Зареждам...
Присъствието – правомощие за нова земя и ново небе

Присъствието –
правомощие за нова земя и ново небе

„И видях ново небе и нова земя...“
Откровение 21:1.

Носим една благодат – благодатта на служението. За обречените волята на личното им служение е повече от дълг. Това вършим, а отговорността ще даде достоен числител на знаменателя. Защото, ако знаменателят клони към безкрайност, дробта става нула. Значи човекът трябва да бъде личност, за да не се загуби в безотговорност! Нека не смутим сърцето си, нито да се спънем на който и да е праг, когато решим да направим голямата жертва, която Третото хилядолетие поставя пред нас.

Не всичко, което правим, е възхвално. Аз възхвално не говоря – говоря причинно! Възхвалата не е теза – причинността е, която създава идеи! Възхвалата е утешителност. Когато човек получи някакъв орден, хвали се на бъдещото поколение, или пък, когато има парад, вземе та си го сложи и излиза... Не! Аз говоря причинно за това, което имаме да правим. Така че, ако не всичко е било както моментът налага, ние все пак трябва да бъдем благодарни на жертвите, защото те осмислят част от голямата отговорност.

Както казвам: Радостта е усмивка на Мъдростта! Защото Мъдростта може да ви накара да се усмихнете – да се усмихнете в отговорност. Трудно е да кажем как иначе трябва да се измери щедростта на Небето. Тя се измерва с будността на оня, който може да приема – той е, който може да даде измерение. Затова се получава конфликт, когато някой не може да разбере, че свободата не е проблем на измерение, а на поносимост! Когато човек иска да приеме нещо в Мъдростта, той ще покаже с какво измерение го преценява.

Вие получавате сега един изключителен брой на списание „Нур“, който е озаглавен дори „Сборник/2000“. (А числото 2 е обърнатият знак на Сатурн, който е баща на Мъдростта.) Това е списанието за Третото хилядолетие, което не може да кажем, че е в традиционността, в която ние го правим и познаваме. То по принцип не е дори списание, защото списание не се списва само от един човек, а е нещо като издание с особени послания. Спокойно можем да кажем, че Сборникът е една своего рода легенда – легенда на Децата на Деня, където е събрана почти цялата гама от стойностите на Доктрината на Мъдростта и безспорно някои от големите листи на историческо-социалната ни присъственост. Изключително богато, добре подредено...

Вътре са сложени и нашите искания по отношение на т. нар. 13 поименни безсмъртни българи – предизвикателство към културата и националния ни дух, който трябва да получи признание. Идеите за безсмъртните българи са поставени в списанието с ръката на изящен художник. Така човек може да йерархира собствената си знайност за естетика и историческото си чувство за отговорност. Това е много важно! Не е приоритетно, че един от безсмъртниците е сложен по-горе – важно е, че всички са в един блок.[1]

Също така и моята особа са я сложили в списанието като явно предизвикателство срещу това, което говоря. Но понякога да се удовлетвори молбата на някого е по-лесно, отколкото да се откаже. Защото бедата да откажеш може да е по-голям воденичен камък, отколкото да удовлетвориш исканията на някого. Така че свалих този камък в замяна да приема упрека, че моят образ го има там.

Благодаря ви за този не само сборник, а Сборник/2000! Той е един алманах, наистина една легенда на Децата на Деня. В него съм сложил обръщение:

„Читателю, не се страхувай да се докоснеш до Възкресението и Възкръсналия!

Читателю, отлисти и прочети списание „Нур“, което просветлява и учи: „Няма зло, има нееволюирало добро!“

Читателю, списание „Нур“ ще те освободи от историческа недостоверност за Божиите дела и изопачена верова мистичност на човешкото поведение!“.[2]

За всичко това можем да заслужим не само приковаване на кръста... Но то отмина, защото с Възкресението Духът победи материята. Сега трябва човекът като идея в Духовната вълна на Мъдростта да приеме, че е един бог в развитие, че е един зрим теогон.

Темата „Присъствието – правомощие за нова Земя и ново Небе“ е нещо, за което малко притеснено бих могъл да говоря и винаги ще поставям ребром един въпрос: „Нова Земя и ново Небе“ означава ли, че настоящите Земя и Небе няма да ги има? Посланието за тази – 2000 година, бе наречено Послание на Присъствието, и то с основание, с проницателност пред прага на Третото ни хилядолетие. Изхождайки от това, което в него е дадено като основни белези, действително можем да разгледаме темата за правомощията или съдбата за ново небе и нова земя. Тогава, като се абстрахираме от географското понятие Земя и Небе, ще говорим именно за еволюцията – за осъществяване на „зримия теогон като съдбовно присъствие и чакано предназначение в Третото хилядолетие“, както е казано в Посланието. Защото съдбата е енергия на еволюцията!

  • Правомощието на съдбата е да твори една нова земя – ново тяло у нас, и едно ново небе – нов мисловен свят!

Енергията на съдбата! Затова казвам: Пестете енергията, а не времето! А човекът пилее енергии за какво ли не...

