Свободата е идея за божественост!
Хартата за защита правата на човека е открадната радост от съвестта на човечеството – израз срещу една жестокост, несравнима в историята преди това; един безбрежен копнеж в човешката душа за мир, просперитет и свобода.
Хартата безспорно е достижение, но и политически акт на двубоя между двете системи, които бяха си поделили света. Едната система защитаваше личността в нейната цялост, но в комерческата ` и тенденция; другата поддържаше идеята за колективното съзнание – унищожаваше личността в колективен „гроб“. Поддръжниците на тезата за защита на колективната даденост не дават път на индивида, защото той знае да мисли и следователно може и да руши. Другите пък закрилят личността, но само в съгласие с официалната етика на религиите. Но така или иначе се брани само тялото, в което имало някакъв мислещ апарат...
Изповядваните религии дават достатъчно основание да се защитава и нещо друго освен тялото. Човек е бранен като сътворено тяло, в което работят мисъл, воля, чувство. Религиите му предоставят и Дух, и душа, но те са оспорвани като реални субстанции, отричани са като безсмъртни и не са защитени както тялото (видимо смъртно). Душата не била субстанциално зрима!... А съвестта зрима ли е?! Но е предвидена в клаузите за защита на човека!
Науката се поблазни от абстрактното и го откри в реалното – душата е вече предмет на експеримент и точно тук тези, които създават хартите, не прозряха, не предсетиха потребата за нейната правна кодификация. Но никой досега не е оспорил наличието на едно вътрешно съзнание и безспорно това, което Христос каза: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият...“ (Матей 10:28), категорично определя разликата.
Съзнанието е сбор от чувства, ум и воля като официална психология, а това, което като „психи“ както в митологиите, така и във формациите на религиите стои неоткъснато от корпуса човек (изявяващ в съзнание и воля, и ум, и чувства), е като хранител, като мост между Дух и човек. На душевността културите на религиите предоставят безсмъртие. Безсмъртна е душата, не умът. При прераждането умът може само да бъде набогатен, а душата е, която носи всичкото богатство – и на ума, и на емоцията, както и волевата приложност. За да бъдат поставени в една по-висока степен на съвършенство във всяко ново претворяване, тя е водителката.
Сега се защитава човек да не бъде убит, но никой не гарантира да не бъде унищожена душата му! Един проблем, който въобще не е поставян, за да се потърси кои елементи убиват душата. Известна е приказката за мечката, която е ранена, но и оскърбена, когато `и казват, че нейният дъх отвратително мирише – раната след време зараства, но лошата дума остава... След като може да се създаде една такава приказка с преценка за духовни стойности, сравнени с физиологията, значи възможно е да се предвиди защитност и на душевната цялост, на духовното начало на човечеството!
Хартата за правата на човека не удовлетворява само християнското съзнание. Тя е необходима и приложима и за другите религии, които имат свое по-различно измерение в доктрината човек-душа. А къде остана и тезата на Ницше, че между свръхчовека и животното има един мост, наречен човек?! Коя субстанция у нас е свръхчовекът и какво се прави относно нейната защита?
Хората превърнаха вълшебното килимче в ракета, за да отидат на Луната, но все още се отрича вълшебното килимче в човека. Навремето идеята за летене се е приемала като фантазия, като митология, но вече я направихме реалност. Все още не можем да приемем своята душевност като обективност, но тя в Третото хилядолетие ще има живот! Човекът стои като прицел в жизнената пътека на историята и безспорно един Ден за защита на правата му е роден като необходимост на приложната воля и мисъл, че той е Богоосезаема необходимост, че той е един бог в развитие.
