Зареждам...
Интервю в ТВ „7 дни“ по повод филма „Пътят на Мъдростта“ (2/2004)

Интервю в ТВ „7 дни“ по повод филма „Пътят на Мъдростта“

 

Албена Димитрова: На Ваклуш Толев: Добре дошъл!Радвам се, че така бързо се отзовахте.

Ваклуш Толев: Лично нося благодарност за Вашата покана и към Вашето студио. Благодаря Ви!

Албена Димитрова: Винаги сте добре дошъл! „Пътят на Мъдростта“ – сега от гледната точка не на режисьора Николай Василев, не на зрителите, а на Ваклуш Толев, който е главният герой във филма?

Ваклуш Толев: Малко странно е да се говори за герой, когато няма героизъм като проява на физиката и като войнствуващо действие. Но наистина има героизъм в това, че искате да изместите настоящето с една зрима радост. А, разбира се, много скоро в Третото хилядолетие ще навлезе една Доктрина, за която съм казал, че радостта е усмивка на Мъдростта. Следователно Учението Път на Мъдростта е наситено с едно прозрение, че Небето е направило своята усмивка, т.е. щедрост. Тя не може да бъде ограничена в това, което олтарите от хиляди години са поставяли пред човека. И той ги е сменял, но с това не е искал да ги обиди, а е давал Път. Затова е кръстено „Път на Мъдростта“!

Албена Димитрова: Няма героизъм там казвате? А какво има? Какво има в „Пътят на Мъдростта“? Вие как го определяте от Вашата гледна точка вече?

Ваклуш Толев: От моя гледна точка Мъдростта е смяна на цялата култура, която досега човечеството е правило в битка да създаде добродетели и така да изведе добродетелния човек, а не богочовека. Следователно разликата е много голяма. Трябваше да се изчака отвоюване на бъдност – с прозрение, а не с умуване! – на онова, което Сътворителят беше създал. Той създаде една планета. В тази планета изведе всичко, което можеше да сътрудничи на крайната Му цел – да създаде човек.

Албена Димитрова: Добродетелният човек като постоянна величина ли, като константа, или като променяща се, променлива величина?

Ваклуш Толев: Не може да бъде постоянна, защото добродетелите са също така една стълбица, по която се е качвал. Защото не можем днес, с тази преценка, да кажем, че този, който е ял собствения си брат, е добродетелен сега. Но някога това е било добродетел. Така че самите добродетели йерархират.

Албена Димитрова: Йерархират или деградират?

Ваклуш Толев: Не, те йерархират. Защото се започва от това, което наричаме тотемно божество. Тотемният бог, това е доброто дърво – например дъбът, на който и самият Авраам е правил поклонения; в един Египет са животните, които са облечени с боговластие, в смисъл, че те са, които раздават правда. Йерархията на боговете в Митологиите е повече символна, макар те да вършат дела в нашите очи. Защо? Защото са стихии – морето е един бог, вятърът е един бог... Тези богове са стихии, на които човекът в своето поведение е давал признание. Понеже те са владеели повече енергии, отколкото самият човек, като вътрешно съсредоточаване още неизведен – неизведен в живот. Богочовекът не е извеждан още! Сътворен е с тенденция, но в една друга йерархия. Така че добродетелите са йерархия, те не са деградация. Деградация е, когато сега ги погледнем в тяхната низ, в минало. Ние се освобождаваме от тях, ние ги „деградираме“, но не можем да не ги признаем.

Албена Димитрова: Сега по отношение на твърдението Ви: няма страдание, а има развитие. Обяснете го?

Ваклуш Толев: В човека е вложена една от първите тайни. Това е потребата, че той трябва да се осъзнае от онова първично Слово, което Творецът е сложил в него. Кое е то: Ти, човече, си сътворен по Божий образ. Следователно ражда се една идея на подражание – образът да бъде не само усъвършенстван, но и приложен в живота. След това му се подава една друга тайна – тайната на подобието.

Така че човекът е сътворен с две енергии – тази на подобието, която е свръхенергия, именно Диханието на Сътворителя, и онази, която е взета от планетната плът, за да може да отговаря на вибрациите, да съществува върху една земя, върху една планета. Защото имаме и Сатурнов период, имаме Слънчеви богове, Лунни богове. Значи, тази плът има особена вибрация и тя създава образа. В този образ вече се влага енергията, наречена Дихание (не е казано за животните, че получават Дихание). Следователно – слага се идеята за развитието. Диханието знаете, че у нас създава живот – ако детето не направи дишането, то не може да живее.

Албена Димитрова: Защо тогава човекът е склонен в житейските ситуации да схваща страданието като страдание, а не като развитие?