Но защо изхождаме от Присъствието като правомощие? Защото ще правим едно ново Сътворение! Наистина Земята и Небето като зримости в идеята на Сътворението ще преминат в една Нощ на Брама, както е казано, в Пралая, но сега ние трябва да си направим ново небе и нова земя! Когато говорим за нова земя и ново небе, безспорно, че трябва да ги изведем не от онова, което е казано в светите Евангелия, а само от това, което е върхът на възможността – след Възкресението да дойде в неговата реалност великото тайнство: Откровението. А Откровенията са тайната на Богосъзнанието в зримостта на човека!

Откровението сега е осъществената възможност, която Учението Път на Мъдростта предостави на човечеството в Третото хилядолетие – че човекът е един зрим теогон! Битката за човека в хилядилетията, минавайки през градациите на всички Духовни вълни, го доведе до zoon politikon, до homo sapiens и до това да бъде наречен в най-върховния момент на отговорност Ecce Homo! – Ето Човека!, което беше върхът на възможното. Защото Христос освидетелства една от големите знайности, която бъдното човечество ще осъществява: Аз и Отец сме едно! В Третото хилядолетие човекът не може да бъде вече само homo, а и един deus. Homo deus - човекът бог в развитие.

В Посланието на Присъствието е казана голямата тайна: Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото Бях – Възкресението! Това не е проблем на афоризъм, не е проблем на една добре изречена тайна пред света, а кулминацията, която събира цялата духовна култура, и в същото време слага семето на бъдната Духовна вълна, за да може да роди изкласа на това: Няма Ме, защото бях – Възкресението! Защото Възкресението е голямата енергия, която човечеството носи и която Христос демонстрира. Възкресението е правомощие, то е съдба! Казал съм, че трябва да се чуе гласът на съдбата, а не ехото – ехото е само отзвучаване. Гласът на съдбата е динамиката на еволюцията!

Ние присъстваме в Третото хилядолетие с Учение Път на Мъдростта, което може да се каже, че оформя образа на един нов човек чрез енергиите, които предоставя именно съдбата.

  • Правомощието за нова земя и ново небе се предоставя от съдбата като енергия на еволюцията!

Човекът има да познае една нова земя и едно ново небе, но той ли трябва да ги направи, или е наследие?

В Апокалипсиса е казано: „И видях ново небе и нова земя“[3]. Но коя е тази властност, която може да ги сътвори? Планетната Земя ли няма да я има – или човекът ще се обработи, както Бог казва на Адама: Обработвай земята, от която съм те сътворил. Голямата идея е да обработваш себе си, да обработваш оная плът, която след това в повеленията на хилядилетията става Слово! Тази плът, за да понесе Словото, има хилядилетното обучение на ума. Свидетелство за правото на ума да създава памет – това е, че Бог Отец завежда при Адам съществата да получат имена. Имената са първият голям урок, който мисълта слага в своята еволюционна потреба, за да може след това тя да поема онова, което, пробудено, ние наричаме откровение.

Именно това е правомощието, което енергията на еволюцията е дала в съдбата – възможността да правим нови неща. Тревожното е, че човекът се занимава още с мисъл, която му създава формули, но не ражда идеи. Формулата е средство да се съществува, идеята е да се живее!

Човекът улавя света, доколкото възможностите му позволяват. Но колко много други светове има, които неговите възможности още не са му позволили да усвои?! Знае само това, което очите и умът са му позволили да научи. Това ли е всичкото знание, което човечеството може да има? Кой е влязъл в изживяната възможност на властник на света – на това, което се нарича Пантократор? Кой вместо мисъл дава идеи? Адам можеше да ражда мисли, но Христос даде идеи! Затова казвам, че в този сътворен Адам, който слезе да обработва тялото си, да обработва земята, да обработва ума си, работи Христос. В Третото хилядолетие човекът трябва да присъства не вече като Адам, а като Христос! Идеята за новия човек е събудената тайна на изведеното подобие в живот!

Кое тогава е у нас небето? Когато говорим за „небе“, в окултните школи се знае, че това е нашият ум, нашето ментално тяло. Кое тогава е земята, за която говорим? Това е нашето организирано тяло, което не е пръст, а плът. Тогава ще загубим ли това Небе и тази Земя, или като ескалация на нашите духовни възможности ще изграждаме едно ново ментално тяло, което ще обитава една нова плът?! Какво казах за плътта, какво казах за материята – че тя не може да бъде отречена, а трябва да бъде одухотворена!

Виждате докъде трябва да стигнем и тогава вече да кажем: ще градим ново небе и нова земя, т.е. нова плът и нова мисловност. Макар че в Откровението е казано: земята и небето побегнаха от лицето на Седящия на престола[4]. Но коя земя и небе, за да дойдат нова земя и ново небе – земята и небето на Правдата, земята и небето на Митологията, земята и небето, които ние сега носим.

