Зареждам...
Послание на Битието Евангелия (2/2004)

Послание на Битието

Евангелия

Радвайте се! Аз победих света!

Тази година Посланието на Планетния Логос ни извика на Битие. А Битие се прави, когато овладеете сила, която създава, която ражда, която водителства! Такава сила са Духовните вълни. И това е благодатта на Учението Път на Мъдростта – то йерархира поведението на еволюцията на човечеството с Ученията на Духовните вълни. Така че да изповядаме не, а просто да усвоим чрез дадените ни възможности това, което Учението постави: вътрешната будност като помагало, като увеличение на окомера в познаване тайните на еволюцията с нейните придружаващи принципи, и то в Духовната вълна на Мъдростта в Посланието, което тази година е Послание на Битието!

След Повеленията и Исканията, сега пристъпваме към онова, което се нарича съпридружители на Посланието на Битието, а именно Евангелията. Разбира се, аз искам като въведение да хвърля малко по-общ поглед или да направя едно преддверие, в което човекът да влезе преди олтара на вътрешното моление на знанията или на добродетелите, които Светото Евангелие изгради и създаде цяла култура на религията на Любовта. Затова искам да разгледам Посланието малко по-широко, за да може, когато тълкуваме текстовете от Евангелието, когато екзегетът прави своето, да има и онова, което се казва исторически поглед и концепциален път.

Няма по-добра идентичност между Словото и реалността на приложеното Слово от това, което Христос ни остави, и това, което е свещената Му книга – Благовестието. Най-победното в тази Негова книга е извървяната Голгота, която Му дава основание чрез Възкресението Си да ни каже: Радвайте се! Аз победих света! Тогава чак може човек да разбере онази съпоставка, която съм направил: какво е Голгота – това е срещата между черепа на сътворения Адам и живата приложност на кръста като Дух, който е победил материята. Няма по-голяма радост и Той я изразява точно с това Радвайте се! Аз победих света! Този надслов е едно присъствие на Евангелията в Посланието на Битието, което присъствие безспорно е в пълен синхрон както с Повеленията, така и с личните Искания. С тази извървяна Голгота Той сложи пълната истина за прощение с миналото – както го казваме в Исканията: Дай ми свобода от минало! Защо? Защото Христос рече нещо, което никой не беше казал: Аз и Отец сме едно! Пред Отца се стои само на колене според правилата на миналите религии, а Той рече, че е едно и също с Него...

В една книжка за американските индианци (наричат ги диваци!?) пише нещо много странно: „Ти и земята сте едно и също!“ Тези хора преди хиляди, хиляди години, много преди цивилизованите уж варвари да ги освободят от невежество, са знаели опростено една от много големите истини – как да признаят своя Отец като Сътворител. Защото от какво са сътворени? От земя. „Ти и земята сте едно и също!“ Тогава Христос не е закъснял, защото Той не беше казал „Ти и Небето сте едно и също“ – а под Небе пък старобългарската култура има своя Танг Ра! – тъй като решава да Го наименува и казва: Аз и Отец сме едно! Изумително единство в йеррхията на това, което ние толкова отговорно сложихме – йерархия на Духовните вълни! Ти и земята сте едно! – Ти и Небето сте едно и също! – Аз и Отец сме едно!

Разбирате ли каква култура е имало скрита в пазвата, където само една – юдейската култура, внушава страх, та когато сте наплашени „да си плюете в пазвата“; но когато не сте наплашени, можете да я отворите и там да видите, че всичко е Божие. Страшни неща! И това можеше да го каже само културата на Учението Път на Мъдростта, когато йерархиите ви довеждат и вие вече водите най-страшната битка – свобода от минало, свобода от таблиците на добродетелите заради великото тайнство Знание, за което в Дома на Мъдростта е написано: Знаещият е повече от безгрешния! Ето това е, което искам като въведение, като един голям коридор в двореца на цар Минос да имате.

Два фактора съм казал, че правят историята: Сътворението и Знанието; и две сили я определят в нейното осъществяване: силата на Любовта (защото Мъдростта е Знание) и силата на Смъртта. А що за тайнство е смъртта, що за сила е тя? Можем ли да я победим? Или ние неоснователно искаме да я победим – защото всъщност тя ни извежда в по-широки хоризонти! Ето защо казвам една особена формула: Смъртта може да я понесете, смъртта може да я причините, но да сътворите смърт не можете! Не можете. Никой не може да сътвори смърт! А какво е смъртта – знакът на безсмъртието! И какво съм казал още преди години за нея: тя ще бъде добродетелта на бъдещето, понеже ще дойде вече от знанието.

Цялостна ще е подмяната и на практичната, на приложната страна в миналите Учения с това, което ще прави Учението Път на Мъдростта. Ще промени! Първо, с идеята за прераждането, която трябва да създаде култура, че няма умрял, че няма погребан, а има чакащ се! Както казвам: от човека чакания Бог – както от „живия“, така и от „мъртвия“. Христос добре ги разграничава: Оставете мъртвите да погребат своите мъртъвци! Учението Път на Мъдростта не може да остави мъртвец. То казва, че смъртта е бъдещата благодат, защото дава безсмъртие. Така че ритуалът ще се смени. И затова не съм го сложил в тайнствата; не е сложен там. Само три тайнства съм оставил: това е Кръщението, в което имате преображение; това са безспорно, Причастието и Бракът[1]. Така че ще се промени формулата на изпращането. И ме е възхищавало, когато съм преглеждал митологията на нашите тракийци. Те са вярвали в прераждането и затова, когато умре някой, с песни извършват ритуала; когато се ражда – плачат. Така че ние имаме фактически напоена с енергии земя, която чака възкръсващи хора!

Сътворение и Знание, Любов и Смърт! Това велико раздвоение можеше да бъде дадено като идея само от Учението Път на Мъдростта. Защо? Защото в същината си това Учение прави свобода с идеята за Битието, което именно прави човека бог в развитие един чакан Бог. А чаканият Бог, това са бъдещите поселници – Богове на Земята (както ги има в други планети).

С тези тайни, ние можем да кажем тогава – кое е онова, което ни определя преценка за Светото Евангелие в присъствието на това Послание? Еволюцията. И когато се освобождаваме от нея (защото и тя става дан на минало), тогава можем да направим нещо много по-странно – можем да погледнем светите Евангелия в тяхната идейна, или концепциалната страна, и в тяхната приложна страна.

Всяко Учение (особено когато касае самото битие, което те е накарало да го изповядаш) крие двете успоредни, за да може да се утвърди. И тогава съзнанието в това раздвояване на Сътворение и Знание да може да си направи както бъдещата свобода от еволюцията, така и победа на Духа над материята. Много странна е тази тайна да победите материята, за която толкоз много обвинения има, че е изхабила постулатите на Бога, сложени в човека. А голямата тайна е свобода от човека, за да се даде път на Бога, а не е да махнете Бог от вас! Това е голямата тайна. И този път, в който ние вървим, за да се освободим от човека у нас, има своята институционалност и своя институт. Затова и във всяка Свещена книга имаме както идейна, така, безспорно, и приложна страна. Идейната, това е винаги, както казвам, определена йерархия на Духовните вълни, тласкана от пулсите на еволюцията.

Свещените книги имат и своя повествователност, но и концепция. И точно тук, когато разглеждаме Евангелията, трябва да видим тези две страни. Разбира се, светите Евангелия не са напълнени с исторически формули и те по-скоро играят ролята на повествование, отколкото на концепция. Повествованията пък в Стария Завет са в такова изобилие, че с изключение на една или две Книги всички други са просто повествователни. Там е пророческият отдел, в който има и много грешки, но все пак е дадена една концепциална страна с външна приложност, с възможности да се надкрачи триизмерността. Затова именно в тази идея – приложната и концепциална страна, са налице големи разлики. В повествованието на идейната страна, вие имате институции, но в приложната страна имате институт. Институт е Църквата, или това, което с едно общо име се нарича храмове. Институцията, обаче, това са догмите, това е, ако мога така да кажа, будността за улавяне на Божеството и правенето му на олтар вън от нас, или както вече ние в Учението Път на Мъдростта – вътре у нас: Книгата на Живота, Съзнанието на Бога в човека.

