Зареждам...
Интервюта за Васил Левски

Интервюта за Васил Левски

 

Веселина Петрова (в-к „Карловска трибуна“): Неслучайно днес Вие на паметника на Левски коленичихте – това направи силно впечатление.

Ваклуш Толев: А, да... Аз и благодаря на Бога, че винаги ми казва какво да направя...

Когато можете да доведете хорската мисъл до собственото `и моление – това е въздействието. Не че не набрах кураж да кажа нещо друго – не исках да развалям церемонията. Но този, който ръководеше церемонията, трябваше да направи едно искане – поне една минута тези, които бяха вън от кордона, да дадат също признание, а не само ръкопляскане. Ръкопляскането не е израз на молитва – то е възхищение на усетена възхвала!

 

Веселина Петрова: Каква беше Вашата молитва?

Ваклуш Толев: Моята молитва си беше, каквато я правя за всички – да нямат мрачни дни в Небесното си царство, което Левски също признаваше! В тази светлина, в която може да живее, той е длъжен в такива дни да праща лъчите си на това, което ще помогне на България. Той е универсален, и все пак, в същото време е националножертвен. Затова в такъв момент той трябва да сътрудничи за просперитета на България.

Хората не го призовават, а само го признават – това е разминаването. Едно ръкопляскане е възхвала, но не е и призоваване – това трябваше да се направи! Никой не се сети да го призове в словото си.

 

Веселина Петрова: Но Вие вярвате в прераждането и сте сигурен, че духът на Левски е бил там?

Ваклуш Толев: Аз не мога да не вярвам в реалности! А това, че за някого те не са доказани, това значи, че работи само с ума си. С ума много неща се отричат и много неща се откриват. Но когато някой има прозрение за откритието, казва – както много от големите... И скоро цитирах Поанкаре, който казва, че не знае откъде са му дошли тия велики тайни на откритието, за които не се е готвил с ума си! Това го казва Поанкаре – големият математик и физик, който е и философ. Не знаел откъде му идват, защото не се е готвил за тях. И така счита, че откровенията, че големите открития са плод на нещо друго. Е, безспорно като католик няма да каже, че вярва в прераждането, защото той си служи с ума – да изрази откритието, но още не работи с духа си, за да знае, че е имал стотици съзнания.

 

Веселина Петрова: Какви са най-важните предпоставки, за да се пробуди нов тип съзнание у хората?

Ваклуш Толев: Първом, човекът не се явява така откъснато и единично на Земята. Но първата предпоставка, която го е направила човек с тенденция за път за съвършенство и олтар за моление – това е било Диханието на Отца в изваяния Адам. И Диханието го прави човек, изгражда в него божество, което му дава насоки и го праща към олтар, за който трябва да бъде благодарен.

Така че за новото съзнание трябва дух на будност, мисъл на отговорност и воля на приложение! Това са най-важните предпоставки. Ако един човек блуждае с духа си в отрицание, а с мисълта си търси удовлетворение с всекидневие и волята му се простира само за да се нахрани – нито ръката му, нито умът му, нито духът му ще изградят паметници, които са вечни. Това са предпоставките!

Никой не може да говори за бъдеще, преди да е усвоил едно будно или светло състояние на настоящето. Не е важно какво е бил като минало – човекът вече трябва да вярва в една идея – че е божество!

 

Веселина Петрова: В днешния тържествен ден какво трябва да казва гласът на будните за новата съвест?

Ваклуш Толев: Гласът на будните трябва да каже: „Елате всички на моление пред Левски!“. Хората трябва да научат коленете си на молитва и благодарност – че този син там не е само паметник, а жив живот в душата на човека! Трябва да покажем: ето, ние ти отворихме своите душевни врати – живей у нас и чрез нас направи едно голямо настояще!

 

Веселина Петрова: Левски е един завършен дух. Има ли други хора с такъв дух в днешния ден?

Ваклуш Толев: Вижте, за да се каже това за днешния ден, трябва да има една дистанция историческа. Иначе – насмешката на деня: „А, този е син на еди-кого си...“ Не са пожалили дори и Иисус – как искате да Го оценят!? Иисус Христос са Го наричали луд, бесен, незаконен син на Мария... а виждате разстоянието на времето какво прави.

Така че днес може да има много будни, но достатъчно е поне един. Той обаче не може да не бъде упрекнат в настоящето. Дайте една дистанция от години и ще видите, че такива личности има.

 

Веселина Петрова: В днешно време много хора казват, че контактуват с Иисус Христос и така се появиха някои Негови пророци?

Ваклуш Толев: Вижте, Той няма нужда от пророци.

Но всички тези, които казват, че контактуват с Христос или с Бога, понятие си нямат от... хайде да не го нарека „контакт“. Това е будност за участие в Божието сияние. Защото тези хора, които говорят за контакт с такава енергия, не могат да я понесат.

Аз не отричам феномена „контактуване“ – той е налице! Но светът, с който контактуват, е най-нисшият, който е най-близо до тях. Затова ги разиграват – да отидат да умират еди-къде си – да посрещнат края на света... Това е по-далеч от едно провинциално мислене дори! Феноменът „контакт“ съществува – въпросът е с коя йерархия се свързват. Когато контактуват с едни нисши астрални духове, които се удовлетворяват чрез тях и им дават девет лъжи и ги илюзират с една истинка – да кажат къде е иглата, за да си я намерят – това е наистина по-ниско от провинциално мислене, и никаква духовност.

 

Веселина Петрова: А ще дойде ли ден, когато ще се обединят хората с духовно мислене?

Ваклуш Толев: Да, хората ще се обединят!

Каква е разликата с Вавилонската кула, която раздели хората – каква ще бъде Новата Вавилонска кула, която ще ги събере? Хората вече няма да ги разделя многоезичието, защото интуицията и виждането на мисълта ще ги направят пирамидална цялост!

Така че ще се съберат... Естествено, това е логиката, щом човекът е един бог в развитие, а боговете няма защо да се карат!

 

Със съкращения, 19.09.1995 г.

 

 

Снежана Найденова (Дарик радио): Левски не бе първият и не е последният герой, жертвал се за свободата, но какво го направи така обичан, така вплетен в историята и съдбата на България?

Ваклуш Толев: Олтарът на свободата е най-мистичният и най-реалният и приема жертви само човешки! Може би това няма да стихне, защото, както казахте, от исконни времена и до днес свободата ще си иска жертви. Безспорно, пред един такъв олтар, както се казва, мъже и жени, деца и старци, млади и възрастни под различни свои събудени чувства на почитание са коленичили и ще коленичат.