Човекът е, който трябва да ги прави. И какво трябва да направи – свобода от Себе си! А служение не може да се извърши със Себе си, а само без Себе си. Защото кой сне седемте печата на Книгата на Живота – Иисус или Христос? Христос! Иисус бе необходим на Христос – Иисус, Който стана Христос. Логосът стана плът, т.е. Онази висша Духовност, чрез която най-съвършеното – Безпричинната Причина, или Бог Отец, както ние Го наричаме в християнската религия, препраща Своята енергия. И тази енергия се демонстрира в одухотворяване на материята от този, който стигне нивото на Христос, т.е. на Логоса. Великите посветени 24 старци около трона на Отца не можаха да счупят печатите от Книгата на Живота, а Син Човечески, Който стана и Син Божий, ги счупи. Каква по-голяма възможност, събудена у нас, можем да търсим?! Този, Който се търсеше в човека, счупи седемте печата. А от окултните науки се знае, че ние имаме седем тела, имаме седем печата върху пътя на Кундалини.

Колкото повече работим, толкова повече ще даваме живот на Кундалини, т.е. на Диханието, вложено у нас, за да изградим един нов Богосвят. Тогава какви са етапите? Ще спре ли еволюцията, щом извървим йерархията на нашето прераждане и карма? Еволюцията ще ни освободи ли? Безспорно. Какво ще бъдем тогава? Съсътворители!

  • Като Съсътворители можем да създадем ново небе и нова земя!

Дори ако създадем само един пласт от нашия висш мисловен свят или пък един лъч от причинността ни. Тогава Бог може да каже на Своето чедо: „Направи една нова земя и едно ново небе!“. А те ще са с други ценности. Там няма да има Слънцето. То може да си грее милиарди години, но нашата тайна не е Слънцето – тайната е вътрешното ни слънце!

Плътта на човека е направена от плътта на цялата планета, а преди материалните тела има Fiat Lux - Светлината, която ги твори; Светлината, която е вложена и у нас. Така човекът е една одухотворена клетка от Всемирността! Това ни дава право след образа да се осъществим в подобието, да осъществим Бога у нас. Тогава възможно ли е човекът да има нови светила в себе си, които ще светлеят? Още апостол Павел пише: „Има тела небесни и тела земни...“[5] Едно видимо признание на това, което доктрините на езотеризма са дали. Имаме физическо тяло, имаме астрално и ментално тела, имаме причинно и божествено тела – една вложена възможност, една усвоима и развиваща се теогонност.

И апостол Павел пише по-нататък: „...ала друг е блясъкът на небесните и друг на земните“. Знаем дори елементарното, че това, което наричаме „аструм“, или астрално тяло, наистина има блясък – това е неговият основен белег. Явно е, че Павел, който говори, че се е издигнал до третото поле[6], е минал през тези нива. (Отделен е въпросът, ако беше казал, че се е качил на седмото поле, но той не е Христос, за да снеме седем печата.) Какво рече Христос, когато се прощаваше: В дома на Отца Ми има много жилища и Аз отивам да ви ги приготвя! И точно с тази будност, която човек е достигнал – какво тяло е пожертвал, за да се роди новото – такова поселение ще има в тези жилища.

Апостол Павел ще каже още: „Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тление – възкръсва в нетление“[7]. Вижте как йерархират нещата. Едно нетленно тяло, което е вътрешно обиталище у нас – това, което ние можем да наречем причинния ни свят, ако щете, светът на боговете или на Духа у нас „възкръсва в нетление“. Една призната реалност, един изживян вътрешен свят от този, който го е минал.

Тогава какво можем да правим? Апостол Павел добре казва: „Сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно“[8]. Тук обаче има още един израз, който е малко смутителен: „Сее се в безчестие – възкръсва се в слава“[9]. Не може да се сее в безчестие и самият акт на безчестието да носи енергия за слава. Тленността може да премине в нетление, безсилието в сила, но безчестието в слава – не! Когато човек чете това в слава, има нещо обезпокоително – защо пък трябва да сееш непременно в безчестие и да чакаш там да го трансформираш?! Безчестието не е тление, което може да стане нетление – безчестието си е безчестие. Ако е така лесно, то трябваше досега безчестниците да жънат само слава. Ако беше казал, че се сее в един по-малко духовен свят и той се въззема в слава... Защото не можем да кажем, че славата на Христос е път на безчестието. Такова безумие – не!

Много е странно понякога... Можеш в своята степен на еволюция да не сееш съвършенство, а това, което е наличност. Дори можеш да кажеш, че сееш „грешното“ си тяло и то да еволюира в безсмъртието или в славата. Така че на апостол Павел, макар че той направи християнството Мирово учение, тук нещо не му е стигнало. Тайната обаче е за преобрата, тайната е за преображението. (Ако Иисус Христос нямаше Преображението, нямаше да има Възкресението!)

И така проблемът с телата е безспорно едно признание, което апостол Павел прави със знанието си. Защото той е един от ония, които са имали известна йерархия в посвещенията си, но това съвсем не значи, че и посветените са лишени от грешки. Ученичеството, в неговите йерархии и степени на усвояване, не е прозрението и идеята на Учителите. Това, че някой посветен казва нещо, не значи, че е дал истината.

