им надделя!

В Матей 19: 29 се казва: „и всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен.“ Безспорно Христос не е давал съблазни, за да привлече хора. Той е давал идеи за спасение, пътища за развитие. После ще рече: „А мнозина първи ще бъдат последни, и последни – първи.“[9] Това е свобода от традиция (класически израз, който употребявам)! Свобода от традиция, за да вървиш към този, който може да бъде първи. А вие знаете в притчата – когато стопанинът праща първия да отиде да копае на лозето, на него и на последния, плаща поравно. Това е да приложиш възможности, с които да характеризираш дарба. Какво като си пратен първи, а нямаш нищо!...

Разбира се, нищо и не би прозвучало така убедително, ако не им беше дал тази тайна: Аз когато се върна, и вие ще се върнете! Или другата: „В дома на Отца Ми има много жилища. Отивам да ви приготвя място.“[10] Идеи за живот, които човечеството чува в противовес на преизподнята, в противовес на Адиса на митологиите!

Колко е реална идеята за битието и небитието, която различни учения са поднасяли! Човекът я е отминавал, като е знаел повече от това, което са му поднасяли, или се е стремял да я усвои и е чакал приложение за нещо по-голямо, което довчера не е знаел. Защото нашият Дух знае много повече от нашия ум; нашият Дух знае много повече от нашата душа. И понякога, с едно осенение (това, което се нарича мъдрост на народите) когато някой е дошъл, с едно прозрение когато е дал израз, който е живот, се е усвоявало онова, с което може да се живее.

Днес някои от модерните мислители ще ви поднесат, че битието е роденият от субстанцията свят, който е „вътрешнокомпенсираната система от разделените голям брой двойки противоположности.“[11] Да, ама от коя субстанция? Материалистите казват – първичното е материята; идеалистите казват – идеята; теолозите – Бог; митологиите – хаосът! Вижте, животът не е компенсиране, не е балансиране – балансирането е в развитието. След като е роден светът, в неговата еволюционност можем да търсим по-скоро контраверсии за еволюционност. И тя е дадена в добро и зло като знак на познанието, а резултатът от това знание какъв е – ставате богове! Иначе защо Бог създава човека от плът, защо му дава Дихание? Именно за да се борят, а не да се компенсират и балансират. И да направите тази материя духовна, защото доминантата на човека е Духът, а не материята. Чрез какво той го откри? Чрез знанието. А за знанието му сложиха воденичния камък на греха – да си го носи. В другите религии го няма – значи не е общовалидно!

Човек ако балансира, не се развива, стои на едно место! Когато се развиваш, нарушил си единия полюс: или умъртвяваш злото, или напакостил си – махаш доброто. Така се развиваш – или в плюса, или в минуса. Колкото и незабелязано да е, законите за моралната възмога на човека вървят. Балансиране ли е око за око, зъб за зъб с тезата на Христос – „Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.“[12] или с обичайте врага си; благославяйте, който ви проклина...? Вие нарушавате едното, за да доминира другото – давате храна! И толкоз по-добре, когато е на доброто, на любовта. И нали точно затова писахме, че няма зло – има нееволюирало добро!

Отец, Всевечният не създава противоречия. Нашето възприемане ги създава, не Той! Не е от субстанция родена двойката противоположности – тя е единна винаги. А ние в еволюцията на божествеността си – от инволюционността към еволюционността – йерархираме. И няма да има противоречия, безспорно.

