Проглас

Да се загубите в Себе си е провиденция; да се намерите във Вечността е „Аз и Той сме едно!“

Ръстът на човечеството започва от Нищото, Което е Всичкото; от Хаоса; от Бог Отец; от Демиурзи; от Логоси; от Космоса – семеоплодител; от човека, който е себеизворен в Космичния порядък.

Кой е първоусетният момент? Бог ли да сътвори човека, или човекът да роди Бога? Голямата енигма е да се измери вечността с Диханието, а не с времето! Така ние сме божества в условност и в призната безкрайност; така Космичният човек става преходен бог, т.е. еволюция. Затова трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние!

Бог Отец е безначален по същество и по битие, а Синът Човечески е безначален по същество, но не по битие. Обидно е човек да се приема и схваща само като утвърдена даденост в съзнание още неоплодено.

Трябва да се видите като йерархия в Духовните вълни – човекът бог в развитие! Човекът не може да бъде лишен от света на Вечния и от Пътя на безкрайност. Но само Христос маха дистанцията човек-Бог – чрез Разпятие с Възкресение. Овладяна божественост и призната безкрайност!

Животът няма само нагледна приложност. Той има и духовен образ, символизиран в неутробната богиня Атина Палада – мъдрост, която е себеизворен Космичен порядък.