Ваклуш Толев: Защото измеренията му са такива още. Но ако се осъзнае като Дихание – че той отива към своя Бог, за да бъде Единосъщ с Него, както Христос прави пред цялата култура на хилядилетията...? Христос не прави само събожественост, Той прави Единосъщие! Това е голямото изключение, което остави християнството.

Албена Димитрова: А ако някой Ви каже, че несхващайки страданието като страдание, е бягство от действителност пък?

Ваклуш Толев: Страданието е като, да кажем, жаждата на едно растение – за да я покаже на стопанина си, почва да клюмва. И тогава вие му давате вода. Страданието е разговорът, който може да правите със себе си; вътрешният разговор, за да може да йерархирате поведение.

Албена Димитрова: Какво е Мъдростта, Вие как бихте я определили?

Ваклуш Толев: Мъдростта, както знаете, древните са кръстили онази богиня, която не се ражда от утроба човешка, а от главата на бога – Атина Палада е родена от главата на Зевс. Тя има всички доспехи, които един биологичен тип, макар и стихиен, носи, за да прави битка и да прояви живот. Тази Мъдрост е идея на вътрешното откровение – услугата на нашия ум не всякога е достатъчна. Затова се градират от психологиите и етиките – градират се умознание, интуиция, откровение.

Ето защо говорим за градацията на Духовните вълни – това, което оставих в идеята Път на Мъдростта. (Няма ги в световната култура.) Ние тръгваме от един Творчески процес, в който се създават планети, създава се човек. Този човек тръгва в поведение, което му се определя от онова, което Сътворителят иска от него, съобразявайки се с какви будности той разполага. Човекът като инстинкт разполага с будността самосъхранение. Самосъхранението ще ви накара, когато идва срещу вас лъв, мечка и пр., да се браните.

Така е и в социалния живот. Вие виждате, че Френската революция се роди от умните и се направи от тълпата. Какво извърши този, който я подкрепи – един Наполеон? Излезе, отряза главата на революцията и стана император! Ако това нещо го сложим в моралните таблици, ще кажем, че е безчестие. Но ако го сложим в идеята няма страдание, има развитие, ние ще кажем, че този човек като вътрешно действие идва да изпълни една воля на Космоса.

Следователно трябва и в социалните явления да намерим това, което е в природата – идва една есен, окапват листата; идва една пролет и виждаме възземането – още един клон нагоре в един бор. Когато искаме тези социални явления да ги съпоставим с природните, тогава ще кажем, че в природата няма жал. Няма, защото има развитие!

Еволюцията не може да прави пощадност! Социологията се съобразява. А когато не се съобрази с еволюционния напредък, тя става, както се казва, атавизъм.

Албена Димитрова: Да, обаче, когато някой тиранин оправдаем с природата, то си звучи като оправдание. Къде е тогава разумът?

Ваклуш Толев: В природата има един неизбежен закон – безжалието. А протестът срещу безпощадността се крие в неразбирането. Има обаче еволюция. Един акт на еволюцията е съобразен с това, колко милиметра или колко метра тя иска да изведе устойчивостта на природата срещу феномените, които ражда. Ето, че там, където съществуват сезони, ние имаме пролет, която разцъфтява; имаме есен, която жълтее... Следователно този Разум не липсва. Може да не е осъзнат от тях, но те Неговата воля изпълняват. И тук идва битката между съзнатото и неосъзнатото.

Ние говорим за неосъзнато, защото то не отговаря всякога на нашата възможност, а то си има Миров разум, за който, безспорно, както и за социалната тайна казах: няма зло, има нееволюирало добро. Следователно в този смисъл това, което природата в нейната „жестокост“ прави, всъщност е една от добрите услуги, за да има поведение, което извежда на по-високо стъпало.

Албена Димитрова: Как бихме осмислили съд, присъда и наказание?

Ваклуш Толев: Вижте, присъдата и наказанието са в това, че ние сме отработили мярка, с която казваме „страдам“. А не сме казали, че „се развивам“. Така обществата се лекуват, така природата се лекува. Как иначе бихме направили устойчиво някое растение, ако не го поставим на изпитание. То само за себе си изгражда ли защитна реакция, ражда ли нови енергии, с които си пуща нови бодли? Ами животните – таралежът, не съм убеден, че е бил роден с бодли. Но природата му го кара да си сложи. Така е и с човека! Тук точно силата е на това, което казвам за нееволюиралото добро.

Вашата интелигентност знае тези неща. Къде тогава се крие тайната, що за поведение, че няма зло, а има нееволюирало добро? Ражда се формулата добро-зло, когато искате знание. Оттук-нататък е приложността...