Това, чрез което се усещаме в действителността, е, както казва един Тиери от Шартър (ХII в.), че действителността (битието) е осъщественост и завършеност на възможността. Защото възможност се нарича онова, което може да е, но още не е. Тогава? Бог не може да има ограничена възможност, но човекът има, защото още не се е върнал в Божеството си. Такава действителност ще изгражда, каквато е показала неговата възможност. Е, казахме ли, че човекът е един бог в развитие, но още не е Бог? Великолепно Тиери го е дал – че възможност се нарича онова, което не се е осъществило. Вложената възможност, тя е, която може да ви краде граници, да ви прави пространства! Бог не може да бъде усвоен от повърхностното ни знание и да кажем: „Ето, изчерпахме Го, свърши, това е Битието.“ Още какви битиета носи Той...; и още колко ние, които сме Му най-скъпите, ще ги откриваме! Това е възможност, която още не е – но има я, има я! (Затова казвам, че ако някой е глупав, ще му се каже: има идея – „Работи!“; ако е умен – „Твори!“; но ако е посредствен и се съчетае с тщеславие – това ражда ужас!)

Виждате още в ХII век хората на религията, на мисълта, на философията с какво са се занимавали. Вярно е, че са нямали джаз или сегашните атракции, но имали са „Ave, Cаesar!“. Разбира се, всеки може да каже „Ave, Caesar“, малцина обаче могат да кажат: „Morituri te salutant!“ („Умиращите те поздравяват!“), защото трябва кураж да бъдеш герой. Както всеки може да рече „Христос Воскресе“, но за оня, който трябва да ви отговори, че Той наистина е възкръснал, се иска кураж, вътрешна вяра. Всеки може да каже „Аvе“, ама да те видя там, на арената, ще успееш ли?... „Умиращите те поздравяват!“ Тука е и доблестта на онази психоза, както я нарекох – цели четиридесет дни да се казва: „Христос Воскресе!“, и другият да отвръща с дълбочината си: „Воистина Воскресе!“ Това е битие!

Тиери от Шартър казва, че възможността се нарича материя, а действителността – форма. Битийност се именува самата същност, което е форма на битието и истинския Бог. ХII-ти век! Това е виждане! В самото понятие „възможност“ вижте какви неща могат да се крият. Защото да си освободил Бог от всичко е нещо невъзможно, но да сториш възможност, която още не е станала, това е велико! Не можете да Го освободите, Господ Бог не може да бъде изчерпан! И някъде да сте срещнали, че Бог Отец възкръсва? Може ли да възкръсне Той? Синът Му може, Той – не!

  • Битието не възкръсва!

Небитие се опитаха да правят, или човешко битие в Иисуса, но Христос Му върна Битието – възкръсвай, Сине Мой! А Той обеща какво – Пакибитие: ще дойда отново! Е, пише, че щял да пристигне като крадец... Ами щом се чувстват хората апаши, идването Му сигурно ще бъде като това – ще дойде тях да окраде. От собствения си свят дават наименования. „И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем.“[13] Не може така да се говори, независимо, че е в Светото Писание. Ще дойде, както му е редът, и ще извърши каквото трябва! Защото няма по-велика тайна от това да дадеш още нещо от възможността на Отца – Аз върша това, което върши Моят Отец! А Той наистина свърши много неща – толкоз много, че е невъзможно да бъдат характеризирани! Самият обрат на идеята за живота: да нямаш Ад, а Царство Божие; самата демонстрирана идея на Възкресение – като Учение, а не като отделен възкръсващ Дионис; самия обред на отмъщението да го смениш с прощение... Това са страшни неща. Битие!

Така във всички времена безспорното е едно: че имаме и живот. Малцина са го търсили в тайната му, но всички са го живеели с възможността си. Следователно това, което ги е удовлетворявало по възможности, е характеризирало техния живот. И тогава няма защо да се чудим, че евдемонистът ще каже: само насладата е моята радост; сангвиникът ще каже: не, не! Великий Петроний ще лежи и ще пие пред матроните, а Нерон (за когото толкоз лоши неща се казват) ще свири на своята лира и ще запали Рим... Живот – можем ли да го отречем?!