И така, когато ще говорим за приложната страна, се има предвид църква, храмове и пр., а безспорно и йерархията на служителите – папи, патриарси, духовници. Трябва да кажем също, че в приложната страна имаме тайнства – сакрални и явни; стои обредът – външен и вътрешен, който от своя страна може да създаде институционност. Защото идеята за Причастието, това е институционност. То има външна страна, но има и вътрешна страна – една концепция, едно съпричастие, с което се иззовава духовността (това, което при нас е Бог Отец, Бог Син, Бог Светий Дух), когато искате да осветите хляба и виното. Едно сакрално тайнство – това е евхаристията! Кръщението може да го извършите и на улицата, но приготвяне на причастието трябва да бъде направено на антиминса. Без него не може и без оная тайна молитва, която прави преобрeтението на материята в причастие – първом дадено с думите на Христос на Тайната вечеря: Този хляб е Моето тяло, това вино е Моята кръв. И затова е казано, че когато взимате причастие – хляб и вино (ето това е сакралната страна на тайнството), вие взимате тялото Господне и кръвта Господня. Но заради сакралността, Той трябваше да остави един изходен Голготски път. Ето и външната, или приложната страна.

Така че вътрешната страна, или институционността, създава и тайнствата, и догмата. Защото преди Христос в свещените книги на никоя приложна религия и в никоя концепциална религия няма да намерите Светата Троица. В тази широта трябва да гледаме на Евангелията – в тяхната идейна и приложна страница, че имаме Син, Който е Човечески, но Който става и Син Божий. Другите религии имат ли Син? Не, нямат! Нито юдейството, нито мохамеданството, нито будизмът, нито индуизмът. Те могат да имат богове с по осем ръце и четири лица, но нямат Син, Който може да стане Събожествен. Значи кой може да остави това велико тайнство, било сакрално или явно? Синът. И затова ние казахме: Синовност – от Син Човечески Той става Син Божий. Другите религии нямат и Светий Дух. Те могат да говорят за осенение, но не е в изповеданието им Троицата. Само християнството ражда идеята за приложния Син, Който безспорно вече е идея: приложният Син, Който ведно с Бащата – Отец, а и със Светия Дух, създават Свещената Троица. Една голяма тайна.

В едно кръщение имате тайнство, но обредната страна – външната, е по-съществена. Отделен е въпросът, дали тези, които са създавали едно тайнство на Кръщението, са знаели това, което ние казваме сега – водата е астралният образ на Светлината. И вътрешната енергия, с която осенявате във водата, фактически какво е – сваляне това, което се нарича Светия Дух, за да Го покажете. Както когато Иисус излиза от водата – разтвориха Му се Небесата и очите Му видяха... Очите Му видяха – тая вътрешна откровеност, която е манифестирана в един външен образ. (За първи път това е дадено.) И именно ако тази тайна се овладее – че водата е астралният образ на Светлината, тогава ще се разбере, че в астрала зрението дава други познания; и тогава от една външна, обредна страна получавате тайнство, получавате концепция.

Но въпреки че зримостта, с която искат да покрият религиозните догми и да ги завият завинаги, е една, бих казал, дрипава дреха, едновременно с тези тайни, стоят грехът и чудото. Грях и чудо! Кое свири първа цигулка е трудно да се каже, понеже да повярваш в чудото е липса на знание, а Сътворението това е направило – дало е знание. Да искаш чудо, защото не можеш да познаеш смъртта, че те възкресява, защото не можеш да направиш Самокръщение...! Каква беда – грях и чудо! Това е ужасът! Чрез грях и чудо е внасяна страхопочитта. И знаете ли – в един съд се вари билето на т. нар. зло и този съд се казва вяра. (При юдеите е правда.) Там се вари билката на злото – „вярваш или не вярваш“... Ама вярата е от таблицата на добродетелите, а не е от страницата на Книгата на Живота, на Знанието! Тогава можете ли да си представите каква необходимост е бъдното искане, а безспорно и бъдното усвояване на Учението Път на Мъдростта, когато преднина в пътя на поклонението е Знанието. Знанието! Именно тази екзегетика би трябвало да бъде направена, за да можем, когато съпридружаваме Посланието със светите Евангелия, да се знаят тези тайни. Защото екзегетите в бъдеще ще се опитат да правят тълкувание, както екзегетите на християнството са се опитали да правят тълмежи (но с такава неверност!) върху тайните знания, които ни е оставила окултността.

Идеята за поклонението се храни от страх и чудо. Тя е много стара, но във всички случаи е всявала смут в душите на хората. Това е добрата почва да може да изтъчете идеята за злото с тези нишки. Покорността е била белег на правоверния, затова нито от чудо, нито от грях е освободен човекът. Още по-малко в идеята на раждането и прераждането. И липсата на Син в другите култури, в другите религии, е голямата беда да останат хилядолетия властни, без да са освободили човека. А най-голямото тайнство е идеята за свобода!

Затова в Посланието търсим и искаме свобода от минало. Но това не става за едно денонощие. Както виждате и за хиляда години не е станало, и за две хиляди години не е станало. Защо? Защото е нямало енергията на атомния взрив на Мъдростта. Сега могат да се борят да махнат атомните централи, но никой не може да махне атомната енергия сложена в природата. Не може да махнете енергията! Както казах: може да причините смърт, но не може да сътворите смърт.

Тук вече можем да кажем – какво направи Евангелието, сега като изповедание на три или четири милиарда души? Смени нравствената таблица, на която тези милиарди са обучавани хиляди години в юдаизма, в будизма, в индуизма и пр., и пр., където човешката пътека е осветена с потребата чрез страх да се изграждат добродетели. Битката бе да си отидат този трон и този жезъл на миналото, като власт над човека.

Интересна е другата формула, която Христос дава: Обичайте врага си! А идеята за врага винаги е изисквала жезъл, с който се брани тронът. Когато се освободите от врага, вие се освобождавате от властността на минало. Затова в Посланието е сложено свобода от минало – свобода от трон. Тронът никога няма да се загуби и жезълът никога няма да изгуби своята властност, ако се освободим и от човека – за да придойде Самият Бог! Трон винаги ще има, но той не трябва да създава тревога, смут, страх и да приемем тезата, че човекът е грешен. В еволюцията е твоят просперитет, а не в подчинението пред Божеството е твоето раждане!

Ето защо, когато Христос вижда Своя ученик на Разпятието при майка Си, сменя дълга: Иоане, ето твоята майка! Майко, ето твоя син! Тази смяна е, за да поеме отговорност Иоан към т. нар. майка, а майката да не скърби за загубен син. Защото ние казахме, че всички сме събожници. Така идва голямата идея за свобода – за свобода от Себе си, за да може да правиш служение. Ето как трябва да се погледне. Следователно ние можем да интерпретираме Разпятието като един акт, като една социална сила, където богове и човеци делят съдба, за да оставят Път. Това направи Христос на Разпятието – раздели битката между Бог и човек, тоест – във взаимна съдба да направят Път.

  • Матей 2: 1-3.
  • 1. А когато се роди Иисус във Витлеем Иудейски в дните на цар Ирода, ето, мъдреци от изток дойдоха в Иерусалим и казваха:
  • 2. де е родилият се Цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним.
  • 3. Като чу, цар Ирод се смути, и цял Иерусалим с него.