Христос много добре определя (няма в света такова проницание като Неговото): До вчера имахте наказание срещу злото – ставате грешен, слагате една култура на грешника, който е подчинен на олтара – но обичайте врага си! Ето какво дава Христос вместо добро и зло, вместо взаимната изтреба. Казва на Своите последователи и остави вече две хиляди години на човека: Обичай врага си! Изважда ли жилото?! Следователно сменя битката между добро и зло. И затуй съм казал: нееволюирало. Как еволюира при Христос? Еволюира като обич между врагове. А всъщност защо? Защото с тези болки човекът ще дойде до убеждението: „Аз и ти не сме само братя, ние сме събожници.“ Нещо повече, нашето бъдеще е решено от това, че: Аз, Иисус, Който днес съм Христос, съм твой Бог, и ти казвам: обичай враг, а камо ли да не обичаш събожник!

Ето къде е тайната – както казваме: в сътворителността – и в природата, и в социологията. Това не разбраха, никой не го е разбрал! Христос го каза, но те не можаха да го трансформират. Защо? Защото социологията се води от една егоцентричност. Разбира се, егоцентричността е била необходимост във времена исторически и културни, когато е трябвало да се освободиш от съзнанието на тълпата. Знаете ли колко битка е водена да се изведе индивидът в личност? Индивидът е бил стадното и е трябвало да бъде изведен в личност. Колко битка е водена, за да се събуди в него егоцентризъм... И сега, двойна битка водим да освободим някого от егоцентризма – в жертва на цялото, на Божествеността.

Албена Димитрова: Преди няколко години в Америка с група студенти е правен експеримент. Половината от студентите играят ролята на затворници, другата половина – на надзиратели в затвора. До такава степен се вживяват в играта, че стигат определено до извращения в агресията, в демонстрация на злото. По същия начин много от психиатрите обясняват и поведение на серийните убийци, на хора, извършващи агресии, които привидно пътят им до този момент е на много благоразумни, на добре живеещи. Те в един момент са намерили възможността да отключат злото, което според голяма част от анализаторите дреме у всеки. Ваклуш, коментарът Ви?

Ваклуш Толев: Вижте, хората не познават пластовете в своята психология, в своята душевност. Те вярват, така както са възпитавани, особено от нашите религии, в едноактното раждане. Докато, да кажем, някои религии или учения са приели закона за прераждането, който е свързан с принципа на кармата и будността. Следователно, ако вие поставяте човека пред това огледало, ще намерите мотиви за изкуплението, което в даден момент, когато той е готов да понесе едно страдание, немотивирано от външни фактори, идва. Но той носи и вътрешната подготовка да направи това, което казваме – развитие, за да може да се освободи от напластена предишна дейност.

Един човек може да е извършил в предишен живот феномени, които ги наричате, че са на злото. Но те в същото време тогава са били позиция на развитието. Когато излезе възмездността и той към събожника си е погледнал само като към враг, вие ще видите тогава, че в него настъпва това, което е чудато. Както казват, тушират се добродетели, изваждат се злини. Търсенето на освобождение, както знаете, един Фройд го определя като дебуширане на вътрешното напрежение. Фройд не смее да приеме прераждането, но го обяснява. Определен комплекс – Едиповият комплекс, е центърът на културата му. А какво е центърът на културата на Едип – че убива баща си и спи с майка си...

Това са неща, които са много лесно обясними. Но те са проблем в културата на Европа. На нея є липсва идея за разпластяването на човека и прераждането и тя се опитва с реалността само, а не с отвъдността да търси обяснения. Защото не могат да четат душата. Засега. Но вече много неща се откриха, вече почнаха да я изучават. Руски учени, американци, японци откриха наличието на душевност. Тя носи ли белезите от това, което изживявате? Носи ги. Тогава вече няма да имаме чувството на неопределеност.

Албена Димитрова: Последно. Говорихме за миналото, споменахме и настоящето. Един поглед в бъдещето да направим – утре. Какво има утре? Говорим за българите?

Ваклуш Толев: Българинът, неговото утре е в това, че има бъдеще... Точно в това ние сме непредсказуеми за хората. Ако един народ няма бъдеще, той не може да има утре; не може днеска да направи нещо, което утре го извиква на отговорност. Онези, които искаха да спрат утре-то на Христос, искаха да Го освободят от Разпятие. Утре-то на Христос беше Голгота, която е Миров път вече!

Албена Димитрова: Нашето утре какво е?

Ваклуш Толев: Нашето утре е, че ще има една нова култура и че ще имаме просперитет. Това, че днеска вали дъжд – трябва да предвиди човек, да си вземе чадър... Но ролята на орача е да сложи ръка на ралото, иначе няма да стигне другия край, няма да има бразда. А когато няма бразда, няма какво да сеете!

 

18.05.2004 г. Публикувано със съкращения, гр. София

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993