А някой там се замислил, па си рекъл, като Платон в своя „Тимей“: Бог не е могъл да създаде света нито преди, нито по-рано, тъй като, когато светът не е съществувал, не е имало нито преди, нито по-рано. (Тяхната идея, както казах, е от света да вадят божества, защото имат теогония.) Той създаде и тезата за предшествуването на идеите, носещи същината във видимия предмет; идеи, които са съществували, а не са само номинация, не са наименования. Те могат, според градираната мисловност, да ви създадат вечност или преходност.

Платон откри идейния свят; този свят не е отвъд действителността, а е действителният. Същността на идеите се изразява чрез възгледа (да, възгледът е схващане – но не е битие), че не сетивно съществуващото, а единствено в себе си определеното, общото е истинното, достойно за познание – изобщо вечното, божественото в себе си и за себе си. Нещо, което Кант беше казал: „нещата сами по себе си“. На любовта към идеите Платон дава характер на ентусиазъм; ентусиазмът за него е първото безформено пораждане на идеите.

В неговата „Държава“, великата държава на Платон, той иска само философи да управляват света – тогава светът щял да се оправи. Разбира се, това е пълна нереалност, а е и невъзможност да се осъществи. Иначе Бог щеше да бъде само Платонов. А Той е дал Седем Лъча. Така че религията, която изгражда концепцията за човека-бог, няма нищо общо с тежненията на философа Платон – философите да управляват света. Но там казва така: „Съществуващото е наистина познаваемо, а съвсем несъществуващото съвсем не може да се познае.“[14] Един друг философ оставя нещо по-вярно: „Знанието ни е един кръг, незнанието ни – всичко, което виждаме вън от него. И колкото знанието ни става по-голямо, толкова и незнанието виждаме, че става по-голямо.“ Ето това се казва мислене! Трагично е, когато за обикновени неща се отделят много енергии. Но те са на мисълта. Да благодарим, че не са Божии енергии!

Елена Блаватска, голямата познавачка на окултните страници на миналото, говори „за чувствата и разбиранията на крайните същества“[15] и великото „То“ – знание, взето из дълбините на Индия и на Китай. Именно „То“ за нас е Бог Отец, а не демонстрираната живителност. „То“ е небитието, което създава битието. Защото това много не е разграничавано в религиите и обикновеният човек просто се чуди: кое е битие, кое не е, наистина ли няма друго? И понеже представата за смърт в християнството е окончание, липса на живот, макар и да се говори за отвъден живот (където пък чакаш съденето!), оставаш в небитие. А всъщност е обратното – небитието, което е всичко, си прави битие, което го осъзнава и ще се върне в него.

Така че Блаватска казва: „То е небитие, в този смисъл, че тази Самосъщност се явява Единно Битие.“ И ето защо тя ще ви говори за циклите, за индийската доктрина на Манвантарите; тя потвърждава, че има промяна, че има небесна йерархия като същност на Битието в усвояването му. Следват цикъл след цикъл и когато единият от тези цикли си отиде, когато една Манвантара си отиде, ще се премине на по-висше ниво на живеене – друга ще дойде след това. Така Блаватска ще ви каже, че „Битието е безкраен цикъл вътре в Единната Абсолютна Вечност, в който се придвижват безбройни вътрешни цикли, обусловени и крайни“[16].

Ето ви познания с различни диоптри за битие и за небитие. А в християнството ще имате съвършения – това, което можем да наречем единство с Отца – от земния човек, през духовния човек, до божествения човек!

И можем да кажем тогава в цялост, че това, което поселява земята, има своята битология: имаше митологични богове, но хора със смърт, които нямаха идея за безсмъртие; дойде Адам, който е смъртен, но беше наречен бог и живя в идеята за безсмъртието; и от него потомството роди Иисус, Който утвърди идеята за безсмъртието! Ето йерархията: земният Адам, небесният Адам, божественият Адам, т.е. земният човек, небесният човек (или духовният), божественият човек! (А източните философии ще имат Седем коренни раси: Първа, Втора коренни раси, които нямат поселничество на земята, Трета, Четвърта, ето сега Петата и влизаме в Шестата коренна раса...) Така, фактически, Битието се демонстрира в космичен живот, в социален живот и в личен живот. И човечеството ще се развива, но неговото единство ще дойде чак когато се осъществи в своя Творител!