Кое е странното в това и какво съпровожда в Посланието? Познайте тайната на раждането и Пътя на Рождеството! В този евангелски текст е дадено раждането. Тайната, че Той ще се роди във Витлеем, е казана още от пророк Михей. (Никой от големите четири пророци не е казал това, макар и да са големи; той е от дванайсетте малки.) В глава 5-та, стих 2-ри той дава, че „от тебе ще Ми излезе Оня, Който трябва да бъде Владика“. Тъй като Посланието е Послание на Битието, логично беше да търсим повествование за Онзи, Който направи Битие, остави Път и възкръсна. Казано е, че Иисус е роден във Витлеем. Разбира се и тогава са искали потвърждения, както има апострофи: може ли от Витлеем да излезе нещо голямо? Пророк Михей казва – да; посочва, че там ще се роди Оня, Който ще има Господня сила и „Той ще бъде велик до краищата на земята“[2]. Но има нещо друго – тези, които са Го видели в идеята за звезда. (Затова хората си служат с един израз: звездата на щастието му изгря или звездата на скръбта и т. н., разбира се, служейки си с понятия, които доброто и злото характеризират.)

Не можем да искаме от хората, които нямат вътрешния диоптър, да виждат вътрешните неща. Но и когато не познавате йерархията на идващите и даващите нещо, в никакъв случай не може да правите определение само със своя вътрешен свят. А какво пък може да направи оня, който няма вътрешен свят? Безспорно, само ще гледа външния. Затуй природата си служи с външни феномени – да събуди и в него потребата; да отвие винтчето на тайната, която тя дава.

Така че винаги ще има витлеемски звезди. Но тези звезди нека видим върху кое влияят, и тия Седем Лъча защо бяха дадени? Влияят върху живототворчеството – те са административна сила. И този, който разбира, когато види опашата звезда, ще рече: да видим кой цар ще си отива и кое царство ще дойде? Ето защо те казват: „Де е родилият се Цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним“. Предшествието на звездата е иначе онова, което около човека създава нимбата, сиянието.

В природата съществуват феномени, които наричаме знамения. Това какво говори – че човекът е цялост, че той е наистина една необходимост и една предназначеност, която е всеобща. А казахме ли, че той е взет от оная пръст уж, т.е. от оная плът, която носи всичко от тази планета и от звездите, от Слънце и пр. Затуй се твърди, че подобни феномени са знамение. Знамението може да бъде издиктувано от всичките тези потреби, с които искат да сложат белега. И тогава вече – песента на ангелите, поклонението на овчарите и безспорно идеята на мъдреците, които са йерархия във всеобщия план на планетата. Може ли един изключителен природен акт да създаде съвместимо поведение за поклонение, ако не носите в себе си това, което те са нарекли в Евангелието „тримата мъдреци“? Има дискусия, че са четири, някои могат да кажат, че са шест... Ние говорим това, което е дадено – мъдреци (сигурно е имало и повече); говорим за тази троица, която предварително, в образите на мъдреци, отива да се поклони.

Така че Троицата чрез Иисус е определено родена. Затова трима мъдреци отиват и се покланят. Признанието идва пред ония, които не са будни, но те са потребни. Така те създават поведение на признателност: Видяхме звездата Му и дойдохме да се поклоним. Ето го благоприятния, осветения път от мъдреците. Другият – отсрещният, противоположният път е, че това в управника, подчинен на Рим, в управника на Юдея, събужда смут и страх. Виждате как голотата на незнанието прави стрес във властника. Така е, когато човекът няма вътрешна убеденост и прозрение; когато знамето на мисловната му сила се люлее, безспорно е и констатациите да бъдат смут и страх.

Дали тази голяма идея за царя, и то цар Иудейски, тогава когато Юдея е под покорството на Рим, е смутила Ирод, или той живее с вечния страх, както случайните главатари, че някой може да му отнеме царството...? Това е човекът – в своето благополучие, ако чуе някаква неблагоприятна вест, веднага е смутен и се продава.

Какво става тук обаче? Тайната на раждането е известена от идващите от Изток мъдреци, маги. (Значи Изтокът си е останал утроба на култура. Западът още не е имал формация. И точно тук става разместването на пластовете – културата на Изтока е трябвало да набогати, за да създаде Западът цивилизация, защото те не са можели да създадат култура.) Ирод е уплашен, другите са смутени, а влъхвите, или мъдреците, казано е в Евангелието, че не са се върнали. Не е вярно – връщат се при Ирод и му разкриват къде се е родил новият цар. Не е вярно, че не са се върнали!

И виждате никъде Христос не споменава нищо за тях! Тази тайна, когато излезе наяве, е оскърбление за окултните школи, които не са отработили отговорност. Те тръгват да изпълняват нещо, което им е дадено като тайна, но не са научени в отговорност. А отговорността е най-святото нещо! Тогава, когато се повери нещо, то се запечатва с отговорност. Най-важното в служението на посветените е отговорността!

Виждате и въпроса за махането на седемте печата: двадесет и четири старци – това са уж великите посветени, а не могат да махнат и един печат. Кой идва – Иисус Христос и ги маха и седемте. Защото Той е, Който има събуден и седми център, и не само събуден вече, а е Негово съзнание. Влъхвите това нямаха.

Затова в школите изрично е казано – мълчание! Това, което сте получили, това което ви дава вашата вътрешна святост вече на посветен, с три печата е запечатано. Отговорност – мълчание! И в този смисъл влъхвите, които са имали будност да видят Звездата, лошо употребяват тази своя будност – несъпридружена с отговорност. Но сигурно и те са имали страх и покорност, за да се върнат.

И така, Ирод е уплашен. Ерусалим заедно с него е смутен. Страхът съпридружава, но той е общата психология на юдеите. Юдеите, чрез тезата за Божията властност, можеха да сложат подобни афоризми като „око за око, зъб за зъб“; и че всичко е в ръцете на Господа, на Царя на небето и земята, Който може всеки път да нанесе наказания каквито иска, да направи дори потоп. Значи противоположните пътища правят един кръстопът, в чийто точка се събира Битието. И затова в продължението на тази теза е, че Ирод повелява да бъдат унищожени 14 хиляди младенци. Никой не може да даде точни данни дали наистина са избити. Разбира се, това иска науката – фактология – тя не е намерила такова голямо гробище... Но трагедията на науката е в това, че търси гробище, а не умъртвени.

Ирод остана сред мъртвите – той не разбра прозрението на вековете, дадено чрез пророчеството, което изповядва. А юдеите не могат да не бъдат смутени, щом се ражда нов Цар–Бог. Но налице е раждане и Рождество! Раждане, което постепенно ще открие тайната си, и Рождество, което ще изходи Пътя – ако щете от Витлеем до Голгота. Така се създава голямата историчност, но и преиначаване на истината.

  • Матей 5: 46-48.
  • 46. Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите?
  • 47. И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?
  • 48. И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.

Ето ви отликите между двете – една бъдеща, раждаща се култура, една нова добродетел, която изисква да бъдете съвършен, както е съвършен вашият Отец; и оня, който прави поклонение и признание, както го правят езичниците, както го правят митарите. В културата на юдейството имате градация, която не дава тази разлика да правиш добродетели, които другите не правят, т.е. имате един общ знаменател. И всички братя се поздравяват: така го били правили, разбира се, и езичниците. Ако правите това, което всички правят, какво ново?! Вижте каква констатация без апелация. Тук е голямата истина за Пътя на Мъдростта – че взривява цялата планина от добродетели. Любовта не можа да даде какво трябва да направят. Констатира, но какво – трябва да обичат враговете си. Да, това обаче е антитеза пък на злото. А ето какво Учението Път на Мъдростта сложи – събожника. Насилието да обичаш врага си може да е потреба, но не е култура на една нова идея; може да е потреба, но имаш враг. Идеята за свободата е идея за събожника! Другият не само не ти е враг, но ти си и отговорен за неговия път.

„...какво особено правите?“ Христос тук взривява тази нравствена доктрина, която сама по себе си е сложила един порочен път да правиш съпоставка, а не да носиш добродетели. Съпоставката те принуждава да градиш определени добродетели, но те са да поздравяваш само братята си. Тук е вече и първата тайна, която Той дава на човечеството: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец. (Ето къде може да намерите, че има Син – Който в религията на юдеите липсва.) Той не казва, както сега ние: Изходете своите Голготи, защото е нямало налице Син, изходил Своята Голгота, за да може да се каже това подобие. Но като наш Бог Син рече: Бъдете съвършени – нещо, което другите религии не могат да кажат.