Апостол Павел пише още: „Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето... плът и кръв не могат да наследят царството Божие“[10]. Това не е вярно в същината си. Иисус е плът и кръв и доста кръв изтича от Неговата гръд, когато Го пробождат – на плащеницата още стои кръвта Му. А и Йоан казва, че: „Словото стана плът“[11]. Значи и плътта може да наследи царството Божие, защото тя като Слово е родена при нас и с нас живее. Ако под плът обаче се разбира само това, което пипаме осезаемо, тогава ние никога няма да намерим друга земя и друго небе! Така че понякога ще трябва прозрението малко да си пусне антените отвъд това, което знае обикновеното. И плътта, и кръвта ще наследят царството Небесно, защото какъв е смисълът и дълбочината на едно Разпятие, което е двубой между Дух и материя? Именно победата на Духа над материята е голямата тайна на Възкресението. Това е много съществено – че „Словото стана плът“. A кръвта е представител на душевността.

Така че тук апостол Павел също се разминава. И плът, и кръв, когато отработят сега новото небе и новата земя, ще имат место в това, което е наречено царство Божие. Та нали именно този човек, който тук, на тази планета, е плът и кръв, ще стане един ден Съсътворител. И тогава една тайна ви казвам – всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим!

Работим с реалности, чиято осезаемост е очебийна, но духовността у човека лежи в Диханието, вложено му от Отца, за да се трансформира до, както казвам, по-реалната реалност – реалността на Духа. А когато е Дух, тогава няма какво да се трансформира...

Можеше ли някой преди Духовната вълна на Мъдростта да иска осъществяването на ново небе и нова земя, за които сега говоря? Не можеше, защото всичко беше загрижено да изгради точно тази плът. И само за Иисус Христос се рече: И Словото стана плът, и живя между нас – до идването на Духовната вълна на Мъдростта. Дадено е в Откровението – „видях ново небе и нова земя“, защото не може да не види Христос как се изгражда в Неговите последователи или в Мировата даденост новото небе и новата земя.

В човека благодатта идва с всяка нова Духовна вълна. Защото колкото и да са свети олтарите на религиите, сравнено с една бъдеща Духовна вълна и бъдеща култура, те са част от една непълнота. Човекът трябва да признае още неусвоеното, но и да изчака и да се подготви. Защото, когато свети със Светлината си, а не е направил новото си небе и новата си земя, ще изгори. Това е голямото познание за присъствието на човека, или по-скоро на Децата на Деня в Третото хилядолетие. Когато създадат новото небе и новата земя, безспорно тогава новото им слънце и новият им олтар ще ги направи, както е казано – Синове Божии.

Какво още пише в Откровението – че предишното небе и предишната земя са преминали. Преобратът е нещо, което само Дух може да съзре – тази голяма йерархия на свобода от доктрината на очите, от доктрината на сърцето, от доктрината, дори ако щете, на обикновения Причинен свят! И тогава се казва една голяма тайна в Откровението на Христос: Видях от Бога да слиза новият Иерусалим[12]. Това е вложено наследие, но в безспорността на личното ни служение – когато можем да извървим един Път, който се нарича Голготски. За съжаление винаги го наричат „страдален“, а всъщност той е обожествяващ.

Когато угаснат всички светила и изведем своето подобие, тогава ще намерим наистина един нов Йерусалим. Какво е Йерусалим – светът на будността и миротворството в душата и живота на човека. Това е олтарът на богомолението, на взаимността човек-Бог – нов Йерусалим! Като зрение и като воля за осъществяване този нов град ще слезе от Бога. Значи зидари няма да има – ще има воля за изграждане на един нов Йерусалим вътре у нас: „Ето, всичко ново творя“[13]. Идеята на Твореца е Богоосезаемостта на човека, тя стимулира формулата всичко ново творя. Да предоставиш на Този, Когото Си извикал на живот, правото вече да твори в тебе един нов град.

Така че Йерусалим е енигма и парадигма. Йерусалим е етимология, която сега не ползваме, макар че значи „мир“. Апостолите не са могли да излязат вън от своето царство на Юдея – не са могли да кажат, че са видели да слиза нов град, без да го оприличат. Естествено е за някой, който живее в Юдея, да говори за нов Йерусалим, но за град, чиито измерения са съвършено други – където няма храм и олтар! Храм пък не видях в него... Вижда се колко големи са отликите, защото човек, когато влезе в Йерусалим, това, което го е белязало, е неговият единствен храм – на цялото юдейство в света. Това е белегът на юдейството и досега – Соломоновият храм: белег на устойчивостта им – сакралността, където се е пазил Ковчегът на завета. „Храм пък не видях в него...“ – значи не става въпрос за този град, и продължава: „...понеже Господ Бог Вседържител и Агнецът са негов храм“[14].

Какво бяхме казали в Посланието за 2000 г.: „Кажете на човечеството къде е храмът на Мъдростта и защо новият олтар е Книгата на Живота!“[15]. А Книгата на Живота е вътре у нас. Тази Книга става олтар на новия храм. Следователно един, два или повече печати от тази Книга в отделния човек са снети.

В Книгата на Живота трябва да видите богописа и да намерите Себе Си. И всеки според отворения лист на Книгата на Живота прави своето моление и присъства в целостта. Но да се присъства в целостта за Бога – това малцина могат да постигнат. Тук е голямата тайна на Посланието на Присъствието.