Ето как някои илюстрации са дадени. Един Вергилий например ще нарече това привършване на битието „Вечна нощ“ („Aeterna nox“). Разбира се, в една митологична доктрина, която беше техен живот, не можеше да се измисли по-безизходно живеене – вечна нощ, там в Адиса. Християнството не взе идеята за прераждането, но сложи в своята вечност идеята за царство Небесно, идеята за Възкресение, макар и след хилядолетия. Със слизането на Христос в Ада и извеждането на предците пророци и адамовци, фактически за идеята за вечен ад и вечна нощ не може и въпрос да става.

Един Тома Кемпийски пък ще каже, че никой не може да получи от папата була за безсмъртие. Безспорно това като доктрина е много обнадеждаващо и освобождава верния католик да не се надява на папата. Не знам как не го е осъдил на анатема...! Няма да получиш от папата була за безсмъртие, но пък продаваха им индулгенции за прощение на греховете...

Вижте, богатството на културния и духовен живот е да се знае какво е носила религията, която е, както съм казал, и социална, и нравствена, и духовна потреба. Колко тайни, колко богатства носи... „Аeterna nox“ няма, но и не може с една индулгенция да си изкупиш греховете. Иначе много лесно – богатите винаги щяха да бъдат безгрешни, а бедните пък щяха да спестяват пари, та когато отиват да си изплащат греховете, да се радват, че са имали удоволствия. Трагични тайни.

Ето и индуизмът какво казва (в идеята за именно небитието и битието):

  • Нереалното не съществува.
  • Реалното винаги съществува.
  • Така битието познават тези,
  • които виждат самата същност.[17]

Какво каза бащата на детето: В семчицата не виждаш същността, но тя държи смокинята права. Само този, който може да види самата същност, той ще познае, че реалното винаги съществува. Битието не може да погине, небитието – да. Отделен е въпросът кое човекът може да окачестви за битие и кое за небитие. Но в него развитието е, което го прави обвързан със знание. Не може да мине повече. И съм писал: Има една реалност, по-реална от реалностите – това е реалността на Духа! Друго всичко е възприемане на свят, който удовлетворява собствената ни будност.

Върху идеята за битието, както говорих, са работили и голяма част от древногръцките учени, мъдреци, в това число и питагорейците. Това е поменато по-късно в метафизиката на Аристотел. Те, питагорейците, „като виждали в сетивните неща много свойства, които са налице в числата, обявили вещите за числа“[18]. А Древна Индия пък ще си остане символна – там ще сложат в едната ръка на Шива огледало, в другата ще сложат един лимон... и така ще свидетелстват, ще символизират създаването и атомичността на света. Тук ще сложат числата – че всяка една вещ е число, с което ще създадат самостоятелно битие на всяка вещ и от нея ще искат да извеждат живот. (Защото математическите предмети нямат отделно съществуване, а са свойства, които се намират в отделните тела, характери.) Така Питагор ще остави на света идеята за числата; и оттук пък впоследствие ще се направи цяла наука – нумерологията.

Левкип, ведно с най-големия атомист – Демокрит, ще приемат, че елементите са пълното и празното, като едното ще нарекат битие, а другото – небитие. С формулата за състава на елемента – атомичността, са определяли битие и небитие: пълно и празно. Като празното съвсем не значи небитие в този смисъл, както буквално се схваща, а е тайната на битието. Демокрит ще каже, че всичко е там, в атома, и че щом Космосът е атомичен, духовността на Космоса или на човека (микрокосмоса) – тази духовност, която наричаме душа, е съставена от специални атоми. Прости и сложни неща....