Свободата като идея и като олтар в различните свои искания – когато човек е имал ограничение или когато е имало робство, когато личният или социалният живот са погазени, е викала свои избраници. Това е и за Левски – първом Националният дух го е избрал. Значи той е имал кръвта на собствения си народ, имал е вярата и вероизповеданието на Националния дух и е решил да направи пред олтара на свободата една венчавка с единствената му невеста (защото той е нямал приземна невеста) България! Оробена България му става невеста, а идеята за нейната свобода му става път.

Разбира се, че в тази страна ако съберем костите на жертвеници от различни места, може би тези кости ще направят една втора Стара планина. И безспорно избраниците, които не само са положили кости, но са създали и идеологии, не могат да бъдат отминати от паметта на народа. Някой може с упрек да каже, че паметта на този народ е толкова къса, че и досега не се знае къде е гробът на Левски. Не е обаче обидно, че не се знае къде е гробът му, защото гробове могат да се осквернят, но незнайните гробове винаги будят възхищение и почитание!

Радостното в битието на този човек, за да бъде толкова мил в скръбта на народа ни, това е оставената идея, че ние сме във времето и времето е в нас. Тази идея той научава от своя голям Учител Христос. Христос беше казал, че ние сме в Бога и Бог е в нас. Тази цялост за единство с онова, което пък Пенчо Славейков можа толкова гениално да изрази, че Бог и България са единство – Бог и България са единство в двойна плът. Това именно бе Левски – той стана плът от плътта на тази родина, той стана битие!

Разбира се, имаше и тъжни дни на непризнание, защото в наличие бяха хора, които искаха само революционера, но не и монаха. А монахът е бил йеродякон Игнатий, който в скръбния си час на прощение, живеейки радостта, че делото му ще победи, иска от отец Тодор да го спомене като дякон Игнатий. Значи той не се е разлъчил от онова, което му е живот – Учителя Христос. Той не хвърля расото, той сменя само олтара на служението, за което се иска друга дреха – дрехата на бунтовника, дрехата на националния обединител и идеолог – от манастира до историята. Това го направи единство с родината му!

За мен Левски ще си остане това, което казах – Икона на свободата. Той наистина е Икона на свободата! Ние не можем да намерим по-величаво име – не че другите са по-малки (един Раковски е неизмеримо ширен), но светостта, с която си е служил Левски, не може да бъде равнявана. Тя е просто смирението на Христос в отговорност пред света. А смирението го направи величав. Дарбите са го направили достоен, за да се пожертва. И затова грешно се пише, че казал: „Да създадем чиста и свята република“. Първом трябва да бъде свята, а тя от себе си става чиста. А сега се убедихме, че републиката нито е свята, нито е чиста. И ако беше жив, мисля, че ако имаше расо, пак щеше да го свали...

 

Снежана Найденова: Какво даде сили на Апостола да измине несмутен пътя от манастира да бесилото?

Ваклуш Толев: Духовното му посвещение и познаването на нашата история! Колкото и да изглежда преувеличено, трябва да кажем, че той по отношение на нашата история е имал богати знания, а по отношение на ролята на Църквата той е просто в самата същност на нещата – това, което му дава опорност да излезе из манастира и да отиде в историята. Явно е, че в обучението, което е получил, и в класното училище в Карлово и в Стара Загора, в подготовката му за свещенодействие – за духовно лице, той отблизо се е запознал и е следял онова, което извършва Църквата.

Църквата ни извършва един епохален акт в нашата робска история, но история, която не може да бъде свободна от почитание. Това са църковните борби, това е „История славянобългарская“ на Паисий, това са щедрите дарения на големи народни будители. Не може да се отмине и не може да бъде запретено да се знае поведението на предшествениците за църковна независимост като Бозвелията, като Иларион Макариополски и пр., и пр. Как Левски няма да излезе из манастирската килия, след като духовници като Иларион обявяват знак на недоволство от Цариградската патриаршия, освобождават се от нея и тръгват да водят една светска религия – религия на българската държава!?

Левски не е бил далеч от знанието и за двете школи – Охридската и Преславската, които създават устоите, ъгловия камък на будността и културата ни. Следователно той се е изживял като историческа даденост от знанията, които има, и от духовното си възпитание – да се пожертва. Така както Патриарх Евтимий жертва себе си заради онова, което е казано в Евангелието: Добрият пастир дава живота си за стадото. Този Патриарх играе ролята и на бранител на Търново. Всичко това е знание на Левски, което не е само за изпит пред училището, което ще го направи духовник, а то го слага на изпитание пред историята, която ще го направи водач – и духовен, и светски. Той продължава да е духовен водач, защото където и да отива, основава комитети и пее своето прословуто и всезнайно „Достойно есть“. Значи цялостно този човек е тъкан от жертва, която е осмислена от познание. Нищо не е извършил далеч от великото знание, което е имал.

Някои казват, че той е отхвърлил семейството. Не, той го осмисля! Дава един нов израз на семейството в социалната цялост, в търсената историческа пътека. За него се жертва една жена, но тя не е съкрушена от скръб по загубения. Тя е достойна, за да го съхрани не като любов, а като Божи пратеник, като водач. Така че много могат да бъдат подбудите на един възпитаник на Българската православна църква, която е Църква на социалното служение. Тя е не само монашеска, а Църква и на историческото, и на националното!

Преди да тръгне за Белград, Левски знае новината – 1860 г. духовниците обявяват независима Българска църква. (Това, че я признават след десет години, няма никакво значение.) Той има радостта да изживее недоволството на един народ, изразено в поведението на Великденската литургия през 1860 г., когато Иларион Макариополски не произнася името на цариградския патриарх и иска свобода от фанариотщина. Какво си мислите, че е в душата на този младеж? Идея за национална независимост, след като някой е имал дързостта да говори за църковна независимост! Това са пътищата. Това е, което му е дало основание, а не, че бил недоволен от вуйчо си. Това са празни приказки и неверни твърдения – не! Има по-големи неща, които не са израз на недоволството от всекидневието, а са идея да бъдете нещо в света. Това е той – белязан!

И аз винаги съм казвал – ако някой разбираше от нумерология, щеше да види, че роденият в 1837 г. трябваше да приеме своята кончина в 1873 г. Има обрат на годините, но в единия и в другия случай сумата на цифрите им дава десетка. Това значи, че той ще свърши изцяло едно голямо дело.