Ако някой мисли, че може с лекота да си накрои Послание, както много често се случва да слушаме приказки на обикновеното, явно е, че мирогледът му не е повече от всекидневие. А мирогледът на Децата на Деня в идеята на Мъдростта е неизмерим вече – неизмерим като мирозрение в идеята за творчеството и присъствието. Така в себе си те извършват радикални промени, които трябва да бъдат обслужвани и да обслужват една много по-висша материя. Именно Мъдростта е граничността, с която еволюцията на тялото, на желанията и на ума спират да бъдат властници. И един Ювенал ще каже: Мъдростта побеждава съдбата! Затова казвам, че Христос направи следгробна властност.

И какво е казано в Откровението? „И смърт не ще има вече.“[16] Можете ли да си представите, че една нова земя, т.е. едно ново тяло, няма да е подчинено на тлението? Точно това показва Христос с Възкресението Си.

Идеята за смъртта е потвърждение на битката за безсмъртие, но е и енергия за развитие. Голямата битка за безсмъртие, която Сътворителят сложи чрез Танатос и Хипнос - чрез смъртта и съня. Свидетелство на отричане и потвърждаване – сънят е леката смърт, а смъртта е освидетелствана от съня, че и от нея ще се върнем! Пригодността да бъдем вечни е проблем на една велика еволюция, а еволюцията и съдбата са белегът на преходността! Може някой да не иска да разбере тази идея за преходност, но човекът не може да не мине през еволюцията, независимо дали я признава или не.

Преходността ще свърши ли? Ако тя свърши, безспорно няма да има смърт, защото смъртта е знакът на преходността и част от принципа на еволюцията. Тогава се питам: спира ли човешката еволюция, или се създава нова еволюция? Еволюцията, която захранва по-нисшия ни свят, е ниспосланието на Духа, който в доктрината на Сътворението стои: „И Дух Божий се носеше над водата“[17]. Този Дух на Бога е създал сегашните небе и земя и човек, а Духът на зримия теогон сега и на бъдещия човек-Бог в живота е, който ще създава. Тогава логично е тази земя и това небе да бъдат освободени, но когато човекът стигне до властта на Сътворител.

В Откровението Христос ни дава още много тайни: че една небесна жена ще роди Син, Който ще управлява всички народи; че не само смъртта, а и адът като енергия също ще изчезне... Удобството на смъртта и ада като доктринерство в идеята да се внася страх за подчинение безспорно ще си отидат. Защото какво са смъртта и адът? Енергии. Енергии, които създават мисъл-форми за съществуване. Така че идеята за ново небе и нова земя няма нищо общо с елементаризма и страха, както всички са гледали на Апокалипсиса.

Апокалипсисът на Йоан е употребяван непрекъснато да се внася страхова психоза - това, което казвам много отговорно - удобството на човечеството да живее под чадъра на скръбта и да ходи след това пред Стената на плача. Разбирате ли с какво живее човекът? Живее с психозата на заслона на страха и скръбта! И се измислят какви ли не щете инсинуации за злосторно небе, за да се внася в душата му покорство... И още докато Йоан Богослов е бил жив, всички са чакали да стане Апокалипсисът. Можете ли да си представите хиляди години какво се внушава в битието на човека, а ние искаме да имаме богове! Откъде да дойдат, когато веригите на зломислието са поставили и злодействието?

Тази идея за Апокалипсис с безотговорност, бих казал, е използвана за внушение, че властта на отмъщението, властта на безгрешния над грешния е да го унищожава. Разбира се, недостатъци винаги е имало - и възмездия има. Затова се мина през Правдата, затова се мина през митологичните тайни, за да се вземе дрехата на един Посейдон. Но той във всички случаи (дори когато го отместите и го сложите в музея) ще бъде астралът, или водата, която е астрален образ на Светлината. Ето защо не можем да го махнем от себе си. Той съставлява част от природата, а в нас е съставката вода. Но ще си отидат ли тези терзания, които ни създават съответните съставки земя, вода...? Да, ще си отидат. Затова накрая в Откровението ще се каже: „И градът няма нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията слава го е осветила и светило му е Агнецът“[18]. Всеки човек е утрешният Агнец и в една бъдна епоха сам ще си свети!

Не казваме нищо, с което да оскърбим изповеданието на други, просто четем това, с което помолих хората да направят бъдеще – отворете една страница, две, три... (според посвещението си) от Книгата на Живота, която е новият олтар на новия храм. А понеже тази Книга е Съзнанието на Бога в човека, там никой не е писал вън от волята на Твореца! И когато поемете отговорността, че сте Себетворци, ще намерите какво сте писали там.

Няма нужда от слънце, ни от месечина – нека си греят на това Небе и Земя. Вътрешното небе и вътрешната земя ще имат друго слънце, друга светлина и безспорно друга тайна: „И нощ не ще има там, и не ще имат нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветява“[19]. Ако човечеството така разбираше тайните на това Откровение, нямаше да го люлеят най-различни страхове.