Така Христос дава вече един образец за съпоставка: съвършени, както е съвършен вашият Отец. Ето голямата тайна в това повествование, в което имате концепция. Не може да нямате повествование – важното е, както казах, дали повествованието може да ви даде концепция. Концепцията чий олтар трябва да вземете – Олтара на съвършения Отец!

Не може обаче при Любовта и Правдата да направиш това – да бъдеш съвършен. Защото ето и самите пророци, които са получавали дарование за дадени събудени центрове, и те не могат. Никой не може, понеже то е голямата тайна на това безспорно бъдеще, за което трябва да се познава изцяло идеята за еволюцията – с всичките податки, че човекът, носейки Божието Дихание, е бог в развитие. А този страх още не можеше да се надмогне (вие виждате как се заплаща след това безстрашието Аз и Отец сме едно – „Да бъде разпнат!“). Камо ли да смените поведението на човека – от покорник и страхливец да стане бог в развитие, и да искате от него онова съвършенство, което има Отец... Затова казах: на човека може да припишете божествени качества, но на Бога не може да припишете човешки недостатъци. На този Бог, за да се извинят с Неговото поведение, Му приписват недостатъци, вместо на човека, всеки, който прави водителство, да му припише божествености, за да може, както казваме, Човешката божественост да се срещне с Божията човечност. Колко голяма е разликата, колко необходима е еволюцията... А те приписват на Бога човешки качества, за да се извинят – като четете Стария завет, ще се ужасите от жестокости на самия Бог. Какво искаме тогава!?

Бъдете съвършени, както е съвършен Отец – и все пак, не можаха да стигнат до тезата за среща между Човешката божественост и Божията човечност. Тази потреба да бъдеш съвършен, както е твоят Отец – но тогава трябва да извикаш своята Човешка божественост за среща и кръщение от Божията човечност. Само тезата на Божията човечност ви дава основание да приемете събожника! А той не може да не бъде обичан в тревогата за неговото развитие, вместо да го обявиш за враг и да се насилваш да го обичаш.

  • Матей 28: 18-20.
  • 18. И като се приближи Иисус, заговори и им рече: даде Ми се всяка власт на небето и на земята.
  • 19. И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа,
  • 20. и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин.

Ето, след Своето Възкресение, след Своето Разпятие, когато дава Пътя на Голгота, Той поставя Сина като Единосъщие в идеята на Кръщението: Идете и кръщавайте в името на Отца, Сина и Светия Дух, а от там и в идеята на Причастието. Тук вече ние имаме много интересни вътрешни конфликти, макар че тази тайна е спазена: Идете и кажете за новото Учение – Кажете на света за новото Битие! Защото не можете да осъществите едно ново битие, ако не отидете и не го занесете; както и в параграф 410 на „Агни йога“ е казано: Не се застоявайте в хижите, идете и в дворците; но не стойте и само в дворците – не се ограничавайте. Това е голямата тайна – идете и научете всички!

И какво им предоставя? Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. Тук е вече сливането, че можете земната си материя да я изнесете на Небето и от този свят – земния, триизмерния, да работите с четириизмерния, петизмерния и пр. „Всяка власт на небето и на земята!“ Тогава, когато имате тази власт в пълнота, вие можете да извършите тайнството Кръщение. И то в името на една Троица Единосъщна, Която, както казах, я няма в никоя друга религия. Липсата на Син – това е най-голямото нещастие на религиите. Не е важно за колко време е изходил пътя до Небето, за да стане от Син Човешки Син Божий. Важното е голямата идея, че има Син, а вие сте синове Божии. Следователно вашата ескалация е: Децата на Деня – богове в еволюция! А това е безпрепречване, това е бъдната смелост, това е взетото причастие. Как е дадена тази идея? Яжте Моето тяло и пийте Моята кръв, защото Аз ще изходя този Път и ще седна от дясно на Отца не, а ще бъда Единосъщ. Не е сядането същественото! (Както сега правят една статуя на Богородица в Хасково. Вижте, това е „привилегия“ на Католицизма, не на Православието. Един народ, който няма определение, който няма мироглед, се люшка и това е бедата му – в тази неувереност в принадлежността към приложната тактика, която има Учението.)

„И като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“ Тук се открива вече новата концепция – концепцията на Учението на Любовта, в която, искайки да бъдете съвършени, както вашия Отец, обичайки и своя враг, се минават границите на Правдата, където дамоклевият меч (както си служи всекидневието) стои: око за око, зъб за зъб. Не само иска от апостолите идеята да отидат да кръщават – Христос повелява нещо друго. Една особена жертва да приемат – че това, което Той дава, е именно силата, която е получил: всяка власт на небето и земята. И че с това Той ще бъде в едно присъствие с тях до свършека на света. Разбира се, тук умувания могат да се правят – кой свят може да свърши, планетата като същност ли?... (Както знаем, опитът на потопа не унищожи света.)

Тогава вече може да се търси идеята на Новото Му пришествие; тогава вече можем да кажем – този Син има универсално присъствие... Защото само Отец може да рече „до свършека“, не пророк. Пророкът може да каже: ще падат живи жаби и пр., и пр. Но се даде обяснение с тези дъждове и вулканически изригвания как се излюпили милиони попови лъжички... То е природен акт – може да е съпроводен от сили и сигурно е така, защото вулканическото изригване е сила, с която еволюцията си служи. Еволюцията! И дали се приема, че тя се ръководи от Отца, никакво значение няма – факт е, че има еволюция.

Така Христос казва до свършека на света – защото става Единосъщ! Това е голямото тайнство – Единосъщ! И тогава имаме ли основание да твърдим, че нашата Книга на Живота е малкият олтар на големия Бог?! Ето ги, нещата са сложени, сакралните неща. Екзегетите обаче каквото и да говорят, не могат да докоснат Божията мисъл. А тя е толкоз Божия, колкото ваша, защото вашата Човешка божественост е, която осветлява и дава израза на Божията човечност! И Бог не се обижда, че децата Му стават божествени, напротив – Той сияе от радост. А ние не Му позволяваме – „Ти, който си казал Аз и Отец сме едно – на разпятие, богохулник!“; държавата на правото ще каже „бунтовник“. И ето ти – двама свидетели могат (и в сегашното право е така) спокойно да те обесят.

  • Марко 1: 9-11.
  • 9. И в ония дни дойде Иисус от Назарет Галилейски и се кръсти от Иоана в Иордан.
  • 10. И когато излизаше от водата, веднага видя да се разтварят небесата, и Духът като гълъб да слиза върху Него.
  • 11. И глас биде от небесата: Ти си Моят Син възлюблен, в Когото е Моето благоволение.

Ето пак идеята на повествованието: след раждането разказват за Неговото отиване да приеме Кръщение (въпреки че е извършено обрязването, което е пък тяхното Кръщение). Повествованието върви – Той отива при реката Йордан и там се кръщава с вода. Пак се връщаме към Посланието в Повеленията – тайната на раждането и Пътя на Рождеството... Иисус идва от Назарет (там е домът Негов) да се кръсти от Иоан. Разбира се, в окултното знание се знае, че двамата са били в една и съща школа в манастир между Египет и Палестина. И когато иерофантът, главният жрец, трябвало да определи кой ще е Онзи, Който трябва да занесе новото Учение (поради дадените сказания на времето), реакцията на Иоан е била доста непристойна (но това не се знае, тук пише друго). Разбира се, не става въпрос да бъде преценяван Този, Който е определян за годен, а оня, който не е определен за годен. Това са две различни неща – не преценяват Него, а преценват другия, който има амбиции. Защото един Иоан Кръстител има болната амбиция той да даде Мировото Учение. Не му позволяват и той остава с неизживяната болка на обидения, на низвергнатия от голямото предназначение. Както знаете, отрязаха му главата – и не защото Иродиада е влюбена в него... Много, много по-сложни са нещата.