 

Снежана Найденова: Може ли Левски да бъде канонизиран като светец от Българската православна църква, според Вас?

Ваклуш Толев: Вижте, когато този човек е изпречен пред съда, казва ясно: Сам съм, а всъщност представлява всички, носи всички. Казва в разменените слова между него и приятелите му, че ако спечели, ще спечели за цял народ, а ако изгуби, губи само мене си.

Този човек е живеел в светлината на бъдещето, защото е давал храна на всичко, що се докосва до неговото слово за жертва. Губя мене си; Сам съм, други няма... Тогава той прави чертите на своята икона. Така че иконата му е изписана на един исторически иконостас – иконостаса на българската история, там той е изписан! С всички добродетели, с всичкото смирение, с всичкото недоволство на бореца, с прозрението на един Борис Покръстителя, защото Левски брани нашата религия и прави събранията си в манастири, църкви, параклиси и прави молитви. Тази икона се глиптира на историческия ни иконостас!

Аз не мога да приема необходимостта да бъде сведен до един иконен образ в храм, което е ограничение на целостта на действието му и което би спряло пред прага на този храм онези, които не са източноправославни. А той е дете на България, той е с прозрението, че тя ще бъде свободна и велика, той е, който казва, че в тази страна трябва да живеят свободни, защитени и турци, и евреи... Тогава, независимо те как могат да го наричат, можем ли да ги спрем в признание пред този образ само като го сложим в един храм?!

Не мога да се съглася и с поведението на онези, които не поискаха да го канонизират, водени само от своите марксистки поведения и знания, и то за един морал, който на тях им липсва. „Той е убиецът на слугата на чорбаджията“ – тази теза, когато се изнесе от известни историци на марксическата наука, говореше за низост, а не за преценки. Ако Църквата се е спирала пред такива неща, тя е щяла да изопачи собственото си поведение на осветяване и канонизиране, защото една голяма част от светците са били „разбойници“, но са се разкаяли; убивали са свои родственици, както например Константин Велики. Но след това той подписва Едикта, признава християнството и ето го в ликовете на светците.

За мен размерността на Левски е по-голяма от отделния църковен храм. А неговата душа принадлежи на християнското религиозно изповедание и той го свидетелства и в последния си час. Така че не бива да се кръстосват, да се правят битки за нещо от хора, които нямат понятие. Вярно е, че се изисква известно поведение, с определени действия за святост, но другото е по-вярно – по-вярно е, че една душа принадлежи на Всемирната святост, а не на малкия храм. Това е за мен Левски! Ние трябва да го освободим от ограничение, защото той се е борил за свободи. И ако някой си позволи да си го сложи в неговата църква, не може и няма право да затваря вратите пред величието за ония, които искат да му отдадат почит!

Такива бяха и политическите разпри – той не беше в признанието на левите сили. Ботев беше, защото бил марксист – една голяма лъжа. Никога Ботев не е бил марксист. Но никой не може да каже за Левски, че е адмирирал подобни идеи, за които мога да твърдя, че той дори не ги е познавал. Вижте, познанието с очите няма нищо общо с познанието на сърцето. Левски е познавал със сърцето си битието на светостта! Следователно поведението му е на светец. Затова изрича и думите: Свята и чиста република, но марксистите сложиха отпред чиста. И това също е едно иносказание, отричане и на това, което наричаме институция на монархиите... не! Той казва, че тиранията, срещу която се бори, няма да има нищо общо със свободната историческа битиейност на народа, който ще си избере управлението.

Левски не бива да бъде делен на монархист или на републиканец. Неговата мисъл единствена, за която безспорно имаше дръзновението – това е да види България свободна – без чужда помощ. Без чужда помощ! На никоя страна не се надяваме да ни помогне и на никого не се молим, казва той. Не вярва в Русия, а с още по-голямо отвращение говори за домогванията на сърбите. Това е право на една политическа личност да прави политика, но на един родолюбец за свобода от робство дипломацията е само детска играчка. А той, за щастие, не си е играел на детски играчки. И за мен неговото отиване в Ловеч е преднамерена, убедена жертва, защото не е можел да изживее унижението. След разгрома на революционната организация в България, да изживее унижението да се крие или да отиде отвъд Дунава. Не е можел да го направи!

Величието на този човек беше Път, затова казах: Левски е взел Път от Христос – голямата, цялостната жертва, а не криенето, не бягането, когато разгромът е тук. Не може това момче, наречено бай Васил, да остави съмнение в душите на ония с калпаците – да видят свободна България.

Така че този човек не може да бъде доведен до икона вън от иконостаса на историята! И тази икона може да има само едно име и това име е свобода. Това е поведение, което сме изживели. А той го е изживял във величие. Затова казвам, че Левски е Икона на свободата!

 

Със съкращения, 17.02.1996 г.

 

 

Румен Стоичков (радио „Хоризонт“): Един от безсмъртните българи е Левски. От правно-юридическа гледна точка, издържан ли е гибелният за него съдебен процес – разсъждения на Ваклуш Толев?

Ваклуш Толев: Много пъти съм се питал – дали наистина величието се измерва с историчност и нравствени категории, или само с правни достоверности и наличие на престъпления спрямо закон? Всеки е подсъден, когато е нарушил закон, и Левски е осъден по силата на Османския имперски закон (влязъл в употребление в 1858 г. в някакъв синхрон с френското наказателно право). Обаче шериатът е налице.

Наистина ли процесът на Левски е проведен с всичката правна необходимост както като процесуален, така и като формално-материална страна на следствието? Не, процесът на Левски е едно позорище от правно гледище! От социално гледище може да бъде оправдан, защото „Демонът на империята“ трябва да бъде осъден. И той е осъден по член 55. от техния наказателен закон, че подбужда и извежда в непокорност турските поданици и жителите. Защото има една разлика – всички поробени са поданици на султана, но в никакъв случай не са задължени да бъдат верноподаници. Там има и друговерие, и други етнически групи.

Робът, когато говоря за Левски, има само една олтарност – олтарът на народа, и само едно причестяване – причастието на революцията. За робите свободата остава единственото, което като поселници на една империя имат право в своя робски статут да потърсят. А за свободата, в края на краищата, има само една жертва и тя е човешка – други жертви не приема!

В юдейския олтар се принасят в жертва стотици избрани добичета; във всички религии се поднасят всесъжения или омилостивяване на боговете, но на свободата – не! Свободата иска само човешки жертви!