Няма по-смела дързост в идеята за свобода от това, което Христос дава като право на човека с идеята за равенството и прощението – да бъде не само събожествен, но и свръхчовечен. Свободата като идея за равенство е носена във всички хилядилетия и започва още с първите религиозни трепети – със зараждането на молитвата между човека и Бога. Същността на всенародната Харта за правата на човека е толкова древна, че ако се върнем пет хиляди години назад, ще я намерим в индуската религия в словата на Кришна, който казва, че заради любовта дава живота си. (След това Шандор Петьофи го повтаря.) После Буда – предшественик на Иисус, се бори против кастите (макар че не ги побеждава), а Моисей слага това, което сега с такава защитност и почитание приемаме – права на човека! Нима Моисеевият закон „Не убивай!“ – не е право на живот?! В историческата памет на човечеството и преди Десетте Божи заповеди има подобни прояви за защита – Акадските таблици за съдбата, Дванадесетте таблици на Рим. (Всъщност правната доктрина на Десетте Божи заповеди я има още в законите на Хамурапи.)
А тогава когато Хартата вече съществува, дискриминацията в Америка шества и е убит Мартин Лутър Кинг. Оскърбително е това, че си затваряме очите за подобни престъпления, а се ласкаем, когато ни подхвърлят някакви играчки. Това не са свободи! Тогава къде е прагът на радостта, че имаме права за свобода, както и право на живот?! Животът е непобедим – другото са сенки на отживени актуалности! Затова идеята за безсмъртието остава, защото идеята за Живот е безспорна. И това е изворът, това е и приложната реалност, че човекът е! Следователно всяко настояще трябва да създаде и да гарантира битие, което да осигури на човека право на живот и на труд – защита от унижение, бедност и глад; да опази правото на въображение, защото въображението е свобода като идея за творчество. Човекът е битието, а свободата е право на Духа да се излива във всички свои дарования!
Творчеството създава и религия, и култура, и изкуство. И ведно с верската даденост се нормира и правната формула Ессе Homo. В световната история и европейската култура стоят два полюса – Кръщението, когато Бог Отец казва: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото с Моето благоволение“ (Матей 3:17), и Съдът, когато Пилат, който трябва да съди Божество, посочва: „ето Човекът!“ (Иоан 19:5). В това пространство се развива културата на човечеството в продължение на последните две хиляди години. В този период съществуват инквизиция и индулгенции, достатъчно унищожителни. Но има нещо не по-малко убийствено, което още стои – анатемата. Религиозните институции ползват тази от нищо непрепречена насилствена мярка срещу душевността на човека. Анатемата е религиозна казън, която унищожава човешката духовност!
„Но Иисус, като повика младенците, рече: оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него“ (Лука 18:16-17). Невинността на детето е един от външните образи на чистотата на душата. И да се упражни върху тази душа анатема и да се отхвърли от общение с институцията, която уж е неин бранител, и човекът повече да не може да бъде член на това общество... Това е толкова тежка по отношение на моралните преценки депресия! Но и пред казаното в Евангелието не се спират!
-
Анатемата е най-жестокото слово, употребено срещу духовната същност на човека.
В чл.189 от Устава на Църквата е прието, а и още апостол Павел казва, че този, който не споделя или не иска да приеме Христос, трябва да бъде анатемосан. А анатемата наистина е проклятие върху душевната и духовна същност на човека. Това не е да се сложи един жигосан белег, както на съответните събори са наказвани било богомили, било други еретици. Онзи белег, който не се вижда, е много по-страшен. Това напомня на нареждането да се избият 14 000 деца от страх за властта или на несекналия плач на Рахил, че някакво робство `и отнема децата. А робството на душата?!
Анатемата е проклятие с отлъчване. Тогава къде е пристанът на отлъчения човек? В Хартата се дават права за най-елементарната будност, а къде е правото на душата да не бъде омърсена, да не бъде заклеймена с проклятие и обществено изолирана?! Действително сега няма събори, в които да се заклеймяват цели еретични групи, но всяка отделна личност с оскърбеността, че душата `и е прокълната е съставка на националния дух. Всеки е част от националната цялост и от историческия път на един народ. Така че не става въпрос само за оскърбление, а за отговорност пред онова невидимо, което е по-реално от всичко, защото в следващото прераждане тази душа се връща в историческия живот. Тя идва нащърбена и целостта на националната пътека се нарушава, понеже в нея вече е вплетен личният път като едно унизено състояние на човека.