И така, Иоан трябва да извърши едно от тайнствата, а именно Кръщението. В Матей 3:14-15 е дадено следното: „Аз имам нужда да се кръстя от тебе – ама тази привидност е много ясна, защото Иисус му отговаря: „остави сега...“ Но тайнството е това, че когато излиза от водата, т.е. от астрала, какво вижда Той? Небесата се отварят и вижда гълъба над Него. Това е водата – образът на астралната светлина! Но отвориха Му се очите – „видя да се разтварят небесата“. Идея за свобода от астрала – небесата, или както казваме умът – Той излиза от астрала и вижда, че Му се отваря полето на ментала, на ума. И тогава вече вижда гълъба и чува глас: „Ти си Моят Син възлюблен, в Когото е Моето благоволение.“ Това е голямото Кръщение!

В самия текст е сложена цялата промяна. Имаш нещо – казва ти се, защото си стигнал до него; стигнал си да махнеш завесата на астрала, да виждаш. Тогава идва това предназначение за свобода и от ум, от Адам, и виждане в Причинния свят!

Ето Пътя, който всеки трябва да изходи – да излезете от астрала и да ви се отворят небеса, за да можете да видите своето предназначение и да чуете повелята (както Той им каза: Кръщавайте ги и пазете това, което съм ви заповядал). Докато сте в астрала, вие не може да видите Духа. Много хубаво е казано! Не може да видите иначе гълъба – трябва да излезете от там. Тогава с проницанието на събудения Кундалини или чрез интуицията да дойде едно временно, дори постоянно зрение на духа ви и да чуете гласа, или по-скоро присъдата на бъдещето ви, с това, което (тук както е казано) Духът на Отца, Духът на Бога дава. Тази повеля е ясна – Ти си Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение. Това е знакът на признанието. (Сега, разбира се, никога няма да се отиде в реката Йордан...)

На някои безспорно им липсва астрал, но не защото са се освободили – когато се освободите, вие признавате другото. Липсва им тази зримост, липсва им това яснослушане. Когато получите такова благоволение – Това е Моят възлюбен Син..., може ли да има съмнение?! Има съмнение в този, който не знае потенциалностите, които носим; който никога не се е осъзнавал (макар и дълбоко да е вярващ), че е един бог в развитие, освен да прави само преклонение, да живее в тази тъкан „нишките на греха“ и да чака чудо. А не е чудо, че чуваш гласа – това е вложената ти възможност. Който счита тези неща за чудеса, нищо не разбира! Той е отдалечен от Самия Бог, той не е направил онова, което Адам прави – Адам търси себе си, Бога в себе си. А там, в Библията, се казва, че Бог го търси и го пита къде е...! Че този Бог сляп ли е бил?! Ако и на Бога приписваме човешки недостатъци, тогава може, но иначе не! Бог да търси Адам, да не знае къде е...!

И тогава, когато е скъсана завесата, изтъкана от страх, грях и чудо – Над Теб е Моето благоволение. Може ли да бъде в благоволението човекът? Естествено, че може! Логично е да може да бъде в благоволението на Бога, защото е сътворен от Него. Дадена му е голямата привилегия да ражда, в която е казано, че не само чрез плът го направи образ, но носи и подобие – Духа.

Но не е проблемът да чуете, че имате благоволение – проблемът е да изпълните това, за което сте изпратени; да отвърнете с отговорност на задължението. И затова Той гони три пъти Петър: „Махни се от Мене, сатана...; мислиш не за това, що е Божие, а за онова що е човешко“[3], т.е. искаш да не изпълня това, което ми е повелено. Значи – отговорност за повелението! Защото, когато имате само благоразположение – когато може да чуете „това е моят възлюблен“, не значи още, че имате повеля. То е благоволение, но не и дълг, който ви се повелява в идея на изпълнение. А тя каква е – да изходите предначертаната ви голготска пътека, да самовъзкръснете от гроба. Така че, когато сте в гроба на Самокръщението, Иоан не играе никаква роля – астралът ви не играе никаква роля, дори разтворените небеса. Само великата тайна на предназначението ви! Това е голямото и това е голямата истина. Ти си Моят възлюбен, над Когото е Моето благоволение, още не е „Ти си Моят Син Божий, който чрез Възкресението Си става Единосъщ!“.

И точно тук е грешката на полубудността в човечеството. Тайната на раждането и Пътя на Рождеството: имаш тайна на раждане и Кръщение, но Пътя на Рождеството не си го извървял. Без Голгота няма Възкресение! Дали тя е лична, вътрешна, когато никой няма да ви забележи, това е отделен въпрос. Другата парадност е сега – да носят кръста и да се малтретират. Това е буквалност, с която е опорочена голямата идея на Христос. Или пък мохамеданите – да хвърлят камъни срещу сатаната и да се бият с бичове. Не, това е погрешна подражателност, това е липса на будност!

Учудвам се на някои съвременни „културници“, на тези „многоучени“, чиято безпрецедентност в нахалството на незнанието си те покриват с дипломатически завои... Когато не разбираш нещо, не е проблемът да го отречеш. Защото, когато отричаш, не пощадяваш обикновения човек – можеш да го подведеш втори път в грях. Не искаш да приемеш греха, но го въвеждаш в грях. А такъв Бог няма!

  • Марко 11: 7-9.
  • 7. И докараха ослето при Иисуса, намятаха върху него дрехите си, и Иисус го възседна.
  • 8. А мнозина постилаха дрехите си по пътя; други пък сечеха клони от дърветата и постилаха по пътя.
  • 9. И които вървяха отпред, и които Го съпровождаха, възклицаваха и казваха: осана, благословен Идещият в име Господне!

Знаете, че правя разлика между коня и осела, магарето. Едното е бойна потреба, динамиката, другото е миротворецът, кротостта, която може да побеждава. И виждате колко странно е, че не Му завеждат кон – завеждат осел. Когато сте на кон, вие отивате да водите битка или война, защото конят е друга енергия. Затова именно е благословено магарето – в смисъла, когато носи блага вест.

Блага вест! И то виждате каква особена тайна крие: И сваляха дрехите си, и ги качваха върху осела или ги постилаха по пътеката. Този, който не си свали дрехата на миналото или не хвърли едно клонче от това, което е изповядал, той никога няма да направи своето Ерусалимско възкресение. Това е идеята да свалите дрехата си и да я постелете: върху нея трябва да мине новата светлина, новият път! Да можете да направите малкия олтар свободен за прииждането на големия Бог. Това е Книгата на Живота, в която пишете; идея за свобода от онова, което сте имали довчера. Сваляха дрехите си – сваляха си миналото – и ги слагаха на осела или ги постилаха да мине новото. То е съпровод в мисълта на Христос, че в стари мехове ново вино не се слага!

Разбира се и тук е казано „ослето“, пък и филмите все някакви мършави магаренца слагат. Това е лъжа. (Видях магарето, в Ерусалим когато бях.) Толкоз е величаво, толкоз достойно, че можеш да кажеш: тази миротворна сила не може да бъде победена от нищо. И така стана. Никой не победи пришествието на Христос в Ерусалим с магаре – никой! Това е голямото ново Учение, това е пътят за онова време преди две хиляди години. Така че мършавите магаренца, които често дават по филмите, са истинска обида, понякога и преднамерена, което е вече непристойно. Защото лъжата и тя трябва да има измерение – поносима лъжа, необходима лъжа. Но лъжа, която иска да ти отнеме достойнството, вече е гибелна – гибелна лъжа!

И така, това голямо тайнство е ознаменувано там с едно събудено, много отговорно чувство на човека, който си сваля дрехата на миналото и тръгва: Осанна на Този благословен, идещ в името Господне! Даже да не е вярно, самата бъдност е напоена с такава идея! Това е същественото – бъднина.

А Този благословен и идещ в името Господне седна от дясната страна на Своя Сътворител. Разбира се, тези понятия са били готови, те са изповядани с хилядолетия. Но ефектът защо е нулев? Защото енергията липсва, защото подражателството и традиционността са убили будността. Затуй съм казал, че подражанието и традицията са убийци в историята. Как искате тогава будност? Трябва човечеството да чуе; то не е глухо, но е оглушало!