И може би точно тук е прозрението на Левски, който е прекарал повече от десет години практически монашеско живеене и е разбрал, че свободата иска човешка жертва. Предостатъчно са давани, но става въпрос дали като стратегия и след това като приложна тактика раждат плод в идеята за свободата.

Когато преглеждаме този процес, ние виждаме, че от процесуално гледище той е неиздържан. Още по-страшното е другото – че дори от формално-материалната му страна като следствие няма едно предварително следствие, няма в наличност обвинителен акт. Има обвинение без право на лична защита. Затова казвам, че този процес е едно безспорно позорище! Но аз се питам: В очите на кого? Когато ние искаме да го направим позорище, не снемаме ли ореола на величието на тази личност, и разбира се, че противната страна няма да го приеме за позор.

И тогава аз си поставих въпроса: Къде е величието на българския исторически път след Освобождението? В това, че ние не потърсихме ревизия на процеса. Първом, не можем да докажем безспорността си в правото на свобода. Защото поданикът е поданик и трябва да изпълнява закона, който е приет; бунтовникът е бунтовник и подлежи на наказателна мярка.

Левски избира собствената си жертва пред разгрома на една Организация, защото голямото съчетание на тази личност, изключителната тайна е, че съчетава бунтовника с монаха! Тук се спирам на тайната, че няма никакво предателство. За мен предателството е поетично въображение, улесняващо, разбира се, лекомислието. Защото трябва да бъде поставен въпросът: Къде можеше да отиде Левски след разгрома (роден поради грешната политика или действие на Димитър Общи)? Можеше ли да се крие в плевните на своите байновци? Обидно! Те го считат за светиня. Те не са можели да го сложат в плевнята, когато му предоставят домашното си кандило. Можеше ли да отиде отвъд Дунав? Естествено, че можеше. Но какво да прави там? Четничество, което той отрече? Единственото, което можеше да избере бунтовникът и духовникът, това е влязлата в душевната му цялост идея за жертвата, научена, разбира се, от Христовия път. Затова казвам, че Левски взе кръвта на българина, но Пътя на Христос! Кръвта на българина като индивидуалност, която остава най-свята и чиста, и личната жертва, която може да служи за пример. Но в никакъв случай не е подражание – той не подражава!

И тогава можеше ли българската история след Освобождението да поиска да отнеме величието на една историчност и подвига на една нравствена добродетел с ревизия на процеса? Не! Равносметката не идва от това, че той е жертва. Величието идва точно от това, че жертвата осмисли подвига му!

В 1931 година българи успяват да закупят три вагона с архивни материали от турските „съкровища“, касателно нашия бит – социален, борбен, духовен. За щастие, в един вагон са архивите от процеса на Левски. Голямо богатство! Но трябва да се изходи, че ние нямаме потреба за едно правно действие, защото не трябваше да се слиза заради правното нарушение от историческата величественост и нравствените достойнства.

Така че Левски с този процес е най-голямото величие на нашия исторически, след това манифистиран държавен и политически живот след Освобождението ни. И тогава казвам, какво Левски е внесъл в душата на нашия народ – една отгробена надежда, че свободата е възможна! Той отгроби тази надежда – с това, че отиде на бесилото, защото пътят беше вътре в него.

Разбира се, Левски не може да бъде измерен. Не защото съм го извел като един от 13-те безсмъртни българи, а защото той ще остане в цялата налична наша социална и национална история в съпоставка със световните борци за свободи. Само той е Апостола. Апостола! Не е идеята само, която го е водила, а Божеството. А неговото божество не може да има преходност, защото то е какво – Свободата! Боговете се сменят в историята, но божеството Свобода още никой не го е подменил! Няма с какво да бъде легализирано по-възвишено поведение за лично съвършенство и за търсена божественост! Затова религиите имат власт (но след това боговете им си отиват).

Тезата ми е, че история се прави от волята на цезаря, но винаги и с молитвата на жреца! Тогава какво му се предоставя на цезаря, на държавника – да си запали светилника на съвестта, за да даде на поданиците път на отговорност. А какво му остава на молитвеника, на жреца – да се качи на Голгота отново. Там, на Голгота, имаше три кръста: Единият възкръсна; другият го прибраха в Рая, защото Христос му го обеща; третият – лошият, стърчи още! Ами да вземем да го погребем, да му дадем трансформация на злината. И тогава ще разберат тези, които четат списание „Нур“, защо съм писал: Няма зло, има нееволюирало добро!

Това направи Левски! Идеята за свободата беше отгробената надежда на осъществена бъдеща България. Левски – неизживяно божество за хилядолетия още! И така аз градирам Доктрината си за Духовните вълни – Правдата като необходимост, Любовта като потреба, Мъдростта като предсещане, Истината като зримост, Свободата като живот!

 

Със съкращения, 18.02.1999 г.

 

 

Асен Аврамов (радио „Ловеч“): Г-н Толев, Вие за първи път гостувате на слушателите на радио „Ловеч“.

Ваклуш Толев: За мен няма смущение в идеята на Деня на най-голямата жертвоприносност, която българската държава роди – тогава, когато един човек е искал да прави история и държава, а сме имали само историческа държава – да ви гостувам в деня, който се счита на Левски. А градът е Ловеч, който той обявява за своя столица!

 

Асен Аврамов: Вие имате симпатии към Ловеч?

Ваклуш Толев: Имам симпатии, защото тази личност има магнетична сила, а тя не може да бъде излъгана в своята усетност къде да направи гнездо за свободата на България, за да направи пилците летящи и вестящи идеята за свобода от робство.

 

Асен Аврамов: Сега всеки българин има своя Левски. Кой е Вашият Левски?

Ваклуш Толев: Моят Левски – той е безспорно това, което сложих в 13-те безсмъртни личности: Икона на българската свобода, без да бъде иконизиран. Защо? Защото този човек носи една от най-големите Мирови идеи – идеята, че религията на роба е свобода! Той е бил духовно лице. Някой погрешно, в поведението си да снеме част от ореола му, каза, че е хвърлил расо. Не! Левски не хвърля расо, Левски намята тогата на свободата и сменя олтара – малкия олтар, който е обиталище на вярващите, с Мировия олтар на историчността на един народ. Цял един народ той прави свой олтар!

 

Асен Аврамов: Това предопределение на съдбата ли е?