Така че всеки човек ще свети, когато стане един Агнец. Как? Като направи едно Възкресение; когато прозрението се допълни от предназначението му да стане Агнец, или както казваме, Син Човечески, т.е. едно живяно човечество. Предназначението на човека е да стане и Бог! Земният човек – онзи Иисус, Когото 8 дена след раждането Му Го обрязаха; Когото кръстиха в храма и майка Му даде там две гълъбчета; Който на 12 години учуди мъдреците; Който на 30 години получи благоволението: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“[20]... Носи ли го всеки човек? Безспорно – дързост непростима за т. нар. грешен човек, но Бог е вложен у нас и ни извежда в достойнство да Му служим! И когато това вътрешно слънце е при нас; когато новата плът е станала Слово и Словото е станало плът, тогава вече, както го казва апостол Павел: Земният образ ще стане небесен[21]. Става облагодетелстван от собствената си вътрешна енергия.

Правото на присъствие в Третото хилядолетие ви дава възможност – с волята за свобода от карма, да побеждавате съдбата на довчерашния си ден. Тогава правомощието ви изнася в йерархията и идва денят на свободата от еволюция. С какво? С идеята за обожествяване. Съдбата ви зове към божественост!

  • Когато осените съдбата с Мъдростта, тя ще даде правомощието да станете Съсътворители на своя Отец!

Тогава кой ще има дързостта да снеме печатите? Синът Човечески, получил признанието Син Божий. Той ще ги снеме и Той е, Който ще създаде ново небе и нова земя. Той ще бъде и храм, и Светлина; Той ще бъде и олтар, и Бог.

Тогава имаме ли основание да се съмняваме в идеята, че Синът е едно живяно човечество? Никога словата, които съм казал, не са били проблем на митологии или на музициране, или пък на създаване на образи, за да се изкуши някой. Не! Това са истини, които след векове ще се видят. Наистина Синът е едно живяно човечество! Какво беше Иисус Христос тогава? Една манифестация и един въплътен Бог, Когото нарекоха Син Човечески и Син Божий.

Това не са неща, от които трябва да бъдем смутени. Нямаме основание да бъдем смутени, защото съвършенство без знание няма! А дори още повече искаме – не само съвършенство, а и обожествяване. Дързост?! Дързостта е един хубав белег и тя, с размери прилагана, внася в човека пробуда. Страхливият никога не може да прояви дързост. Той винаги се крие зад условността дали няма да бъде наказан, че е дързостен. И никога няма да може да прави ново небе, още по-малко и нова земя.

Цялата битка на човечеството, което `яде плода на познанието, е да яд`е плод и от Дървото на Живота. Затова в Откровението е казано: Блажени са, които имат право да ядат плодове от Дървото на Живота...[22] А само Животът е непобедим! Другото са преходности или мотиви в идеята, че живеем.

В Доктрината на Сътворението наказанието, което Адам и Ева получават, е за дързостта, че ядат от Дървото на Познанието. И са изгонени, преди да ядат от другото дърво – Дървото на Живота. Пратени са да се обработват, защото трябва всички тези енергии на еволюцията, които градят съдбата, да изработят това, което сега в Учението Път на Мъдростта се дава на човека – как да яде и от Дървото на Живота, за да измени еволюцията си от смъртен към безсмъртен? Колко дълбока тайна е знаел един Хермес: Боговете са безсмъртни човеци, но човеците са смъртни богове! Ето ви смъртните богове, които, за да станат безсмъртни, в Откровението ги приканват да ядат от Дървото на Живота, за да влязат в града през портите![23]

Има един израз, че някои се опитват да влизат през плета, а Христос определя: Влезте през тесните врати[24]. През широките врати Мъдростта изтича, тя не е стадно поведение – при нея и при Откровението няма помощници. Откровението е лично и е тогава, когато сътвореният е буден за единство с Отца си. Динамиката е необходима на съдбата, за да влезем през тесните врати. Именно така човекът може да яде от плода на Дървото на Живота и да каже за усладата му.

В последната глава на Откровението е казано, че това Дърво всеки месец дава плодове, а листата му са и целебни. Странното е защо човекът, вече стигнал до божество, трябва да има Дърво с целебни листа! Кой ще боледува? Това е една много странна формула. Пак ли ще се боледува, или ще има нещо, което тепърва човечеството трябва да догонва? Просто Дървото ще дава мотив за развитие, след като човекът е еволюиращ бог, но не още Бог! Така че не звучи никак противоречиво, а дълбоко потребно да има целебни листа.

Какви основания правомощието е дало на ръката на съдбата, за да имаме тази еволюция? В Посланието за 1997 г. беше казано: Не търсете спомен за човека. Ами ако тези целебни листа са точно в идеята на забравата? (Тогава бихме осмислили реката Лета, през която човек е трябвало да мине, за да се забрави.) И наистина има някакво основание, защото ние говорим за Един Бог, Който Си свети, говорим за един храм, който си ти самият! Тогава трябва да се забравиш като човек – не търсете спомен за човека, изяжте едно листо от Дървото, което премахва онова, което наричаме „ехо на съдбата“. Всичко е много, много добре изградено.