  • Марко 16: 14-15.
  • 14. Най-сетне се яви на самите единайсет, когато вечеряха, и ги смъмри за неверието и жестокосърдието им, че не повярваха на ония, които Го бяха видели възкръснал.
  • 15. И рече им: идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари.

Логично е да ги смъмри в коравосърдечие и неверие. Той им дава доста убедителни изрази за тази присъственост на астрала. Само това да бяха научили, щяха да знаят, че сянката на астрала е зрима, още повече пък етерният двойник. Етерният двойник е зрим – може ли човек да излиза от тялото си? Може. Тогава защо се страхуват; защо не вярват? И е казано „жестокосърдие“ – точно така! А знаете ли кога Бог употребява „коравосърдечие“? Когато хората непрекъснато искали месо – а Той им беше посочил при Сътворението, че тяхната храна са плодовете. Тогава им казва: Поради вашето коравосърдечие – това е на Бог Отец – поради вашето коравосърдечие, яжте. Виждате и Христос Си служи с такъв израз: „... и ги смъмри за неверието и жестокосърдието им, че не повярваха на ония, които Го бяха видели възкръснал“.

Идеята за Възкресението в тези полета е много реална. Много хора са виждали свои близки, които им се явяват на сън или така ги виждат... Защото с етерния двойник много лесно се ходи и с астралното тяло много лесно може да излезеш. И е казано – смъртникът след три дни напуща етерното си тяло, излиза от него и астралното му тяло може да ходи. Затова с основание „ги смъмри“. И тогава на тези приближени Негови апостоли им казва пак (повелята на Христос е ясна – да се проповядва това, което им е дал): „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари.“

Но има нещо странно: Най-сетне се яви и на самите единадесет. Яви се най-сетне, понеже в най-приближените Му има най-голямо неверие. И знаете ли защо? Защото те са Го виждали да яде, а божеството яде ли (божеството да, само Бог не); виждали са Го да кашля, искал е да пие вода... Разбирате ли тогава защо неверието в най-близките е най-голямо – защото са Го виждали, че е човек. Добре, а как казахте после: Син Човечески и Син Божий; как искате тогава да не бъде човек?... Та нали това е тайната на йерархията на Духовните вълни – човекът да стане Бог! Затова най-сетне им се яви и ги упрекна в тяхното неверие..., a онези, които отдалече Го чуваха, те вярваха. При това е Учение на вярата...

И така, рече им: „...проповядвайте Евангелието на всички твари.“ Разбира се, тук е употребена думата „твар“. Сега има малко обиден нюанс. Като кажеш на някого: „тая твар там“, все едно е някакъв неодушевен. А всичко сътворено – и най-малкото животинче, и то е твар; и слонът е твар. Но друга е тайната на „твар“. Когато ги сътворява, Бог включва и човека в „твар“, т.е. онова, което може да вземе енергия и да прави поведение и живот. А човекът знае еволюцията, знае йерархията – че именно тази материя, тази планетна плът стига до положение да се качи на Голгота, стига до положение да влезе в гроба на Самокръщението и да прави Възкресение. Това е твар, не е мъртвец!

  • Лука 1: 30-32.
  • 30. И рече є Ангелът: не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога;
  • 31. и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус.
  • 32. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида.

„Иисус“ – значи „Изцелител“! Така че, когато Той бележи името, Той дава представата. А лечението не е само дали имаш болка или рана – лечението е Мировия Му Път: да се излекуваш от онова, което не ти позволява да се разгърнеш и да растеш. В този смисъл трябва да се разбира. Затуй след това идва Помазаничеството – защото буквалният превод на „Христос“ е „Помазаник, Благословен“. Помазаник! Затова и в Седемте тайнства има и Миропомазване, което следва благоволението на това, че Той става Христос – не остава Иисус.

И тъй – „рече є Ангелът: не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога“. Идеята за непорочното зачатие е един от много големите проблеми на световната култура. Науката признава имакулацията – „и“ е „без“, „макула“ значи „порок“. Следователно във всички случаи се превежда „непорочност“, „непорочно зачатие“. Има я в биологията и още голяма част от тварите се оплождат (пъпкуване го наричат в по-нисшия свят) с имакулация. Има нещо, което също така в по-горните слоеве може да бъде – така както е казано на Мариам: „намери благодат...“.

Щом Адам е андрогин, носи двете начала. Както има сега преобразяване. Науката говори за хромозоми – с един повече единият пол се различава от другия; могат да се правят тези формули вече. И сега, когато правят опити, това се доказва. Но тук не става въпрос да се докаже по един естествен начин чрез науката възможността, а за нещо, за което казах: дрипавата завеса на чудото и греха. Защо трябва да е грях зачатието?! Къде е онази естественост, с която Бог създава: Аз ви сътворявам мъж и жена; плодете се и множете се... Защо тогава трябва да бъде грях?! Много странно е: онова, което Бог благославя, става грях... Има ли обаче нещо друго, освен някоя сила да ви вложи енергии? Но кой разбира от енергиите на нашата събудена струя – дали в цялост те обзема Кундалини? Никой. Просто говорят само за това, което до този момент науката е открила. Аз тогава противопоставям една много ясна теза – до момента, докогато се приемаше, че около Земята се върти Слънцето, колко от ония, които не го приемаха бяха качени на кладата?! Значи онова, което науката до даден етап ви е дала, то ли е?... И нейната сатрапия е точно по примерите на отмъщението, което не дава прогрес!

Сега, прииждането – възможно ли е събуждането на енергия чрез ангели? За ангелите, архангелите знаете, че те нямат нашата еволюция и нашата култура. Те информират, но нямат знания! (Това са много тънките неща в голямото богословие.) Може ли обаче ангелът да даде информация? Да.

Друг е въпросът дали може едно такова поведение на Мариам да бъде оправдано – защото я упрекват – и да є се даде правото на непорочно зачатие. А какво ще е в бъдеще, след като андрогинът вече е разделен на Ева, която е живот, и безспорно Адам, който е умът? Възможна ли е тази тайна? Ами след като го разделиха и сега разработим онова, което човекът бог в развитие може да прави... Но това е проблем на бъдещето.

Така че, идеята тук за имакулацията е ясна. Но тук проблемът не е за доказване – аз говоря в повествованието. Ето, ние видяхме Иисус роден, видяхме Го кръстен... Видяхме тази майка, която всички упрекват, и този Син, Който е обявен, че има бяс, че е луд, как създават една култура. Една култура, която има трайности, която изгражда етажите на психологията на милиардното човечество. Това е, за да се покаже, че човекът може да еволюира, че човекът може да стане бог, само че още е еволюиращ.

Така че, когато за нея се говори тук, че е получила благоволение, благодат, това е вече другата страна и посочват каква ще бъде. Вярно е, че тези Евангелия са писани доста късно, макар да се казва в богословската литература, че те са 60-70 години, а на Иоан 90 години след Христа. Че има прибавки, има. Но има нещо друго – някои от прибавките са направени от много вещи хора, много вещи. А това е вече един лист от тайното знание. Тайната на раждането... Може ли да става така? Може!

Затова тази идея на повествованието – има в нея и концепциалността. Поради това по тази линия: „Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния, и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида“. Това е прибавка според мен, чиста еврейщина. „Отца му Давида“ няма нищо общо, макар че някой богослови са склонни и извеждат рода на Иисуса от рода на Давида. Какво остави Давид? Освен идеята за прашката, т.е. динамиката (вече силата на техниката), другото е разврат. Трагично е, когато една култура е оставила такова име като Давид, от което трябва да се правят съпоставки, за да има измерение. Но забравят да споменат, че прати Урий на война, за да вземе жена му. (От тази жена се роди Соломон.) Така Давид става знамение за юдейството. И затова, когато четете неговите псалми, просто ужас! Защото това е в доктрината на Правдата. А той в тази доктрина и в това поведение се оплаква, че него го нападат.