Ваклуш Толев: Аз имам по-особено виждане за предназначение и предопределение. Предопределението е ограничение по волята само на това, което наричаме Върховенство, а предназначението е вече вашата деятелна воля в определяне на саможертва – както го прави Христос!

 

Асен Аврамов: Какво е Вашето лично усещане за Левски?

Ваклуш Толев: Левски слага една от най-големите идеи – какво трябва да пише на едно знаме. А то е: Свобода и всекиму своето – по вярата и закона. Странно... Дълбочина на вечност – той не слага „Свобода или смърт“, с което отрича меча, макар че го употребява, но слага слово, което е предшествало меча. Затова за мен той е наистина повече от святост, той е свещен! Този човек прекарва 7 години в монашеско съзерцание, в институционно нареченото Българска църква.

Без да има налична свобода, Българската православна църква прави институционни дела. Левски във вътрешното си съзерцание извежда тези от онова, което Христос му дава: Бог е у нас и ние сме у Бога, в която преходност не е времето, а осъществяване на стойността. И затова той казва: Времето е у нас и ние сме във времето; то ни обръща и ние го обръщаме. Това е перифразата като слово за олтара, наречен народ, а иначе, изведено от тази Евангелска истина.

 

Асен Аврамов: Ако той не беше дякон Игнатий, би ли стигнал до своето прозрение и да го каже така?

Ваклуш Толев: Човек трябва да мине през филтъра на душевната си възможност, набогатена от наследствеността, която не е само баща и майка. Тя е и историята на един народ, и богатството на една религия, и културата на един род`ен молитвеник, който може да изпълни бунтовничество – както Христос го прави. Защото Христос е обявен от праведниците за богохулник, а Римската империя Го обявява за бунтовник.

Тайната и на Левски е да съчетае бунтовника с молитвеника; да бъде водач и стратег; да направи идеологията в приложна воля – да направи бунт!

 

Асен Аврамов: Не създадохме ли идола Левски, защото нямахме зрелостта да го възприемем като човека Васил Иванов Кунчев?

Ваклуш Толев: Култ не се създава, когато респектът към личността не е въздействал. Това трябва да се запомни! Трябва да имате в наличност някой, който еманира, който владее, който прилага живост и не се смущава в приноса на личната си жертва.

Възхищението не е кумир, не е идол! Левски беше пренебрегнат твърде много години, защото в преценката на идеологията трябваше да бъде утопист-социалист, а той не беше такъв. Ето, виждате ли, че той не можа да бъде изхабен в идеология, нито да го победи кумирът или идолът тогава, когато той е реалност.

Ние не можем да отнемем магичността на словото му и приложната му воля в това, което е правил с неговите байновци. Те не са могли да не го считат за светец. Защо? Защото във вътрешния им храм олтарът си остава – че някой трябва да бъде свят, за да му направят молитва на жертва.

 

Асен Аврамов: Парещата тема е предателството. И аз си мисля, че създадохме идола Левски и казахме, че той е предаден, защото такъв светец, богоизбраник, не по своя грешка, а само чрез предателство би могъл да отиде пред турския съд. Доколко подкрепяте тази теза?

Ваклуш Толев: Аз не подкрепям тезата за предателството, защото имам по-друго виждане, и то е следното. При наличието на един разгром изборът на Левски е бил един. Той е искал да спре разгрома на голямото си дело от 200 комитета и това е отговорил на отвъддунавския Централен комитет – че не сме готови за въстание. Той не е искал да пожертва неготовото! Но тогава, когато разгромът идва, неговият час настъпва – да пожертва себе си. Иначе какво е трябвало да направи? Да отиде отвъд Дунава да стане знаменосец? Или...? Странджата го е нямало вече там.

На Раковски съветът е ясен – не търсете чужда помощ. И Левски пише до Панайот Хитов в този смисъл: Уповавайте се само на себе си. Ние искаме пълна свобода там, където живеят българите – в България, Тракия, Македония. В такъв случай – какво му остава на Левски? Да приеме онова, което неговият Учител Христос му бе дал – да отиде и да направи една лична Голгота; да извърви пътя на едно голямо страдание, което за посветените личности и за тези, които са определени в идеята на жертвата, няма никакво значение. Затуй го виждаме така да се държи в съда.

Второ – да направи една, както го казваме, социална идеология и да я освети. Защото той не е можел да отиде при своите байновци и те да го крият в плевните, когато са му правили поклон, че е светец.

Следователно – нито Дунавът е можел да го спаси, нито байновците. Единственото нещо, което му е оставало, това е да отиде да спре разгрома! И той на едно место пише: Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв…

 

Асен Аврамов: Има една мисъл, която се приписва на Волтер: „И да няма Бог, трябва да го измислим, за да има вяра“. Коя от двете религии е измислена – тази на дякона Игнатий в Бог или тази на Левски в свободата?

Ваклуш Толев: Левски има, така както казах отначалото, религията на роба, която е свободата. Следователно религията на Левски вече е свободата. Тя не би имала реалност и в християнството, за която да дадете жертва себе си. Какъв е смисълът, че сте християнин, ако не можете да умрете като Христос!? А каква е идеята за свободата на Христос? Че Той и Отец са едно и също.

Когато кажете на човека, че той е над грешника – точно това прави Иисус, Който е Христос – вие създавате най-голямата идея: Свобода!

 

Асен Аврамов: Щеше ли Васил Иванов Кунчев да бъде Левски, ако не беше дяконът Игнатий?

Ваклуш Толев: Не! Не. Ние имаме достатъчно свидетелства на тези, които не са минали… Монашеството няма само външна страна – външната му страна понякога е твърде обидна – монашеството има вътрешна страна. Това е идеята да узреете за жертва. И той никога нямаше да бъде Левски, ако нямахме тази голяма формула – жертвата за свобода. Тук е величието на Левски!

 

Асен Аврамов: Това не означава ли, че той стои над религията с идеята за свобода?

Ваклуш Толев: Логично е да стои над религията, защото моята мисъл за религиите е, че религиите най-бавно остаряват и за ужас най-дълго стоят стари!

Учението за Любовта като същност трябва да има приложна страна. Тази приложна страна е именно това – жертвата: „Аз съм се обрекъл“... И виждате колко красива е фразата му – Свобода... но не пише „и смърт“! Никъде няма такова величие – бунтовността да не се съпровожда от смърт. Този човек го направи: Свобода и всекиму своето!