Какво прави църквата? Разделя се и сама в себе си си нанася анатеми. Официално между Цариградската патриаршеска църква (под чийто покров е Българската) и Римската папска църква има анатема, продължила от 1054 до 1964 година. Можете ли да си представите какво ласо е поставено, и то не само на отделната човешка изповед в скалата на съвършенството в Учението на Христос – ласото на отрицанието, на проклятието, на взаимното унищожение! (Да не говорим и за елементарните хули, които си отправят върховните ръководители на тези институции.) Деветстотин и десет години две институции, изповядващи едно и също Христово Учение, живеят в анатема! Сега пораженията от това проклятие са налице. Нещо повече – те са язвено показни в моралното и социалното им поведение. Правят кръстоносни походи, създават, както казах, инквизицията, индулгенциите, а по-късно с Реформацията продължават да се анатемосват. Колко много прокази се изсипват! (Писано е в Откровението на Иоан: Изля се чашата на проказите, изля се чашата на отмъщенията.) Но не могат да съзрат, че го правят.
В социалното поле и досега е врязан терминът „враг“. А Христос разкрива цяла една философия. Той изрича: Обичай врага си! Не казва „Обичай ближния си“, както винаги се е повтаряло, защото каква е ползата, че обичаш само брата си? Или каква е ползата, че обичаш Господа, Когото не виждаш, а мразиш брат си и го правиш свой враг?!
Гражданските права гарантират свободата на словото, но не и защита от оскърблението на официалните институции, които наричат своя противник „враг“. Противникът е страна, с която се оспорват гледища, но врагът е нещо съвършено друго.
-
Прозвището „враг“ е клеймо върху личната душевност!
И не се прозря идеята, че този „враг“ е ръката на еволюцията, която ти сочи да разбереш, че там, в него, стоиш ти, стои човекът, нееволюиралият бог, стои твоят събожник!
Враждуването е полярно и то изхабява човека. Човек може да враждува, но в себе си – докато победи! Този двубой с неизбежен. Когато враждуваме в себе си, нравствеността е създадена от събудената съвест, от угризението, а не от идеята за Правдата, която търси възмездие. Христос не осъжда грешницата, но `и казва повече да не греши. Идеи за правда и идеи за нравствена пътека! Така че враждуване в нас има – между човек и Бог; между правда, която търси възмездие, и нравственост, която събужда съвест като вътрешно признание, като наука, като причастие за святост!
Идеята за врага (който е самият човек във враждуващата среда на материята: на собствената си мисъл, на собствените си желания, на всичко, което иска да го направи егоцентрик) е много потребна в стадния период и напълно излишна, когато индивидуалността, нанизала гердана на личностите, ще трябва да служи в Мировото царство на Мъдростта. Защото Мъдростта не е вече само царство на Небесата – тя е царство и тук, потребна е и тук!
Що за идея е да се противопостави човека като враг, да се внесе страх и в края на краищата да бъде отлъчен с проклятие. С тази идея ли се изгражда личността, която е не само част от обществото, същина на националния път и дух, но и същина на историческото служение във Всемирността?! Къде са причините за всичките тези отрицания? Липсват ли годините на зрялост? Не, липсва прозрението, че човек е повече от едно тяло, в което има мозък, за да мисли. (А и мозъкът не мисли, той само приема.) И когато липсва величие, се употребяват тези страшни понятия „анатема“ и „враг“. Не трябва да се нагнетява отрицание, а да се извади живецът на злосторството, за да остане благодатната трапеза на прощението. Щом човекът е бог в развитие, тогава естествената защита идва от това да браним този бог – наричан довчера враг, а всъщност нееволюирал ваш брат. Тук е големият и дълбок смисъл в афоризма няма зло, има не еволюирало добро!