Соломон пък, макар и да не споделям Ботевите думи „този тиран развратен“, все пак не е от най-разумните, щом умря в краката на една богиня, която не е в юдейско вероизповедание.

Така че това, което Давид е оставил, не е много радостно за Иисус. Престолът на „отца Давида“ е много трошлив и много се люлее в устойчивостта на истината. Отец не Му даде престола на Давида, а Му даде да седне от Неговата дясна страна. Тези неща трябва да се различат. Но ясно е, че и апостолите не са разбирали от предназначението, което Христос им е оставил за Себе Си, а именно – Син Божий. А то не е нещо страшно, след като бъдещето на всеки е бъдеще на Син Божий! Ето това е, което в повествованието върви и в ядрото се крие концепцията.

  • Лука 14: 2-4.
  • 2. и ето, застана пред Него един човек, болен от красник.
  • 3. Иисус продума на законниците и фарисеите и рече: позволено ли е да се лекува в събота?
  • 4. Те мълчаха. И като хвана болния, изцери го и отпрати.

Тук същественото е това, което сковава бъдността на човечеството – запретата. Нещо, срещу което се бори всяка личност. Идея за свобода срещу идеята на запретата. „В събота не е позволено да се лекува!“; но в събота – казва Христос – няма ли да заведеш вола ти да пие вода, или ако падне в ямата, няма ли да отидеш да го извадиш?! Виж, ти причиняваш смърт! Разбирате ли какво значи статуквото? Убийствената тайна да не проявиш божествеността си, а само да се подчиняваш на Божията воля, ама ръководена от първосвещеника или жреца! Ужасът на догмата от едно Учение, което е Правда. Страх от наложената догма, че в събота не може да се работи, в събота не може да се прави това и това. Добре, мога ли да го лекувам? – Не! Тогава Христос демонстрира не толкова непризнание на съботата, отколкото необвързаността с догма, която ви убива. Ето с кое Той взриви техния страх. Но те нямаха достатъчно прозрение, за да приемат идеята за свобода.

Затова Той отговаря с една антитеза: Съботата ли е за човека или човекът е за съботата? Син Човечески е господар и на съботата! Не може една заповед да е по-властна от една живителност. Да ви командва една суровост, едно безбитиейно отиване, а не една будност и Път. Така че тук Той нарушава – това е концепция, която нарушава смисъла на тяхната утешност, че в събота не може да лекуваш. Затова казвам: антитезата е да създаваш гениалности, за да могат да оспорят статуквото.

Виждате до каква степен са били формулирани ограничения. Вместо човекът, който е короната на света, да бъде властник, над него властва един определен ден. Този ден наистина има нещо – всеки от дните е напоен с една особена аура, но тя не може да бъде по-властна от Оня, Който създава. И затова много ясна е мисълта, че Боговете не правят молитви, а творят. Творят! Христос можеше да направи молитва да махне деня, но Той твори – докосва, излекува и казва: отивай си! Денят ли е определен, съботата ли е определена за човека или човекът за съботата? Естествено е, че съботата е определена за човека, тя не е надвластна над него. Ето ги големите неща. И това са бъднините ви, така ако можем да кажем – свобода от тези аксиоми!

  • Лука 21: 1-4.
  • 1. А като подигна очи, Той видя богатите, които пускаха своите приноси в съкровищницата;
  • 2. видя също и една бедна вдовица, която пускаше там две лепти,
  • 3. и рече: истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всички;
  • 4. защото всички тия от излишъка си пуснаха приноси за Бога, а тя от немотията си пусна цялата си прехрана, що имаше.

Ето това е Битие. Една изключителна съпоставка между добродетели и будност. Отговорност не от страх, че трябва да купиш Бог, не! А че трябва да направиш добро. „Ама ти утре няма да имаш прехрана!?“ Казано е: Бог ще се погрижи. Не става въпрос нито за разпиляване, нито за безотговорност, става въпрос за съпоставка – нуждата ражда необходимостите.

Този пример остана, така ако мога да кажа, коронен. И когато направите една фондация и се обърнете към богатите, те наистина не даряват. Тя пусна цялата си прехрана, а те от излишъка си – но никой не ги пита от какво са взели излишък!... (Както сега искат да осъдят незаконно забогателите, но пак на някои от тия, дето имат две лепти, ще им ги вземат.)

Това, което Христос показа, е по-скоро социология, която проповядва. Социология. Но в никакъв случай не можете да извадите заключение: „Нека да станем бедни, та да сме пуснали повече, защото би било смешно. Въпреки че някои точно такива неща извадиха: „Той иска бедни!“ Не е вярно. Но вие сте, които ще определяте богатството. Двете лепти, които имате, са по-богатство от милионите, щом знаеш къде да ги сложиш. Нито пък е казал това, което искаха социалните „радетели“: дай си ризата. Ами, нали ти после трябва да отидеш да си вземеш от някой друг, да просиш. Той рече: ако имаш две ризи... Ако имаш две ризи, тогава дай – иначе не. Много са уточнени нещата. Може да има някъде пропуски, но са много уточнени, стига да имате глед, социален глед. Той не нарушава социалната правда: ако имаш две ризи, дай едната. Ако имаш две лепти – тя и двете ги пуснала, но не отива да проси.

  • Иоан 1: 12-14.
  • 12. А на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии;
  • 13. те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха.
  • 14. И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца.

Вижте как идеята за Причастието стои от нейната приложна страница към нейната метафизична или идейна: „А на всички ония, които Го приеха (приемаш Причастието) – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии.“ Ето приложната страна, която от формулата на повествованието се прави концепция – стават чеда Божии. Но хората приемат Причастието като „добър ден“. Те могат да постят – това е другата страна на въпроса, постят и когато имат страх, както казах, „плюят си в пазвите“, но когато имат кураж – ще ви нахокат и обидят. Идеята не е да си плюете от страх в пазвата (останало като традиция, която аз наричам убийца), а да извикате божествеността си, която не може да бъде унищожена!

Но „даде възможност....“ Възможност! Не се казва: направи ги чеда Божии. Възможност им дава! Това е еволюцията. Затова казваме: бог в развитие. Развитието е възможност.

„...а от Бога се родиха“ Виждате – родиха се. Родиха се, а не – „се сътвориха“. Именно когато са приели, именно когато са вярвали в Негово име. Много е съществена тезата „родиха се“, която Той оставя. Не казва: „сътворени са“, не казва „непорочно зачнати са“...

И така, имате три елемента. Не от кръв, нито от похот – значи Той говори за духовно раждане. За да получите благоволението като вярващи в Неговото име, Той да ви нарече чеда Божии. От Бога! Ето това е Кръщението, това е великата тайна на Причастието – съпроводът на Божията воля в човешкото поведение. Тогава ставаш Син Божий, иначе си Син Човешки. Много добре разпределено. Иначе си Син Човешки. Възможно ли е обаче да се надскочи прераждането и кармата? В един живот дори може да го направи човек, ако посвещението му, ако жертвата му и пр., са с него. Ако реши да стане плът – ама плът, която е осветена. Възможно е, защото йерархията на изграждането ви във всички религии – от тотемната до съвършенството и идеята на Любовта, създават у вас предпоставки на пълна жертва. И то, в Служение без Себе си.

Тук обаче, когато става въпрос, че „от Бога се родиха“ – за да могат да дадат път на вярата в Любовта, в същото време, когато искат да характеризират това раждане, го освобождават от онова, което се нарича „похот плътска, похот мъжка“. Ами тази „похот“ в какво, когато Бог прави Сътворение, я изявяваш?! Нали тази плът затова е създадена, за да можеш в нея да съхраниш половата енергия – най-важната енергия, която прави възпроизводство. Защото тя е, която е работила за мозъка, тя е, която е отработила ларинкса. Но ето влиянието, дрехата – значи не всеки си е свалил старата дреха, когато е постилал Пътя на Христос – останала е. Отделен въпрос е, че сега, когато се опложда, има сладострастие, а не отговорност за сътворение, за възпроизводство. Дали е могло (ако разбира се нямаше това разделяне), да не се създаде потребата от удоволствие и сладострастие, за да се извиква на живот, това е друг проблем, който еволюцията или интерпретациите ще поставят някога за разрешение. Но тук наистина имаме несвалена дреха, за да се каже, че „не от похот плътска...“ Ами нали тази плът Бог я сътвори? Трябва именно тук сега да направим тази голяма преценка – можем ли да укротим и овладеем плътта? Можем, разбира се. И това е битката, за да не ставаш жертва на удоволствието, на сладострастието.