Едно и също ли е битие и познаването в Бог?, ще постави в началото на XIV век въпроса Йохан Екарт. И при Тома Аквински ще се намери една поредица от доказателства – шест доказателства ще ви изброи, за да докаже тезата си (голяма част от тях са много овехтели). Добре! Но какво се оказва? Че цялата теза на гръцката концепция за атома е грешна! Това не значи, че и доктрината за атомичността на битието е погрешна, когато казват на едното „пълно“ и на другото „празно“. Но елементът, частицата, с която работиха, се оказа по-пълна – протони, неутрони, какви ли не още там. „Триста птици“ изскочиха из утробата на атома. Те казаха: „атомът не се дели“ – а той не само се дели, ами и ражда още! И безспорното е, че онова, което наричат „празно“, то крие енергии, но те не са ги познавали. Знаят валентността, ама не знаят „празното“ колко съдържа още. И тогава какво излезе – че това, което е „празно“, е по-пълно! А някъде към края на миналия век, по подсказване пак на Теософското общество: „Вижте, атомът крие нещо в себе си, стига сте го изхвърляли, че е неделим!“, какво излезе? Оказа се светът богат на енергия... И какво съдържа този атом – онова, което Сътворителят е дал. Колко добра е тогава упанишадната мъдрост, че то е в мъничката семчица, която държи дървото право. Ами мъничкото атомче излезе вътре още със стотици „атомчета“ не, а „томчета“; и толкоз много енергия има, че държи света изправен, а дори сега и в ужас... Битие, страшно битие!

Разбира се, йерархията на познанието в нищо не изменя Божествеността! Ние понеже не сме знаели енергията на Бога, събрана в атома, сме си казвали: ето ти атомичната теория. Или теорията на числото на Питагор (с Единицата); или еманацията, която много изтънко я разпределя Плотин. Плотин дава съвършена картина – еманацията има две съставки: енергия и същност. И затова за Таворската светлина толкова спор се води – Христос енергия ли е излъчил или същност? (Това е и ядката на нашия исихазъм.) Кое е битие тогава – преходността на енергията или тази преходност е небитие за онова, което той нарича „същност“, и която не е демонстрирана...

Хегел (1770 – 1831) ще се възправи със своята „абсолютна идея“, която се демонстрира най-добре в социалната градация и формация, наречена „държава“ – демонстрира се „Абсолютният дух“. Разбира се, Хегел, макар че има написана книга „Животът на Исус“ (1795г.), никак не е бил верующ в този смисъл, в който ние разбираме вярващия. Написал е биография на Христос, но Хегелова биография... Той ще направи известни отричания на прераждането – логично за гръцката философия и концепция. И ще признае, както и Платон в своите „Лекции по История на философията“, че същностно е само общото, идеята, доброто.

Теориите на философите са много хубави и много логични, но твърде далече от прозрението и Божествеността. Трябва да се прави разлика между познание и знайно. Знайното идва от Откровението, а познанието идва от очи, сърце, ум!

Друг голям немски философ на нашия век, представител на екзистенциалната философия – Карл Ясперс (1883-1969), пък ще се пита: „Има ли битие, което да е независимо от мисленето? Има ли независимо от каквото и да е битие чисто мислене? Може ли да бъде отделено мисленето от мисленето (би трябвало да е от мислещото – те са две различни понятия), познанието от действителността?“[19] И той ще се спре, че познаването фактически, а не познанието, е тайна, която може да се докосне до това, което наричаме битие. Задава и въпроса: Дали в процеса на мисленето, в процеса на познанието, битието съответно и действителността се променят? Действителност и битие... Трябва точно да знаеш същината на тази семчица там, за да можеш да кажеш, че познаваш нейните пулси да изгражда смокиня.