Ако енергията, динамиката на еволюцията е привършила с формулата съдба на човека, трябва да се попитаме: Ще има ли съдба на божеството? Да, има богини на съдбата, сложени в гръцката митология – Мойри. Щом съществуват богини на съдбата, след изчерпване на енергията им за човека ще има ли някаква потреба от съдба по-нататък? Каква ще бъде тайната на човека като осъществен Бог? Идеята на Сътворителството! Но знае ли някой зад прага на Нощта на Брама какво има? Достатъчно ли е да направим сега ново небе и нова земя, че когато преминем зад този праг, след това да излезем в зазоряването на един нов Ден?...

Можем да разгледаме въпроса за Земята и Небето от съвършено друга гледна точка – какво са казали египтяните, какво са казали индийците и пр. Не! Аз ви давам нещо, което не е казано! Ще има ли, ще се търсим ли, ще създаваме ли нови космогонии? От какво ще бъде освободен човекът, когато фатумът го направи от развиващ се бог – Бог Съсътворител? Това са проблеми, които ще стоят пред нас. И прав е Христос, когато казва: „Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе“[25]. Това не е идея за обида – има неща, които не могат да се понесат. Затова казах, че идеята за свободата е проблем на поносимост! И неслучайно нейният антитез е „слободия“, анархизъм. Ако човекът не може да понесе пък божествеността си, какво ще си създаде? Това, което са създали в религиите – сатани. Големият ужас, с който хиляди години се живее. Във всички времена са се създавали отрицателни сили, но те всъщност са енергии на еволюцията, които съпровождат голямата тайна на правомощието, наречено съдба.

Ние вече говорим за Сина, Който има прозрение и предназначение и Който остава Единосъщност – нещо, което надкрачи всички векове. Това е тайната на човека бог в развитие. Това не са приказките, с които си баят и си леят куршуми, за да си видят съдбата... Естествено, когато във водата, като астрален образ на Светлината, се отлее един куршум, ще се види, примерно казано, че куче те е лаяло. В това няма нищо странно – има само примитивизъм на пещерния човек, от който за съжаление хората още не са се освободили. От този примитивизъм Детето на Деня трябва да се освободи. Децата на Деня имат своето земно присъствие и необходимата влага... Но Христос рече: Ако едно зърно, паднало на земята, не умре, няма да роди![26] Идеята за умирането в това Небе и тази Земя, в които сега се осъществяваме, е и голямата идея Възкръсналият да каже: Дерзайте, Аз победих света! Но кой свят? Света на убеждението, което е създавало доктрини на социологията, на философията, на религията... – това побеждава. Другият свят не може да се победи.

В Учението Път на Мъдростта тези идеи могат да добият осезаемост и ние казваме: да бъдеш – екзистенциалността като вътрешна даденост, и злото е нееволюирало добро – в моралната таблица. Човекът, когато се осъществи като Бог, няма да има нужда от това, което нарича „добро“ и „зло“. Но дотогава еволюцията ще има два бряга. Тези брегове в моралната култура на човечеството могат ли да бъдат събрани и да загубят стойност? Безспорно.

Пригодността на едно ново тяло, на един нов ум или на духовността, събудена в човека, са това, с което бъдното човечество ще научи големия урок – че не може да се прави вече зло. Какво зло може да се направи на онзи, който възкръсва? Можеш ли да го убиеш? Тогава се разбира безсмислието на жестокостта. Ето как от вътрешната си посветеност човекът ще е обезоръжен да не бъде жесток!

Ще се види тогава непотребата вече от Десетте Божии заповеди и от всички т. нар. морални таблици. Те са били много потребни, но за новия човек ще са съвсем непотребни. Една нова култура, която човечеството очаква!

Затова разглеждам този въпрос от една друга светлина, от една друга хармония. Но има истини, които не могат да бъдат казани освен изповядвани. Защото да кажеш нещо, не значи, че го изповядваш. Да изповядваш Бог, значи да Го живееш! Това е голямата тайна! И аз не знам доколко форсираното публикуване на тези тайни би изтощило и тяло, и астрал, и ум, и душевност на тези, които работят както над списанието, така и върху книгите (защото аз съм свидетел за безсънието на тези хора). Някои си мислят, че тези неща стават току-така, както и: да има ново небе и нова земя. Това е голямото в човека – да смени, както се казва, небе и земя – да хвърли старите доктрини в забвение. В коя клада да ги сложи? Човек трябва да ги изживее в собствената си клада! Трябва да направи изповядване, а не вероизповед, не олтарно моление.

Наистина нашето присъствие ни дава правомощие да извикаме съдбата в отработването на ново небе и на нова земя. Разбира се, човек трябва да довърши своята биологичност. Обаче това достатъчно ли е? Тогава епигенезата не е ли едно ново откровение, което създава изменение в тезата на осъществяването? Защото постигането на физическото ни осъществяване като съвършенство не ни освобождава от идеята да създадем одухотворена материя.

Всяка клетка в човека носи десетки божества. Носим Посейдон, който е вода, Еол – вятърът, стои в нас дори когато дишаме... Всички божества, наречени стихии, са се намирали в едни изградени Небе и Земя и имат имена. Може ли, когато сме взети от тази пръст – Гея, и това небе – Уран, те да не са у нас?! В клетките ни стои и Зевсовото начало с огнената стрела, която опложда... Тогава, ако нещо в плътта ни вече е доразвито и постигнато, то ще ни обслужи в идеята за промяната и извеждането на ново небе и на нова земя. Защото човекът е съставка от планетата, която обитава, но и той самият е цяла планета. И той трябва да се осъществи с нова идея за Богоживот!