„И Словото стана плът и живя между нас – ето това, което е родено от Бога – пълно с благодат и истина (вижте как е подсказана една бъдеща Духовна вълна: и Истина и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца.“ Единороден още, не Единосъщ. Много уточнени неща има, но никой не ги казва. А Той безспорно става и Единосъщ. Защото можем да кажем, че сме единородни, но не още единосъщи. Много, много разпределение трябва, за да се усети пълнотата на това голямо Благовестие, което е оставил, и където откриваме доста пропуски, защото онези, които са го писали, не са били така будни и просветени, както го е правила самата Божественост.

  • Иоан 10: 18-20.
  • 18. Никой не Ми я отнима, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт, да я дам, и власт имам пак да я приема. Тая заповед получих от Отца Си.
  • 19. Поради тия думи пак произлезе разпра между иудеите.
  • 20. И мнозина от тях казваха: бяс има и не е в Себе Си; защо Го слушате?
  • Всеки може да ви постави този въпрос. И то всеки момент може да го постави: Защо го слушате? Бяс има.

Казвал съм, че лудостта е оправдание за посредствеността на другите. Ти даваш тайни, които хилядолетията не могат да открият, те те обявяват за луд. Ето, тук е идеята, най-висшата идея сложена, наречена в бъдеще йерархията Свобода. Само Свободата може да направи човека в цялост, само тя може да го направи. И затова съм казал, че Свободата не е вече Духовна вълна, тя е в йерархията на Духовните вълни, но не може да бъде така отбелязана.

„Имам власт, да я дам, и власт имам пак да я приема. Тая заповед получих от Отца Си.“ Не може да не предизвика брожение сред ония, които повтарят: Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог! Ами като си дърдориш някаква молитва или някой от псалмите на Давида от по 118 реда, напразно не повтаряш ли десетки пъти Бог, Бог, Бог...? (Давид – псалми 150! Изповед и вина! Все той е невинен.)

В Матей, глава 28, беше казано: „Даде Ми се власт на небето и земята.“ Власт, с която правиш водителство. Затова: „Никой не Ми я отнема, но Аз Сам от Себе Си я давам...; Тая заповед получих от Отца Си.“ А именно заповедта, че има власт на небето и земята. Ето това е голямата тайна и тя не може да не предизвика разпра. Щом ти се правиш, че имаш власт и че Отец ти разрешава, и че получаваш от Отца си, тогава картината е ясна: Той има бяс, Той е луд. Когато не можеш да усвоиш, когато не можеш да покориш един връх, безспорно най-лесното е да кажеш, че или няма такъв, или че този, който твърди за него, е не на себе си, че е луд! Но има нормална лудост и присвоима лудост. Присвоимата лудост е да си търсите признание, а нормалната лудост е да понесеш упреците, които всекидневието или извънразмерното мислене може да ти отправи. Това е голямата истина.

А когато имате слушане без принуда, това е една възможност да понесете онова, което „лудият“ ви казва. Когато обаче се каже, че нечия „лудост“ не е потребна в даден момент, както юдейската религия отсъжда, че този Христос е богохулник, Той не може да бъде приет в този момент. Защото те искат възраждане на юдейското царство, а Той говори за друго царство – Моето царство не е от този свят. Тогава другата лудост – присвоимата, завършва с клевета и с услуга на насилието. Както Синедрионът направи най-жестоката услуга на света – насилието като формула за премахване на посветените; както науката го направи с кладите; както религиите след това го направиха с анатемата. Виждате колко много „услуги“ е направила тази лудост – позволила е насилие върху човека, позволила е проклятие над човека! Във всички отрасли. Какво е, в края на краищата, рицарското поведение? Насилие над света. Какво са, както казах, кладите на науката, анатемата? Насилие, и то безпощадно насилие. След няколко хилядолетия папата сега оневинява инквизираните, т.е. дава им прощение; прави признание, че е било една нова голгота в неединичен, а в социален път...

Ето колко много параграфи все да ви удушат в това, че искате да бъдете личност. А Христос изведе тълпата и отлъчи личности, за да даде Път. Лошото е, че тези пороци отново се върнаха. Защото тълпа по-лесно се управлява отколкото самовластието на Личности, които могат да кажат, че имат власт, с която могат да дават и да взимат.

  • Иоан 19: 25-27.
  • 25. При кръста Иисусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина.
  • 26. А Иисус, като видя майка Си и стоещия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти!
  • 27. После казва на ученика: ето майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си.

Това е съдбата на тези, които са определени да бъдат разпнати. Но пъпната връв на родовото поведение, която Христос точно тук реже, изиграва съдбовна роля – че една майка не може да прояви страх, за да не присъства пред теготата, която има синът є или дъщерята. Това е родовото, кръвно тяло и прераждащата взаимност. И най-накрая ще намерите вечната любов – грешницата, която има съзнание на събудена принадлежност преди да бъде грешница, но обстоятелствата са я направили такава.

Мария Магдалина е най-добрият пример какво значи възраждане, какво значи префиненост в поведение. Може ли грешникът (те казваха, че е грешник) да стане светец? Тя показа, че може; показа най-големия урок – как се побеждава пола. Имала улично поведение – но става светец. Защо? Защото си поставя идеал, защото си поставя вече цел; защото има знание за нещо, което другите нямат.

Тя до самозабрава прави жертви, след като е била уличница, а Той я е избавил. Една призната благодарност в неосъзната жертва – жертва като поведение, но неосъзната като грях, защото Мария Магдалина не прави грях! Ето това съчетание. И ако ние направим преценка на жизнеността в пътя, в който има много тръни, но има и много радостни цветя, тя като цвят на любовта прави жертва; като отговорност прави полом в душата и сърцето си и става вечна Негова изповедница.

И вижте как се развива нататък: „А Иисус, като видя майка Си и стоящия там ученик (тук е и вечната привързаност на посветения към своя Учител), когото обичаше, каза на майка Си: Жено, ето сина ти!“ Освободи ли я? Освободи я – „ето сина ти;“ твойта скръб е преносима.

„После казва на ученика: ето майка ти!“ Колко властно е Битието пред законите на природата – „ето майка ти“. Утробата, която ражда! Но тук важно е не дали Дева Мария е била прибрана – важното е онова, което ражда Учението, да го приберете. Една формула, която всеки поотделно трябва да направи опит, не само да разтълми, а и да я вложи – в определен момент да може да бъде „майка“. Защото под „майка“ се разбира родилността на Учителя. Но не в буквалния смисъл – Мировата утроба, родила Учителя, а че Той дава Учението. Значи кое е майката? Учението – Учението, дошло по този Път! И тогава какво е благоволението, което може да извършите, като сте приели майката? Да кажете на хората за новото Битие. Не проповядвайте – идете и кажете... Защото проповядването е навик, а понякога и някакво такова отговорно задължение, но не е посветеност. Казването е право на посветения. Казването!

Няма по ясна картина в предаността, когато ученикът заслужава благодатното благословение вземи майка Ми. Защото тази майка роди Учение. Не е важно колко е свята – това няма никакво значение. Важно е, че тя, в лицето на Сина си, роди Учение и че ти сега си нейният син: Жено, ето син ти! И от оня час ученикът прибра майката при себе си.

Това е най-добрият завършек, който можеше в Посланието на Битието да се даде!

 

[1] Нур 3/98, Тайнства на Учението на Мъдростта, с. 41.

[2] Михей 5: 4.

[3] Вж. Матей 16: 23.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993