Всички пишеха: „Свобода или смърт“ – и Гарибалдивци, и тези, които го следваха. Пишеха, защото нямаха измерението на неговия духовен и социален ръст.

 

Асен Аврамов: Значи той кореспондира с всички векове?

Ваклуш Толев: Той е безспорност, безспорност във вековете! Вижте, ние нямахме в наличност историческа държава, а правехме държавност. И той прави една „Нареда“, която е култура на бъдещето. Нямали сме историческа държава, нямали сме свободна Църква, но правим институционно дело, правим независима Църква и приемаме какво – Екзархия. Легализираме нещо, което сме нямали. Ние чрез Екзархията правим геополитически граници. Нещо, което му идва като „добър ден“ – това, което неговата институция – Църквата, прави.

Той не е „костелив орех“ в социалната, духовната и културната област. Виждате в културната област колко е наясно с много от големите неща. Левски има някакви си 22 франка и ги дава на Книжовното ни дружество за бъдеща Академия, а в тефтерчето по-късно пише за маслини колко пари дал. Кой го прави това сега? Милиарди имат и не дават 100 лева...

 

Асен Аврамов: Значи още колко по 130 години трябват, за да достигнем Левски? Много ще ни трябват.

Ваклуш Толев: Знаете ли, разстоянието на годините може да бъде и безкрайно, може да бъде и съкратено.

Трябва да има нова идеология не, а идея – ново Учение. Християните се радват, че с една, разбира се, не чак толкова жестока, но все пак немилостива ръка, изгониха митологиите. А не искат да приемат (това, което и в Европа вече приемат от моите идеи) Доктрината за йерархия на Духовните вълни...

 

Асен Аврамов: Искам да осъвременим темата за Левски с един такъв въпрос: Какво днешният българин би изповядал пред Левски?

Ваклуш Толев: Днешният българин трябва да изповяда безцелието си на клеветник. Целта му е много прозрачна и е наистина безцелна в поголовната, разбира се, клевета над всичко, каквото една държава може да прави. Тези хора в цялата ни култура винаги искат да опорочат голямата идея да имате държава. И то се дължи на няколко неща – че ние живяхме не с идея за държава, а с интернационални тенденции. Живяхме, но дано сме ги изживели...

Сега живеем с идея за глобализация, без да разбираме една от големите тайни – бедният никога няма да нахрани другия. Идеята за глобализацията трябва да се разбере в улея или, ако мога да кажа, в причастната чаша на добродетелите. Защото засега светът живее още с добродетели, не с ново Учение – казах го.

Непризнание – не само че нямат идеологии, а имат недоволство. Малката добродетел е като малката фиданка. Ако вие я засадите, един ден ще берете плод!

 

Асен Аврамов: Каква е Вашата препоръка – какви фиданки да садим сега?

Ваклуш Толев: Днес можем да насадим една фиданка, ако в лицето на това, което иска да прави държава, кажем: човекът е свещен, а не институцията! Хората искат да направят една институция свята с несвещени личности – хайде да не ги обидя, вземете Народното събрание...

 

Асен Аврамов: А мислите ли, че човекът е узрял за свещено признание?

Ваклуш Толев: Точно защото не е узрял за свещеност, нека не омърсява гроба на големите хора! Този, който няма почит към свещеността, винаги ще има поругание към светеца!

 

Със съкращения, 19.02.2003 г.

 

 

Албена Димитрова (тв „7 дни“): Добре дошъл на Ваклуш Толев! По темата веднага – Ден и Дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи? И един от тях е Васил Левски – Икона на българската свобода. Под такова мото сте го включили.

Ваклуш Толев: Под такова мото съм го сложил в албум, където тези 13 избраници са по прозрение изведени, а не по фактологии. За мен фактите са убийци на действителността! Ако не дебуширате факта, за да изведете духовността, тогава не разбирате, че ако забравите молитвата на жреца, не сте благословили проявената воля, която изгражда институт.

Така че винаги ще говоря, че личността е свещена – това, което Левски, разбира се, също така направи – а не самата институция. Сега в храма на Зевс никой не ходи; при хубавата богиня Афродита също никой не ходи... Остана само една тайна – везната на богинята на правосъдието. Значи имаме един знак, с който можем да измерим правото на достойнството и светостта на личността – това е справедливостта. Не съображението, а справедливостта – волята на цезаря, когато е сложила паметник – тя е отговорна, но във всички случаи трябва да бъде благословена!

 

Албена Димитрова: Когато обявихте идеята си за Дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи, доста бяха обвиненията към Вас, че твърде много субективизъм сте вложил в подбора на тези безсмъртни българи.

Ваклуш Толев: Обратното беше вярното – че обвинителите изявяваха повече субективност, отколкото отговорност. Аз никога в преценките си не изхождам нито от историческата фактология, нито от формулите, които са създали таблица на морала или таблица на добродетелите, защото те са преходни. Във всички случаи по-скоро апострофите бяха: „Защо не сложите еди-кого си?“. Не толкова аз бях обвиняван в субективизъм, отколкото те проявяваха поклонничество. Когато ме питаха: „Защо не сложихте Ботев?“, аз можех да кажа и го казах спокойно: Ако сте прочели от него този стих сърце зло в злоба обвито, и вие не бихте го сложили. Както не си позволих да сложа и Димитър Общи.

Сега Димитър Общи е на мода и го виждате всеки ден. Той има идеология, но няма национална съвест. А идеологията е една ограничена енергия! Тя е партийна даденост и е прослоечна. Но националната енергия е нещо съвършено друго, както Левски – уважаван, разбира се, и поставян в редицата на Тринадесетте – пише: Ако изгубя – губя само мене си, ако испечеля – печеля за всички!

Аз нямам раздвоение дали да сложа един, или друг, за да предпочета кое ми е угодно, когато някой иска да прави апостроф. Апострофът обаче предполага мироглед, а не идеология. И така служителите в Общината на Велики Преслав – някогашната наша столица, дадоха разрешение и место там да се построи Дом-светилището. Те проявиха мироглед! Не се увлякоха в тенденции, което би било обидно за енергията, която излъчва този град. Универсалността, с която може да се погледне на даден проблем, е свобода от съображения. Така че за мен не е важно кое ми е по-удобно, а кое е по-отговорно!

 

Албена Димитрова: Кое е по-лесно: да защитавате позицията защо сте включили тези 13 души или защо липсват някои, които обществото счита, че трябва да бъдат включени?