Проблемът за „Небе и Земя“ е разглеждан почти от всички космогонии. Има шесторъки богове, има четирилики... но те отдавна трябваше да се простят с едно богатство, което не е в хармония. Не може един центриран ум да продължава да храни шест ръце и да се изявява в четири лица. А умът е съставка в еволюцията на човека-бог. Умът създава формули за съществуване, но не създава идеи – идеи създава Духът! В голямото Откровение на Христос стоят идеи – тук е неповторимостта на Духа в Себеосъществяването: ново небе, нова земя. Тази йерархия е нещо изключително! Това е, че не бива да се затварят вратите на религиите, а да продължава тяхното обновяване. Как те ще надградят своето учение, няма значение – важното е признанието, че човекът е повече от това, което е сега, че той може да се осъществи в една нова потреба.

Така можем вече да кажем, че Откровението трябва да стане едно много отговорно знание. Това може да стане само когато разберем, че Възкресението е тайнство, което пази паметта на Откровението! И затова поставихме проблема: в Учението Път на Мъдростта Възкресението е великият акт на посвещение! А Възкресението е надгробна и следгробна властност!

На хората на културата или науката им се дава признание в идеята за следгробната властност. Отиват си, но стават властни в душевността. Дали с поема, дали с картина, дали с откритие... А щом човекът стане властен, тогава има ли защо да се доказва, че няма да има смърт, както добре го е видял Христос? Ето че дойде моментът, когато човекът сам ще си извоюва безсмъртието!

Тогава чак бихме разбрали идеите за дързостта и щедростта на Небето като нова тайна в правомощията на съдбата да създадем нов свят на тази планета. Можем, защото носим еманациите на Слънцето и на Сатурн. А Сатурновата еманация е мъдрост. Страдание?! Да, това си сложи човечеството – Сатурн носи страдание... Но щом носи мъдрост, защо хората се страхуват да страдат, за да станат мъдри и да трансформират страданието?! Защо? Защото този интелектуален мързел, който съществува в света на Изтока, и този умствен пароксизъм на Запада – да не се признава Духа, са двете конфликтни доктрини в пътя на човечеството. Тук е умението ни да издържим; тук е и посвещението да бъдем, вместо да имаме!

В този аспект е правомощието, което съдбата носи в отговорността да направим ново небе и нова земя. Апостол Павел казва, че от земен Адам ще станем Небесен. Аз казвам, че в сътворения Адам (ето пак тайната на нашето преминаване) работи Роденият Христос! А Роденият Христос не може да не направи нова земя и ново небе, защото виждаме – в Откровението са дадени. Това са големите идеи. Другото, като го четете, да ви настръхне косата – как ще се излеят от ангели седем чаши, пълни с гнева на Бога[27] срещу добродушното човечество, което пък винаги е грешно. Като че ли за ангелите може да се каже, че са безгрешни – та те нямат еволюция, за да знаят що е грях...

Бихме могли да кажем, че новото небе и новата земя са един неугаснал порив на прострените ръце на човечеството в изграждането на Вавилонската кула, която е стъпало, за да си говори с боговете. И понеже телата, които бяха по-скоро тела на физиката, на астрала, на ума, трябваше да се изградят, Бог им смеси езиците, за да не се разбират помежду си... Имаха една идея, но нямаха вече един език.

Неугасналата тайна на хората с прострени ръце към Небето, за да си говорят с Бога, остави недовършена Кулата на Вавилон. Зримият теогон ще я довърши ли? Логично е. И хората няма да имат мазоли на ръцете си – Кулата няма да се зида с ръце, тя ще се зида с това, с което бог Вулкан е работил – с енергията на мисълта.

Има само една тайна: човекът е роден, за да бъде с Родителя си в идеята да ражда! Раждаме нова земя, ново небе; раждаме нов град и ще си светим, защото Бог и Синът Му са у нас!

 

Из Слова на Ваклуш, 2000 г.
в Пловдив, София, Видин и Белоградчик

 

[1] Вж. Нур. Сборник/2000, с. 47.

[2] Нур. Сборник/2000, с. 1.

[3] Откровение 21:1.

[4] Откровение 20:11.

[5] 1 Коринтяни 15:40.

[6] Вж. 2 Коринтяни 12:2.

[7] 1 Коринтяни 15:42.

[8] Пак там, 15:44.

[9] Пак там, 15:43.

[10] 1 Коринтяни 15:47, 50.

[11] Иоан 1:14.

[12] Откровение 21:10.

[13] Откровение 21:5.

[14] Откровение 21:22.

[15] Нур 3/99, с. 13.

[16] Откровение 21:4.

[17] Битие 1:2.

[18] Откровение 21:23.

[19] Откровение 22:5.

[20] Матей 17:5.

[21] 1 Коринтяни 15:49.

[22] Откровение 22:14.

[23] Пак там.

[24] Матей 7:13.

[25] Иоан 16:12.

[26] Иоан 12:24.

[27] Откровение 15:7.

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993