Ясперс се пита още дали мисленето не е също битие, дали не се внедрява в битието? И дали то самото не става действителност? Дали мисленето не е свързано по такъв начин с всичко, което ние сме и правим, че в определен смисъл всичко да е също мислене? Това са концепции на ума, колкото и да са се докосвали до великата тайна. Вярно е, че в някои от религиозните концепции има изумително опростителство, но понякога това опростителство е осенено от едно проницание. От едно проницание, от една, бих казал, интуитивна усетност, която може да ви внесе само една дума, даваща ви възможност, и така просто да се е влязло в руслото на голямата река, която отива към тайното знание. А когато се умува – много е красиво, много хубаво са наредени: Дали всяко разделяне на битието и мисленето и съответно на съзерцанието и мисленето, на действителността и познанието не е невъзможно, понеже едното не съществува без другото?, но...

Докато един Плотин ще ви каже: Не само е потребно да бъдете добри граждани, нужно е да бъдете синове Божии, да бъдете богове, да бъдете Бащи на боговете! А как ще станете? Ами великолепно някой практик-индиец ще ви донесе цяла система, от която ще си изведете правила – да стоите на главата си... Но не така родиха онези, които дадоха тайните – те не стояха на главите си. (И Елена Рьорих в „Безпределност“ има умувания – за психоживот.)

Творителят е Творител, но Баща на Боговете се става у вас, вътре! Възможно ли е? Възможно е! Ето йерархията, с която трябва да вървим, или йерархията, която трябва да търсим. Не е достатъчно да си събуден – когато си събуден, започваш да търсиш.

  • Когато си буден – ти тръгваш;
  • когато тръгнеш – Път ходиш;
  • който ходи Път – търси Истина;
  • който търси Истина – намира Свобода!

Това е голямата тайна – човекът е всичко, каквото може да си позволи като въображение, защото няма откъде да го вземе, ако не му е във възможността. Затова всеки си има различна мярка за обувка. Обувката е идея за всекидневие. Но от всекидневието, когато се научиш да правиш живот, тогава ти градиш своята пирамида. Не да чакаш празник и тогава да кажеш: дюсдисах се, отидох на църква, запалих една свещ – ето. Не, всекидневието е пъпната наша връв, за да правим живот, за да се изграждаме! Пак ще повторя: не е достатъчно да се събудиш – трябва да си буден и да тръгнеш!

Затуй казах, че наистина дарени сме безмерно – трябва да бъдем щедри като за празник и не бива всекидневието да убива идеята ни за празник. Ако успеем да го направим така тържествуващо в търсението ни, така тържествуващо в ходенето ни; така трапезно цялостно да можем да хапнем нафората на Истината – ето това е част от голямото Битие, това е да си изхвърлил дома на гнева. Защото в празника не се търпят тъжни дни. А какво е тъжното – дом на гняв, на недоволство...!

Защото човекът наистина е един дом на гняв! И когато го изпречат на отговорност, той бързо-бързо, уви, винаги иска да каже, че е прав. Да, можеш да бъдеш прав в измеренията на своята посветеност. Но когато те преместят в измеренията на Любовта?! Не бяха ли прави и ония, които заведоха грешницата, за да бъде убита с камъни – законът им даваше това право и тя е налице като прелюбодейка. Да, но Христос спря ли ги? Охули не нея, а тях. Но въпреки че не я осъди, каза є: Не греши! Значи, признава че е извършила грях: И Аз ти прощавам, но повече не греши! Вижте в една друга йерархия на измеренията как тези, които бяха прави, се видяха в неудобство. И защо им каза: Нека, който е праведен, да хвърли камък... Защото трябва не да спазиш буквата на закона (прелюбодейката я наруши), а вътре в себе си да не нарушаваш. Те вътре са я нарушавали десетки пъти. И когато се изправи и рече: Всеки, който е пожелал в сърцето си, вече е прелюбодействал!, им показа, че тяхната правда е нулева. А пък поставена в измеренията на Любовта, тя дори беше смешна, защото Любовта я прецени в служение на новата Духовна вълна.