Ваклуш Толев: Аз не търсех угода на този или онзи, за да избера по-лекия път. Сложих личности, които не са проблем на въображението ми, а на прозрението ми! Това е много важно – дали носите тази вътрешна зримост, чийто сеизмограф ще отбележи.

Когато слагам Баба Тонка, всеки може да ми каже: „Защо не сложите Райна Княгиня?“. (Много правилно ми поставяте въпроса!) А Райна Княгиня е байрактарка, която е влюбена в Бенковски. Но Баба Тонка ражда деца, на които, преди да ги кръсти, им прави опело. Баба Тонка е дом на съхранението на жертвите – как да я сравня с Райна Княгиня? Моите уважения към Райна Княгиня – тя е добре възпитана, тя е учителка, дъщеря на свещеник – но Баба Тонка е несравнима! Как мога да ги сменя и да търся лесното и удобното!? Баба Тонка е имала известност в миналото поколение – не сега, за разлика от Райна Княгиня. Ето защо не поставям проблема за лекото, а за отговорното, за съизмеренията.

Знаете ли какво каза Константин Константинов – нашият литературен критик, навремето за Левски? Тоя образ е извън човешките измерения! Представете си какво нещо е усетът!

 

Албена Димитрова: Тринадесет поименни българи са включени в Светилището, защото казвате, че така е справедливо. Но от коя гледна точка – справедливо към паметта на включените хора или справедливо към историята?

Ваклуш Толев: Справедливостта, макар и като относителна добродетел, говори за съвест. Когато аз сложа своята съвест, така както Левски… Левски взима своето битие от една историческа реалност, но безспорно измерението му е с това, което се нарича и Мирова съвест – в съпоставка!

Справедливост е първом към включените личности и второ – отговорност към съвремието. Съвремието много лесно отминава това, което носи белега, харизмата. Ние имаме изключително много борци, и то наистина с много жертви, но има хора, които носят харизма.

Проблемът е за съпоставка на универсалното съзнание на този човек, наречен Левски, и онова, което впоследствие влезе в нашата Конституция – Търновската. Аз винаги съм казвал, че това, което ние направихме с Конституцията си, е нещо изключително – в чл. 61. има текст: Всекой роб, влязъл в България, свободен става! Кой го казва? Има ли някой от другите народи да го е казал? Нито един от всички тези там апостоли, които се бореха за прослава и престол, не можеше да дойде до такова жертвено поведение – на врага си да даде право. И когато става въпрос тази държава от кои поданици ще бъде – от българи, от евреи, от турци, казва Левски. Врага си да го сложите в милостта на закона – да го признаете равноправен с вас! И негови предложения от онази „Нареда“, която пише той, после влизат в конституционните постулати на българската първа Конституция.

 

Албена Димитрова: И пак за мотото, под което сте включили Васил Левски – Икона на българската свобода. Защо не Апостол?

Ваклуш Толев: Не, Апостол съществува и той не е единствен в световната култура. Но единствен в световната литература след апостолите на Иисус, съвременниците на Левски го наричат Апостол. И понеже ние в нашата страна имаме един триъгълник, който е следван, и на който в средата има една змия, символ на мъдростта – тя, Мъдростта, преобладава в нашето поведение!

Има нещо много странно – ние следваме Пътя на Христос след Покръстването ни. Имаме един Иисус, Който става Христос, защото изхожда Голгота – Пътя; имаме и един Левски, който прави същата пътека, само че много по-реален и много по-близо до нас.

Казвам икона, но му спестявам иконографията. Моята цел е да го спася от канонизация. Целуването на иконите не е толкова пиетет, отколкото страх, че си грешен. Искам да оставя Левски, и то на кое? На свободата. Той не е верен на дадена догматична добродетел – както Трифон Зарезан, Мария Магдалина или еди-кой си… Не! Той е на свободата. Най-възвишеното нещо в йерархията на човека – това е идеята за свобода. И затова Левски е ненадминат от никого! И в световната култура го няма.

Който се опитва да прави биография на Левски, се лъже. На Левски трябва да направите характеристика!

 

Албена Димитрова: Характеристиката не може ли да убие, да кажем, усещането за кумир?

Ваклуш Толев: Вижте, характеристиката е, която може да даде на кумира стойност, а не биографията. Кумирът е потребен само тогава, когато квалифицирате чрез характеристиката онова, което може да бъде казано – син на България, Син на Бога... Кумирът е идея за покорство и признание, че някой носи белези. Кумирите (и тази дума ще се окаже, че е чисто българска – синоним му е „идол“) във всички времена са били боготворени, за разлика, да кажем, от онази идея на покровителя, който обикновено е някакво животно, някакво дърво и пр. – като първо поведение на поклонение.

Обаче има нещо друго – свобода от кумири! Трябва да разграничим един реален кумир, който е бил верско поклонение, от един кумир, който и сега наблюдавам – кумир с политическо обаяние, което, разбира се, е подмяна на реалностите. Защото, когато съберете 500 души да викат за еди-кой си и го правят кумир, или вожд, което изживяхме навремето… Тогава? Какво е кумирът? Преходност, която говори за степени на съзнанието ни да признаем някого. И това става, особено в политическите сцени най-вече. Но и в никакъв случай, когато имате пълнотата на една такава личност като Левски, не може да бъде ерозирана с това, което в една пиеса гледах навремето (и сега ще я поставят) – „Тайната вечеря на дякона Левски“, в която всички съработници са предатели. Не! Един човек, който търси признания с оригиналности, които са отживелици – така не се прави! Не можете да смъкнете величието му – че около него са били предатели. Не.

Предателството не е знак на добродетел, но в никакъв случай не може да бъде сложено на всеки. Ето изживяхме го колко години – оказа се, че поп Кръстьо не е предателят. Колко приказки се изсипаха върху него? Аз още навремето казах – Левски е нямал нужда от предател. Предателството го извършва идеологията – Димитър Общи, който разбива цялата организация. Никакъв плет е нямало. Левски става, показва се и го арестуват. Защото какво му остава на Левски, за да запази поведението на свещена личност? Заптиетата не са знаели дори, че той е Левски.

Ние имаме три скръбни върха – единият е Беласица; другият е Къкрин; третият е Белене. Това са скръбни върхове в нашата историческа реалност. Никой не ги разтълмява освен натрапената недостоверност. Недостоверност. Левски не е предаден!

Историческите факти не ги приемам за достоверни. Защо? Защото те са плод на съображения. Нека ги дебушират! И да видим какво ще излезе...