Време е да слезе от живот доктрината на дуалистичното начало за доброто и злото. Голяма битка се води с хилядилетия, за да се дойде до едно взаимно опрощение, което е новата формула на живота. Двубоят между добро и зло завършва с опрощението, като предоставя на злото продължаващата борба в себе си, за да се освободи от отрицателната енергия, а на доброто дава правото да върши еволюция. Човек трябва да се изживее в този двубой, а заклеймяването на някого спира неговата възможност да премине, да еволюира злото към добро. Така фактически се затруднява пробудността на Духа в осъществяващия се за божественост човек.
За съжаление в душевността на човека Бог е трудно защитим. Религиозното съзнание е защитено от поругание, но не и Бог. Това е другата нелепост, която съществува и от която един овластен атеизъм спокойно се възползва. В Конституцията ни беше утвърдено правото на атеистична, но не и на теистична пропаганда. И в сегашната Конституция е налице бедност относно този проблем. Църквата е позволена, тя дори е традиционна, но не ` и е върнато правото на пропаганда. А тя като институция може да го издейства!
Все още нямаме и закон за закрила на детето. А Христос казва: Пуснете децата при Мен, защото техните души гледат ангелите...
Много сладникави са всички тенденции, които нямат прозрението на боговдъхновения и откровения. Има нещо оскърбително в това да се отреди един ден, който да напомня за защитата на правата на човека, без да е дадена вътрешна молитва, която да брани душата му. От хилядилетия се водят битки за свободата на човека (често пълни с жестокости), но все още не е водена битка за свобода на Бога в човека! И време е да се защити душата от унижение и погубване, което дори самите религии прилагат, макар че няма вече инквизиции. Човечеството говори за душевност, но не се осъзнава като служител на душата, камо ли на Духа.
Моята първа позиция, с която искам да изляза на терена за тази битка, моята първа бран е:
-
В Хартата за правата на човека да бъде включен казус за душата: тя да не бъде анатемосвана от която и да е религия и да се снеме от гражданския и наказателния кодекс понятието „враг“!
Нека се замени с думата „неприятел“. Неприятелят може да бъде наша мисъл или желание, но не и коронованият като враг. С оглед на встъпването ни в новото хилядолетие пледирам да се предвидят тези права и да намерят пристан със съответния казус. Защото къде е съвестта на човешкия род?! Човекът отговаря за делата си пред своята съвест, т.е. пред своя Творец, Когото някои наричат „природа“ – и я ограбват, други наричат Бог – и Го поругават... Разбира се, свобода от съвест - лична и социално-гражданска, няма да настъпи, докато божествено човек се осъществи, защото това, което наричаме съвест, е огледалото, т.е. окото на знанието на Бога у нас.
Безспорно Хартата за правата на човека е едно голямо достойнство, но трябва да се знае, че когато Организацията на обединените нации узаконява тези права на 10 декември 1948 г., в българската история вече ги има. Още нашият тангризъм не е позволявал робство; и според Търновската конституция всеки роб, независимо от пол, вяра и народност, става свободен, щом стъпи на българска територия! А Левски изрича нещо, което е много назидателно – че когато освободи своя народ, ще отиде да се бори за свободата на други. Щом имаме сигурност за личната си свобода, можем да я дадем и на други!
Идеята за Свобода е крилата птица, която като Феникса ще изгарят, а тя ще се ражда отново. Иисус Христос казва: Само Истината ще ви направи свободни!, а Свободата е единственото, което може да направи човека събожествен – само Свободата може да ражда богове! Аз съм Пътят, Истината и Животът! Животът е съприсъствие в Божествеността!
Стойностите, които не оскърбяват душата на човека, са най-ценното, което трябва да знаем, и най-потребното, с което трябва да живеем. Човечеството се задръства от регламентации и закони, от грижи в безгрижието си. Но сега с будността на знанията на Мъдростта, която е свобода от ограничението, ще се изведе тезата, че като богове в еволюция трябва да имаме един свободен олтар на служението – без страх, без омраза, без проклятие. Нека възкръсне Свободата!