Ето това са нещата, които ние трябва да извървим, да усвоим, за да умеем с веслата на своята мисъл, на своите желания, с кормилото на своя Дух да сменяме пристана на лодката и да слагаме, ако наистина отиваме в по-дълбоки води, по-тежки котви, по-други мисли! Не само насъщния ни хляб дай ни днес, а дай ми чистота на мисълта, непорочност – целомъдрен в мисъл и тяло! Това е да сложиш една нова котва, това е да потърсиш един нов пристан. Така трябва да раждаме идея, която може да храни индивида, която може да бъде компас на обществото и която трябва да бъде Дух на Всемирността.

Достатъчно е човек само да си каже сутрин: В начале Бог сътвори небе и земя; на обед: Да бъде Светлина!; а когато замръкне, да си каже, че без Огън не може. Ето ви! Сменяйте гамата, за да направите една велика песен: идея за Сътворението; Светлина, която ражда живи души; Огън, който храни индивидуализираната личност!

Ето колко неща може всеки ден човекът да върши: да бъде съучастник да се сътвори небе и земя, да бъде Светлина, която е живот, и да бъде личност, да бъде индивид. Върху тези неща може да спрете своята мисъл, своя Дух, своето битие! И тогава ще направите онази велика разлика – ще потърсите Битието, за да го характеризирате с онова, което наричат Небитие, и с оная скрита тайна за Пакибитие. И много неудачно е човек да определи тайната на Битието с това, което той знае.

Така с великия закон на Битието ние ще осъществим и собственото си битие. Никой не може да се осъществи вън от Себе си – там, у нас, е Вечният; както и Вечният не може да бъде усвоен и познат без нас. Би се обезсмислило битието на човека без Бога и никой не би Го констатирал, ако не е човекът в йерархиите на нашата планета. Затуй Христос му даде идея за Възкресение.

Човекът ще възкръсне! Не Дарвиновата маймуна; не идеята на Енгелс, че трудът прави човек. Не. Тялото, душата и Духът! Тяхното единство е в това, което каза Христос: Път, Истина, Живот!

Ние не можем да не се живеем като Божии – макар нецялостно в Бога още; но не можем да се живеем и вън от човека.

Без Адам не можеше да има Възкресение!

 

[1] Матей 17: 20.

[2] Монада – просто, деятелно и неделимо вещество, от което са съставени всички твари, Н. и И. Данчови, Българска енциклопедия, Ст. Атанасов, София, 1936.

[3] Еони – еманации, произхождащи от божествената същност, и небесни същества. Езотеричен речник, Астрала, София, 2002, с. 275.

[4] Иоан 8: 32.

[5] Георгиев В., Религиите по света, Хемус, София, 1995, с. 268.

[6] Лоски Вл., Мистическото богословие на Източната църква, Слово, В. Търново, 1993, с. 161.

[7] Лоски Вл., Мистическото богословие на Източната църква, Слово, В. Търново, 1993, с. 160.

[8] Лука 22: 29-30.

[9] Матей 19: 30

[10] Иоан 14: 2..

[11] Томов, К., Теория на качеството, БАН, София, 1992, с. 75.

[12] Матей 5: 39.

[13] Второ съборно послание на св. ап. Петра 3: 10.

[14] Платон, „Държавата“, НИ, София, 1981, с. 222.

[15] Блаватска Е., Тайната доктрина, том I, кн.1, Астрала, София, 1993, с. 54.

[16] Блаватска Е., Тайната доктрина, том I, кн.1, Астрала, София, 1993, с. 285.

[17] Георгиев Вл., Религиите по света, Хемус, София, 1995 г., с. 256.

[18] Колев Ив., Пожарлиев Р., Философия, Лик, София, 1996 г., с. 90.

[19] Колев Ив., Пожарлиев, Философия, Лик, София, 1996, с. 89-90.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993