 

Албена Димитрова: Вашето тълкуване, г-н Толев, на знаменитото „Народе????“ – с 4 въпросителни, на Левски?

Ваклуш Толев: С четири… Вижте, ние нямаме в граматиката си такава тенденция да натрапваме. Първом това трябва да се разбере! Никога не си служим с 4 удивителни и 4 питанки. Това показва, че човекът, който се занимава с това тълкуване, губи преценка за стойностите. Какво искате от Левски? По-голямо величие няма! Не ние нямаме – светът няма! И той може да напише „Народе“, но Левски е съвест и неговата съвест не може да се смути! Вижте какво казва само: Аз не смея да пущам хора да лъжат народа, затова още не съм поверил работата си другиму – защото, ако в едно е, в друго го няма. Вижте колко убеден е бил!

 

Албена Димитрова: Какви ни прави нас, българите, днес Васил Левски?

Ваклуш Толев: Една от основните добродетели, които остави, това е да направи жертва без Себе си!

Това е голямата тайна, която Учението Път на Мъдростта оставя на бъдните поколения. Когато скъпите Себе си и искате преценка, вие не правите жертва, която е Богоугодна, а правите жертва, с която искате да изкупите собствен грях. Но няма такъв!

 

Със съкращения, 19.02.2004 г.

 

 

Таня Иванова (тв „Канал 3“): Добре дошъл на Учителя Ваклуш Толев! Учителю Ваклуш, да се вгледаме в понятието „свобода“ – това е поводът от годишнината от обесването на Апостола на свободата.

Ваклуш Толев: Идеята за свободата е Всемирна. За свободата са правени революции – морални, физически... Някои институции дори са употребили идеята за свобода, като са вършили големи жестокости. А тя не иска правото си с жестокости. До известна степен дори и моралните таблици в различни Свещени книги са поставени като заплаха – вие трябва да ги спазвате, вие сте грешни и трябва да изпросите прощение и спасение от греховете си.

Много е трудно, когато и физическата страна на човека трябва да вземе участие в идеята за свобода, защото първият акт на свободата е жертвата! И безспорно има белязани личности с готовност, било под водителството на волята на цезаря или пък на молитвата на жреца...

 

Таня Иванова: Жертвата или по-точно саможертвата, защото жертвата може да е по принуда?

Ваклуш Толев: Във всички случаи саможертвата е личен акт. Но при едно, примерно казано, въстание има повик за цялостна жертва на онези, които носят национална принадлежност и идея за държава. И когато отсъждаме поведението на Левски, ние трябва да кажем, че този човек е имал копнежи и поведение в една историческа държава, която я няма като реалност, но не може да бъда отмината, че векове преди това тя е била една от най-големите държави на Европа. Следователно има лична жертва, или саможертва, която може да събуди искане и поведение на жертва от страна на онези, които правят бунта, революцията и пр.

Тук вече ние трябва да признаем нещо много вярно – че идеологията е плитчина. Това ще го видите в лицето на партиите, ще го видите в сепаратизма на религиозните църковни поделения – те са ограничена енергия. Какво прави обаче Левски, който е изживял ограничената енергия на поведение на байрактар? Изведнъж го виждаме с национална енергия и с историческо предназначение. Той има универсална енергия, мирово съзнание, и в същото време – национална добродетел, чрез цялата историческа даденост да направи онова, което Христос направи – да изходи Голготския път!

 

Таня Иванова: Всъщност величината, мащабът на идеала ли определя и характера на жертвата?

Ваклуш Толев: Логично, много логично! Мащабът, разбира се, че ще определи. Когато вие сте ограничени в една идеология, а не сте в едно мирово съзнание, безспорно ще направите политическа, партийна последователност, но не можете да направите онова, което прави Левски. Когато един идеолог в лицето на Димитър Общи върши пакостите и жертва организацията, не можем да кажем, че този човек има мирово съзнание – той има неудовлетворено величие. А самият Левски какво прави? Ако освободя България, отивам да освобождавам други народи – за мене не е нужен трон! А колкото до църковния олтар – той го прави вътре в себе си и затова тръгва. Виждате, той го слага в клетвата, която трябва бъдещият бунтовник да даде – Евангелие или кръст, а не само нож и револвер.

Следователно характеристиката на личната саможертва ще трябва да я преценим и в размерите на идеолога, който не жертва себе си, защото му липсва национална принадлежност. С какво се хвали един Димитър Общи – че е бил при Гарибалди… (И знаем, че Левски не е искал да го приеме!) Каква свобода искате от такива хора, каквито и сега наблюдаваме? Свобода за себе си. А Левски е могъл да прецени националната си жертва в бъдеще, което не му отрежда нищо друго освен Голготски път: Ако испечеля – печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си! Какъв морал! Несравним!

Мисля, че нищо по-богато ние не можем да поднесем на Европа от поведението на един Левски. Те го нямат. Защо? Защото в продължение на няколко столетия, особено когато се формира идеята за нациите, Европа прави цивилизация, но не създава култура! Тя направи Инквизиция, Кръстоносни походи… И то твърде жестоки! Европа с нищо не отрежда поведение за един народ, който е имал държава преди много други, и то със столетия, и то на три морета опряна. Ето къде е разликата с т. нар. национална енергия, която този избраник прилага. И затова съвсем убедително твърдя, че той е Икона на свободата – без да искам да бъде канонизиран! Да не бъде сложен в някакво ъгълче в някаква църква. Не!

И аз наистина, когато трябва да преценя дали Левски за нас е богатство, казвам: Той не само е богатство, той е свидетел, че без нас светът е бил много беден!

 

Таня Иванова: Дефицит ли е високият идеал в днешни дни?

Ваклуш Толев: Не само е далече и високо. Въпросът е, с какво се отива напред? Една формула имам, тя е много характерна, това е – дали този, който ще води бъднината, има крадени идеи за бъдеще? Да крадете идея за бъдеще от божествеността си! Защото човекът във всички случаи носи едно особено дарение – Човешка божественост, но трябва да я срещне с Божията човечност!

 

Таня Иванова: Пак опираме до този съкровен момент, наречен личен избор.

Ваклуш Толев: Да, личният избор, който е проблем. Човекът носи един белег – свидетелство за това, че като сътворение му е предоставено развитие. Това развитие трябва да бъде лично, когато се освободи от общия еволюционен поток. Тогава личностите създават образци, по които идва следването...

 

Със съкращения, 21.02.2004 г.

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993